Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (11)

Единадесета глава

Люси си пое дълбоко въздух, като се надяваше, че нейният капризен стомах няма отново да й създаде неприятности. Неочакваната сцена с Андрю бе разбъркала чувствата й в невероятна каша и това започваше да й се отразява зле.

Пръстите й стиснаха още по-здраво чашата с билковия чай и тя се загледа безизразно през прозореца. Само да не беше толкова неочаквано предложението му. Ако по някакъв начин й беше намекнал за това по-рано, сигурно щеше да се справи със ситуацията по-добре. Изсумтя в изблик на самопрезрение.

Люси потупа безкрайно слабата подутина на корема си и въздъхна. Горкото зайче. Потръпна при мисълта какво може да излезе от него, когато и двамата му родители се държаха с интелигентността на зелки.

Мисли сега — заповяда си тя. Не беше лесно. Главата й още пулсираше от пролетите през изминалата нощ сълзи.

Отмести настрана недокоснатата купичка с овесена каша и от това й се приплака отново. Тези отвратителни малки зрънца й напомняха за Андрю, за това как го изгони.

Люси започна да хълца неудържимо. А ако той се отдръпне от нея? Страх присви отново стомаха й, но тя трябваше да застане с лице към реалността. Трябваше да премисли нещата. Каква беше ползата й от нейните емоционални ексцесии? Страхотно главоболие, подути очи и зачервен нос. Нищо друго. Имаше вид на лошо гримиран клоун.

Люси отпи от чая и отново се върна към събитията от предната нощ. Всичко беше чудесно до неговото изненадващо предложение.

Беше толкова радостна, когато откри, че той я е очаквал. Тези дни й изглеждаха безкрайни без възможността да го види. Непрекъснато се улавяше, че иска да сподели с него новините, които е чула, или някое друго интересно събитие.

Люси гледаше с празен поглед полираната повърхност на дъбовия шкаф над хладилника и се опитваше да прецени доколко й е липсвал Андрю. Безкрайно много, дори когато гледаше и в по-далечното минало.

Защото го обичаше! Думите сякаш се изписаха върху шкафа пред нея. Тя премигна и думите изчезнаха, но шокът от тях остана. Изведнъж всичко придоби смисъл. Нейната нежност към Андрю, невероятното усещане в прегръдките му, готовността й да прави компромиси, вместо да отстоява желанията си… И само защото го обичаше. Тя го беше отпратила. Но той не я обичаше, проплака сърцето й с мъка. Как можеше да се омъжи за човек, когото обича до полуда, а той…

Люси изведнъж осъзна, че не знае какво в действителност изпитва той. Той не се отнасяше към нея като към въплъщението на своя идеал за жена. Дори през по-голяма част от времето се опитваше да я промени.

Внезапно сякаш чу майка си да казва: „Изяж си дробчетата, скъпа моя. Те ще те направят по-силна“.

Дали непрекъснатите забележки на Андрю за нейните навици на хранене и липсата на движение не бяха признак на грижовност към нея? Андрю не правеше опит да я промени. Не и нейната същност. Той не бе казал и дума на пренебрежение към нейните религиозни и политически убеждения или морални принципи.

Объркана, Люси стана и отново напълни чашата си с чай.

Бременността й усложняваше живота до невъзможност, защото не можеше да бъде сигурна доколко поведението на Андрю беше резултат от чувствата му към нея и доколко от желанието му да сложи ръка върху бебето. Той дори би могъл да сключи брак, само за да го получи.

Но първоначално Андрю нямаше такива намерения, спомни си тя. Нито веднъж от началото на тяхната връзка не беше предлагал подобно нещо. Дори и след като тя категорично му отказа да му даде своето дете.

„Защо го прави сега?“ — чудеше се тя. Защото я беше опознал и искрено вярваше, че могат да положат едно добро начало заради бебето?

Люси прехапа устни, докато обмисляше проблема си. За една евентуална женитба не й достигаше едно обяснение в любов.

Андрю Килиън беше мъжът, когото знаеше, че ще открие, ако чака достатъчно дълго. И тя го обичаше с цялото си сърце. Какво да прави сега? Да захвърли любовта си като обидено дете, само защото той не я обича в замяна?

Той я харесва. Уважава я. Със сигурност я желае. Страните й поруменяха при спомена за начина, по който й бе демонстрирал своята страст.

И когато прибави към всичко това и бъдещето на тяхното дете… Люси поклати решително глава. В брака им имаше бъдеще. А кой казва, че Андрю няма да се влюби в нея? В гърдите й пламна надежда. Колко далеч бе отишла връзката им само за няколко месеца. Когато го обгърне със своята любов, той няма да има друг избор, освен да я обикне.

Люси остави чашата. Колкото по-рано се свърже с него, толкова по-добре. Вдигна телефона и набра номера му, като едва сдържаше вълнението си. За нейно разочарование в апартамента му нямаше никой. Нито в кантората…

Към осем и тридесет вечерта тя започна да се тревожи, че никога няма да успее да го намери. Търсеше го през десет минути, а в офиса — на всеки половин час.

Къде би могъл да отиде? — запита се объркана тя. Обхвана я внезапен страх. А ако е катастрофирал, докато се е прибирал? Когато си тръгна, той беше много разстроен. Ако се е разсеял за момент и се е ударил някъде? В гърдите й се надигна ледена буца, а стомахът й конвулсивно се сви от ужас. Ако го е ударил някой пиян? По пътищата беше пълно с тях.

Дали не лежи в някоя болница? Или нещо по-лошо? Разсъждавай по-трезво, Люси! — каза си тя, преглъщайки сълзите си. Ако е катастрофирал, на полицията ще й бъде известно… Тя грабна телефонния указател и започна да го прелиства. В следващия миг чу гласа на Андрю.

Не смееше да повярва, че е той. Обърна се и видя стройната му фигура пред себе си. Беше цял и невредим, макар и твърде изморен. Впери очи в бледите му, напрегнати черти. Изглеждаше толкова зле, колкото и самата тя.

Люси отвори уста, за да каже нещо, каквото и да е, само за да премахне този поглед от лицето му, но преди да успее, той й подаде един голям плик.

— Ето доказателството — каза сковано той.

— За какво? — Тя го погледна недоумяващо.

Андрю отиде до малкия прозорец и се загледа навън.

Силната следобедна светлина очертаваше отчетливо всяка негова черта. Лицето му беше посивяло. Люси почувства как я разтърсва вълна от любов. Искаше да го прегърне и да го успокои.

— Снощи… — започна той, спря се и продължи отново: — Мислех, че всичко е ясно и без думи. Едва издържах миналата седмица без теб. Знаеш ли, че днес дойдох в къщата ти още на обяд. — Той се засмя унило. — Исках да съм сигурен, че ще те видя веднага, щом се върнеш.

Люси го гледаше с нарастващо удивление, като се надяваше, че разбира какво иска да каже той.

— Имах желание да те прегърна нежно…

Люси преглътна изблика на нервен смях при идеята Андрю да прегърне някого нежно. Всъщност, помисли си тя с растящо чувство на еуфория, тя имаше късмет, че той я беше попитал за мнението й. Ако трябваше да бъде верен на себе си, той по-скоро щеше да й нареди да се омъжи за него.

— И знаех, че ако се опитам да ти разкажа за моите чувства, ти никога няма да ми повярваш. Трябваше да ти го докажа. — Той посочи плика. — Това е документ от моя адвокат, който ти предоставя пълните права за попечителство над нашето дете. Бебето вече не може да бъде спорен въпрос между нас. Сега те питам отново. Ще се омъжиш ли за мен? — Той изправи рамене и я погледна така, сякаш очакваше тя да произнесе неговата присъда.

— Ти ме обичаш — удивено каза Люси. — Ти наистина ме обичаш!

Силната радост й причини почти физическа болка и тя беше твърде развълнувана, за да остане спокойна. Искаше й се да полети.

Хвърли се в прегръдките на Андрю.

— Обичам те, ангел мой. Не желая самостоятелно попечителство. — Тя разкъса плика на малки парчета. — Искам да участваш в живота на нашето дете наравно с мен.

Люси наблюдаваше с удоволствие как умората и тревогата върху лицето му изчезват като по чудо.

— Всъщност, аз съвсем не съм ангел — поправи я нерешително той, — но в едно съм сигурен… — Андрю я погледна с такава искрена любов, че дъхът й спря на гърлото. — Животът с теб ще бъде най-доброто нещо след рая.