Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (12)

Епилог

— Тя получи разкритие — зарадва се акушерката. — Не се напъвайте, госпожо Килиън. Дишайте.

— Да дишам ли? — Люси се опита да събере мислите си.

— Дишай дълбоко. Като куче! Спомни си уроците. — Андрю се наведе и започна да й показва как. — Хайде, мила — настоятелно каза той, — вече сме си почти вкъщи.

— Вкъщи ли? — хвана се тя за думите му като удавник за сламка. — Искам да си ходя вкъщи.

— Веднага щом се роди бебето, но сега трябва да дишаш дълбоко — успокои я той.

— Ето, дишам. — Тя послушно се опита да изпълни съвета му, но ужасяваща болка обхвана целия й корем.

— Главата се показа… — продължаваше да дава обяснения лекарят. — … Погледнете каква коса има!

Люси погледна в огледалото над нея и почувства как я залива вълна от майчина обич и сълзите започнаха да се стичат по лицето й.

— Спри, миличка. — Гласът на Андрю звучеше объркано.

— Всичко е наред — опита се да го успокои тя. — Аз само… — Обхвана я нова силна болка и думите й преминаха в мъчително стенание.

— Ето едното рамо, показа се и другото… Бебето вече е тук!

Акушерката бързо подаде бебето на чакащия педиатър.

С възторжено облекчение Люси посрещна изпълнения с негодувание плач, който изпълни родилното отделение.

— Няма проблеми с това бебе. Десет точки от десет възможни.

Думите на педиатъра бяха музика за ушите на Люси. Той бързо пови малкото бебче и го подаде в протегнатите ръце на Люси.

— Позволете ми да ви представя на вашата дъщеря — усмихна им се щастливо той.

— Момиче ли е? — Люси погледна изумено малкото, червено, сбръчкано личице. — О, Андрю, виж! — Тя преглътна бликналите в очите й сълзи. — Не е ли красива?

— Второто най-красиво нещо, което изобщо съм виждал — благоговейно отвърна Андрю.

— Второто?

— Ти, моя прекрасна… — Той отмести един мокър кичур, прилепнал към челото й и я целуна с обич по върха на носа. — Ти си на първо място за мен. И ако нашата дъщеря е взела поне половината от твоите черти, аз ще бъда доволен.

— Наистина ли нямаш нищо против, че е момиче? — попита го тя колебливо, глуха за всичко друго, което ставаше около нея.

— Разбира се, че не! — Андрю беше изненадан от въпроса й. — Тя не само че изглежда страхотно, но и ти ще можеш да украсиш стаята с розички и бели дантели така, както винаги си мечтала, а когато се роди нашият син, няма да има спор за ярките първични цветове.

— Не искам да те разочаровам, но полът на бебето е чиста случайност. — Люси се почувства задължена да му го напомни.

— Не съвсем. Открих една великолепна книга миналата седмица, в която твърдят, че храненето на майката преди времето на зачеване до голяма степен определя пола на бъдещото бебе — обясни ентусиазирано той.

— Това никак не ме учудва. — Люси го погледна с нежно примирение.