Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (4)

Четвърта глава

Люси паркира колата и като изключи двигателя, затвори очи. Предаде се на умората, която я преследваше през целия ден. Знаеше, че е обичайна за първите месеци на бременността, но това надминаваше всички очаквания. Чувстваше се изтощена до мозъка на костите си. Единственото, за което мечтаеше, бе да се вмъкне в леглото и да не става до понеделник сутринта. Но беше обещала да вечеря с Андрю. Колкото и да й се искаше да отложи срещата, толкова и не желаеше да направи нещо, което да развали деликатното съгласие, постигнато този следобед. Вече реши да се вслуша в съвета на адвоката и да започне да преговаря за бъдещето на бебето, след като то се роди.

„Какво се надяваше да получи от Андрю?“ — чудеше се тя и разсеяно барабанеше с пръсти върху волана. Бащинските права бяха твърде гореща законова тема. Досега не й беше обръщала внимание, защото не я засягаше. Мартън спомена термина „споделено попечителство“, но какво означаваше той в действителност — дали бебето трябваше да прекарва една седмица с нея, а следващата — с Андрю? Дори и ако съдията не вземе предвид емоционалната травма от непрекъснатото преместване на детето, материалните разходи щяха да са ужасни. А когато порасне, училището също ще се превърне в проблем, ако започне да сменя две училища.

Люси въздъхна и бавно се измъкна от колата. Беше твърде уморена, за да стигне до определено заключение тъкмо сега.

Извади ключа за външната врата и посегна да отключи, когато осъзна, че вратата е открехната. Огледа се нервно и се опита да си спомни дали я беше заключила сутринта. Обикновено беше особено стриктна в това отношение. Престъпността в Ню Порт не беше особено висока, поне не като в центъра на Ню Йорк, който се намираше на петдесет километра на запад, но все пак тя съществуваше. Самотните жени винаги представляваха примамлива плячка.

Люси се приближи предпазливо до големия прозорец до вратата и надникна в кухнята. Страхът й премина в справедливо възмущение. Блъсна вратата и се втурна вътре.

— Какво правиш в моята къща? — попита тя Андрю.

Той се извърна от мивката и впи в нея остър преценяващ поглед.

— Приготвям вечеря. След всичките клиенти, които видях сутринта в магазина ти, реших, че ще си твърде уморена, за да излезем.

Пасторът й беше прав, помисли си мрачно Люси. Спокойният отговор наистина успокояваше гнева. Накара я да се почувства дребнава и ограничена.

— Извинявай, че избухнах — промърмори тя. — Прав си. Уморена съм и предпочитам да хапна тук. Но това все пак не обяснява как си влязъл.

— Ти ми даде ключ, въпреки че едва ли щях да се затрудня, ако го нямах. С обикновен войнишки нож може спокойно да се влезе през кухненската ти врата. Има още много да се желае за твоята безопасност. Ще накарам един приятел да ти сложи истински брави.

— Ако ми дадеш името му… — започна тя.

Не й харесваше начинът, по който Андрю навлизаше в живота й — първо бебето, след това изборът на храна, пристройката на магазина, а сега и заключването на нейната къща. От друга страна пък… не беше толкова лошо да помисли за нова брава.

— Той няма да дойде, ако се обадиш ти. — Андрю разбърка нещо върху печката. — Той притежава фирма за инсталиране на системите за сигурност на сградите, които проектирам. Обикновено не се занимава с частни жилища. Ще се чувствам значително по-спокоен, когато знам, че си на сигурно място.

Не аз, а бебето, помисли си цинично тя. Андрю Килиън нямаше да го е грижа дори и ако крадецът я пребие и хвърли в реката. Той се интересуваше единствено да не й се случи нещо, докато носи неговото бебе. А след това, вълците я яли.

— В такъв случай съм съгласна — отвърна тя, след като реши, че сигурността беше по-важна от нейната независимост.

Люси отвори хладилника, за да си вземе нещо студено за пиене и се намръщи, като видя какво има вътре — беше пълен с продукти, които тя никога не би купила. Ако се съдеше по вида на някои от тях, те приличаха по-скоро на мухлясали остатъци от храна. Разгледа една пластмасова кутия с нещо като покълнала тревна смеска. Бутна настрани пакетче с етикет „Тофу“ и извади кутия кока-кола. Отвори я и след като утоли жаждата си, попита:

— Какъв е този боклук в моя хладилник?

— Твоят хладилник беше почти празен. — Андрю внимателно изсипа малка чашка с оранжева смес в тигана.

— Чувала съм, че природата не търпи празни пространства, но това е направо смешно. — Люси седна на кухненската маса, събу си обувките и блажено размърда пръсти.

— Смешен беше именно празният ти хладилник. — Андрю добави нещо бяло в тигана.

— Аз обикновено пазарувам в неделя.

— Това разумно ли е?

— Да пазарувам в неделя ли?

Той да не е религиозен фанатик? Държеше се почти фанатично в усилията си да получи настойничество над нейното бебе.

— Не, да имаш един почивен ден. Нуждаеш се от повече почивка.

— В магазина мога да си почивам по всяко време, с изключение на понеделник и вторник, когато съм сама. Ти каква религия изповядваш? — Тя се върна на предишната си мисъл и видя изумения му вид. — Ще бъде по-добре за детето, ако не се опитваме да го възпитаваме с два различни светогледа.

— Не съм религиозен. Искам да кажа, че съм християнин, но официално не принадлежа към никоя от църквите.

— Аха, значи си от онези, които ги виждат в църква само по Коледа и Великден. След като за теб това няма значение, ще отгледам бебето си с моята вяра.

— Ив каква религия смяташ да посветиш моето дете? — подозрително попита той.

— Аз съм от методистите.

— В такъв случай ще го преживея.

— А защо досега не си живял с тази вяра. Децата имат нужда от стабилността на една постоянна ценностна система. Те трябва да бъдат водени на църква, а не изпращани там. Аз ходя на църква всяка седмица и затова трябва да взема попечителството през неделите — вметна тя.

— И аз мога да го водя на църква. Ще се присъединя към методистите. Изискванията не са високи. Последния път все още набираха желаещи грешници — отбеляза сухо той.

— Предполагам ще им дадеш богат материал, върху който да работят — изстреля обратно тя. — Имаш ли представа къде се намира най-близката методистка църква?

— Не, ще използвам твоята.

— Моята ли? — Тя повдигна вежди. — Трябва да биеш много път?

— Само за година и нещо. Притежавам няколко декара земя в Остър Бей, която купих преди време, за да построя къща, но все не намирах време. Сега, след като ще се грижа за дете, възнамерявам да се захвана с плановете веднага щом приключа с текущите проекти. Ще бъде готова за следващата есен.

— Да-а — промълви глухо Люси.

Тя разчиташе, че съдията ще разгледа нейния дом с големия двор като по-подходяща среда за израстването на едно дете, отколкото някакъв апартамент в центъра на Ню Йорк. А сега? Не беше честно, уморено си помисли тя. При това Остър Бей се намираше само на няколко минути път от къщата й. Той щеше винаги да е наблизо и непрекъснато щеше да се меси в живота им. Тя преглътна с усилие, когато стомахът й реагира.

— Мисля, че е по-добре да хапнеш, преди отново да ти е прилошало. — Андрю наблюдаваше разтревожено бледото й лице. — Нали ти казах да поддържаш стомаха си непрекъснато пълен.

— Ти ми каза много неща. Това не значи, че им вярвам. Какво има за вечеря? — Тя погледна към ястията, които той подреждаше на масата.

— Салата от спанак и гъби с горчица „Дижон“, пиле в кисело мляко, печен картоф, а за десерт — млечен пудинг.

— Обичам горчица „Дижон“ — отвърна тя с част от истината.

Андрю я погледна с одобрителна усмивка, която стопли измореното й тяло. Откри, че лицето й грейва в отговор, въпреки че мразеше пилета, едва понасяше киселото мляко и не виждаше основателна причина да се тъпче с калоричния пудинг. Да яде според неговата представа за здравословно хранене беше съвсем приемлива цена за новото усещане да се прибереш у дома и да завариш почти готова вечеря и някой, който е загрижен дали не си уморен. Но знаеше, че не може да си позволи да свикне с този лукс. След като бебето се роди, контактите им щяха да се сведат до минимум. И тя точно това искаше, увери сама себе си Люси. Беше интелигентна зряла жена, която нямаше нужда от чужда емоционална подкрепа. Можеше сама да си я осигури. А когато се роди… Мека замечтана усмивка изви ъгълчетата на устните й при тази мисъл.

— Приличаш на мадона от средновековен стенопис — промърмори Андрю.

— Няма нищо средновековно в мен — отвърна прозаично тя.

Взе вилицата си и посегна към салатата. За нейна изненада тя беше вкусна и Люси я похвали.

— Много е хубава. От кой кулинарен магазин я взе?

— Сам я направих. В другите слагат много сол. Най-великите готвачи на света винаги са били мъже.

— Казах само, че е добра. Къде си се научил да готвиш?

— Преди пет години холестеринът ми се вдигна на двеста и лекарят ме посъветва да откажа готовата храна. Аманда, бившата ми съпруга, рядко се връщаше преди осем и аз изкарах няколко курса по готварство. Какво е твоето ниво на холестерина?

— Нямам представа — отвърна разсеяно тя, замислена над думите му.

Дали бракът им се бе разпаднал, защото тя е работила до късно вечер? Тя преглътна въпроса, въпреки че беше на устните й. Не само че нямаше право да се интересува от предишните му връзки, но и не искаше.

— Никога не съм изпитвала особено желание да ме бодат и да ми източват кръвта. Достатъчно изтърпях миналата седмица, когато ме проверяваха за анемия. — Тя погледна ръката си. — Непрекъснато повтаряха, че съм нямала хубави вени и ме мушкаха с една огромна игла.

— Горкото ми ангелче! — Андрю нежно разтри синеещото петно.

Люси гледаше очарована загорелите му от слънцето пръсти, които рязко контрастираха на млечнобялата й кожа. Мракът срещу светлината, помисли си унесено тя, докато тялото й попиваше успокояващата ласка на неговите галещи пръсти. Тя вдигна поглед и видя топлината в очите му.

— Ще отидем при моя лекар. Той има лека ръка.

Люси отвори уста да се съгласи, но след това се отказа.

Андрю използваше физическото си въздействие върху нея. Дали го правеше нарочно? Осъзнаваше ли ефекта от своите ласки или беше инстинктивно? Тя се загледа замислено в него.

— Не, няма да ходим при друг маниак с игли.

Тя се приготви да посрещне нови аргументи, но за нейна изненада след кратко смръщване на веждите Андрю изостави темата и останалата част от вечерта премина в приятелска тишина.

— Беше вкусно. — Люси надникна да види дали не е останало още от пудинга. — Всъщност аз не обичам пиле, защото твърде много ми напомня за живата птица, а твоето готвено беше просто парче месо.

— Ще го запомня — засмя се Андрю. — Защо не отидеш да си полегнеш в дневната, докато аз почистя кухнята?

— Но ти сготви. — Вътрешното й чувство за справедливост я накара да се възпротиви, въпреки че предложението му звучеше божествено.

— Работила си цял ден и си бременна. Върви! В крайна сметка именно моето дете те кара да се чувстваш толкова зле. Чувствам се отчасти отговорен.

— Да — промърмори Люси и излезе, попарена от напомнянето за причината за неговата грижовност.

Настани се удобно в креслото и почти веднага заспа.

Малко по-късно усети странно люлеене. Размърда се и притисна лице към твърдата възглавница, когато тежки ритмични удари изпълниха ухото й. С мъка отвори очи и видя светлосинята риза. Отметна глава и се загледа в наболата брада на Андрю.

— Сигурно имаш много гъста брада — констатира тя на глас.

— Да, казвали са ми го. — И той тръгна по стълбите.

Кой му го е казвал? Жените, с които се е срещал? Бившата му съпруга? — почуди се тя, обзета от странно чувство, което не искаше да признае, а още по-малко — да анализира.

— Защо ме носиш на ръце?

— Защото заспа на стола.

— Винаги ли пренасяш така жени, заспали на някой стол? — Гласът й изтъня, когато той я остави на леглото.

— Да, щом е достатъчно глупава, за да е бременна с мое дете.

— Аз не съм глупава — отрече тя онази част от твърдението, за която можеше да го направи.

Андрю не отговори. Отмести я леко встрани и седна до нея.

Люси усети как се стягат отпусналите й се от съня мускули, почувствала бедрото му до себе си. Потърси на лицето му знак за взаимност. Спокойното му изражение говореше, че няма да е по-различно, ако беше и деветдесетгодишна старица.

— Не съм глупачка. И за да ти го докажа, искам да си отидеш. Остави ключа, когато си тръгваш. Не ми харесва идеята да намирам странни мъже в кухнята.

— Ако съдя по състоянието на бравите ти, бих казал, че някой ден няма да завариш нищо в кухнята си. Ако ми позволиш да използвам свободната ти стая, няма да има за какво да се тревожиш — подхвърли той. — Ще бъда тук, за да те защитавам.

„Да, а кой ще ме защитава от теб?“ — печално помисли Люси.

— Нали твоят приятел ще сложи нови ключалки — възрази тя и забеляза как потъмняха очите му. — Колко е часът? Не може да съм спала цели три часа!

— Този магазин ти е в повече… Ти се съсипваш. Погледни се. — Той махна с ръка и тя се загледа в нея. Беше силна и мускулеста, също като гърдите му. В главата й нахлу споменът от предишните няколко минути. — Ти си толкова уморена, че дори не ме чуваш какво говоря — раздразнено отбеляза той.

— Това не е умора, а скука. Ти си като развалена грамофонна плоча. Освен това до четвъртия месец това ще отмине. — „Ако оживея дотогава“, отбеляза тя наум.

— Още цели два месеца. Не можеш да поддържаш това темпо. Позволи ми да наема някой да ти помага в магазина, поне в дните, когато Ани не е с теб.

Люси потисна инстинктивния си отказ да не му позволи да й се меси дори със съвети, но трябваше да се замисли над думите му. Беше изтощена повече, отколкото бе очаквала. Самата мисъл, че ще бъде така още два месеца, я ужасяваше.

— Всъщност аз имах намерение да взема още една жена за почасова работа през април, когато се роди бебето — каза бавно тя. — Но изглежда ще е по-разумно да започне още сега.

— Ще потърсим някой в понеделник.

— Никакво „ние“. Аз ще наема когото трябва и аз ще му плащам заплата. Бизнесът ми се развива успешно и нямам нужда от субсидии.

— След като бебето е мое, се чувствам задължен да платя…

— И Соломон би имал затруднения с теб, приятелю.

— Добре — махна безсилно той с ръка. — Но ще наемеш човек още в понеделник.

— В понеделник ще започна да търся човек — поправи го Люси и продължи: — Нямам никаква склонност към мазохизъм.

— А към садизъм? — попита я той с тъга.

— Андрю! — Люси стисна ръката му. — Не искам да те нараня. Ти даже ми харесваш — призна тя, — но това, което искаш, е за сметка на моя здрав разум.

— Знам. — Той обхвана лицето й със свободната си ръка. Загрубялата му длан одраска бузата й. В докосването му имаше чувство за сигурност и безопасност. — Какво ще кажеш да престанем да наричаме бебето „мое“ и да опитаме с „наше“? — предложи той.

Люси си пое дълбоко въздух и каза:

— Ще опитам. Наистина ще опитам.

— Утре сутринта ще летя до Сан Франциско. Не забравяй стомахът ти да е непрекъснато пълен. Аз заредих хладилника.

— Благодаря — сухо отвърна тя, с намерението да изхвърли всичко още рано сутринта.

— Поне направи опит. Тази вечер яденето ти хареса.

— Да — призна тя. — Салатата и пилето бяха доста добри. Но покълналите семена от люцерна имаха вкус на трева, тези на боба приличаха на червеи, а пудингът дава излишни калории. Какво ще кажеш за компромис? За закуска ще ям безвкусната овесена каша, която донесе, но десертите ще си избирам аз.

— За колко време? — започна да се пазари той.

— Докато съм бременна.

Костваше й истинско усилие да направи това предложение, но нейният лекар също й препоръча повече целулоза в храната. Поничките, с които обикновено закусваше, нямаха особено голяма концентрация на целулоза.

— Сделката е сключена — съгласи се Андрю. Целуна я по челото и тя веднага се скова при допира на топлите му устни върху кожата си. — Пази се. Ще се видим, като се върна.

Люси преглътна въпроса си „кога“, защото се страхуваше да не изглежда, че се опитва да следи неговите действия.

Сякаш прочел мислите й, той се обърна на прага на вратата.

— Ако по някаква причина искаш да се свържеш с мен, позвъни в кантората. Те знаят къде да ме намерят.

Тя го проследи с поглед, докато излезе, и заспа в мига, в който затвори очи.

Както и очакваше, не й се наложи да търси Андрю. Фактът обаче, че й се искаше да го направи, я разтревожи. Откри, че поглежда към вратата на магазина при всеки звън на камбанката. Не си въобразяваше, че той идваше заради нея… Той се интересуваше само от бебето.

Тя заби поглед в каталога с тапети. Във въображението си виждаше тези малки жълти розички върху белия фон. Сега ако можеше да открие бяло балдахинено креватче…

— Люси — Ани влезе забързана в склада, — имаме ли още от онази копринена прежда…

— Да. — Тя посочи кутиите на отсрещната стена. — Вече й сложих цената, вписах я в каталога, но нямах време да изнеса от нея навън.

— Нищо чудно. — Ани внимателно отброи четири чилета от блестящата на светлината материя. — Както беше натоварено тази сутрин… Имам чувството, че целият град изведнъж се е сетил, че има по-малко от три месеца до Коледа и трябва да се започне подготовката за празника.

— Сигурно! — Люси прокара пръсти през кестенявата си коса. — Погледни и откъм хубавата му страна. Когато на всички търговци им се завие свят от тичане през декември, при нас ще бъде относително спокойно.

— Като говорим за уморени хора, ти изглеждаш ужасно — откровено й каза Ани. — Потокът от хора понамаля. Защо не си отидеш у вас? И без това затваряме след два-три часа.

— Благодаря, но ще остана още малко.

Люси си пое дълбоко въздух и се опита да не мисли за капризния си стомах. Бяха толкова заети, че нямаше време да обядва, както трябва. Мина с хамбургера и пържените картофи, които Ани й донесе. Беше грешка. Стомахът, който не й беше създавал проблеми през седмицата, докато го нямаше Андрю, сега си отмъщаваше за тази тлъста храна.

Тя кръстоса ръце върху масата и положи глава върху тях. Сигурно щеше да й е от полза да се освободи от мислите си и да си почине. Заспа веднага.

Шумът от нечии стъпки я разбуди. Тя вдигна глава и трепна от болката в сковалите се мускули.

— Ето ме и мен. — Дълбокият глас на Андрю предизвика радостна тръпка у нея.

— Ти се върна — промърмори сънено тя, загледана в него.

Имаше дълбоки линии около устата му, а блясъкът в очите му беше помрачен, сякаш енергията, която обикновено ги оживяваше, беше пренасочена някъде другаде. Устните му бяха стиснати с раздразнение, докато я наблюдаваше.

— Колко е часът? — прозя се широко тя.

— Пет и четиридесет.

Той мина зад нея и започна да разтрива схванатите й рамене.

На Люси й се прииска да се облегне на гърдите му, но не го направи. Изправи гръб и се обърна с лице към него.

— Трябва да помогна на Ани да затвори.

— Магазинът е празен и тя вече брои парите. — Той погледна каталога, върху който Люси беше заспала, и се намръщи. — Трябваше да вземеш няколко чилета прежда за възглавница.

— Нямаше да заспивам, особено върху каталога на Том.

— Том ли? — Гласът на Андрю стана незабележимо по-рязък.

— Аха. Той има магазин за тапети шест врати по-надолу.

— Жълти рози! — възкликна невярващо Андрю.

— Защо не? Веднъж видях снимка на страхотна детска стая с бели мебели, бели дантели и тези тапети.

— Не можеш да използваш тези цветове — възрази той. — Помещенията са обърнати на север и до тях не достига достатъчно светлина. Стаята ще бъде студена. Развиващият се ум има нужда от стимулиране чрез ярки първични цветове. Нещо като… — Той разлисти каталога и се спря на ярко изрисувани тапети с образа на мечо Пух. — … като това — каза със задоволство той. — Ще подпомогне умственото му развитие.

— Ти нали не си от онези сноби, които поставят надписи по мебелите, за да научат децата си да четат, преди да са се научили да ходят до гърнето?

— Не, разбира се, че не. Да форсирам развитието му е противопоказно, но това…

— Това е моята къща.

— Ще го обсъдим по-късно. — Той отстъпи пред категоричния й тон. — Умирам от глад, а ти си уморена. Идвам направо от летището. Ще вземем нещо за ядене на път за вкъщи.

— Да вървим — съгласи се радостно Люси, щастлива, че той е дошъл да я види веднага, след като е слязъл от самолета.