Гордън Диксън
Драконът и Джорджът (9)

ГЛАВА 9

Съзнанието не може да възприеме много неща преди да се задействат на реакциите. След всички премеждия в този свят и особено след сегашното, в което щяха да станат плячка на мраколаците, фактът, че вълк говори като човек не би трябвало да е впечатляващ за Джим. Но беше.

Той тупна на хълбоците си. Ако се намираше в обикновеното си човешко тяло, вероятно щеше да е припаднал. Но сега ефектът бе същият. Направи усилие да си възвърне гласа, докато вълкът-чудовище се приближаваше към огъня.

— Кой… кой си ти? — скалъпи Джим най-накрая.

— Какво става, Горбаш — изръмжа вълкът, — да не би мраколаците да са изтрили паметта ти? Познаваме се от двайсет години. Освен това малко са съществата, които биха сбъркали Ара с който и да е друг английски вълк

— Ти кой си… Ара? — изхриптя Брайън.

Вълкът го погледна.

— Да, а ти кой си, човеко?

— Сър Брайън Невил-Смит.

— Никога не съм чувал за теб — проръмжа вълкът.

— Моето семейство — каза стегнато Брайън — е по-малкият клон на рода Невил. Земите ни минават отвъд Уивънсток, на север от река Лин.

— Нямам близки там — изскърца Ара. — Какво търсиш тук в моята гора?

— Минавахме на път за Малвърн, сър вълк.

— Наричай ме Ара, когато говориш с мен, човеко.

— А ти се обръщай към мен със сър Брайън, сър вълк.

Горната устна на Ара се присви и зъбите му пробляснаха.

— Чакайте… — намеси се бързо Джим.

Ара се обърна към него и устната му леко се отпусна.

— Този сър Брайън е с теб, нали Горбаш?

— Ние сме дружина. И всъщност аз не съм наистина Горбаш. Нали разбираш…

С прегракналия си глас Джим се опита да обясни набързо ситуацията до момента, в който бяха попаднали на това място.

— Хмм! — изръмжа вълкът, след като той свърши. — Всичко това е чиста глупост. Винаги когато се захванеш с нещо, се оплиташ по седем различни начина. Но ако този сър Брайън е поел задължението да се бие заедно с теб, предполагам, че мога да се примиря с присъствието му.

Обърна се към Брайън.

— А теб — каза той, — ще те държа отговорен, грижи се добре за Горбаш. Глупав е, но ми е приятел от години.

Джим внезапно получи просветление. Този Ара сигурно беше вълкът-другар на Горбаш, за когото Смргол бе говорил неодобрително, вълкът, с когото Горбаш е бил приятел още от малък.

— …и не искам мраколаците да го изядат или да му се случи нещо подобно. Чуваш ли ме?

— Уверявам те… — сковано започна Брайън.

— Не ме уверявай. Просто го направи! — отсече Ара.

— А тези мраколаци — вмъкна бързо Джим, за да предотврати възможния конфликт в разговора между Брайън и Ара, — те почти ни бяха хванали. Не те ли тревожат техните звуци?

— Откъде накъде? — каза Ара. — Аз съм английски вълк. Никога не мисля за две неща едновременно. Мраколаците живеят по морските брегове. Вече знаят какво ще им си случи, ако пак ги хвана в моите гори.

Изръмжа леко, сякаш на себе си.

— Искаш да кажеш — Брайън свали шлема си и се вторачи във вълка учудено, — можеш да слушаш тези писъци, без изобщо да ти пречат?

— Колко пъти трябва да повтарям? — изръмжа Ара. — Аз съм английски вълк. Предполагам, че ако се бях спрял да ги слушам като някои хора, щях да обърна внимание на звуците, които издават. Но в момента, в който ги чух, си казах: „Тази паплач трябва да се маха!“ И това беше единственото, за което си мислех, докато изчезнаха — всички, с изключение на четири от тях — уточни той. Не стават за ядене, разбира се, но наистина пищят добре, когато им счупиш врата. Не се страхувах да слушам писъците им.

Той седна на свой ред на хълбоци и подуши огъня.

— Светът отива по дяволите — промърмори вълкът. — Малцина от нас запазиха здравия си разум. Магьосници, Тъмни сили, всички тези глупости. Счупи няколко врата, разкъсай няколко гърла по добрия изпитан стар начин и да видим докога ще се навъртат тези мраколаци и тем подобни. Вижте колко грижи могат да предизвикат Тъмните сили, след като разполагат с такива същества.

— Всъщност откога се познавате, сър Джеймс? — осведоми се Брайън.

— Сър Джеймс? Сър Джеймс? Доколкото ме е грижа, той е Горбаш — изръмжа Ара. — Винаги е бил Горбаш и винаги ще бъде Горбаш, независимо от тези глупости с омагьосването. Не вярвам, че е възможно днес да си един, а утре — друг. Прави каквото искаш. Доколкото ме интересува, той е Горбаш. От двайсет години, да ти кажа. А не го ли споменах вече? Защо?

— Защото, любезни ми приятелю, …

— Не съм ти любезен приятел. На никого не съм любезен приятел. Аз съм английски вълк и ще постъпиш разумно, ако не го забравяш.

— Много добре, сър вълк.

— Така е малко по-добре.

— Тъй като нашата мисия почти не те интересува, а и както виждам, наближава изгревът, остава ни единствено да ти благодарим за помощта срещу мраколаците…

— Помощта!

— Наречи го както искаш. Както казах — Брайън отново сложи шлема си, вдигна седлото и отиде при коня, — остава ни единствено да ти благодарим, да се сбогуваме с теб и да продължим пътуването си към замъка Малвърн. Хайде, сър Джеймс…

— Чакайте малко! — изръмжа Ара. — Горбаш, какво все пак си мислиш, че можеш да направиш срещу Тъмните сили?

— Ами… каквото трябва — отговори Джим.

— Сигурен съм — зави вълкът. — А ако отново изпратят мраколаци срещу теб?

— Ами…

— Така си и мислех — кимна Ара с мрачно удовлетворение, — ще разчиташ на мен, както обикновено. Откажи се, Горбаш. Остави тази щура идея, че имаш човешки мозък и стани отново обикновен, порядъчен дракон.

— Не мога да направя това — каза Джим. — Трябва да спася Анджи.

— Кого?

— Неговата дама — отговори превзето Брайън. — Нали ти обясни как другият дракон Брай я е отвлякъл в Прокълнатата кула.

— Неговата дама? Неговата дама? Какви времена настъпиха — един дракон да се навърта около някакво женско човешко същество и да я нарича своя „дама“! Горбаш, откажи се от тези глупости и се прибирай в къщи.

— Съжалявам — каза през зъби Джим, — няма.

Ара изръмжа.

— Проклет идиот! — той се изправи. — Добре, ще ви придружа, за да съм сигурен, че мраколаците няма да ви хванат. Но само заради тях, помнете! Няма да стана част от вашия абсурден план.

— Да ме вземат дяволите, ако си спомням да сме те канили — каза Брайън.

— Няма нужда да бъда канен — горната челюст на Ара отново се изви и той се обърна към рицаря. — Ходя където си искам, сър рицарю и ми се ще да видя, дали някой може да ме спре. Аз съм английски…

— Разбира се, че си! — прекъсна го Джим. — И не можем и да искаме повече от това, един английски вълк да ни придружи. Нали, сър Брайън?

— Говори за себе си, сър Джеймс.

— Е, аз (освен сър Джеймс) не мога да искам повече от това, той да ме придружи — каза Джим. — Сър Брайън, трябва да признаеш, че мраколаците не бяха по възможностите ни.

— Хмм — Брайън имаше вид сякаш го молеха да се съгласи да му извадят зъб без никаква упойка. — Да допуснем, че е така.

Той изведнъж се олюля на място, седлото се изплъзна от ръцете му и тупна на земята. С тромава походка, съпроводена от дрънчене на метал, отиде до най-близкото дърво и седна с гръб към ствола.

— Сър Джеймс — каза прегракнало рицарят, — трябва да си почина.

Наклони главата си назад към дървото и затвори очи. След малко започна да диша дълбоко и почти захърка.

— Да — каза Джим, като го погледна, — и двамата изкарахме нощта без почивка. Може би и аз трябва да поспя.

— Няма да ти преча — каза Ара. Аз не изпитвам нужда да дремя след всяко помръдване, но си мисля, че трябва да проследя мраколаците и да се уверя, че са си отишли, след като напуснаха това място.

Погледна изгряващото слънце.

— Ще се върна по пладне.

Обърна се и бързо изчезна. Джим го зърна да се промушва между две дървета и скоро от вълка нямаше нито звук, нито следа. Джим легна на тревата, мушна глава под крилото си и затвори очи.

Но за разлика от Брайън не можа да заспи. Около двадесет минути продължи да стиска очи с глава под крилото. След това се отказа, отново се изправи и се огледа. За голяма своя изненада се чувстваше наистина бодър.

Сега си спомни, че прегракналият му глас се бе оправил през време на разговора с Ара и Брайън. Очевидно тогава бе изчезнала и умората му. Изглеждаше невероятно, но явно драконите имаха по-добри възстановителни способности от хората. Погледна Брайън — той вече хъркаше силно от крайно изтощение и се бе свлякъл надолу по ствола на дървото, така че лежеше почти хоризонтално на тревата. Сигурно нямаше да е във форма най-малко до обяд. А това означаваше, че на Джим му оставаше много свободно време. Отново помисли за ядене.

Изправи се на крака. Сега бе най-удобният момент да се разтърси и да намери нещо. Малко преди да тръгне, една мисъл го възпря. Ами ако загуби ориентация в гората и не успее да намери обратния път дотук? Може би трябваше да маркира дърватата, докато ходи…

Прекъсна мислите си и реши, че е идиот. Разбира се, пеша лесно би се загубил. Но кой бе казал, че трябва да ходи пеша? Пробно разпери криле и се увери, че сковаността и умората са го напуснали. С въздушна експлозия отскочи от полянката и се устреми към небето. Зад него Брайън се изхлузи изцяло върху тревата и захърка още по-силно. Но само след секунди Джим забрави за рицаря долу. Бе истинско удоволствие, че се намира отново във въздуха. Няколко мощни маха го издигнаха над върховете на дърветата. Той изви в кръг, за да погледне отгоре полянката и да запомни как изглежда отгоре. След това се извиси и тя се сля с окръжаващата я околност. Доволен забеляза, че отвисоко мястото и поточето, което течеше през него, се открояваха доста ясно в далечината.

Като остави на полянката Брайън сам на себе си, Джим изви отново и полетя над гората, за да я проучи.

От въздуха тя изглеждаше като парк. Големите дървета бяха разположени на равномерно разстояние едно от друго и между тях ясно се виждаше земята. За нещастие на горкия му стомах наоколо не се забелязваше никаква храна. Огледа се за Ара, но и от него нямаше помен. Беше безсмислено да се рее над гората, като се изключеха удоволствието от полета и мисълта, че трябва да оползотвори времето си. В съзнанието му се прокрадна чувство за вина.

Не се беше сетил за Анджи откакто се бе срещнал с рицаря. Дали тя наистина се чувстваше добре? Може би трябваше да направи опит да отиде и сам да разбере?

С тези мисли той се остави да бъде носен от ветровете. Безпокойство както при спомена за писъците на мраколаците накара кожата на врата му да потръпне. Единственият начин за преодоляване на опасенията, каза си той,, бе да отиде и да се увери, че Анджи е добре. Наставленията на Каролинус да стои настрана от Прокълнатата кула, докато събере придружители, с които да победи Тъмните сили, наистина нямаха смисъл. Трябваше сам да реши какво да прави.

Сепна се, защото откри,че се намира най-малко на неколкостотин метра височина и продължава да се издига и да се носи напред с вятъра, духащ право към тресавището и морския бряг — обратно по пътя, по който бяха дошли с Брайън. Всъщност вече бе уловил въздушното течение и бавно, в планиращ полет се носеше към мястото, където се съединяваха Големия път и морето. Щом осъзна това, той чу как в съзнанието му отекват писъците на мраколаците. Над тях се извисяваше тънък шепот, който го зовеше към Прокълнатата кула.

— Сега… — говореше гласът. — Ела сега… не се бави… ела сам, сега…

Джим се възпря, вледенен от ужас, и рязко се наклони на една страна, политайки назад към гората, където бе оставил спящия Брайън. Почти веднага след като се обърна, ехото и шепотът изчезнаха, както одеве бе изчезнал Ара, и сякаш никога не се бяха появявали.

Наистина ли ги бе чул? Или просто си въобразяваше?

Отърси се от въпросите с усилие на волята. Със сигурност не си бе въобразил, че несъзнателно се бе издигнал нависоко и че вятърът го бе носил право към Прокълнатата кула. Оказа се, че е много уязвим към виковете, идващи оттам, и това го обезпокои. Вчера не беше така, дори когато отиваше към кулата. По някакъв начин писъците на мраколаците бяха отворили канал, през който Тъмните сили можеха да го викат при себе си. И в такъв случай независимо, че грозните малки твари бяха прогонени, Тъмните сили печелеха нещо с атаката си.

Или… толкова ли беше просто? Ара без съмнение бе пристигнал в критичния момент. Не беше ли съвпадението с появяването на мраколаците прекалено хубаво, за да е истина? Ами ако Тъмните сили изобщо не възнамеряваха мраколаците да го унищожат? Ако за целите си не искаха смъртта на Джим Екерт, а отиването му в тяхната кула?

Още една смразяваща мисъл. Джим разбра, че би желал Каролинус да е наблизо, за да го попита. Но нещо му подсказваше, че на магьосника нямаше да му е приятно да го види, дори при положение, че успееше да долети до Звънящата вода, да открие Каролинус и да се върне при Брайън до обяд. Каролинус бе сметнал за по-важно от всичко останало той да последва пътя, по който ще намери придружители.

Е, мислеше си Джим, докато се носеше ниско над Линхамската гора обратно към полянката и спящия рицар, поне се бе сдобил вече с двама придружители — Брайън и Ара. Сега, след като решително се отдалечаваше от Прокълнатата кула, установи, че моментното му подозрение към Ара се бе изпарило. Не беше ли Ара близък приятел на Горбаш от години? Наистина, с доста свиреп характер, но нямаше нищо потайно, тъмно или скрито зад тази свирепост. Качествата му изпъкваха явно, така че всеки можеше да ги види.

Джим прекъсна разсъжденията си, тъй като прелетя над малко черно тяло, което лежеше на земята. Зави, устреми се надолу и кацна тежко до него.

Беше умрял мраколак, очевидно един от четирите, убити от Ара през нощта. Джим го огледа. Това все пак бе храна, но усети как стомахът на Горбаш се присвива от мисълта да я изяде. Не знаеше защо, но реакцията беше безусловна. Когато се опита да разтвори челюсти над трупа, драконският му стомах започна да се свива в спазми. Очевидно Ара бе прав, като казваше, че мраколаците не стават за ядене.

Джим остави трупа на бръмбарите и мухите, кръжащи наоколо, издигна се отново във въздуха и започна да търси полянката. Това не му отне много време, но докато я намери, успя да направи някои заключения, свързани с изхранването на огромното му туловище. Одеве пристъпът на гадене много ефективно го бе излекувал от желанието му за ядене. Това доказваше доста явно, че не изпитваше глад, а апетит. Със Секо си бяха разделили кравата — в последствие Джим призна, че е взел лъвския пай от месото, но дори голямото количество храна не бе достатъчно да се напълни стомахът на Горбаш. Независимо от това, оттогава не го бе измъчвал глад. Без съмнение би хапнал при първа възможност, но не усещаше стомаха си празен и раздразнен от истински глад. Очевидно драконите можеха да издържат доста време без храна и да ядат здраво, когато има какво. Явно за тях бе обичайно да поглъщат огромно количество месо веднъж на около седмица. В такъв случай вероятно можеше да изкара още няколко дни, преди наистина да огладнее. Но когато това станеше, щеше да е хубаво да свърши добре тази работа…

В това време Джим бе открил отново полянката и се приземяваше върху тревата. Брайън все още лежеше там и все още хъркаше.

Един поглед към слънцето му подсказа, че остават поне три часа до пладне, ако не и повече. Отиде при потока, напи се добре и се стовари върху тревата. Излетът бе възвърнал равновесието му. Почувства се уморен и спокоен. Пак мушна глава под крилото си, без изобщо да се замисли, и моментално заспа.

Събуди се от гласа на Брайън, който отново пееше от сърце и се заканваше какво следва да очакват блатните дракони от Невил-Смит.

Като се изправи, Джим видя, че рицарят седеше гол в потока и докато пееше, радостно се плискаше с вода, която по всяка вероятност бе доста студена. Бронята му лежеше на тревата, а облеклото му висеше разпънато на пръчки, забити в земята, така че разните одежди се простираха срещу слънчевата светлина. Джим се изправи на краката си и се приближи, за да огледа облеклото. Предположи, че Брайън го е изпрал и прострял така, за да съхне, но откри, че вече е сухо.

— Бълхи, сър Джеймс! — викна весело рицарят. — Бълхи! Да ги вземат дяволите, ако не предпочитат да се въдят в жилетката под бронята вместо в която и да е друга дреха. Нищо, освен силното слънце и огънят, не може да ги изкара навън, а?

— Какво…? О, да. Прав си — каза Джим, — нищо друго, както каза.

Не му бе хрумнало, че в този средновековен свят паразитите по тялото могат да представляват същият всеобщ проблем както в собствения му свят през Средновековието. За малко изпита благодарност, че драконската му кожа е прекалено дебела и груба, за да се въдят в нея досадните твари. След това погледна към слънцето и видя, че то е точно над главата му.

— Идвал ли е вече Ара?

— Няма го.

— Няма го? — изви се гласът на Ара. Той се показа иззад едно дърво, което изглеждаше твърде малко, за да го скрие. — Отдавна се върнах. Кой казва, че ме няма?

— Никой, сър вълк — отговори весело Брайън и се изправи в потока. Изтръска с ръце водата от тялото и крайниците си, отиде до дрехите и започна да се облича, без да се затормозява с допълнително бърсане. — Ще сме готови да потеглим след миг!

За малко повече от миг, но все пак доста бързо, Брайън се облече, надяна бронята си и оседла коня. Метна се на седлото.

— Тръгваме ли? — попита той.

— Отлично — каза Джим.

Ара хукна и се загуби между дърветата. Един до друг Джим и Брайън последваха вълка.

Завариха го да седи на земята и да ги чака през две полени.

— Разбирам — проръмжа Ара. — Едно от тези мудни, безкрайно дълги пътешествия. Наистина ли ще е такова? Добре. Ще се влача по пътя като вас.

Изравни се с тях и тримата закрачиха заедно напред.

— Нямам намерение да пришпорвам коня си в тая горещина, само за да ти угодя — каза Брайън.

— Защо не? Това е най-добрата скорост за придвижване — промърмори Ара. — Добре, както ти е угодно. О, не в тази посока, сър рицарю. Оттук.

— Знам пътя към замъка Малвърн — троснато каза Брайън.

— Знаеш път — отвърна Ара, — но аз знам най-прекия. Ако вървим в твойта посока, ще загубим ден и половина. Аз мога да ви заведа там преди залез. Ако искате ме следвайте, ако не, недейте. За мен е безразлично.

Той тръгна надясно, отзад опашката му се въртеше ниско над земята. Джим и Брайън спряха и се спогледаха.

— Но тази посока води към долното течение на река Лин — възрази рицарят. — Най-близкият брод е на петнадасат минути нагоре по течението.

— Това все пак е неговата гора — каза Джим. — Може би трябва да му се доверим.

— Сър Джеймс… — започна Брайън. — О, много добре!

Извъртя коня си след Ара и заедно тръгнаха в същата посока, малко по-нататък го настигнаха. Пътуваха в горещите следобедни часове. Дърветата се разполагаха все по-нарядко, но гората не свършваше. Отначало почти не си говореха. Ара и Брайън си ръмжаха един на друг „сър рицарю“ и „сър вълк“ всеки път, когато Джим се опитваше да ги въвлече в някакъв разговор. Но постепенно атмосферата се разведри от приятното откритие, че между тях има поне едно общо нещо — ненавист към някой си сър Ху де Боис де Малънконтри.

— …прекара войниците си през моите гори — обясняваше Ара. — Моите гори! Сякаш бяха негова територия. Осакатих половин дузина коне и…

— Защо пък и конете!

— Защо не? — попита Ара. — Вие, хората в броня си седите безопасно върху някое чатирикрако същество. Но един английски вълк никога няма да позволи на когото и да е да мързелува върху неговия гръб!

— Един джентълмен има за какво да използва добрия кон. На лов не е задължително, все пак. Самият аз винаги слизам от него, когато преследвам с копието си някой глиган.

— А? Не се съмнявам, че сте двайсет или трийсет преследвачи едновременно!

— Нищо подобно. Няколко пъти съм тръгвал сам през гъсталаците.

— Е, това е друго нещо — каза неохотно Ара. — Глиганът не е лесна работа. Не е много сложно, но не е и просто. Напада всеки. Единственият начин да се справиш, е да отстъпиш настрани, а след това да се хвърлиш върху него. Счупи му, ако можеш, един или два крака.

— Благодаря, предпочитам копието. Тогава аз нападам. Копието му пречи да се приближи. После е важно да издебнеш момент, за да забиеш острието в гърлото му.

— Твоя работа — изръмжа Ара, — както и да е, хубостниците на де Боис не обичаха да стъпват на краката си. Убих двама и осакатих осем, преди да пристигне главният отряд с арбалетистите.

— Добре сторено!

— Нали? Всичко за един ден. Изпуснах де Боис, все пак. Той изхвърли един друг от седлото, взе коня му и избяга, преди да мога да го последвам. Няма значение — Ара изхриптя тихичко на себе си. — Ше го хвана в някой от тези дни.

— Освен ако не го пипна първо аз — каза Брайън. — В името на Свети Джилс! Имаше наглостта да ухажва госпожица Джеронд. Ха!

— Де Чени…?

— Точно така. Моята дама. Преди девет месеца на коледното тържество на моя господар — херцога, го дръпнах настрана. „Лорд Барон“ — казах му, — „дръж отвратителния си дъх далеч от лицето на моята дама или ще ме принудиш да те обеся със собствените ти черва“.

— А той? — изръмжа Ара.

— О, наговори някакви глупости, че жив ще ме одере, ако ме срещне в своите земи. Аз се изсмях.

— И после? — попита Джим, заинтригуван.

— О, той също се изсмя. Беше коледното тържество на моя господар, херцога — мир на земята, доброжелателство и така нататък и никой от нас не искаше да прави обществен скандал. Така стояха нещата, когато се разделихме. Бях прекалено зает с блатните дракони, а сега и с твоята мисия, сър Джеймс, за да отида и изпълня обещанието си към него. Но в някой от тези дни наистина трябва да го направя.

Разговорът продължи в същия дух.

Около средата на следобеда преодоляха бариерата от дървета и храсти и внезапно излязоха на брега на река Лин. Без да спре, Ара нагази във водата и продължи напред през течението, като гърбът му почти изцяло се покри от водата. Джим и Брайън спряха.

— Но тук няма брод, дявол го взел! — каза рицарят.

— Вследствие на времето през последния месец и през този период на годината — отвърна през рамо Ара — има брод, тази и идната седмица. Но както обичате.

Фактически вълкът почти бе стигнал средата на течението, а вратът и главата му бяха все още над повърхността на водата. Брайън изсумтя и пришпори коня си към брега. Започна да преминава.

— Мисля, че ще прелетя — обяви Джим, като погледна неодобрително реката.

Не бе забравил плуването през тресавището. Отскочи във въздуха, с няколко маха на крилете премина над главите им и се приземи на отсрещния бряг. Видя как Ара се изкачи на сушата и от него капеше вода. Заедно изчакаха Брайън.

— Длъжен съм да призная, че беше прав — рече неохотно рицарят на Ара, когато стигна брега. — Ако това от тази страна е Малвърнската гора, както и би трябвало да бъде…

— Тя е — каза Ара, докато навлизаха заедно в гората.

— …наистина можем да видим стените на замъка преди да падне нощта — заключи Брайън. — Трябва да кажа, че за мен да бъда на земята на моята дама, е все едно да се върна у дома. Обърни внимание, сър Джеймс, колко спокойно и приятно е тук…

Тлак! Отекна силен звук и една еднометрова стрела се заби в земята на няколко крачки пред тях.

— Спри! — извика тънък глас. Беше на жена или на малко момче.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Брайън, като дръпна поводите и насочи коня си в посоката, откъдето, съдейки по наклона й спрямо земята, бе долетяла стрелата. — Ще отрежа ушите на този стрелец…

Тлак! Друга стрела профуча на четири-пет сантиметра от дясната страна на шлема на Брайън и се заби в ствола на едно дърво, на тридесетина сантиметра зад него.

— Аз ще се погрижа — изсумтя Ара с дебелия си глас и изчезна.

— Стой на място, сър рицарю — извика отново гласът, — ако не искаш да пусна една стрела в отвореното ти забрало или в окото на дракона. Да не сте шавнали, докато дойда.

Джим замръзна на място. Брайън също благоразумно се спря. Зачакаха.