Гордън Диксън
Драконът и Джорджът (10)

ГЛАВА 10

Бе златен следобед. В малвърнската гора птичките чуруликаха и покрай Джим и Брайън подухваше лек ветрец. Времето течеше, а нищо не се случваше.

Един елен прекоси откритото пространство между две дървета на около двадесет метра пред тях. Спря и погледна с интерес двете неподвижни фигури, а после продължи и се загуби от погледа им. Язовец премина на подскоци и напълно ги пренебрегна по грубия и преднамерен маниер на всички язовци.

Крайниците на Джим бяха започнали да изтръпват, когато във въздуха се чу монотонен звук. Един стършел обиколи два пъти, забръмча около тях и влетя през отвореното забрало на рицаря. Джим забрави за изтръпналите си крайници и зачака с интерес реакцията, която със сигурност трябваше да последва.

Но бе подценил самоконтрола на сър Брайън. Нямаше нито звук, нито помръдване, въпреки че острият му драконски слух можеше да долови приглушеното жужене на стършела изпод шлема, което от време на време прекъсваше — вероятно той кацаше върху устната, носа или ухото му, за да се ориентира в ситуацията.

Най-после стършелът излетя навън.

— Сър Брайън? — попита Джим, защото вече беше започнал да се чуди дали рицарят зад бронята е все още в съзнание.

— Да, сър Джеймс?

— Нещо не е наред. който и да е стрелял по нас, сигурно е избягал след това или се е случило нещо. Стоим тук от двадесет минути. Защо не отидем да погледнем?

— Може би сте прав.

Рицарят вдигна ръка, превъртя надолу забралото и пришпори коня си, отдалечавайки се от дървото, в което се бе забила стрелата. Не последваха повече изстрели. Джим тръгна след него, като спазваше защитна дистанция от няколко дървета по-назад; приближиха се до мястото, откъдето по всяка вероятност бе излетяла стрелата, и го обиколиха, за да го изследват.

Сега, както и през целия ден гората бе тиха и на стотина метра наоколо нямаше жива душа. Малко по-нататък обаче пред тях се появи тънка човешка фигура в кафяв клин и жакет; върху червените коси, които достигаха до раменете, бе нахлупена островърха шапка. Фигурата бе коленичила на тревата, на една страна лежаха лък и колчан със стрели, и мачкаше козината по врата не едно огромно черно тяло.

Огромното черно тяло беше на Ара. Лежеше на тревата по корем, изтегнал дългата си муцуна върху предните лапи. Бе притворил очи и тихичко ръмжеше, докато тънките ръце се плъзгаха по врата и под ушите му.

— Каква е тази дяволска магия? — изкрещя Брайън,като дръпна юздите и спря коня, когато приближиха.

— Хей, ти! — викна му фигурата, коленичила на тревата. — Мери си приказките, сър рицарю. Приличам ли на дявол?

Очевидно тя, защото фигурата в клин и жакет явно не бе на момче, изобщо не приличаше на дявол. Думата „ангел“ щеше да подхожда повече, ако не бяха доста суровите й сиви очи, а също тъмният загар по кожата на лицето и на оголените до лакти ръце. С изключение на тези дребни неща обаче тя беше твърде красива за родено от човек същество. Дори коленичила в тревата изглеждаше почти толкова висока колкото Джим или Брайън. Краката й бяха дълги, талията тънка, раменете й — широки, но изящни. Формите на тялото й изпъкваха, сякаш бе актриса от света на Джим, рекламираща някакъв фантастичен търговски продукт. В косата й, с няколко нюанса по-тъмна отколкото на Брайън, слънчевата светлина хвърляше проблясъци с медножълтия цвят на златото. Имаше изящна брадичка, съвършени уста и нос, а очите й, с изключение на суровия им блясък, също бяха съвършени.

— Не — призна Брайън, — но какво правиш на вълка, че ръмжи така?

— Не ръмжи — каза тя с обич, като го погали по врата. — Той мърка.

Ара отвори лявото си око и го завъртя към Брайън и Джим.

— Гледай си работата, сър рицарю — изсъска той. — Пак под ушите, Даниел… А!

Той отново заръмжа.

— Мислех, че ще се погрижиш за нещата, сър вълк — разсърди се Брайън. — Знаеш ли, че стояхме там в продължение на…

— Рицарят е Невил-Смит — изръмжа Ара към момичето, като повдигна глава от лапите си. — Драконът е мой стар приятел на име Горбаш — в момента се мисли също за рицар. За някакъв си сър Джеймс. Не мога да си спомня християнското име на Невил-Смит.

— Сър Брайън — каза Брайън и свали шлема си. — А любезният рицар до мен, който е бил омагьосан в тялото на дракон, е добрият сър Джеймс, барон от Ривъроук — земя отвъд морето.

Лицето на момичето просветна от интерес. Тя скочи на крака.

— Омагьосан? — попита, като се приближи до Джим и го погледна в муцуната отблизо. — Сигурен ли си? Не виждам човешки очи зад очите на звяра, както се казва. Можеш ли да ми опишеш какви са хората при вас, сър Джеймс? Как се чувстваше, когато те омагьосаха? Болеше ли?

— Не — отвърна Джим. — Просто изведнъж се превърнах в дракон.

— А преди това си бил барон.

— Ами… — Джим се поколеба.

— Така си и помислих — каза тя тържествуващо. — Заклинанието не ти позволява да разкриеш кой си всъщност. Искам да кажа, че ти несъмнено си бил барон от Ривъроук, но може би и повече? Някакъв герой например.

— Ами, не.

— Откъде да знаеш? Това е вълнуващо. О, казвам се Даниел о’Лоуд, дъщеря на Джилс о’Лоуд, но сега живея сама.

— Джилс о’Лоуд? — повтори Брайън. — Това е оня разбойник, нали?

— Сега е разбойник! — изфуча му тя. — Едно време бе джентълмен от класа, въпреки че няма да кажа на никого истинското му име.

Ара изръмжа.

— Не се обиждайте — каза Брайън удивително кротко. — Просто си мислех, че Джилс о’Лоуд е от Кралската гора зад Брантли Мур?

— Оттам е — отвърна Даниел. — Той и хората му са все още там. Но, както казах, сега живея отделно от него.

— А-а — кимна Брайън.

— Ти си а-а — каза тя. — Защо да прекарвам дните си с банда мъже, толкова стари, че могат да заместят баща ми и със също толкова стари жени или пък с тъпоглави дръвници, които се изчервяват и заекват, когато разговарят с мен? Дъщерята на баща ми заслужава повече.

— Да-а, да-а — каза Брайън.

— Пак да! — Тя премести погледа си от Брайън върху Джим и гласът й омекна. Не смятам за нужно да моля за извинение, сър Джеймс, но честно казано, нямаше да стрелям по теб, ако знаех, че ти и този рицар сте приятели на Ара.

— Всичко е наред — отговори Джим.

— Абсолютно всичко е наред — повтори Брайън. — Обаче, независимо от това, че гъделичкате вълка, скъпа лейди о’Лоуд, може би ще е по-добре ние тримата да тръгваме. Искаме да стигнем до замъка Малвърн преди да заключат вратите за през нощта.

Той дръпна поводите на коня към посоката, в която първоначално бяха тръгнали, и се отдалечи. След моментно колебание Джим го последва. Секунда по-късно към тях се присъедини не само Ара, но и Даниел с лъка и колчана, провесени през рамо.

— Отивате в замъка Малвърн? — попита тя. — Защо?

— Трябва да поискам разрешение от моята дама, Джеронд де Чени, за да придружа сър Джеймс, който отива да спаси своята дама.

— Своята дама? — Тя се обърна към Джим. — Имаш дама? Коя е тя?

— Анджела… ъ-ъ… де Фарел от Трейлъркорт.

— Странни са имената отвъд морето — изкоментира Брайън.

— Как изглежда тя? — попита Даниел.

Джим се поколеба.

— Тя е красива — намеси се Брайън — Според сър Джеймс.

— И аз съм красива — каза Даниел. — Колкото мен ли е красива тя?

— Ами… — Джим се обърка. — И да, и не. Искам да кажа, че сте различен тип…

— Различен тип? Какво означава това?

— Малко е трудно да се обясни — отвърна Джим. — Нека разсъдя. Ще ми хрумне по-добър начин да го обясня, ако имам възможност да помисля.

— Добре, помисли — каза Даниел. — Но искам да знам. Междувременно смятам да дойда с вас до замъка Малвърн.

Брайън отвори уста. За момент изглеждаше, че ще каже нещо, но след това я затвори отново.

Тръгнаха заедно, тя отхвърли поканата на рицаря да се качи зад него на коня. Бе в състояние, както сама заяви, да надбяга тромавото бяло животно по всяко време. Със сигурност можеше и да ходи по-бързо от него.

Даниел смущаваше Джим. Бе готов да вземе за придружител всеки, който можеше да му е полезен. Когато Брайън се появи, трябваше да се пребори с мисълта, че той сам му се е предложил. След като веднъж свикна с нея, присъединяването на Ара му се бе сторило почти естествено. Но това момиче — да стане един от придружителите и да се изправи срещу Прокълнатата кула и Тъмните сили, за да спасява Анджи? Не можеше по никакъв начин да си представи с какво щеше да им бъде полезна. Добре, че я биваше в стрелбата с лък…

Загуби се в лабиринт от мисли, докато се опитваше да възприеме всички невероятни принципи на тоя свят, в който бяха попаднали с Анджи. Драконите, магьосниците, мраколаците (ако преди ги бе видял в някой филм, прожектиран късно през нощта, щеше да се изсмее), Ара и сега тази червенокоса богиня с лък и стрели, която приказваше… и той не знаеше как. Но все повече внимаваше да не влиза в разговор с Даниел. У нея имаше прямота, която направо го плашеше. Какво я караше да мисли, че може да му задава всеки въпрос, който й хрумне.

Естествено не бе длъжен да й отговаря, но тогава изглеждаше сякаш прикриваше нещо. Същността на проблема се състоеше в това, че Джим бе възпитан много строго да не задава смущаващи въпроси, а Даниел очевидно нямаше никакви задръжки.

„Следващият път, когато ме попита нещо, на което не искам да отговоря“ — реши той, — „ще й кажа, че не е нейна работа…“.

— Абсурд! — отвръщаше Брайън на Ара. — Казвам ти. В тази посока ще излезем при потока Литъл Лин, а преградната стена ще остане върху скалата и няма да има откъде да влезем, дори ако някой ме познае.

— Ще се озовем с лице към портите, казвам ти! — изръмжа Ара.

— Отзад!

— Пред портите…

— Вижте — бързо реагира Джим, като отново влезе в ролята на помирител между двамата, — нека попитам някой местен. Какво ще кажете?

На всяка цена трябваше да има мир.

Той се отклони от посоката, в която вървяха, тръгна през безкрайната гора и започна да търси начин да се ориентира. Сигурно нямаше да е много трудно да намери някой. За щастие не се виждаха хора наоколо. Но в този свят изглежда всичко живо можеше да говори — дракони, бръмбари, вълци… Може би растителността правеше изключение. Досега не бе открил свидетелство, че дърветата, цветята и храстите умееха да говорят. Но само ако зърнеше някое животно или насекомо…

За беда точно в този момент не виждаше нищо. Продължи да броди, търсейки каквото и да е — мишка, птичка… Изведнъж почти се препъна в един язовец, по външност сякаш бе близнак на язовеца, подскачал пред него и Брайън, докато стояха неподвижни по заповед на Даниел.

— Хей, чакай! — провикна се той.

Язовецът изглежда нямаше намерение да чака. Джим подхвръкна във въздуха и тупна отново на земята, този път с лице към него. Затисна го с гръб към един храст. Както всички язовци и този оголи зъби. Язовецът, спомни си Джим какво бе казал веднъж един зоолог на някакъв доста пиянски студентски купон, би се нахвърлил върху всеки. Този явно нямаше да подрони реномето на представителите от своя вид, независимо, че драконът тежеше около сто пъти повече от него.

— Спокойно — каза Джим, — просто искам една информация. Тръгнали сме към замъка Малвърн. Този път откъм задната страна ли ще ни отведе или отпред?

Язовецът изви гръбнак и изсъска.

— Не, наистина — настоя Джим, — просто питам.

Язовецът изфуча и скочи към предния му ляв крак.

Джим дръпна назад крака си, след което язовецът се завъртя с учудваща за тромавия му вид бързина, шмугна се покрай храста и изчезна. Джим продължи да гледа слисано празното място.

Обърна се и видя как Брайън, Даниел и Ара, наредени зад него в редица, го наблюдаваха втренчено.

— Просто исках да получа насоки от някой, който познава… — започна той, но гласа му замря в гърлото, след като забеляза изумлението в очите им. Гледаха го така, сякаш бе изгубил разсъдъка си.

— Горбаш — каза Ара най-сетне, — опита се да говориш с този язовец?

— Ами да — отвърна Джим. — Само исках да разбера от някой, който познава местността, дали ще излезем зад замъка Малвърн или пред него.

— Но ти говореше с язовец! — каза Даниел.

Брайън се покашля.

— Сър Джеймс — рече той, — да не би точно този язовец да е някой, когото познаваш и който също е бил омагьосан? Или язовците във вашата страна могат да говорят?

— Ами не… тоест, не познавам този язовец. Не, у нас те не могат да говорят. Но мислех…

Гласът му затихна. Имаше намерение да се позове на обстоятелството, че драконите, бръмбарите и вълците могат да говорят, но изправен срещу тези погледи, той бързо и безпогрешно усети, че се бе показал като глупак.

— Объркани мисли — ето какво е! — дрезгаво каза Ара. — Той не е виновен!

— Ами — защити се Джим, — Аз говоря, а пък съм дракон.

— Не говорят ли драконите там, откъдето идвате, сър Джеймс? — попита Даниел.

— Там, откъдето идвам, няма дрякони.

— Тогава какво те накара да решиш, че те не говорят? — обади се Ара. — Претоварил си мозъка си, Горбаш, това е проблемът. Опитай се да не мислиш за малко.

— Има вълци там, откъдето идвам — обърна се Джим към него, — и те не говорят.

— Вълците не говорят? Горбаш, ти си се объркал. Колко вълка познаваш?

— Всъщност не познавам нито един. Но съм виждал в… искам да кажа на…

Джим моментално се сети, че думите „зоопарк“ или „филм“ няма да значат за тримата пред него повече отколкото „номерът на социалната застраховка“ за рицаря. На какъвто и език да говореше, те щяха да бъдат само безсмислени звуци.

— Ами бръмбарите? — попита отчаяно той. — Когато бях при Каролинус, той изсипа малко вода на земята и един бръмбар излезе на повърхността и проговори.

— Хайде, хайде, сър Джеймс — каза Брайън. — Магия, естествено. Сигурно е било магия. Бръмбарите не говорят повече от язовците.

— О-о, добре — отвърна безпомощно Джим. Той се отказа. — Няма значение. Както отбеляза Ара, може би съм се преуморил. Нека да забравим за това и да продължим.

Тръгнаха отново по пътя. Внезапен дъжд ги застигна неочаквано. Отначало, когато капките заплющяха силно около тях, Джим се огледа за подслон, но видя, че тримата му спътници не обръщаха никакво внимание на дъжда. После установи, че бронираната му кожа изобщо не усеща влагата и реши също да го пренебрегне. След малко дъждът спря и слънцето се опита да пробие отново.

Поглеждайки небето на запад, Джим предположи, че е около пет следобед — Брайън и Даниел вероятно щяха да го определят като време между деветия час и повечерие според молитвените часове, използувани най-често в католицизма през Средновековието. Джим моментално зарови в паметта си и си ги припомни. Най-ранният бе утреня — в полунощ. После идваше изобразителни — при първия утринен лъч, някъде преди или след пет сутринта в зависимост от годишния сезон. Следваха: първият час — при изгрев, да речем в шест; третият час — късно сутрин, например в девет; шестият час — на обяд; деветият час — в средата на следобеда, в три часа; вечерня — при залез, в пет следобед или по-късно, и накрая повечерие — преди лягане, което вероятно беше най-много един час след залез, особено ако си монах и трябва да предвидиш ставането в полунощ.

Бе се задълбочил дотук, когато Ара рязко вдигна нос във въздуха.

— Мирише ми на дим — каза той.

Джим подуши бриза, който духаше попътно, а не срещу тях. Драконското му обоняние бе малко по-слабо от това на вълка, така че можа да помирише дима, след като му бяха насочили вниманието. Щом като го подушваха при попътен вятър, който отнасяше миризмата, означаваше, че това, което гори, е съвсем близо пред тях.

Ара затича в тръст, а Брайън сръга коня си, за да не изостане. Джим ускори крачка, Даниел тичаше с лекота до него. След малко излязоха от гората и спряха, като се озоваха на една полянка в началото на два реда колиби, направени от плет и кал, с тръстикови покриви. Няколко от тях все още димяха. Краткотрайният дъжд бе паднал и тук и върху почернялата земя между колибите личаха отпечатъци от стъпки, разкаляни от водата. От дърветата и покривите все още капеше. Въздухът бе ефирен и влажен. Сега миризмата се чувстваше силно. Димът бе застинал неподвижно с утихването на вятъра.

В селото, ако можеше да се нарече така, цареше тишина, всичко бе замряло.

Като се изключеше пожарът в няколкото колиби, впоследствие угасен от дъжда, абсолютно нищо не се случваше. Единствените хора — четирима или петима, бяха заспали на улицата или на прага на колибите. На десетина крачки от Джим, който си проправи път покрай Брайън и Ара, за да погледне по-добре, лежеше момиче в роба от груб кафяв плат. Беше обърната на една страна с гръб към тях и черната й коса се разпиляваше в калта.

Джим се втренчи. Може би хората тук са имали някакъв празник, на който така са се опиянили, че не са могли да се събудят дори за да угасят пламъците, избухнали в мизерните им жилища вследствие на пиянски инцидент. Направи още една крачка към момичето, за да я събуди и попита. В този момент петнайсетина мъже на коне със стоманени шлемове, полуброни и извадени саби изкочиха измежду последните колиби в другия край на селото и се насочиха към Джим и останалите.

Събитията започнаха да се сменят рязко пред очите му като кадри от повредена кинолента. Изведнъж видя цялото селце преобразено — хората, налягали наоколо, не бяха заспали, а мъртви, избити и техните убийци стояха на другия край на селската улица. Направи трета крачка и погледна мъртвото момиче пред себе си. Оттук видя ръцете й — без пръсти, протегнати напред. Бяха отрязани от китките.

Миризмата на дим сякаш проникна в мозъка му. Той се издигна във въздуха, устреми се напред, а след това връхлетя стремително върху конниците. В момента на нападението видя как вдигнатите им саби проблясват на бледата слънчева светлина. Но не последваха удари. Три от конете се строполиха при сблъсъка с тялото му. Помете с лапи и нокти двама от падащите ездачи и с едно щракване на челюстите разсече третия, който бе точно пред него. Сега стъпи на земята, изправи се и заудря с нокти, зъби и криле едновременно.

Събитията около него се сляха. Видя как от железния нагръдник на някакъв конник внезапно щръкна стрела, забита в него до половина; лъскав метален силует влетя в битката от дясната му страна. Острото копие на Брайън свлече един ездач от коня, после се заби в друг, който също изхвърча от седлото. Копието падна и сабята на рицаря започна да сече наляво и надясно, докато под него тромавият бял кон коренно се преобрази — изправи се на задните си крака, зацвили, зарита с предните копита и започна да хапе със зъби, като събаряше по-леките коне около себе си.

Вляво от Джим един конник внезапно изчезна от седлото и в този безумен миг на негово място се появи, яздейки, Ара. Челюстите му се разтвориха и той скочи от коня върху друг от ездачите…

Изведнъж всичко свърши. Двама или трима от бронираните конници избягаха, както и толкова на брой коне без ездачи. Ара, вече на земята, прегризваше гърлата на тези, които все още бяха живи.

Джим огледа тялото си, пухтейки тежко през ноздри, и вдигна очи към другите. Както личеше, нита Ара, нито Брайън бяха ранени. С радост забеляза Даниел през няколко колиби по-надолу — приближаваше се към тях все още с лък в ръцете и заредена, но отпусната стрела. Бе стояла назад — съвсем логично, и бе използвала оръжието си както трябва — от разстояние.

Джим погледна краката и тялото си. Бяха облени в кръв, част от която вероятно бе негова, но не усещаше нищо. Изпита две противоположни чувства, които се бореха за надмощие. Драконът бе ожесточен и разочарован, че няма повече врагове за убиване; човекът имаше силно желание да повърне.