Гордън Диксън
Драконът и Джорджът (15)

ГЛАВА 15

— Боже мой! — възкликна Джилс, като се отпусна отново на пейката, надигна каната си и отпи жадно. Както и всички останали с изключение на Брайън той се бе надигнал при вида на фигурата, застанала на прага. — Не плаши стария стрелец така, съдържателю — ако в този екип си наистина ти. Можеше да получиш една стрела, преди да те познаем.

— И аз това си помислих — добави Дафид.

— Извинете ме, сър Джеймс, лейди и господари мои — грубо избоботи гласът на Дик изпод шлема. — Както току-що каза сър Брайън, избата ми е голяма, а за две поколения, защото баща ми го е държал преди мене, един хан се сдобива с доста неща от различните гости. Но ще мина за рицар, не мислите ли? Особено отдалеч, на кон.

— Хмм — отвърна Джилс, като отново се изправи, за да огледа по-отблизо съдържателя. — Ще те посъветвам да не носиш това желязо в истинска битка, мастер създържател. Сега, като се вгледам внимателно, забелязвам, че си облечен в части от четири различни екипа и нито една от тях не ти е точно по-мярка. Можеш ли да вдигнеш дясната си ръка над главата?

Дик опита. Бронята изскърца до височината на рамото и спря, издрънчавайки.

— Да — каза Джилс, — знаех си. Налакътникът на тази ръка е прекалено голям, а нараменникът — прекалено малък за човек с твоите рамене. Но от разстояние… от разстояние, възседнал кон, може и да минеш.

— Добре — рече енергично Брайън, — тогава, Дик, да хапнем нещо и ще препусна към замъка, за да отправя предизвикателството си към сър Ху.

— Ще дойда с теб — предложи Джим, — искам да ми покажеш къде зад стените да се приземя.

— Аз идвам също — каза Джилс — заедно с шестима от моите хора. След като веднъж влезем, всеки от тях ще ръководи по шест-седем други стрелци в отделните части на замъка. Всички трябва да огледаме Малвърн и да си съставим план.

— И аз — добави Дафид. — Ще хвърля едно око на стените, където е възможно да има наблюдатели.

— Ами да вземем да направим един проклет пикник! — изруга Брайън. — Някой още не иска ли да дойде? Ами ти, сър вълк?

— За какво? — отвърна Ара. — Ще вляза вътре с теб и Горбаш, ще бъдем заедно и ще убивам всеки, който видя, докато всичко приключи и отново излезна навън. Това не изисква разузнаване или планиране.

Храната бе сервирана, както бе поискал Брайън, и след малко повече от час всички, които бяха казали, че ще отидат, стояха под прикритието на една гъста букова горичка и гледаха към широката ивица гола земя, заобикаляща замъка Малвърн. Брайън, в броня и с вдигнато копие в ръка, подкара белия си кон в ход напред, докато стигна на около седемдесет метра от портите на замъка. Там спря и се провикна към наблюдателите, чиито глави се подаваха над зъбците на бойниците и бяха забелязани от останалите в гората.

— Смело се е показал — обади се единият от разбойниците.

— Рицарите имат обичая да правят така, Джак — сухо отвърна Джилс.

— Прав си наистина, мастер Джилс — каза Дафид. Стрелецът от Уелс засенчваше очите си с ръка, взирайки се в главите над стените. — Всъщност е на почти половин ваша английска миля. Но при изгрев вятърът ще утихне и ако няма силен насрещен бриз, не виждам трудности да се справя с шестима от тях. Ще си набележа най-близката бойница, зад която се вижда стоманена каска, след това ще застрелям един наблюдател и ще изчакам останалите да погледнат навън. Несъмнено ще го сторят, когато видят другаря си пронизан, а не забележат никого на открито. Пред мен ще има още пет стрели, забити в земята, и ще ги изстрелям във въздуха толкова бързо една след друга, че петимата, дето ще се покажат, ще умрат почти едновременно… Чакайте, рицарят говори!

Всъщност Брайън бе започнал да отправя предизвикателството си. Един шлем, по-ярък от останалите, се бе показал зад бойницата и човекът, който го носеше, бе извикал нещо. Брайън отвръщаше. Поради обстоятелството, че стоеше с гръб към гората голяма част от думите му се губеха. Дори за острия драконски слух на Джим. Но думите, които той долови, бяха все неприлични. Не бе знаел, че езикът на Брайън има такъв запас от цветущи изрази.

— Сега сър Ху му отговаря — прошепна Джилс, защото Брайън бе млъкнал и гласът, който бе изкрещял одеве, се разнесе отново, въпреки че останалите в гората не разбраха нито една дума.

— Това без съмнение е сър Ху, познах го по големия кръст и забралото на шлема, което така поглъща светлината. Този шлем е за яздене.

— Мастер Джилс — попита Дафид, като погледна изкъсо разбойника, — да не би и ти да си носил такъв шлем и броня?

Джилс се обърна рязко към него.

— Ако някога станеш част от семейството — отвърна той, — можеш отново да ме попиташ. Иначе не приемам такива въпроси.

— Следват стрелите — забеляза разбойникът, когото Джилс бе нарекъл Джак. — Най-добре е да завие и да избяга. Ето… така и прави!

Брайън бе обърнал коня си и в галоп се отдалечаваше от замъка.

— Могат ли стрелите на арбалетите да пробият бронята му от това разстояние? — попита Джим удивен.

— Не — отвърна му Джилс, — но могат да осакатят коня му. А това е животно, което струва колкото двайсет имения, ако изобщо има цена. А, не улучиха…

Поток от стрели, които на фона на синьото небе приличаха на малки кибритени клечки, се посипа около Брайън и препускащия му кон. Джим бе озадачен откъде Джилс е сигурен, че нито една от стрелите на арбалетистите няма да улучи, след като повечето от тях бяха още във въздуха. Трениран поглед, предположи той. Всъщност, докато завършваше мисълта си, стрелите паднаха около тичащия кон или встрани от него.

— Това ли беше? — каза Джак и се изплю на земята. — Сър рицарят ще е при нас в гората преди да успеят да заредят оръжията си за втори изстрел. Дайте ми двама опитни хора от нашите и конят щеше да е на земята след десет крачки, а също и рицарят, при малко късмет.

Дафид се облегна на дългия си лък и се извърна, за да погледне надолу към Джак. За момент изглеждаше, че ще каже нещо, но след това отново насочи вниманието си към приближаващия се Брайън.

— Добре, мастер уелсец — меко отбеляза Джилс. Бе наблюдавал високия млад мъж. — Мълчанието е признак за мъдрост.

Дафид не отговори.

В следващия миг Брайън навлезе в сянката на гората и дръпна юздите на пърхащия си кон. Накара животното да се обърне и вдигна забралото си.

— Почти си помислих, че ще тръгнат да ме преследват — каза той, но не виждам никого.

— Примами тези стрелци по-отблизо, отколкото аз бих го сторил — обади се Джилс.

— Бланчард от Туърс — отвърна Брайън и потупа с привързаност белия кон по запотения гръб — е по-бърз отколкото повечето хора биха предположили.

Огледа ги.

— Какво мислите за това, което видяхте? — попита той.

— Като съдя по броя на главите върху предната стена — рече Джилс, — твоят сър Ху води наистина не по-малко от петдесет човека със себе си. Но няма стрелци с лъкове, иначе щеше да ги използва срещу теб, а арбалетистите му не бяха достойни за уважение. Начертай ми план на замъка, докато е пред нас, за да придобия някаква представа къде да се разположат момчетата ми, след като влязат.

Брайън изтегли ножа от колана, стегнат плътно около кръста му, и започна да драска по земята.

— Както виждате — обясни той, — Малвърн е повече широк отколкото висок. Оттук едва се вижда върхът на главната кула. Тя се намира в левия ъгъл, на задната стена; най-горната й част се издига над кулите в другите три ъгъла, които служат само като наблюдателници и хамбари. Стаите на лорда на Малвърн се точно под етажа, който се е падал последен, преди да я надстроят над наблюдателните кули. Дядото на моята дама е добавил още два етажа, за да осигури на сър Орин и невестата му отделна спалня с дневна отгоре; над нея е направил нова бойница, съоръжена с тежки камъни и котли, в които се сгорещява мазнина и заедно с камъните се изсипва върху всеки, направил опит да се покатери по външните стени на кулата.

Ножът му дращеше в праха.

— Долу, пред кулата по времето на сър Орин — продължи той — е била построена голяма сграда, предимно от дърво — основните стени на кулите и замъка са каменни, както виждате. Тя заема значителна част от стария двор. Свързана е с главната кула до първия етаж и служи както за столова, така и за казарма на големия брой войници, които сър Орин събираше от време на време, когато отиваше на война. Дървените конюшни и външните сгради също са били пристроени зад крепостните стени, така че има много постройки, които могат да горят… но трябва да внимаваме хората на сър Ху да не се опитат да ги запалят с цел да прикрият бягството си, след като влезем и видят, че губят битката. От твоите хора, мастер разбойник, трябва да се сформират една група за охраняване на всички кули, друга за завземане на двора и още една силна група, която да нахлуе в кулата откъм голямата пристройка. Аз и вероятно сър Джеймс вече ще сме на горните етажи, когато влезеш с хората си през портите… ако сме още живи. А сега задайте ми своите въпроси.

Дафид, Джилс и дори някои от другите разбойници, които бе довел, започнаха да отправят въпроси. Питанията им бяха свързани предимно с разстоянията и разположението на сградите в замъка.

Джим откри, че слуша разсеяно. Това, което искаше, бе да погледне направо зад стените и нямаше причина да не може да го стори. Ако се издигнеше достатъчно високо и преминеше напряко над замъка, но не точно отгоре, щеше да успее да използва телескопичното си зрение, за да огледа подробно всичко отвътре. На голяма височина хората на сър Ху можеше дори да не го забележат или ако го видеха, просто щяха да го помислят за голяма птица.

Даже и да разберяха, че е дракон, един дракон, който си минава, явно без да им обръща внимание, едва ли щеше да предизвика тревога или размисъл. В същото време може би нямаше да навреди, ако прелетеше по здрач, в края на деня, когато наблюдателите върху замъка вечерят и е най-малко вероятно да се разтревожат от нещо, преминаващо високо над главите им.

И така, Джим изчака, докато Брайън отговори възможно най-подробно на въпросите на останалите и всички се върнаха в хана. След като стигнаха обаче той дръпна рицаря настрана и му обясни плана си.

— Това, в което искам да бъда най-сигурен — заяви Джим, — е мястото, където ще се приземя, след като вляза.

— Главната стая на моята дама има балкон… но е малък — уточни Брайън. — Дневната отгоре няма балкон, но е с големи прозорци, през които можеш направо да влетиш.

Джим усети, че го гложди съмнение.

— Не зная — поколеба се той, — нямам такъв опит в летенето.

— Тогава — отвърна Брайън — остава единствено бойнцата — откритата горна площадка на кулата. Всъщност това е може би най-доброто място за кацане, тъй като ще има поне един страж на пост пред спалнята и вероятно още някой от хората на сър Ху в дневната. Така че, ако успееш да ги убиеш и да стигнеш до етажа на Джеронд, ще си осигуриш изход към върха на кулата и в случай че нещо се обърка, ще можеш да я изведеш в безопасност по въздуха.

Джим тайно се съмняваше в способността си да носи тежестта на едно възрастно тяло и едновременно с това да лети. Вярно, крилете му можеха да го издигат бързо. Но бе съвсем сигурен, че няма да е в състояние да планира с допълнителния товар на една зряла жена, а ако не можеше да планира, докъде щеше да стигне само със силата на крилете си? В безопасност означаваше да се добере поне до началото на горската околност, а тя, както бе изтъкнал Джилс, се намираше на половин миля. Но нямаше смисъл да затормозява Брайън със съмненията си.

Пред рицаря вече стояха достатъчно неизвестности, които да го безпокоят. Въпреки това — Джим трябваше да признае, Брайън почти не си даваше вид, че е разтревожен.

— Ще ви разкажа какво съм видял — каза Джим.

Но не го направи.

Половин час по-късно прелетя на около триста-четиристотин метра над замъка и с телескопичното си зрение установи, че никой от стражите не гледа нагоре, а камо ли в неговата посока. Нито пък откри в замъка нещо различно от това, което Брайън бе описал. Провери бойниците на главната кула и видя там само един страж, както рицарят бе предположил. В развитието на нещата имаше твърде голяма предсказуемост, за да е интересно.

На известно разстояние зави обратно и се приземи при хана точно с падането на нощта. За своя изненада видя, че с изключение на Джилс и някои от помощниците му повечето от разбойниците вече спяха. Алът явно им бе помогнал да се унесат. Спеше и Брайън, който не бе пил повече вино от нормалното. Даниел също. Ара се бе оттеглил в тъмната гора и вероятно нямаше да се върне до сутринта. Дори съдържателят Дик, заедно със семейството си и по-голямата част от прислужниците, спеше, изключение правеше старата жена, която носеше вино на Джилс и ал на помощниците му.

Подразнен, Джим легна в голямата стая на хана, мушна главата си под крилото и се приготви да прекара една безсънна нощ…

* * *

Сякаш само за миг бе затворил очи, а после отново бе извадил главата си изпод крилото, но за да види оживление навсякъде около себе си.

Дик, семейството му и прислужниците тичаха насам-натам. Даниел превързваше врата на Ара — вълкът бе успял да се удари някъде или го бяха ранили през нощта. Джилс седеше на една маса и върху тънки кожи чертаеше за помощниците си планове на замъка в шест екземпляра. А Дафид работеше със съсредоточеност, която подсказваше, че не би се радвал да го прекъснат. Беше извадил пред себе си малки везни и претегляше на блюдата им една по една половин дузина от стрелите си, после бавно, но добросъвестно почистваше дръжките и перата им. Брайън седеше на една маса два-три метра по-далеч и ядеше огромна закуска от бекон, хляб и студен бифтек с няколко бутилки вино.

Навън бе все още тъмно. Зората бе далеч, дори не се развиделяваше. Джим прецени, че е около четири часа.

Погледна със завист към Брайън. Всеки, който имаше такъв апетит преди изгрев, в деня, когато с основание можеше да очаква, че ще го убият…

— А, ето и сър Джеймс — видя го Брайън и му махна с каната в ръка. — Малко вино?

Джим реши, че заслужава да пийне въпреки дълга си към съдържателя Дик.

— Да — съгласи се той.

Брайън отпуши нова бутилка и му я подаде. Джим я взе с едно стискане на ноктите, пъхна я между челюстите и погълна съдържанието й на един дъх.

— Благодаря — каза той.

— Дик! — изрева Брайън. — Вино за сър Джеймс!

Съдържателят Дик се появи, кършейки ръце.

— Сър рицарю, моля те — изстена той, — не и още четвърт тон „Бордо“…

— Глупости — прекъсна го Брайън. — Не, разбира се. Само още няколко дузини бутилки с вино или количеството, което събират. Колкото да се накваси гърлото на добрия рицар.

— О, в такъв случай… Разбира се, разбира се…

Дик бързо излезе от стаята. Джим го чу да се провиква към един от своите прислужници.

Това, което се появи няколко минути по-късно, не беше няколко дузини бутилки от най-доброто вино на Дик, а малка бъчвичка, съдържаща не повече от петдесет литра добро, макар и второкачествено вино. Но беше пълна и след кратък тъжен спомен за първокласните вина, които бе вкусил в избата, Джим се настани пред нея с философско примирение. В края на краищата дори и един дракон не можеше винаги да получава най-доброто от всичко.

Седна да пие с Брайън и постепенно се потопи в оживлението наоколо. Всички бяха много заети и делови. Чуваше шум от точене на оръжия и последни поправки на екипировки, проверки на карти, упътвания и заповеди. Съответно не забеляза почти никакви закачки или обиди, които бяха съществена част от взаимоотношенията на разбойниците, особено предишния ден. Сега всички изглеждаха сериозни. Хора се движеха бързо напред-назад, всеки зает с някаква неотложна задача. Джилс бе ненадминат, погълнат изцяло от работата с помощниците си. Ара, вече превързан, излезе навън, а Даниел не се виждаше никъде. Дик и неговият персонал бяха като капитан и екипаж на кораб в битка с ураган. Накрая дори Брайън се отказа от бутилките с вино и с приятелски глас предложи на Джим да излезе, по дяволите, навън, да се разходи или нещо такова, защото било време той да се погрижи за Бланчард и оръжието си…

Джим послуша съвета и излезе от хана в гъстия хладен предизгревен мрак. Изпитваше силна самота и неловкост, сякаш бе непознат, попаднал на голямо семейно събиране. Това чувство се подсилваше от леката меланхолия, причинена от току-що изпитото вино. В действителност не тъгуваше за собствения си свят — доста странно, но жестоката средновековна действителност, която откриваше, му харесваше, стига да имаше някой, за когото да се държи. Предпочиташе Анджи, но тъй като я нямаше, това можеше да бъде всеки, способен да го накара да се чувства част от нещо, а не скитаща душа, която се носи между световете.

Огледа се отново за Ара и се сети, че го бе видял да напуска хана веднага след като Даниел го бе превързала. Но нито драконското му обоняние, нито слухът му долавяха някакъв признак, че вълкът е наблизо. А Джим вече познаваше Ара достатъчно и знаеше, че няма ли видими доказателства за присъствието му, шансът да го открие е нищожен. Отказа се и седна сам в тъмнината. Зад него се носеха шумът, светлините и миризмите на хана. Отпред бе непрогледната горска тъма, отгоре — небето, покрито с гъсти облаци, през които от време на време се процеждаше слабата светлина на забулената луна, слязла ниско на запад.

Скоро щеше да се скрие и нямаше да има никаква светлина.

Можеше да е мъртъв до края на настъпващия ден. Тази мисъл не предизвика особен страх у него, но усили меланхолията. Ако го нарежеха, както се бе случило в селото, би могъл да бъде сериозно ранен или убит. Тогава щеше да умре, без да е постигнал целта си.

Никой нямаше да узнае за смъртта му. Даже Анджи, при положение, че оцелееше в Прокълнатата кула и се спасеше от Тъмните сили, за които бе говорил Каролинус. Вероятно тя никога нямаше да разбере какво му се е случило. Дори на никого нямаше да липсва…

Потъваше все по-дълбоко в сладникаво самосъжаление, когато осъзна, че вече не седи на земята. Беше легнал и се канеше да се обърне по гръб, за да разпери криле и да се затъркаля напред-назад по грубата пясъчна почва. В главата му, точно навреме, за да го спрат, отекнаха думите на Даниел: „Не се търкаляй в праха, сър Джеймс!“

Тогава се бе почудил откъде й е хрумнало, че някога ще му се прииска да се търкаля в праха. Сега разбра. Тази мисъл извади от подсъзнанието му спомена за раните. На другия ден, след като ги бе получил, го смъдяха като малки нарязвания от бръснач, но ги бе пренебрегнал и напълно забравил за тях. Сега обаче осъзна, че те зарастваха и този процес предизвикваше ново усещане — сърбеше го.

Ако ги потъркаше силно в твърдата земя, щеше добре да се почеше. Естествено това можеше не само да разтвори раните, но и да ги замърси с прах и други частици, които да предизвикат инфекция. Седна отново. Даниел имаше право, разбира се. Но най-лошото бе, че след като го усети, сърбежът сякаш стана два пъти по-силен, като че ли дяволски жестоко и съзнателно се мъчеше да го влуди.

С усилие се изправи на четирите си крака. Щом Брайън можеше да стои неподвижно, когато стършелът бръмчеше около него и в шлема му, Джим също трябваше да е в състояние да изтърпи някакъв си сърбеж.

Изправил се отново, почувства дъха на настъпващия ден — не можа да определи точно мириса, беше някакво свежо ухание, което идваше с влажния полъх на нощния бриз. Ушите му доловиха тихите стъпки на лапи. Пред него внезапно се появи Ара.

— Всички ли са будни вътре? — изръмжа тихо вълкът. — Време е да тръгват.

— Ще им предам.

Джим се запъти към вратата на хана, но точно в тоя момент тя се отвори и от нея се показа главата на Джилс.

— Сър Джеймс? — тихо попита той. — Виждал ли си вълка?

— Виждал го е — отсече Ара. — Тук съм. Защо шепнеш, сър разбойнико?

Джилс прибра главата си и затвори вратата, без да отговори. Всъщност той не шепнеше. Гласът му просто бе снижен както гласът на Ара секунда преди това. Почти веднага вратата се отвори повторно и Джилс излезе с помощниците си, следван от Даниел.

— Съдържателят Дик отиде да облече бронята и да впрегне конете — каза Даниел на баща си. — Хората му вече натовариха каруцата. Сър Брайън е още с него в конюшните.

— Добре. Джак, ще предадеш ли на рицаря, че сме готови да тръгнем? — нареди Джилс. — Останалите, вървете да съберете момчетата си.

Джак тръгна покрай сградата към конюшните; останалите помощници се отправиха в тъмнината към мястото, където хората им бяха устроили лагер.

Петнадесет минути по-късно бяха на път. Брайън върху Бланчард, Джилс на един от конете от хана, който белееше в тъмнината със странен белезникавосив цвят, а Джим пеша водеше колоната. Зад тях вървяха Дафид и Даниел, следвани от каруцата, карана от Дик, а след него — разбойническата дружина. Ара бе изчезнал в тъмнината на гората още когато тръгваха и бе изръмжал, че ще се срещнат в края й срещу замъка.

Вървяха, а денят настъпваше, обещавайки светлината си. Когато бяха напуснали хана, до изгрева бе оставало още доста време. Но докато се провираха между дърветата, високите стволове започнаха да изплуват от тъмнината и небето над главите им просветля. Едновременно с това слабият вятър утихна, точно както бе предсказал Дафид, и мъглата, разстлана в долната част на гората, постепенно стана прозрачна. Местността, през която се движеха, разкриваше пейзаж в бяло, черно и сиво — земя, подходяща за духове и нощни демони. В полумрака на раждащия се ден пръстта под краката им чернееше, а мъглата приличаше на призрачно наметало, обвиващо дърветата на височина, два пъти по-голяма от човешката и покриващо всичко около тях.

Дори светлеещото небе бе изпълнено с гъсти студени облаци.

Вървяха и почти не говореха; мъглата, облаците и тъмнината им действаха като пелена, която задушаваше ентусиазма им. Каруцата, оръжието и броните дрънчаха. Копитата на конете кънтяха глухо по земята. Те, както и Джим, изпускаха пара, бяла като мъглата и влажния студен въздух. Постепенно настъпи истинска дневна светлина и мъглата започна да се разсейва. Почти неочаквано за Джим стигнаха до края на гората с лице към равнината, над която се издигаше замъкът Малвърн.

Последните дипли на мъглата все още се носеха през откритото пространство, а върховете на каменните стени и кулите се извисяваха над нея, сякаш бяха част от замък, погълнат наполовина от морето. Както бяха спрели и наблюдаваха, изведнъж първите лъчи на изгряващото слънце се плъзнаха от изток през върховете на дърветата и се забиха полегато в мъглата, като я направиха още по-прозрачна.

Постепенно равнината стана напълно видима; всичко се открояваше ясно до самите каменни основи на бойниците.

Джим отново погледна небето. Тъмната покривка на облаците на места бе разкъсана от ветрове, въпреки че приземният въздух беше все още спокоен. Но имаше достатъчно облаци, които провисваха надолу. За първи път му хрумна, че няма да може да лети на височина, когато се приближава към замъка. Ако трябваше да стигне по въздуха до върха на кулата през следващия половин час, щеше да му се наложи да прелети на стотина метра. Наблюдателите върху стените на замъка и кулата щяха да забележат, че се приближава дракон и да разберат посоката, в която отива.