Гордън Диксън
Драконът и Джорджът (21)

ГЛАВА 21

Това успяха да видят за краткото време, през което беше светло, защото докато гледаха, слънцето на хоризонта слезе до морето и се скри. Нощ, този път истинска нощ дойде с бързи стъпки от изток.

Каролинус се бе навел над нещо до тоягата си. Под ръцете му заигра тънък пламък, той се отдалечи малко и донесе няколко сухи клони, паднали на пътя от едно дърво-джудже. Хвърли ги в пламъка и от него лумна огън, който ги освети и стопли.

— Все още сме в силовото поле на Прокълнатата кула — каза магьосникът. — Стойте около жезъла в кръг от десет крачки, ако искате да сте сигурни в собствената си безопасност.

Загръщайки робата си, седна с кръстосани крака пред огъня.

— Лягай, сър рицарю — нареди той — и ти също, омагьосани ми приятелю. Когато слънцето отново се покаже, ще видите, че ви е била нужна цялата почивка, която сте могли да си дадете.

Брайън се подчини с готовност, но Джим с нежелание легна на земята до огъня.

— Ами Анджи? — попита той. — Не сме виждали никаква следа от Брай. Мислиш ли…?

— Твоето момиче е в кулата — прекъсна го Каролинус.

— Там, вътре?

— Сядай! Тя е в пълна безопасност и удобство, уверявам те — каза раздразнено Каролинус. — Силите в сегашната борба не са насочени към нея — поне засега.

Той потрепери, бръкна в робата си и извади плоска бутилка и малка чашка от матово стъкло. Наля в нея някаква бяла течност от бутилката и я изсърба.

— Какво е това, по дяволите? — втренчи се Брайън.

— Откъде знаеш? — попита Джим магьосника. — Как можеш да кажеш?…

— В името на Силите! — отсече Каролинус. — Аз съм магистър на магиите. Откъде знам? От сигурен източник!

— Извинявай — намеси се Брайън, облещил сините си очи, — това, което пиеш, мляко ли е, магьоснико?

— Малка хубава магия, сър рицарю, срещу язвения дявол, който ме измъчва напоследък.

— Кажи ми откъде! — настоя отново Джим.

— Мисля, че има опасност това да ти причини разстройство — рече начумерено Брайън. — Децата днес…

— Няма да ти кажа! — избухна Каролинус. — Нима прекарах шестдесет години, докато заслужа титлата си, само за да ми искат сметка на всяка крачка за методите, които използвам? Ако кажа, че Сатурн е в асцедент, значи Сатурн е в асцедент. И ако кажа, че девицата е в пълна безопасност и удобство, значи тя е в пълна безопасност и удобство. В името на Силите!

Възмутено изпухтя на себе си.

— Чуй ме, млади приятелю — продължи той към Джим, като пресуши чашата и я скри заедно с бутилчицата обратно в робата си. — Може и да имаш някакви кухненски познания по Научно магическо изкуство, но не позволявай това да ти дава илюзията, че разбираш нещо. Ти си тук с цел, която ще те изпрати в действие утре след изгрева… както и рицарят.

— И аз ли, магьоснико? — информира се Брайън.

— Нима смяташ, че случайно си попаднал на нашия общ приятел тук? — попита Каролинус. — Вие, миряните, винаги си мислите, че Случайността е хаотично действащ фактор. Глупости! Ходът на Случайността следва най-строгите правила на Вселената. Случайността неизменно се установява в точката на най-силно взаимодействие между Главните оператори като История и Природа… специално История и Природа, мога да кажа, тъй като всеки глупак знае, че особеното им съперничество ежечасно предизвиква промени в закономерностите. В противен случай Вселената щеше да стане толкова систематична, че всички бихме умрели от чиста скука. Слушай тогава…

Посочи с дългия си кокалест показалец към Джим.

— Природата е винаги в действие, за да създава равновесие между факторите, което процесите на Историята непрестанно и продължително нарушават. Пречката е в това, че новото равновесие винаги може да бъде създадено в повече от една точка и в условията, определящи точно коя е точката, Случайността като компенсиращ елемент ще натежи при балансирането. Тази истина е основата, върху която са изградени всички магии като предмет на Изкуството и Науката. Сега разбираш ли нашата ситуация?

— Не — призна Джим.

— О, я заспивай! — кресна Каролинус, като размаха вбесено ръцете си.

Джим затвори очи…

* * *

… И бе утро.

Надигна се удивен и се прозя. От другата страна на тоягата… или на жезъла, както го бе нарекъл Каролинус, Брайън също гледаше учудено. Каролинус вече бе на крака.

— Какво стана? — попита Джим.

— Накарах ви да заспите. Какво си мислиш, че е станало? — отвърна Каролинус, извади шишенцето и чашката, сипа си малко мляко и го изпи с гримаса. — Започвам да намразвам това нещо — измърмори той, като отново прибра приборите. — Все пак няма съмнение, че помага. Сега, хайде!

Обърна се рязко към Джим и Брайън.

— Ставайте! Слънцето се вдигна преди час и половина, а силите ни са най-големи, когато слънцето е в асцедент, което означава, че имаме най-голям шанс да победим преди обяд.

— Защо не ни събуди по-рано тогава? — попита Джим и се изправи на крака, докато Брайън също се надигаше.

— Защото трябваше да изчакаме те да ни настигнат.

— Те? Кои те? — попита Джим. — Кой ще ни настигне?

— Ако знаех точно кой — каза Каролинус, гризейки брадата си, — щях да кажа кой. Всичко, което знам, е, че ситуацията тази сутрин вещае присъединяването на още четирима към нашата група… О, те са!

Гледаше през рамото на Джим. Джим се обърна и видя приближаващите се по пътя Дафид и Даниел, последвани по-отдалеч от два драконски силуета.

— Брей, брей… Господин стрелец! — сърдечно каза Брайън, когато Дафид се приближи. — И мис Даниел! Добро утро!

— Утро е, но дали е добро или лошо, не бих желал да гадая — отвърна Дафид. Огледа се. — Къде е вълкът, сър рицарю?

— Не сте ли го виждали? — попита Джим. — Трябва да сте минали покрай него. Застигнаха ни няколко мраколака с обикновени размери и един особено голям. Той остана да се бие с големия. Сигурно сте подминали мястото, където ги оставихме да се бият.

— Оставихте ги? — извика Даниел.

— Вълкът поиска това — мрачно каза Брайън, — иначе нямаше да тръгнем, както предполагам, че може да знаете, мис.

— Не видяхме нито вълка, нито някакви следи от мраколаци или бой — рече Дафид

Джим мълчеше. Сякаш силен удар присви стомаха му, когато чу тези думи, защото те потвърждаваха вчерашните му съмнения, че никога повече няма да види Ара.

— Само за това, че ви е помолил — гневно каза Даниел, — не е трябвало да го оставяте сам срещу…

— Даниел — прекъсна я Каролинус. Даниел се обърна към него.

— Магьоснико? — възкликна тя. — Ти си тук? Та ти беше на сто години, още докато бях малка. Не трябваше да си тук.

— Аз съм там, където трябва да бъда — отвърна Каролинус. — Както и вълкът, както и сър Джеймс и сър Брайън. Не ги вини. Задачата на Ара беше да остане и да се бие сам, така че двамата да могат да бъдат тук в този момент. Това е всичко и няма какво повече да се приказва!

Старческите му очи я гледаха неотклонно. Тя се почувства неловко и се извърна.

— Ще отида да го потърся — каза Джим почти на себе си. — Веднага щом всичко това свърши, ще отида и ще го намеря.

— Може би — сухо рече Каролинус. Погледна още веднъж зад Джим. — Добро утро, дракони!

— Секо! — възкликна Брайън. — А… този кой е?

— Смргол, джордж — обиди се старият дракон. Приближаваше се, като подчертано куцаше, а лявото му крило висеше върху гърба на блатния дракон. Левият му клепач сега бе почти напълно затворен. — Дайте ми минутка да си поема дъх! Не съм толкова млад както преди, но ще се оправя след малко. Вижте кого доведох с мен.

— Аз… аз не горях от желание да дойда. Но тъй като Ваше Благо… искам да кажа, както знаете, вашият правуйчо може да приказва доста убедително.

— Точно така — изгърмя Смргол, след като явно бе върнал по-голямата част от силите си в паузата, през която блатният дракон бе говорил. — Не наричай никого „Ваше Благородие“. Това е нечувано!

После се обърна към Джим.

— И да не смее да ходи там, където би отишъл един джордж! „Момче“ — казах му аз, — „Не ми говори тези глупости, че си обикновен блатен дракон. Обикновен няма нищо общо с драконите като вас. На какво ще заприлича светът, ако всички заговорим така?“

Смргол започна да имитира, като се опита да приказва с тънък глас, но успя да го извиси само до среден бас.

— „О, аз съм просто един мочурливоливаден дракон. Трябва да ме извините. Аз съм просто един нищо и никакъв дракон…“ „МОМЧЕ“ — казах му аз, — „ти си ДРАКОН! Запомни това добре, веднъж за винаги! И драконът ДЕЙСТВА като дракон, или изобщо не действа!“

— Слушай, слушай! — кимна Брайън.

— Чу ли това, момче? — каза Смргол на по-дребния дракон. — Дори джорджът разбира тази житейска истина.

Обърна се към Брайън.

— Не мисля, че сме се срещали, джордж.

— Брайън Невил Смит — представи се Брайън, — рицар бакалавър.

— Смргол, дракон — каза вуйчото на Горбаш. Хвърли одобрителен поглед към бронята и оръжието на Невил Смит. — Хубави доспехи. Обзалагам се, че държиш щита си високо, когато се биеш на крака?

— Всъщност, така е. Но как разбра?

— Мястото, където лакътът ти се е търкал в бронята, се е излъскало. Добра тактика за използване на щита срещу друг джордж, но не те съветвам да я прилагаш срещу мен. Ще промуша опашката си между краката ти и ще те съборя за секунда.

— Наистина ли? — попита Брайън, явно впечатлен. — Забележително великодушие е от твоя страна да ми го кажеш! Ще запомня това. Но не утежняваш ли прекалено положението на следващия, с когото ще се бия, ако това не си ти?

— Ами, ще ти кажа — избоботи Смргол, прочиствайки гърлото си. — Извини ме… От известно време си мисля, че навярно вие, джорджите и ние, драконите можем да спрем да се бием и да заживеем заедно. Наистина си приличаме в много отношения…

— Ако не възразяваш, Смргол — отряза го Каролинус, — не разполагаме с излишно време, за да си бъбрим. Ще стане пладне след…

Бе прекъснат на свой ред от вика на Даниел. Останалите се обърнаха и я видяха да тича по пътя. Куцукайки бавно на три крака, се появи силуетът на Ара.

Даниел го приближи и се свлече на колене, притискайки вълка до себе си. Ара изплези език и се опита да близне лявото й ухо — най-близката до него част от тялото й, което го държеше в прегръдка. След малко обаче се измъкна от обятията й и тръгна към останалите въпреки усилията й да го накара да легне и да й позволи да прегледа счупения му крак. Едва когато се присъедини към групата, той я послуша и се остави на нейно разположение.

— …Трябваше да си по-благоразумен и да не ходиш с него! казваше тя.

— Не съм ходил с него — отвърна Ара. Челюстите му се разтвориха зловещо срещу тях. — Дойдох без него.

— Знаеш за какво говоря! — избухна Даниел. — Трябваше да си по-благоразумен и да не стъпваш на него.

— Какво друго можех да сторя? — изръмжа той. — Убих майката, но децата й са навсякъде около нас. Искат месото ви, след като тези от кулата ви видят сметката. Трябва им много месо, за да започнат да подхранват нова майка. Никой не може да се справи с тях освен мен. Щом съм с вас, те ще стоят на разстояние.

— Мислехме, че си мъртъв — мрачно каза Брайън.

— Мъртъв, сър рицарю? — Ара го погледна с гняв. — Никога не мислете един английски вълк за мъртъв, докато не видите костите му да се белеят на слънцето.

— Стига клюки! — отсече Каролинус. — Времето тече и Случайността и Историята се променят. Както казах, ще настъпи пладне след… Хей, вие, кога ще бъде пладне?

— Четири часа, тридесет и седем минути и дванадесет секунди след гонга — отговори невидимият глас, който Джим бе чул преди. Последва моментна пауза, после прозвуча мек звън. — От звъна, искам да кажа — поправи се гласът.

Каролинус си промърмори нещо под носа. После се обърна към всички:

— Хайде — нареди той, — дръжте се заедно. И вървете зад мен.

Извади тоягата от земята и всички тръгнаха към кулата — Брайън отново възседна Бланчард, тъй като конят вече не се съпротивляваше и бе тръгнал напред.

С първите им крачки обаче денят, който бе светъл, ясен и обикновен като всеки друг, стана облачен и мрачен, а въздухът започна да се сгъстява както през вчерашния ден. Този път мъглата бързо се простря над морето и над водата от двете страни на пътя. Облаците, натрупани в плътна маса, са снижиха, докоснаха върха на кулата и буквално провиснаха на не повече от тридесет метра над главите на смелчаците. Мрачният сив хлад от предишния ден се спусна върху дружината и отново натежа в душата на Джим, потискайки настроението му.

Той се огледа.

За изненада никой от разнородната група на неговите придружители не изглеждаше и най-малко повлиян от поредната демонстрация на сила от страна на обитателите на Прокълнатата кула. Ара куцукаше на три крака, като сърдито уверяваше Даниел, че ще легне и няма да стане, докато тя не намести и шинира счупения му крак. Каролинус ги водеше с вида на човек, излязъл на кратка разходка, при която жезълът му служи само за подпиране. Дафид внимателно развързваше вървите, омотани около нещо като пластмасов тубус, където, изолирана от влагата, се съхраняваше тетивата на лъка му. След секундно озадачение Джим осъзна, че това сигурно е парче от животински стомах — вероятно свински или овчи, което внимателно е било изчистено, изсушено и пригодено за целта.

Смргол крачеше напред доста упорито, сакатото му крило и част от тежестта му лежаха върху вървящия редом с него Секо. От другата страна на стария дракон яздеше Брайън и двамата разговаряха откровено.

— …Колкото до идеята за обединяването на хората и драконите — казваше Брайън, — звучи заинтригуващо, трябва да кажа. Но едва ли е практически възможно, не мислиш ли? Несъмнено ще се натъкнем на много закостенели предразсъдъци и от двете страни.

— Все някога трябва да поставим началото, джордж — рече Смргол. — Има случаи, в които си струва да работим заедно както сега, да кажем. Не че не си прав, разбира се. Например, ако си забелязал, не можах да накарам другите дракони от нашата пещера да дойдат с мен тук.

— А, да — каза Брайън, като кимна.

— Не че са страхливи, нали разбираш, просто сме такива. Рицарското странстване може да има смисъл за вас, джорджите. Драконското странстване няма никакъв смисъл за нас.

— Е, тогава на какво да се надяваме?

— Надеждата е в нас — в теб и мен, джордж, и разбира се в Горбаш, младия Секо до мен, в този стрелец и женския джордж с него, във вълка, магьосника и всички. Ако успеем сега… да надвием Тъмните сили и спечелим победа… това ще е история, която ще се разказва петстотин години. Не зная как е при вас, джорджите, но ние драконите обожаваме историите. Това правим в пещерите, нали знаеш, с месеци лежим и си разказваме един на друг истории.

— Месеци? Наистина? — удиви се Брайън. — Едва ли бих помислил… месеци?

— С месеци, джордж! Дай на дракона да си играе с няколко парчета злато и скъпоценни камъни, дай му и голяма бъчва с вино — да пие и да слуша хубава история, и той е щастлив. Ако можех да преброя колко пъти съм разказвал как убих страшилището Гормли Кийп преди толкова много години… О, разбира се по-младите дракони охкат и стенат, когато спомена тази история, но се свиват, пълнят гарафите си и слушат, въпреки че са я чували неведнъж.

— Хмм — промърмори Брайън. — Като си помисля, и ние хората сядаме заедно, за да слушаме стари предания. Особено зиме, нали знаеш, когато е трудно да се излиза, а и няма какво да се прави навън. В името на свети Денис, поучавали са ме някои от тези легенди — те бяха едно от нещата, които ме накараха да стана рицар.

— Точно така — каза Смргол, — точно така е и с нас, драконите! Когато чуе историята за победата ни над Тъмните сили от кулата, всеки дракон ще иска да излезе, да се съюзи с няколко джорджа, а може би и с вълк или с някой друг, и самият той да участва в подобна авантюра. Тогава ще сме само на крачка от целта да работим заедно.

— Кажи ми нещо — обърна се Джим към Каролинус, като се откъсна от разговора между рицаря и дракона. Настигна магьосника и тръгна половин крачка зад него. — Каква цена трябва да се плати за магията, с която прогони тъмнината вчера?

— Вече е платено — отговори Каролинус. — Първият, който повика магията, влиза в дълг. Обратната магия само изравнява баланса. Но не е така и с това…

Той вдигна тоягата и я поклати пред очите на Джим.

— Трябваше да измина дълъг път, за да се сдобия с него — обясни Каролинус, — и да направя кредит за цял живот в Ревизионния отдел, за да осъществя това пътешествие. Ако сега изгубим, ще бъда унищожен като магьосник. Но ако изгубим, така или иначе всички ще бъдем унищожени.

— Разбирам — мрачно каза Джим. Помисли малко. — Какво точно е това, което живее в Прокълнатата кула?

— Какво живее там точно сега знам не повече от тебе. Това, което е в кулата, не е нито живо, нито мъртво, то просто съществува на това място и е форма на самото Зло. Няма какво да се направи, за да се отървем — ние или който и да е друг, от него. Не можеш да унищожиш Злото, както и създанията на Злото не могат да унищожат Доброто. Всичко, което си в състояние да сториш, е да задържиш за малко едното или другото, ако имаш достатъчно сили, и да го направиш неефективно в дадената ситуация.

— Тогава какво бихме могли да сторим срещу Тъмните сили…?

— Нищо… както току-що казах. Но можем да унищожим създанията, инструментите, с които Злото понастоящем осъществява волята си. Неговите създания също ще се опитат да ни унищожат за целите на Злото.

Джим усети как в гърлото му засяда ледена буца. Преглътна.

— Трябва да имаш някаква представа — каза той, — какви създания са тези, които ще се опитат да ни унищожат?

— Вече знам някои от тях — отговори Каролинус. — Сър Ху и хората му например. Също и мраколаците. Като добавка…

Думите му секнаха и той се спря рязко като изключен автомат. Джим също спря, втренчил се в кулата. През прозорците, точно под порутените бойници полетяха десетки същества с големи криле и масивни глави, спуснаха се със писъци и се залюляха във въздуха до върха на кулата.

За миг се извиха около нея като рояк от гигантски мухи. После едно от тях се спусна стремително към придружителите…

И падна отвесно надолу като труп, хвърлен от върха на скала, с пронизано от тънка стрела тяло. Строполи се тежко на пътя в краката на Джим, женското му лице бе застинало в мълчалив, безумен писък.

Джим се обърна и видя, че зад него стоеше Дафид, заредил нова стрела в лъка си. Писъците бяха секнали изведнъж. Вдигна очи и забеляза, че тъмният рояк около кулата вече бе изчезнал.

— Наистина няма да е трудно, ако всички са толкова големи и бързи — каза Дафид, като отиде да вземе стрелата си от убитата харпия. — И дете не би пропуснало от това разстояние!

— Не се заблуждавай, мастер стрелец — рече Каролинус през рамо, след като отново тръгна напред. — Въобще няма да е толкова лесно с останалите…

Докато говореше, се бе обърнал отново на запад и още веднъж млъкна, спирайки рязко. Втренчи погледа си надолу, където очевидно лежеше нещо скрито. Старческото му лице хлътна и помръкна. Джим пристъпи напред, за да види каква бе причината за реакцията на магьосника.

Разтърсен от пристъп на гадене, той извърна глава точно когато останалите погледнаха. На тревата пред тях лежеше нещо, което някога трябва да е било човек в броня.

Джим чу как Брайън пое дълбоко дъх и се отпусна на Бланчард.

— Най-позорната смърт — тихо промълви рицарят, — най-позорната… най-позорната…

Той слезе от коня, свлече се до мъртвеца на тревата върху бронираните си колене и скръсти пръстите на стоманените си ръкавици в молитва. Драконите мълчаха. Дафид и Даниел стояха редом с Ара, без да продумат.

Измежду хората единствено старческите очи на Каролинус гледаха сурово зрелището, като излъчваха не само ужас, но и нещо друго. Магьосникът заби тоягата си в широка диря от слуз, която преминаваше през тялото и водеше към кулата. Приличаше на следа, оставена от градински плужек, но толкова голяма, че там където бе докосвало земята, тялото на плужекът трябваше да е било широко шестдесет сантиметра.

— Червей… — каза Каролинус на себе си. — Но не той е убил човека по такъв начин. Червеите са лишени от разум. Нещо го е късало и мачкало бавно, с голяма сила и търпение…

Изведнъж се впери в Смргол и драконът поклати масивната си глава в странен жест на смущение.

— Не съм го казал, магьоснико — запротестира той.

— Най-добре е никой от нас да не го казва, докато не сме сигурни — отвърна магьосникът. — Елате!

Брайън се изправи до трупа, направи лек, безпомощен жест над него, сякаш посегна да оправи крайниците, но видя, че е напълно безсмислено да привежда в приличен вид това, което бе останало от човека, и се качи обратно върху Бланчард. Групата продължи по пътя, докато стигна може би на стотина метра от кулата. Там Каролинус спря и отново заби жезъла си в земята, той остана да стърчи изправен.

Ара се отпусна в легнало положение и Даниел седнала на колене до него, започна да намества и шинира крака му. За тази цел използваше сухите клони, паднали от едно недоразвито дърво наблизо, и ръкава на жакета си, срязан на ленти.

— Сега — каза Каролинус и думата прогърмя в ухото на Джим като звън от камбана.

Мъглата се бе затворила около тях. Бялата маса ги обгръщаше от всички страни и падаше ниско над главите им. Единствено мястото, където бяха спрели — в подножието на хълма, над който се издигаше кулата — самата кула и разпръснатите наоколо каменни отломки се виждаха ясно. Дали наистина се виждаха съвсем ясно? Мъглата се носеше на парцали над кулата и нещо във въздуха и в светлината, процеждаща се през нея, мамеше очите им така, че бе трудно да гледат само в една точка.

— Докато съм тук с моя жезъл — каза Каролинус, — те нямат такава власт, която да ни отнеме напълно светлината, дъха или силата на волята. Но стойте в кръга, който жезълът пази чист, защото иначе нито той, нито аз ще можем да ви защитим. Нека оставим враговете ни да дойдат тук.

— Къде са те? — попита Джим и се огледа.

— Търпение — язвително отвърна Каролинус. — Ще дойдат достатъчно скоро и не във вида, за който можете да предполагате.

Джим погледна встрани — там, където пътят свършваше при каменните отломки и кулата. Никакъв вятър не подухваше през мъглата. Въздухът тегнеше плътен и спокоен. Не, не беше съвсем спокоен, а сякаш потрепваше леко и неестествено като танцуваща топлинна вълна. Само че тук беше замъглено, мразовито и студено. Джим отбеляза, че това трептене отеква в него с тънко шеметно свистене, което долиташе неизвестно откъде и напомняше за пищенето в ушите, съпровождащо понякога бълнуването при силна треска

Погледна отново кулата и му се стори, че докато е траело всичко това, видът на структурата й се е разкривил. Въпреки, че бе само един стар, порутен скелет, тя като че ли се бе променила, между два удара на сърцето му.

Не беше съвсем сигурен, но като че ли я виждаше здрава и оживена, с тълпящи се по нея неясни силуети. Сърцето му заби по-силно, пътят и кулата върху него сякаш се тресяха от всеки удар в гърдите му и се изместваха от фокуса на зрението му — напред и назад, напред и назад…

Тогава забеляза Анджи.

Знаеше, че е прекалено далеч, за да може да я вижда толкова добре. От такова разстояние, на тази светлина трябваше да е трудно да се различи лицето й. Но я виждаше едновременно и от разстояние, и отблизо, ярко и съвършено ясно. Тя стоеше под слабата сянка на една изкъртена врата, водеща към балкон в средата на страничната стена на кулата. Блузата й леко трептеше от дишането и спокойните й сини очи го гледаха отблизо. Устните й бяха полуразтворени.

— Анджи! — изкрещя той.

Не бе осъзнал как му беше липсвала. Не бе разбрал колко я беше желал. Направи крачка напред и разбра, че пътят му е преграден от нещо непреодолимо, подобно на желязна решетка, побита в бетонна основа. Погледна надолу. Видя само жезъла в старата ръка на Каролинус, но той представляваше бариера, през която Джим нямаше сила да премине.

— Къде? — попита Каролинус.

— Там! На балкона на кулата, там! Виждате ли? — Джим посочи и другите вдигнаха глави, за да погледнат накъдето им показваше. — На прага! Не можете ли да видите? Горе, отстрани, на кулата, на прага!

— Нищичко — дрезгаво заяви Брайън, като свали ръката, с която бе засенчил очите си.

— Може би — рече блатният дракон колебливо. — Може би… навътре в сенките, там. Не съм сигурен, наистина…

— Джим — каза Анджи.

— Там! — извика Джим. — Чувате ли я? Бутна спиращата го тояга още веднъж, но без полза.

— Чувам те, Анджи! — изкрещя той.

— Не е нужно да повишаваш глас — спокойно отвърна тя. — Аз също те чувам. Джим, всичко е наред. Проблемът е в тези, които не са свързани с това място. Мога да си тръгна оттук, ако дойдеш сам да ме вземеш. Ще се върнем вкъщи и всичко ще е чудесно.

— Не мога! — извика Джим като почти ридаеше, защото тоягата на Каролинус не му позволяваше да мине. — Не ме пускат!

— Нямат право да те задържат, Джим. Попитай магьосника с какво право те задържа и той ще трябва да те пусне. Попитай го, а после ела тук сам и ме вземи.

Джим се обърна освирепял към Каролинус.

— С какво право… — започна той.

— СПРИ! — гласът на Каролинус прокънтя като гръм на оръдие в ушите на Джим.

Той го зашемети, оглуши и почти го ослепи, така че зрението и слухът му сякаш бяха изолирани с плътни меки прегради. Неестествено изострената му сетивна способност да вижда и чува Анджи бе изчезнала, но все още му се струваше, че я забелязва като сянка в сянката — там, на прага, зад балкона на кулата.

— Защо? — обърна се гневно Джим към Каролинус.

Магьосникът не отстъпи и сантиметър. Тъмните му очи пробляснаха над бялата му брада.

— В името на Силите! — извика той и думите долетяха ясно до ушите на Джим. — Нима ще влезеш сляпо в първия капан, който Те ти сложат?

— Какъв капан? — попита Джим. — Аз просто говорех с Анджи…

Думите спряха на устните му, тъй като Каролинус завъртя тоягата си, за да покаже. Между основите на кулата и каменните отломки по хълма току-що се бе появила проклетата глава на дракон, едър колкото Джим.

Оглушителният рев на Смргол разцепи странното свистене на въздуха:

— Брай! Предател! Крадец… нищожен червей! Ела тук долу!

Драконът в далечината отвори уста. До тях долетя гръмовният му отговор:

— Разкажи ни за Гормли Кийп, стара торба кокали! — прокънтя той. — Дърто, мръсно куче, дебел гущер, изплаши ни с приказки!

— Ах, ти… — Смргол се наведе напред.

— Стой! — извика Каролинус и Смргол спря, като се изправи високо, а после тялото му се отпусна на земята и здравите нокти на предните му крака се забиха дълбоко в пясъчната почва.

— Вярно… — избоботи той с освирепял поглед.

— Дърта игуана! Върви да спиш на слънце! — дразнеше го Брай.

Но сега старият дракон не отговори, а се обърна към магьосника:

— Какво се крие магьоснико? — попита той.

— Ще видим.

Гласът на Каролинус беше твърд. Той вдигна тоягата си и удари с края й три пъти в земята. При всеки удар пътят сякаш се тресеше.

Горе между скалите един особено голям каменен блок се олюля и изтъркули настрани. Дъхът на Джим изтръпна в гърлото му и той чу как зад него Брайън изсумтя дрезгаво. Секо извика с тънък, остър глас. На мястото, разкрито от откъртения камък, една огромна плужековидна глава се надигна от земята. Докато я гледаха, тя се извиси още по-нагоре, жълтокафява на ярката слънчева светлина, двата чифта рога опипваха, докато горната част на тялото й се клатеше ту на едната, ту на другата страна и разкриваше светла външна леко спираловидна черупка. Рогата й се размърдаха и очите, разположени на върха на първия чифт, се насочиха към групата долу. Бавно започна да пълзи по склона към тях, като оставяше блестяща диря по камъните и пясъка зад себе си.

— Червеят — каза тихо Каролинус.

— …който може да бъде убит — изръмжа Смргол замислено, — макар и не много лесно. Дявол да го вземе, предпочитам да беше само Брай!

— Не са единствено тези двамата — Каролинус отново удари три пъти в земята.

— Излез напред! — извика той, старческият му глас се извиси високо в трептящия въздух. — В името на Силите! Покажи се!

И тогава го видяха.

Иззад прикритието на огромните скали, близо до върха на хълма бавно се издигна голо лъскаво кубе, покрито с плешива сива кожа. Постепенно върху него се откроиха две съвършено кръгли сиви очи, под които се виждаше нос. Но вместо естествените форми то имаше само два близкоразположени отвора, сякаш огромен оголен череп бе обвит с обикновен пласт дебела кожа. Докато се издигаше още нагоре, тази неестествена глава, голяма колкото плажна топка, разкри широката си уста с идиотска усмивка — без никакви устни и с два разкривени, но симетрични реда заострени зъби.

С тромаво премерено движение цялото същество се изправи на крака и застана сред каменните отломки. Имаше мъжки силует, но явно не принадлежеше към човешката раса. Стърчеше на цели три и половина метра и бе облечено в парчета от груба, нещавена кожа, които се съединяваха с кости, метални пластини и множество малки цветни точици — вероятно скъпоценни камъни — и образуваха фустанела около дебелия му кръст.

Но това не беше всичко, по което се различаваше от хората.

Най-напред то изобщо нямаше врат. Неестествената плешива, почти безизразна глава се крепеше като ябълка на върха на абсолютно квадратни рамене от сива грапава кожа. Тялото му представляваше право туловище, от което стърчаха ръце и крака, непропорционално дебели и кръгли като тръбите на гайда. Коленете му се закриваха от фустанелата, а краката надолу — от скалите. Но лактите на огромните му ръце имаха неестествени стави, долната им част бе голяма приблизително колкото горната и почти без китки, а самите ръце представляваха пародия на човешки крайници — тромави, само с три дебели пръста, единият от които стърчеше срещуположно като палец.

Дясната ръка стискаше ръждив метален прът, който дори и такова чудовище, не би трябвало да може да вдигне. Но тази дебела ръка с криви пръсти го държеше така леко и ловко, както Каролинус носеше тоягата си.

Чудовището отвори уста.

— Той! — каза то. — Той! Той!

Звукът бе смразяващ. Представляваше неестествено басово хихикане, ако изобщо можеше да се сравни с нещо. И въпреки че тонът бе приблизително толкова нисък, колкото на триклапанна туба, той несъмнено идваше от гърлото на съществото. В него нямаше нищо смешно. След като изви гласа си, чудовището утихна и започна да наблюдава придвижването на големия плужек с кръглите си светлосиви очи.

Джим установи, че е разтворил драконските си челюсти и се задъхва като куче след дълъг бяг. Зад него Смргол бавно се размърда.

— Да — избоботи той почти на себе си, — това от което се страхувах. Страшилище.

В последвалата тишина Брайън скочи от Бланчард и започна да пристяга ремъците на седлото.

— Хайде, хайде Бланчард — прошепна меко той. Но големият бял кон трепереше така силно, че не можеше да стои спокойно. Брайън поклати глава и ръцете му се отпуснаха от ремъците. — Май ще трябва да се бия пеш — каза той.

Останалите наблюдаваха Каролинус. Облегнат на тоягата си, магьосникът изглеждаше много възрастен. Бръчките се врязваха дълбоко в старческата кожа на лицето му. Беше наблюдавал страшилището, но сега се обърна към Джим и другите два дракона. — През цялото време се надявах — рече той, — че няма да се стигне до тук. Обаче — махна с ръка към приближаващия червей, притихналия Брай и наблюдаващото ги страшилище — както разбирате, нещата никога не се развиват по начина, по който искаме, а трябва да бъдат спирани и управлявани.

Потрепери, извади шишенцето и чашката и отпи мляко. Прибра ги отново и се обърна към Дафид.

— Майсторе, стрелец — каза той с почти формална учтивост, — харпиите са се върнали в кулата, но когато другите ни нападнат, те пак ще излязат. Погледни, облаците са провиснали под кулата.

Посочи нагоре. Така беше — облачната покривка се издуваше надолу като стар таван на паянтова къща. Гъстите, замъгляващи погледа пари висяха на по-малко от десет метра над главите им.

— Харпиите ще се гмуркат бързо през тази завеса — каза магьосникът — ще те връхлетят, без да ти оставят време да стреляш. Мислиш ли, че можеш да ги поразиш с твоите стрели при тези условия?

Дафид вдигна нагоре очи.

— Ако облаците не се спуснат повече… — започна той.

— Не могат — заяви Каролинус. — Силата на моя жезъл ще ги държи на не по-малка от тази височина.

— Тогава — отговори Дафид, — в случай че не летят по-бързо от тази, която застрелях преди малко, има голяма вероятност, тъй да знаете. Не казвам, че нито една няма да се промъкне, защото аз съм човек в края на краищата, въпреки че благодарение на лъка и стрелите ми някои са ме смятали за нещо повече. Но има голяма вероятност да пусна по една стрела във всяка от тях, преди да ни причини зло.

— Добре! — каза Каролинус. — Никой от нас не се надява на друго освен на голяма вероятност. Не забравяй, че ухапването им е смъртоносно, харпията е отровна, дори когато е мъртва.

— Предлагам, сър Брайън — рече той, — особено след като си на крака, да се заемеш с червея. Така ще бъдеш най-полезен. Знам, че предпочиташ този дракон изменник, но червеят представлява по-голяма опасност за останалите, които нямат броня.

— Трудно е да се убие, предполагам? — запита рицарят като спря да наглася ръкохватките от вътрешната страна на щита си и погледна бързо към приближаващия се по склона плужек.

— Жизненоважните му органи са скрити дълбоко в него — обясни Каролинус — и тъй като е лишен от разум, той ще се бие дълго след като е смъртно ранен. Ако можеш първо отсечи рогата с очите и го ослепи.

— Какво… — започна Джим, но гласът му заседна в сухото гърло. Трябваше да преглътне, преди да може да продължи. — Какво да правя аз?

— Ами бий се със страшилището, момче! Бий се със страшилището! — изръмжа Смргол, а като го чу, нечовешкият великан на склона завъртя кръглите си очи, премести погледа си от червея и го закова върху стария дракон. — Аз ще се заема с тази въшка, Брай. Джорджът ще насече червея, стрелецът ще се справи с харпиите, магьосникът ще спира влиянието на злото, вълкът ще държи мраколаците на разстояние… и това е всичко!

Джим отвори уста, за да излекува правуйчото от това, което приличаше на тежък случай на лъжовен оптимизъм, после изведнъж осъзна, че нямаше нищо подобно. Смргол умишлено се опитваше да опрости ситуацията, за да вдъхне смелост у него. И то когато старият дракон стоеше с единия крак в гроба и със сигурност не бе равностоен на силния, млад Брай.

Изведнъж Джим се почувства така, сякаш сърцето му се обърна в гърдите. Погледът му обиколи останалите. Старият и сакат Смргол не можеше да се сравнява с Брай, но имаше ли Брайън предимство пред този противен червей, вече само на тридесет метра от тях? Нима Ара, на три крака, с цялото си вълче безразличие към писъците не бе равностоен на глутницата малки мраколаци, които бяха останали живи? А Дафид, този виртуозен стрелец, как би могъл да се надява, че ще застреля без пропуск харпиите, които на практика щяха да го изненадват, спускайки се отгоре. Накрая, нима бе честно да очаква, че старият магьосник сам ще възспира цялото невидимо зло на това място, докато се биеха?

Самият той имаше основателна причина да е тук — Анджи. Но другите бяха дошли предимно заради него, въвличаше ги в битка, в която шансовете нямаше да са на тяхна страна. Дълбоко отвътре се раздвижи чувството му за вина и краката му омекнаха. Обърна се към рицаря:

— Брайън — рече той, — ти и останалите няма нужда да правите това…

— Господи, има! — отговори рицарят, зает с екипировката. — Червеи, страшилища — човек се бие с тях, когато ги срещне, нали знаеш.

Той огледа копието си и го сложи настрана.

— Не, не и щом ще съм на крака — промърмори си Брайън.

— Смргол — каза Джим като се обърна към дракона, — не разбираш ли? Брай е много по-млад от теб. А и не си добре…

— Ъ-ъ… — бързо измънка Секо и нещо, което приличаше на смущение го накара да млъкне.

— Говори, момче! — избоботи Смргол.

— Ами… — заекна блатният дракон. — Просто… то-това, което искам да кажа, е, че не мога да помогна, като се бия срещу този червей или това страшилище. Наистина не бих могъл. Сякаш се разпадам на парчета щом си помисля че някой от тях ме приближава. Но бих могъл, е, да се бия с друг дракон. Няма да е чак толкова лошо… толкова страшно, искам да кажа… ако този дракон там горе счупи врата ми…

Замълча и започна да заеква несвързано:

— Знам, че звучи глупаво…

— Глупости! Добро момче! — изрева Смргол. — Радвам се, че си с мен. Малко ми е трудно да се вдигна във въздуха в този момент… все още съм леко схванат. Но, ако можеш да излетиш и да накараш оня морски гущер да дойде насам, за да го сграбча, ще го разкъсаме за храна на лешоядите.

Удари блатния дракон силно с опашка, за да го поздрави, при което почти го събори. Джим се обърна към Каролинус.

— Няма връщане — каза магьосникът, преди той да успее да проговори. — Това е игра на шах, в която ако една фигура отстъпи, падат всички от нейната страна. Всички вие отблъсквайте съществата, а аз ще държа надалеч силите. Защото съществата ще ме унищожат, ако бъдете победени, а силите ще ви погубят, ако ме надвият.

— Виж сега, Горбаш! — извика Смргол в ухото на Джим. — Този червей вече е почти тук. Нека ти кажа нещо за боя със страшилища, имам опит. Слушаш ли, момче?

— Да — отвърна Джим вцепенен.

— Знам, че си чувал как другите дракони ме наричат стар бърборко в мое отсъствие. Но съм победил страшилище — единственият от нашата раса, който го е сторил за последните осемстотин години. Така че слушай внимателно, ако искаш да спечелиш своята битка.

Джим кимна.

— Добре — каза той.

— Първото нещо, което трябва да знаеш — Смргол погледна към приближаващия се червей и снижи доверително гласа си, — е свързано с костите на страшилището.

— Нямат значение подробностите — прекъсна го Джим. — Какво да правя?

— Минутка, минутка… — отвърна Смргол. — Не се изнервяй, момче. Изнервеният дракон е губещ дракон. Сега за костите на страшилището. Трябва да помниш, че са големи, всъщност ръцете и краката са предимно от кокал. Така че няма полза да се опитваш да хапеш. Стреми се да достигнеш мускула, който е доста твърд и да го разкъсаш. Това е правило номер едно.

Той спря, за да погледна важно към Джим. Джим с усилие успя да задържи устата си затворена и да прояви търпение.

— Правило две — продължи Смргол. — Също свързано с костите. Обърни внимание на лактите на това страшилище. Не са като лактите на джордж. Те са, ако мога да ги нарека така, двойноставни. Защо? Защото, ако ставите им бяха като на джорджите, масивните им кокали и мускули щяха да позволяват на ръцете им да се вдигат нагоре само до средата, преди долната им част да опре в горната. Смисълът от всичко това е, че когато страшилището размаха сопата, то може да я движи само чрез лакътя си в едно направление — нагоре и надолу. Ако иска да я размаха настрани, трябва да използва рамото си. Следователно, издебнеш ли го, когато е свалило сопата надолу и то от едната страна на тялото си, ще имаш предимство — необходими са му две движения, за да я вдигне отново нагоре и встрани, вместо едно, както е при джорджите.

— Да, да… — каза Джим, като наблюдаваше приближаването на червея.

— Не ставай нетърпелив, момче! Запази хладнокръвие! Коленете му нямат такава двойна става, така че, ако успееш да го събориш, получаваш истинско предимство. Но не опитвай това, освен ако не си сигурен, че можеш да го направиш, защото свие ли веднъж ръка около теб, загубен си. Единственият начин да се биеш с него е да нападаш напред и назад — бързо. Изчакваш да замахне, избягваш удара, гмуркаш се напред, докато ръката му е долу, разкъсваш го и отново излиташ встрани. Разбра ли?

— Разбрах — сковано отвърна Джим.

— Отлично! Каквото и да правиш, помни — не му позволявай да те докопа. И не обръщай внимание на това, което става с останалите от нас, независимо какво ти се струва, че чуваш или виждаш с периферното си зрение. Всеки за себе си, след като веднъж започнем. Концентрирай се върху своя враг. И, момче…

— Да? — отвърна Джим.

— Пази си главата! — гласът на стария дракон бе почти умолителен. — Каквото и да правиш, не позволявай на драконския си инстинкт да те обхване и увлече. Това е причината джорджите да ни побеждават през всичките тези години. Просто помни, че си по-бърз от това страшилище и че умът ти ще работи за теб, ако се биеш безопасно, пази си главата и не прибързвай. Казвам ти, момче…

Бе прекъснат от внезапен вик на радост от страна на Брайън, който бе тършувал в кошовете зад седлото на Бланчард.

— Казвам ти — изкрещя Брайън като се втурна към Джим с учудваща за тежестта на бронята му лекота и подвижност, — най-невероятен късмет! Виж какво намерих току-що!

Размаха пред Джим парченце бял плат.

— Какво? — попита Джим с разтуптяно сърце.

— Кърпата на Джеронд! И то точно на време. Ще бъдеш така добър, нали — продължи Брайън, като се обърна към Каролинус, — да ми я вържеш на ръката, с която държа щита… Благодаря ти, магьоснико.

Каролинус гледаше строго, но независимо от това сложи жезъла под мишница и освободил ръцете си, завърза плата около бронята, покриваща лявата ръка на Брайън. Брайън се обърна, заби копието си в земята и привърза към него поводите на Бланчард. После зае позиция с щита, извъртя се и изтегли с другата ръка сабята си. Лъскавото острие проблясна дори на мъгливата светлина. Наведе се, за да прехвърли тежестта на бронята назад и се втурна към червея, който сега бе на не повече от два метра.

— Невил Смит! Невил Смит! Джеронд! — извика той, когато се срещнаха. Джим чу, но не видя с очите си удара от техния сблъсък, защото точно тогава събитията започнаха да се развиват едновременно. Изведнъж горе на хълма Брай яростно извика, затича се надолу по склона и излетя във въздуха с разперени криле като голям бомбардировач, планиращ преди да се разбие. Зад себе си Джим усети безумните махове на еластични криле — Секо излиташе във въздуха, за да пресрещне Брай. Но този шум бе заглушен от внезапен кратък, мощен и грухтящ вик, приличащ на несвързан крясък. Страшилището бе излязло иззад каменните блокове и с вдигната сопа вървеше право надолу по хълма с тежки големи крачки.

— Успех, момче! — извика Смргол в ухото на Джим. — И, Горбаш…

Нещо в гласа му накара Джим да обърне глава, за да го погледне. Свирепата муцуна и огромните зъби бяха близо до него, но зад тях, в тъмните драконски очи Джим прочете необикновено изражение на привързаност и загриженост.

— Помни — каза Смргол почти нежно, — че си наследник на Ортош и Агтвал и на Глингул, който уби морския змей на приливните брегове на Сивите Пясъци. И следователно, бъди доблестен. Но помни също, че си единственият ми жив роднина и последният от нашия род… и бъди внимателен!

Старият дракон се задави и гласът му се поколеба. За миг изглеждаше, че прави усилие преди да продължи:

— …Ъ-ъ… късмет също и на теб… ъ-ъ… Джеймс!

След това Смргол отвърна глава, тъй като се обърна да посрещне Секо и Брай, които вкопчени един в друг, се стовариха на земята, почти върху него. Джим се обърна към кулата и имаше време само да излети във въздуха, преди страшилището да го нападне.

Когато атакува, несъзнателно вдигна криле, воден от драконския си инстинкт. Сега почувства пред себе си страшилището — то се спря, а огромните му сиви крака се забиха дълбоко в земята. Ръждивата сопа проблясна пред очите на Джим и той усети силен удар високо в гърдите, който го запрати назад във въздуха.

Размаха криле, за да възстанови равновесието си. Огромното идиотско лице се хилеше само на няколко метра от него. Сопата замахна нагоре за друг удар. Отстъпвайки в паника, Джим се отмести във въздуха настрани и видя как страшилището се поклаща в крачка напред. Сопата отново замахна — светкавично! Възможно ли беше същество с толкова едър и тромав вид да е така бързо в ръцете? От въздуха Джим бе запокитен на земята, почувства в лявото си рамо силна болка, сякаш бе пронизано с копие. За секунда дебелокожа ръка се спусна над него и без да се замисли Джим я посрещна със зъбите си. Бе разтърсен като плъх от териер и захвърлен настрани. Размаха криле, за да си осигури височина и се озова на около пет метра над земята, вперен в страшилището, което грухтеше и преместваше сопата, за да замахне нагоре. Той загреба въздух с крилете си, отдръпна се назад и избегна удара. Сопата изсвистя в безчувствения въздух, а връхлитайки напред, Джим разкъса със зъби голямото рамо, след което отстъпи. Страшилището се обърна към него, все още се хилеше. Но сега кръвта му бликаше и струеше от разкъсаното високо в рамото място.

Изведнъж Джим осъзна нещо.

Паниката го бе напуснала. Вече не беше уплашен. Висеше във въздуха — малко над досега на страшилището, в положение, което му позволяваше да се възползва при евентуално оголване на чудовището. Възприятията му се бяха изострили, по цялото му тяло преминаваше топлина от енергията му. Откри, че в битка, както и в много други подобни ситуации бе страшна само предварителната част. След като веднъж боят започнеше, инстинктът, развиван няколко милиона години, вземаше превес и не оставаше време, нито пък мисли за друго, освен за врага.

Така беше и сега.

Страшилището тръгна отново към него и това бе последният интелектуален акт на Джим през време на боя, защото всичко останало се заличи от периодичните усилия да избяга, за да не бъде убит и от опитите да търси възможност да убие.

Така измина дълъг период, който се размазваше в представите му, а и по-късно нямаше ясен спомен за него. Слънцето се изкачи на небето по голяма дъга, прекоси най-високата точка по пладне и отново се спусна надолу. Върху разровената пясъчна почва на пътя той и страшилището се въртяха и изместваха, блъскаха се и се удряха един друг. Понякога Джим беше във въздуха, друг път — на земята. Веднъж събори чудовището на колене, но не можа да се възползва от предимството си. В друг момент се биеха по средата на склона към кулата и страшилището го притисна към една скала между два огромни камъка. Сопата се бе издигнала за последен удар, който щеше да разбие черепа му. Тогава той се извъртя, измъкна се някак между краката на врага си и боят бе подновен.

От време на време в промеждутъците от битката успяваше да хвърли кратък поглед върху калейдоскопа от сражения, които се водеха около него. Брайън бе обгърнат от голото тяло на червея, чиито рога заедно с очите бяха отсечени; мълчаливо се бореше да освободи ръката си, която държеше сабята и бе притисната към тялото му от обръча на противника. През погледа на Джим за секунда преминаваше заплетено ръмжащо кълбо от вършеещите гъвкави криле и извиващите се тела на Смргол, Брай и блатния дракон. Един или два пъти зърна за момент Каролинус, който все още стоеше изправен, с вдигната тояга в ръка, дългата му бяла брада се спускаше върху мантията му — бе като някой стар пророк в часа на Армагедон. После едрото тяло на страшилището препречваше погледа му и той забравяше всичко освен това, което бе пред него.

Денят преваляше. Мъглата настъпи от морето и се понесе на малки ленти и парцали през бойното поле. Тялото на Джим изпитваше болка, а крилете му тежаха като олово. Но вечно хилещото се страшилище и помитащата му сопа не бяха станали нито по-слаби, нито по-бавни. Джим за малко отстъпи назад във въздуха, за да си поеме дъх и в този момент чу как някакъв глас извика.

— Няма време! — звучеше дрезгаво той. — Времето ни изтича! Денят почти свърши!

Беше гласът на Каролинус.

Джим никога преди не го бе чувал да се извисява с такъв отчаян тон. Когато определи чий е гласът, осъзна, че звучи ясно в ушите му и че от известно време освен около него и страшилището на пътя цареше тишина.

Бе изтикан от склона обратно на мястото, откъдето бе тръгнал. От едната му страна скъсаните краища на поводите на Бланчард висяха свободно от забитото в земята копие, към което Брайън бе привързал коня си преди да нападне червея. Малко по-далеч от дръжката, от която ужасеният кон явно се бе освободил, стоеше Каролинус облегнат тежко на тоягата си, старческото му лице бе съсухрено, почти като на мумия, сякаш животът се бе изцедил от него.

Джим се обърна и отново видя страшилището почти върху себе си. Тежката сопа замахна високо — черна и огромна в чезнещия ден. Почувства в краката и крилете си слабост, която нямаше да му позволи да избяга навреме. И с цялата си сила се засили и полетя, но не нагоре, а под замахващото оръжие на чудовището, в хватката на дебелите му като бъчви ръце.

Сопата отскочи в гръбнака на Джим и той усети как ръцете на страшилището го обгърнаха, а двата чифта трипръстия започнаха да търсят врата му. Бе хванат, но ударът му беше съборил страшилището. Затъркаляха се заедно по песъкливата земя, страшилището гризеше с щърбавите си зъби гърдите му, като се мъчеше да му счупи гръбнака или да му извие врата, докато опашката на Джим шибаше безрезултатно наоколо.

Претъркулиха се през забитото копие и го счупиха наполовина, страшилището напипа врата на Джим и започна да го извива, сякаш беше пиле, което бавно душеше.

Обзе го безумно отчаяние. Смргол го бе предупредил никога да не позволява на страшилището да обвива ръце около него. Беше пренебрагнал този съвет и сега бе загубен, битката беше загубена. Стой настрана, го бе предупредил Смргол, използвай ума си…

Но безумната надежда за случайна възможност внезапно оживя в него. Главата му бе изкривена назад над рамото и той можеше да види само сгъстяващата се отгоре мъгла. Спря да се бие и затършува пипнешком наоколо с двете си предни лапи. Безкрайно дълго не напипваше нищо, а после един твърд предмет се опря в десния му нокът, отблясък от лъскав метал просветна пред очите му. Сграбчи това, което бе докоснал, стисна го толкова здраво, колкото позволяваха грубите му нокти…

И до последната капка сила, която му бе останала, заби дълбоко счупената половина от копието в средата на страшилището, надвиснало над него.

Огромното тяло подскочи и потрепери. Див крясък се изтръгна от идиотската уста до ухото на Джим. Страшилището го пусна, отскочи назад и нагоре, олюля се на краката си и надвисна над Джим подобно на каменната постройка, надвиснала и над двамата.

Страшилището още веднъж изкрещя, препъвайки се като пиян човек и опипа счупения край на копието, което стърчеше от него. Като го дърпаше за дръжката, то изкрещя отново и я захапа като ранено животно, наклонило неестествената си глава. Тя се разтроши в зъбите му. Тогава то нададе крясък за последен път и падна на колене. Бавно, като слаб актьор в старомоден филм, се претъркули на една страна и изпъна краката си, сякаш бе парализиран. Последният му крясък бе удавен в клокочещото гърло, черна кръв бликна от устата му. Спря да се движи.

Залитайки, Джим изпълзя на крака и се огледа.

Мъглата неестествено се отдръпваше от пътя и бледата светлина на късния следобед се разпростря надалеч по склона с каменните отломки, по кулата над него и върху малката равнина в подножието му. На ръждивата светлина, Джим видя, че червеят бе мъртъв, буквално разсечен на две. Ара лежеше озъбен с шина на счупения си крак. Брайън, в окървавена нащърбена броня, се бе облегнал тежко върху изкривената си сабя на не повече от метър-два от Каролинус. Дафид лежеше на земята с полуразкъсана риза, а неподвижното тяло на една харпия се простираше през гърдите му. Даниел стоеше над него с все още заредена стрела в собствения си лък. Докато Джим я наблюдаваше, тя бавно свали оръжието си, хвърли го настрана и се отпусна до уелсеца.

Малко по-нататък, Секо надигна окървавената си глава над неподвижните, вплетени едно в друго тела на Смргол и Брай. Блатният дракон спря смаяния си поглед на Джим. Джим се приближи до него с мъчително чувство.

Като погледна към двата огромни дракона, видя, че Смргол лежи, сключил челюсти в гърлото на Брай. Вратът на по-младия дракон бе счупен.

— Смргол… — изхриптя Джим.

— Не… — въздъхна Секо. — Няма смисъл. Той е мъртъв… Доведох му другия дракон. Той го сграбчи… и повече не го пусна…

Блатният дракон избухна в ридание и сведе глава.

— Те се биха добре — изхриптя странен, дрезгав глас.

Джим се обърна и видя рицаря, който се бе подпрял на рамо. Лицето на Брайън беше бяло като морска пяна под разрошената, непокрита от шлема кафява коса. Плътта му се бе впила в скулите, като на старец. Както стоеше, се олюля.

— Спечелихме — каза Каролинус — Но на каква цена!

Обърна се към Даниел. Джим и рицарят също се обърнаха към нея. Все още седеше до Дафид, но бе издърпала харпията от тялото му и махнала остатъците от ризата върху гърдите му. Шлемът на Брайън, напълнен с вода от блатото до пътя, бе до нея и тя нежно миеше червената рана, която започваше от мястото, съединяващо врата и лявото рамо и стигаше до средата на ребрата му.

Джим, маагьосникът и рицарят пристъпиха заедно и застанаха над тях. Без риза, тялото на Дафид изглеждаше два пъти по-едро, отколкото, когато бе облечен. Неговите гърди бяха находка за скулптора: раменете му лежаха назад, правоъгълни и невероятно широки, мощните му мускули изпъкваха като струни по стегнатото тяло — от гърдите до корема, сякаш бяха изваяни от анатомист, върху модел за показ. Но сега тялото бе отпуснато и неподвижно.

— Наистина — каза Дафид на Даниел, толкова тихо, че ако не беше абсолютната тишина около тях, тримата наблюдатели нямаше да го разберат, — желаеш невъзможното. Както каза магьосникът, ухапването им е смъртоносно и сега аз усещам смъртта в мен.

— Не! — извика Даниел като промиваше раната, разръфана от зъбите на харпията.

— Така е — настоя Дафид, — въпреки, че не бих искал, защото те обичам. Но смъртта застига всеки стрелец, след време. Винаги съм знаел това и съм доволен.

— Ти вече не си просто стрелец — гласът на Даниел бе твърд и сдържан. — Аз те направих рицар, ти си рицар и като такъв няма да проявиш кавалерство, ако ме напуснеш без мое разрешение. А аз не желая да си тръгнеш. Няма да те пусна да тръгнеш!

Със сила, която удиви Джим, въпреки, че Брайън му бе разказал как е опъвала петдесет килограмов лък, Даниел леко пое в ръцете си горната част на тялото му, положи главата му на рамото си и го притисна към себе си.

— Ти си мой — каза тя и въпреки че очите и бяха съвсем сухи, а гласът й напълно спокоен, почти делови, тонът му изстиска и последната капчица твърдост от Джим.

— Никога няма да те дам на никой… дори и на смъртта, освен ако ти не искаш да ме напуснеш. Трябва да кажеш, че искаш да ме напуснеш, иначе не можеш да умреш.

Дафид се усмихна немощно.

— Наистина… — промълви той. След настъпилата пауза, в която не изрече нищо, Джим бе готов да повярва, че тази единствена, немощно прошепната дума, е била последна.

Но стрелецът проговори отново:

— Тогава е вярно, че наистина искаш да живея. Ако е така, значи смъртта трябва да дойде и да ме вземе против волята ми — нещо, което мисля, че нито тя, нито който и да е друг може да направи. Никога не съм бил принуждаван против волята си, няма да бъда принуден и сега, тъй да знаеш.

Затвори очи, обърна леко глава към нея, за да си почине и не каза нищо повече. Но гърдите му продължиха да се издигат и спускат равномерно.

— Ще живее — каза Каролинус на Даниел. — Той не поиска цена, за да дойде тук и дори Ревизионният отдел не може да иска цена от него, след като днес помогна да спечелим.

Девойката не отговори на магьосника, а наклони глава над бавно движещите се гърди на Дафид и приседнала го държеше така, сякаш щеше да остане там завинаги, ако е нужно. Джим, Брайън и магьосникът се обърнаха към Ара и Секо, който бе превъзмогнал изблика на своята мъка и сега седеше мълчаливо до тялото на Смргол.

— Победихме — каза Каролинус. — Докато сме живи, на това място няма да се събере достатъчно зла сила, която да може отново да се разрази по света.

Обърна се към Джим

— А сега, Джеймс — рече той, — искаше да си отидеш вкъщи. Пътят е отворен.

— Добре — отвърна Джим.

— В къщи? — попита Брайън. — Сега?

— Сега — отвърна Каролинус. — Той желаеше още в началото да се завърне у дома, сър рицарю. Не се страхувай, драконът — първоначалният собственик на тялото, което Джеймс обитаваше, ще помни всичко случило се тук и ще бъде твой приятел.

— Да се страхувам? — отнякъде в Брайън се взе искрица енергия, която той употреби, за да изрази гордостта си. — Не ме е страх от нито един дракон, по дяволите! Просто… Ще ми липсваш, Джеймс!

Като погледна към Брайън, Джим видя, че очите на рицаря бяха пълни със сълзи. Бе направил пропуск в проучванията си за Европейското средновековие — не знаеше, че тогава хората са плачели така естествено, както и са се смеели. Съзнателното му его, принадлежащо към двайстия век, изпита неудобство при гледката.

— Е, нали знаеш… — промърмори той.

— Добре, добре, сър Джеймс — каза Брайън, като избърса очи с провисналия край от кърпата на Джеронд де Чени. — Каквото трябва, ще стане. Във всеки случай от уважение към стария дракон тук — той кимна към мъртвия Смргол — ще видя какво може да се направи по въпроса за обединяването на драконите и хората, така че доста често ще се виждам с притежателя на тялото, в което си сега, и по този начин все едно, че всеки път ще си до мен.

— Той беше велик! — избухна Секо, втренчен в тялото на стария дракон. — Направи ме силен… за първи път в живота ми. Ще сторя всичко, което е искал.

— Ела с мен тогава, за да представяш драконската част — каза Брайън. — Е, Джеймс, предполагам, че е време да се сбогуваме тогава…

— Анджи! — извика Джим, като изведнъж си спомни. — О, извини ме, Брайън, но току-що се сетих. Трябва да отида и да я изведа от кулата.

Той се обърна.

— Чакай! — спря го Каролинус.

Магьосникът се извъртя с лице към постройката и вдигна жезъла си.

— Доставете! — извика той. — Вие сте победени! Доставете!

Зачакаха.

Нищо не се случи.