Серия
Матрицата на съдбата (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death By Ploot Ploot, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 48 гласа)
Форматиране
in82qh (2014)

„Исках да направя нещо много специално за Св. Валентин, затова завързах гаджето си… и цели три часа гледах каквото ми се искаше по телевизията.“

Трейси Смит

Лорджин та’ал Кру седеше на масата у стария си наставник Яниф.

Великият магьосник, спокоен на външен вид, се приготви да изслуша най-любимия от всичките си ученици, както правеше винаги. С внимание.

Най-големият син на Кру не идваше при него с неоснователни притеснения. Неизменно съсредоточен и сериозен, когато ставаше дума за въпроси свързани с Чарл, Лорджин бе единственият му ученик, който никога не се разколебаваше.

Беше жалко, че той не е Избраният.

Възрастният магьосник си го беше мислил на няколко пъти…

Е, човек не можеше да избира такива неща, независимо от резултата. Той въздъхна дълбоко, когато погледът му се отправи към другия човек в стаята. С лице към камината, един фамилиер лежеше на пода изтегнат като жив килим. Реджар — по-малкият брат на Лорджин. В интерес на истината, той беше най-трудният от всичките му ученици.

Сякаш за да придаде достоверност на размишленията на магьосника, главата на полуавиаранеца-полуфамилиера се поклащаше напред, докато той си подремваше, а всъщност имаше урок по медитация.

Яниф въздъхна отново.

Младежът се стараеше… но не беше абсолютно концентриран в натоварените си уроци. Беше му трудно. Откакто отключи способностите си на Чарл, Реджар имаше да наваксва. Фамилиерите по природа си бяха капризни и Реджар не правеше изключение. По-малкият син на Кру изглежда беше наследил най-силните качества от двете страни, а и най-силните способности също.

От своя баща Чарл — потенциала да бъде безпощаден в битка; от своята майка фамилиер — палавата, игрива природа. От една страна Реджар можеше да бъде смъртоносен, а от друга — неговата чувствена природа предпочиташе правенето на любов пред битката. Проблемно противопоставяне.

Още по-лошо беше, че младежът не изглеждаше изключително заинтересован от овладяването на силите на магията. И това объркваше Яниф.

Твърде често младежът предпочиташе страстта, а Яниф беше твърде мъдър магьосник, за да се заблуждава, че прашните томове с тайнствена магия могат някога да се сравняват с чара на Лайлак. Осъзнаването на Реджар относно неговата сила беше добро начало, но съвсем не беше достатъчно.

Не, Яниф знаеше, че трябва да открие нещо… нещо, което да възбуди интереса му…

Изобретателният магьосник не спираше да разсъждава по проблема.

Въпреки смесената кръв на Реджар, той притежаваше най-бързите рефлекси и най-острите сетива, почти наравно с краля на всички фамилиери, Тадж Джайън. Но имаше и още. Обратно на разпространените вярвания, мистичната кръвна линия на Чарл беше всъщност по-силна у нечистокръвния.

Реджар притежаваше невероятна сила и беше задължение на Яниф да насочва и насърчава потенциала му в правилната посока.

Докато Яниф наблюдаваше ученика си, Реджар изостави опитите си да се задържи в позиция за медитация и се строполи право напред на дървения под. Подобно на всички фамилиери — и на котките, на които подражават — това изобщо не притесни младежа. Топлината на огъня го привлече и той се намести в по-удобна позиция и потъна в дълбок сън.

Ноздрите на Яниф потръпнаха от раздразнение. Изкушаваше го мисълта да потропа с жезъла си по пода, за да събуди нехранимайкото. Никой друг новак на цялата планета нямаше да се осмели да направи такова нещо в присъствието на старши мистик, а какво остава в присъствието на учителя си.

Все още дълбоко заспал, Реджар вдигна показалеца си и се опита да отгърне страница от Книгата на легендите, която се намираше на другия край на стаята. Книга, която нямаше никаква връзка с обучението му.

Яниф се покашля. Нямаше съмнение, че авантюристичните истории и илюстрации бяха повече по вкуса на Реджар от сегашната му задача. Или немирникът просто го дразнеше, предвид предстоящото му „величие“, в което той не вярваше, и го беше показал ясно на уважавания магьосник.

Ръката на Реджар се обърна настрани и Книгата на легендите започна да се носи из стаята. Устата на старшия мистик се изви в усмивка, съзрял смешното в ситуацията. Колкото и да се опитваше, той не можеше да отрече, че младежът го развеселява, въпреки раздразнението му от липсата на благоприличие у Реджар.

В интерес на истината Яниф изпитваше най-нежни чувства към малкия син на Кру и затова винаги беше снизходителен към него. Беше сигурен обаче, че Реджар не го виждаше по този начин. Все още от време на време той се обръщаше към учителя си със „старче“, все едно се опитваше да обезсили могъщ магьосник като него с такива епитети. Може би това е вид защита за него — си помисли Яниф. Може би винаги е усещал важността ми в неговия живот… — той се почеса по брадичката. Възможно е!

Щеше да поразсъждава над това по-късно, но сега другият му ученик имаше нужда от него. Той обърна своето внимание отново към Лорджин, който търпеливо очакваше да поговори с него.

— Какво става, Лорджин?

Летящата книга почти удари магьосника по главата, преди да се килне към каменната камина. Челото на Лорджин се набръчка при опита му да облече в думи настоящото си безпокойство:

— Трудно е да го опиша, Яниф, но неотдавна открих, че съм някак… ъъъ… запалим.

От пода долетя леко изсумтяване.

Все пак малкият брат не беше толкова заспал. Яниф хвърли раздразнен поглед на фамилиера и се обърна към Лорджин.

— Какво имаш предвид под запалим?

Лорджин беше в разцвета на силите си и имаше прекрасна жена. Какво ли имаше предвид? С широко отворени от почуда очи възрастният човек си помисли, че го е разгадал. Ах, това ли? Той се наведе напред и прошепна:

— За еротични желания ли говориш?

Това не бяха теми, които Рицарите на Чарл обикновено обсъждаха и Лорджин се изчерви леко. Не че беше някакъв проблем за него — ни най-малко, но всъщност той се притесняваше, че често изтощава съпругата си.

Яниф изгледа замислено своя ученик, а лявата му ръка несъзнателно галеше главата на Боджо. Пернатият му спътник се беше настанил на рамото му по-рано днес и си остана там. Боджо правеше това всяка сутрин, откакто Реджар започна своите ежедневни уроци по медитация, и по-точно — преди няколко седмици, когато фамилиерът по невнимание подпали гребена на бедния Боджо.

Чираците обикновено бяха рискови за спътниците на магьосниците и от този момент нататък Боджо беше подозрителен към уроците на Реджар. Той постоянно наблюдаваше фамилиера с песимистичен поглед.

Е, бедното зверче все още имаше опърлено място на голата си главица. Щяха да минат поне няколко седмици, за да израсте наново оперението му. В момента само три мършави пера бяха изникнали и Боджо изглеждаше постоянно стреснат.

Споменът за случилото се все още караше Яниф да се подсмихва, въпреки че много внимаваше Боджо да не забележи. Замислените крилати спътници можеха да станат доста апатични, а последното нещо, което искаше мистикът, беше депресиран спътник, който да виси от рамото му вечно навъсен.

Лорджин хвърли отвратен поглед на брат си, но не заради бедния Боджо. Беше готов да спори с Реджар. Своенравният му брат със сигурност щеше да го направи отново… и отново… И защо трябваше да е тук сега?

Плющящата книга мина покрай носа на Лорджин и се отправи да бомбардира купчината дърва в ъгъла. Той въздъхна и се върна на належащия въпрос:

— Яниф, най-неочаквано през деня усещам, че съм на ръба да науча нещо… Силата ми изглежда се надига в отговор, понякога се увеличава, преди да се успокои.

— Кажи ми повече! — Моментално нащрек, Яниф се наведе напред. Това не го очакваше, поне не сега.

Лорджин подпря лакти на масата и продължи:

— Силата ми изглежда се надига, дори когато не я призовавам. Има някакво… вълнение… — Челото му се набръчка. — И има…

— Какво? — Яниф с интерес очакваше следващите му думи.

— Трудно е да се опише, както съм казвал и преди. Обединяване и разделяне, както ако…

Една мисъл беше изпратена и до двамата.

Все едно силите ти се разпадат и прииждат едновременно.

И двамата мъже погледнаха към Реджар, който все още лежеше опънат пред огнището със затворени очи.

Яниф присви очи към фамилиера, шокиран, че толкова лесно го беше заблудил — него, мистик от седмо ниво, да си мисли, че е в отпуснато състояние. Не само че беше останал нащрек в променено състояние, но също така помогна с объркването на Лорджин, за да разкрие истината. Дали Реджар осъзнаваше това или не, беше друг въпрос.

С течение на времето уроците щяха да догонят неговите забележителни вродени способности. Способности, които ставаха все по-очевидни с всеки изминал ден. Просто бе нужно търпение, за да му помогне да ги открие и след това да ги опознае.

Лорджин посочи с палец към мъртвото тяло на пода.

— Той има право. Точно така е.

Яниф кимна и попита:

— И как се чувстваш, когато се случи?

— Ммм… Нямам точно чувството, че контролирам това. По-скоро чувството, каквото и да е то, контролира изживяването. Не ми харесва особено.

Това не беше изненадващо. Лорджин не беше човек, който би изгубил контрол над нещата. Би се борил с всичко и всеки, за да не допусне да изгуби контрол над ситуацията.

Това издаваше силен характер, но в този случай той трябваше да позволи на нещата да се случат. Яниф беше убеден, че неговият ученик ще го направи, когато му бъде обяснена ситуацията. Острата интелигентност на Лорджин винаги успешно се преборваше с първичните му инстинкти. В това отношение той беше много различен от брат си — фамилиерът подчиняваше живота си на инстинктите си.

Всъщност това противопоставяне правеше уроците толкова трудни за Реджар. И за това трябваше да помисли, но по-късно.

— Чувал съм за тези страдания и преди. Очевидно се подготвяш да отвориш ново ниво, Лорджин.

— Ново ниво? — Веждите на Лорджин се извиха в почуда. — Във владеенето на магията?

— Да. Някои го преживяват по този начин.

Лорджин не беше убеден.

— Не съм го преживявал преди, когато силите ми нарастваха. Даже и когато се появиха за първи път.

— Това няма значение. Изживяването ще се промени в момента, в който се отвориш за него, Лорджин. Не се съпротивлявай. Позволи на силата да се съедини с теб. Всяко ниво, както знаеш, е извънредно различно от останалите преди него. Никой не може да каже в какъв ред матрицата ще се представи пред теб.

— Искаш да кажеш, че видът на силата е различен?

— Именно. Може да увеличиш нивото на една от познатите ти сили, на четирите или…

Може би се подготвяш да скочиш в изцяло ново ниво, братко. Реджар се надигна от пода.

— Не е ли вярно, Яниф?

Яниф кимна впечатлен от интуитивните умения на Избрания, който щеше да владее силата от десето ниво. Както при Лорджин, и у него имаше сили, които само чакаха да излязат наяве. За разлика от Лорджин обаче, неговата сила — когато забълбука и се извие изцяло на повърхността — ще бъде необятна.

Веднъж вече я бе освободил и моментално бе изпарил цяло езеро само с поглед. Само с тези очи — едното синьо, а другото златно.

Древният мистик се молеше, той да е достатъчен да даде на този — наречен Надарен — насоките, от които се нуждаеше, за да задържи и контролира подобна сила.

Тази сила със сигурност идваше, независимо дали той щеше да я овладее или не. Яниф го знаеше без съмнение. Ветровете вече му бяха казали.

Реджар щеше да бъде тяхното спасение.

Или тяхното унищожение.

Матрицата на съдбата бе изплела своята история…

— Вярно ли е това, което той казва? — Лорджин посочи с глава по посока на брат си.

Яниф се вгледа право в двуцветните очи на най-младия си ученик, докато отговаряше на Лорджин.

— Вярно е.

— Хммм. — Лорджин почеса брадичката си. Яниф току-що потвърди, че той или навлиза в пето мистично ниво, или собствената му сила се усилва, или една напълно нова сила скоро ще се отвори за него.

— Само някои или всички от изброените неща, Лорджин. — Старият мистик прочете мислите му.

Очите на Лорджин се разшириха. Твърде много трябваше да премисли.

— Кога ще се случи промяната?

— Ще отнеме колкото време е нужно — сви рамене Яниф. — Най-вероятно ще бъдеш в процес на пробуждане за известно време. Това е начинът да се случи… — Той погледна към фамилиера. — За някои.

Лорджин си спомни, че силите на Реджар не дойдоха така. Когато се събудиха, те се появиха бързо и с потресаваща сила, но Реджар беше различен. Прогресът на Лорджин щеше да бъде по нормалния за Авиара начин. Неговата сила щеше да се разкрие и да узрява по равномерен начин.

Ала имаше и друго, което Яниф искаше да обясни на русокосия рицар.

— Този процес ще ти даде и някои допълнителни способности.

И двамата братя изглеждаха изненадани.

— Какви? — попита Лорджин сухо, подозрителен, както винаги когато Яниф говореше подобни неща. Все още не беше забравил как магьосникът го манипулира да върне неговия брат по кръвна линия Трейд обратно на Авиара. Възрастният мистик беше нагласил Трейд да застане срещу собствения си баща Трийдър. Въпреки че Трийдър беше луд, това не хареса на Лорджин.

Трейд беше пострадал много. Не биваше да забравя и Марилан — сестрата на баща му и майка на Трейд, чието съществуване беше пазено в тайна от всички тях. И все пак на баща му беше позволено да обяви сина на сестра си от своята кръвна линия и така Реджар и Лорджин се сдобиха с брат.

Яниф не призна нищо, разбира се. Той просто каза на Лорджин, че Трийдър трябва да бъде спрян. Хитрият магьосник беше прав, а Лорджин разбра това и с течение на времето даже му прости.

Но това не означаваше, че одобрява подобни машинации. Дори и ако изпитваше дълбока привързаност към възрастния мистик.

— Уверявам те, Лорджин, не е нещо толкова тайнствено. — Яниф се подсмихна. — Увеличаването на силите ти ще усили и Прехвърлянето, което вече споделяш с Адееан. Тази нова способност ще започне да тече и през нея в момента, в който го позволиш. Може би и двамата ще имате полза от това, нали?

Реджар погледна брат си в очакване на отговора му. Лорджин поразмисли за момент и каза:

— Наистина може да се възползваме от това.

— Ако размислиш за бъдещето, може би ще откриеш и по-дълбоки облаги.

Яниф почеса брадичка и очите на Лорджин се разшириха. Той добре разбираше магьосника. Обаче се зачуди каква ли щеше да е реакцията на Адееан. Мека усмивка се появи на устните му.

Реджар завъртя очи и полегна отново, най-вероятно да продължи дрямката или обучението си, защото очевидно за него разликата между двете се размиваше.

— Тя няма да е доволна от теб, братко — предупреди фамилиера.

— В началото — реши Лорджин.

— В началото — се съгласи и Яниф.

Плющящата книга премина над гредите и най-после се приземи. Право в супника на Яниф. Лорджин скочи и затръшна капака отгоре й.

 

 

Адееан зира’ал Лорджин или Дийна Джоунс от Земята наблюдаваше пищната красота, която я заобикаляше и въздъхна доволна. Всеки ден на Авиара беше прекрасен, но по неизвестна причина днешният беше необичайно топъл за сезона.

Нямаше нищо общо с Бостън, Масачузетс. Кой да помисли, че тя, една землянка, ще живее на огромно дърво в Извисяващата се гора на Авиара.

Дийна се усмихна при вида на прекрасния си дом.

Основните жилищни помещения се намираха вътре в Извисяващо се дърво, но тя прекарваше времето си най-вече навън. Външните пространства бяха оформени на няколко впечатляващо обширни нива от тучни терасирани градини.

Тя наблюдаваше как деликатни пастелни цветчета се поклащаха на лекия вятър.

Кристални камбанки висяха от всеки клон и звъняха меко. Весели малки създания седяха на клоните и си тананикаха сладки песни на дневната светлина. Крозия покриваше пътеките, които водеха нагоре и надолу от главната платформа. Бистър поток течеше от по-горните нива и даваше начало на бурни ручеи. На всяко ниво те се стичаха в своеобразен водопад, а водата беше кристалночиста.

Градините изобилстваха от екзотични плодове и зеленчуци, които бяха невероятни на вкус. Сладки, свежи и хрупкави на вид — те нямаха нищо общо с картонения вкус на еднообразните боклуци, които купуваше докато живееше на земята. А вечер цъфтящи нощни цветя изпълваха със своя аромат всяка стая.

Това си беше магия, разбира се.

Съвършена, прекрасна екосистема, която нямаше практически смисъл, но това не беше изрядно подредена вселена. Този свят и всички останали наоколо се основаваха на мистицизъм и магия. Това правеше живота много по-интересен.

Дъщеря й, стъпила на четирите си крачета попадна в полезрението й. Как бебетата пълзят толкова бързо? Дийна мимоходом се запита защо ли никой не се е досетил да направи надбягвания за бебета. Като надбягванията за кучета. Или може би пълзящо бебешко рали…

Кикотейки се, докато пълзеше все по-бързо, Мелъди се приближи малко по-близо до ръба, отколкото трябва. Още преди майка й да успее да се надигне, малък клон с широки листа бързо се спусна надолу и внимателно насочи детето в друга, по-безопасна посока.

Дийна се усмихна меко. Дървото се грижеше за всички тях.

В началото тя беше притеснена да живее с бебето си на такава височина, но скоро осъзна, че страховете й са неоснователни.

Бащата на Лорджин обаче, все още роптаеше срещу решението на сина си, заради възможните опасности. Разбира се, татко Кру имаше скрит мотив. Искаше и те да живеят с останалите от семейството във фамилния дом на Лодарес, тогава щеше да може да глези единственото си внуче, както му се иска.

Това невероятно разумно дърво — първоначално приело съпруга й — беше разпростряло подслона и защитата си над цялото семейство.

Подобните на ветрило листа над главата й се завъртяха, позволявайки на по-голяма струя от охлаждащия бриз да я достигне. О, как бе заобичала тази гора! Това древно дърво.

И както изглежда, беше взаимно, защото то се грижеше прекрасно за нея и нейното семейство. Защитаваше ги и ги предразполагаше винаги. Не беше ли това смисълът на думата „дом“? Подслон, който ти дава любов и защита.

Все едно бяха негови деца. И може би, в някакъв смисъл, си беше точно така.

Беше спокоен, безгрижен ден. Което означаваше, че проблемите са наблизо. Ако някой не започнеше нещо скоро, то тя непременно щеше да измисли нещо.

Малко пакости бяха полезни от време на време.

Стана за да подправи гозбата в гърнето и погледна към съпруга си, който се намираше на долната платформа. Стоеше до единия от басейните и се опитваше да издяла от парче дърво играчка ксейту за малката им дъщеря. Хм, защо бебето някога би поискало грозно, с отровни лиги чудовище за играчка й беше напълно непонятно. Отдавна бе спряла да опитва да разбере логиката на мъжете авиаранци. Нямаше нищо общо с тази на земляните.

Лорджин внезапно избухна с няколко добре подбрани авиарански епитета.

Дийна завъртя очи. Съпругът й беше четвърто ниво Рицар на Чарл, невероятно опитен в убиването чрез светлинен меч, но даже и животът му да зависеше от това, не беше способен да направи с него играчка от парче дърво. Лорджин очевидно предпочиташе да убива ксейту, вместо да ги дялка от дърво.

Дългата му златиста коса се спусна напред, когато за пореден път замахна с меча. Острието се плъзна отново, изрязвайки парче от грозната муцуна на звяра.

Дийна се изкикоти, когато още няколко проклятия стигнаха до ушите й. Единственото нещо, което можеше да спаси съпруга й в този момент, беше неговият брат по кръвна линия Трейд — майстор в боравенето със светлинния меч и експерт в резбата. Той вече беше изработил няколко прекрасни играчки за Мелъди, които тя очевидно обожаваше. Беше наистина мило от негова страна, но Дийна никога нямаше да сподели това с безстрашния си воин.

Още един залп от ругатни се понесе с вятъра. Тези бяха още по-цветисти. Дийна направо се изчерви, докато се опитваше да си представи по-пиперливите проклятия. Да-а, големият глупчо имаше нужда от помощ и то бързо.

За съжаление спасението на Лорджин беше малко вероятно, понеже обикновено сдържаният му брат беше още по-необщителен, откакто фамилиерът Бригар беше пленен от търговците на роби от Оберон. Зеленоокият авиарански воин бе направил две пътувания в търсене на фамилиера, но и двете се оказаха безплодни.

Както повечето мъже от Авиара, Трейд не приемаше лесно неуспехите.

По всяка вероятност, новият „среден брат“ на Лорджин беше отпътувал, за да започне още едно търсене.

Затова Дийна беше много изненадана, когато чу платформата да се качва и от нея слезе не друг, а Трейд та’ал Кру. Сякаш го бе призовала сама.

Тя побърза да го поздрави радостно, макар че сдържаното поведение на Трейд отново показваше, че е направил стъпка надолу да се принизи до реалността, която го заобикаля.

Но това не заблуди Дийна.

Тя знаеше, че под хладната безразлична външност, която беше избрал да показва пред света, се крие прекрасна душевност. По характер той беше спокоен и сериозен.

Откакто Трейд се присъедини към семейството, бидейки припознат от Кру — нещо като осиновяване по кръвна линия, поне според нейните разбирания — имаше малка, но все пак съществена промяна в него. Можеше да се каже, че понякога дори е приятно той да е наоколо.

Дийна се почеса по върха на носа. Дали беше пораснал?

Добре де… поне вече не вкаменяваше всички с ледения поглед на зелените си очи, както беше направил, когато се срещнаха за първи път на Зариан, много преди Мелъди да се роди. От тогава тя научи, че Трейд всъщност има много тънко чувство за хумор, което на нея й допадаше.

Като повечето мъже от Авиара, той беше безстрашен до глупост. И като повечето от тях, беше инат до глупост.

Но Дийна осъзнаваше, че беше и много различен от другите двама синове на Кру. Този брат беше бунтар сред Рицарите.

И беше предан и храбър.

Дийна буквално го обожаваше.

Тя го наблюдаваше, докато той попиваше с поглед всеки детайл от живописната действителност около тях. Висок и зашеметяващо привлекателен, с прибрана на конска опашка тъмна коса, която почти достигаше до кръста му, с ясни зелени очи — абсолютно същите на цвят като перидот — те светнаха с приближаването й. Той кимна рязко към нея. Дийна засия и каза:

— Трейд! Колко се радвам да те видя! Мислех, че си заминал.

Изваяните му устни замръзнаха при напомнянето, че Бригар все още е някъде там, държан в плен от търговците на роби от Оберон. Цялата тази ситуация го тормозеше неимоверно.

— Заминавам след няколко дни, Адееан. Получих съобщение от Яниф да се видим тук.

— Яниф? Той не е тук, но ти си винаги добре дошъл. Ела да видиш Лорджин. — Тя постави ръка над устата си и прошепна: — Той отчаяно се нуждае от помощ. Но никога, ама никога не издавай, че аз съм го казала.

Дълбока бръчка се появи на челото на Трейд, докато се взираше в нея. Може би веднъж завинаги беше решил, че е полудяла?!

Цветистите ругатни на Лорджин отново огласиха околността.

Веждата на Трейд се изви нагоре, докато поглеждаше към долната платформа. Не му отне много време да разбере какво е положението. Устните му се извиха в нещо като усмивка:

— О, разбирам. Вероятно ще е по-добре да се присъединя към него, в случай че реши да направи копие за Мелъди, което ще е много неразумно за дете на нейната възраст. — Той всъщност го каза сериозно.

— Съвсем точно! — щракна с пръсти Дийна.

Той я стрелна с един от известните си „погледи“, преди да поеме към долната платформа. „Погледите“ на Трейд бяха отворени за интерпретация. Едно и също стоическо изражение служеше за онагледяване значението на много състояния от „леко съм развеселен“ до „ще те убия бавно и мъчително“. Този, който получаваше „погледа“, трябваше да разгадае и значението му.

Тя все още дишаше, което означаваше, че „погледът“ трябва да е означавал нещо като „Окей“.

Скоро Дийна чу ропот на несъгласие между двамата мъже, след което Трейд извади церакса на Яниф и взе парчето дърво от брат си.

— И така, Мелъди — прошепна тя на спящото бебе, — сега чичо ти ще ти направи истинска играчка ксейту. Баща ти имаше страхотни намерения, но няма представа от значението на израза „не мога да го направя“. — Тя въздъхна замечтано. — Това е една от причините да го обичам толкова много. Ще ти кажа една тайна… Ти нямаше да си тук, ако не беше неговият невъзможен инат. Но не му казвай, че съм си признала, чу ли? — След това Дийна се отпусна назад в дървения стол, с длани подпрени на затоплените от слънцето облегалки и се протегна.

Мелъди подсмръкна сладко в спокойния си сън. Младата жена се загледа в дъщеря си за момент и любящо изражение украси лицето й.

— Тя е прекрасно дете. — Лорджин се беше приближил, без да го усети. Винаги я впечатляваше умението му да се придвижва безшумно, а беше голям мъж. Висок и мускулест. Но всъщност можеше да е тих и смъртоносен. Колко ли беше дочул от безсрамната й изповед?

— Тя е перфектна, но ние сме пристрастни.

— Глупости! — отрече Лорджин. — Ние сме съвсем обективни. Нима цялото семейство не казва същото? Баща ми мисли, че тя е най-красивото дете, раждано някога на Авиара. За всички времена.

Дийна се изкикоти като се сети колко оглупяваше Кру при вида на първото си внуче. Той я глезеше ужасно.

Устните на Лорджин се извиха в ъгълчетата в крива усмивка.

— Как ще го спрем да не я разглези? — хвърли й той хитър поглед. Имаше много добра идея какво трябва да се направи, но засега щеше да задържи тази мисъл само за себе си. — Ще измисля нещо. Знаеш ли, тя толкова много прилича на теб.

Дийна изненадано погледна към него. Тя мислеше, че Мелъди прилича повече на Лорджин. Дъщеря й очевидно имаше неговите очи.

— Мислиш ли?

— Може би. Наследила е косата ти.

— Горкото момиче.

— Защо? — засмя се той. — Аз обичам косата ти.

Дийна извъртя очи. Само Лорджин можеше да обича бъркотията от червени къдри, която стигаше до талията й.

— Аз все пак мисля, че като цяло тя прилича повече на теб.

— Ммм… Определено е взела от моя инат.

Дийна се прегърби в стола. По дяволите и двойно по дяволите! Беше я чул. Отново! И както винаги, нямаше да й се размине, когато го предизвикваше. Но нямаше да я спре да опитва постоянно. Явно това щеше да си остане крайъгълен камък в тяхната бурна връзка.

— Тръгвай! — Посочи тя към Трейд.

Той я целуна по върха на носа. Гъгнещият му смях звучеше след него, когато се присъедини към брат си. Чу как двамата мъже спорят отново, докато търсеше да седне на сянка. Спорът стана по-силен, след като взеха „да обсъждат“ колко зъба има „ксейту“ и зъб ли е всъщност „устната щипка“.

Очевидно главоблъсканицата беше разрешена бързо, защото глъчката утихна. Тя забеляза, че Мелъди се беше разбудила достатъчно, че да пропълзи надолу по платформата, за да е по-близо до баща си, но беше застигната от още една сладка дрямка в легло от цветчета.

Дървото внимателно я беше заслонило, за да не изгори от слънцето.

Бебето изглеждаше абсолютно очарователно, подремвайки си сред цветята.

Дийна присви очи при вида на червенокосото бебе, което все едно се бе излюпило в цветната леха. Тя се изкиска.

Бебе парцалена кукла.

Хмм… като се замисля, никой на Авиара никога не е чувал за парцалени кукли. Можем да направим цяло състояние! И защо да спираме дотук? Рицари на Чарл и — о, мили боже — фамилиери!

Във фантазията си тя се беше превърнала в бизнес кралицата на детските играчки, когато Яниф пристигна и прекъсна бляновете й в зародиш. След него вървеше намръщеният Реджар.

Твърде бързо. Какво, за бога, ставаше? Да-а, беше си пожелала оживление и ето, че белята идваше.

— Ще проведем днешния ти урок тук, Реджар — каза Яниф въздишайки, като се отправи към пейката и уморено се отпусна. С едно щракване на пръстите си той направи малко парче плат, с което да избърше потта от челото си.

Дийна се молеше милият възрастен магьосник да не получи топлинен удар. Дали изобщо имаше такова нещо на Авиара?

— Искаш ли нещо разхладително, Яниф? — веднага предложи тя.

— О, Адееан, привет — обърна се магьосникът. — Да, това ще е повече от добре дошло.

Тя му наля чаша прясно изцеден плодов сок от каната, която държаха винаги пълна на масата.

— Реджар искаш ли?

Фамилиерът й се ухили с благодарност.

В този момент Лорджин забеляза, че в дома му има нашествие точно в деня, който той беше отделил за почивка, и това го накара да настръхне. Той и Трейд се присъединиха към тримата на главното ниво.

— Яниф, какво имаш предвид, че ще му предадеш днешния урок тук? — Устата на Лорджин се присви. — Имах планове да…

— Добре! Значи се разбрахме. — Старият магьосник разклати жезъла си. — Вие също може да се присъедините към урока ни.

Съпругът й побесня и го изрази доста шумно. Беше хванат натясно и го знаеше. Нямаше почивни дни за Рицарите на Чарл.

На Трейд отне точно толкова време, колкото траеше поучението на Яниф, за да се оттегли дискретно.

— А ти къде си мислиш, че отиваш? — Възрастният маг закова на място зеленоокия мъж. — Ако това ще бъде урок и за Лорджин, ти със сигурност също ще имаш полза от него.

Трейд издиша, по-скоро раздразнено.

— Аз не съм един от учениците ти. Постоянно ти го повтарям и не трябва да…

— Всички седнете долу! — Заповедта дойде от бащата на Лорджин — Кру, който тъкмо беше пристигнал с жена си.

Братята до един побързаха да седнат.

Дийна беше впечатлена. Много добре! Трябва да му се признае на татко Лодарес. Никой друг не успяваше да накара тази упорита тълпа от тестостерон да направи каквото иска.

— Да, прекалено топло е да похабявате излишна енергия в безсмислени спорове. — Нейната зашеметяваща свекърва Сулейла се обади, като си вееше енергично.

— Защо е толкова топло днес всъщност? — попита Дийна. Обикновено времето на Авиара беше перфектно — 22,5 градуса и слънчево. С изключение на случаен слаб дъжд, но това ставаше само по прищявка на Висшата гилдия.

Дийна си прехапа езика при тази мисъл. Манипулацията на времето беше абсолютно забранена на друг, освен на Висшата гилдия. Лорджин си беше навлякъл значителни неприятности миналия месец, когато тя го беше убедила да направи сняг. Искаше й се да усети падащите в нощта снежинки през клоните на Дървото. Беше толкова красиво! Бедният й съпруг обаче трябваше да плати скъпо за това нейно удоволствие при следващото събрание на Съвета. Те го принудиха да стане „доброволец“ за проект, който му беше ужасно омразен — да подреди магическите книги в библиотеката на Висшата гилдия. Древните томове бяха пръснати навсякъде. Старите магьосници никога не подреждаха след себе си. Очевидно положението съвсем бе излязло от контрол. Откак само четвърто и нагоре ниво мистици бяха допускани да видят книгите, какво остава да работят с тях, имаше недостиг на работници. От друга страна никой, който е с ума си, не би се писал „доброволец“ за досадната задача. Лорджин беше б-е-с-е-н. Тя се опита да го умилостиви със спомена за тяхната нощ под снега. След това развали всичко, като му се ухили злобничко. Той все още кроеше как да си го върне.

— Гилдията на производителите се опитва да ускори зреенето на плодовете гхарта — даде отговор за горещото време Кру. — Било им е предоставено двудневно топлинно заклинание от Висшата гилдия.

— Ах, толкова по-хладно е тук! — Сулейла се отпусна и се изпъна в цял ръст на ръба до водопада. Разлистен клон започна да й вее лениво. — О, усещането е толкова хубаво!

Кру наблюдаваше жена си одобрително, навел глава на една страна. Фамилиерката все още беше изключително красива жена, дори нейните най-обикновени движения бяха заредени с чувственост. Дива искра лумна за миг в острите му очи, но той я потуши, докато се обръщаше към блудните си синове — неговото посрещане и обичаен поздрав беше намръщеният поглед.

— Нищо ли не научихте? Нима срамите моята линия с такова поведение? Ще обръщате внимание на Яниф и ще бъдете благодарни, че има желание да предаде знанията си на всеки един от вас.

— Да, татко. — По задължение Лорджин отговори пръв.

— Ммм — промърмори Реджар, което прозвуча почти като отстъпление, понеже се загледа в ствола на дървото.

Трейд не пророни звук. Кру повдигна вежда. Чакаше.

— Ако това е желанието ти, Кру. — Една вена запулсира на стисната челюст на Трейд, но той най-накрая изплю думите. Все още беше трудно за мълчаливия авиаранец да се предаде, но той се учеше „да се съобразява“ със своя баща по кръвна линия.

Яниф засия и показно си пийна от сока. Бършейки уста с опакото на ръката си, той каза:

— Добре. Искам и тримата да седнете до този водопад. Ще го съзерцавате за известно време. Аз също ще се присъединя към вашата задача.

Очите на Дийна се ококориха. Този стар шмекер! Той просто искаше да си почива на сянка, където е по-хладно.

Яниф й намигна. Беше прочел мислите й.

Той повдигна чашата си, за да бъде напълнена отново. Когато тя се надвеси над него, прошепна:

— За този магьосник е прекалено топло да преподава — той се обърна рязко към Реджар, — но никога не е достатъчно топло този ученик да научи нещо.

Тя изсумтя.

Тримата братя седнаха с кръстосани крака край басейна.

— Колко дълго трябва да съзерцаваме течащата вода, старче? — Вечно нетърпелив, Реджар искаше да знае измерението на нещастието си.

— Само това ли е, което виждаш? — Яниф контрира с обичайната си доза магичен мистицизъм, очевидно намекващ, че има толкова много да бъде видяно.

Реджар завъртя очи. Той не може да ме заблуди, Адееан. Надява се, че ще „открия“ нещо, за да си даде извинение за следобедна дрямка.

Яниф поклати раздразнено глава.

— Първият урок сега за теб, Реджар, е, че забрави да скриеш тази си мисъл от мен. Безразсъдно и дръзко от твоя страна.

Устата на Реджар се отвори леко, когато осъзна грешката си.

Очите на Яниф, по-тъмни от най-тъмната нощ, заблестяха с това, което можеше да се нарече „радостта на стария магьосник“.

— Второ — древният маг продължи, необезпокояван, — ако всичко, което виждате, е само вода, то пропускате нещо. Нарича се отражение. Вашето собствено. Предлагам ви да започнете да го изучавате по-сериозно, за да не минавате през живота като пропускате измерение или две. — При тези си думи магьосникът удари с жезъла си за по-голяма тежест.

Ох! Още една точка за отбора на старшия маг. Дийна пресече поглед с този на съпруга си. Както и очакваше, чиста проба удовлетворение личеше в изражението му. Той беше невероятно доволен от „принизяването“ на по-малкия му брат, както можеше да се очаква от всеки уважаващ себе си по-голям брат.

Очевидно тези авиаранци не спираха да се забавляват, когато някой друг получаваше удар в гърба.

— Ще изучаваш водата, Реджар, за толкова дълго, колкото е необходимо — рязко се намеси и Кру. Той се настани удобно до жена си на приличащия на хамак ръб на басейна.

Главата на Реджар се наведе напред приемайки поражението. Сега, когато баща му беше тук, нямаше да има измъкване, дори когато Яниф потънеше в следобедна дрямка.

Дийна потопи ръка във водата и каза:

— Да приема, че всички ще останете за вечеря, нали така? — Тя щракна с мокри пръсти към Реджар, който на свой ред й се ухили.

— Прекалено горещо е за готвене. — Сулейла затвори очи и се облегна на съпруга си. — Горкият Боджо, перата му сигурно се топят при тази жега.

Всички погледнаха към пернатия компаньон, който се беше настанил на рамото на Яниф. Всички, с изключение на Реджар, който преглътна шумно и моментално впери поглед във водата.

Очите на Кру се присвиха. Най-малкият му син се държеше ужасно виновно. Какво ли беше направил пък сега?

При коментара на Сулейла странното създание, което приличаше на птица, нададе жален крясък. Печален зов за съчувствие.

Дийна се ощипа по носа. Тези хора знаеха как да я изиграят. Дори Боджо се движеше по план, който й се изясняваше с всяка изминала минута. Всички те искат да се спасят от жегата в хладината на моето Дърво!

— Добре, нека да направим вечеря, но е прекалено топло за готвене, наистина. Яниф, можеш ли да щракнеш с пръ…

— Не!!! — От пет страни се чуха ужасени гласове.

Упс! Дийна бе забравила, че колкото и страхотен магьосник да беше Яниф, той бе ужасен готвач.

— Какво означава това? — разшириха се очите на Яниф.

— Нищо. Просто… — прочисти гърло Кру. — Сулейла и аз мислехме, че може да запалим огън след залез-слънце, за да приготвим вечерята тук навън. Сулейла е донесла малко храна с нас… предварително приготвена.

— Така ли? — отвори едно око Сулейла. Кру я изгледа настойчиво и тя додаде: — Ммм, да, разбира се.

— Прекрасно! — усмихна се на свой ред Яниф. — Ще си направим пиршество! Ще бъде нещо като празник.

Пиршество? Когато той се обърна назад, Сулейла повдигна длани нагоре в ням въпрос към съпруга си. Нямам нищо. Кру й направи знак да не се притеснява. Той щеше да изпрати момчетата тайно, да донесат храна, докато Яниф си подремва или е зает с друго.

— Еха, ще си направим барбекю! — потри длани Дийна.

— Какво? — попита Трейд.

— Барбекю. Това е, когато вземеш месото и го метнеш на скарата да се пече.

— Какво говори тя, Лорджин? — Ченето на Реджар увисна от ужас.

— Нямам идея, братко. — Лорджин сви рамене, като предпазливо наблюдаваше жена си с едно око. — Обаче никак не ми харесва как звучи.

— Това наистина е страхотна идея! — Дийна отпъди всякакви възражения. — Яниф ще ми помогне по-късно. Нали, Яниф? — усмихна му се подкупващо тя.

— Разбира се, че ще ти помогна.

Мъжете изстенаха тихо. Всичко щеше да е или прекалено пикантно или без никакви подправки.

Сулейла отново се беше отпуснала в сладка дрямка. Като на повечето котки, й трябваше само удобно място за спане, слънце, малко лек бриз и тя беше доволна.

— Къде е Лайлак, Реджар? Не мислиш ли, че и тя ще иска да опита експерименталното меню по-късно? — попита Дийна.

Чувственият фамилиер поклати глава, лъскавата му черна коса се посипа свободно по раменете му. След всичкото това време Дийна още не можеше да се начуди на фамилиерската му красота. Докато авиаранците бяха красиви до полуда, то фамилиерите бяха… Е, фамилиерите бяха нещо изключително. Елегантни и чувствени, расата от котешки шейпшифтъри те оставяше без дъх.

— Лайлак отиде с лейди Агата до пазара на М’ян. След това ще погостуват на Джайън и Дженис за няколко дни.

— Защо не си ми казал? — Яниф звучеше изненадан.

— И от кога се предполага да ти казвам всичко за живота ми? — извъртя очи Реджар.

— Хммм… — Магьосникът се поизправи учуден. — Ако знаех, щях да организирам по-различни уроци за теб. Щом не трябва да се прибираш у дома за няколко нощи, можеше да използваш това време за по-задълбочени проучвания.

— Точно за това не ти казах — намигна му фамилиерът.

— Няма значение, нали знаеш. — Яниф го измери с поглед, кристалните му обеци проблеснаха. — По един или друг начин ще научиш тези уроци.

Реджар направи гримаса. Опитваше се… обаче безгрижната му природа не се приспособяваше добре към твърде строгото обучение на Рицарите на Чарл. Независимо от това, той щеше да е Чарл. Неговата съдба говореше високо и ясно на стария магьосник.

И никой не противоречеше на Яниф, най-могъщият мистик на Авиара.

Той се усмихна загадъчно.

Най-могъщ… поне за момента.

Дийна хитро изучаваше гостите си. Беше перфектният момент да предизвика известно раздвижване. Те бяха полегнали на сенчестия й двор, мързеливи и отпуснати.

— Колко е жалко, че нямате празник като нашия на Дисни Уърлд… — започна тя невинно, потупвайки брадичка. — Днес щеше да е перфектен ден за… Като се замисля, то е горе-долу същото време в годината за… — Тя всъщност нямаше никаква идея кое време от годината е сега на Земята, но те със сигурност щяха да налапат стръвта.

— Време в годината за какво? — Сулейла падна в капана.

Хванах те! Дийна се усмихна вътрешно. Като че ли един фамилиер можеше да устои на подобна апетитна хапка. Все едно да размахаш примамка под носа на котенце. Десет от десет пъти щеше да посегне.

— Ами, денят на Свети Студжис, разбира се!

— Ден на Свети Студжис? Какво е това?

След като имаше интереса на Сулейла, със сигурност останалите щяха да я последват. Ето, веждите на Лорджин се свъсиха, докато се опитваше да си спомни нещо. Това май не беше добър знак.

— Защо ли ми е толкова познато? — потвърди той подозренията й.

— Ами, може да си чул за него, когато посети дома ми. Има ли значение? — Кикотенето, което последва изказването й, само засили интереса му, но не както тя си представяше.

Той я погледна с прочутия си наситен лавандулов поглед, който се появяваше в моменти на пълна концентрация и беше една от причините, съпругът й да е толкова ефективен… посланик на Гилдията. По дяволите, беше омъжена за него, но когато я погледнеше с този поглед, беше готова да си разкаже и майчиното мляко. Противникът й не би приел увъртания. Тя пое дълбоко въздух и безстрашно направи първата крачка.

— Денят на Свети Студжис се отбелязва веднъж годишно. Това е моментът, когато показваш на хората, които искрено обичаш, че е така, като им подаряваш подаръци и прекарваш времето си с тях. — Тя се загледа многозначително в съпруга си. — Нещо, което да показва колко много означават те за теб.

Гостите й изведнъж се загледаха в нея с комбинация от вцепенение и ужас. Какво? Какво толкова беше казала?

— Нямахме представа, Адееан — каза Кру със сериозен тон. — Разбира се, че ще празнуваме заедно с теб. Нашето желание винаги е било ти да се почувстваш като у дома си.

— Страхотно! — засия тя. Идеята й дойде от деня на Свети Валентин, който беше започнал да й липсва. Все пак, щеше да е прекрасно да има ден, на който те с Лорджин можеха да си разменят подаръци и да планират романтични моменти, без да се притесняват от намесата на Гилдията. Тя трябваше да помисли за подходяща дата за този нов празник. Като капак на всичко, винаги бе мислела, че Three Stooges трябва да бъдат почетени за приноса им към обществото. Какъв по-добър начин от това? Сега щяха да имат свой официален празник! Макар и на друга планета в различна галактика и различна вселена. Какво от това? Тържеството си е тържество.

Тя прехапа устни като се сети за нещо. Споменът я върна обратно на Земята, в Сан Франциско, където Лорджин беше станал свидетел на великолепието на Кърли от първа ръка — когато пълничкият „глупак“ се бе завъртял на пода с викове „Ууб-ууб-ууб“, които му бяха запазена марка.

Кърли беше чудесен „глупак“. Може би най-добрият.

И той страдаше — наистина страдаше, заради тесногръдите хора! Тя избърса една сълза, търкулнала се от окото й.

Лорджин я разпитваше дали странното представление не беше някакъв вид гражданско наказание. Тя му беше казала, че е така, без да си прави труда да му дава обяснение за тримата глупаци.

Ей, кой можеше изобщо да обясни тримата глупаци?

Особено на извънземен.

Хората на Земята все още се почесваха по главите след цели шестдесет-седемдесет години от техния… хмм, дебют. Тя крадешком погледна към Лорджин. Дали щеше да си спомни? Не-е, никога нямаше да сети.

Сега само оставаше да измисли подробностите около новия празник!

С все още затворени очи, Сулейла проговори от удобното си място в скута на Кру:

— Адееан, разкажи ни една от твоите очарователни Чарл истории.

Лорджин и Кру изсумтяха.

Дийна беше започнала да разказва истории за Чарл неотдавна и те превзеха Авиара със скоростта на светлината. О, как обичаше да разклаща с малко хумор тяхното сурово „рицарско“ самообладание. Бяха перфектни за целта.

Всъщност, местните хора бяха полудели по нейните „Колко Рицаря на Чарл са нужни за…“ истории. Нови се измисляха ежедневно, тъй като селяните добавяха свои версии на нейните вече разказани и много любими.

— Хмм… — Дийна потупа устните си с пръст. Днес трябваше да е нещо различно. Тя поглади кафтана си, докато се подготвяше да разкаже леко подобрена версия на любимата си шега. — Добре, мисля, че имам нещо за вас.

— Ще уведомя Висшата гилдия — мъртвешки добави съпругът й.

— Един ден… — започна Дийна, като го пренебрегна многозначително — трима Рицари на Чарл били изпратени на мисия в неизвестен свят със заповед да…

Тя даже не беше довършила първото изречение, преди Лорджин да я прекъсне обидено:

— Рицарите на Чарл не приемат заповеди — заяви той повелително.

— Не? Какво е тогава, когато Висшият съвет те изпраща на мисия?

— Това е просто предложение — намуси се той. — Ние, Рицарите, решаваме дали ще го последваме или не.

— Хмм, да-а, сигурно. — Продължавай да си го повтаряш, Лорджин, помисли си тя и продължи: — Както и да е, когато рицарите пристигнали през Тунела, те…

— Тя има право, Лорджин — потупа челюст Трейд. — Гилдията очаква от нас…

— Това няма значение — отсече Лорджин в опит да отхвърли това, което Трейд се канеше да каже относно процедурите на Рицарите на Чарл. — Финалното решение винаги се оставя на рицаря.

— Лорджин е прав. — Яниф посочи с жезъла си към зеленоокия мъж. — Щеше да го знаеш, ако не пренебрегваше наследството си, Трейд, и се присъединиш към Рицарите на Чарл.

— Пренебрегвам? — Перидотовите очи проблеснаха опасно. — Като че ли аз не бях принуден да…

— Ей, ей, ей! — Дийна размаха ръце във въздуха. Ситуацията излизаше от контрол много бързо. — Може ли да продължа?

Всички изведнъж замлъкнаха. Засега.

Дали някой осъзнава през какво трябва да премина докато разкажа един прост виц на това място? Пфу, трябва да ми дадат медал за храброст в лицето на невъзможните препятствия всеки път, когато правя това!

Авиаранците очевидно имаха проблем да разкажат виц, който е базиран на истинска история, заради коментарите, прекъсванията и „мненията“, които се изказваха.

— Както казвах, това, което те не знаеха, беше, че този свят се управляваше от жени-воини.

— Ето, сега стана интересно. — Реджар се облегна назад, намерил нещо, върху което да се концентрира. Жени. Факторът, който би привлякъл вниманието на всеки фамилиер.

— Както и да е — продължи тя. — Тези жени-воини не били щастливи да видят Рицари на Чарл на прага си.

— Както каза ти, Адееан, рискове на професията — додаде Лорджин, незаинтересуван от тяхната съдба.

— Да! — потвърди Яниф мъдро, при което Дийна завъртя очи и продължи:

— Жените воини заловили Рицарите на Чарл…

Лорджин изсумтя при тези думи.

Същото направи и Трейд.

Реджар само се захили.

Дори татко Кру имаше вглъбено изражение на лицето си.

— Е, може да се случи — повдигна вежда Дийна.

— Да, и Авиара е направена от лъжица мед — погледна я Лорджин изпод вежди. — Пак си помисли!

— Защо сте ме зяпнали така? — попита тя.

— Един Рицар на Чарл никога няма да позволи да бъде поставен в такава ситуация, Адееан.

— Ехо, това е виц! — дари тя мъжа си с отвратен поглед. — Ще ме оставиш ли да разкажа историята, моля! Благодаря ти! — Тя сбърчи нос високомерно.

Сулейла изпрати мисъл единствено на Кру. Обожавам, когато тя прави така. Не си ли съгласен с мен, съпруже?

— Забавно е — прошепна й той.

— И-и-и… скоро тримата рицари били отведени при водачката, която никак не била очарована да ги види.

— Щеше, ако бяха мъже-фамилиери.

— Може би трябва да изпращаме фамилиери на нашите Чарл мисии и да си спестим притесненията! — Лорджин удари брат си по тила и едва не го задави.

Трейд скръсти ръце върху гърдите си и погледна към небето, клатейки глава. Тонът му подсказваше леко раздразнение:

— Ще й позволите ли да довърши историята? Няма да се учудя, ако вие двамата започнете да спорите дори кой от двама ви сплита косата на жена си по-добре.

— А, за това изобщо не може да се спори. — Лорджин посочи перфектно сплетената коса на Дийна с втъкнати панделки на дома му.

— Лайлак не е тук. — Реджар се погали по раменете небрежно. — Когато се върне, може би ще можеш да разрешиш този тежък спор между нас, Трейд?

Трейд потърка очи и даде знак на Дийна да продължи.

Лорджин и Реджар съвместно решиха да го бутнат в басейна.

— Водачката се приближила към мъжете и ги огледала преценяващо…

Дийна се изправи, за да демонстрира, като хвана ръце зад гърба си и започна да се движи напред-назад пред тримата братя.

Лорджин се намръщи. Трейд сбърчи чело. Реджар бавно движеше очи, в опит да проследи нейните движения.

— Най-накрая водачката достигнала до решение — щракна с пръсти Дийна. — Тя приближила до първия мъж. — Дийна спря пред Трейд и извиси глас, имитирайки тембър подходящ за владетелка на жени-воини. Нещо като За За Габор в „Кралицата на Космоса“.

— Ти… — сръчка тя Трейд в гърдите. Той не помръдна, просто бавно насочи поглед към пръста и се вторачи в него. Осъзнавайки какво прави, Дийна мислено изстена и бързичко отдръпна ръка.

— Ти, скъп’чък авиаранецо, си нарушил з’коните на нашата земя като си дошъл тук. Ще бъдеш наказан! — Ако трябваше да е честна, имитацията й на За За не струваше, но те нямаше как да знаят това. Трейд наклони глава на една страна.

— Нима? — каза той провлачено.

Не изглеждаше убеден.

Дийна преглътна. Да, тя разказваше виц, и да, той най-вероятно я дразнеше по неговия си начин, но, боже! Този мъж беше смущаващ. Тя отстъпи крачка назад.

— Да, скъп’чък. Обаче, ний сми милостив народ, можеш да си избереш наказанието. Можеш да избираш между смърт или секс до смърт.

— Секс до смърт? — повтори Яниф, объркан.

— Секс до смърт… — каза Трейд с мъртвешки тон.

— Мно’о добре, секс до смърт да е! — Дийна изчурулика, все едно Трейд наистина бе направил своя избор. Тя продължи да разказва вече с нормален глас. — Изведнъж, двадесет и пет от най-добрите жени-воини, викайки изскочили от храстите.

— Има храсти? — попита Реджар невинно.

Тя дари зет си с един от нейните специални погледи, защото когато ставаше въпрос за този човек, думата невинност губеше значението си.

— Винаги има храсти. Тези двадесет и пет жени атакували горкия Рицар на Чарл и го повалили на земята. После му се нахвърлили и… — Тя се вгледа във всички тях с блясък в очите, само в случай, че не са добили представа от ужасяващия сценарий. — Всяка една от тях, по всякакъв начин.

Реджар се наведе към брат си и прошепна:

— Това наказание ли е? Тя сериозна ли е?

— Не съм сигурен. — Лорджин хвърли поглед на брат си отстрани, докато говореше. Бе научил, че щом става въпрос за съпругата му е по-добре винаги да е нащрек.

— Спътниците му гледали странното наказание и първоначално си помислили, че не е толкова лошо… докато не разбрали, че жените са ненаситни! Атакували го непрекъснато, принуждавали го да го прави по всякакви начини, докато бил почти мъртъв от…

В този момент, изненадващо, Кру изви глава назад и се засмя от цялото си сърце. Синовете му се присъединиха към него.

Дори очите на Яниф проблеснаха подозрително, но старият магьосник успя да се овладее и само раменете му се разтресоха. Боджо политна встрани, а плешивата му глава се клатеше нагоре-надолу.

— Не! Чакайте! Това не е краят! — Дийна сви ръце в юмруци.

— А би трябвало, Адееан, защото това не е никакво наказание за един мъж — изхили се Лорджин.

— Всеки воин от Авиара може да се справи с двадесет и пет жени — добави Трейд сериозно.

— Само двадесет и пет? — присмя се Реджар. — Един фамилиер може да си подремва междувременно.

При това заявление Яниф, Кру и Лорджин се изкискаха. Дийна забеляза, че и устните на Сулейла се извиха в усмивка, въпреки че уж спеше.

— Разказваш забавна история, Адееан. — Трейд й кимна в знак на признателност.

— Гррр. Но това не е финалът! — Тя си пое дълбоко въздух и продължи: — Когато приключили с него, те го изхвърлили полумъртъв. Ооо… — Страшният звук, който излезе от устата й при нейните малки дробове, не направи нищо за постигането на нужния за атмосферата ефект. Те всички я погледнаха загрижено. Без да се колебае, тя продължи: — Сега, помнете, че другарите му станаха свидетели на това. И така, водачката приближила към следващия Рицар на Чарл…

Тя се затича към Реджар и се загледа в красивото му лице.

— Да! О, водачке! — Ръцете му покриха театрално сърцето. — Приемам, че ще бъда наказан по същия начин. — Той се наведе напред и каза шептейки: — Моля те, да увеличиш числото чувствително. Аз имам своята гордост.

— Мислиш да подобриш моите двадесет и пет нападателки? — Трейд повдигна вежда.

Реджар изцъка с език презрително, след което устата му се разтегна в бавна секси усмивка.

Дийна снижи гласа си, за да издаде присъдата:

— Да бъде смърт или секс до смърт?

— О, настоявам за секс до смърт. — Две трапчинки се появиха на бузите му. Белите му зъби проблеснаха, когато се ухили чувствено.

Още повече смях.

— Много добре! — Все още в образ, Дийна преправи гласа си и извика: — Плуут Плуут!

— Идват, братко! — пошегува се Лорджин.

— Добре, че Лайлак не е тук, Реджар. — Яниф се изкикоти.

— Съпруже, каква щастлива случайност, че ти не участваш в тази мисия… — проговори Сулейла с все още затворени очи — защото със сигурност щеше да се наложи да убия всички онези жени, а толкова много ме мързи, за да правя нещо подобно в тази жега.

Още повече смях.

— Оф! Придържайте се към историята, хора! — Дийна скръцна със зъби и издуха гневно косата си от челото. — Петдесет жени избързали напред. Този път е много по-лошо…

— Или по-добре. — Реджар размърда вежди.

Лорджин се изсмя.

— Когато приключили с него, бедният човек бил на ръба на смъртта — продължи Дийна невъзмутимо.

— Определено не е бил фамилиер — потвърди Реджар.

— Тя вече каза, че те са Рицари на Чарл — обясни Сулейла на сина си и си спечели игриво пощипване от мъжа си.

— А сина ти не е ли Рицар на Чарл? — предизвика я той.

Тя сви рамене уклончиво, просто за да разпали гнева му.

— Да не мислиш, че Рицарите на Чарл са недостойни по някакъв начин, моя Сулейла? — провлече Кру към жена си.

— Признавам, че един Чарл може да угоди на една жена много, много добре. — Бавна усмивка се разля по цялото й лице.

Дийна прочисти шумно гърло, за да възвърне вниманието на публиката.

— Виждайки какво се случва с неговите побратими, третият Чарл знаел какво го очаква… — Тя бавно се приближи и застана пред съпруга си. — Той си помислил, че това е ужасна съдба…

Този път дори Боджо започна да издава вопли на неприлично скърцане.

— Наказание, толкова кошмарно дори да се наблюдава — вмъкна Трейд, забавлявайки се.

— Но…! — Дийна повдигна пръст. — Той осъзнал, че където има живот, има и надежда!

— Особено ако има живот на определени места! — Реджар също повдигна пръст, все едно беше учител, който разкрива огромно познание. При което Кру тупна най-малкия си син по тила.

— От друга страна, този Рицар на Чарл станал свидетел на прекалено много неща. Той не искал да страда като побратимите си…

— Когато си толкова стар, колкото съм аз… — Яниф поглади брадичката си — страдание като това може да бъде желано. Може би дори да бъде измолено. Защо да не се изпратя на такова пътешествие сам?

— Защото изглежда винаги ме изпращаш вместо теб — изпръхтя Трейд.

— И не ти ли казах, че ще ми благодариш някой ден? — Яниф сви рамене, без да се разкайва.

Реджар се наведе в очакване Трейд да извади светлинния си меч и да отсече главата на магьосника. Но тъмнокосият мъж просто се взираше с празен поглед в стария човек. Сериозен. Или развеселен. Това си беше негова тайна.

Дийна не можеше така бързо да бъде разубедена, при положение че най-накрая приближаваше финала на историята си.

Лорджин се изправи, когато тя го приближи. Извисявайки се над нея, той се вгледа надолу през тъмните си мигли. Невероятните му аметистови очи проблясваха периодично. В режим на готовност, без съмнение.

— Смърт или секс до смърт? — попита тя.

— Смърт! — обяви твърдо ниският му плътен глас.

Дийна му намигна. Очите му проблеснаха към нея.

— По-добре да умра, отколкото да участвам в „Секс до смърт“ с някой друг, освен с теб, Адееан.

Аууу! Това не бе ли цялата концепция на деня на Свети Валентин? Той абсолютно я закова с тези си думи. Остави на големия глупчо да направи перфектна, невероятна каша и в същото време да разруши финалната й линия!

О, кого заблуждаваше, тя беше негова още на „смърт“.

Както и да е, вицът беше заложен на карта, а тя приемаше шегите си на сериозно, затова изправи рамене и понижи глас:

— Водачката кимна и повдигна ръце високо във въздуха. Тя високо провъзгласи: Смърт… — пауза… чакай малко… — чрез секс до смърт!

Всички изреваха.

Дийна беше абсолютно убедена, че вицът щеше да обиколи Авиара в толкова много варианти, докато накрая стане напълно неразпознаваем.

Работата й беше приключена.

А още по-добре беше, че „барбекюто“ също не беше толкова лошо.