Тес Геритсън
Гравитация (9)

9.
Болестта

Лекарят, който стоеше зад командния пулт в Залата за управление на полетите за Международната космическа станция, беше д-р Тод Катлър. Младежкото му, почти юношеско лице, бе му спечелило сред астронавтите прозвището „Дууги Хаузър“, по името на едно телевизионно шоу за лекар — тийнейджър. Катлър беше в действителност един зрял мъж на тридесет и две години, известен с хладния си ум и всеобхватна компетентност. В момента той изпълняваше ролята на личен лекар на Ема, докато тя беше на космическата станция и, веднъж седмично, по време на частния им разговор, засягащ личното й здраве, тя имаше възможност да говори с него съвсем насаме, така че да може да сподели и най-интимните подробности, свързани със здравословното й състояние. Тя се доверяваше изцяло на медицинските му способности и облекчено си отдъхна, когато разбра, че в този момент именно той бе на смяна зад пулта в Командната зала в „Джонсън“.

— Има интензивни кръвоизливи в склерите и на двете очи — каза тя. — Направо ми взе акъла, като го видях за първи път. Мислех си, че се дължат на напрежението, понеже е повръщал късно през нощта — нали се сещаш, какво имам предвид — внезапните промени в налягането са спукали няколко капиляра в очите му.

— Точно в този момент мисля, че това не е чак толкова важно. Кръвоизливите ще се прочистят за ден-два — отвърна Тод. — Нещо друго по кръвните проби на останалите?

— Но той има температура — тридесет и осем и шест. Пулсът му е сто и двадесет, кръвното налягане — сто на шестдесет. Сърцето и дробовете изглежда са наред. Това, което ме притеснява, е, че постоянно се оплаква от главоболие, а не мога да открия никакви неврологични промени. И нещо още по-страшно — не чувам никакви звуци от перисталтика и целият му корем е мек и болезнен на пипане. През последния час е повръщал няколко пъти — само това говори за промяна на електролитния баланс в тялото и влошаване на кръвния статус. — Тя млъкна. — Тод, наистина изглежда доста болен. А ето и най-лошото. Току-що изследвах нивото на амилазата. Цифрата е шестстотин.

— По дяволите! Как мислиш, дали е възпаление на панкреаса?

— След като нивото на амилаза непрестанно се повишава, твърде вероятно е. — Амилазата е ензим, произвеждан от панкреаса и нивото й се повишава обикновено в случаите, когато става дума за възпален орган. Но високото ниво на амилаза може също така да означава остри възпаления и активни процеси в коремна кухина. Перфорация на червата или язва на дванадесетопръстника. — Количеството на белите кръвни телца също е много високо — продължи Ема. — За всеки случай посях няколко кръвни проби.

— Каква му е анамнезата? Нещо, което заслужава да се отбележи?

— Две неща. Първо, той се намира под известен емоционален стрес. Един от провежданите от него експерименти се е провалил и той се чувства отговорен за това.

— А другото?

— Преди два дена си изпръска очите с трупна течност от една от мъртвите лабораторни мишки.

— Я ми разкажи по-подробно! — Тод бе силно заинтригуван.

— Мишките от контролирания от него експеримент взеха да умират, при това без никаква видима причина. А труповете се разлагат с невероятна скорост. Смятах, че става дума за някакви патогенни бактерии и взех проби от трупната течност за посевки. За съжаление обаче всички те се разложиха прекалено бързо.

— Как така?

— После реших, че е гъбична зараза. Всички петриеви панички позеленяха. Не мога да идентифицирам никакви патогенни микроорганизми. Трябваше да изхвърля посевките. Същото нещо ми се случи и с друг един експеримент, клетъчни култури от дълбоководни микроорганизми. Наложи се да прекратим експеримента, тъй като в епруветката се появиха отнякъде гъбички.

За нещастие прекомерното разпространение на гъбички в затворени пространства като Международната космическа станция бе един твърде неприятен проблем, въпреки непрестанния въздухообмен. На борда на старата руска станция „Мир“ се случваше често всички стъкла да бъдат замъглени от полупрозрачен филм от гъбични образувания. След като веднъж въздухът на космическата станция се замърси с подобни микроорганизми, бе почти невъзможно да бъде изчистен напълно от тях. За щастие повечето от тях се оказваха напълно безвредни за хората и лабораторните животни.

— Тоест не знаем със сигурност дали не е бил изложен на въздействието на патогенни организми — заключи Тод.

— Не. В този момент ми прилича много повече на възпаление на панкреаса, а не на каквато и да било бактериална инфекция. Сложих го на системи, но мисля, че е време и за сонда. — Тя отново замлъкна и после неохотно добави: — Май ще трябва да се обсъди възможността за аварийна евакуация.

Последва дълго мълчание. От този развой на събитията всеки се страхуваше и никой не искаше да бъде човекът, който ще вземе подобно решение. Управляемата аварийна капсула, която бе в момента скачена с Международната космическа станция, можеше да побере всичките шест астронавта на борда в случай на необходимост. Тъй като капсулите на стария „Союз“ отдавна не функционираха, това им беше единственото спасение. Но ако тя напуснеше станцията, целият екипаж трябваше да се натовари в нея. Така че заради един болен всички щяха да бъдат принудени да напуснат станцията, като с това слагаха край на стотиците текущи експерименти. Това означаваше огромна крачка назад, както за станцията, така и за космическите изследвания.

Имаше, разбира се, и друга алтернатива. Да изчакат следващия полет на совалка, с която да евакуират само Кеничи. Сега вече въпросът опираше до чисто медицинска преценка. Ще може ли той да издържи дотогава? Ема знаеше, че НАСА разчита единствено на нейната медицинска преценка и с това бремето върху плещите й се увеличи неимоверно.

— Ами ако го евакуираме с някоя совалка? — попита тя.

Тод Катлър разбра дилемата.

— В момента на ракетната площадка се намира „Дискавъри“, готов за транспортна мисия 161, стартовият час е Т минус петнадесет дни. Но мисията й е чисто военна. Смъкване на сателит от орбита за ремонт и профилактика. Освен това екипажът на 161 не е специално подготвен за скачване с Международната космическа станция.

— Защо не ги сменят с екипа на Китридж? Бившите ми колеги, с които тренирахме за 162? По график те трябва да се скачат със станцията след седем седмици. Напълно подготвени са.

Ема погледна към Майкъл Григс, който се рееше зад гърба й и слушаше разговора. Като командир на Международната космическа станция, неговата основна задача бе да се грижи за нейната изправност и правилното й функциониране, ето защо неговата позиция бе твърдо против напускането й. Затова се намеси и той в разговора.

— Катлър, тук Григс. Ако евакуираме екипажа, ще изгубим всички експерименти. Това означава, че месеци наред човешки труд ще отиде на вятъра. Евакуацията със совалка ми звучи доста по-разумно решение на проблема. Щом Кеничи трябва да се прибере на Земята, тогава вие, момчета, ще си го приберете. А ние ще продължим да си вършим работата.

— А ще може ли болният да издържи толкова дълго? — зададе въпроса Тод.

— Кога най-рано ще можете да изпратите птичката при нас? — попита Григс.

— Ами ще трябва да помислим логично. Свободни дни за старта са…

— Искам само да знам след колко време.

Катлър замълча.

— Директорът на полетите Елис е до мен. Ето, ти си, Шефе.

Онова, което бе започнало като личен и поверителен разговор между двама лекари, вече бе достигнало до ушите на директора на полета. Във високоговорителите припука гласът на Ууди Елис:

— Тридесет и шест часа. По-рано от това не можем да подготвим старт.

Много неща можеха да се променят за тридесет и шест часа, мислеше си Ема. Язвата можеше да направи перфорация или кръвоизлив. Възпалението на панкреаса можеше да доведе до шоков или циркулаторен колапс.

Другата възможност беше Кеничи да се възстанови напълно, и да се окаже, че е бил жертва на една малка и незначителна вътрешна инфекция.

— Доктор Уотсън е лекуващият лекар на пациента, нали? — обади се Елис. — Значи можем да разчитаме на нейната преценка. И така, какъв е клиничният статус?

Ема се поколеба.

— Поне за момента смятам, че не се налага хирургическа намеса. Но нещата могат твърде бързо да се влошат.

— Значи не сте съвсем сигурна?

— Не, не съм.

— Помнете, че от момента, в който вие си кажете думата, ще ни трябват двадесет и четири часа за зареждане с гориво.

Цяло денонощие между зова за помощ и действителния старт, плюс допълнителното време за скачване. Ако Кеничи внезапно тръгнеше на зле, дали щеше да успее тя да го поддържа толкова време? Ситуацията започваше да се превръща в игра на нерви. В крайна сметка тя беше лекар, а не някаква ясновидка. Нито имаше рентгенов апарат на разположение, нито подготвена операционна стая. Физическият преглед и кръвните тестове бяха наистина извън нормите, но не казваха нищо определено. Ако решението й беше да отложат спасителната операция, Кеничи можеше да умре. Ако пък се обадеше за помощ прекалено рано, това би означавало да бъдат прахосани милиони долари за един ненужен старт.

Грешно решение в полза и на двете алтернативи би й струвало кариерата като астронавт в НАСА.

Значи това беше опасността, за която Джак я беше предупреждавал. „Оплета ли конците, целият свят ще научи. Само чакат да видят дали ще се издъня нещо.“

Тя погледна надолу, към разпечатката от кръвните тестове на Кеничи. Наистина, нищо от цифрите пред очите й не би оправдало натискането на бутона за тревога. Поне засега.

Тя каза:

— Шефе, смятам да продължа лечението му като го поддържам на системи и взема проби от стомаха му със сондата. В настоящия момент вътрешните му органи са непокътнати. Просто искам да зная със сигурност какво точно става в стомаха му.

— Значи по твое мнение, не съществуват нужните предпоставки за извънредно изстрелване на спасителна совалка.

Тя шумно изпусна въздуха от гърдите си.

— Не. Още не.

— Е, ние все пак ще подготвим „Дискавъри“ за незабавен старт, в случай на спешна необходимост.

— Наистина бих ви била благодарна за това. По-късно ще се свържа с вас, за да ви съобщя последните новини от състоянието на пациента. — Тя въздъхна отново и погледна към Григс. — Надявам се, че ще успея да се обадя навреме.

— Просто си свърши работата, излекувай го.

Тя отново отиде да види как е Кеничи. Тъй като състоянието му изискваше денонощни грижи, тя го бе преместила от спалния модул в американската лаборатория, така че да не безпокои останалите членове на екипажа. Той лежеше в спалния си чувал, закопчан догоре. Към едната от вените му бе включена система, която вливаше в тялото му физиологичен разтвор. Беше буден и явно не се чувстваше добре.

Лутър и Дайана, които бяха оставени да наблюдават пациента, щом видяха Ема, си отдъхнаха облекчено.

— Отново повърна — съобщи й Дайана.

Ема застопори краката си, така че да може да застане неподвижно до Кеничи и нагласи слушалките на стетоскопа на ушите си. След това нежно постави чувствителната диафрагма върху корема на астронавта. Все още не можеше да долови никакви звуци от коремната му кухина. Хранителният му тракт сякаш бе просто изключен, което означаваше натрупване на вътрешни течности. Те трябваше задължително да бъдат източени.

— Кеничи — започна тя, — ще се наложи да поемеш в стомаха си една сондичка. Така можем да се преборим с болката и повръщането.

— Какво — каква сонда?

— Стомашна сонда. — Тя отвори чантичката за спешни случаи, в която имаше какво ли не — от средства за първа помощ до животоподдържащи апарати. От вътрешната страна на единия капак бяха наредени пълната гама жизненоважни медикаменти и лекарства, които не можеха да се намерят дори в най-модерната линейка, че дори и повече. В едно от отделенията с надпис „Въздушни пътища“ се намираха най-различни сонди, системи, полиетиленови торбички за течности и ларингоскоп. Тя разкъса опаковката, в която беше дългата шлауфка на назогастралната сонда. Тя беше тънкостенна, навита на спирала, направена от еластична пластмаса и имаше перфориран край. Кървавочервените очи на Кеничи се разшириха.

— Не се плаши, ще се постарая да бъда много внимателна — опита се да го успокои тя. — А ти можеш да ми помогнеш, като преглътнеш малко вода, когато ти кажа. Значи, сега аз ще прекарам този край на сондата през едната ти ноздра. След това ще минем през задния край на гърлото и, щом преглътнеш водата, сондата сама ще си влезе в стомаха. Най-неприятната част е точно в началото, когато минава през носа. И след като веднъж си заеме мястото, почти няма да я усещаш.

— А колко време ще остане вътре в мен?

— Ами, поне за един ден. Докато накараме вътрешните ти органи да заработят отново. — После тя нежно добави: — Наистина трябва да го направим, Кеничи.

Той въздъхна и кимна.

Ема погледна към Лутър, чието изражение ставаше все по-ужасено от идеята за сондата.

— Ще ми трябва малко вода, за да преглътне. Искаш ли да ми донесеш една чашка? — След това погледът й се премести към Дайана, която се рееше наблизо. Както винаги, видът й си беше невъзмутим, сякаш изобщо не съществуваше никакъв сериозен проблем. — Освен това ще трябва да се подготви сондата и да се държи вертикално.

Дайана незабавно протегна ръка и извади от чантата една сонда в полиетиленова торбичка.

Ема разгъна сондата, след това потопи единия й край в специален лубрикиращ гел, който щеше да улесни движението й през носоглътката, а после подаде на Кеничи торбичката с вода, която Лутър беше донесъл.

Стисна го окуражително за рамото. Макар в очите му да се четеше ужас, той успя да й отвърне с кимване.

Перфорациите в единия край на сондата вече блестяха от омазняващия гел. Ема нежно вкара лъщящия край в дясната ноздра на Кеничи и полека започна да прониква все по-надолу в носоглътката. Той се задъха, очите му се навлажниха обилно, закашля се от естествената си съпротива при навлизащото във вътрешностите му чуждо тяло. Загърчи се, борейки се с обзелия го инстинкт да повърне или изтръгне от носа си сондата, която бе влязла вече толкова дълбоко в него.

— Глътни малко вода, Кеничи — подкани го Ема.

Той се насили и поднесе към устата си сламката, която се подаваше от торбичката.

— Хайде, гълтай, Кеничи — повтори тя.

Щом глътката вода премина през гърлото му, епиглотисът автоматично затвори пътя, който водеше към трахеята и белите дробове, и понесе сондата надолу към стомаха. Именно така се осигуряваше правилния път към отвора в стомаха, в който трябваше да влезе сондата. В момента, в който Ема го видя да преглъща, тя бързо напъха сондата в него, през гърлото, покрай носоглътката, докато усети, че долният й перфориран край вече се намира в стомаха.

— Готово — рече тя и прикрепи с лейкопласт сондата край носа. — Справи се отлично.

— Ето торбичката — каза Дайана.

Ема свърза края на сондата към всмукателния апарат и полиетиленовата торбичка и пусна уреда. Чуха се няколко избълбуквания, след което торбичката започна да се пълни постепенно със стомашната течност. Тя бе зелена на цвят, най-вероятно жлъчни сокове, но без следи от кръв, което бе един успокоителен факт. Може би това беше цялото лечение, от което се нуждаеше Кеничи, спокоен стомах, изсмукване на стомашните сокове и система с физиологичен разтвор. Ако действително беше развил инфекция на панкреаса, тази терапия би му помогнала да изтрае до пристигането на совалката.

— Главата ми — много боли — изстена той и затвори очи.

— Ще ти дам нещо, което ще пребори болката — успокои го Ема.

— Как мислиш, избегнахме ли кризата? — Въпросът беше зададен от Григс. Той бе наблюдавал цялата процедура от полуоткрехнатата врата и дори сега, когато вече всичко бе приключило, Григс все още стоеше там, сякаш бе погнусен от самия вид на болния. Всъщност той дори не поглеждаше към него, очите му бяха насочени право към Ема.

— Ще трябва да почакаме — отвърна тя.

— А какво да кажа на Хюстън?

— Виж, аз тъкмо поставих сондата. Все още е рано да мога да кажа каквото и да било.

— Но на тях спешно им трябва тази информация.

— Тогава им кажи, че не зная, разбра ли?! — сопна му се тя. После, като се постара да преглътне яда си, продължи по-спокойно: — Да обсъдим това в жилищния отсек. — И тя остави Лутър да наглежда Кеничи и се отправи към изхода.

Когато влязоха в един от жилищните модули, там завариха Николай. Застанаха край масата, сякаш да споделят храната си. Оказа се, че онова, което всъщност споделяха, беше страхът относно несигурната ситуация, в която се намираха.

— В крайна сметка, ти си медицинското лице — каза Григс. — Не можеш ли да вземеш решение?

— Все още се опитвам да стабилизирам състоянието му — отвърна Ема. — Точно в този момент и представа нямам с какво се боря. Твърде възможно е болестта му да изчезне в следващите ден-два. Или внезапно да се влоши.

— И не можеш да ни кажеш кое от двете ще се случи?

— Без рентген и без операционна просто няма начин да съм сигурна в процесите, които стават в тялото. Не мога да ви предскажа какво ще бъде състоянието му утре.

— Прекрасно!

— Продължавам да мисля, че най-доброто за него е да си иде вкъщи. Така че нека Хюстън измести изстрелването на совалката, колкото е възможно по-рано.

— А какво ще кажеш да го пуснем с аварийната капсула?

— За един болен винаги е по-добре да го превозят с управляема совалка — рече Ема.

Прибирането на Земята с аварийната капсула представляваше едно доста тежко пътуване, а и никой не можеше да гарантира, че ще уцелят най-оптималните атмосферни условия и да се приземят там, където биха разполагали с най-удобен медицински транспорт.

— Забравете аварийната капсула — твърдо каза Григс. — Нямаме намерение да зарязваме станцията.

Николай се опита да се намеси отново:

— Ами ако състоянието му внезапно се влоши…

— Ема ще се постарае да го запази жив, докато пристигне „Дискавъри“. По дяволите, тази станция да не е летяща линейка! Тя ще намери начин да го опази жив!

— Ами ако не успее? — продължи да настоява Николай. — Все пак човешкият живот струва много повече от всички тези експерименти.

— Това вече е крайна мярка — отвърна Григс. — Ако скочим всички в аварийната капсула, значи зарязваме месеци наред работа.

— Виж какво, Григс — каза Ема, — аз също не искам да напускам станцията, точно колкото тебе. Направих всичко възможно да овладея ситуацията тук, нямам никакво намерение да съкращавам престоя си. Но ако пациентът се нуждае от незабавно евакуиране, в такъв случай това е моето решение.

— Извинявай, Ема — каза Дайана, която влизаше през вратата. — Току-що получих резултатите от последните кръвни тестове на Кеничи. Мисля, че трябва да видиш това. — И тя й подаде компютърната разпечатка.

Ема се вгледа в резултатите: креатинкиназа: 20,6 (нормално ниво 0 — 3,08).

Болестта на Кеничи бе много по-лоша от обикновено възпаление на панкреаса или смущение на стомашно-чревния тракт. Високото ниво на креатинкиназа означаваше увреждане на мускулите или на сърцето.

„В някои случаи повръщането предшества сърдечния удар.“

Тя погледна към Григс.

— Току-що взех решение — каза тя. — Кажи на Хюстън да изстрелват незабавно совалката. Кеничи трябва да се прибере на Земята.

 

 

2 август

Джак опъна още повече платното на кливера и обгорелите му от слънцето ръце заблестяха от ситните капчици пот. Със силен плясък платното се изпъна от попътния вятър, а „Санеке“ се наклони към подветрената страна и килът й внезапно запори мръсните води на залива Галвестоун доста по-бързо отпреди. Джак бе оставил Мексиканския залив далеч зад себе си, рано този следобед бе заобиколил рифа Боливар и ферибота от острова Галвестоун, а сега се движеше плавно край дългата редица рафинерии, опасали бреговете на Тексас Сити, отправил се на север, към езерото Клиър. Там, където се намираше неговият дом.

Четирите дни, прекарани в морето, бяха придали на кожата му кафеникав загар, а той като цяло сякаш бе измършавял. Не беше разкрил пред никого своите планове, а просто се бе запасил с храна и бе отплавал в открити води, където отникъде на хоризонта не се виждаше земя, далеч навътре към нощите, които бяха толкова черни, че очите му биваха заслепени от яркостта на звездите. Там, излегнал се по гръб на палубата, той с часове съзерцаваше нощното небе, а единственият шум, който достигаше до слуха му, бе нежният плисък на морските вълнички, които се разбиваха о корпуса на платнохода. Безкрайното звездно поле, разпростряло се във всяка посока и изпълващо почти целият му зрителен обхват му създаваше почти реална илюзия, че се носи с огромна скорост през космоса, а с всяко надигане на морските вълни той сякаш навлизаше все по-навътре в ръкавите на някоя галактика. Бе изпразнил разума си от всички мисли и се бе отдал изцяло на морето и звездите. А когато внезапно някой метеор прорязваше нощното небе, той си спомняше за Ема. Все пак не можеше стената, с която той се бе отделил от външния свят да бъде толкова висока, че да изолира и Ема. Тя винаги присъстваше в него, макар и в далечните краища на съзнанието му, в очакване на удобен момент да се промъкне в мислите му, когато той най-малко очакваше. Или искаше. Изведнъж се напрегна, очите му все още бяха впити във вече изчезналата следа от метеора и макар нищо да не се бе променило, нито посоката или силата на вятъра, нито пък монотонното повдигане и спускане на вълните, в душата се бе настанила една завладяваща самота.

Беше все още тъмно, когато той вдигна платната и обърна лодката към къщи.

Сега, докато се движеше нагоре по течението по канала към езерото Клиър и минаваше край силуетите на покривите на сградите, грейнали на фона на изгряващото слънце, той внезапно съжали за решението си да се върне толкова скоро вкъщи. Докато беше сред водите на огромния Мексикански залив, той се наслаждаваше на постоянната прохлада на морския бриз, който тук бе заменен от неподвижно увисналата жега и задушаващата влага, която пречеше на дишането.

Внимателно акостира в своето място на кея и стъпи на брега с все още нестабилна походка от дните, прекарани в открито море. Според правилата първото нещо, което му предстоеше, бе един разхлаждащ душ. Реши да отложи почистването на платнохода за през нощта, когато щеше да бъде по-хладно. Що се отнася до Хъмфри, още един ден в клетката нямаше да се отрази толкова пагубно на проклетата топка косми. Повлякъл спалния си чувал, той пое по тесния кей към малката морска бакалница и когато минаваше край нея, погледът му попадна върху таблото с новините. Спалният чувал се изхлузи от ръката му и падна на земята. Очите му се бяха впили в големите букви на първа страница на тазсутрешния „Хюстън Кроникъл“.

„Започва обратното броене на извънреден полет на совалката «Дискавъри» — стартът е назначен за утре.“

„Какво се бе случило“, питаше се той. Нещо се беше объркало. Но какво?

С разтреперани ръце той измъкна от джоба си няколко петачета, напъха ги в процепите на машината и сграбчи вестника, който автоматът му изплю. Към статията бяха приложени две снимки — едната беше на Кеничи Хирай, астронавтът, изпратен от Японската космическа агенция. Другата беше на Ема.

Джак сграби спалния си чувал от земята и хукна да потърси телефон.

* * *

На срещата присъстваха трима от лекарите, които обслужваха космическите полети, явен знак за Джак, че проблемът, който ги бе събрал, бе от медицинско естество. Щом влезе в командната зала, всички погледи се обърнаха към него с удивление. Той успя да почете неизречения въпрос в очите на ръководителя на полета за космическата станция Ууди Елис — „Какво, по дяволите търси Джак Макелъм отново в нашите редици?“.

Доктор Тод Катлър отвърна на този безгласен въпрос:

— Джак бе един от хората, помогнали за разработката на правилата за действия при спешни случаи от медицинска гледна точка, които се прилагат още от времето на първия екип, пребивавал на Международната космическа станция. Мисля, че неговото присъствие тук и сега ще ни бъде от полза.

Елис неохотно каза:

— Личното отношение може да усложни нещата. — Разбира се, имаше предвид Ема.

— Всеки член на този екипаж е като част от едно семейство — настоя Тод. — Така че в известен смисъл всеки проблем има лично отношение за нас.

Джак седна до Тод. На масата седяха още заместник-директорът на Националната служба по космически транспорт, директорът на мисиите за Международната космическа станция, лекарите, отговарящи за космическите полети и няколко ръководители на космически програми. Освен тях тук присъстваше и отговорничката за връзки с обществеността — Гретен Лиу. С изключение на дните, в които имаше старт, като цяло медиите изобщо не се интересуваха от операциите на НАСА. Днес обаче, журналисти от повечето осведомителни агенции се тълпяха в неголямата зала за пресконференции в сградата „Информация на обществеността на НАСА“, в очакване на Гретен Лиу. Какво значение можеше да има един-единствен ден, мислеше си Джак. Вниманието на широката публика бе твърде изменчиво. На него му бяха необходими трагедии, експлозии, катаклизми. А чудото на един безпроблемно протекъл космически полет не интересуваше никого.

Тод му подаде една купчина листи, най-отгоре на които стоеше бележка: „Лабораторните и клинични изследвания на Хирай през последните 24 часа. Добре дошъл отново сред нас“.

Джак прелисти медицинските доклади, докато слушаше споровете по време на срещата. Трябваше да се запознае с развитието на болестта за последното денонощие, което му отне не повече от няколко минути. Астронавтът Кеничи Хирай беше действително сериозно болен, а лабораторните му изследвания бяха смайващи за всеки. Совалката „Дискавъри“ бе на стартова позиция, готова за изстрелване в шест сутринта източно време с екипажа на Китридж, към който щеше да лети и лекар астронавт. Обратното броене бе вече започнало.

— Някаква промяна в препоръките? — отправи въпроса си заместник-директорът на Националната служба по космически транспорт към лекарите, отговарящи за космическите полети. — Все още ли смятате, че Хирай ще може да дочака евакуацията със совалка?

Този, който отговори, беше Тод Катлър:

— Ние смятаме, че евакуирането на пациента със совалка е по-безопасният за него вариант. По този въпрос няма промяна в нашето мнение. Международната космическа станция е една добре оборудвана медицински система, притежаваща всички необходими медикаменти и оборудване за реанимация на сърдечни и белодробни проблеми.

— Значи държите на мнението си, че пациентът е преживял сърдечен удар?

Тод огледа останалите свои колеги.

— Честно казано — призна той — не сме напълно сигурни. Съществуват доста симптоми, характерни за инфаркт на миокарда — или казано другояче, сърдечен удар. Най-важният от всички е повишеното ниво на кардиоензими в кръвта на болния.

— Тогава защо сте толкова несигурни?

— Електрокардиограмата му показва само неспецифични промени — разполагаме всичко на всичко с няколко инверсии на Т-вълната. А това не е обичайно за случаите на инфаркт на миокарда. Освен това Хирай е бил цялостно прегледан за белодробни и сърдечни болести и предразположеност преди приемането му в редиците на астронавтите. Не са били открити никакви рискови фактори. Ако трябва да сме откровени, наистина не знаем с какво си имаме работа. Но се налага да приемем, че той е преживял сърдечен удар. Което превръща евакуацията със совалка най-доброто предложение за него, тъй като означава внимателно навлизане в атмосферните слоеве и меко приземяване. Така пациентът ще бъде подложен на много по-малко сътресения, в сравнение с прибирането му с аварийната капсула. Междувременно, на борда на Международната космическа станция могат да се справят с всеки нов случай на аритмия, който би могъл да се получи.

Джак вдигна поглед от лабораторните доклади, които бе разучавал до този момент.

— Без необходимото лабораторно оборудване, станцията просто не би се справила с определянето на тези нива на креатинкиназата. Така че откъде можем да сме сигурни, че този ензим произхожда точно от сърцето?

Вниманието на всички изведнъж се насочи към него.

— Какво точно имате предвид под „определяне“ — попита Ууди Елис.

— Креатинкиназата е ензим, който помага на мускулните клетки да усвоят напълно складираната енергия. Той може да бъде открит както в сърдечния мускул, така и във всяка напречно набраздена мускулна тъкан. Когато имаме налице увреждане на сърдечните клетки, както е в случая със сърдечния удар, нивата на креатинкиназата се повишават в кръвта на болния. Ето откъде можем да стигнем до извода, че става дума за сърдечен удар. Но ако не сърцето е причина за повишаването на нивата на ензима?

— А какво друго?

— Ами друг вид мускулно увреждане. Например за мускулна травма или за конвулсии. Възпаление. Всъщност дори най-обикновена мускулна инжекция може да причини повишаване на нивото на креатинкиназата. Нужно е тя да бъде фрагментирана, за да се определи дали идва от сърдечния мускул или не. На станцията няма такова оборудване за тази операция.

— Значи болният може изобщо да не е имал сърдечен удар?

— Точно така. А ето още една загадъчна подробност. След остра форма на мускулно увреждане нивото на креатинкиназата в кръвта на пациента трябва да падне обратно до нормалното. Но чуйте следното: — И Джак зачете цифрите, прелиствайки различните страници от лабораторните доклади. — Всъщност, за последните двадесет и четири часа нивата му непрестанно са се повишавали. Което може да означава само едно — постоянно нарастващо увреждане на мускулните му тъкани.

— Това е просто част от по-голяма загадка — продължи Тод. — Всички резултати от неговите изследвания са необичайни. Не могат да се вместят в клиничната картина на нито едно познато заболяване. Става дума за всичко — и за чернодробните ензими, и ненормално функциониране на бъбреците, скоростта на седиментация в тях, дори необичайно процентно съотношение на белите кръвни телца. Някои от стойностите се повишават, докато други спадат. Все едно различни органи биват атакувани по различно време.

Джак обърна поглед към него.

— Атакувани?

— Просто метафора, образно средство, Джак. Но, честно казано нямам никаква представа с какво си имаме работа. Зная само, че не става дума за лабораторна грешка. Изследванията на останалите членове на екипажа не показват подобни резки отклонения.

— В такъв случай, дали пациентът би оправдал безопасността на евакуацията си? — Въпросът беше зададен от директора на мисиите при полетите със совалка. Той беше един от хората, които изобщо не бяха доволни от онова, което се случваше. Все пак първоначалната мисия на „Дискавъри“ беше да смъкне от орбита за поправка и профилактика шпионският сателит „Каприкорн“. Сега изведнъж нейната мисия бе узурпирана от тази криза на Международната космическа станция. — Във Вашингтон съвсем не са очаровани от идеята, че им се отлага ремонтът на спътника. Вие ще командвате полета, и вие ще превърнете „Дискавъри“ в хвърчаща линейка. Така че си струва да се замислите дали всичко това е наистина необходимо? Дали няма начин Хирай да се възстанови на борда на станцията?

— Не можем да предсказваме бъдещето. Та ние дори не знаем от какво е болен — отвърна Тод.

— Все пак имате лекарка там горе, за бога! Тя не може ли да се справи със ситуацията?

Джак стисна зъби. Това си беше директна атака срещу Ема.

— Тя не разполага с рентгенов апарат — рече той.

— Но пък има почти всичко останало. Нали преди малко нарекохте станцията, как беше, една добре оборудвана медицински система?

— Астронавтът Хирай трябва да се прибере на Земята, по възможно най-спешния начин — рече Тод. — Това е нашата позиция по въпроса. Щом сте решили да поставяте под въпрос квалификацията на нашите лекари, това си е ваше право. Мога единствено да заявя, че на мен лично никога не би ми хрумнало да проверявам компетентността на някой от нашите инженери по задвижването и динамиката на полетите.

С това се сложи край на спора.

Директорът на Националната служба по космически транспорт каза:

— Някакви други проблеми за обсъждане?

— Времето — обади се представителят на метеоролозите на НАСА. — Тъкмо смятах да отбележа, че западно от Гваделупа се оформя ядрото на сериозен циклон, който бавно ще се придвижва на запад. Що се отнася до старта утре, той няма да му повлияе, но съдейки по предполагаемия му път, може да се превърне в проблем за „Кенеди“ през следващата седмица и нещо.

— Благодаря за окуражителната прогноза. — Заместник-директорът огледа още веднъж залата и след като никой не повдигна нов въпрос, заключи: — Значи стартът си остава за пет сутринта, източно време. Ще се видим на място.