Тес Геритсън
Гравитация (22)

22.

Причината, поради която наричаха Гордън Оуби Сфинкса, никога не е била по-очевидна, отколкото по време на полета им до Сан Диего. Излетяха с един от малките самолети „Т-38“ от пистата „Елингтън“. Оуби бе седнал зад командните уреди и пилотираше самолета, а Джак бе изтикан отзад на единственото пасажерско място. Това, че те почти не разговаряха по време на полета не беше учудващо. „Т-38“ не предразполагаше към разговори по време на полет, тъй като мястото на пътника беше точно зад това на пилота и двамата бяха като две грахови зърна в шушулка. Но дори когато кацнаха в Ел Пасо да заредят с гориво и използваха почивката да се поразтъпчат след цял час и половина неподвижен седеж в тясната кабина, Оуби си остана все така мълчалив. Единствено когато си взе от газираната напитка от автомата в хангара, Оуби си позволи кратък коментар. Преди това погледна към небето, присви очи срещу силното слънце и рече:

— Ако тя беше моя жена, аз също щях да се треса от притеснения за нея.

След което метна празната метална кутия в кошчето и се отправи към реактивния самолет.

После, когато кацнаха на летище „Линдберг“, Джак седна зад волана на колата под наем и поеха по междущатско шосе №5 към Ла Джола. Гордън продължаваше да седи мълчаливо, загледан през стъклото навън. Джак винаги бе смятал Гордън повече за машина, отколкото за човек, представяше си как подобно на компютър мозъкът му отчиташе сменящите се картини от пейзажа като важна информация: хълм, надлез, жилищни постройки. Въпреки че Гордън някога е бил астронавт, никой сред останалите му колеги не можеше да твърди, че го познава. Той винаги прилежно присъстваше на всичките им сбирки, но винаги оставаше в своето уединение, едно мълчаливо и самотно присъствие, което никога не близваше нещо по-силно от любимата си газирана напитка. Отстрани той сякаш бе напълно доволен от самотното си мълчание, което приемаше като част от личността си, така както бе приел и смехотворно клепналите си големи уши и правата си, четинеста коса. Причината никой да не го познава истински като човек бе, че той просто не бе пожелал да се разкрие пред някого.

Ето защо забележката му в Ел Пасо толкова бе удивила Джак. „Ако тя беше моя жена, аз също щях да се треса от притеснения за нея.“

Джак не можеше да си представи Сфинксът притеснен, нито пък женен. Доколкото му бе известно, Гордън винаги е бил заклет ерген.

Една лека следобедна мъгла запълзя откъм океана по времето, когато те излязоха на криволичещия път по крайбрежието на Ла Джола. За малко да пропуснат входа на „Океански изследвания“; отклонението бе маркирано с една неголяма табела, а пътят, който водеше натам, сякаш свършваше в една евкалиптова горичка. Едва когато изминаха към половин миля от този път, пред тях се изправи сградата — сюрреалистична постройка, твърде много прилична на крепост от бял бетон, обърната изцяло към океана.

На входа ги посрещна жена в бяла лабораторна престилка.

— Ребека Гулд — представи се тя и им стисна ръцете. — Работното ми място е точно до това на Хелън. Сутринта аз говорих с вас. — С късата си подстрижка и широкоплещестото си телосложение, Ребека можеше да мине както за мъж, така и за жена. А басовият й глас само допълваше това впечатление.

Качиха се на асансьора и поеха към сутеренния етаж.

— Не знам всъщност защо толкова настоявахте да дойдете на място — продължи тя. — Както вече ви казах по телефона, ИИЗБА вече минаха през лабораторията на Хелън и почти нищо не остана след тях. — И тя посочи към една от вратите. — Ето вижте сами каквото е останало.

Джак и Гордън пристъпиха в помещението и се огледаха удивени. Отвсякъде стърчаха незатворени празни чекмеджета, всички лавици и работни плотове бяха също празни, явно цялото оборудване, епруветки и апарати бяха изнесени, не се виждаше дори и една стъклена паничка. Единствено украсата по стените бе на мястото си — няколко рекламни плакати за ваканции в тропиците, съблазнителни фотографии на лазурни плажове, палми и жени с приятно кафяв тен под палещия зной на тропическото слънце.

— Когато нахлуха тук, аз си бях в моята лаборатория, съседната врата. Чух гласове и после звук от счупване на стъкло. Надникнах от вратата и видях няколко войника да изнасят компютри и папки на една количка. Нали ви казвам, взеха всичко. Инкубаторите с нейните култури. Целите етажерки с образци от океанската флора. Взеха дори и жабите от онзи терариум, ей там. Моите помощници се опитаха да ги спрат, но те отвлякоха и тях, за разпит. Естествено, аз позвъних в кабинета на доктор Габриел.

— Габриел?

— Палмър Габриел. Президентът на нашата компания. Кабинетът му е нагоре по стълбите. Той слезе при тях заедно с адвоката на „Океански изследвания“. Но не можаха да направят нищо, за да ги спрат. Войниците просто си влязоха с картонените кашони и изнесоха всичко. Дори отнесоха храната за обяд на другите служители! — Тя отвори хладилника и посочи към празните му рафтове. — Просто не мога да си представя какво толкова се надяваха да открият. — След това тя се обърна към тях. — Не зная дори защо и вие сте дошли.

— Ами ние търсехме доктор Кьоних.

— Нали ви казах, тя напусна.

— А да знаете причината?

Ребека вдигна рамене.

— И от ИИЗБА все това ме питаха. Дали не била нещо сърдита на компанията, дали не са се скарали. Дали била умствено и психически устойчива. Аз лично не мисля, че нещо от това е вярно. Може би просто се е почувствала изморена. В крайна сметка тук работата беше почти без прекъсване, по седем дни в седмицата, без никаква почивка, а и един господ знае колко време ще е така.

— Но сега никой не знае къде се намира.

Брадичката Ребека се издаде напред, явно се бе ядосала.

— Ама вие какво искате, нали все още не е престъпление да излезеш извън града, а? Да не би и вие да смятате, че тя е терористка? Защото ИИЗБА се държаха така, сякаш нейната лаборатория е някакво свърталище на престъпници. Сякаш тя през цялото време е отглеждала тук я вируса „Ебола“, я кой знае какво друго! Казвам ви, Хелън се занимаваше с Arachaeons. Това са безвредни морски микроби.

— Сигурна ли сте, че това е бил единственият й предмет на дейност тук?

— Сега да не искате да кажете, че е трябвало да я следя и да докладвам? Нямам представа. Имам си достатъчно моя работа, за да се занимавам с тази на другите. А и с какво друго би се занимавала Хелън? Та тя бе посветила години от живота си на изучаването на Arachaeons. Точно този вид бе изпратен на Международната космическа станция. А той бе нейно откритие. За нея това бе личен успех.

— Тези Arachaeons имат ли някаква комерсиална стойност?

Ребека се поколеба.

— Поне аз не съм чувала за подобно нещо.

— Тогава защо ще ги изпраща за изследване в космоса?

— Да сте чували някога за чиста наука, доктор Макелъм? Знание, заради самото знание? Това са много странни, необичайни организми. Хелън откри тази тяхна разновидност в процепа край островите Галапагос, в близост до вулканичен кратер на дъното на океана, на дълбочина повече от шест хиляди метра. При налягане от шестстотин атмосфери и температура на водата близка до кипенето, този организъм процъфтяваше. Това ни показва каква невероятна способност за оцеляване и адаптиране към всякакви условия може да имат живите организми. Мисля, че е напълно естествено да се запитаме какво ли би се случило, ако извадите тази невероятна форма на живот от екстремните условия на съществуване и я поставите в по-нормална жизнена среда. Без хилядите тонове смазващо налягане. Дори без гравитация, която да потиска растежа й.

— Извинете — прекъсна я Гордън и те двамата се извъртяха към него.

До този момент той се бе разхождал безцелно из празното помещение, надникваше в празните чекмеджета и в кошчетата за боклук. Сега стоеше край един от рекламните плакати със знойни плажове. Посочи към някаква фотография, която бе залепена със скоч в единия ъгъл на плаката. На нея се виждаше огромен самолет, спрял в средата на самолетната писта. Точно под едното му крило бяха снимани двамата пилоти.

— Този снимка откъде е?

Ребека вдигна рамене.

— Откъде да зная? Това е лабораторията на Хелън.

— Това е „КС-135“ — рече Гордън.

Едва сега Джак разбра, защо Гордън толкова се интересуваше от тази фотография. „КС-135“ беше същият самолет, който НАСА използваше за тренировките на астронавтите в условията на безтегловност. Ако този самолет се караше по широки параболични траектории, той действаше като гигантско влакче на ужасите и по време на свободното си спускане надолу на борда му в продължение на тридесет секунди всички тела бяха в безтегловност.

— А да знаете дали доктор Кьоних е използвала този самолет в някой от научните си експерименти?

— Всичко, което знам, е, че тя прекара около месец на някакво летище в Ню Мексико. Нямам никаква представа какви самолети е имало там.

Джак и Гордън се спогледаха. Цял месец изследвания на борда на „КС-135“ струваха цяло състояние.

— Кой би одобрил разходите за подобни експерименти? — попита Джак.

— Ами сигурно е било одобрено лично от доктор Габриел.

— Ще може ли да говорим с него?

Ребека поклати глава.

— Човек не може просто така да се срещне с Палмър Габриел. Дори учените, които работят тук, рядко се виждат с него. Той притежава изследователски центрове, разпръснати из цялата страна, така че е твърде възможно в момента дори да е извън града.

— Още един въпрос — отново я прекъсна Гордън. Бе се приближил до празния терариум и надничаше към дребните камъни, покрити с мъх на дъното му. — Какво е предназначението на това съоръжение?

— За жабите. Нали ви казах за тях, не помните ли? Те бяха домашните любимци на Хелън. ИИЗБА ги прибра, заедно с всичко останало.

Гордън внезапно се изправи и я погледна право в очите.

— Какъв вид бяха жабите?

Тя нервно се изсмя.

— Всички ли от НАСА задавате такива странни въпроси?

— Не, просто ми е любопитно какъв вид жаби се харчат като домашни любимци.

— Мисля, че бяха някакъв вид леопардови жаби. Ако мен питате обаче, аз бих ви препоръчала някой пудел. Поне не са толкова лигави на пипане. — Тя погледна встрани, после към часовника си. — И така, господа, други въпроси имате ли?

— Мисля, че засега приключихме, благодарим ви — рече Гордън.

След това се обърна и без да продума повече се отправи към изхода.

 

 

Седнаха в автомобила под наем, а тънката мъглица от морето тъкмо бе достигнала до тях и покрила предното стъкло с тънък слой ситни капчици. Rana pipiens, мислеше си Джак. Северна леопардова жаба. Един от трите вида в генома на „Химера“.

— Ето значи откъде е — рече той. — От лабораторията.

Гордън кимна.

— ИИЗБА е знаел за това място още преди седмица — продължи Джак. — Но откъде са разбрали? Откъде знаят, че „Химера“ е произлязла от „Океански изследвания“? Трябва да има някакъв начин да ги принудим да споделят информацията си с нас.

— Не и ако е от значение за националната сигурност.

— Да не би да воюват с НАСА?

— Може би така си мислят. Може би смятат, че заплахата идва от НАСА — отвърна Гордън.

Джак го погледна.

— Да е замесен някой от нашите?

— Това е едната причина Министерството на отбраната да ни държи в неведение.

— А другата причина?

— Понеже са кретени.

Джак се изсмя и се облегна назад. Известно време никой от двама им не проговори. Денят ги беше изморил достатъчно, а и им предстоеше обратния полет до Хюстън.

— Все едно се бия със завързани очи — рече Джак и притисна ръка към очите си. — Не зная с кого или с какво се боря. Единственото, в което съм сигурен е, че не мога да си позволя да спра.

— Аз също не бих я предал — рече Гордън.

Никой от тях не бе споменал името й, но и двамата знаеха, че става дума за Ема.

— Спомням си първия й ден в Космическия център „Джонсън“ — продължи Гордън. На слабата светлина, която проникваше през мъглата, обикновеното лице на Гордън бе сякаш изрисувано с бързи щрихи и сенки от сиво върху сиво. Той седеше неподвижен, с поглед вперен право напред и вид на сериозен и безцветен мъж. — Тъкмо изнасях лекция пред новоприетите астронавти. И междувременно оглеждах всички тези нови и непознати за мен лица. И тогава я видях. Седеше точно в средата, най-отпред. Не се страхуваше да бъде избрана. Не се страхуваше от унижения. Не се страхуваше от нищо. — Той замълча и едва забележимо поклати глава. — Изобщо не ми се искаше да я изпращам горе. Всеки път, когато я избираха за член на екипажа при някой от полетите, ми се е искало да задраскам името й от списъка. Не защото не беше добра. Не, по дяволите! Просто не ми харесваше идеята да гледам как тя се отделя от ракетната площадка заедно със совалката и да зная как във всеки един момент можеха да възникнат толкова много аварийни ситуации. — Той отново внезапно млъкна. За пръв път Джак го бе слушал да говори толкова дълго време, за пръв път чуваше Гордън да споделя чувствата си. Въпреки това нито една дума от онова, което чу, не го учуди. Той също си спомни безбройните случаи, в които бе обичал Ема. „А и кой мъж не би я обичал? — запита се той. — Ето, дори Гордън Оуби не може да остане безразличен.“

Той запали двигателя и пусна чистачките да почистят тънкия слой от ситни капчици, дошли с мъглата. Беше вече пет часа следобед; щеше да им се наложи да летят към Хюстън в мрака на вечерта. Измъкна се от мястото, където беше паркирал и се насочи към изхода на паркинга.

Не бяха изминали и половината разстояние, когато Гордън каза:

— Какво е това, по дяволите!

Джак скочи на спирачките, тъй като видя черния седан, който летеше право срещу тях през тънката мъгла. После изведнъж втора кола се вряза в паркинга с пищящи гуми и със занасяне спря пред тях като предната й броня леко докосна тяхната. От автомобила излязоха четирима мъже.

Джак замръзна щом двете им врати се разтвориха рязко и един глас заповяда:

— Господа, моля освободете автомобила. И за двамата се отнася.

— Защо?

— Излезте от автомобила, веднага!

Гордън меко каза:

— Имам странното усещане, че дори не се интересуват от мнението ни.

Неохотно и двамата излязоха, след което бяха чевръсто претърсени и освободени от портфейлите си.

— Той иска да говори с вас. Влезте и седнете на задната седалка. — И мъжът им посочи едната от черните коли.

Джак се огледа и видя враждебните погледи на четиримата мъже наоколо им. Всяка съпротива е безсмислена — с тази фраза се обобщаваше ситуацията, в която се намираха. Той и Гордън се отправиха към черния автомобил и заеха двете места отзад.

На седалката до шофьора отпред седеше едър мъж. Онова, което виждаха от него, бе тилът и раменете му. Косата му бе гъста и посребрена, сресана назад, и носеше сив костюм. Прозорецът му се смъкна и му бяха подадени двата конфискувани портфейла. Той отново вдигна стъклото си, което бе с матирано фолио, защитна преграда срещу любопитни погледи. В продължение на няколко минути той изучаваше съдържанието на портфейлите. После се обърна и погледна седналите на задната седалка посетители. Очите му бяха черни като обсидиан, в тях незнайно защо липсваше отражението на образите, които наблюдаваше. Той хвърли портфейлите в скута на Джак.

— Доста сте се отдалечили от Хюстън, господа.

— Вероятно заради онази пресечка в Ел Пасо — отвърна му Джак.

— Какво търси НАСА по тези места?

— Искахме да разберем какво е толкова особеното на клетъчната култура, която сте изпратили за изследване в космоса.

— ИИЗБА вече бяха тук. Ометоха лабораторията като чистачка професионалистка. Вече всичко е у тях. Всички файлове и папки на доктор Кьоних, всичките й компютри. Ако имате някакви въпроси, предлагам ви да попитате тях.

— ИИЗБА не искат да ни дадат отговори.

— Това си е ваш проблем, не мой.

— Хелън Кьоних е работила за вас, доктор Габриел. Не знаете ли все пак какви изследвания се провеждат във вашите лаборатории? — По изражението на лицето му Джак разбра, че бе познал.

Това беше основателят на „Океански изследвания“ Палмър Габриел. Едно име на ангел, дадено на човек, чиито очи не излъчваха никаква светлина.

— За мен работят хиляди учени — отвърна Габриел. — Имам изследователски центрове във Флорида и в Масачузетс. Едва ли мога да зная какво става във всяка една от лабораториите там. Нито пък може някой да ми търси отговорност за престъпленията, които някой от служителите може да извърши.

— Това не е просто някакво си престъпление. Говорим за създадения в една от вашите лаборатории организъм с терористична цел, „Химера“ — организъм, които взе живота на цял екипаж на една от нашите совалки. И този вирус е произлязъл от ваша лаборатория.

— Моите учени ръководят сами своите изследвания. Аз не им се меся. Аз също съм учен, доктор Макелъм, и добре ми е известно, че един учен работи най-добре, когато разполага със своята независимост. Свободата да се посвети на своите научни интереси. Каквото и да е създала Хелън, това си е нейна работа, няма нищо общо с мен.

— А защо е изучавала тези Arachaeons? Какво се е надявала да открие?

Той извърна лице напред и те отново бяха изправени пред тила му, покрит със сребристата му гъста коса.

— Знанието е винаги полезно. Отначало може да не оценим неговата стойност. Например, какво значение би имало, ако знаем какви точно са брачните навици на даден вид морски червеи? После обаче научваме, че от тези нискоразредни морски червеи човек може да извлече цял куп изключително ценни хормони. И внезапно откриваме, че брачните им навици и тяхното размножаване са от първостепенно значение.

— А какво точно е било първостепенното значение на Arachaeons?

— Това е въпросът, така ли? Ами това правим и ние тук. Изучаваме един организъм, докато открием някоя негова изключително полезна черта. — Той посочи към сградата на „Океански изследвания“, която сега бе забулена в мъгла. — Ще забележите, надявам се, че е срещу морето. Всички мои сгради са срещу морето. То е моята златна мина. Там аз се надявам да открия ново лекарство срещу рака, нова чудодейна панацея. Освен това имам всички основания да се надявам, че то е някъде там, тъй като всички ние сме произлезли оттам. Това е нашето лоно. Животът се е зародил във водата, в морето, в океаните.

— Не отговорихте на въпроса ми. Имат ли организмите Arachaeons някакво комерсиално приложение?

— Това ще покаже единствено бъдещето.

— А защо сте ги изпратили в космоса? Тя открила ли е нещо по време на онези експерименти с КС-135? Нещо, което се случва с организмите в условията на безтегловност?

Габриел смъкна прозореца си и направи знак към мъжете отвън. Двете задни врати се отвориха рязко.

— Моля, излезте, незабавно.

— Чакайте — каза Джак. — Къде е Хелън Кьоних?

— Нямам никаква информация за нея от деня, в който ни напусна.

— Защо е наредила собствените й клетъчни култури, нейният експеримент да бъде унищожен и изгорен в орбита?

Джак и Гордън бяха издърпани от задните седалки на седана и насила замъкнати до техния автомобил под наем.

— От кого се е страхувала? — изкрещя Джак.

Габриел не отвърна. Прозорецът му се вдигна догоре и лицето му изчезна зад матираното черно стъкло.