Тес Геритсън
Гравитация (5)

5.
Нямаме обратна връзка

16 юли

Джак се взираше в огромното бяло перо от изгорели газове, което прорязваше ажурносиньото небе, така както ужасът се врязваше дълбоко в душата му. Слънчевите лъчи безмилостно пареха лицето му. Той отново и отново внимателно претърсваше небето с поглед. Къде беше совалката? Само преди секунди тя беше на върха на извитата арка от изгорели газове, която се губеше в безоблачното небе. Земята още тръпнеше под краката му от тътена на излитането. Докато совалката се издигаше, Джак усещаше как сърцето му също се издига нагоре, към звездите, понесено от трясъка на излитащата машина. Той я бе проследил с поглед, докато тя се превърна в мъничка точица, прилична на проблясваща главичка на карфица, отразила слънчевите лъчи.

Но вече не я виждаше. Онова, което до преди малко беше леко извита бяла димна следа, сега бе накъсана пътека от черен пушек.

Отново и отново той трескаво се взираше високо в небето, докато накрая съзря шеметната вихрушка от огън и отломки. Взрив. Разхвърчали се във всички посоки останки, които премятайки се падаха едно по едно в океана.

„Нямаме обратна връзка.“

Той се събуди, задъхан и облян в пот. Денят беше настъпил, слънцето отдавна грееше през прозореца на спалнята му. В стаята бе станало непоносимо горещо.

Изстена и се изтърколи в единия край на леглото си до седнало положение, след което отпусна глава в ръцете си. Бе забравил да включи климатичната инсталация предната вечер, въздухът в стаята беше като в пещ. Залитайки, той отиде до бутона и го натисна, после се върна обратно. Отпусна се отново в леглото и въздъхна с облекчение, щом усети свежия, хладен въздух да изпълва стаята.

Старият кошмар.

Той разтри лицето си, като се надяваше така да успее да прогони картините, които още стояха пред очите му, но за съжаление те бяха оставили твърде дълбоки следи в съзнанието му. Беше първокурсник в колежа, когато „Чалънджър“ се взриви. Спомняше си, че тъкмо минаваше през фоайето на общежитието, когато по телевизията излъчваха първия документален филм, който отразяваше ужасната катастрофа. До края на този ден, както и през следващите, той отново и отново гледаше зловещия репортаж, в резултат на което кадрите тъй дълбоко се бяха врязали в подсъзнанието му, че му се струваха толкова реални, сякаш той действително бе стоял на една от пейките за зрители, които наблюдаваха изстрелването на совалките в Кейп Канаверал^[1] онази сутрин.

И ето че сега споменът от филма се бе промъкнал в кошмарите му.

„Да, всичко беше, заради излитането на Ема.“

Стоя неподвижен под душа, с наведена глава, върху му плющеше хладката вода, която трябваше да отмие и последната следа от ужасния сън. Пред него бяха три седмици отпуска, които започваха от следващия понеделник, но въпреки това той съвсем не беше настроен ваканционно. Не бе излизал с яхтата никъде от месеци. Може би няколко седмици в океана, далеч от блясъка на града, щяха да бъдат най-добрата терапия за душата му. Само той, океанът и звездите.

Толкова отдавна не беше наблюдавал истински звездите. Дори напоследък, сякаш съвсем съзнателно, избягваше да поглежда към тях. Като малко момче, погледът му беше устремен все нагоре. Майка му веднъж му бе разказала, че още като бебе, току-що проходил, една нощ го заварила на ливадата пред тях да протяга ръце нагоре и да се опитва да докосне луната.

Луната, звездите, чернотата на космоса — всички те и днес бяха извън обсега му, и той често изпитваше същата безсилна ярост, която го бе разплакала като малък — краката му все още бяха приковани към земната твърд, а ръцете протегнати нагоре, към небето.

Той спря душа и се подпря с ръце о плочките в банята, наведе глава, а от косата му се стичаше водата. „Днес е шестнадесети юли“, мислеше си той. „Осем дена до излитането на Ема.“ Водата започна да студенее по кожата му.

След десет минути той бе вече облечен и влизаше в колата си.

Беше вторник. Ема и новите й колеги от екипа вече бяха в разгара на тридневните съвместни тренировки в симулатора. Тя щеше да бъде изморена и едва ли би имала желание да се среща с него. Но утре тя трябваше да замине за Кейп Канаверал. От утре нататък той вече нямаше да има възможност да я вижда.

Щом пристигна в Космическия център „Джонсън“, той паркира на паркинга пред Сграда 30, показа на охраната значката си за членство в НАСА и забърза нагоре по стъпалата, към Залата за управление на полетите. Вътре всички бяха смълчани и напрегнати. Тридневните съвместни тренировки в симулатора бяха като генерална репетиция, както за самите астронавти, така и за екипа за наземен контрол. Пълна и окончателна симулация на цялата мисия, от излитането до приземяването, наситена с множество кризисни ситуации и най-разнообразни аварии, които имаха за цел единствено да поддържат всеки един от присъстващите в състояние на постоянна готовност за действие. През последните три денонощия наземният екип се редуваше на три смени, в резултат на което в момента лицата на двете дузини мъже и жени насядали по командните пултове изглеждаха изпити. Кошчетата за боклук бяха препълнени с празни пластмасови чашки за кафе и кутии от диетично пепси. Макар няколко от мъжете да забелязаха влизането на Джак, те само му кимнаха с глава; нямаше време за истински поздрави — пред себе си те имаха истинска криза и вниманието на всички бе приковано върху възникналия проблем. За първи път от доста месеци насам Джак влизаше в Залата за управление на полетите, но въпреки това отново усети познатата възбуда, която наставаше винаги щом течеше дадена космическа мисия — тя бе нещо като електрически ток, той и сега почти чуваше припукването на някой разряд.

Той се отправи към третия ред командни пултове и застана редом с ръководителя на полета Ранди Карпентър, който в момента бе твърде зает, за да разговаря с него. Карпентър бе най-висшият сред колегите си ръководители на полети в транспортната система Спейс Шатъл. Със своите почти сто и двадесет килограма, той представляваше едно наистина внушително присъствие в Залата за управление на полети, огромният му корем бе увиснал над колана, а краката му здраво стъпили в леко разкрачена стойка, която напомняше статуята на Родоския колос. В тази стая командирът беше Карпентър, това беше несъмнено и както самият той често обичаше да казва: „Аз съм живият пример за това, какво може да постигне в живота едно дебело момче с очила“. За разлика от легендарния Джин Кранц, чиито думи: „Провалът не е опция за нас“ го бяха направили медийна звезда, Карпентър бе известен само сред хората от НАСА. Тъй като му липсваше всякаква фотогеничност, той бе изключително неподходящ за герой от научнопопулярните филми за НАСА, както и за каквито и да било обществени прояви.

Джак се заслуша в напрегнатия разговор с астронавтите и бързо схвана същността на кризата, която стоеше пред Карпентър в момента. Точно същият проблем бе стоял и пред самия Джак, по време на неговите тренировки в симулатора преди две години, когато той още се числеше към астронавтите и се подготвяше за предстоящия полет 145. Екипът бе съобщил за неочакван и стремителен спад на налягането в командната капсула, което означаваше, че въздухът им изтича отнякъде. Нямаха никакво време да търсят източника, трябваше да пристъпят незабавно към излизане от орбита и завръщане на земята.

Специалистът по курса и траекторията, седнал на първия ред командни табла или както го наричаха — Първа траншея, сръчно пречертаваше възможните траектории на полета, за да определи най-подходящото място за кацане. Никой не гледаше на всичко това като на игра, понеже ако ситуацията беше истинска, животът на тези седем човека щеше да бъде изложен на реална опасност.

— Налягането пада до седемстотин и осемнадесет милиметра живачен стълб — съобщи Контролът на животоподдържащите системи.

— Военновъздушна база „Едуардс“ — обяви Контролът на курса и траекторията. — Приземяване след приблизително хиляда и триста.

— Дотогава налягането ще падне до триста и шестдесет милиметра, по-малко от половин атмосфера — каза Контролът на животоподдържащите системи. — По-добре да си сложат шлемовете сега, преди да пристъпят към завръщане в атмосферата.

Съветът незабавно бе предаден на екипажа на „Атлантис“.

— Прието — отвърна командирът Ванс. — Шлемовете са поставени. Пристъпваме към излизане от орбита и запалваме корекционните двигатели.

Против волята си Джак бе завладян от магията на играта. Докато се нижеха секундите, погледът му бе вперен в огромния екран, заел цялата предна стена на Командната зала и внимателно следеше линията, която бавно се изписваше върху разгънатата карта на Земята и представляваше траекторията на совалката. Макар да знаеше, че всяка криза в момента бе плод на коварното въображение на екипа за подготовка на астронавтите, зловещата вероятност на ситуацията завладя и неговите мисли. Не съзнаваше, че в момента всички мускули на тялото му бяха напрегнати, докато очите му следяха непрестанно променящите се цифри и друга информация, изписвана върху екрана.

Налягането в совалката падна до по-малко от половин атмосфера.

„Атлантис“ навлезе в горните слоеве на земната атмосфера. Настъпи радиозатъмнението, което щеше да продължи цели двадесет дълги минути. Триенето на въздушните молекули о корпуса на совалката щеше да йонизира въздуха около нея, и да прекъсне всяка комуникация.

— „Атлантис“, чувате ли ме? — повика ги за пореден път ръководителят на полета.

Внезапно гласът на командирът Ванс изпука през високоговорителите.

— Чуваме ви съвсем ясно, Хюстън.

Кацнаха безупречно след броени секунди. Край на играта.

В залата за управление на полетите избухна гръм от аплодисменти.

— Браво момчета! Добра работа свършихме — каза ръководителят на полета Карпентър. — Оперативката е в хиляда и петстотин^[2]. А сега можем да си отдъхнем за обяд. — С усмивка на уста той свали слушалките от главата си и най-после забеляза Джак. — Ей, от години не си ни идвал на гости.

— Нали се правя на лекар в цивилизацията.

— Направил си ти големите пари, а?

Джак се изсмя.

— Да бе, само дето не мога да реша за какво да ги харча. — Той погледна към останалите членове от наземния контрол, които почиваха всеки край своя команден пулт със сандвич и сода в ръка. — Всичко ли мина както трябва?

— Абсолютно. Доволен съм. Преодоляхме всичко перфектно.

— А екипажът на совалката?

— Напълно готови са. — Карпентър го погледна с разбиране. — Включително Ема. Върши прекрасно работата си, Джак, така че не я разстройвай, моля те. Точно в този момент й трябва концентрация. — Това беше нещо повече от приятелски съвет. Беше предупреждение: „Задръж си личните проблеми за себе си. И по-добре не обърквай мислите на моя екипаж“.

Джак се беше успокоил, дори бе малко разкаян, докато очакваше Ема отвън под палещото слънце пред Сграда 5, където се провеждаха симулациите на полетите при подготовката на екипажите. Тя излезе с останалите свои колеги. Явно някой току-що беше разказал нещо смешно, тъй като всички се заливаха от смях. После тя видя Джак и смехът й секна.

— Не знаех, че ще идваш — каза му тя.

Той сви рамене и отвърна добронамерено:

— Нито пък аз.

— Оперативката е след десет минути — обади се командир Ванс.

— Там съм, няма проблеми — каза тя. — Вие вървете, аз ще ви настигна. — Тя ги изчака да се отдалечат, след което се обърна към Джак. — Виж, наистина трябва да вървя. Джак, зная, че полетът обърква и усложнява всичко. Ако си дошъл заради формалностите по развода, обещавам ти, че ще подпиша всичко, щом се върна.

— Не съм тук заради това.

— Какво има тогава?

Той замълча.

— А, да! Хъмфри. Как беше името на ветеринарния му лекар? В случай че вземе да глътне някоя топка косми или нещо такова.

Тя впери в него удивен поглед.

— Той винаги е бил един и същи. Доктор Голдсмит.

— О, да, вярно.

Измина още един дълъг момент, през който те стояха един срещу друг смълчани, а слънцето пареше раменете им. По гърба му се спусна струйка пот. Внезапно тя му се стори твърде малка и беззащитна. Въпреки това обаче, тя беше жената, която бе скачала неведнъж от самолет, можеше да го победи в езда и така брилянтно да се върти по дансинга около него. Тя беше неговата красива и безстрашна жена.

Ема погледна към Сграда 30, пред входа на която я чакаха нейните колеги.

— Джак, трябва да тръгвам.

— В колко часа заминаваш за Кейп Канаверал?

— В шест сутринта.

— Твоите хора ще са там, нали?

— Разбира се. — Тя замълча. — Ти няма да си там. Нали?

Кошмарът на „Чалънджър“ бе все още твърде отчетлив, в съзнанието му, пред очите му отново изплува всяка една зловеща димна следа, прорязала синевата на небето. „Нямам сили да бъда там и да гледам, помисли си той. Не бих могъл да понеса възможния развой на нещата.“ Той поклати глава.

Тя на свой ред също хладно кимна и го погледна с очи, които казваха: „И аз мога да бъда точно толкова студена и самостоятелна, колкото и ти“. Тя отстъпи няколко крачки и вече се обръщаше да си тръгне.

— Ема. — Той посегна с ръка и нежно я завъртя към себе си. — Ще ми липсваш.

— Да, Джак — въздъхна тя.

— Наистина ще ми липсваш.

— Толкова седмици изминаха, без дори да ми се обадиш, а сега изведнъж ми се появяваш и твърдиш, че ще ти липсвам. — Тя се засмя.

Горчивината в смеха й го парна болезнено. А истината в думите й засили още повече болката. През изминалите няколко месеца той действително я беше избягвал. Когато бе край нея, нейните успехи само засилваха усещането за собствения му провал, което много го нараняваше.

Нямаше никаква надежда за изглаждане на отношенията им. Това ясно личеше в студенината на погледа й в този момент. Не им оставаше нищо друго, освен да се опитат да се държат коректно един към друг.

Той отвърна поглед встрани, внезапно почувствал неспособност да продължи да я гледа.

— Дойдох само защото искам да ти пожелая безпроблемен полет. И късмет! Махвай с ръка всеки път, когато прелиташ над Хюстън. Аз ще те гледам. — Международната космическа станция се виждаше нощем на небето като прелитаща бързо ярка звезда, по-светла дори от Венера.

— Ти също ще ми махаш, нали?

И двамата успяха да се насилят за една усмивка. Значи все пак успяха да скалъпят една съвсем цивилизована раздяла. После той разтвори ръце и тя се облегна на гърдите му. Прегръдката им трая съвсем кратко и на двамата им стана неловко, сякаш бяха напълно непознати, които за първи път се сближават. Тялото й, топло и жизнено, се притисна към него. Почти веднага тя се отдръпна и пое към сградата на Контрол на полетите.

Поспря се само веднъж и му махна за сбогом. Слънцето блестеше право в очите му, той примижа срещу него и се взря в Ема, която се бе превърнала в тъмен силует с развяна от жежкия вятър коса. Тогава разбра, че никога не я беше обичал повече отколкото в този момент, когато тя си отиваше.

 

 

19 юли

Кейп Канаверал

Макар да беше твърде далечна, гледката накара Ема да се задъха. Застанала на стартова позиция на ракетна площадка 39Б, обляна в ярката светлина на прожекторите, совалката „Атлантис“ приличаше на извисил се в небесата морски фар сред мрака на нощта. Тя бе виждала това толкова много пъти, но въпреки всичко видът на осветената совалка на площадката заедно с гигантския оранжев цилиндър на резервоара на основния си двигател и спомагателните буустери от двете му страни винаги я бе поразявал и й бе вдъхвал страхопочитание.

Останалите членове от екипажа стояха до нея върху специалната асфалтова настилка и също мълчаливо се любуваха на величествената гледка. Тъй като трябваше да пренастроят малко биологичния си часовник, те бяха станали в два часа сутринта и бяха излезли, за да хвърлят поглед върху чудовището, което щеше да ги изведе в орбита около земята. Ема чу крясъка на нощна птица и усети върху лицето си прохладния и свеж нощен полъх откъм залива, който носеше мирис на застояло от неподвижните води на заобикалящите ги блата.

— Приличаме на мравки пред нея, поне аз така се чувствам — обади се командирът Ванс с мекия си провлечен тексаски говор.

Останалите измърмориха нещо в съгласие.

— Точно като мравки — потвърди Ченовет, единственият новак сред тях. Това щеше да му бъде първи полет на борда на совалка и той беше толкова въодушевен, че около него сякаш се образуваше естествено електрическо поле. — Все забравям колко огромна е и като я погледна отново, си казвам, господи, каква мощ. И на всичко отгоре аз съм един от щастливите копелдаци, на които им е писано да я възседнат.

Всички се засмяха, но смехът им звучеше леко приглушено, нещо като неловкия смях на кротки енориаши в църква.

— Никога не съм си представял, че една седмица може да се точи толкова дълго време — продължи Ченовет.

— На този човек май му е писнало да носи девството си — заяде го командирът Ванс.

— Дяволски си прав. Вече нямам търпение да се кача горе. — И тя жадно впери очи в мастиленото небе, изпръскано с ярки звезди. — Вие вече знаете какво е, знаете тайната. И аз искам да я науча.

Тайната. Тя бе известна само на малкото привилегировани, които бяха летели. Това обаче не беше тайна, която можеш да споделиш с някого; ти сам трябва да я изживееш, да я усетиш, да видиш със собствените си очи чернотата на космоса и прозрачната синева на Земята, далеч под краката ти. Да почувстваш какво е да бъдеш буквално залепен за седалката си от свръхнатоварването при откъсването ти от земното притегляне. Астронавтите, които се завръщаха от космоса, често слизаха от борда с една многозначителна усмивка, а в очите им сякаш се четеше: „Научих нещо, което съвсем малко хора на тази планета някога ще узнаят“.

Ема се бе усмихвала по същия начин, когато преди две години се бе появила от люка на „Атлантис“. С разтреперани крака тя бе пристъпила на слънце и бе погледнала право нагоре към изумителната синева на небето. В продължение на осемте дена, които бе прекарала на борда на орбиталната станция, тя бе преживяла сто и тридесет изгрева, бе наблюдавала горски пожари, изпепеляващи огромни площи в Бразилия, бе видяла окото на ураган, бушуващ над Самоа, бе видяла цялата планета Земя, която от космоса й се бе сторила толкова затрогващо крехка.

След пет дни, при успешен старт и Ченовет щеше да узнае тази тайна.

— Май вече е време да пусна малко светлина в клетата си ретина — рече Ченовет. — Мозъкът ми още си мисли, че в момента е полунощ.

— Наистина е полунощ — отвърна му Ема.

— За нас, момчета и момичета, сега настъпва зората — каза Ванс. От всички тях той най-бързо настройваше ежедневния си ритъм към новото разписание за сън и бодърстване. Командирът се отправи към сградата за контрол, за да сложи начало на новия си работен ден в три часа сутринта.

Другите го последваха. Само Ема се позабави отвън за малко, загледана във величието на совалката. Предишния ден ги бяха докарали тук, на ракетната площадка, за да преговорят за последно процедурите по аварийно спасяване на екипажа. Погледната от съвсем близо, на слънчева светлина совалката им се бе сторила ослепително ярка и прекалено масивна, за да могат да я обхванат напълно с поглед. Човек можеше да се концентрира само върху някоя нейна част. Носът. Крилете. Черните плочи по корема й, които напомняха люспите на гигантско влечуго. В светлината на деня совалката изглеждаше истинска и масивна. Сега бе по-скоро нереална, странна и неземна, осветена на фона на черното небе.

Докато траеше трескавата подготовка, Ема съзнателно бе избягвала всяка мисъл за страх и твърдо бе отхвърляла всяко лошо предчувствие. Тя бе готова да полети. Искаше да полети. Но сега внезапно усети как една малка люспа страх я прониза право в сърцето.

Тя погледна отново небето, видя как изчезват няколко звезди зад настъпващата плътна завеса облаци. Времето щеше да се промени. Тя потрепери, обърна се и се отправи към входа на сградата. Към светлината.

 

 

23 юли

Хюстън

Половин дузина гумени маркучи се виеха змиевидно и влизаха в тялото на Деби Ханинг. В гърлото й бе трахеостомната сонда, през което в дробовете й насила вкарваха кислород. Назогастралната сонда преминаваше през лявата ноздра и през хранопровода влизаше в стомаха й. Един катетър отвеждаше урината, образувана от отделителната й система, два интравенозни катетри вливаха във вените й течности. Към вътрешната страна на китката й бе прикрепен датчик, а върху екрана на осцилоскопа танцуваше кривата, оставена от промените в кръвното й налягане. Джак погледна към интравенозните полиетиленови торбички, които висяха над леглото й и видя, че съдържаха силни антибиотици. Това беше лошо — означаваше, че тя в тялото й имаше огнище на инфекция — което не беше нещо необичайно за пациент, прекарал две седмици в кома. Всяко нарушаване на целостта на кожата, всяка пластмасова сонда бе портал за бактериите и в момента в кръвния поток на Деби се водеше люта битка с тях.

Джак разбра всичко това с един поглед, но не каза нищо на майката на Деби, която бе приседнала край леглото й и държеше ръката на дъщеря си в своите. Лицето на Деби бе бледо, долната й челюст бе отпусната, а клепачите полуотворени. Тя все още се намираше в състояние на дълбока кома, безчувствена към нищо.

Маргарет вдигна очи, щом Джак влезе в ограденото с параван помещение и кимна за поздрав.

— Прекара тежка нощ — каза му тя. — Треска. Никой не знае откъде се е взела.

— Антибиотиците ще я оправят.

— А после какво? Ще се оправим с инфекцията, но какво ще стане после? — Маргарет въздъхна дълбоко. — Тя би се ядосала, ако можеше да се види. С тези маркучи по нея. И игли. Би се развикала и би ни накарала да я оставим на мира.

— Не е време да се предаваме. Електроенцефалограмата й показва мозъчна дейност. Мозъкът й работи все още.

— Тогава защо не се събужда?

— Тя е млада. Има още толкова много живот пред себе си. Може да се бори.

— Това не е живот. — Маргарет наведе поглед към ръката на дъщеря си. Тя бе подпухнала и посиняла на места от венозните системи, към които я бяха включвали. — Когато баща й умираше, Деби ми каза, че никога не би искала да свършва по този начин. Привързана към леглото и хранена с маркучи. Все си спомням тези нейни думи. И си мисля за тях… — Маргарет вдигна отново поглед към него. — Вие какво бихте направили? Ако това беше вашата жена?

— Едва ли щях да се откажа.

— Дори ако тя ви е казала, че не иска да свършва по този начин?

Той се замисли за момент. После отговори твърдо:

— Решението е мое, в края на краищата. Няма никакво значение, какво тя или който и да било друг ми е казал. Никога не бих се отказал от някого, когото обичам. Никога. Дори да съществуваше и най-минималния шанс да го спася.

Думите му не донесоха утеха на Маргарет. Той нямаше право да поставя под въпрос нейните убеждения и инстинкти, но тя го бе попитала за мнението му и той бе отвърнал, слушайки единствено сърцето си, а не разума си.

Почувства се виновен и вместо извинение потупа Маргарет по рамото и излезе. Най-вероятно природата щеше да отнеме от ръцете им съдбоносното решение. Всеки пациент в състояние на кома и вътрешна инфекция се намираше на прага на смъртта.

Той напусна интензивното отделение и потиснат влезе в асансьора. Доста мрачно начало на отпуската му. Първата му спирка, реши той, щом стъпи на партерния етаж, щеше да бъде в бакалията на ъгъла, откъдето щеше да си вземе стек от шест бири. Леденостудена бира и следобед, посветен да подготви яхтата за плаване, беше всичко, от което имаше нужда в този момент. Надяваше се така да разсее мислите си за Деби Ханинг.

— Код синьо, интензивно отделение. Код синьо, интензивно отделение.

Джак вдигна рязко глава. „Деби“, помисли си той и се втурна към стълбището.

Зад паравана й вече гъмжеше от хора. Той разбута един-двама от колегите си и впи поглед в монитора. „Нужна е дефибрилация!“ Сърцето й в момента представляваше купчина безразборно гърчещи се мускули, неспособни да изпомпят кръв, така необходима за живота на мозъка й.

— Една ампула епинефрин. Незабавно! Всички да се отдръпнат! — нареди лекарят и преметна лопатките на дефибрилатора през раменете си.

Джак видя как при разряда на електричеството тялото й неестествено се сгърчи назад и подскочи нагоре, върху монитора правата линия също се сгърчи нагоре, но отново възвърна своята равна и зловеща линия. ЕКГ-линията на монитора показваше камерна фибрилация.

Една от сестрите се бе заела с масаж на сърцето. Късата й руса коса се стрелваше напред с всеки ритмичен натиск на ръцете и тялото й върху гръдния кош на Деби. Доктор Саломон се обърна назад, когато Джак се присъедини към тях край леглото.

— Сложихте ли амиодарон? — попита Джак.

— Току-що, но не действа.

Джак отново погледна към линията на монитора. Камерната фибрилация бе преминала от леко назъбена към гладка линия. Влошаването настъпваше бързо и всичко клонеше към равната линия на смъртта.

— Направихме четири електрошока — рече доктор Саломон. — Но нямаме сърдечен ритъм.

— Интракардиален епинефрин?

— Май ще запеем „Аве Мария“. Давайте адреналина!

Сестрата приготви спринцовката с епинефрин и постави дългата игла, която трябваше да достигне сърцето на Деби. Още щом я пое в ръцете си Джак знаеше, че те вече бяха изгубили битката за живота й. Тази последна, крайна мярка нямаше да промени нищо. Но в мислите му изникна Бил Ханинг, който стоеше горе в мъчително очакване да се прибере при жена си. После през главата му преминаха думите, които бе казал на Маргарет преди няколко минути.

„Никога не бих се отказал от някого, когото обичам. Никога. Дори да съществуваше и най-минималния шанс да го спася.“

Той погледна към Деби и за част от секундата пред очите му се появи лицето на Ема. Той преглътна тежко и каза:

— Прекратете масажа.

Сестрата вдигна ръце от гръдната кост на Деби.

Джак постави върха на иглата точно под мечовидния израстък. Собственото му сърце биеше оглушително в момента, в който той прободе кожата й. Натисна иглата, която плавно си проби път в гръдния кош, докато влезе в сърцето.

Издърпа съвсем леко назад буталото и щом в цилиндъра нахлуха няколко капки кръв, той разбра, че вече беше вътре. Натисна буталото и наведнъж вкара цялата доза епинефрин, след което рязко издърпа иглата.

— Продължете с масажа — обърна се той към сестрата и погледна към монитора. „Хайде Деби. Бори се, дявол го взел! Не ни предавай така лесно. Не предавай Бил, хайде!“

В стаята настъпи гробно мълчание и очите на всички бяха впити в монитора. Линията се изравни, миокардният мускул умираше бавно, клетка след клетка. Никой не обели дума; в погледите и по лицата им бе вдълбано тяхното поражение.

„Толкова е млада“, помисли си Джак. Само на тридесет и шест е.

Точно колкото Ема.

Доктор Саломон беше човекът, който реши да поеме нещата.

— Да приключваме — тихо рече той. — Час на смъртта — единадесет и петнадесет.

Сестрата, която се занимаваше със сърдечния масаж, бавно отстъпи от тялото. Под яркото неоново осветление на стаята трупът на Деби имаше бледия, бездушен цвят на пластмаса. Приличаше на манекен от витрина. Сега тя бе толкова различна от енергичната и остроумна жена, която Джак бе срещнал преди пет години на едно парти на НАСА под открито небе, осеяно със звезди.

Маргарет пристъпи зад паравана. За момент тя остана смълчана, сякаш не можеше да познае собствената си дъщеря. Доктор Саломон сложи ръка на рамото й и нежно каза:

— Случи се прекалено бързо. Нищо не можехме да направим.

— Той трябваше да бъде тук — промълви Маргарет и се задави на последните думи.

— Опитахме всичко, за да я задържим жива — отвърна й доктор Саломон. — Съжалявам.

— А аз съжалявам за Бил — отвърна му Маргарет, взе ръката на дъщеря си и я целуна. — Той толкова искаше да бъде тук. Сега никога няма да си прости, че не е успял.

 

 

Джак излезе от стаята и се отпусна в едно от креслата в стаята на сестрите. Думите на Маргарет още звъняха в ушите му. „Той трябваше да бъде тук. Сега никога няма да си прости, че не е успял.“

Погледна към телефона. „Аз какво още правя тука?“ — запита се той.

Взе телефонния указател от бюрото, прелисти жълтите страници, намери телефона и го набра.

— Транспортна компания „Лоун Стар“ — обади му се приятен женски глас.

— Трябва да стигна до Кейп Канаверал.