Тес Геритсън
Гравитация (1)

1.
Океанът

Процепът край островите Галапагос

0,30 градуса южна ширина,

90,30 градуса западна дължина

Той се плъзгаше по самия ръб на бездната.

Под него зееше мракът и ледените води на подводното царство, там където слънцето никога не бе прониквало, и където единствената светлина бяха случайни искрици от стрелкащи се биолуминесцентни организми. В тежководолазния батискаф „Дълбочинен полет IV“, който приемаше формата на човешкото тяло, зад прозрачен, дебел полиакрилен прозорец, доктор Стивън Д. Ейхърн изведнъж изпита завладяващото усещане, че, освободен от оковите на земното притегляне, се носи през безкрайния космос. Лъчите на двата странични прожектора осветяваха ситния ръмеж от органична материя. Това бяха труповете на най-различни едноклетъчни и елементарни форми на живот, които бяха пропътували хиляди метри вода с единствената цел да намерят покой в гробницата на океанското дъно.

Докато се носеше плавно през мекия дъжд от органични остатъци, той насочи „Дълбочинен полет“ точно по ръба на подводния каньон, при което бездната му се падаше отляво, а платото на океанското дъно бе точно под краката му. Макар да изглеждаше пуста, навсякъде по скалната твърд се забелязваха признаци на живот. Тук-там се виеха плитки и по-дълбоки следи от дънни риби, змиорки, раци или такива, които в момента не се виждаха, заровени под дебелия слой нанос, който им осигуряваше безопасност. Разбира се, имаше и следи от човека: парче ръждясала верига, змиевидно сгърчена около потъналата котва, бутилка от газирана вода, наполовина обвита в тиня. Призрачни останки от чуждия горен свят на светлината.

Внезапно пред очите му се разкри смайваща гледка. Сякаш пред него се изпречи малка подводна горичка от овъглени дървени стволове. Всъщност те приличаха много на опушени черни комини, около шест метра високи цилиндрични образувания от неразтворими минерали, които се бяха завихряли и натрупвали около пукнатините в земната кора. Той леко наклони единия лост за управление, като по този начин плавно заобиколи отдясно това необичайно препятствие.

— Стигнах до хидротермалния процеп — изрече Стивън. — Скорост два възела, отляво заобикалям „Комините“.

— Как е колата ти? — пропука в ушите му гласът на Хелън.

— Истинска красавица. Искам една такава за себе си.

Отсреща се чу тих смях.

— Ще ти се наложи да напишеш доста голям чек, Стив. А видя ли полето с конкреции? Трябва да е точно пред теб в момента.

Ейхърн не отвърна известно време, взря се в мътната вода и миг по-късно се обади:

— Да, ето ги!

Мангановите конкреции приличаха на овъглени бучки, разпръснати навсякъде по океанското дъно. Бяха необичайно гладки, образувани от най-различни минерали, вкаменили се около малки късчета скала или зрънца пясък, но пък представляваха изключително ценен източник на титан, ванадий, манган и много други редки и скъпи метали. Той обаче не им обърна внимание. Неговата цел бе нещо много по-важно.

— Спускам се в каньона — каза той.

Стисна лостовете за управление и изведе „Дълбочинен полет“ отвъд ръба на океанското плато. Щом скоростта му достигна два и половина възела, неголемите елерони, с функция обратна на тази при самолетите, насочиха надолу батискафа му — в тесния процеп на каньона. Започна спускането му в бездната.

— Хиляда и сто метра — започна да брои Стивън. — Хиляда сто и петдесет…

— Гледай под себе си! Процепът е доста тесен. Каква е температурата на водата?

— Започва да се покачва. В момента е дванадесет градуса.

— Нормално е за подобни хидротермални зони. Под теб са две хиляди метра горещи води.

Внезапно пред лицето на Ейхърн се стрелна някаква сянка. Той инстинктивно се отдръпна назад, при което бутна неволно един от управляващите лостове и батискафът се катурна надясно. Тежкият сблъсък със стената на каньона отекна с глух звън по целия корпус на превозното му средство.

— Господи!

— Какво стана? — обади се Хелън. — Стивън, докладвай състоянието си.

Той се намираше в състояние на хипервентилация, причинена от стреса, сърцето му биеше лудо, панически, и ехтеше в тясната полиакрилна обвивка на тялото му. Това беше изключително опасно, тъй като при тези дълбочини кръвното му налягане и количеството кислород в дробовете бяха от съществено значение. „Корпусът. Дали не повредих корпуса?“ През оглушителния шум от собственото си дишане, той чуваше стоновете на стоманената обшивка, която сякаш поддаваше под смъртоносния напор на стотиците тонове вода. Стивън се намираше на хиляда и двеста метра под морското равнище и отвсякъде като в железен юмрук го притискаха над сто атмосфери водно налягане. Една пукнатина по корпуса, един пробив на водата и щеше да бъде размазан до неузнаваемост.

— Стив, обади се!

Тялото му бе обляно в ледена пот. Най-после успя да промълви:

— Уплаших се — ударих се в стената на каньона…

— Някаква повреда?

Той надникна през дебелия прозорец.

— Не мога да кажа. Мисля, че удара пое предният сонар.

— Можеш ли да маневрираш?

Той бутна леко лоста за завой на ляво.

— Да, да. — След това въздъхна облекчено. — Мисля, че всичко е наред. Нещо мина точно пред очите ми. Здравата ме стресна.

— Нещо?

— Профуча с огромна скорост! Видях само една сянка — сигурно беше змия, така се стрелна.

— С глава на риба и тяло на змиорка — такова ли беше?

— Да. Да, точно това видях.

— Това е било дълбоководна змиорка.

„Цербер, значи“, помисли си Ейхърн и потръпна. Триглавият пес, който охраняваше вратите на ада.

— Привлечена е от топлината и сярата — каза Хелън. — Подготви се за чести срещи с нея, след като навлизаш в хидротермалната зона.

„Щом казваш, сигурно е така.“ Познанията на Стивън в областта на океанската биология клоняха към нула. Съществата, които се стрелкаха над дебелия прозрачен купол над главата му, представляваха само любопитни обекти, живи показатели, които го уверяваха, че е на прав път. Стиснал вече уверено двата управляващи лоста, той отново смело насочи „Дълбочинен полет“ все по-надолу в бездната.

Две хиляди метра. Три хиляди.

„Ами ако корпусът се беше пропукал?“

Четири хиляди метра. Колкото повече се спускаше, толкова по-голямо ставаше убийственото налягане на водата. Цветът й сега бе чисто черен, обагрен тук-там от изплувалите от магмения отвор серни петна. Лъчите на страничните прожектори едва успяваха да пробият гъстата консистенция на богато минерализираната вода. Заслепен от завихрените неразтворими частици, Стивън едва успя да се измъкне от участъка, където плуваха петната сяра, в резултат на което видимостта му значително се подобри. Сега се спускаше странично към хидротермалния отвор, извън обсега на загрятата от земната магма вода, но въпреки това външната температура продължаваше да се покачва.

Четиридесет и осем градуса по Целзий.

Пред погледа му отново се стрелна нещо. Този път не се уплаши и не изпусна лостовете за управление. Докато се спускаше, видя още много подобни змиорки, увиснали с главата надолу, сякаш окачени неподвижно сред водното пространство. Водите, които се издигаха откъм пукнатината в земната кора, някъде долу, бяха наситени с горещ сероводород, отровно съединение, абсолютно несъвместимо с всякакъв живот. Въпреки това обаче, дори в тези черни и отровни води, животът бе успял да процъфти, при това бе приел такива красиви и почти фантастични форми. Прикрепени за стените на каньона се вееха дългите почти два метра червеи Riftia, чиито краища бяха украсени с яркочервени, стърчащи във всички посоки „перуки“. Стивън видя и огромни миди със снежнобели черупки, подали виолетово-розови езици в очакване на случайна храна. Имаше и раци със зловещо белезникав цвят, прилични на призраци, които се стрелкаха сред многобройните процепи на скалата.

Въпреки че бе включил климатизиращото устройство, топлината отвън вече се усещаше и при него.

Шест хиляди метра. Температурата на водата бе вече осемдесет и два градуса. А в конусообразното водно течение, извиращо от цепнатината в земната кора, загрятата от кипящата магма вода вероятно достигаше петстотин градуса. Изглеждаше наистина невероятно, че на това място, в пълен мрак, горещи и отровни води, можеше все пак да съществува живот.

— Намирам се вече на шест хиляди и шестдесет метра — проговори той. — Все още нищо не виждам.

В слушалките му долетя слабият и пропукващ глас на Хелън:

— Точно под теб има широка скална издатина. Трябва да е на около шест хиляди и осемдесет метра.

— Ще внимавам.

— Намали скоростта на спускане. Всеки момент ще стъпиш върху нея.

— Шест хиляди и седемдесет, нищо не виждам. Тук долу е като супа. Може би съм се отклонил.

— … данните от сонара… пада върху теб! — Разтревоженият й глас бе погълнат от смущенията.

— Не разбрах. Повторете.

— Парче от стената на каньона е поддало! Към главата ти падат скални отломъци. Изчезвай оттам!

Мощният звън от ударите на камъните пробягна по целия корпус на батискафа и Стивън панически натисна напред лостовете за управление. Една масивна сянка се спусна в мрака точно над главата му, отскочи от стената и запрати нов дъжд от по-малки отломъци в бездната. Ударите по метала зазвънтяха с нова сила. Последва особено оглушителен трясък, придружен с мощен тласък, сякаш юмрук се бе стоварил върху му.

Главата му отскочи, челюстта му се удари о прозрачния защитен купол на батискафа. Той усети, че се бе наклонил настрани, чу болезнения стон на метала, когато десният елерон задра о неравната скала на стената. Подводният апарат продължи да се търкаля надолу, а около него валяха множество малки отломъци.

Стивън бутна лоста за аварийно освобождаване на баласта и отчаяно заблъска лостовете за управление в опитите си да насочи батискафа нагоре. „Дълбочинен полет“ се килна напред, металът отново проскърца о скалата и внезапно замря. Не помръдна повече, замръзна на място, полегнал на дясната си страна. Последва нов пристъп на бясно блъскане по лостовете и бутоните.

Никакъв резултат.

Стивън спря, сърцето му биеше лудо. Не знаеше как да овладее нарастващата паника. Защо не се движи? Защо не му се подчинява подводният апарат? Насили се да погледне към двата цифрови екрана пред себе си. Електрическото захранване бе непокътнато. Токоизправителят все още действаше. Уредът за отчитане на дълбочината показваше шест хиляди осемдесет и два метра.

Постепенно дъждът от ситни камъни премина и пред светлинния лъч от лявото крило предметите започнаха да придобиват ясни очертания. Право пред него, отвъд прозрачния купол над главата му се виждаше непознат пейзаж от черни скали и гърчещи се кървавочервени червеи Riftia. Той проточи врат встрани, към дясното крило. Онова, което видя, накара стомаха му да се стегне като камък.

Крилото бе здраво вклинено между две скали. Нямаше никакъв шанс да помръдне напред. Нито назад. „Намирам се в капан, в гробница на повече от шест хиляди метра под водата.“

— … бра ли? Стив, разбра ли ме?

Той чу собствения си глас, слаб и тих, в плен на страха:

— Не мога да се движа — дясното ми крило е вклинено…

— … елероните отляво. Малко по-силен тласък може да те освободи.

— Опитах вече. Всичко опитах. Не мога да помръдна.

Слушалките му се изпълниха с мъртвешка тишина. Дали бе изгубил връзка с повърхността? Може би го бяха прекъснали? Той си представи кораба, далеч там горе, как леко се поклаща палубата му на вълните. Представи си слънцето. Горе на повърхността беше един прекрасен слънчев ден, в небето се рееха едри птици. Океанът бе бездънно син…

В ушите му пропука мъжки глас. Това беше Палмър Гейбриъл, човекът, който финансираше експедицията, думите му звучаха хладно и спокойно, както винаги.

— Предприемаме спасителна операция, Стив. Другият батискаф е вече във водата. Ще те извадим на повърхността, колкото може по-бързо. — Последва известно мълчание, а после: — Виждаш ли нещо? Опиши ми какво виждаш пред себе си.

— Стъпил съм на скална издатина, точно над отвора.

— Можеш ли да различиш нещо?

— Какво?

— Намираш се на шест хиляда осемдесет и два метра. Точно на дълбочината, от която се интересуваме. Каква е тази издатина? Скалите какви са?

„Всеки момент ще се размажа тук, а той ме заразпитвал за някакви си скапани скали.“

— Стив, използвай големия прожектор. Разкажи ни какво виждаш.

Той се насили да погледне към таблото с уредите и щракна ключа за прожектора.

Ярък лъч светлина разряза черния мрак. Взря се в новоразкрития пейзаж пред очите си и премигна. Преди бе забелязал само червеите. Сега обаче вниманието му се насочи към шелфа, върху който бе стъпил — безкрайно поле с всевъзможни отломъци. Камъните бяха с катранения цвят на въглища, приличаха на онези манганови конкреции, но тези имаха назъбени краища, като парчета стопено и застинало стъкло. Когато погледна наляво, към току-що пропуканите скали, които бяха заклещили едното му крило, той внезапно осъзна какво беше това.

— Хелън е права — прошепна той.

— Не разбрах.

— Тя беше права! Източникът на иридий — сега вече го виждам съвсем ясно…

— Заглъхваш. Препоръчвам ти… — Гласът на Гейбриъл се смеси със смущенията и изчезна.

— Не разбрах. Повтарям, не ви разбрах! — каза Ейхърн.

Мълчание.

В ушите му кънтяха ударите на собственото му сърце, бучеше тътенът на собственото му дишане. „Полека, полека, успокой се. Изразходваш кислорода си твърде бързо.“

Отвъд акрилния купол животът танцуваше изящния си танц в смъртоносните води. Минутите се разтеглиха до часове, докато Стивън наблюдаваше лекото поклащане на червеите Riftia, приличащи на кървави пера, неуморно пресяващи водата в очакване на нещо питателно. През пустото поле от камъни премина безок рак.

Светлините намаляха. Вентилаторът на климатичното устройство внезапно замря.

Акумулаторът му се изтощаваше.

Той изключи големия прожектор. Само слабият лъч на лявото крило остана да свети. След няколко минути щеше да започне да усеща деветдесетте градуса на загрятата от земната магма вода. Топлината щеше да се процеди бавно през корпуса и постепенно да го свари жив в собствените му течности. Дори почувства как една капка леко тръгна от средата на скалпа и се стече бавно по бузата му. Погледът му обаче не изпускаше онзи самотен рак, който така изящно и майсторски подскачаше и се придвижваше през каменистия шелф.

Светлината откъм страничното му крило премигна.

И изгасна.