Максим Горки
Детство (7)

7

Доста рано разбрах, че дядо има един бог, а баба — друг.

Случваше се, събуди се баба, дълго време седи на кревата, реше с гребен чудните си коси, дърпа глава, скубе, като стиска зъби, цели кичури дълга черна коприна и кълне шепнешком, за да не ме разбуди:

— Да те огън гори! Да окапеш дано!…

Надве-натри, като ги оправи, тя заплита дебели плитки, измива се набързо, като пръхти сърдито, и неотмила още раздразнението на голямото си, набръчкано от сън лице, застава пред иконите — тъкмо тогава започваше истинското утринно умиване, което изведнъж я освежаваше цялата.

Изправила превития си гръб, отметнала глава, нежно загледана в кръглото лице на Казанската Богородица, тя широко, усърдно се кръстеше и шумно, горещо шепнеше:

— Преславна Богородице, дай ми твоята милост за настъпващия ден, майко!

Кланяше се до земята, бавно изправяше гръб и отново шепнеше все по-горещо и по-умилено:

— Извор на радост, хубавице пречиста, цъфнала ябълко!…

Тя почти всяка сутрин намираше нови хвалебствени думи и това всякога ме заставяше да се вслушвам с напрегнато внимание в молитвата й.

— Сърчице, мое чисто, небесно! Закрилнице и покровителко моя, слънчице златно, майко божия, пази ме от лоша напаст, не дай никого да обидя и мене да не обиждат напразно.

С усмивка в черните очи и като че подмладена, тя отново се кръстеше с бавни жестове на тежката ръка.

— Исусе Христе, сине божи, бъди милостив към мене, грешницата, заради твоята майка…

Нейната молитва всякога биваше акатист, възхвала искрена и простодушна.

Сутрин тя се молеше малко — трябваше да приготви самовара. Дядо не държеше вече прислуга и ако баба закъснееше да приготви чая на часа, определен от него, той дълго и сърдито се караше.

Понякога, пробудил се по-рано от баба, той се качваше горе и като я сварваше на молитва, слушаше известно време нейния шепот и презрително кривеше тънките си тъмни устни, а на масата гълчеше:

— Колко съм те учил аз тебе, дъбова главо, как трябва да се молиш, а ти все своето си бъбриш. Еретичка! Как ли те търпи господ!

— Той ще разбере! — уверено отвръщаше баба. — Нему каквото и да му говориш — той ще разбере…

— Езичница проклетата! Ех, ви-ий…

Нейният бог беше цял ден с нея, тя даже на животните говореше за него. Мен ми беше ясно, че на този бог леко и покорно се подчинява всичко: хора, кучета, птици, пчели и треви. Той към всички на земята беше еднакво добър, еднакво близък.

Веднъж глезеният котарак на кръчмарката, хитър, лаком и мазен, пепеляв, златоок, любимец на целия двор, довлече от градината скорец. Баба изтръгна измъчената птица и взе да кори котарака:

— Не се ли боиш от бога, подъл злодей!

Кръчмарката и слугата се изсмяха на тези думи, но баба сърдито им викна:

— Мислите, животните не разбират бог? Всяка твар разбира това не по-лошо от вас, безжалостници…

Като впрягаше затлъстелия, оклюмал Шарап, тя беседваше с него:

— Какво ти е, божи работнико, а? Старичък си ти…

Конят въздишаше, въртеше глава.

И все пак името божие тя не произнасяше така често, както дядо. Бабиният бог ми беше понятен и не ме плашеше, но пред него не биваше да се лъже — срамно бе. Той събуждаше у мене само непреодолим срам и аз никога не лъжех баба. Беше просто невъзможно да скрия каквото и да е от този добър бог и, струва ми се, даже не изникваше желание да скривам.

Веднъж кръчмарката, като се скара с дядо, нахока заедно с него и баба, която не взимаше участие в кавгата, нахока я злобно и даже хвърли по нея морков.

— Глупачка си ти, мила моя — каза й баба спокойно, а аз се обидих жестоко и реших да отмъстя на злодейката. Дълго измислях как по-болезнено да уязвя тази рижа дебела жена с двойна гуша и без очи.

По наблюденията ми върху междуособиците сред квартирантите аз знаех, че си отмъщават един на друг за обидите, като отрязват опашките на котки, убиват кучета, убиват петли и кокошки или се вмъкват нощем в избата на врага, наливат газ в качетата със зеле и туршия и пускат кваса из буретата — но всичко това не ми харесваше. Трябваше да измисля нещо по-внушително и страшно.

Намислих го: издебнах, когато кръчмарката се спуска в избата, захлупих над нея капака, заключих го, потанцувах върху него танц на отмъщението и като хвърлих ключа на покрива, стремглаво побягнах в кухнята, където баба готвеше. Тя не можа да разбере изведнъж възторга ми, а като разбра, нашляпа ме гдето трябва, измъкна ме на двора и ме прати на покрива за ключа. Учуден от нейното отношение, аз свалих мълчаливо ключа и като избягах в ъгъла на двора, гледах оттам как тя освобождаваше пленената кръчмарка и как двете вървяха по двора и приятелски се смееха.

— Ще ти кажа аз — ме заплаши кръчмарката с месест пестник, но безокото й лице се усмихваше добродушно. А баба ме хвана за яката, закара ме в кухнята и запита:

— Защо направи това?

— Тя хвърли по тебе морков…

— Значи, заради мене? Тъй! Аз тебе, нехранимайко, при мишките под печката ще те завра, тогава ще се оправиш! Ама че защитник — гледайте мехура, че сега ще пукне. Ще кажа аз на дядо ти — той ще ти смъкне кожата! Върви горе да се учиш на книга…

Целия ден тя не ми продума, а вечерта, преди молитвата, приседна на леглото и внушително произнесе незабравимите думи:

— Виж какво, Льонка, гълъбче, запомни едно: не се бъркай в работите на възрастните! Възрастните са хора покварени: тях бог ги е изпитал, а тебе още не е — живей си с детски ум. Чакай господ да ти докосне сърцето, твоя работа да ти посочи, на твоя пътека да те изведе. Разбра ли? А кой какво е виновен — това не е твоя работа. Господ ще съди и ще наказва. Той, а не ние!

Тя помълча, смръкна енфие, като зажумя с дясното око, добави:

— Пък то понякога като че ли и сам господ не може да разбере кой какво е виновен.

— Нима господ не знае всичко? — запитах аз учудено, а тя тихо и печално отговори:

— Ако знаеше всичко, то много неща хората, май, не биха вършили. Той сигур, милият, гледа ли, гледа от небесата земята, всички нас, па понякога като се разплаче, като заридае: „Хора мои, хора, мили мои хора! Ох, как ми е жал за вас!“

Тя сама заплака и без да избърше мокрите си бузи, отиде в ъгъла да се моли.

От този ден нейният бог ми стана още по-близък и ясен.

Дядо, когато ме поучаваше, също казваше, че бог е същество вездесъщо, всезнаещо, всевиждащо, добра опора на хората във всичките им работи. Но не се молеше така, както баба.

Сутрин, преди да застане в ъгъла пред иконите, той продължително се миеше, после, спретнато облечен, внимателно приглаждаше рижата си коса, оправяше си брадата, оглеждаше се в огледалото, придърпваше ризата, пъхваше черната вратовръзка в жилетката си и предпазливо, почти крадешком, отиваше към иконите. Заставайки всякога на един и същ, като конско око, чеп на пода, той помълчаваше минута, навел глава, изпънал ръце покрай тялото си като войник. После, изправен и тънък, внушително казваше:

— Во имя отца и сина и светого духа!

Струваше ми се, че след тези думи в стаята наставаше особена тишина, даже мухите бръмчат по-тихо.

Той стои, отметнал глава, веждите му повдигнати и щръкнали, златистата брада стърчи хоризонтално; той чете молитвата твърдо, като че разправя урок; гласът му звучи ясно и настойчиво:

— „Ще дойде съдникът и ще се разкрият делата на всички…“

Полекичка се тупа в гърдите с пестник и настойчиво моли:

— „Пред тебе едничък съгреших — отвърни лице от греховете ми…“

Чете „Верую“, отсичайки думите; десният му крак потръпва, като че ли безшумно тропа в такта на молитвата; целият той напрегнато се стреми към иконите, расте и като че ли става по-тънък, по-сух, чистичък такъв, точен и придирчив:

— „Ти, която си родила изцелителя, изцели многолетните страсти на душата ми! От сърце ти поднасям стенания непрестанно, погрижи се, владичице!“

И високо вика, със сълзи в зелените очи:

— „Да ми се зачете вярата вместо делата, боже мой, да не съдиш делата, които никак, не ме оправдават!“

Сега той се кръсти често, конвулсивно, клати глава, като че иска да боде, гласът му писка и хълца. По-късно, след като бях влизал в синагоги, аз разбрах, че дядо се молеше като евреин.

Самоварът вече отдавна кипи на масата, из стаята се носи топла миризма на ръжени питки с извара — яде ми се! Баба навъсено се е прислонила до вратата и въздиша, загледана в пода. През прозореца откъм градината наднича весело слънце, по дърветата като бисер гори роса, утринният въздух приятно мирише на копър, френско грозде, зреещи ябълки, а дядо все още се моли, поклаща се, скимти:

— „Угаси пламъка на страстите ми, яко нищ съм и окаян!“

Знам наизуст всичките утринни молитви и всичките за преди лягане — знам и напрегнато следя: няма ли да сгреши дядо, няма ли да пропусне поне една дума?

Това се случваше крайно рядко и всякога възбуждаше у мене злорадо чувство.

Свършеше ли молитвата, дядо ни казваше:

— Здравейте!

Ние се покланяхме и най-после сядахме на масата. Тогава казвах на дядо:

— Днес ти пропусна „довлеет“!

— Да не лъжеш? — неспокойно и недоверчиво пита той.

— Пропусна! Трябва: „Но та вяра моя да довлеет вместо всех“, а ти не каза „довлеет“.

— Гледай ти! — възкликна той, като мига виновно.

После по някакъв начин горчиво ще ми отплати за тази забележка, но засега, като го гледам смутен, аз тържествувам.

Веднъж баба шеговито каза:

— Скучно му е сигур на господа да слуша твоето молене, старче — все едно и също говориш.

— Какво-о? — зловещо провлече той. — Какво мучиш?

— Казвам, че от своя душа никога ни думичка не подаряваш богу, колкото и да слушам.

Той се изчерви, затрепера и като подскочи от стола, хвърли чинийката върху главата й, хвърли я и заскърца като трион през чеп:

— Вън, стара вещице!

Когато ми разказваше за необоримата божия сила, той всякога и преди всичко подчертаваше нейната жестокост: съгрешили хората — и били потопени, пак съгрешили — били изгорени, градовете им разрушени. Ето господ наказа хората с глад и мор и всякога той е меч над земята и бич за грешниците.

— Всеки, който с непослушание нарушава божиите закони, ще бъде наказан с нещастие и гибел! — внушаваше той, като почукваше с костеливите си пръсти по масата.

Мъчно можех да повярвам в жестокостта на бога. Подозирах, че дядо нарочно измисля всичко това, за да ми внуши страх не от бога, а от себе си. И аз откровено го питах:

— Говориш ми това, за да те слушам, нали?

А той също така откровено отговаряше:

— Разбира се! Има си хас да не ме слушаш!

— Ами баба?

— Ти на нея, старата глупачка, не вярвай! — строго ме учеше той. — Тя от млада си е глупава, неграмотна е и не е умна. Аз ще й заповядам да не смее да говори с тебе за тия големи работи! Отговори ми: колко ангелски чинове има?

Аз отговарях и запитвах:

— А какви са тези, дето им викат чиновници?

— Гледай накъде го избива! — усмихваше се той, като криеше очи, и хапейки устни, ми обясняваше неохотно:

— Това няма нищо общо с бога, чиновниците — това са човешки работи! Чиновникът е всъщност законояд, той яде законите.

— Какви закони?

— Законите ли? Това значи… обичаи — по-весело и с по-голямо желание разправяше старикът, а язвителните му очи проблясваха. — Живеят хората, живеят и се сдумват: ето, тъй е най-добре, това и ще вземем ние за обичай, ще го направим правило, закон! Примерно: деца се събират да играят, уговарят се как да се води играта, в какъв ред. И ето тъкмо това условие е закон!

— А чиновниците?

— А чиновникът е като пакостника — дойде и всичките закони развали.

— Защо?

— Е, това ти не можеш го разбра! — казва той, като строго се намръщва и отново внушава:

— Над всички хорски работи е господ! Хората искат едно, а той — друго. Всичко човешко е нетрайно. Духне господ — и всичко става на прах и пепел.

Аз имах много причини да се интересувам от чиновниците и подпитвах:

— А защо вуйчо Яков пее:

Светлите ангели — богу служат,

а чиновниците — дявола слушат!

Дядо си повдигна брадата с ръка, пъхна я в устата си и затвори очи. Бузите му трепереха. Разбрах, че той вътрешно се смее.

— Да вържа аз на вас с Яшка краката, па да ви пусна по водата! — каза той. — Тези песни нито той трябва да пее, нито ти да ги слушаш. Това са кулугурски^[1] шеги, измислени от разколниците, еретиците.

И като се замисли, устремил поглед някъде през мене, той тихичко проточи:

— Ех, ви-ий…

Но като рисуваше бога страшен и високо над хората, той, както и баба, също го вмъкваше във всичките си работи — и него, и безчислено множество свети угодници. Баба пък като че съвсем не знаеше за угодниците освен за Никола, Юрий, Фрол и Лавр, макар че и те са били много добри и близки на хората: ходили по села и градове, намесвали се в живота на хората, имали всички техни свойства. Дядовите пък светии бяха почти все мъченици; те събаряли идоли, спорели с римските царе и затова ги изтезавали, горели, одирали им кожите.

Понякога дядо мечтаеше:

— Да ми помогне господ да продам тази къщица, макар с петстотин печалба — бих отслужил молебен на свети Никола!

Баба ми говореше, подсмихвайки се:

— Ще вземе свети Никола да продава къщата на стария глупак, като че ли си няма отец Никола друга, по-умна работа.

Дълго време пазех дядови черковни календари с разни надписи от неговата ръка. В тях между впрочем срещу деня на Йоаким и Ана беше написано с ръждиво мастило и прави букви: „Избавиха ме от беда милостивите“.

Аз помня тази „беда“: загрижен за поддръжката на непрокопсаните си деца, дядо почна да се занимава с лихварство, започна тайно да приема вещи в залог. Някой обадил на властите и една нощ нахлу полиция за обиск. Беше, голям страх, но всичко свърши благополучно: дядо се моли до изгрев слънце и сутринта пред мене написа на календара тези думи.

Пред вечерята той четеше с мене псалтира, часослова или дебелата книга на Ефрем Сирни, а след вечеря отново заставаше на молитва и във вечерната тишина дълго звучаха тъжни, покайни думи:

— „Какво да ти поднеса или с какво да ти се отплатя, великомъдри и безсмъртни царю… И ни запази от всяко мечтание… Господи, закриляй ме от някои люде… Дай ми сълзи и съзнание за смъртта…“

А баба често казваше:

— Ох, как се уморих днеска! Май че, изглежда, без молитва ще легна…

Дядо ме водеше на църква: в събота — на всенощно бдение, в празници — на втора литургия. Аз и в храма различавах кога на кой бог се молят: всичко, което четат свещеникът и псалтът е за дядовия бог, а хористите пеят всякога за бабиния.

Аз, разбира се, грубо изразявам това детско различие между боговете, което, помня, тревожно раздвояваше душата ми, но дядовият бог предизвикваше у мене страх и неприязън: той не обичаше никого, следеше всичко със строг поглед. Търсеше и виждаше у човека преди всичко лошото, злото, грешното. Беше ясно, че той не вярва на човека, всякога очаква покаяния и обича да наказва.

В тези дни мислите и чувствата за бога бяха главната храна за душата ми, най-красивото в живота ми — всички други впечатления само ме обиждаха със своята жестокост и мръсотия, възбуждаха отвращение и тъга. Господ беше единственото добро и светло от всичко, което ме заобикаляше — бабиният бог, такъв мил, приятел на всичко живо. И, разбира се, не можеше да не ме тревожи въпросът: как така дядо не вижда добрия бог?

Не ме пускаха да излизам на улицата, защото тя ме възбуждаше много, аз като че се опивах от нейните впечатления и почти всякога ставах виновник за буйства и скандали. Не се сдружих с никого, съседските дечурлига се отнасяха към мене враждебно; не ми се харесваше, дето ме наричаха Каширин, а те като забелязаха това, още по-упорито крещяха един на друг:

— Гледайте, излезе внукът на гърчавия Каширин!

— Дръжте го!

И се започваше бой.

За годините си бях твърде силен и сръчен в битките — това признаваха самите ми врагове и винаги ме нападаха на тълпа. Но все пак улицата всякога надвиваше и аз се връщах в къщи обикновено с разбит нос, разсечени устни и синини по лицето, изпокъсан, прашен.

Баба ме посрещаше уплашено, със състрадание:

— Какво, сине майчин, пак ли се би? На какво прилича това, а? Като те почна сега пък аз…

Миеше ми лицето, налагаше ми синините с речна гъба, с медни монети или с компрес от куршумена вода и ме съдеше:

— Ами ти защо се биеш? В къщи си мирен, а на улицата на нищо не приличаш! Безсрамник. Ще кажа на дядо ти да не те пуска…

Дядо виждаше синините ми, но никога не ми се караше, само покашлюваше и мърмореше:

— Пак ли с медали? Ти, Аника-воин, да не си посмял да излизаш на улицата, чуваш ли?

Мен не ме и влечеше улицата, ако там беше тихо, но щом чуех веселата детска глъчка, аз се измъквах на двора въпреки дядовата забрана. Синините и натъртванията не ме обиждаха, но неизменно ме възмущаваше жестокостта на уличните забавления — жестокост, твърде позната, която ме вбесяваше! Не можех да търпя, когато децата насъскваха кучета или петли, мъчеха котките, гонеха еврейските кози, подиграваха се с пияните просяци и с малоумния Игоша Смърт в джоба.

Той беше висок, сух и почернял човек, в тежък овчи кожух, с остри косми по костеливото, ръждясало лице. Ходеше по улицата прегърбен, странно се клатеше и мълчаливо, упорито гледаше в земята пред краката си. Неговото чугунено лице с малки тъжни очи ми внушаваше боязливо уважение — мислех, че този човек е зает със сериозна работа, нещо търси и не трябва да му се пречи.

Децата тичаха след него и хвърляха камъни по приведения му гръб. Той като че дълго не ги забелязваше и не чувствуваше болките от ударите, но изведнъж се спираше, вдигаше глава, поправяше с конвулсивни движения на ръцете рунтавата шапка и се оглеждаше, сякаш току-що се бе пробудил.

— Игоша Смърт в джоба! Игоша, къде отиваш? Виж — смъртта е в джоба ти! — крещят децата.

Той сграбчваше с ръка джоба си, после бързо се навеждаше, вземаше от земята камък, късче от нещо, буца пръст и несръчно размахваше дълга ръка, като псуваше. Псуваше всякога с едни и същи три мръсни думи — в това отношение децата бяха неизмеримо по-богати от него. Понякога той ги подгонваше с куцукане: дългият кожух му пречеше да тича, падаше на колене, като се опираше в земята с черните си ръце, които приличаха на сухи клони. Децата го удряха по гърба и ребрата с камъни, а по-смелите от тях съвсем го приближаваха и отскачаха, след като изсипеха на главата му шепи пръст.

Друго и може би още по-тежко впечатление от улицата беше майсторът Григорий Иванович. Той съвсем ослепя и ходеше да проси — висок, благообразен, ням. Водеше го под ръка дребничка, побеляла бабичка. Когато спираха под прозорците, тя се провикваше провлечено с писклив глас, всякога загледана някъде встрани:

— Подарете, за бога, на слепия, сакатия…

А Григорий Иванович мълчеше. Черните му очила гледаха право в стената на къщата, в прозореца, в лицето на отсрещния. Просмуканата с бои ръка бавно поглаждаше широката брада, устните му бяха плътно стиснати. Аз често го виждах, но никога не чувах звук от тези стиснати устни и мълчанието на стареца мъчително ме подтискаше. Не можех да отида при него, никога не се приближавах, напротив, като го зърнех, тичах в къщи и казвах на баба:

— Григорий минава по улицата!

— Ами? — неспокойно и тъжно възкликваше тя! — На, тичай, дай му!

Аз отказвах грубо и сърдито. Тогава тя сама отиваше навън и дълго разговаряше с него, застанала на тротоара. Той се смееше, като тръскаше брадата си, но сам говореше малко, едносрично.

Понякога баба го викаше в кухнята, поеше го с чай, нахранваше го. Веднъж той попитал къде съм аз. Баба ме повика, но аз побягнах и се скрих в дървата. Не можех да отида, беше ме извънредно срам от него и аз знаех, че и баба се срамува. Само веднъж говорехме с нея за Григорий: като го изпрати до портата, тя се връщаше бавно през двора и плачеше, отпуснала глава. Отидох при нея и я хванах за ръка.

— Ти защо бягаш от него? — тихо попита тя. — Той те обича, той е добър…

— Защо дядо не го храни? — попитах аз.

— Дядо ти ли?

Тя се спря, притисна ме към себе си и почти шепнешком пророчески каза:

— Помни ми думата: тежко ще ни накаже господ за този човек! Ще ни накаже…

Не се излъга: след десет години, когато баба вече беше се успокоила навеки, самият дядо ходеше по улиците на града, просяк и безумен, и жално се молеше под прозорците:

— Добри готвачи, подарете парче баничка, да имаше баничка! Ех, ви-ий…

От предишното му беше останало само това горчиво, провлечено, вълнуващо душата:

— Ех, ви-ий…

Освен Игоша и Григорий Иванович мен ме подтискаше и пропъждаше от улицата разпътната Ворониха. Тя се появяваше в празнични дни, грамадна, раздърпана, пияна. Вървеше с някаква особена походка, сякаш не движи краката си, не се допира до земята, носеше се като облак и пееше безсрамни песни. Всички срещнати се криеха от нея, като се мушкаха в портите на дворовете, зад ъглите, в дюкянчетата — тя като че ли помиташе улицата. Лицето и беше почти синьо, надуто като мехур, големите сиви очи бяха страшно и насмешливо ококорени. А понякога тя виеше, плачеше:

— Дечица мои, къде сте?

Аз питах баба: какво значи това?

— Не ти трябва да знаеш! — отвърна тя тъжно, нов се пак разказа накратко. Тази жена имала мъж — чиновник, Воронов, доискало му се нему да получи друг, по-висок чин и той продал жена си на своя началник, а оня я отвел някъде и две години я нямало. А когато се върнала, децата й — момченце и момиче — били умрели, мъжът й прахосал държавни пари и бил в затвора. И ето от мъка жената почнала да пие, да скита и буйствува. Всеки празник надвечер я прибира полицията…

Не, в къщи беше по-добре, отколкото на улицата. Особено хубави бяха часовете след обяд, когато дядо отиваше в работилницата на вуйчо Яков, а баба, седнала до прозореца, ми разказваше интересни приказки, истории, говореше за моя баща.

На скореца, който тя отърва от котарака, обряза счупеното крило, а на мястото на отхапания крак майсторски пристави клечка и като излекува птицата, учеше я да говори. Понякога по цял час стоеше пред клетката на прозоречната рамка — също като голям, добър звяр — и с дебел глас повтаряше на възприемчивата, черна като въглен птица:

— Е, искай; на скорчо — просце!

Скорецът я поглежда накриво с кръгло, живо око на хуморист, чука с клечката по тънкото дъно на клетката, протяга шия и свири като авлига, имитира сойка, кукувица, мъчи се да мяука като котка, подражава воя на кучето, а човешката реч не му се удава.

— Ама не хитрувай! — сериозно му казва баба. — Кажи: на скорчо — просце!

Черната маймуна в пера оглушително крещи нещо подобно на бабините думи, — старицата се смее радостно, дава с пръсти на птицата просени зрънца и казва.

— Знам те аз тебе, шмекер; преструван си ти — всичко можеш, всичко умееш!

И изучи скореца: след известно време той доста ясно си искаше храна, а като видеше баба, провличаше нещо като:

— Драасти…

Отначало висеше в стаята на дядо; но-скоро той го изгони при нас на тавана, защото скорецът се научи да го дразни. Дядо произнася гласно думите на молитвите, а птицата, като провре восъчно жълто клюнче между пръчките на клетката, изсвирва:

— Тю, тю, тю-ирр, ту-ирр, ти-ирр, тю-уу!

На дядо това му се стори обидно. Веднъж, като прекъсна молитвата, тропна с крак и изкрещя свирепо:

— Махни го, дявола, ще го убия!

Много бяха интересните, забавните неща в къщи, ала понякога ме душеше непоносима мъка. Целият сякаш се наливах с нещо тежко и дълго живеех като в дълбока тъмна яма, изгубил зрение, слух, и всички чувства, сляп и полумъртъв…