Максим Горки
Детство (4)

4

Лежа на широкия креват, увит съм няколко пъти в тежък юрган и слушам как баба се моли на бога, коленичила и притиснала едната си ръка на гърдите, а с другата бавно и рядко се кръсти.

Навън е лют мраз; зеленикава лунна светлина гледа през дантелените — целите в лед — стъкла на прозореца и ясно осветява доброто широконосо бабино лице, запалвайки в тъмните очи фосфорен пламък. Копринената шапчица, която покрива косите на баба, лъщи като кована; черната и рокля се движи, на струи се спуска от раменете й, разстила се по пода.

Като свърши молитвата, баба мълчешком ще се разсъблече, грижливо ще сгъне дрехите си на сандъка в ъгъла и ще дойде при леглото, а аз ще се престоря, че съм заспал дълбоко.

— Ама ти хитруваш, разбойнико, не спиш ли? — тихичко ми казва тя. — Не спиш май, ангелчето ми? Хайде, давай юргана!

Предвкусвайки по-нататъшното, аз не мога да си сдържа усмивката; тогава тя ръмжи:

— А-а, така ли? Шеги си решил да си правиш със старата баба!…

Като хваща края на юргана, тя така ловко и силно го дръпва към себе си, че аз подскачам във въздуха и преобръщайки се няколко пъти, се пльосвам в мекия пухен дюшек, а тя се залива от смях:

— Какво, шаранчо? Глътна ли коремчето?

Но понякога тя се моли много дълго, аз действително заспивам и вече не усещам кога си ляга.

Дългите молитви всякога бяха завършек на дни на огорчение, кавги и бой; много интересно беше да се слушат. Баба подробно разказва на бога за всичко, което се е случило в къщи; тежко, като голям хълм, стои тя на колене, отначало шепне неразбрано, бързо, а после нарежда басово:

— Ти, господи, сам знаеш — всекиму се иска по-хубавото. Михаил е по-голям, той би трябвало да остане в града, унизително му е да иде отвъд реката, и мястото там е ново, непроверено; какво ще бъде — не се знае. А баща им — той повече Яков обича. Хубаво ли е това — да не обичаш еднакво децата си? Упорит старец — да беше го вразумил, господи!

Гледайки черните икони с големите си светещи очи, тя съветва своя бог:

— Прати му, господи, праведен сън, та да разбере как трябва да дели децата си!

Кръсти се, кланя се до земята и като удря голямото си чело в пода, отново се изправя и говори внушително:

— Да беше се усмихнал на Варвара с някаква радост! С какво те разгневи тя, с какво е по-грешна от другите? Бива ли тъй: млада жена, здрава, а в скръб живее. Спомни си, господи, и за Григорий — очите му са все по-зле. Ще ослепее — ще тръгне да проси, не е хубаво! Цялата си сила е похабил за дядото, а ще му помогне ли дядото!… О, божичко, божичко…

Тя дълго мълчи, покорно отпуснала глава и ръце, като че е заспала дълбоко, замръзнала е.

— Какво още? — гласно си припомня тя, като смръщва вежди. — Спаси, помилуй всички православни; на мене, окаяната глупачка, прости — ти знаеш: не от злоба греша, а от глупост.

И като въздъхва дълбоко, говори ласкаво, удовлетворено:

— Ти знаеш всичко, скъпи, всичко ти е известно, господи.

Много ми харесваше бабиният бог, такъв близък на нея, и аз често я молех:

— Разкажи ми за бога!

Тя говореше за него особено: много тихо, като странно провличаше думите, притворила очи и непременно седнала; приповдигне се, седне, метне забрадка на главата си и започне надълго, докато не заспиш:

— Седи господ на хълм, посред райска ливада, на престол от син камък-сапфир, под сребърни липи, и тия липи цъфтят през цялата година; няма в рая ни зима, ни есен и цветята никога не вехнат, така и цъфтят непрекъснато, за радост на божиите угодници. А около господа летят множество ангели — като че вали сняг или се роят пчели — или пък бели гълъби долитат от небето на земята и отново на небето и разправят на бога за нас, хората. Там са и твоят, и моят, и дядовият — всекиму ангел е даден, господ е еднакъв към всички. Ето, твоят ангел носи вест на господа: Лексей се оплези на дядо си! А господ нарежда: е, нека дядо му да го набие! И така всичко, за всички и на всекиго той въздава според делата — на едни нещастие, на други радост. И тъй е хубаво всичко при него, че ангелите само се веселят, пляскат с криле и му пеят непрекъснато: „Слава тебе, господи, слава тебе!“ А той, милият, само им се усмихва — иска да каже, така да е!

И самата тя се усмихва, като поклаща глава.

— Ти това виждала ли си го?

— Не съм го видяла, но знам! — отговаря тя замислено.

Като говореше за бога, рая, ангелите, тя ставаше мъничка и кротка, лицето й се подмладяваше, влажните очи струяха особено топла светлина. Аз вземах в ръце тежките копринени плитки, обвивах шията си и без да се помръдвам, внимателно слушах безкрайните, никога неомръзващи разкази.

— На човека не е дадено да види бога — ще ослепее. Само светиите могат да го гледат. А виж, ангели съм виждала; те се явяват, когато душата е чиста. Стоях в черква на утринна, а в олтара се разхождат двама като мъгла, през тях се вижда всичко, светли, светли и с криле до пода, дантелени, воалени. Обикалят около престола и помагат на отец Илия, старчето; той повдига немощни ръце богу да се моли, а те подкрепят лактите. Той беше много старичък, вече сляп, блъскаше се във всичко и скоро след това склопи очи, помина се. Тогава, като ги видях — примрях от радост, сърцето ме заболя, сълзи ми потекоха — ох, хубаво беше! Ех, Льонка, душице, хубаво е всичко божие и на небето, и на земята, толкова е хубаво…

— А у нас нима е хубаво?

Баба се прекръсти и отговори:

— Слава на пресветата Богородица — всичко е хубаво!

Това ме смущава: трудно ми беше да призная, че в къщи всичко е хубаво, струваше ми се, че живеем все по-зле и по-зле.

Веднъж, като минавах покрай вратата на вуйчо Михайловата стая, видях как вуйна Наталия, цялата в бяло, притиснала ръце на гърди, се мяташе из стаята, като изхълцваше тихо, но страшно:

— Господи, прибери ме, отведи ме!…

Молитвата й ми беше понятна и аз разбирах Григорий, когато той мърмореше:

— Ще ослепея, по просия ще тръгна и пак ще съм по-добре.

На мен ми се искаше да ослепее по-скоро — ще измоля да му стана водач и ще скитаме по света заедно. Аз вече му говорих за това; майсторът се усмихна и отговори:

— Ами добре, ще тръгнем! Пък аз ще разправям из града: това е внук на Василий Каширин, старейшината на цеха, от дъщеря му! Интересно ще бъде…

Неведнъж под празните очи на вуйна Наталия видях сини подутини, на жълтото й лице — подпухнали устни. Попитах баба:

— Вуйчо бие ли я?

Въздишайки, тя отвърна:

— Тайно я бие, проклетникът! Дядо ти не му дава да я бие, а той — нощем. Зъл е той, а тя е мека Мария.

И разказа, като се въодушеви:

— Все пак сега вече не бият така, както биеха! Е, в зъбите ще удрят, по ухото, за косата ще подърпат малко, а пък по-рано с часове изтезаваха! Дядо ти ме би веднъж на един Великден от обед до вечерта. Побие — умори се, а като отпочине — пак. И с юздите, и всякак.

— За какво?

— Не помня вече. Друг път ме би до смърт и пет денонощия не ми даде да ям — едва оживях тогава. А пък веднъж…

Това ме учудваше до немай-къде: баба беше два пъти по-едра от дядо и не ми се вярваше, че той може да я надвие.

— По-силен ли е от тебе?

— Не е по-силен, но е по-голям! Освен това — мъж ми е! За мене бог ще му дири сметка, а на мене ми е заповядано да търпя…

Интересно и приятно беше да гледам как тя бърше прахта на иконите, чисти украсите им; иконите бяха богати, с бисери, сребро и скъпоценни камъни по ореолите; тя вземаше с ловки ръце иконата, гледаше я усмихнато и с умиление говореше:

— Какво мило личице!…

И като се прекръстваше, я целуваше.

— Напрашила си се, опушена си — ах ти, майко всепомощнице, радост безкрайна! Гледай, Льоня, ангелче, каква тънка рисунка, фигурите какви са мънички, а всяка си е отделно. Тази се казва „Дванадесет празници“, в средата е божията майка Феодоровска, предобра. А ето тази е „Не ридай за мене, майко, като ме гледаш в ковчега“.

Понякога ми се струваше, че тя си играе на икони, така задушевно и сериозно, както немощната братовчедка Катерина — на кукли.

Често виждаше дяволи, по цял куп и поотделно.

— Вървя си една нощ през великите пости покрай къщата на Рудолфови. Нощта лунна, млечна, изведнъж гледам: яхнал покрива, край комина стои черният, навел рогата глава над комина и души, пръхти, голям и рошав. Души и опашка влачи по покрива, мете. Аз го прекръстих: „Да възкръсне бог и да се пръснат враговете му“ — рекох. Той изскимтя тихичко и се претърколи от покрива, пльосна се в двора! Рудолфови тоя ден готвеха сигур блажно, та той душеше и се радваше…

Аз се смея, като си представям как дяволът се търкаля от покрива, тя също се смее и казва:

— Много обичат те лудориите, също като малките деца! Веднъж перях в банята и закъснях до среднощ: изведнъж вратичката на пещта отскочи. И се изсипаха те оттам, кое от кое по-малко, червенички, зелени, черни като хлебарки. Аз — към вратата — няма път; потънах в дяволи, цялата баня изпълниха: не можеш да мръднеш, в краката се завират, дърпат ме, притиснаха ме така, че и да се прекръстя не мога! Мъхнатички, меки, горещи, като котета, само че всички ходят на задните си крака; въртят се, лудуват, зъбят се с мишите си зъбчета, оченцата им зелени, рогата едва наболи, като брадавици стърчат, опашките — като на прасенца — олеле господи! Изгубих свяст! А като дойдох на себе си — свещта едва гори, коритото изстинало, прането изтърсено на пода. Ах, вие, мисля си — да пукнете макар!

Затворил очи, аз виждам как от гърлото на пещта, от нейните сиви камъни на гъст поток се леят мъхнати, пъстри твари, изпълват малката баня, духат свещта, плезят закачливо розови езици. Това е смешно, но и страшно. Баба, като клати глава, мълчи известно време и изведнъж сякаш пак пламва цялата:

— И прокълнати съм виждала: беше пак през зимна нощ, виелица имаше. Вървя си през Дюковия дол, дето, ако помниш, съм ти разправяла, че Яков и Михайло искаха да удавят баща ти в процепа на леда. Вървя си, значи; едва се спуснах по пътеката на дъното, па като се засвири, задюдюка в дола! Гледам, а срещу мене лети тройка врани коне и един такъв едър дявол с червена шапка стърчи като кол, управлява ги, стъпил на капрата, изпънал ръце, държи юзди от ковани синджири. А по дола не се минаваше с кола — и лети тройката право в яза, обвита в снежен облак. И седят в шейната пак само дяволи, свирят, викат, размахват шапки — та така преминаха седем тройки като пожарни и всичките врани коне са хора, прокълнати от бащите и майките си; такива хора стават залъгалка на дяволите, а те ги яздят, разкарват ги нощем по разни свои празници. Сигур дяволска сватба съм видяла…

Не може да не се вярва на баба — тя говори така просто, убедително.

Но особено хубаво казваше тя стихове за това, как Богородица ходела по земните мъки, как уговаряла разбойничката, „княгиня-госпожата“ Енгаличева да не бие и да не граби руските хора; стихове за Алексей, божия човек, за Ивана-воина; приказки за премъдрата Василиса, за Попа-козел и божия кръстник, страшни бивалици за Марфа Посадница, за Баба Уста, атаман на разбойници, за Мария, египетската грешница, за скърбящата майка на разбойника; приказки, истории и стихове тя знаеше безброй много.

Без да се страхува ни от хората, ни от дядо, ни от дявола, ни от всяка друга нечиста сила, тя до ужас се боеше от черните хлебарки, като ги усещаше даже на голямо разстояние. Случваше се да ме разбужда нощем и да шепне:

— Альоша, миличък, хлебарка пълзи, убий я, за бога!

Сънен, аз запалвах свещ и пълзях по пода, като търсех врага, това не веднага и всякога ми се удаваше.

— Никъде я няма — казвах аз, а тя като лежеше неподвижно, завита през глава, едва чуто молеше:

— Ох, има! Потърси, моля ти се! Тук е, знам аз…

Тя никога не се лъжеше — намирах хлебарката някъде далече от леглото.

— Уби ли я! Е, слава богу! А на тебе сполай…

И като дръпне завивката от главата, облекчено въздъхва и се усмихва.

Ако не намирах гадината, тя не можеше да заспи; усещах как потреперва тялото и при най-малкото шумолене в мъртвата нощна тишина и чувах как, сдържайки дишането си, шепне:

— До прага е… под сандъка пропълзя…

— Защо те е страх от хлебарките?

Тя отговаряше убедително:

— Ами не разбирам за какво са? Пълзят ли, пълзят, черни. Господ на всяка буболечка заръка е дал: мокрицата показва, че в къщи има влага, дървеницата — значи, стените са мръсни; въшка ако попадне — човек ще се разболее — всичко е ясно! А тези — кой ги знае каква сила има в тях, за какво са пратени?

 

 

Веднъж, когато беше коленичила и сърдечно беседваше с бога, дядо отвори вратата на стаята и с пресипнал глас каза:

— Е, майко, навести ни господ — горим!

— Какво приказваш? — извика баба, като скочи от пода, и двамата, тежко затропали, се втурнаха в тъмнината на голямата гостна стая.

— Евгения, сваляй иконите! Наталия, обличай децата! — строго, с твърд глас командуваше баба, а дядо тихичко виеше:

— И-и-и…

Аз изтичах в кухнята: прозорецът към двора блестеше като златен. По пода течаха, пълзяха жълти петна. Босият вуйчо Яков, като обуваше прав ботушите си, подскачаше, като че му пареха подметките, и викаше:

— Мишка е подпалил, подпалил и избягал, аха!

— Млък, куче — каза баба, като го блъсна към вратата така, че той едва не падна.

През скрежа на стъклата се виждаше как гори покривът на работилницата, а през отворената й врата се развихряше къдрав пламък. В тихата нощ червените му цветове цъфтяха без дим, само много високо над тях се люшкаше тъмен облак, без да скрива от погледа сребърния поток на Млечния път. Алено светеше снегът и стените на постройките трепереха, клатеха се, като че се стремяха към горещия ъгъл на двора, дето весело играеше огън, като заливаше с червено широките цепнатини в стената на работилницата и подаваше през тях нажежени криви гвоздеи. По черните дъски на сухия покрив се извиваха златни, червени ленти и бързо го омотаваха; сред тях предизвикателно стърчеше и димеше тънкия глинен комин; тих пукот, копринен шум се удряше в стъклата на прозорците; огънят все повече се засилваше; работилницата, разхубавена от него, приличаше на иконостас в черква и непреодолимо влечеше към себе си.

Като наметнах на главата си тежка полушубка и нахлузих някакви обувки, аз се измъкнах в коридора, на външния вход, и се вцепених, ослепен от ярката игра на огъня, заглушен от виковете на дядо, на Григорий, на вуйчо, от трясъка на пожара, изплашен от поведението на баба: наметнала на глава празен чувал, обвила се с чул, тя тичаше право към огъня и се мушна в него, като викаше:

— Витриолът, диванета! Ще избухне витриолът…

— Григорий, дръж я — викаше дядо. — Ох, загубена е.

Но баба вече изскочи, цялата димяща, като въртеше глава, превита, с голямата дамаджана витриол в изпънатите си ръце.

— Старче, коня изведи! — викаше тя, като хъркаше и кашляше. — Махнете това от гърба ми — не виждате ли, че горя!…

Григорий смъкна от нея тлеещия чул и като се превиваше на две, почна с лопатата да хвърля към вратите на работилницата големи буци сняг; вуйчо подскачаше около него с брадва в ръце; дядо тичаше около баба, като хвърляше по нея сняг; тя пъхна дамаджаната в преспата, втурна се към портата, отвори я и като се кланяше на дотичалите хора, говореше:

— Хамбара, съседи, спасявайте! Огънят ще се прехвърли в хамбара, в плевнята — нашето всичкото до троха ще изгори, а и вашето ще обхване. Сечете покрива, сеното — в градината! Григорий, горе хвърляй, защо хвърляш на земята! Яков, не се щурай, дай на съседите брадви, лопати! Добри хора, хайде всички — бог да ни е на помощ.

Тя беше така интересна, както и пожарът. Осветявана от огъня, който сякаш гонеше нея черната, тя се мяташе по двора, навсякъде довтасваше, навред разпореждаше, всичко виждаше.

На двора изтича Шарап, като се дигаше на задните си крака и подхвърляше дядо; огънят удари в големите му очи, те алено блеснаха; конят изпръхтя, запъна се на предните си крака; дядо изпусна повода и отскочи, като викна:

— Майко, дръж!

Тя се хвърли под краката на изправилия се кон, разпери ръце, застана като кръст, конят жално зацвили, устреми се към нея, като гледаше накриво огъня.

— Не бой се! — каза с плътен глас баба, като го потупа по шията и хвана юлара. — Оставям ли те аз в тоя ужас? Ех, ти, мишленце…

Мишленцето, три пъти по-голямо от нея, покорно вървеше подире й към портата и пръхтеше, като оглеждаше червеното й лице.

Бавачката Евгения изведе от къщи загърнатите, глухо хленчещи деца, и завика:

— Василий Василич, няма го Алексей…

— Върви, върви! — отговори дядо, като махаше с ръка, а аз се мушнах под стълбата на входа, за да не изведе бавачката и мен.

Покривът на работилницата вече хлътна; тънки греди стърчаха към небето, димяха и святкаха със златни въглени; вътре в постройката с вой и трясък избухваха зелени, сини, червени езици, пламъкът на снопове се хвърляше към двора, към хората, които се трупаха около голямото огнище и с лопатите хвърляха в него сняг. В огъня яростно кипяха казаните, дигаше се гъст облак пара и дим, странни миризми се носеха по двора и изстискваха от очите сълзи; аз се измъкнах изпод стълбата и попаднах в краката на баба.

— Бягай! — извика тя. — Ще те смачкат, бягай…

В двора се втурна конник в медна шапка с гребен… Червеният кон бе потънал в пяна, а той, вдигнал високо ръка с бич, ревеше заплашително:

— Отстъпете!

Весело и бързо дрънчаха звънчета, всичко беше празнично красиво. Баба ме блъсна към входа:

— На кого казвам? Бягай!

Не можеше да не я послушаш в този час. Аз отидох в кухнята, отново се прилепих до стъклото на прозореца, но от тъмната купчина хора вече не се виждаше пожарът — само медни шлемове бляскаха между зимните черни шапки и каскети.

Бързо притиснаха огъня към земята, заляха, стъпкаха го, полицията разгони хората и в кухнята влезе баба.

— Кой е? Ти-и? Не спиш ли, боиш ли се? Не бой се, вече всичко се свърши…

Седна до мене и замълча, като се поклащаше. Беше хубаво, че отново се върна тихата нощ, тъмнината, но и за огъня ми беше жал.

Влезе дядо, спря се на прага и попита:

— Майко?

— Е?

— Изгори ли се?

— Нищо!

Той запали клечка кибрит, като освети със син пламък своето лице на порче, изцапано със сажди, намери свещта на масата и бавно седна до баба.

— Да беше се измил — каза тя, също цялата в сажди, вмирисана на лют дим.

Дядо въздъхна:

— Милостив е господ към тебе, голям разум ти дава…

И като я погали по рамото, добави ухилен:

— За малко, за един час, ама дава!…

Баба също се усмихна, искаше нещо да каже, но дядо се начумери:

— Григорий трябва да се уволни — това е негово недоглеждане! Отработи си човекът, отживя си своето! На входа седи Яшка, плаче диването… Иди при него…

Тя стана и излезе, като държеше ръка пред лицето и духаше пръстите си, а дядо, без да ме гледа, тихо попита:

— Целия пожар ли видя? Как ти се струва баба, ти, а? Уж старица… Бита, трепана… Ама на̀! Ех, че сте…

Наведе се и дълго мълча, после стана и като очисти фитила на свещта с пръсти, отново ме попита:

— Беше ли те страх?

— Не.

— И няма защо да се боиш…

Той сърдито смъкна ризата си, отиде в ъгъла към умивалника и там, в тъмнината, като тропна с крак, високо каза:

— Пожарът е глупост! За пожара пострадалият трябва да се набие с камшик насред площада: той или е глупец, или е крадец! Ето как трябва да се постъпва и няма да има пожари!… Върви да спиш. Защо седиш?

Аз излязох, но не ми се удаде да спя тази нощ: едвам бях легнал в леглото — и подскочих от нечовешки вой; отново се хвърлих в кухнята; по средата стоеше дядо без риза, със свещ в ръка; свещта трепереше, той тътреше крака по пода, без да се движи, и хриптеше:

— Майко, Яков, какво, става?

Аз скочих на печката, сврях се в кьошето, а в къщата пак почна шетня като при пожара; на вълни се блъскаше, в тавана и стените отмерен, все по-висок, напрегнат вой. Дядо и вуйчо тичаха като побъркани, баба крещеше и ги пъдеше нанякъде; Григорий тропаше с цепениците, с които натъпкваше печката, наливаше вода в съдовете и ходеше из кухнята, клатейки глава като астраханска камила.

— А ти запали по-напред печката! — командуваше баба.

Той посегна за борина, напипа крака ми и уплашено извика:

— Кой е? Тю-ю, изплаши ме… Все си там, където не трябва…

— Какво става?

— Вуйна ти Наталия ражда — равнодушно каза той, като скочи на пода.

Аз си спомних, че майка ми не виеше така, когато раждаше. Като постави котлите на огъня, Григорий се качи при мене на печката, извади от джоба си глинена луличка, показа ми я.

— Почвам да пуша зарад очите! Баба ти ме съветва: смъркай, а аз мисля, че е по-добре да пуша…

Той седеше на крайчеца на печката, спуснал крака, загледан надолу в слабия пламък на свещта. Ухото и бузата му бяха очернени със сажди, ризата му беше скъсана отстрани, виждаха се ребрата му, широки като обръчи. Едно от стъклата на очилата му беше счупено, почти половината от стъклото беше паднало от рамката и през дупката гледаше червено око, мокро, също като рана. Натъпквайки лулата с тютюн, той се прислушваше в стоновете на родилката и бъбреше несвързано, като пиян:

— А баба ти се изпогори. Как ще бабува сега? Гледай как стене вуйна ти! Забравихме за нея; тя, изглежда, още в началото на пожара е почнала да се гърчи — от уплаха… Ето колко е трудно да родиш човек, а не почитат жените! Ти запомни: жените трябва да се почитат, майките тоест…

Аз дремех и се пробуждах от шетнята, от хлопането на врати, от пияните викове на вуйчо Михаил: в ушите ми се навираха странни думи:

— Царските врата трябва да се отворят…^[1]

— Дайте й масло от кандилото с ром и сажди: половин чаша масло, половин чаша ром и супена лъжица сажди…

Вуйчо Михаил молеше досадно:

— Пуснете ме да погледам…

Той седеше на пода, разкрачил крака, и плюеше пред себе си, като пляскаше с ръце по пода. На печката стана нетърпимо горещо, аз слязох, но когато се изравних с вуйчо, той ме хвана за крака, дръпна ме и аз паднах, като се ударих в тила.

— Глупак! — викнах му аз.

Той скочи, отново ме хвана и изрева, като ме раздруса:

— Ще те прасна в печката!…

Дойдох на себе си в гостната стая, в ъгъла, под иконите, на коленете на дядо; той гледаше в тавана, люлееше ме и говореше тихо:

— Оправдание за нас няма, за никого…

Над главата му ярко гореше кандилото, на масата, сред стаята — свещ, а в прозореца вече гледаше мътното зимно утро.

Дядо ме попита, като се наведе към мене:

— Какво те боли?

Всичко ме болеше. Главата ми беше мокра, тялото тежко, но не ми се искаше да говоря за това — всичко наоколо бе така чудно: почти по всички столове в стаята седяха чужди хора — свещеник в лилава дреха, побелял старец с очила и във военни дрехи и още много други. Всичките седяха неподвижно, като статуи, застинали в очакване, и слушаха плискане на вода някъде близо. До вратата стоеше вуйчо Яков, изпънат, скрил ръце отзад. Дядо му каза:

— На̀, отведи го тоя да спи…

Вуйчо ме повика с пръст и тръгна на пръсти към вратата на бабината стая, а когато се вмъкнах в кревата, той пошепна:

— Умря вуйна ти Наталия.

Това не ме учуди — тя вече, отдавна живееше невидимо, без да се явява в кухнята, на масата.

— А къде е баба?

— Там — отвърна вуйчо, като махна с ръка и излезе все така бос, на пръсти.

Аз лежах на кревата и се озъртах. До стъклата на прозорците се бяха притиснали някакви космати, побелели, слепи лица. В ъгъла, над сандъка, виси роклята на баба — аз знаех това, — но сега ми се струваше, че там се е притаило нещо живо и чака. Като скрих глава под възглавницата, аз гледах с едно око към вратата; искаше ми се да скоча изпод пухения юрган и да бягам. Беше горещо, задушаваше ме гъста, тежка миризма, напомняйки ми как умираше Циганок и по пода течаха вадички кръв. В главата или в сърцето ми набъбваше някакъв оток. Всичко, каквото видях в този дом, минаваше през мене като зимен керван по улицата и ме мачкаше, унищожаваше…

Вратата се отвори много бавно, в стаята влезе баба, притвори вратата, облегна се с рамо на нея и като протегна ръце към синьото пламъче на неугасващото кандило, тихо, по детски плачливо каза:

— Ръчичките ми, ръчичките болят…