Максим Горки
Детство (3)

3

Когато оздравях, стана ми ясно, че Циганок заема в къщи особено положение: дядо не го навикваше така често и сърдито, както синовете си, а зад гърба му казваше за него, като примижаваше и поклащаше глава:

— Златни ръце има Иванчо, вдън земя да се продъни! Помнете ми думата: голям човек ще стане!

Вуйчовците също се държаха добре, приятелски с Циганок и никога не се „шегуваха“ с него така, както с майстор Григорий, комуто те почти всяка вечер погаждаха по нещо обидно и лошо: ту нагреят на огъня дръжката на ножицата, ту втикнат в седалката на стола му гвоздей с острото нагоре или пък му дадат на него, полуслепия, разноцветни парчета плат — той ги съшие в едно „парче“, а дядо му се кара.

Веднъж, когато той спеше след обяда в кухнята на високия одър, те му намазаха лицето с боя и той дълго ходи смешен и страшен; измежду сивата брада мътно гледат двете кръгли петна на очилата и унило виси дълъг червен нос, приличен на език.

Те бяха неизтощими на такива хрумвания, но майсторът всичко понасяше мълчаливо, само тихичко изпъшкваше и преди да хване ютията, ножиците, щипците или напръстника силно наплюнчваше пръстите си. Това му беше станало навик; даже на обед, преди да вземе нож или вилица, той наплюнчваше пръсти, предизвиквайки смях у децата. При болка на голямото му лице се надигаше вълна от бръчки, тя странно пропълзяваше по челото, повдигаше веждите и се изгубваше някъде по голия череп.

Не помня как се отнасяше дядо към тези забавления на синовете си, но баба ги заплашваше с юмрук и викаше:

— Безсрамници, нехранимайковци!

Но зад гърба и на Циганок вуйчовците говореха сърдито, подигравателно, коряха неговата работа, казваха, че е крадец и лентяй.

Аз попитах баба защо правят така.

Тя ми обясни както винаги на драго сърце и разбрано:

— Видиш ли, и на двамата им се ще да вземат със себе си Ванюшка, когато си отворят сами работилници, затова го хулят един пред друг: уж бил лош работник! Лъжат те, хитруват. Пък и се боят, че Ванюшка може да не отиде с тях, а да си остане при стария, а старият е своенравен, той с Иванка може да отвори и трета работилница — а на вуйчовците ти това няма да им изнася, разбра ли?

Тя тихичко се засмя.

— Все хитруват, за смях на господа-бога! А пък старият забелязва тези хитрини и нарочно дразни Яшка и Мишка: „Ще откупя, казва, Иван от войската, та да го не взимат войник той и на мен самия си ми трябва!“ А те се сърдят, не им се иска това, а и за парите им е жал — откупът е голям!

Сега отново живеех с баба, както на парахода, и всяка вечер, преди да заспим, тя ми разказваше приказки или за своя живот, също подобен на приказка. А за живота в семейството — за делбата на децата, за намерението на дядо да си купи нова къща — тя говореше с присмех, безучастно, някак издалече, като да бе комшийка, а не втора в къщата по старшинство.

От нея научих, че Циганок е подхвърлено дете: веднъж през ранна пролет в дъждовна нощ го намерили на пейката пред портите.

— Лежи, увито в престилка — замислено и тайнствено разказваше баба, — едва писука, вкочанясало се вече.

— А защо подхвърлят децата?

— Майката няма мляко, не може да го кърми; и като чуе, че нейде наскоро се е родило и умряло дете, подхвърля там своето.

Като помълчи и си почеше главата, тя продължаваше с въздишка, загледана в тавана:

— Сиромашия, Альоша; такава сиромашия има понякога, че с думи не можеш да я изкажеш! И се смята, че неомъжена мома не бива да ражда — срамно е! Дядото искаше да отнесе Ванюшка в полицията, ама аз го разубедих — да си го вземем, рекох; бог ни го праща вместо умрелите ни деца. Аз съм ги родила осемнайсет; да бяха всичките живи, щяха да са цяла улица хора, осемнайсет къщи! Мен, видиш ли, на четиринайсет години ме омъжиха, а към петнайсетата вече и родих; ала господ обикна рожбите ми и все ги прибираше за ангелчета. Хем ми е мъка, хем пък ми е радостно!

Седнала до края на леглото само по риза, цялата покрита с черна коса, едра и чорлава, тя приличаше на мечката, която неотдавна беше довел в двора ни брадат горски селянин от Сергач. Като прекръства снежнобелите си чисти гърди, тя тихичко се смее, цялата се тресе:

— По-добрите си ги взе; по-лошите на мен остави. Аз много се зарадвах на Ванюша — много ви обичам аз вас, малките! Е, прибрахме го, кръстихме го, ей го на̀ — жив, хубав. Аз изпърво му виках бръмбар — той понякога бръмчеше особено — същински бръмбар, пълзи и бръмчи, та се чува из цялата къща. Обичай го — той е чиста душа!

Аз наистина обичах Иван и му се чудех безкрайно.

В събота, след като дядо напердашваше децата, провинени през седмицата, и отиваше на всенощна, в кухнята почваше неописуемо забавен живот. Циганок измъкваше иззад пещта черни хлебарки, бързо стъкмяваше юзди от конци, изрязваше от хартия шейна и по жълтата, чисто остъргана маса се втурваше четворка врани коне, а Иван, като ги направляваше с тънка пръчица, възбудено пищеше:

— При владиката отиват!

Лепваше върху гърба на някоя от хлебарките малка хартийка, погваше хлебарката след шейната и обясняваше:

— Торбата забравили! Калугерът тича, мъкне я!

Връзваше краката на друга хлебарка с конец; насекомото пълзеше, падаше по очи, а Ваня викаше, пляскайки с ръце:

— Псалтът от кръчмата отива на вечерня!

Показваше мишлета, които по негова команда се изправяха и ходеха на задните си крачета, влачейки подире си дълги опашки, и смешно мигаха с чернички като мъниста, хитри очички. Към мишлетата той се отнасяше грижливо, носеше си ги в пазва, хранеше ги от устата си със захар, целуваше ги и казваше убеждаващо:

— Мишката е умно животинче, добро, нея таласъмът много я обича! Който храни мишките, него и дядо таласъм го обича…

Той, умееше да прави фокуси с карти, с пари, крещеше повече от всички деца и почти по нищо не се различаваше от тях. Веднъж децата, като играеха с него на карти, го изкараха „глупак“ няколко пъти подред — той много се наскърби, обидено наду устни и заряза играта, а после ми се оплака, като подсмърчаше:

— Знам аз, те са се наговорили! Смигаха си, разменяха си под масата картите. Мигар това е игра? Тия мошеничества и аз ги умея не по-зле…

Беше на деветнайсет години и беше по-голям от всички нас четиримата, взети заедно.

Но особено си го спомням в празничните вечери; когато дядо и вуйчо Михаил отиваха на гости, в кухнята се появяваше къдравият, рошав вуйчо Яков с китара, баба приготвяше чай с богата закуска и водка в зелена стъкленица с алени цветя, изкусно излени от стъкло на дъното й; като пумпал се въртеше празнично облеченият Циганок; тихо, странишком се вмъкваше майсторът, като святкаше с тъмните стъкла на очилата си; бавачката Евгения, сипаничава, червендалеста и дебела като буренце, с хитри очи и тръбен глас; понякога присъствуваха косматият успенски псалт и някакви тъмни, непонятни хора, прилични на щуки и чиги.

Всички много пиеха, ядяха, тежко въздишаха, на децата даваха сладкиши, по чашка сладка вишновка и постепенно се разгаряше буйна, но странна веселба.

Вуйчо Яков любовно настройваше китарата, а като я настроеше, казваше всякога едни и същи думи:

— Е, господа, аз почвам!

Тръсваше къдри, надвесваше се над китарата и изпъваше шия като гъсок; кръглото му, безгрижно лице ставаше сънливо; живите, неуловими очи угасваха в мазна мъгла и като пощипваше лекичко струните, той засвирваше нещо отсечено, което неволно те вдигаше на крак.

Музиката му изискваше напрегната тишина; като бърз ручей тя идваше някъде отдалеч, просмукваше се през пода и стените и вълнувайки сърцето, пораждаше неясно чувство, тъжно и неспокойно. От тази музика ти ставаше жал за всички и за самия себе си, възрастните изглеждаха също тъй малки и всички седяха неподвижно, притихнали в мълчалив размисъл.

Особено напрегнато слушаше Саша Михайлов; той все се навеждаше към вуйчо, гледаше китарата с отворена уста и от устата му се точеше слюнка. Понякога дотам се забравяше, че падаше от стола, опираше ръце на пода и ако това станеше, той така и оставаше да седи на пода, опулил застиналите си очи.

И всички замираха очаровани; само самоварът тихичко пее, без да пречи да слушаме жалбата на китарата. Двата квадрата на малките прозорчета са устремени в тъмнината на есенната нощ и от време на време някой меко почуква по тях. На масата се люшкат жълтите пламъчета на двете лоени свещи, остри като копия.

Вуйчо Яков все повече се вцепеняваше; изглеждаше, като че ли спи дълбоко, стиснал зъби, само ръцете му живеят отделен живот: прегънатите пръсти на дясната ръка незабележимо потръпват над черния резонатор, сякаш птица пърхаше и се блъскаше; пръстите на лявата с неуловима, бързина тичаха по грифа.

Като пийнеше, той почти всякога пееше през зъби с неприятно писклив глас безкрайната песен:

Де да беше Яков куче,

от зори до късно вил би:

Ох, тежко ми е!

Ох, мъка ми е!

Вън калугерка минава,

а на плета гарван дреме.

Ох, тежко ми е!

Зад пещта щурец скрибуца.

разтревожват се хлебарките.

Ох, тежко ми е!

Просек си прострял навущата,

просек друг му ги отмъкнал!

Ох, тежко ми е!

Ох, мъка ми е!

Не можех да понасям тази песен и когато вуйчо запяваше за просяците, плачех бурно от непоносима мъка.

Циганок слушаше музиката със, същото внимание, с каквото и всички, ровеше с пръсти в черната си коса, гледаше към ъгъла и сумтеше. Понякога неочаквано и жално възкликваше:

— Ех, да имах глас — как бих пял, господи!

Баба въздъхваше и казваше:

— Стига, Яша, не се измъчвай! А ти, Ванюшка, да беше поиграл.

Не всякога изпълняваха молбата й веднага, но се случваше и тъй, че музикантът тутакси, в същия миг, притисваше струните с длан, а после, като стисваше пестник, със замах отхвърляше от себе си нещо невидимо, беззвучно и решително се провикваше:

— Махай се, мъко! Ванко, ставай!

Като се оправяше, подръпвайки жълтата си риза, Циганок предпазливо, като че стъпва по гвоздеи, излизаше насред кухнята; мургавите му бузи поруменяваха и като се усмихваше срамежливо, молеше:

— Само че по-ситно, Яков Василич!

Лудо звънеше китарата, ситно тропаха токовете, на масата и в бюфета дрънчаха съдовете, а сред кухнята като огън пламтеше Циганок, летеше подобно на орел, размахвайки ръце като криле и незабелязано местеше крака. Провикваше се, клякаше на пода и се мяташе като златна лястовица, осветявайки всичко наоколо с блясъка на коприната, а коприната трептеше и се преливаше, сякаш гореше и се, топеше.

Циганок играеше неуморно, в самозабрава, и ти се струваше, че ако му отвориш вратата, както играе, ще се понесе по улицата, из града, неизвестно накъде…

— Сечи напряко! — викаше вуйчо Яков и притропваше.

Пронизително свиркаше и с неприятен глас редеше поговорки:

Иха-а! Да не жалех аз опинците,

бих избягал от жена и деца!

Хората около масата не ги свърташе, те също подвикваха от време на време, изпискваха като опарени; брадатият майстор се пляскаше по плешивата глава и мърмореше нещо. Веднъж, като се наведе над мен и покри рамото ми с меката си брада, каза в самото ми ухо, като на възрастен:

— Да беше тук баща ти, Алексей Максимич — той би запалил друг огън! Весел мъж беше, забавен. Ти помниш ли го?

— Не.

— Тъй ли? Понякога той и баба ти — абе я чакай!

Той се изправи на крака, висок, изнурен, с лице на светия, поклони се на баба и взе да я моли с необикновено басовит глас:

— Акулина Иванова, бъди добра, позавърти се веднъж! Както някога с Максим Саватеев играехте. Направи ни удоволствие!

— Какво приказвате, мили, какво говорите, скъпи, Григорий Иванич? — като се смееше и свиваше рамене, казваше баба ми. — Къде ще ти играя! Само да ми се смеят хората…

Но всички почнаха да я молят и изведнъж тя се изправи младежки, оправи си фустата, отметна тежката си глава и се понесе из кухнята, като подвикваше:

— А че смейте се, много ви здраве! Хайде, Яшка, обръщай свирнята!

Вуйчо целият се изправи, изпъна се, притвори очи и засвири по-бавно; Циганок за момент спря и като подрипна, почна с приклякания да обикаля баба, а тя безшумно плаваше по пода като по въздух, разтваряше ръце, повдигаше вежди, гледаше с черните си очи някъде далеч. На мене ми се видя смешна, аз се изкисках: майсторът строго ме заплаши с пръст и всичките възрастни ме изгледаха с укор.

— Не тропай, Иване! — каза майсторът, като се усмихваше; Циганок послушно отскочи настрана и се отпусна на прага, а бавачката Евгения, като издаде адамовата си ябълка, запя с приятен гръден глас:

Цяла седмица момата

бе дантела плела.

От умора тя, горката,

беше премалела.

Баба не играеше, а сякаш разказваше нещо. Ето тя върви полекичка, замислена, люлее се, поглежда наоколо, изпод длан и цялото й голямо тяло се поклаща нерешително, краката предпазливо налучкват пътя. Тя, спря изведнъж, уплашена от нещо, лицето й трепна, намръщи се и тутакси засия от хубава, приветлива усмивка. Тя отскочи встрани, сякаш че отстъпваше някому път, отстраняваше някого с ръка; отпусна глава, замря вслушана и усмихваща се все по-весело — й отведнъж нещо я откъсна от мястото й, завъртя я като вихър, цялата тя стана по-стройна, по-висока и вече не можеше да откъснеш очи от нея — така буйно красива и мила ставаше тя в тия минути на чудесно възвръщане към младостта си!

А бавачката Евгения бучеше като тръба:

След неделната молитва

до среднощ играла.

В къщи си последна идва —

празника й малък!

Като свърши играта, баба седна на мястото си пред самовара. Всички я хвалеха, а тя, като си оправяше косите, казваше:

— Хайде стига! Не сте виждали вие истински играчи. В Балахна имахме една мома — вече не помня чия беше, как я казваха — ама някои, като я гледаха как играе, чак плачеха от радост! Гледаш я понякога — а в душата ти празник и нищо повече ти не трябва! Грехота е, но й завиждах!

— Певците и играчите са най-личните хора в света! — строго каза бавачката Евгения и подхвана да пее нещо за цар Давид, а вуйчо Яков прегръщаше Циганок и му приказваше:

— Ти би трябвало по кръчмите да играеш — ще подлудиш хората!…

— Глас ми се ще да имам! — оплакваше се Циганок. — Ако господ ми беше дал глас, щях да пея десетина години, пък после — ако ще и калугер да стана!

Всички пиеха водка, особено много — Григорий. Като му наливаше чаша след чаша, баба го предупреждаваше:

— Внимавай, Гриша, съвсем ще ослепееш!

Той важно отговаряше.

— Нека! Не ми трябват вече очи — всичко съм видял аз…

Пиеше, без да се напива, но ставаше все по-разговорлив и почти всякога ми говореше за баща ми.

— С голямо сърце беше той, приятелят ми Максим Саватеич…

Баба въздишаше и се съгласяваше:

— Да, божие чадо беше…

Всичко беше страшно интересно, всичко ме държеше в напрежение и от всичко в сърцето ми се просмукваше някаква тиха, недотеглива скръб. И мъката, и радостта живееха в хората заедно, почти неразделно и се сменяха една друга с неуловима и непонятна бързина.

Веднъж вуйчо Яков, не много пиян, взе да си къса ризата, яростно скубеше косите и редките си белезникави мустаци, носа и увисналата си бърна.

— Какво е това, какво? — виеше той, като се заливаше в сълзи. — Защо е тъй?

Удряше се по бузите, по челото, в гърдите и ридаеше:

— Негодник и подлец, пропаднала душа!

Григорий ръмжеше:

— Аха-а! Видя ли!…

А баба, и тя пийнала, предумваше сина си, като го хващаше, за ръцете:

— Недей, Яша, бог знае на какво да ни учи!

Като си пийнеше, тя ставаше още по-добра: черните й очи се усмихваха и обливаха всички със стопляща душата светлина и като вееше с кърпа на разгорещеното си лице, тя напевно говореше:

— Господи, господи! Колко е хубаво всичко! Ама вижте само колко е хубаво!

Това беше вик на сърцето и, лозунг на целия нейн живот.

Много ме зачудиха сълзите и крясъците на безгрижния вуйчо. Попитах баба защо плаче, и псува, и бие себе си.

— Ти пък всичко искаш да знаеш! — без желание, против обичая си, каза тя. — Не бързай, рано ти е да ги знаеш тия работи…

Това още повече разпали любопитството ми. Отидох в работилницата и се лепнах за Иван, но и той не искаше да ми каже, смееше се тихо, скришом поглеждаше майстора и като ме изтласкваше от работилницата, викаше:

— Остави ме, върви си! Ей сега ще те пусна в казана и ще те боядисам!

Майсторът, застанал пред широката ниска печка, в която бяха взидани три казана, бъркаше в тях с дълга черна бъркалка и като я изваждаше, гледаше как се стичат от края й цветните капки. Огънят гореше буйно, като озаряваше полата на кожената престилка, пъстра като попска одежда. Шумеше в казаните боядисаната вода, люта пара на гъст облак се носеше към вратата, в двора се вдигаше снежна вихрушка.

Майсторът ме погледна изпод очилата с мътни зачервени очи и грубо каза на Иван:

— Трябват дърва! Не виждаш ли?

А когато Циганок изтича на двора, Григорий, приседнал на чувала със санталови кори, ме повика при себе си:

— Ела тук!

Сложи ме на коленете си и като допря мека топла брада до бузите ми, разказа ми така, че го запомних:

— Вуйчо ти умори жена си от бой, измъчи я, а сега съвестта го яде — разбираш ли? Всичко трябва да разбираш, внимавай, иначе ще пропаднеш!

С Григорий е хубаво — също като с баба, но е страшно и ми се струва, че той всичко вижда изпод очилата си.

— Как я умори ли? — продължава той бавно. — Много просто: легне да спи до нея, завие я през глава с одеялото и я мачка, бъхти я. Защо? Да го питаш — и сам не знае.

И без да обръща внимание на Иван, който се бе върнал с наръч дърва и клечеше пред огъня, греейки си ръцете, майсторът продължаваше изтежко:

— Може би затова я биеше, защото тя беше по-добра от него, а той й завиждаше. Каширини, братко, не обичат добрия, те му завиждат, а не могат да се примирят с него, унищожават го! Ти питай баба си как погубиха твоя баща. Всичко ще ти каже, тя не обича лъжата, не я възприема. Тя е като светица, макар да пие и да смърка енфие. Ти се дръж яко за нея…

Той ме отстрани и аз излязох на двора угнетен, изплашен. В коридора на къщата ме догони Ванюшка, хвана ме за главата и тихо ми пошепна:

— Ти не се бой от него, той е добър; гледай го право в очите, той обича това.

Всичко беше странно и вълнуващо. Аз не познавах друг живот, но смътно помнех, че баща ми и майка ми не живееха така: приказваха си другояче, веселяха се съвсем иначе, ходеха и седяха винаги един до друг. Често и продължително се смееха вечер седнали до прозореца, пееха високо; на улицата се събираха хора да ги гледат. Лицата на хората, вдигнати нагоре, смешно ми напомняха мръсни чинии след обед. Тук рядко се смееха и не винаги бе ясно за какво се смеят. Често си крещяха един на друг, заплашваха се един друг, шушукаха си по ъглите. Децата бяха тихи, безлични; те бяха стъпкани в земята, както прахът от дъжда. Аз се чувствувах чужд в къщата и целият този живот ме възбуждаше с десетки убождания, пораждаше в мен подозрителност, караше ме да се вглеждам във всичко с напрегнато внимание.

Дружбата ми с Иван все повече укрепваше; баба от изгрев слънце до късна нощ бе заета с къщната работа и аз почти цял ден се въртях около Циганок. Той все така подлагаше ръка под пръчките, когато дядо ме биеше, а на другия ден ми показваше отеклите си пръсти и ми се оплакваше:

— Не, няма никаква полза! На тебе не ти е по-леко, а на мен — я гледай! Вече няма да го правя, да знаеш!

И следващият път отново изтърпяваше ненужната болка.

— Нали не искаше?

— Не исках, ама на, подложих я… Тъй, някак без да се усетя…

Скоро узнах за Циганок нещо, което още повече засили интереса и обичта ми към него.

Всеки петък Циганок впрягаше в широката шейна дорестия Шарап, любимец на баба ми. Обличаше къса до колене полушуба, тежка шапка, препасваше стегнато зеления пояс и отиваше на пазара да купи провизии. Понякога дълго се бавеше. Всички в къщи се тревожеха, отиваха до прозорците и като разтапяха с дъх скрежа по стъклата, гледаха улицата.

— Иде ли?

— Не!

Най-много се вълнуваше баба.

— Е-ех — казваше тя на дядо и синовете си, — ще ми погубите момчето, и коня ще погубите! Как не ви е срам, безсъвестни муцуни! Или ви е малко своето! Ох, глупаво племе, ненаситници — бог ще ви накаже!

Дядо сърдито мънкаше:

— Добре де. Това е за последен път…

Понякога Циганок се връщаше едва по обед: вуйчовците и дядо бързо, излизаха на двора; след тях като мечка вървеше баба, ожесточено смъркаше енфие, кой знае защо, всякога несръчна в този час. Изтичваха дечурлигата и се почваше весело разтоварване на шейната, пълна с прасенца, заклани птици, риба и късове месо всички сортове.

— Всичко ли купи, каквото ти казах? — питаше дядо, като оглеждаше отстрани с остър поглед колата.

— Всичко е наред — весело отвръщаше Иван и като подскачаше из двора за да се сгрее, оглушително тупаше с ръкавиците.

— Не блъскай ръкавиците, пари са давани за тях — строго викаше дядо. — Пари останаха ли ти?

— Не.

Дядо бавно обикаляше около колата и тихо приказваше:

— Ти май пак много си докарал. Да не би да си купувал без пари? Аз такова нещо не позволявам.

И си влизаше бързо, с намръщено лице.

Вуйчовците радостно се хвърляха към колата и като претегляха на ръка птиците, рибата, гъшите дреболии, телешките бутове, големите късове месо, подсвиркваха и одобрително гълчаха:

— Е, майсторски е избирано!

Особено се възхищаваше вуйчо Михаил: като на пружини скачаше той около колата, помирисваше всичко с нос на кълвач, лакомо примлясваше, сладко премигваше с неспокойните си очи, сух като баща си, но по-висок от него и чер като въглен. Мушваше измръзналите си ръце в ръкавите и разпитваше Иван:

— Колко ти даде баща ми?

— Пет рубли.

— Тука има за петнайсет. А колко похарчи?

— Четири и десет копейки.

— Значи, деветдесет копейки в джоба. Видиш ли, Якове, как се трупат пари?

Вуйчо Яков, застанал на студа само по риза, тихо се подсмихваше и мигаше срещу синьото студено небе.

— Ти, Ваня, ще трябва да ни почерпиш — лениво казваше той.

Баба разпрягаше коня.

— Какво, момченце? Какво, котенце? Играе ли ти се? Хайде, поиграй си то от бога е дадено!

Огромният Шарап разтърсваше гъстата грива, дърпаше баба с белите си зъби за рамото, смъкваше копринената й кърпа от косите, поглеждаше я в лицето с весели очи и като отърсваше скрежа от ресниците си, тихо цвилеше.

— Хлебец ли искаш?

Тя пъхваше в устата му голям краишник, силно посолен, подлагаше като торба престилката си под муцуната и замислено гледаше как яде.

Циганок, разиграл се и той като млад кон, изтича при нея.

— Ама такъв хубав кон е дорестият, бабче, такъв е умен…

— Я се махай оттук, недей въртя опашка! — викна баба и тропна с крак. — Знаеш, че не те обичам на тоя ден.

Тя ми обясни, че Циганок не толкова купува на пазара, колкото краде.

— Старият му даде пет рубли, той за три рубли ще купи, а за десет ще открадне — тъжно казваше тя. — Обича да краде, лудетината. Открадна един път — добре излязло, а в къщи се посмяха, похвалиха го за сполуката — и кражбата му стана навик. А старият на младини се е преситил на мъка и сиромашия — на стари години стана алчен и парите му са по-скъпи от родните деца, радва се на даром спечеленото! Пък Михаил и Яков…

Тя махна с ръка, замълча за минута и после, загледана в отворената табакера, сърдито прибави:

— Тия работи, Льоня, са заплетени и ги е заплела сляпа баба — къде можем ние да ги разплетем! Току-виж хванат Ванюша в кражба — ще го пребият до смърт…

И сетне, като помълча, тя тихо каза:

— О-хо-хо! Закони много, а правда никаква…

На другия ден почнах да моля Циганок да не краде вече.

— Иначе ще те бият до смърт…

— Няма да ме стигнат — ще се измъкна; аз съм хитър, конят е бърз! — каза той, като се усмихна, но тутакси тежко се навъси. — Аз знам: не е хубаво да се краде и е опасно. От скука го правя, ей така. Пък и парите не ги трупам, вуйчовците ти през седмицата всичките ми ги измъкват. На мен не ми е жал, вземайте! Аз съм сит.

Той изведнъж ме вдигна на ръце, разтърси ме леко.

— Лекичък си, тъничък, а костите ти са здрави, силен ще бъдеш. Знаеш ли какво: учи се да свириш на китара, помоли вуйчо си Яков, ей богу! Само че си малък още, това е лошото! Малък си, а си сърдит. Дядо си не обичаш ли?

— Не знам.

— А аз всички Каширини, освен бабичката, не ги обичам, нека дяволът ги обича!

— А мене?

— Ти не си Каширин. Ти си Пешков, друга кръв, друг род…

И изведнъж, като ме стисна яко, той почти простена:

— Ех, да ми беше хубав гласът, ух ти, господи! Жегнал бих народа. Върви си братко, че имам работа…

Той ме пусна на пода, насипа в устата си шепа малки гвоздейчета и взе да обтяга и заковава на голяма квадратна дъска мокро парче чер плат.

Наскоро той умря.

Ето как се случи: на двора до портите беше подпрян на стобора голям кръст с дебел възлест чукан. Отдавна стоеше тук. Аз го забелязах още първите дни — тогава беше по-нов и по-жълт, но през есента силно потъмня от дъждовете. От него горчиво миришеше на мокър дъб и в тесния кален двор той беше съвсем излишен.

Купил го беше вуйчо Яков, за да го постави на гроба на жена си, и беше дал обет сам на плещите си да-отнесе кръста до гробищата на годишнината от смъртта й.

Този ден се случи събота, в началото на зимата. Беше мразовито и ветровито, от покривите се сипеше сняг. Всички от къщи излязоха на двора; дядо и баба с трите внучета още преди това заминаха на гробищата, за да се отслужи панихида; мене ме оставиха у дома, като наказание за някакви прегрешения.

Вуйчовците, в еднакви черни полушубки, повдигнаха кръста от земята и застанаха под крилата му; Григорий и някакъв чужд човек с мъка повдигнаха тежкия чукан и го сложиха върху широкия гръб на Циганок; той се залюля разкрачи нозе.

— Ще можеш ли? — попита Григорий.

— Не знам. Тежко е като че ли…

Вуйчо Михаил сърдито закрещя:

— Отваряй портата, кьорав сатана!

А вуйчо Яков каза:

— Засрами се, Ванка, ние двамина сме по-слаби от теб! Но Григорий, докато отваряше портата, строго посъветва Иван:

— Хем, гледай, недей да се пресилваш! Хайде, господ да ви помага!

— Плешив глупак! — викна вуйчо Михаил от улицата.

Всички, които бяха на двора, се усмихнаха, заприказваха високо, сякаш на всички олекна, че отнесоха кръста.

Григорий Иванович, като ме водеше за ръка към работилницата, казваше:

— Днес дядо ти може да не те бие, кротък изглеждаше…

В работилницата, като ме сложи върху купчината приготвена за боядисване вълна и като ме зави грижливо до рамене с нея, той помирисваше дигащата се над казаните пара и замислено говореше:

— Аз, миличък, познавам дядо ти от трийсет и седем години, видях началото на работата, виждам сега и края. Ние с него по-рано бяхме приятели, заедно намислихме и започнахме тази работа. Той, дядо ти, е умен! Ето, стана господар, а аз не съумях. Обаче господ е по-умен от всички: стига само да се усмихне — и най-мъдрият човек остава с пръст в устата. Ти още не разбираш кое за какво се говори, за какво се върши, а трябва всичко да разбираш. Сирашкият живот е труден. Баща ти, Максим Саватеич, беше човек на място; всичко разбираше — затова не го обичаше дядо ти, не го признаваше…

Беше ми приятно да слушам добрите думи, да гледам как играе в печката червеният и златен пламък, как над казаните се дигат млечни облаци пара и се напластяват в синкав скреж по дъските на полегатия покрив — през мъхнатите му пролуки се виждаха сини ивици небе. Вятърът поутихна, някъде свети слънце, целият двор е като че ли посипан със стъклен прах, на улицата скърца шейна, сив дим се вие от комините на къщата, леки сенки пълзят по снега и също разказват нещо.

Дългият, костелив Григорий, брадат, без шапка, с големи уши, като добър магьосник, разбърква кипящата боя и все ме учи:

— Гледай всички право в очите; куче да се хвърли върху тебе, погледни го — и ще се махне…

Тежките очила са се врязали в носа му, той е посинял и прилича на бабиния…

— Я чакай? — изведнъж каза той, ослуша се, после затръшна с крак вратичката на печката и със скокове притича през двора. Хукнах и аз след него.

Посред кухнята на пода по гръб лежеше Циганок; широки ивици светлина от прозорците падаха — една на главата му, на гърдите, друга — на краката. Челото му странно светеше; веждите високо повдигнати; монголските му очи втренчено гледаха в черния таван; тъмните устни потръпваха, изпускаха розови мехури; от ъглите на устата по страните, по шията и на пода се стичаше кръв; тя течеше на гъсти струи изпод гърба. Краката му бяха неловко разкрачени, панталоните бяха мокри; виждаше се как тежко са прилепнали към дъските. Подът беше хубаво измит с пясък, блестеше слънчево. Вадичките кръв пресичаха светлите ивици и пълзяха към прага, яркоалени.

Циганок не мърдаше, само пръстите на ръцете му, изтегнати покрай тялото, шаваха, дръщеха по пода и боядисаните му нокти блестяха на слънцето.

Бавачката Евгения, приклекнала, пъхаше в ръката на Иван тънка свещ; Иван не я задържаше, свещта падаше, пламъчето потъваше в кръвта; бавачката я вдигаше, изтриваше я с крайчеца на престилката и отново се опитваше да я закрепи в неспокойните пръсти! В кухнята плаваше колеблив шепот; той като вятър ме блъскаше от прага, но аз здраво се държах за скобата на вратата.

— Спъна се той — с някакъв сив глас разказваше вуйчо Яков, потръпваше и въртеше глава. Той целият беше сив, измачкан, очите му бяха загубили цвят и често мигаха.

— Падна, тогава го затисна — в гърба го удари. И нас щеше да ни осакати, ама успяхме да хвърлим кръста.

— Вие сте го смазали — глухо каза Григорий.

— Да — как не…

— Вие!

Кръвта все течеше, под прага тя вече образува локва, потъмня и сякаш се вдигаше нагоре. Като изпускаше розова пяна, Циганок мучеше като в сън и се стапяше, ставаше все по-плосък, като че прилепваше към пода, потъваше в него.

— Михайло препусна с коня към черквата за баща ми — шепнеше вуйчо Яков, — а аз го натоварих на файтона и по-скоро тук… Добре, че не бях аз под чукана, че видиш ли…

Бавачката отново прикрепи свещта в ръката на Циганок, като капеше на дланта му восък и сълзи.

Григорий високо и грубо каза:

— Че залепи я на пода до главата му, глупачке!

— Тъй де.

— Шапката му свали!

Бавачката смъкна шапката от главата на Иван; тилът му тъпо удари на пода. Сега главата му се изкриви и кръвта потече по-обилно, но вече само от едната страна на устата. Всичко това продължи ужасно дълго. Отначало аз очаквах, че Циганок ще си отдъхне, ще стане, ще седне на пода и като се изплюе, ще каже:

— Пфу, че жега…

Така правеше той, когато се пробуждаше в неделни дни следобед. Но той не ставаше, все се топеше. Слънцето вече се отмести от него, светлите ивици се скъсаха и лежаха по перваза на прозореца. Целият потъмня, пръстите му не шаваха и пяната на устата му изчезна. Зад темето и до ушите му стърчаха три свещи. Трепкаха златни пламъчета и осветяваха рошавата, синьочерна коса, жълти зайчета играеха по мургавите бузи, светеше връхчето на острия нос и розовите устни.

Бавачката, коленичила, плачеше и нареждаше:

— Гълъбче мое, соколче мое хубаво…

Беше страшно, студено. Аз се мушнах под масата и се скрих там. После в кухнята тежко нахълтаха дядо в енотова шуба, баба с дълга дреха с опашки на яката, вуйчо Михаил, децата и множество чужди хора.

Като хвърли шубата на пода, дядо закрещя:

— Мръсници! Какво, момче погубихте! След пет години цена нямаше да има…

На пода се търкаляха дрехи и ми пречеха да виждам Иван; аз се измъкнах и се оплетох в краката на дядо. Той ме отхвърли далече, като заплашваше вуйчовците ми с малкото си червено юмруче:

— Вълци! — И седна на скамейката, опря се с ръце на нея, сухо захълца и заговори с пресипнал глас:

— Знам аз — на гърлото ви беше заседнал… Ех, Ванюша… глупавичък беше! Какво да се прави, а? Какво — казвам — да се прави? Чужди конете, гнили юздите. Майко, нещо не ни обича вече господ, а? Майко?

Проснала се на пода, баба опипваше лицето, главата и гърдите на Иван, дишаше в очите му, хващаше ръцете му, мачкаше ги и разбута всичките свещи. После тежко се изправи, цялата черна, в черна лъскава рокля, страшно изблещи очи и каза тихо:

— Вън, проклетници!

Всички, освен дядо, се изнизаха от кухнята.

… Погребаха Циганок незабелязано, без много шум.