Максим Горки
Детство (2)

2

Започна и потече със страшна бързина наситен, пъстър, неизразимо чудноват живот. Аз си го спомням като сурова приказка, увлекателно разказана от добър, но мъчително правдив гений. Сега, когато съживявам миналото, аз сам понякога с мъка вярвам, че всичко е било именно така, както беше, и много неща ми се ще да оспоря, да отхвърля — така богат с жестокости бе тоя мрачен живот на „глупавото племе“.

Но истината стои по-горе от жалостта. Пък и не разказвам за себе си, а за оня тесен, душен кръг от тягостни впечатления, в който живееше, пък и до ден-днешен живее обикновеният руски човек.

Къщата на дядо бе изпълнена с горещата мъгла на взаимна вражда на всички към всички; тя тровеше възрастните и дори децата взимаха в нея живо участие. Впоследствие от разказите на баба узнах, че майка ми пристигнала тъкмо по времето, когато нейните братя настойчиво искали от баща си да подели имота. Неочакваното пристигане на майка ми още повече изострило и усилило желанието им да се разделят. Те се боели, че майка ми ще поиска своята зестра, която дядо не й дал, защото пристанала против волята му. Вуйчовците смятали, че тази зестра трябва да се подели между тях. Те също спорели отдавна и жестоко помежду си кой да отвори работилница в града и кой — отвъд Ока, в предградието Кунавино.

Скоро след нашето пристигане, в кухнята, по време на обед избухна кавга: вуйчовците изведнъж скочиха и наведени през масата, почнаха да вият и реват срещу дядо, да се зъбят и ежат като кучета, а дядо, чукайки с лъжица по масата, почервеня целият и звънко — като петел — закрещя:

— До просешка тояга ще ви докарам!

Болезнено изкривила лице, баба казваше:

— Дай им всичко, татко, по-спокойно ще ти бъде, дай им го!

— Млък, разсипнице! — викаше дядо, очите му святкаха и беше чудно, че такъв мъничък, той можеше да вика така оглушително.

Майка ми стана от масата и като отиде бавно към прозореца, обърна гръб на всички.

Изведнъж вуйчо Михаил със силен замах удари брат си по лицето; другият ревна, счепка се с него и двамата се затъркаляха по пода, като пъшкаха, охкаха и се псуваха.

Заплакаха децата; отчаяно завика бременната вуйна Наталия; майка ми я сграбчи и я помъкна нанякъде; веселата, сипаничава бавачка Евгения пъдеше децата от кухнята; падаха столове; младият плещест калфа Циганок яхна вуйчо Михаил, а майсторът Григорий Иванович, плешив, брадат човек с черни очила, спокойно връзваше ръцете на вуйчо с кърпа.

Изпънал шия, вуйчо влачеше рядката си черна брада по пода и хъркаше страшно, а дядо обикаляше тичешком около масата и жално подвикваше:

— Братя, а! Родна кръв! Ех, че сте…

Аз още в началото на кавгата, изплашен, се покатерих на печката и оттам със страшно изумление гледах как баба измива с вода от медния умивалник кръвта от разбитото лице на вуйчо Яков; той плачеше и тропаше с крака, а тя говореше с натежал глас:

— Проклетници, диво племе, опомнете се!

Дядо, като намъкваше на гърба си изподраната риза, й крещеше:

— Видя ли, вещице, какви зверове си народила!

Когато вуйчо Яков излезе, баба се свря в ъгъла и с покъртителен вой занарежда:

— Пресвета майко, божия, вразуми децата ми!

Дядо застана встрани от нея и загледан в масата, гдето всичко беше съборено, разляно, тихо проговори:

— Ти, майко, ги следи, че, току-виж, погубили Варвара…

— Недей, за бога! Съблечи ризата си да я закърпя…

И като обхвана главата му с длани, тя целуна дядо по челото; а той, дребен пред нея, завря лице в гърдите й.

— Изглежда, ще трябва да се делим, майко…

— Трябва, татко, трябва!

Те си приказваха дълго; изпърво дружелюбно, а после дядо почна да тътри крак по пода като петел пред бой, заплашваше баба с пръст и високо шепнеше:

— Знам те аз тебе, ти тях повече ги обичаш! А тоя твой Мишка е йезуит, а Яшка — фармазонин^[1]! Ще пропият имота ми те, ще го прахосат…

Извърнах се несръчно на печката и съборих ютията; като затрещя надолу по стълбата, тя цопна в помийната копаня. Дядо скочи на стъпалото, смъкна ме и ме загледа в лицето тъй, сякаш ме виждаше за първи път.

— Кой те качи на печката? Майка ти ли?

— Аз сам.

— Лъжеш.

— Не, сам. Уплаших се.

Той ме отблъсна, като лекичко ме удари с длан по челото.

— Цял бащичко! Марш навън!

Само това и чаках.

 

 

Аз добре виждах как дядо ме наблюдава с умни и внимателни зелени очи и се боях от него. Помня, че винаги ми се искаше да се скрия от тези изгарящи очи. Струваше ми се, че дядо е зъл; с всички говореше насмешливо, оскърбително, като дразнеше и се стараеше да разсърди всекиго.

— Ех, че сте-е! — често възкликваше той; провлаченият звук „е-е“ всякога предизвикваше у мен тягостно, смразяващо чувство.

В часовете за отдих, по време на вечерния чай, когато той, вуйчовците и работниците идваха в кухнята от работилницата уморени, с ръце, алени от санталовата боя, обгорени от витриол и с коси, прихванати с ширит, подобни на потъмнелите икони в ъгъла на кухнята — в този опасен час дядо сядаше насреща ми и будейки завист у другите внуци, разговаряше с мене повече, отколкото с тях. Той целият беше спретнат, стегнат, строг. Атлазената, бродирана с коприна жилетка беше стара, изтъркана, басмената риза измачкана, коленете на панталоните му бяха украсени с големи кръпки, но все пак той изглеждаше и по-чисто, и по-красиво облечен от синовете си, които носеха сака, нагръдници и копринени вратовръзки.

Няколко дена след нашето пристигане той ме накара да уча молитви. Всички други деца бяха по-големи и вече се учеха на четмо и писмо при псалта на Успенската черква; златните и кубета се виждаха от прозорците ни.

Мене ме учеше кротката, плашлива вуйна Наталия, женица с детско личице и такива прозрачни очи, че — струваше ми се — през тях може да се види всичко зад нея. Обичах да я гледам в очите дълго, без да се откъсвам, без да мигвам, тя примижаваше, въртеше глава и молеше тихичко, почти шепнешком:

— Хайде, повтаряй, моля ти се „Отче наш, иже еси“…

И ако аз запитвах „Какво е това — яко же!“ — тя плахо се озърташе и ме съветваше:

— Ти не питай, това не е хубаво! Просто повтаряй след мене „Отче наш“… Е?

Чувствувах безпокойство защо не е хубаво да питам? Думите „яко же“ придобиваха скрит смисъл и аз нарочно всякак ги изопачавах:

— „Яков же“, „я в кожа“…

Но бледата, като че топяща се вуйна търпеливо ме поправяше с глас, който все пресекваше:

— Не, ти казвай само: „яко же“…

Но и самата тя, и всичките й думи не бяха прости. Това ме дразнеше и ми пречеше да запомня молитвата.

Веднъж дядо ме попита:

— Е, Альоша, какво прави днес? Играл си! Виждам по цицината на челото ти. Не иска голяма философия да си из караш цицина! А „Отче наш“ научи ли?

Вуйна тихичко каза:

— Той има слаба памет.

Дядо се подсмихна, като вдигна весело рижите си вежди.

— Щом е така — бой му трябва!

И отново ме попита:

— Баща ти налагаше ли те?

Не разбирайки за какво пита, аз премълчах, а майка ми каза:

— Не, Максим не го биеше, пък и на мен ми беше забранил.

— Че защо!

— Казваше, че с бой не се учи.

— Глупав беше въобще тоя Максим, покойник е, боже прости ми! — сърдито и рязко каза дядо.

Обидиха ме думите му. Той забеляза това.

— Какво се цупиш? Я го виж ти… И като поглади сребристорижите си коси, добави:

— А пък аз в събота голям пердах ще отпоря на Сашка заради напръстника.

— Как е това „отпоря“? — попитах аз.

Всички се разсмяха, а дядо ми каза:

— Потрай, ще видиш…

Аз се спотаих и размишлявах „да отпоря“ — значи да разпарям дрехите, дадени за боядисване, а „налагам“ и „бия“ — изглежда, е едно и също. Бият коне, кучета, котки; в Астрахан стражарите бият персийците — това съм го видял. Но никога не съм виждал да бият така децата и макар тук вуйчовците да пошляпваха своите ту по челото, ту по тила — децата се отнасяха към това равнодушно, само почесваха удареното място. Аз неведнъж ги питах:

— Боли ли?

И те всякога храбро отвръщаха:

— Не, хич даже!

Шумната история с напръстника я знаех. Вечер, от чая до вечерята, вуйчовците и майсторът съшиваха боядисаните парчета в едно „парче“ и прикрепваха към него картонени етикети. Като искал да се пошегува с полуслепия Григорий, вуйчо Михаил казал на деветгодишния си племенник да нажежи на свещта напръстника на майстора. Саша взел напръстника с щипците за чистене на фитила, силно го нажежил и като го оставил незабелязано до Григорий тъй, че да му е под ръка, се скрил зад печката. Но тъкмо в тоя момент влязъл дядо, седнал да работи и си пъхнал пръста в нажежения напръстник.

Помня, че като чух шума, дотичах в кухнята, дядо се беше хванал за ухото с изгорените пръсти, смешно скачаше и викаше:

— Кой го направи, нечестивци?

Вуйчо Михаил, наведен над масата, търкаляше с ръка напръстника и го духаше, майсторът невъзмутимо си шиеше, сенки скачаха по неговата огромна плешива глава, дотича вуйчо Яков и като се скри в ъгъла зад печката, тихо се кискаше, баба настъргваше на рендето суров картоф.

— Яковият Сашка го направи! — изведнъж каза вуйчо Михаил.

— Лъжеш! — извика Яков, като изскочи иззад печката. А някъде в ъгъла синът му плачеше и крещеше:

— Татко, не е вярно. Той ме подучи!

Вуйчовците почнаха да се карат. Дядо пък изведнъж се успокои, наложи пръста си с настъргания картоф и излезе мълчаливо, като взе със себе си и мен.

Всички казваха, че е виновен вуйчо Михаил. Разбира се, че като пиехме чай, аз попитах ще го налагат ли сега?

— Не би било зле — измърмори дядо, като ме изгледа накриво.

Вуйчо Михаил удари с ръка по масата и викна на майка ми:

— Варвара, стегни палето си, че главата му откъсвам! Майка ми каза:

— Ти само посмей да го пипнеш…

И всички млъкнаха.

Тя умееше да изговаря къси думи някак тъй, сякаш отблъскваше хората от себе си, отмяташе ги и те се смаляваха.

Разбирах, че всички се бояха от мама: дори дядо говореше с нея не така, както с другите, а по-тихо. Това ми беше приятно и аз с гордост се хвалех пред братовчедите:

— Майка ми е най-силната!

Те не възразяваха.

Но онова, което се случи в събота, развали моето мнение за майка ми.

 

 

До събота аз също успях да се провиня.

Много ме занимаваше въпросът как умело възрастните променят цвета на платовете: вземат жълт, натопят го в черна вода и платът става тъмносин — „индиго“; натопят сиво в ръждива вода и то става червеникаво — „бордо“. Просто, а — необяснимо.

Искаше ми се сам да боядисам нещо и аз го казах на Саша Яковов, сериозно момче; той винаги се навираше сред възрастните, с всички добър, готов всякак на всички да услужи. Големите го хвалеха за послушанието, за ума му, но дядо гледаше Сашка накриво и казваше:

— Ама че подлизурко!

Слабичък, черен, с изпъкнали рачешки очи, Саша Яковов говореше бързо, тихо, като се задавяше от думите си и винаги тайнствено се озърташе, като че се готви да бяга нанякъде, да се скрие. Черните му зеници бяха неподвижни, но когато биваше възбуден, те трепереха заедно с бялото.

Той ми беше неприятен. Много повече ми харесваше неугледният и пипкав Саша Михайлов, свито момченце с тъжни очи и хубава усмивка, който много приличаше на своята кротка майка. Той имаше грозни зъби; те се подаваха от устата и на горната челюст растяха в два реда. Това много го занимаваше, той постоянно си бъркаше в устата, разклащаше и се опитваше да измъкне зъбите от задния ред, покорно даваше да ги пипа всеки, който поиска. Но аз не намирах в него нищо по-интересно. В къщата, натъпкана с хора, той живееше самотно, обичаше да седи в полутъмните ъгли, а вечер на прозореца. С него беше приятно да се мълчи — да седиш на прозореца, притиснат до него, и да мълчиш по цял час, загледан как в червеното вечерно небе около златните кубета на Успенската черква се вият и сноват черни врани, издигат се високо нагоре, спускат се надолу и изведнъж, като покриват угасващото небе с черна мрежа, изчезват някъде, като оставят след себе си пустота. Когато гледаш това, не ти се ще да говориш за нищо и сладка скука изпълва гърдите.

А Саша на вуйчо Яков можеше за всичко да говори дълго и важно, като голям. Щом узна, че имам желание да стана бояджия, той ме посъветва да взема от шкафа бялата празнична покривка за маса и да я боядисам в синьо.

— Бялото най-лесно се боядисва, знам го! — каза ми той много сериозно.

Аз измъкнах тежката покривка, изтичах с нея на двора, но когато топнах единия и край в кацата със „синилото“, при мене долетя отнякъде Циганок, измъкна покривката и като я изстискваше с големите си лапи, извика на братовчеда, който наблюдаваше от пруста моята работа:

— Викай бързо баба си!

И като поклащаше зловещо черната си рошава глава, ми каза:

— Ама ще си изпатиш за тая работа!

Дотича баба, завайка се, дори заплака, като смешно ме хокаше:

— Ах ти, дивако, главо зелена! Да те вземат мътните дано!

После взе да предумва Циганок:

— Ти, Ваня, не казвай на стария. Пък аз ще прикрия работата, дано се размине някак…

Ваня загрижено каза, като бършеше мокри ръце в шарената си престилка:

— Че мен какво ме засяга? Аз няма да кажа; гледайте Сашутка да не го наклевети!

— Аз ще му дам петаче — каза баба, като ме водеше към къщи.

В събота, преди всенощната служба, някой ме заведе в кухнята; там беше тъмно и тихо. Помня плътно притворените врати към пруста и стаите, а зад прозорците — сивата мътилка на есенната вечер и шумоленето на дъжда. Пред черното лице на печката на широката скамейка седеше Циганок, сърдит и неузнаваем, дядо стоеше в ъгъла до коритото и вадеше от водата дълги пръчки, мереше ги, като ги сравняваше една с друга и със свистене ги размахваше във въздуха… Баба стоеше някъде в тъмнината, шумно смъркаше енфие и мърмореше:

— Драго му е… Мъчител…

Саша Яковов седеше на стола сред кухнята, търкаше с юмруци очите си и с някакъв чужд глас, също като стар просяк хленчеше:

— Простете ми, за бога…

Като вдървени стояха зад стола децата на вуйчо Михаил, брат и сестра, рамо до рамо.

— Като те нажуля, ще ти простя — каза дядо като прокарваше дългата мокра пръчка през стиснатия си юмрук. — Хайде, сваляй гащите!…

Той говореше спокойно и нито звукът на неговия глас, нито шаването на момчето върху скърцащия стол, нито тътренето на бабините крака — нищо не нарушаваше зловещата тишина в полутъмната кухня, под схлупения опушен таван.

Саша стана, разкопча гащите си, смъкна ги до коленете и като ги придържаше с ръце, наведен и с препъване тръгна към пейката. Неприятно бе да се гледа как той върви, моите крака също трепереха.

Но стана още по-лошо, когато той покорно легна на пейката по очи, а Ваня, като го привърза за пейката под мишниците и през шията с широка кърпа, се наведе над него и стисна с черните си ръце краката му при глезените.

— Лексей — повика ме дядо, — ела по насам!… Хайде на кого казвам?… Ето, гледай как налагат… Раз!…

Като замахна не много високо, той шибна с пръчката по голото тяло. Саша изпищя.

— Лъжеш! — каза дядо. — Не боли! Виж, така боли!

И удари така, че на тялото веднага пламна, подпухна червена бразда, а братовчед ми нададе провлачен вой.

— Не ти се услажда, нали? — питаше дядо, като равномерно дигаше и спускаше ръката си. — Не ти харесва, а? Това е за напръстника!

Когато замахваше с ръка, в гърдите ми всичко се повдигаше заедно с нея; падаше ръката, — и аз цял като че падах.

Саша пищеше страшно, тънко, противно:

— Няма вече-е… Нали казах за покривката… нали казах…

Спокойно, като че ли четеше псалтира, дядо каза:

— Доносничеството не е оправдание! На клеветника — първия камшик. На̀ ти за покривката!

Баба се хвърли към мене и ме взе на ръце, завика:

— Лексей няма да ти дам! Няма да го дам, чудовище!

Тя почна да рита вратата и да, вика:

— Варя, Варвара!…

Дядо се хвърли към нея, повали я, измъкна ме и ме понесе към пейката. Аз се извивах в ръцете му, дърпах рижата му брада, ухапах го за пръста. Той кряскаше, натискаше ме и накрая ме хвърли на пейката, като ми разби лицето.

Помня дивия му вик:

— Връзвай го! Ще го убия!…

Помня побелялото лице на майка ми и нейните огромни очи. Тя тичаше около пейката и викаше прегракнало:

— Тате, не бива!… Дай ми го…

 

 

Дядо ме би, докато изгубих съзнание и няколко дена боледувах, като се въргалях по очи на широкото горещо легло в малката стаичка с един прозорец и червено неугасващо кандилце в ъгъла, пред иконостаса с множество икони.

Дните на боледуване бяха за мене големи дни в живота ми. През тия дни, изглежда, много пораснах и почувствувах нещо особено. Именно тогава у мене възникна тревожен интерес към хората и сякаш бяха одрали кожата на сърцето ми, то стана непоносимо чувствително към всяка обида и болка, своя и чужда.

Преди всичко силно ме порази скарването между баба и майка ми: в тясната стая баба, черна и едра, налиташе върху майка ми, като я натикваше в ъгъла при иконите, и съскаше:

— Защо не го измъкна, а?

— Изплаших се.

— Я каква си яка! Засрами се, Варваро! Аз, дето съм бабичка, пък не се боя! Засрами се!

— Остави ме, мамо… мъчно ми е…

— Не, не го обичаш ти, не ти е жал за сирачето! Майка ми каза високо и тежко:

— Аз самата съм сиротна за цял живот!

После и двете дълго плакаха, седнали в ъгъла на сандъка, и майка ми говореше:

— Ако не беше Алексей, бих се махнала, бих заминала! Не мога да живея в тоя ад, не мога, мамо! Сили нямам.

— Чедо мое, сърце мое — шепнеше баба.

Запомних: мама не е силна; тя, както всички, се бои от дядо. Аз й преча да се махне от къщата, където не може да живее. Това бе много тъжно. Скоро майка ми наистина изчезна от къщи. Замина някъде на гости.

Някак изведнъж, като че ли скочи от тавана, се яви дядо, седна на кревата, попипа ми главата със студена като лед ръка:

— Здрасти, господинчо… Че отговаряй де, не се сърди! …А? Какво?…

Много ми се искаше да го ритна, но не можех да шавна от болка. Той изглеждаше още по-червенокос, отколкото по-рано; главата му неспокойно се поклащаше; ярките му очи търсеха нещо по стената. Като измъкна от джоба си курабийка, две захарни рогчета, ябълка и чепчица сини стафиди, той сложи всичко това на възглавницата под носа ми.

— Ето, видиш ли, подаръци ти донесох!

Наведе се, целуна ме по челото, после заговори, като леко гладеше главата ми с малката корава ръка, изцапана с жълта боя, която особено изпъкваше по кривите птичи нокти.

— Тогава попрекалих, братко. Разлютих се много; ти ме ухапа, дращеше и аз също се разсърдих! Но не е голяма беда, че изтърпя повечко — то ще ти се приспадне! Помни: когато свой човек, близък, те бие, то не е обида, ами поука! На чужд не се давай, а свой ли е — нищо! Как мислиш, мен не са ли ме били? Мен, Альоша, тъй са ме били, както ти и в страшен сън няма да сънуваш. Така са ме оскърбявали, че самият господ-бог би заплакал, ако ме видеше! А какво излезе? Сирак, син на бедна майка, аз достигнах свое място в живота — старши на работници станах, началник на хората.

Навел над мене сухото си, спретнато тяло, той започна да ми разказва за детинските си дни със силни и тежки думи, като ги редеше една след друга леко и умело.

Зелените му очи ярко пламнаха и весело наежил златни коси, той смекчи високия си глас и забоботи в лицето ми:

— Ти с параход пристигна, пара те возеше, а аз на младини сам, със своя сила съм теглил шлепове срещу течението на Волга. Шлепът по водата, а аз по брега, бос по острите камъни, по сипеите — и така от ранно утро до късна вечер! Напече ти слънцето врата, главата ти завира като котел, а ти, превит на три — пукат ти костите, — вървиш ли, вървиш и път се не вижда, очите залени от пот, а душата плаче, сълзи капят — е-ех, Альоша! Какво знаеш ти! Вървиш, вървиш, па се изхлузиш от каиша, паднеш по очи — и на това се радваш; всичката ти сила се е изцедила, щеш — отдъхвай, щеш — издъхвай! Ето как живеехме пред божите очи — пред милостивия господ Исус Христос!… На три пъти съм измерил така майчицата Волга: от Симбирск до Рибинск, от Саратов дотук на̀ и от Астрахан до Макарев, до панаира — това са хиляди версти! А на четвъртата година станах старши сред бурлаците — показах на господаря разума си.

Той приказваше и бързо като облак растеше пред мене, превръщайки се от малък, сухичък старец в човек с приказна сила — той самичък влачи срещу реката огромен сив шлеп…

Понякога дядо скачаше от леглото и като размахваше ръце, показваше как вървят бурлаците в хомота, как изгребват водата; басово пееше някакви песни, после пак по младежки скачаше на кревата и като същински чудак, още по-гърлесто, силно говореше:

— Ех, затова пък, Альоша, когато спирахме в лятна вечер на почивка в Жигули, нейде под зелен хълм, че като накладем огньове — каша да варим, че като подхване затъженият бурлак сърдечна песен, че като заприглася, като гръмне цялата задруга — просто тръпки ме побият и като че ли Волга по-бързо потича — така, сякаш като кон се възправя на задни крака чак до облаците! И всякаква мъка — като прах по вятъра. Дотолкова се унасяха в песента хората, че се случваше и кашата да изкипи от котела. Тогава кашаварят трябва да отнесе черпак по главата: прави каквото щеш, но работата си не забравяй!

На няколко пъти надникваха от вратата, викаха го, но аз му се молех:

— Недей си отива!

Той се усмихваше и отпращаше хората:

— Потрайте сега…

Той ми разказва чак до вечерта и когато излезе, като се прости нежно с мен, аз знаех, че дядо не е лош и не е страшен. До сълзи ми беше мъчно да си спомням, че тъкмо той така жестоко ме би, но не можех и да забравя това.

Посещението на дядо широко отвори врата за всички и от сутрин до вечер все някой седеше до леглото и се стараеше по всякакъв начин да ме развлича; помня, че това не всякога беше весело и забавно. Най-често при мен идваше баба; тя и спеше на едно легло с мен. Но най-ярко впечатление през тези дни ми направи Циганок. Квадратен, широкоплещест, с голяма къдрава глава, той дойде веднъж надвечер празнично пременен, в златиста копринена рубашка, плюшени панталони и скърцащи, нагънати като хармоника ботуши. Косата му лъщеше, святкаха дръпнатите му весели очи под гъстите вежди и белите зъби под черна ивица наболи мустаци, пламтеше рубашката и меко отразяваше червения пламък на неугасващото кандило.

— Я погледни — каза той, като запретна ръкав и ми показа гола ръка, нашарена до лакътя с червени резки, — виж как е нашарена! То беше още по-зле, но вече заздравя. Разбираш ли: като се разлюти дядо ти и видях, че ще те претрепе, взех да подлагам тази си ръка, мислех си — ще се скърши пръчката, старият ще иде да вземе друга, а теб ще те отмъкне баба ти или майка ти! Но пръчката не можа да се прекърши, кисната, жилава беше! Все пак отнесох малко от твоето. Видиш ли колко? Аз, братко, съм хитър… — Той се засмя с копринен, нежен смях, разглеждаше отеклата си ръка и като се смееше, говореше:

— Толкова ми бе жал за тебе, че се задушавах. Усещам, че става лошо! А той удря ли, удря…

Той пръхтеше като кон, въртеше глава, почна да ми говори нещо за дядо и изведнъж ми стана близък, по детски обикновен.

Казах му, че много го обичам, а той незабравимо простичко ми отвърна:

— Та нали и аз те обичам — затова и болките изтърпях, от обич. Нима бих го направил за някой друг? Плюя аз на тях…

После той взе да ме учи тихичко, като често поглеждаше към вратата:

— Случи ли се друг път да те бият, гледай да не се стягаш, не си стягай тялото, разбра ли? Двойно повече боли, когато се стягаш, а ти го отпусни свободно, нека бъде меко — лежи като тесто! И не се надувай, дишай силно, викай колкото можеш — запомни това, ще ти е от полза!

Попитах:

— Мигар пак ще ме бият?

— Че как мислиш? — спокойно каза Циганок. — Разбира се, че ще те бият! Тебе сигурно често ще те пердашат…

— Че за какво?

— Дядо ти ще намери…

И отново загрижено почна да ме учи:

— Ако те бие отвисоко, просто те удря отгоре с тоягата — тогава лежи мирно, отпуснато, а ако бие с притегляне — удари и придръпне към себе си тоягата, за да обели кожа, — тогава и ти помръдвай тялото си към него, според пръчката, разбираш ли? Така е по-леко!

Като ми смигна с черно присвито око, той каза:

— Аз в тая работа съм по-умен и от полицейския пристав! От кожата ми, братко, и ръкавици можеш да шиеш!

Гледах веселото му лице и си спомнях бабините приказки за Иван царския син и за Иван глупака.