Захари Стайков
Възпроизводството на Време — капитал — Бог (31)

4. Знанието, което носи Христос

Две хиляди години името на Христос е знак за ново летоброене, мярка за времето. Толкова трайно е и знанието, което той съобщава. Но за мнозина българи Христос остава в забрава. Нещо повече, Той демонстративно се подминава, подменя, отрича. Рождество е само бит и традиция, а не мит и не конституция (фундаментална структура) на знанието за живота на обществото. Проблемът е какво знание носи той. На какво ни учи? С какво ни храни? Е ли Исус всемогъщ, който може да нахрани хората с два хляба и пет риби, който може да ходи по водата и да се възнася на небесата? И какво става тогава с основните закони на физиката и физиологията? Как се съвместяват наука и религия? Съотносими ли са знанията, които дава науката и посланията на Христос? Знанието за Христос не е обикновено. Истината за Христос не е рационална. Знанието за Христос е парадоксално. То е фундаментално, и в определен смисъл е вечно и неизменно. Това е знание за константите на обществото, за истините, които са вечни и неизменни. Знанието на Христос, изразено в Библията е съвършено. Към това знание нищо не може да се прибави и от него нищо не може да се отнеме. Но при всеки човек и във всеки момент то различно се приема, различно се проявява и различно се осъществява. Това различно поведение на хората е проява на един и същи закон (както и оплождането на дъщери от бащата и забраната на брачен живот на братя със сестри са проява на един и същи закон — закон за възпроизводството на рода.) Иносказателното тълкуване на Библията, както и парадоксалното обяснение на законите на науката изисква познание на фундаменталните закони на обществото в цялостност и като структура.

Дава ли Христос хляб и риба? (Иван Рилски, според проф. Иван Дуйчев, също е имал тази способност). Христос не дава хляб и риба, нито пък въдица. Христос дава знание. Иван Рилски храни българите със знание, което големия учен Иван Дуйчев не отбелязва в книгата си за Светеца — знание, което може би наши патриарси са знаели и прилагали, но днес не знаят, или ако го знаят не смеят да го казват, а още по-малко да го прилагат. Христос е символ на върхов на сила, Св. Иван Рилски е символ на върховна власт. Те никога не са представяни за царе, не са властимащи и представители на някаква власт. Защото те са духовници и тяхната власт е над царската власт. Христос в българските църкви е рисуван не като цар, а като ръководещ Страшния съд (църква в Арбанаси). А Патриаршията е над царския дворец. Защо тази сила и тази власт след освобождението от отоманско робство останаха не над, а под светската власт? Защото няма знание, няма идеи за това. Това не е парадокс, това е абсурд. Това е велико прегрешение, плод на незнание и невежество. Ботев търси Бог не горе (в небесата), а долу (на земята). Но знае ли се, че това, което е горе е подобно на това, което е долу. Разбира ли се, че Бог-Отец, Бог-Син (Христос) и Бог-Дух — едно са? И защо тогава се разкъсва „горе“ (Бог-Баща) от „долу“ (Бог син)? Акад. Сахаров — бащата на водородната бомба показа, че знанията за атомното ядро и знанията за космоса са сходни. Мнозина български учени, политици, журналисти, духовници не знаят и не разбират посланието (знанието), което носи Христос. За щастие има велики българи, които са го знаели, които го знаят и които го съхраняват за поколенията. Един от тях е Ваклуш Толев. Да се запази „Коледа“, дървото, което съдържа и поддържа жарта — огънят на вечната истина — знанието за Бог, знанието за Христос, като син божии и знанието за светия дух, знанията за храма, като място за среща на човек и Бог и на ежедневието с вечните истини. И знаят ли тези, които са тръгнали да правят църкви, джамии какво е това храм? Знаят ли истината за обществото, за времето за бога? Как може човек, като няма в сърцето си чувство за Бог, като няма в главата си знание за Бог да прави Храм — за да търси среща с Бог; фундаменталното научно знание е знание за живота в цялост, знание за времето в цялост, разбиране на минало, сегашно и бъдеще; на горе и долу (на Бог-Баща и Бог-Син и Бог-Дух) в цялостност, като единосъщни, като едно. Време и Бог едно са. Наука и религия едно са. Това е посланието, което носи от миналия век Андрей Цанов, пише „Наука и религия“. За Николай Рай нов, за Асен Златаров — уредникът на „Натурфилософско четиво“, това знание не е чуждо и говори за добра културна традиция в България, която и днес има своите следовници. (Но то изглежда е най-чуждо в православната ни църква). Днес религията е безперспективна без наука, а науката е без съдържателна (със смисъл и значение) без религия. Не само в миналото, но и сега България е най-напреднала в изучаване на времето. Затова тук е възможно да се направи синтез на религия и наука, на знание и практика, на великите идеи, носени от Христос и Библията с откритията на деветнадесети и двадесети век — социалната енергия, принадената стойност и термоядрената енергия. Да се изхвърли огромният излишен баласт от църквите и джамиите. Да се освободи науката от големия баласт — като се постави пред олтаря на Страшния съд — и се прецени научното знание с критериите на вечните константи и истини на универсалния закон. Това значи, на науката да се гледа с очите на религията, а на религията да се гледа с очите на науката. Да видим раждането на Христос като знание и послание за раждането на живота. Като научно знание за създаването и раждането на същественото, което прави обществото — принадената стойност. Христос дава живот. Принадената стойност е върховно знание за живот. Защото принадената стойност — това е социалното време в действие, това е създаването, раждането на социалния живот. Христос трябва да умре, за да възкръсне. Принадената стойност, трябва да умре, за да се инвестира, за да възкръсне като богатство и капитал. И така, посланието на Христос и знанието на „Капиталът“ на Маркс се оказват тъждествени. Синтезът на Христос и Маркс става необходимост в развитието на науката и религията — на обществото в цялост. Това е търсене и създаване на социалната симетрия — на баланс и хармония на законите на обществото с вечните истини. Или съгласуване на законите на науката, законите на религията, принципите на морала. За да има Бог, всеки трябва да създава, да отглежда в себе си Бог. За да има богатство и време, всеки следва сам в себе си да създава и ражда богатство и време. Рождество, като символ на раждане на Бог, символ за раждане на време, е тъждествено със знанието на Маркс за принадената стойност като знание (и символ) за раждане на капитал и богатство, за раждане на социално време. Истината в обществото, реалното в обществото е създаването и даването на принадена стойност. Колко далеч е тази истина от исканията на комунисти и социалисти за премахването на принадената стойност, за ликвидиране на „експлоатацията“. Колко много са тези, които се плашат от приватизацията, защото ще ги експлоатират. Човек може да се радва на раждането на Христос, ако самият той е способен да създава и ражда Бог. Човек може да се радва на раждането на капитал и богатство, ако самият той е способен да създава и ражда капитал и богатство — принадена стойност. В този смисъл всички сме деца (и роби) на капитала. Всички сме роби на времето! Истината, посланието на Христос, като син божии днес е знанието за човека (и обществото) като цялостност, като едно, континуум като Бог. Това знание е тъждествено с научното знание за времето в цялост, за времето в едно. И хората в цялост, човечеството като едно. И човекът е човек, ако е цялостност и ако се осъществява в цялостност. Човек е пълноценен, когато свободно преминава през всички сфери на обществения живот. Законът за всестранното развитие на човека при Маркс се извежда от закона за смяната на труда. Това развитие е възможно и осъществимо, само ако се създава и дава — принадена стойност.

Вечната истина, която носи знанието за Рождеството, е да се създава, да се опложда, да се ражда. За да има земя и вода, машини и семена, акции и дивиденти, пари и лихви, хляб и богатство, труд и заплата, знание, истина и хонорар, изкуство, красота и парса, ред, сигурност, власт и данък, свобода, дух и мъдрост — те трябва да се създават, да се раждат, да се възпроизвеждат. Върховенството на създаването и раждането, това е Рождеството. Смърт сеят конфликтът и отрицанието, които не раждат. Раждането в обществото — това е създаването на принадена стойност, това е раждането на нов живот. Живот с необходимото разнообразие. Христос не търси победа, а правда. Или Христос е търсене на истината и победа над лъжата, на живота над смъртта. Христос учи хората да създаваш и даваш. Да произвеждаш за другите. Не може да бъде беден, който създава и дава. Не може да бъде богат и благороден. Който ограбва другите, който взема, а не създава и не дава, е осъден. Това е справедливият съд. Това е диктатурата на създаващи и даващи над лумпени и грабещи. Ако бедни и болни изяждат здрави и силни, богати и заможни, то тогава общество на става. Това е поуката, която Библията ни дава (тълкуването на Йосиф на съня на фараона). Религия без капитал и капитал без религия са неосъществими, тъй като те във възпроизводството са неотделими. Както не може да се стигне до Бог без жертвата на Христа, така не може да се стигне до капитала без жертва на стойност (без създаване и даване на принадена стойност). Христос не може да възкръсне, ако не умре. Капиталът не може да еволюира, ако принадената стойност не умира! Капиталът не може да се възпроизведе, ако принадената стойност се изяде. Тя трябва да се овеществи в капитала. Това значи, да се отдаде на Бога, да се влее в цялостността, за да остане във вечността. Защото времето е вечност, ако отново се създава. Който яде, без да създава, той не остава. (Това се отнася за всяка жива твар). Затова всяко творение е божи дар. Това е всеобщият закон, това е световната хармония, които се символизират с раждането на Христос. Това е Рождество!

Исус Христос и Карл Маркс (Библията и „Капиталът“) могат да бъдат сравнявани и различавани, могат да бъдат приемани или отричани, само ако се вложат в единна система от понятия, категории, закони. Живко Ошавков и Иван Хаджийски могат да се оценяват, да се приемат или отричат само в рамките на система от понятия, в които се вграждат и в които приемат съдържание и смисъл техните собствени понятия. Това не може и не бива да се прави на основата на техните словесни описания или обяснение с понятията и категориите, които са се ползвали по тяхно време, които са имали определен нюанс и смисъл. Да се отрича едно понятие на основата на това, че днес в него се влага друго съдържание и смисъл, не само че ме е коректно, но е и грешно и въвежда в опасни заблуждения и неверни решения. От примера за Христос, че той е нахранил с два хляба и пет риби хиляди хора, не може да се търси рационално знание за съвременната хранителна индустрия. Това е знание за познанието, а не за храненето. От сънищата на фараона и тълкуванията на Йосиф не може да се съди за плодородието и метеорологията на древния Египет и да се правят изводи за поредиците сушави и плодородни години. Примерът със слабите и болни крави (и жита), които изяждат здравите и силните, е илюстрация на отрицателен растеж на принадената стойност (и продукт) в обществото. Понятията на Маркс за принадена стойност, за диктатура на пролетариата, за работническа класа, за религия, за морал, за комунизъм трябва да се свързват с неговата цялостна теория и мястото на тези понятия в нейното изясняване, а не от гледище на днешното разбиране на тези понятия. Сталинската диктатура съвсем не е диктатура на пролетариата, тя е диктатура на армия и полиция, диктатура на слаби и болни, които изяждат здрави и силни. Същинската диктатура на пролетариата, по учението на Маркс, е власт на създаващи и даващи, а не на гладни и бедни. Диктатурата на пролетариата е диктатура на здравото и силното над болното и слабото. Това е генезисът на комунизма, в смисъла, който му дава Маркс (не в Комунистическия манифест, а в „Капиталът“).

Иван Хаджийски се опълчва срещу лумпенизацията и моралното разложение (той пише книга на тази тема, която изчезва и го поставя на кръста). Системата на Живко Ошавков за цялостността и структурата на обществото по дух и съдържание е несъвместима с господствуващите теории във философията и налаганата практика в социалния живот. Затова на Живков Ошавков не се даде признание и звание в науката. Той не бе направен академик. Той не бе оставен да ръководи Института по социология. Не просто липса на морал, а проява на дълбоко неразбиране на теорията (и системата) на Ошавков е поведението на някои негови „ученици“, които тръгнаха по пътя на кариерата, а се отклониха от пътя на истината. Затова приобщаването на Ошавков и Хаджийски към „марксизма и марксистите“ и още повече към бившата комунистическа и към днешната социалистическа партия е кощунство от гледище на духа и съдържанието на техните теории и техния съзнателен и духовен живот. Принадлежност към духа, това е върховен критерий за оценка на строителите на социологията. Това се отнася с най-голяма сила за Андрей Цанов, за Христо Попов. Не от принадлежността му към протестантството да се съди за Андрей Цанов, а по неговите книги и теории за времето, като наука и богатство и за религията като висша теория и Знание — книгата му „Религия и наука“.

Не по принадлежност към Комунистическата партия, не по участие в Септемврийското въстание и емигрантство в СССР трябва да се съди за Христо Попов, а по неговите дълбоки идеи.