Хелън Бианкин
Сватбата на Стефанос (1)

Първа глава

В ранния утринен час движението бе необичайно претоварено и щом излезе на аутобана, Алис намали скоростта на малката си елегантна хонда. Далече напред в мъглата трептяха назъбените очертания на административните сгради, извисили остри върхове над линията на градския хоризонт, а когато зави покрай брега на Суон и пое към центъра, край нея заблестяха водите на реката, отразяващи първите слънчеви лъчи.

Докато намери място за паркиране изминаха векове, а когато си запробива път по тротоара през забързаните към работните си места ранобудни хора, тя негласно благодари на Бога, че я е избавил от участта да пътува ежедневно на работа в центъра на града.

Късно следобед предния ден нейният адвокат й бе позвънил с настоятелната молба да се яви в кантората му колкото е възможно по-скоро и беше събудил тревогите й. Ето защо, когато прекрачи прага на модерната сграда от черен мрамор и цветно стъкло, дълбока бръчка на безпокойство проряза челото й.

Алис прекоси фоайето и забърза към рояка мъже и жени, струпали се пред трите асансьора, които щяха да ги отведат до желания етаж. Когато приближи, вниманието й бе привлечено от висок мъж в тъмен костюм, застанал встрани от другите, и очите й за миг се спряха на лицето му.

Профилът му бе като изсечен с длето и показваше масивна лицева костна структура, безупречен фон за аристократичната извивка на носа и за гранитната челюст. Гъстата му тъмна коса, малко по-дълга от приетата за момента модна линия, бе подредена от ръката на професионалист.

Към трийсет и петгодишен — помисли си Алис и видя, че стойката му издава първична сила, съчетана с физически магнетизъм, който властно приковаваше вниманието.

Усетил, че е наблюдаван, той се обърна и я прониза с очи — нито сини, нито сиви, а някаква странна смесица от двата цвята.

Алис внезапно се запита как ли изглежда тя отстрани — модерно скроен черен костюм, бяла копринена блуза в изчистени линии, придаващи делови вид на крехката й фигура. Тъмнорусата й коса с матов оттенък стигаше до раменете, а деликатните черти на лицето й изразяваха душевно равновесие и достойнство.

Тя мобилизира цялата си воля, за да не мигне и да не сведе поглед под продължителния му преценяващ взор, но неясно защо усети всеки свой нерв опънат от напрежение, породено от непознато усещане — неканено и първично, което трепна нейде дълбоко у нея.

Алис не успя да отдели очите си от неговите в продължение на няколко безкрайни секунди и бе готова да се закълне, че ускореното туптене на сърцето й е така силно, че не е останало скрито за всички около нея.

Реакция — каза си тя разтреперана — на невероятно сексуално мъжко излъчване. Нито един мъж не е достоен да притежава такава власт.

Под изисканата външност надничаше спотаен цинизъм, дебнещо очакване на опит за завързване на разговор, за отправена покана — за Господ знае къде — може би за нейното легло?

Вродената й гордост, подплатена от независимия й дух, запалиха дръзка искрица в очите й и неуловимо наклониха брадичката й, когато тя вдигна поглед към стрелките на часовника, окачен високо на мраморната стена.

Два асансьора спряха едновременно на партерния етаж. Алис остана на мястото си, избра по-близкия от тях и със закъснение установи, че непознатият възнамерява да я последва.

Кабината се напълни бързо и младата жена решително закова поглед върху таблото, за да освободи съзнанието си от натрапчивото усещане за близостта на мъжа, застанал до нея. Макар и повдигната на десетсантиметрови токчета, тя едва стигаше до раменете му, глава й се замая от аромата на неговия одеколон.

Обзе я влудяващото чувство, че ще се задуши, но въпреки това отчиташе всяко свое дихание, всеки удар на сърцето си. Беше непоносимо и Алис изпита огромно облекчение, когато асансьорът спря на нейния етаж.

Ала радостта, че ще се освободи от изнервящата му близост се оказа краткотрайна, защото Алис забеляза с крайчеца на окото си, че непознатият също излиза от асансьора с намерението да посети кантората, към която тя самата се беше насочила.

Младата жена тръгна към приемната, за да съобщи, че е пристигнала за уговорената среща, сетне се настани на най-близкото кресло. Взе списание и запрелиства гладките страници с престорен интерес, но усещането за присъствието на мъжа, заел ъгъла на полезрението й, тревожно растеше. С ръка в джоба на безукорно ушития панталон, с всеки сантиметър от външността си, той имаше вид на мощен властник, въплъщение на драматичната смесица от нагла мъжественост и първична жестокост. Човек, когото е по-добре да имаш за приятел, отколкото за враг — мрачно заключи Алис.

Нещо в него дълбоко я притесни — нещо близко и познато, което тя не можеше да определи. Сигурна беше, че не са се срещали преди, защото той не бе от мъжете, които се забравят.

— Госпожице Андерсън, заповядайте, ако обичате. Господин Манеринг е готов да ви приеме.

Алис последва елегантно облечената секретарка по широк и просторен коридор до модерния кабинет, разкриващ величествен изглед към града. Тя отвърна на поздрава на изправилия се да я посрещне мъж, избра едно от трите кресла срещу бюрото му и грациозно потъна в меката кожена тапицерия.

— Необходимостта от тази среща изглежда продиктувана от неочаквани и спешни обстоятелства — заяви тя, кръстосвайки бавно стройните си крака, без да сваля недоверчив поглед от напрегнатото лице на мъжа, който я наблюдаваше зорко.

— Наистина. Събитията приеха неочакван обрат — потвърди опасенията й Хю Манеринг, който протегна ръка към кожена папка и разрови съдържанието й. — Тези документи пристигнаха по куриер вчера следобед, а получаването им беше последвано и от телефонно обаждане от страна на подателя.

Бръчка пресече челото на младата жена.

— Мислех, че въпросът с наследството на Антония е ясен.

— С наследството — да, но не и с попечителството над нейния син.

Сърцето на Алис се сви в болезнен спазъм:

— Какво означава това?

Той наведе глава и я погледна втренчено над смъкналите се на носа му очила.

— Получих копия от юридическите документи, с които се предявява иск за Георг. — Той спря, за да провери записаното в документа име — Георгиу. Невръстен син на Георгиу Ставро Стефанос, роден преди около два месеца от майка Антония Грейс Андерсън в една болница, разположена недалеч от град Пърт.

От изненада Алис пребледня, а когато с нарастващ ужас погледна адвоката, очите й приличаха на две огромни езера, отразили цялото неверие на света.

— Те не могат да направят това! — възропта тя с разтреперан от негодувание глас.

Мъжът срещу нея остана невъзмутим.

— Антония не е оставила завещание, нито писмено пълномощно, уреждащо юридическата отговорност за нейния син. Бидейки единственият й жив роднина, вие естествено поемате ролята на заместник на майката и опекуна. — Той спря и се изкашля. — Но, технически погледнато, детето е сираче и при нормални обстоятелства, в случай като този, е обичайно Министерството на социалните грижи да се произнесе за начина, по който ще бъде отгледано то, като вземе предвид всички обстоятелства, касаещи благополучието на детето, което е от решаващо значение. Молба за осиновяване може да бъде подадена от всяка заинтересована страна. — Той спря и я погледна състрадателно. — Въпрос, който съм длъжен да доведа до знанието ви.

— Нима искате да кажете, че роднините на приятеля на моята сестра имат същото право на осиновяване, каквото имам и аз? — запита Алис нетърпеливо, опитвайки се да сведе юридическата фразеология до най-простия и съществен изказ.

Само по изражението на адвоката се досети какъв ще бъде отговорът, който след миг чу:

— Точно така.

— Но това е невъзможно! Георгиу по свое усмотрение е предпочел да не отговаря на писмата на моята сестра и това ще бъде неоспоримо доказателство срещу него във всеки съд.

Очите й се напълниха със сълзи при мисълта за нещастната й сестра. Шест години по-млада от нея, Антония беше толкова жизнерадостна и безгрижна! Твърде млада — само на деветнайсет години, тя не понесе последиците от краткия любовен роман, който беше изживяла по време на ваканционното си пътуване в чужбина. Но понесе безкрайни страдания, защото няколко седмици след като се завърна от обиколката на гръцките острови, тя установи, че е забременяла.

Незабавно изпрати писмо на определен адрес в Атина, но то остана без отговор, а от телефонния разговор, проведен няколко седмици след това с помощта на преводач, се разбра, че търсеният номер не съществува в указателя и затова не могат да я свържат.

Истинско дете на любовта, малкият Георгиу бе оцелял, защото неговата майка категорично отказа да прекъсне бременността. Яви се на света след продължителна борба, принудила обслужващият лекарски екип да пристъпи към спешна оперативна намеса и цезарово сечение. Но съдбата нанесе съкрушителния си удар, когато следродилните усложнения прераснаха във внезапен колапс, който за няколко дни доведе до ненавременната смърт на Антония.

Разбита от скръб, Алис търпеливо се зае с уреждането на всички въпроси. Намери едно момиче, което назначи като управителка на магазина си за първите ужасяващи седмици след смъртта, докато се намери подходяща детегледачка.

Беше успяла да организира ежедневието си така, че сутрин за детето се грижеше гледачката, а следобед магазинът оставаше в ръцете на управителката. Това позволяваше на Алис да отделя повече време за малкия си племенник, чието необичайно християнско име отдавна бе променено на галеното Джордж.

— Разбирам тревогите ви, Алис. Господин Стефанос предложи да обясни лично причините, които са го накарали да предяви иска си.

От изненада Алис широко отвори очи.

— Имал е дързостта да дойде тук лично, след толкова време на пълно мълчание!

Хю Манеринг я погледна внимателно и замислено каза:

— Във ваш интерес е да изслушате неговите доводи.

Адвокатът натисна бутона за вътрешния телефон и даде съответните нареждания на секретарката си.

След секунда вратата се отвори и високият предизвикателен мъж, който бе успял да наруши душевното й равновесие само преди половин час, влезе в стаята.

Алис усети как стомахът й се свива от необясним страх. Кой беше той? Беше разглеждала достатъчно дълго снимките, които сестра й донесе от отпуската си, за да разбере, че ликът от фотографската хартия и образът на непознатия от асансьора, не са на един и същи човек.

Хю Манеринг ги запозна с изискана вежливост:

— Алис Андерсън — Алекси Стефанос.

— Госпожице Андерсън — повтори името й мъжът с дълбок и провлечен говор, издаващ лек акцент, и Алис настръхна. Той обхвана с бърз изпитателен поглед лицето, за миг се взря в изплашените й очи, а после се обърна към адвоката. — Предполагам, че сте запознали госпожица Андерсън с фактическата страна на въпроса, по който сме се събрали тук?

— Може би господин Стефанос — подчерта Алис, докато мъжът се настаняваше в съседното кресло — ще ни обясни кой е той и каква е неговата връзка с бащата на детето на моята сестра?

Тя определено търсеше война, раздразнена от подигравателната насмешливост, прозираща под привидната вежливост на непознатия мъж.

— Простете, госпожице Андерсън — наклони иронично главата си той, — аз съм по-възрастният брат на Георгиу. По-точно аз съм неговият заварен брат.

— Което означава, че Джордж — Алис направи пауза, за да подчертае преиначеното име — ви изпраща като свой представител?

Сивите очи на непознатия потъмняха.

— Георгиу не е жив. Миналата година той претърпя тежка пътна злополука, която го превърна в инвалид. Последваха усложнения и преди един месец той почина.

Алис не вярваше на ушите си. Възможно ли бе такова странно, ужасяващо съвпадение! Кой е допускал това! Докато умът й бе зает с тези мисли, Алекси Стефанос продължи да разказва с равен, отмерен глас:

— Ние не знаехме нищо за вашата сестра. Не подозирахме в какво състояние се намира тя. Едва когато случайно открихме писмата й една седмица след смъртта на Георгиу, разбрахме за нея. Необходимо ни бе време, за да проверим фактите, а после пристъпихме към уреждане на формалностите.

— Какви формалности?

— Естествено е детето да бъде отгледано като член на семейство Стефанос.

Алис пламна.

— То няма да бъде отгледано като такова.

— Вие оспорвате нашите права?

— Вашите права? — реагира тя.

— Да. Тъй като е първият внук от мъжки пол на моя баща, той се явява негов законен наследник.

— В удостоверението за раждане Джордж е записан като Георгиу Андерсън, господин Стефанос. Бидейки най-близка роднина на Антония, аз поех отговорността за нейния син.

Господин Стефанос запази външно спокойствие, но очите му блеснаха остро. Алис вдигна глава и решително го погледна в очите.

— Резултатът от анализа на кръвната група доказва, че моят брат е бащата на детето на вашата сестра — заяви той.

При тези думи Алис се разтрепери, побесняла от възмущение и гняв. Как смее да намеква за друг баща!

— Как си обяснявахте изпращаните от Антония писма за помощ, господин Стефанос? — ледено се усмихна тя. — Като опит за изнудване?

— Допуснахме и това.

— Така ли? — задъха се от едва сдържан гняв тя. — Нагъл, безочлив — Алис спря, онемяла от възмущение.

— Моля, продължете — подкани я той.

— Мръсно парвеню! — безпомощно кресна Алис и съзря твърдия му поглед. — Антония нямаше нужда от пари, нито от брат ви, нито от неговото семейство. Както ще потвърди господин Манеринг, когато нашите родители починаха преди няколко години, аз и моята сестра наследихме значително финансово състояние — достатъчно, за да ни осигури удобен живот без потребност от други доходи, освен нормална седмична заплата. Когато завърши училище, Антония започна да ми помага в магазина. — Алис бе бясна от гняв както никога досега. — По време на ваканцията вашият брат, господин Стефанос, е направил на моята сестра предложение за женитба с обещанието, че след една седмица ще й изпрати покана за Атина, за да се срещне с родителите му и да обявят годежа. — Очите й потъмняха от болка при спомена за удара, който понесе сестра й, разбрала, че е отхвърлена.

— Злополуката настъпи на другия ден след завръщането му — каза Алекси Стефанос. — Брат ми беше няколко седмици на легло в безсъзнание. Остана в болницата. Мина много време, докато разбере степента на получените физически увреждания. Той е знаел, че в това състояние не може да мисли за брак.

— Можеше да пише! — възкликна с негодувание Алис. — Неговото мълчание бе причина за месеци неизмерима скръб. Вие подценявате моята сестра, господин Стефанос — продължи студено тя, — като си мислите, че тя би могла да отхвърли брат ви, заради неговото физическо състояние. Тя го обичаше!

— А според вас на любовта е подвластно всичко?

Очите й пламнаха в гняв и гордост.

— Антония заслужаваше да й бъде дадена възможност, за да докаже любовта си — мрачно каза Алис и го погледна.

Той продължаваше да я гледа със същия проницателен поглед, но тя не сведе очи.

— А вие, госпожице Андерсън — запита господин Стефанос с измамна мекота, — вие бихте ли дарили един мъж с такава вярност?

Алис отмина въпроса с мълчание и в стаята настана такава тишина, че те чуха собственото си дишане.

— Може би ще направим опит да разрешим положението? — обади се деликатно мъжът зад бюрото и Алис като насън се извърна към звука. Съвсем беше забравила адвоката, а сега видя как той тревожно поглежда ту нея, ту Алекси Стефанос. — От името на Алис аз мога да декларирам нейното намерение да подаде незабавно молба за осиновяване — продължи господин Манеринг.

— От гледна точка на закона, като неомъжена жена, мис Андерсън не заема достатъчно високо положение, за да отмени моето право върху детето на брат ми — заяви Алекси Стефанос, а гласът му таеше скрита заплаха.

— Само ако сте женен — отвърна Алис и въпросително погледна господни Манеринг. Той кимна утвърдително и тя ликуващо се усмихна. — Женен ли сте, господин Стефанос?

— Не — отговори той равнодушно. — Положение, което възнамерявам да коригирам без всякакво отлагане.

— Така ли? Значи сте сгоден? — запита го тя с непривична злоба.

— Моите семейни планове не са от значение, госпожице Андерсън, и не са ваша работа.

— Напротив, господин Стефанос — любезно настоя тя. — Разбирате, че ако бракът е условието, необходимо, за да спечеля битката за осиновяването на Джордж, и аз ще се наредя сред чакащите пред гражданското отделение, като неотложно се обзаведа с необходимия съпруг. — Тя погледна адвоката и попита: — Това ще подобри ли позициите ми?

Хю Манеринг очевидно здравата се притесни.

— Бих искал да ви предпазя от прибързан брак, сключен, с цел да осигурите заместник на бащата на невръстния Джордж. Господин Стефанос несъмнено ще оспори основателността на вашия аргумент.

— Както и аз — неговия — прекъсна го ядно Алис, — ако той се ожени незабавно.

— Изкушавам се да добавя колко е жалко, че не можете да се ожените един за друг, като по този начин осигурите, на детето стабилно роднинско обкръжение, вместо да потъвате в безкрайните процедури на Министерството на социалните грижи за придобиване на законното право на осиновител.

Алис погледна адвоката сякаш насреща й седеше луд.

— Навярно се шегувате?

Хю Манеринг сви рамене.

— Браковете по целесъобразност не са необичайно явление.

— Може и да не са — грубо възрази тя, — но аз се съмнявам, че господин Стефанос е готов на такъв компромис.

— Откъде тази сигурност, госпожице Андерсън? — провлеченият глас я удари като с камшик и тя едва се съвзе от изненадващия му отговор.

— Защото — тук тя поспря, търсейки думи, — защото тази идея е върхът на глупостта и е напълно абсурдна.

— Така ли? — усмихна се господин Стефанос, а при вида на усмивката му Алис почувства, че се задушава, сякаш бе гълъб, попаднал в ноктите на хищна птица. — Това е решение, което носи известни предимства — продължи той.

— Не мога да си представя нещо по-лошо от това, да бъда заробена в брак с мъж като вас!

Ако нещо бе в състояние да разтърси устоите на живота й, то това бе той — Алекси Стефанос! Тя видя заплахата, притаена в очите му, в необичайната неподвижност на лицето му. Цялата трепереше. Сключи побелелите си пръсти, за да не издаде вълнението си и каза:

— Нашият по-нататъшен разговор е безполезен. — Стана и добави: — Желая ви приятен ден, господин Манеринг — сбогува се с адвоката тя. После се обърна към своя противник и добави: — Сбогом, господин Стефанос.

Без да обръща внимание на господин Манеринг, който бе станал с очевидното намерение да изглади положението, Алис се отправи към вратата, отвори я и излезе.

Силите й изневериха, едва когато влезе в колата и запали с намерението да се пребори с претовареното движение.

Проклет да бъде! Проклет да бъде Алекси Стефанос! Тя стисна кормилото, докато кокалчетата на пръстите й побеляха, а тихият бяс я беше така завладял, че по чудо се добра до бутика, без да блъсне някого.