Анри Шариер
Ва банк (2) (Втора част на Пеперудата)

Втора глава
Мината

Благодарение на препоръчителното писмо от Проспери — бакалина корсиканец, осем дни по-късно бях нает в мина Ла Мокупия. Натовариха ме да отговарям за помпите, които изсмукваха водата от галериите.

Златната мина приличаше на обикновена мина за въглища. Същите подземни галерии и прочие. Не се виждаха златни жилки. Само тук-таме по някое зърно. Скъпоценният метал беше втъкан в твърдите каменни скали. Взривяваха ги с динамит, после разбиваха прекалено големите отломки. Товареха парчетата в колички и ги изнасяха с асансьори на повърхността, където ги счукваха на пясък. Омесен с вода, този пясък се превръщаше в рядка кал и тогава с помощта на помпи го преливаха в резервоари, огромни като в петролна рафинерия и съдържащи цианид. Като по-тежък от останалото, златният прах потъва на дъното. При загряване цианидът се изпарява, носейки със себе си златни частици, които се втвърдяват и могат да бъдат хванати чрез филтри. Уловено и оформено в кюлчета, чиято 24-каратова чистота се проверява строго, златото заминава за добре пазения склад. И кой, моля ви се, пазеше този именно склад? Още не мога да го повярвам! Там стоеше на пост Симон — каторжник, избягал от Гвиана заедно с Дългия Шарло.

След работа отидох да се порадвам на гледката — натъпкан със златни пръчки склад, ревниво наглеждан от бившия престъпник Симон. Нямаше дори каса — просто циментова постройка с нормално дебели стени и дървена врата.

— Е, как я караш, Симон?

— Добре, а ти, Папи? Добре ли живееш при Шарло?

— Да, всичко е наред.

— Не знаех, че си попаднал в Елдорадо. Иначе щях да дойда да те измъкна.

— Много мило. Щастлив ли си тук?

— Ами знаеш ли, имам къща, голяма като тази на Шарло, обаче моята е от тухли и цимент. Сам си я построих. Жена ми е млада и много мила. Имаме си две дъщерички. Ела да ме видиш, когато решиш — моят дом ще е и твой. Шарло рече, че приятелят ти бил болен. Жена ми умее да бие инжекции, така че ако имаш нужда, ела, без да се притесняваш.

Побъбрихме си. Той изглеждаше напълно щастлив. Както и Шарло не споменаваше нито Франция, нито Монмартър, където бе живял. Миналото вече не съществуваше — беше останало само настоящето: жената, децата, къщата. Каза, че печели по двадесет боливара дневно. Добре че си забъркваха омлета с яйца от личния им курник и че не им се налагаше да плащат за пилешко месо, иначе Симон и семейството му нямаше да прокопсат с двадесетте си боливара.

Гледах с възхищение камарата злато, струпана небрежно зад дървената врата и дебелите едва по тридесетина сантиметра стени. Две натискания с лост ще я отворят безшумно. Цяла купчина злато! По три боливара и половина грама, или тридесет и пет долара за унция — сигурно ще струва около три милиона и половина боливара или милион долара. И цялото това невероятно богатство е само на една ръка разстояние! Въпрос на детска игра е да го докопаш.

— Добре изглеждат подредените кюлчета, нали, Папийон?

— Още по-добре ще изглеждат, ако ги отмъкне някой. Майко, какво имане!

— Може, но не за нас. За мен това злато е неприкосновено, защото са ми го поверили.

— Може би, но все пак ти не стоиш тук по двадесет и четири часа в денонощието.

— Не, само от шест вечерта до шест сутринта. През деня има друг пазач — сигурно го познаваш. Става дума за Александър — мошеника с фалшивите пощенски ордери.

— Да, знам го. Хайде довиждане, Симон. Поздрави семейството си.

— Ще ни посетиш ли?

— С удоволствие. Чао!

Отдалечих се колкото мога по-бързо от източника на изкушението. Невероятно! Да речеш, че тия типове от мината искат да бъдат обрани на всяка цена. Не само че държат златото в една скапана барака, ами отгоре на всичко са хванали двама престъпници от класа да им го пазят. Е, сега наистина мога да кажа, че съм видял всичко на този свят.

Бавно тръгнах по виещата се пътека към селото. Трябваше цялото да го прекося, за да стигна до възвишението, на което бе кацнал „замъкът“ на Шарло. Леко влачех крака, защото осемчасовият работен ден мина трудно. Въпреки вентилаторите във втората подземна галерия въздухът бе рядък, влажен и топъл. На три-четири пъти помпите се задавиха и се наложи да ги поправям. Беше осем и половина вечерта, а бях слязъл под земята по обяд. Спечелих осемнадесет боливара. Ако преценявах нещата като работник, трябваше да призная, че това съвсем не бе зле. Месото струваше по два и петдесет, захарта — по 0,70, кафето — по два боливара. Зеленчуците също не бяха скъпи — 0,50 за кило ориз, същата цена и за сушения фасул. Човек можеше да се изхрани евтино. Въпросът обаче бе в друго — щях ли да проявя достатъчно мъдрост, за да приема подобен живот?

Докато се катерех по каменистата пътека — лесна за изкачване благодарение на тежките обувки с налчета, получени от мината — пряко волята си и въпреки усилията, които правех, за да отклоня мисълта си, все ми се привиждаше милион долара в златни кюлчета. Застанали там, просто умоляващи някой да ги свие. Сигурно не е сложно да изненадаш Симон — още повече през нощта — и да го упоиш с хлороформ, преди да е успял да те разпознае. Тогава плячката ще ти е в кърпа вързана, защото безотговорността на тия хора стига дотам, че му оставят ключа от склада — да се крие на сухо, когато вали. Чавка им е изпила ума! Остава само да изнесеш двеста кюлчета извън мината и да ги натовариш в някакво превозно средство — камион или каруца. Предварително си подготвяш няколко скривалища в джунглата и разпределяш из тях кюлчетата на малки купчинки от по сто килца. Ако си използвал камион, продължаваш напред, след като си го разтоварил, намираш най-дълбокото място на реката и го потапяш. А ако е каруца? Селището е пълно с такива. По-трудно ще бъде да намеря кон, но и това не е невъзможно. Една бурна дъждовна нощ би ми осигурила в промеждутъка от осем вечерта до шест сутринта предостатъчно време да извърша цялата операция, че дори и да се върна вкъщи и да си легна като добро момче.

Излязох на осветеното селско площадче, а в същото време си представях как след успешния удар се промъква между чаршафите на голямото си легло Шарло.

— Buenas noches, amigo! — подвикнаха ми няколко мъже, насядали в местната кръчма.

— Добър вечер и лека нощ на всички, приятели!

— Седни при нас за малко. Искаш ли чаша студена бира? Ще ни доставиш удоволствие.

Щеше да е нелюбезно, ако откажа. Приех. И ето ме настанен сред тия честни хора, повечето от които миньори. Разпитаха ме дали се чувствам добре тук, дали съм си намерил жена, дали Кончита се грижи добре за Пиколино, дали ми трябват пари за лекарства и други работи. Спонтанната им щедрост ме върна към действителността. Един златотърсач ми предложи, ако мястото в мината не ме удовлетворява и ако искам да работя само когато ми дойде желание, да замина с него: „Тежко е, но се печели повече. Пък и рискуваш да забогатееш един ден.“ Благодарих на всички и предложих да ги почерпя на свой ред.

— Не, francès, ти си наш гост. Друг път, когато се замогнеш. Бог да те пази!

Поех пътя към „замъка“. Да, лесно е да станеш смирен и честен сред тия хора, които живеят с малко, радват се на дреболии и приемат като свой един чужд човек, без да се запитат откъде идва и с какво се е занимавал в миналото.

Посрещна ме Кончита. Беше сама — Шарло бе слязъл в мината. Смените ни се разминаваха. Кончита излъчваше веселие и доброта. Даде ми чехли, за да си починат краката ми от тежките обувки.

— Приятелят ти спи. Хапна добре, аз вече пуснах в пощата молба до болницата в близкото градче Тумеремо да го приемат за лечение.

Поблагодарих й и се нахвърлих на топлото ястие, което ме очакваше. Това приятелско посрещане — толкова открито и жизнерадостно, ми помогна да се отпусна и внесе в душата ми успокоението, от което се нуждаех след изкушението на един тон злато. Вратата се отвори.

— Здрасти на всички!

Две девойчета нахлуха в стаята, без да се церемонят.

— Добър вечер — отвърна Кончита. — Две мои приятелки, Папийон.

Първата беше източена и мургава и се наричаше Грациела. Приличаше на циганка — баща й беше испанец. Другата се наричаше Мерседес. Имаше дядо немец, с което се обясняваше бялата й кожа и нежните руси коси. Грациела имаше черните очи на андалузка, но в тях играеше и огънят на тропиците, докато зелените очи на Мерседес внезапно ми припомниха за Лали — индианката гуахира. Лали… Лали и сестра й Зорайма — какво ли е станало с тях?

След като така и така съм дошъл във Венецуела, защо да не опитам да ги намеря? Сега тече 1945-а. Минали са дванадесет години. Отдавна беше, но въпреки изтеклото време нещо в сърцето ми прищрака, щом се сетих за двете тъй красиви създания. Сигурно са започнали нов живот с някой от тяхната раса. Не, ако съм честен, нямам право да се връщам и да нахлувам отново в техния свят.

— Прекрасни приятелки си имаш, Кончита! Благодаря ти, задето ме запозна с тях.

Разбрах, че и двете са свободни и нямат годеници. Вечерта мина бързо в тази приятна компания. Поизпратихме ги с Кончита до селото. Усетих, че доста силно се облягат на ръцете ми. По обратния път Кончита ми каза, че и двете ме били харесали еднакво.

— А ти коя хареса? — запита тя.

— И двете са чаровни, Кончита, но не искам усложнения.

— Ти правенето на любов усложнение ли го наричаш? Любовта е като яденето и пиенето. Можеш ли да живееш, без да ядеш и да пиеш? Аз, дето съм вече на двадесет и две години, като не се любя, ставам болна. Представи си на тях какво им е — едната е на шестнадесет, а другата на седемнадесет! Ако не черпят удоволствие от телата си, ще умрат.

— А родителите им?

Тя ми разказа същото, което бях чул и от Хосе. Тук обикновените момичета обичат, за да бъдат обичани. Те спонтанно се отдават изцяло на мъжа, който им харесва, без да искат в замяна от него нищо освен силни усещания.

— Разбирам, красива Кончита. И аз, както и останалите, мечтая за любов заради самата любов. Само че предупреди приятелките си, че една евентуална авантюра не ме ангажира с нищо. Ще се чувствам по-спокоен, ако го знаят.

Господи! Няма да се измъкна лесно от подобно обкръжение. Шарло, Симон, Александър, а сигурно и други са били буквално всмукани. Разбирам защо са напълно щастливи сред тукашните хора — толкова щедри, весели и различни от нас. С тези мисли си легнах.

— Ставай, Папи, десет часът! Имаш гости.

— Здравейте, господине.

Около петдесетгодишен мъж, леко посивял, гологлав, с открит поглед под гъстите вежди, ми протегна ръка.

— Аз съм доктор Бугра^[1]. Дойдох, защото ми казаха, че един от вас двамата е болен. Видях приятеля ви. Единственият начин да му се помогне, е да го настаните в болница в Каракас. Дори и там ще бъде трудно да го излекуват.

— Ще хапнете ли с нас, докторе? — запита Шарло непринудено.

— С удоволствие, благодаря.

Сипаха ни мастичка и докато отпиваше от чашата си, Бугра ме заразпитва.

— Е, Папийон, какво имаш за разказване?

— Сега правя първите си крачки в новия живот, докторе. Струва ми се, че току-що съм се родил. Или по-точно усещам се объркан като незрял юноша. Не ми е ясен пътят, по който трябва да тръгна.

— Пътят е прост. Огледай се и ще видиш. С едно-две изключения нашите стари другари хванаха правия път. Във Венецуела съм от 1928 г. Нито един от престъпниците, които познавах, не е извършил тук грубо нарушение на закона. Почти всички са женени, имат деца и живеят честно, добре приети в обществото. Забравили са миналото до такава степен, че не биха могли да си припомнят дори подробностите от делото, на което са ги осъдили. То е останало назад, в неясното размито минало, и вече няма никакво значение.

— Моят случай е по-различен, докторе. Имам да представям дълга сметка на онези, които ме осъдиха така несправедливо. Тринадесет години борби и страдания. За да ги накарам да си платят, трябва да стигна до Франция, а това изисква много пари. Няма да успея да спестя от работническата си заплата средства за билет отиване и връщане — ако изобщо има връщане. Да не говорим за разходите по осъществяването на плана. Пък и не ми се ще да изживея остатъка от дните си в тая затънтена пустош… Влече ме към Каракас.

— Да не си мислиш, че си единственият сред нас, който има сметки за разчистване? Я по-добре изслушай историята на един мой познат. Името му е Жорж Дюбоа. Момче, родено в покрайнините на Вилиет. Бащата бил алкохолик и често влизал в болница заради делириум тременс; майката се грижела сама за шестте си деца и в мизерията си гледала да припечели по нещичко из околните арабски кръчми. Откак навършил осем години, Жожо — така го наричали всички — тръгнал по изправителни домове. Бил извършил престъплението да свие на няколко пъти плодове от сергиите пред магазините. Първо постоял в сиропиталището на абата Роле, после на дванадесет години го заключили в заведение с по-строга дисциплина. Няма защо да ти обяснявам, че когато се озовал в обкръжението на големи момчетии на по осемнадесет, му се наложило да се брани. Бил слабичък и имал нужда от оръжие, за да се защити. Веднъж наръгал с нож в корема един от извратените офицерчета от управата и тогава го изпратили в най-строгия изправителен дом — там, където затваряли непоправимите. Трябвало да остане под ключ до двадесет и една годишна възраст. Накратко, попаднал в затворения кръг на осем, но все пак бил освободен на деветнадесет, и то за да се присъедини към една от ужасните дисциплинарни роти в Африка. С неговото минало нямал право да служи в редовната армия. Дали му няколкото припечелени гроша и хайде сбогом! За нещастие момчето имало душа. Сърцето му може би било закоравяло, но все още пазело някои чувствителни кътчета. На гарата видял влак с табела „Париж“. Изведнъж нещо в него се отприщило. Без да му мисли, скочил в него и пристигнал в Париж. Когато излязъл от гарата, навън валяло. Свил се под един навес и започнал да мисли как да стигне до Вилиет. Под същия навес се прислонило някакво момиче и зачакало спирането на дъжда. Погледнало го мило. Той не познавал никакви жени — с изключение на дебелата булка на главния надзирател в изправителния дом. Бил чувал това-онова от по-големите момчета — кое истина, кое лъжа. Но никой никога не го бил поглеждал както тази девойка. Започнали да си говорят.

— Откъде идваш?

— От провинцията.

— Харесваш ми. Защо не дойдеш с мен в хотела? Ще бъда мила с теб, пък и ще сме на топло.

Жожо се почувствал безкрайно развълнуван. Момичето му говорело такива хубави неща, а отгоре на всичко облегнало нежната си ръка върху неговата. Откриването на любовта го зашеметило. Момичето било младо и страстно. Когато се наситили един на друг, двамата седнали в леглото и запалили по цигара.

— За първи път ли лягаш с жена? — запитала тя.

— Да — признал си Жожо.

— Защо си чакал толкова дълго?

— Бях в затвора за непълнолетни.

— Дълго ли?

— Много дълго.

— И аз бях в сиропиталище. Но избягах.

— На колко години си? — попитал той.

— На шестнадесет.

— От кой квартал си?

— От Вилиет.

— А коя улица?

— Рю дьо Руен.

И Жожо бил оттам. Изведнъж се уплашил:

— Как се казваш? — изкрещял той.

— Жинет Дюбоа.

Тя била сестра му. Потресени, двамата се разплакали от срам и мъка. После всеки разказал за своите страдания. Жинет и останалите сестри водили също като неговия живот — по сиропиталища и изправителни домове. Майката току-що била излязла от санаториум. Най-голямата сестра работела в арабски бордей във Вилиет. Решили да отидат при нея.

Едва стъпили на улицата, и едно униформено ченге викнало на момичето:

— Абе, малка курво, не ти ли казах да не идваш да развратничиш в моя квартал? — Той тръгнал към тях. — Мръсна шаврантийо, този път ще те вкарам на топло!

Чашата преляла. След всичко, което бил преживял току-що, Жожо вече не знаел какво върши. Извадил ножа си с две остриета — бил си го купил за службата в армията — и го забил в сърцето на полицая. Арестували го и дванадесет „компетентни“ съдебни заседатели го осъдили на смърт, но после президентът на републиката го помилвал. Така заминал за каторга.

Е, Папийон, той успя да избяга и днес живее в големия пристанищен град Кумана. Женен е, работи като обущар и има девет деца — всички добре възпитани. Ходят на училище, а от миналата година най-големият учи в университета. Винаги, когато минавам през Кумана, се отбивам да ги видя. Не е ли това добър пример? Въпреки че, повярвай ми, той също имаше сметки за уреждане с обществото. Виждаш ли, Папийон, никакво изключение не си ти. Много от нас имаха мотиви за отмъщение. Но не знам някой да е напуснал тази страна, за да дири мъст. Имам доверие в теб, Папийон. Щом като Каракас те привлича, върви! Надявам се, че ще съумееш да оцелееш в този модерен град, без да хлътнеш в някой от неговите капани.

Бугра си тръгна късно следобед. Бях развълнуван от срещата. Защо ли толкова ме впечатли? Лесно е да се разбере. През първите си свободни дни срещнах бивши престъпници — щастливи, успокоени, но в живота им нямаше нищо значително. Те просто мъдро и бедно доизживяваха дните си като работници или селяни. Докато случаят на Бугра бе различен. За първи път срещах бивш каторжник, живеещ като уважаван господин. Ето това накара сърцето ми да трепне. Дали и аз някой ден ще стана господин? Мога ли да се надявам на това? Той беше лекар и сигурно се е издигнал сравнително лесно. За мен би било далеч по-трудно, но макар и да не знаех как, бях убеден, че един ден също ще се утвърдя.

Седнал на пейката си в дъното на галерия №11, наблюдавах помпите, които днес работеха без засечки. Повтарях си в ритъма на мотора думите на Бугра: „Имам доверие в теб, Папийон! Пази се от капаните на големия град.“ Сигурно капаните наистина съществуват — не е толкова лесно да смениш начина си на мислене. Едва вчера гледката на златното хранилище буквално ме подлуди. Бяха ме освободили само преди петнадесет дни, но омагьосан от лесно достижимото богатство, докато вървях по пътеката, кроях планове как да го отмъкна. И дълбоко в себе си все още не се чувствах убеден, че трябва да оставя кюлчетата на мира.

Главата ми се пръскаше: „Папийон, имам ти доверие.“ Но дали бих могъл да се примиря с живота, който водят моите другари? Не вярвам. В крайна сметка има толкова други почтени начини да печелиш достатъчно пари. Никой не ме принуждава да приема това твърде дребно за мен живуркане. Мога да продължа авантюрата, да стана златотърсач или търсач на диаманти, да хлътна в джунглата, за да изляза един ден оттам с някакви средства, които ще ми позволят да си изградя приемливо положение.

Чувствах, че не мога лесно да зарежа приключенията и опасните удари. И въпреки всичко, ако разсъждаваш разумно, ще видиш, че не бива, не можеш, нямаш право да се поддадеш на изкушението на онази купчина злато. Един милион долара… Даваш ли си сметка, Папи? При това работата ти е в кърпа вързана. Няма нужда от предварителна подготовка. Достатъчно е да почнеш, и краят й се вижда. Невъзможно е да се провалиш. Наистина е изкушаващо. Мамка му! Нямат право да тикат под носа на един престъпник почти изоставена на произвола купчина злато и да му казват „Не пипай!“. Само десета от златото би ми позволила да покрия всичките си разходи, включително тези по отмъщението; да осъществя онова, за което съм мечтал през хилядите часове, докато бях погребан.

В осем асансьорът ме изкачи на повърхността. Заобиколих, за да не минавам покрай хранилището. Колкото по-малко го виждам, толкова по-добре. Бързо тръгнах към дома, пресякох селото, поздравявайки хората. Извинявах се пред онези, които искаха да ме спрат, и им казвах, че бързам по работа. Кончита ме чакаше все така весела и черна.

— Е, как сме, Папи? Шарло ми каза да те черпя с една голяма мастика преди вечеря. Останал е с впечатление, че имаш проблеми. Какво не е наред, Папи? Можеш да споделиш с мен — жената на твоя приятел. Не искаш ли да повикам Грациела или Мерседес? Не мислиш ли, че така ще ти стане по-добре?

— Кончита, малка черна перла на Каяо, ти си прекрасна и разбирам защо Шарло те обожава! Може би си права, една жена сигурно ще ми помогне да се уравновеся.

— Сто на сто. Освен ако Шарло не е прав…

— Какво имаш предвид?

— Ами ето — според мен ти имаш нужда да обичаш и да бъдеш обичан. А Шарло ми рече да почакам, преди да доведа някое момиче в леглото ти, защото по всяка вероятност друго те гризе.

— Какво друго?

Тя се поколеба за малко и после изстреля на един дъх:

— Но ако го повториш пред Шарло, ще отнеса два шамара.

— Обещавам, че няма да му кажа.

— Ами Шарло вика, че не си създаден, за да водиш същия живот като него и останалите французи тук.

— И после? Хайде, изплюй камъчето, Кончита.

— Вика също, че сигурно според теб в мината има прекалено много ненужно злато и че ти би му намерил по-добро приложение. Ето това е! Допълни, че не си от типа хора, които могат да живеят, без да харчат нашироко, и че не искаш да се откажеш от отмъщението си, а за него са ти нужни куп пари.

Погледнах я право в очите.

— Е, Кончита, твоят Шарло бълнува. Ти си права. Бъдещето ми не ме притеснява. Познала си, че имам нужда от жена. Не смеех да ти го кажа, защото съм малко срамежлив.

— Не вярвам, Папийон!

— Ами! Я иди ми намери някоя русичка, пък после ще видиш дали няма да се развеселя.

— Хуквам.

Тя влезе в стаята си, за да се преоблече, и ми подвикна оттам.

— Да знаеш колко доволна ще бъде Мерседес!

Но докато се върне, някой почука. „Влезте“, обади се Кончита. Вратата се отвори и Мария срамежливо влезе вътре.

— Мария, ти! По това време! Колко приятна изненада! Кончита, това е Мария, момичето, което ни покани двамата с Пиколино у дома си през първия ни ден в Каяо.

— Дай да те целуна — посрещна я Кончита. — Ти си точно толкова хубава, колкото те описа Папийон.

— Кой е този Папийон?

— Аз. Енрике или Папийон — то е едно и също. Седни на дивана до мен и разказвай.

Кончита хитро се изхили:

— Мисля, че вече няма нужда да излизам.

Мария остана в къщата цяла нощ. Като любовница беше все още срамежлива, но откликваше на всяка милувка. Аз й бях първият. Сега успокоена спеше. Двете свещи, които бях запалил вместо ярката електрическа крушка, догаряха. Дискретната им светлина още повече подчертаваше красотата на младото тяло и на гърдите, носещи все още белезите на любовната ни игра. Тихо станах, за да ида да си притопля малко кафе и да погледна часовника. Беше четири часът сутринта. Бутнах една тенджера и шумът събуди Кончита. Излезе от стаята си по пеньоар.

— Кафе ли искаш?

— Да.

— Само за себе си, нали, защото тя сигурно спи, след като я въздигна до небесата.

— Ти явно си специалистка, Кончита.

— Ние от нашата раса имаме огън във вените си. Тази нощ сигурно си успял да го забележиш. Мария има една част негърска кръв, две части индианска и останалото е испанска. Ако и от този коктейл не си доволен, по-добре да идеш да се гръмнеш — добави тя със смях.

Когато Мария се събуди, яркото слънце се беше качило доста високо. Донесох й кафе в леглото. Един въпрос ме притесняваше ужасно:

— Вашите няма ли да се безпокоят, задето те няма?

— Сестрите ми знаеха накъде съм тръгнала — значи малко по-късно го е научил и баща ни. Нали няма да ме отпратиш още днес?

— Не, скъпа. Казах ти, че не искам да се женя, но това не значи, че се каня да те отпратя, щом при това можеш да останеш тук без проблеми. Стой колкото искаш.

Стана обяд и аз трябваше да тръгвам към мината. Мария реши да се прибере с камион у дома и да се върне обратно при мен вечерта.

— Браво, приятел! Намери точно момичето, което ти трябва. Страшно парче, поздравявам те, братко! — подвикна на френски Шарло, застанал по пижама на прага на стаята си. Добави, че на следващия ден можем да полеем събитието, тъй като се пада неделя. Разбрано.

— Мария, кажи на баща си и на сестрите си да дойдат в неделя, за да празнуваме. А ти се върни веднага щом решиш. Този дом е и твой. Лек ден, Папи! Внимавай с помпа №3, а като си тръгваш, недей задължително да минаваш покрай Симон. По-малко кахъри ще имаш, ако не виждаш онова, което той толкова небрежно пази.

— Айде стига бе, стари мошенико! Добре, няма да се отбивам при Симон. Бъди спокоен. Чао!

Двамата с Мария пресякохме селото, здраво прегърнати, за да разберат останалите момичета, че тя е вече моя жена.

Помпите действаха без грешка, дори №3. Но нито жежкият и влажен въздух, нито бумтенето на мотора ми попречиха да мисля за Шарло. Той беше разбрал защо съм омърлушен. Старият му мошеник — лесно е открил, че вината е в купчината злато. А сигурно и Симон му беше споменал за разговора ни. Добрите ми приятели! Колко ли бяха доволни, че съм си намерил жена! Надяваха се, че чудесният подарък от съдбата ще ми помогне да забравя колибата с долари и злато.

Премисляйки всичко това, представите ми за нещата значително се изясниха. Тези хора бяха скрупульозно честни и водеха безупречно съществуване. Но въпреки живота си на мекотели те не бяха загубили манталитета си на истински престъпници и се чувстваха неспособни да издадат някого на полицията — независимо че отгатваха намеренията му и че знаеха какви неприятности ще им донесе. В случай на обир подозрението щеше да падне първо върху двамата пазачи — Симон и Александър. Шарло също щеше да опере пешкира, както и всички бивши каторжници. Тогава сбогом на спокойствието, на дома, на зеленчуковата градина, на жената, децата, кокошките, козите, прасето. И ясно разбрах защо бившите престъпници се бяха разтревожили — не за себе си, а за домашните си огнища — мислейки, че с действията си ще погреба всичко това. „Дано не ни обърка живота“, са си казвали те сигурно. Представях си как са се събрали на малък военен съвет. Щеше ми се да зная как са подходили към проблема и какви решения са предложили.

Решението ми бе взето. Тази вечер ще мина покрай Симон и ще го поканя да дойде утре на празненството заедно със семейството си. Да доведе и Александър, ако е свободен. Нека всички се убедят, че едно момиче като Мария за мен е най-хубавото нещо на света.

Асансьорът ме издигна към свежия въздух. Срещнах Шарло, който тъкмо се канеше да слиза, и го запитах:

— Все още ли важи уговорката за празненството?

— Разбира се, Папийон. Повече от всякога.

— Ще поканя Симон със семейството му. И Александър, ако не е зает.

Стара лисица беше Шарло. Погледна ме право в очите и подхвърли присмехулно: „Ей, каква хубава идея!“. После, без да чака отговор, стъпи в асансьора, който го понесе натам, откъдето аз излизах. Завих към златното хранилище и поздравих Симон:

— Е, как е?

— Добре.

— Минах, за да ти кажа здрасти и да те поканя на обяд у нас за утре. Заедно със семейството ти, разбира се.

— С удоволствие. Какво ще честваш, свободата ли?

— Не, женитбата. Намерих си жена — Мария. Щерка на Хосе от Каяо.

— Най-искрено те поздравявам. Бъди щастлив, приятелю, най-искрено ти го желая.

Стисна ми здраво ръката и аз си тръгнах. На половината на пътя видях Мария, която беше тръгнала да ме посрещне. Прегърнах я през кръста и така двамата се упътихме към „замъка“. Баща й и сестрите й щяха да пристигнат утре към десет, за да помогнат в подготовката на пира.

— Чудесно, защото ще бъдем повече от предвиденото. Какво каза баща ти?

— Каза: „Бъди щастлива, дъще, но не си прави илюзии относно бъдещето. Разбирам мъжете само от един поглед. Човекът, който си избрала, е добър, но няма да се задържи тук. Той няма да се задоволи с прост живот като нашия.“

— А ти какво му отвърна?

— Че ще сторя всичко, за да те задържа колкото мога повече.

— Ела да те целуна, Мария, имаш прекрасна душа. Нека да живеем за настоящето, а бъдещото само ще си покаже.

Хапнахме малко и бързо отидохме да си легнем, защото на следващия ден трябваше да станем рано и да помогнем на Кончита да заколи зайците, да приготви тортата, да намери вино и прочее. Тази нощ бе още по-прекрасна, по-страстна, по-насищаща от първата. Мария наистина имаше огън във вените. Тя много бързо се научи да събужда и увеличава удоволствието, което тъкмо-що бе опознала. Толкова бурно се любихме, че потънахме в сън, залепени един за друг.

Празникът на следващия ден протече великолепно. Хосе ни поздрави за любовта ни, а сестрите на Мария, изгарящи от любопитство, я разпитваха шепнешком. Симон и хубавото му семейство бяха дошли. Александър също — намерил бе кой да го замества като пазач на съкровището. Жена му изглеждаше мила. Придружаваха ги добре облечени момченце и момиченце. Зайците имаха чуден вкус, а от огромната торта във форма на сърце нищо не остана. Дори танцувахме — свириха ни поред радиото, грамофон и един стар каторжник с акордеон, който знаеше всякакви валсове отпреди двадесет години.

След няколко чаши кафе с коняк аз се обърнах към моите хора на френски:

— И какво, значи, си помислихте вие? Наистина ли вярвахте, че възнамерявам да сторя подобно нещо?

— Да, приятелю — отвърна Шарло. — Нямаше да ти кажем, но ти сам повдигна въпроса. Нали няма съмнение по въпроса, че смяташе да задигнеш онзи тон злато? Кажи си правичката, Папийон.

— Знаете, че от тринадесет години насам замислям едно отмъщение. Умножете тези тринадесет години по триста шестдесет и пет дни, после по двадесет и четири часа и всеки час по шестдесет минути и пак няма да разберете колко пъти съм се заклевал да поискам сметка за страданията си. И когато видях струпаното злато в това затънтено място, наистина си казах, че мога да свърша работата.

— А после? — запита Симон.

— После огледах положението от всички страни и се засрамих. Рискувах да унищожа вашето щастие. Можех да взривя всичко, което сте постигнали. Разбрах, че извоюваното от вас струва много повече от богатството. И така, изкушението да отмъкна златото отлетя в небитието. Бъдете сигурни — няма да предприемам никакви действия тук. Давам ви думата си.

— Чудесно! — възкликна радостно Шарло. — Вече можем да спим спокойно. Така де, един истински нашенски мошеник не би се поддал на изкушението. Да живее Папийон! Да живее Мария! Да живеят любовта и свободата! Да живее мъдростта! Калпазани бяхме, калпазани си останахме — но само спрямо ченгетата. Сега всички, включително и Папийон, мислим еднакво.

Изминаха шест месеца. Прав беше Шарло. Онзи път по време на празненството той спечели първата битка срещу изкушението на едно престъпно деяние. В известен смисъл след бягството бях започнал да се отдалечавам от „блатото“. Благодарение на примера, който ми дадоха моите приятели, успях да удържа важна победа над самия себе си: отказах се да присвоя милион долара. Едно беше сигурно: в бъдеще нямаше да се поддавам лесно на изкушението на „сигурния удар“. След като се отказах от такова огромно богатство, трудно някой щеше да ме накара да кривна от правия път. И все пак не се усещах напълно спокоен. Добре, трябваше да спечеля парите си не чрез кражби, а по друг начин. Но трябваше да спечеля достатъчно, за да се върна в Париж и да поискам сметка на виновните. А достатъчно значеше много.

Бум-бам, бум-бам, бум-бам! Помпите изсмукваха водата от галериите, без да спрат. Беше по-горещо от всякога. Всеки ден прекарвах по осем часа в утробата на мината. Него ден смяната ми беше от четири сутринта до обяд. На излизане щях да тръгна към Мария в Каяо. Пиколино се премести там преди месец, за да може докторът да го преглежда всекидневно. Пиеше лекарства, а Мария и сестрите й се грижеха чудесно за него. Значи хем щях да го видя, хем щях да спя с Мария. Не я бях виждал от осем дни и я желаех с тялото и душата си. Намерих камион, който да ме закара до градчето.

Когато около един следобед отворих вратата на къщата, навън валеше като из ведро. Всички бяха насядали около масата, само Мария стърчеше в очакване до вратата.

— Защо не дойде по-рано? Цели осем години те чакаме! Целият си се намокрил. Ела да се преоблечеш.

Замъкна ме оттатък, съблече ме и започна да ме суши с голяма кърпа. „Легни на леглото“, заповяда ми тя. Любихме се направо там, зад вратата, която ни отделяше от останалите — без да се притесняваме нито от тях, нито от нетърпението им. После заспахме и чак късно следобед, почти на здрачаване, дойде Есмералда — зеленооката сестра — и внимателно ни разбуди.

Вечеряхме всички заедно и Хосе Пирата ми предложи да се поразходим.

— Вярно ли е, Енрике, че си писал на шефа на полицията да поиска от Каракас прекратяване на задължителния ти престой тук?

— Да, Хосе.

— Получил е отговор от Каракас.

— Утвърдителен или отрицателен?

— Утвърдителен. Край на заточението.

— Знае ли Мария?

— Да.

— Какво каза?

— Че винаги си я предупреждавал, че не можеш да останеш в Каяо.

— Кога възнамеряваш да потеглиш? — попита ме той след кратка пауза. Макар и развълнуван от новината, бързо премислих възможностите и отсякох:

— Утре. Камионът, който ме докара дотук, продължава утре за град Боливар.

Хосе наведе глава.

— Amigo, сърдиш ли ми се?

— Не, Енрике. Винаги си ни предупреждавал, че няма да се задържиш. И все пак горко на Мария. Пък и на мен също!

— Оставям те, за да ида да потърся шофьора.

Намерих го и се уговорихме да потеглим на следващия ден в девет сутринта. Поради липса на място Пиколино щеше да пътува в кабината, а аз — върху празните чугунени варели, които превозваше. Хукнах към шефа на полицията и той ми връчи необходимите документи. Милият човек ми даде няколко добри съвета и ми пожела късмет. След това обиколих всичките си тукашни познати, които ме бяха подкрепяли с приятелството и помощта си.

Първо се върнах в Каратал, откъдето си прибрах скромния багаж. Двамата с Шарло развълнувано се прегърнахме. Черничката плачеше. Благодарих им за прекрасното гостоприемство.

— Няма нищо, приятелю! Ти би направил същото за мен. Късмет! А ако стигнеш до Париж, поздрави от мен Монмартър.

— Ще ти пиша.

След това наобиколих бившите каторжници Симон, Александър, Марсел, Андре. Бързо се върнах в Каяо, стиснах ръка на всички миньори, златотърсачи, търсачи на диаманти, другари от мината. Мъже и жени намираха по някоя сърдечна дума, за да ми пожелаят успех. Развълнуван осъзнах още по-ясно, че ако се бях задомил с Мария, както Шарло и другите, никога нямаше да намеря сили да напусна този рай.

Най-трудно щеше да ми бъде с Мария.

Последната ни любовна нощ — смесица от наслада и скръб, беше несравнима. Дори ласките ни разкъсваха. Особено тежко ми ставаше от това, че не биваше да й оставям никакви надежди относно възможността да се завърна. Кой знае каква съдба ми готвеше осъществяването на моите проекти!

Събудиха ме лъчите на слънцето. Часовникът ми показваше осем. Боях се да остана в тази стая дори само за да изпия кафето си. Седнал на един стол, Пиколино хленчеше непрекъснато. Есмералда го беше измила и облякла. Потърсих сестрите на Мария, но не ги открих. Бяха се скрили, за да не гледат как ги напускам. Само Хосе стоеше на прага. Прегърна ме през раменете и ми стисна ръката, развълнуван като мен. Не успях да продумам, а той ми каза само няколко думи:

— Не ни забравяй, защото и ние никога няма да те забравим. Сбогом, Господ да те пази!

Изпраните вещи на Пиколино бяха стегнато подредени в малката му бохча. Той не спираше да лее сълзи, а по вълнението му и по дрезгавите звуци, които издаваше, човек можеше да разбере колко е отчаян, задето не успява да изрази огромната си благодарност.

Помъкнах го след себе си.

Пристигнахме с багажа си при шофьора на камиона. Е, добро начало за големия старт към града, няма що! Оказа се, че моторът е повреден и не можем да заминем днес. Какво да се прави, тръгнахме с Пиколино обратно към Мария. Опитайте се само да си представите с какви възгласи ни посрещнаха.

— Благодарим ти, Господи, задето счупи камиона! Енрике, остави Пиколино тук и иди да се поразходиш из града, докато приготвя обяда. Странно — добави тя. — Ще рече човек, че съдбата не иска да идеш в Каракас.

Тръгнах, мислейки за последната забележка на Мария. Чувствах се разтревожен. Не познавах все още големия колониален град Каракас, но можех да си го представя, защото много ми бяха говорили за него. Той, разбира се, ме привличаше, но веднъж попаднал там, какво щях да правя? И как?

Вървях бавно към площада на Каяо, кръстосал ръце зад гърба си. Слънцето жареше тежко. Доближих се към един алмендрон — огромно дърво с китна корона, за да се прикрия от нечовешкия пек. Под сянката видях завързани две мулета, които дребен възрастен човек тъкмо товареше. Забелязах, че носи инструменти за търсене на злато и на диаманти и нещо като китайска шапка, която служеше за отмиване на златоносната кал. Докато наблюдавах непривичните за мен предмети, продължавах да си мечтая. Пред библейския образ на спокойния и кротък живот, в който звучаха единствено отгласите на природата и на патриархалния бит, аз се опитах да си представя какво е сега в Каракас — гъмжащата столица, която така ме привличаше. Всички дочути описания се превръщаха в ясни картинки. Все пак от цели четиринадесет години не бях виждал голям град! Но сега вече можех да правя, каквото си искам, и щях да стигна там колкото мога по-скоро.