Анри Шариер
Ва банк (11) (Втора част на Пеперудата)

Единадесета глава
Баща ми

В мига, в който документите й станаха готови, Рита тръгна за Франция. Тръгна да търси мястото, където баща ми се беше оттеглил или може би скрил от света.

— Имай вяра, Анри. Аз ще доведа баща ти.

Останах да се грижа сам за хотела. Зарязах търговията с ризи и панталони, която ми носеше доста добри печалби. Но Рита беше заминала да търси моя баща — не биваше да допусна отсъствието й да се забележи. Трябваше да се справям с всичко, сякаш тя си беше тук и дори два пъти по-добре.

Заминала да търси баща ми, да търси баща ми! Онзи чистосърдечен учител от ардешкото селце, който преди двайсет години не можа да целуне за последен път осъдения си на доживотна каторга син, защото дебелите затворнически решетки му попречиха. Онзи, на който Рита — моята жена, ще каже: „Идвам тук като ваша дъщеря, за да ви кажа, че след много страдания синът ви си възвърна свободата, започна нов живот като добър и честен човек и изгради с мен свой дом, където ви очаква.“

Ставах в пет сутринта и тръгвах на покупки с кучето Мину и с дванайсетгодишното хлапе Карлито, което прибрах от затвора за малолетни. Карлито носеше кошниците. За час и половина купувах провизиите за целия ден — месо, риба, зеленчуци. Връщахме се, натоварени като мулета. В кухнята работеха две готвачки — едната на осемнайсет, а другата на двайсет и четири години. Трупвах целия пазар на масата и те се заемаха да подредят продуктите.

Най-хубавият момент в плътно разграфения ми ден идваше в шест и половина сутринта, когато сядах да закуся в трапезарията, а в скута ми се настаняваше четиригодишната дъщеричка на готвачката Роза. Беше черна като въгленче и абсолютно отказваше да се храни без мен. Мъничкото й голичко телце, изкъпано току-що от майка й, беше още хладно. Тя гукаше и ме гледаше с блестящите си очички, бликащи от доверие. Кучето ревниво лаеше, обидено, че го пренебрегвам заради детето, а папагалът на Рита се разполагаше преспокойно на масата до чашата ми с кафе и кротко кълвеше натопените си в млекце трохички хляб. Цялата тази компания превръщаше закуската в празник.

А Рита? Ни вест, ни кост от нея. Защо? Замина преди месец. Пътуването трае шестнайсет дни — значи от две седмици е във Франция. Нима за две седмици не е успяла да открие нищо? Или не иска да ми каже какво е научила? Аз ще бъда доволен да получа дори само една телеграма: „Баща ти е добре и те обича.“

Започнах да дебна пощальона, вече напусках хотела само ако не можех да изпратя някой друг да свърши моята работа. Приключвах покупки и сделки надве-натри и тичах обратно към къщи. Пощальоните във Венецуела не носят униформи, но обикновено са съвсем млади момчета. Така че скачах всеки път, когато някой младеж тръгнеше да влиза в двора, и гледах в ръцете му, за да видя жадуваната зелена хартийка на телеграмата. Не и не. В повечето случаи момчетата дори не бяха пощальони. Два или три пъти наистина получихме телеграми, адресирани до хотела. Щом ги видех, аз се хвърлях и ги измъквах от ръцете на служителя, за да разбера с разочарование, че са за някой от клиентите на хотела.

Напразното очакване и липсата на новини ме изнервиха до крайност. Убивах се от работа и гледах да съм непрекъснато зает, защото чувствах, че иначе не бих могъл да издържа на напрежението. Помагах в кухнята, измислях разни щурави менюта, проверявах по два пъти на ден дали стаите са почистени. Говорех с клиентите за всякакви глупости и изслушвах всякакви истории. Стремях се да запълня докрай часовете и дните, за да понеса тежестта на неизвестността. Единственото, което не смогвах да свърша в този период, бе да взимам участие в хотелските партии покер, които започваха в два часа всяка нощ.

Справях се не зле за сам човек и клиентите бяха доволни. Направихме само един голям гаф, и то по вина на Карлито. Вместо да купи течен парафин, за да почистим кухнята, той взел бензин. Двете готвачки натъркали хубаво целия под и после най-безгрижно запалили фурната. Огънят обхвана помещението за секунди. Двете сестри бяха обгорени от краката до кръста. Едва успях да метна една покривка върху дъщеричката на Роза и да я изнеса. В резултат само тя се отърва почти без рани, докато готвачките пострадаха сериозно. Оставих ги да се лекуват в стаята си в хотела и наех временно на тяхно място един панамец.

Животът в хотела продължаваше спокойния си ход, но аз започнах да се измъчвам от мълчанието на Рита.

Това продължи точно петдесет и седем дни. И ето че дойде моментът, когато стоях на летището й знаех, че ще я видя след най-много десет — двайсет минути. Беше ми изпратила телеграма: „Пристигам в петък в 15.30 ч. с полет 705. Целувки. Рита.“ Защо само това? Защо не пишеше подробности? Никого ли не бе успяла да открие? Не знаех вече какво да мисля и не смеех да гадая.

Ето я насреща ми моята Рита. Най-после ще науча всичко.

Тя слезе пета от самолета. Видя ме още от стълбицата и двамата размахахме ръце. Изглеждаше спокойна. Опитвах се да прочета нещо по лицето й. Не се смееше, само леко се усмихна. Не, тя определено не приличаше на победител, не, тя не бе размахала ръка от радост, а само за да ми покаже, че ме е видяла. Когато стигна на два метра от мен, вече знаех, че се връща победена.

— Намери ли баща ми?

Изстрелях въпроса в упор, в лицето й. След двумесечна раздяла едва намерих сили да докосна бузата й с устни — до такава степен не можех повече да чакам отговора.

Да, намерила го беше. В гробището на едно малко селце в Ардеш. Показа ми снимка — хубава надгробна плоча от цимент с надпис „Ж. Шариер“. Снимката на гроба беше всичко, което Рита носеше за мен.

Сърцето ми, изпълнено с толкова надежда при заминаването на жена ми, сега почти спря от мъка. Изведнъж нещо дълбоко в мен се разкъса, сякаш под тежестта на внезапно срутилите се илюзии. До този миг аз продължавах да виждам малкото момче в себе си през очите на баща ми. Господи, не стига, че ме лиши от младостта ми, но дори не ми позволи да прегърна за последен път баща си, да го чуя как ми казва: „Ела в прегръдките ми, мой малък Рири. Съдбата се отнесе безмилостно към теб, съдебната и наказателната система те смачкаха по нечовешки начин, но аз продължавам да те обичам, никога не съм се отричал от теб и се гордея, че намери сили да се бориш, да победиш и да стигнеш дотук.“ Карах Рита непрекъснато да ми повтаря малкото факти, които едва беше успяла да научи за живота на баща ми след моето осъждане. Аз мълчах, не можех да говоря, душата ми беше стегната докрай. И внезапно сякаш някакъв шлюз се отприщи в сърцето ми и мисълта за отмъщение отново ме завладя с дива сила: „Ченгета, ще заложа експлозивите на «Ке д’Орфевър», но не за да убия няколко от вас, а за да убия колкото мога повече — сто, двеста, триста, хиляда! А ти, Голдстейн, лъжливи свидетелю, имай ми доверие! Ще дойде време да ти взема мярката и на теб. А за онзи жаден за присъди прокурор ще намеря най-подходящия инструмент и ще изтръгна колкото мога по-болезнено лъжливия му език!“

— Трябва да се разделим, Рита. Опитай се да ме разбереш: те унищожиха живота ми. Те не ми позволиха да прегърна баща си и да получа прошка от него. Трябва да си отмъстя, не мога да ги оставя да се измъкнат безнаказано. Утре тръгвам на път. Това е последната ни нощ заедно. Знам къде да намеря пари, за да замина и да осъществя плана си. Единственото, за което те моля, е да ми дадеш пет хиляди боливара от общите ни спестявания, за да посрещна първите разходи.

Изведнъж стана безкрайно тихо. Вече не виждах Рита. Лицето й се стопи зад ярките образи, които запрепускаха във въображението ми.

Какво ми е нужно, за да осъществя плана си? Общо взето, по-малко от двеста хиляди боливара. Навремето ми се струваше, че ще ми трябват повече, но не съм бил прав. Шейсет хиляди долара ще ми стигнат съвсем спокойно. Мога да си ги набавя от две места, които оставих на мира от уважение към тази страна. Първото се намира в Каяо — купчината злато, пазена от двама бивши каторжници. Другото е насред Каракас — касата на едно голямо предприятие. Касиерът е лесен — той пренася парите без ескорт. Входът на сградата, където се намира касата, е много удобен, при това зле осветен. Мога да действам сам, без оръжие, само с едно шише хлороформ. Единственото неприятно е, че когато се пренасят по-големи суми, касиерите се движат по трима. Не мога да съм сто на сто сигурен, че ще се справя и с тримата. Най-лесен е, разбира се, обектът в Каяо. Достатъчно е да взема това, което ми трябва — трийсетина кила злато, не повече, и да ги заровя. Ако нещо се издъни, правя се на болен и отсядам в къщата на Мария. Но има възможност да усетят кражбата доста по-късно. Операцията е проста: лягам с Мария и щом тя заспи, й давам да подиша малко хлороформ, за да не се събуди през нощта. Мога да стана, да изляза, да направя удара и да се върна в леглото без никой да ме усети. Лесно ще се приближа до пазача — гол, омазан с черни сажди в тъмната нощ.

После ще бягам през Английска Гвиана. В Джорджтаун трябва да пристигна с малко злато във формата на бучки или на стърготини, останали след преработка. Това е лесно. После ще намеря сигурен купувач, който да купи всичкото злато. Ще действаме по принципа на разрязаните на две банкноти. Той ще държи половинките и ще ми ги връчи едва щом му предам цялата стока. Срещата ще стане на английския бряг на река Карони, където ще съм заровил откраднатото. Така всички ще сме спокойни.

В Джорджтаун мога да се появя съвсем спокойно — вече минаха няколко години, откак избягах оттам. Сега ще вляза в страната пак нелегално и ако властите ме пипнат — нещо твърде малко вероятно, ще кажа, че съм прекарал изминалите години в джунглата в търсене на каучук или злато и заради това не са ме виждали отдавна.

Знам, че малкият Жюло продължава да живее там. Той е свестно момче и ще ми даде подслон. Има само една опасност — Индара и сестра й. Ще мога да излизам само нощем. А по-добре изобщо да не излизам и да оставя Жюло да действа вместо мен. Мисля, че Дългия Андре също е там, а той притежава канадски паспорт. Колко му е да сменим снимката и да фалшифицираме печата. Ако не става, просто ще си купя документи от първия срещнат или от някой моряк в клуба на марината.

Оттук нататък трябва да изпратя парите по банков път в Буенос Айрес, да оставя в себе си съвсем малко средства, да отида в Тринидад и да взема оттам самолет за Рио де Жанейро. В Рио ще сменя паспорта и ще вляза в Аржентина.

В Аржентина няма да имам проблеми. Там е пълно с приятели от каторгата. Лесно ще открия и бивши нацисти, който сигурно са гъчкани с фалшиви документи. От Буенос Айрес тръгвам за Португалия с четири различни паспорта и документи за самоличност от четири различни държави, но всичките с едно име, за да не се объркам.

От Лисабон взимам пътя за Барселона. Оттам пак по земя влизам във Франция с парагвайски паспорт. Вече говоря испански достатъчно добре, за да заблудя любопитните френски жандарми. Половината от парите ще съм превел в Лионската банка, а другата половина ще оставя за всеки случай в Буенос Айрес.

Трябва да убедя абсолютно всички познати, с които съм имал работа в Джорджтаун, Бразилия и Аржентина, че съм тръгнал за Италия, където ме очаква жена ми, за да започнем собствен бизнес в едно курортно селище.

В Париж ще отседна в хотел „Жорж V“. В никакъв случай няма да излизам нощем, ще се храня в хотела и в десет вечерта ще си поръчвам да ми носят чай в стаята. Така цяла седмица. Ще си създам образ на сериозен тип, който води стриктно подреден живот. В хотел подобни неща се разчуват бързо.

Ще нося мустаци, а косата си ще подстрижа с бретон — като офицер. Ще говоря колкото е възможно по-малко и ще употребявам само няколко френски думи, и то изчанчени с испански акцент. Ще настоявам всеки ден да ми дават на закуска испански вестници.

Хиляди пъти досега бях мислил над въпроса с кого от виновните да започна, за да не направи никой връзка между трите удара на Папийон. Първо ще посетя ченгетата и ще им пратя един натъпкан с експлозиви куфар. Ако всичко мине без гафове, никой няма да се сети за мен. Трябва обаче първо, да отида на „Ке д’Орфевър“ и да измеря с хронометър колко минути са необходими, за да вляза, да изкача стълбите, да оставя куфара и да изляза навън. Детонатора ще си го наглася сам — достатъчно съм научил във френско-венецуелския гараж.

Ще пристигна пред сградата на полицията с камионетка с надпис еди-коя си фирма за канцеларски принадлежности. Облечен като хамалин, с едно куфарче на рамо, кой би ме заподозрял. Трябва само да запомня името на някой началник, който има кабинет на горния етаж. Като ме спрат ченгетата долу, ще мога да им кажа, че отивам при него, или още по-добре — ще им покажа фактурата за доставка, сякаш не си спомням името на клиента. После стой и гледай, ако си падаш по фойерверки. Само някакъв гигантски малшанс може да ги накара да свържат името на Папийон с този атентат в анархистки стил.

Така Прадел няма нищо да заподозре. Заради него, но също така за да имам къде да приготвя куфара с експлозивите и детонатора, ще наема една извънградска къща, като ще се представя чрез парагвайския си паспорт, ако дотогава не съм успял да си намеря френски документи. Все пак ме е страх да се обаждам на старите приятели от престъпния свят. Най-добре е да се оправям с чуждестранните паспорти.

Къщата ще е в околностите на Париж, на брега на Сена, за да мога да стигам дотам и по земя, и по вода. Ще купя малка, лека и бърза моторница с кабина и ще я оставям или пред къщата, или на някой кей насред Париж. Ще си взема също една бърза количка. Веднъж да стигна дотам — после лесно ще науча къде живее Прадел, къде — работи, какъв е обичайният му маршрут, къде прекарва почивните си дни, вози ли се с метро, автобус, такси или има собствен автомобил. Ще оформя план за действие и ще го отвлека, за да го затворя в къщата.

Въпросът е добре да проуча кога най-често остава сам. Веднъж да го вкарам в мазето на къщичката, и всичко ще е наред. Спомням си как се беше разплул в креслото си в съда през далечната 1931 г. и сякаш ми казваше с поглед: „Няма да ми се измъкнеш, хубавецо, ще използвам всичката си мощ срещу теб, ще измъкна всичката отвратителна смрад от досието ти, за да накарам заседателите да се отвратят от теб и да те изхвърлят завинаги от обществото.“ Той наистина използва всичките си умения, за да постигне тази цел — обрисува едно момче на двайсет и четири години като самия дявол, а дванайсетте неуки мухльовци от скамейката на заседателите ме изпратиха на доживотна каторга. Този трябва да го измъчвам поне осем дни, преди да го оставя да пукне. И пак ще му е малко!

За десерт ще си оставя Голдстейн — лъжливия свидетел. Ще го оставя последен, защото той е най-опасен за мен. Щом намерят трупа му, ченгетата ще проверят досието му и ще открият каква роля е изиграл в процеса срещу мен. Те знаят, че съм избягал, и тъй като не са глупаци, лесно ще се досетят, че Папийон е в Париж. От този момент ситуацията ще стане доста напечена: ще ме търсят по хотелите, улиците, гарите, пристанищата, летищата. Ще трябва бързо да се чупя, като не оставям нищо на случайността.

Лесно ще го открия и проследя чрез магазина за кожени облекла на баща му. Мога да го убия по няколко различни начина, но каквото и да правя, трябва да съм сигурен, че ме е познал преди смъртта си. Ако е възможно, ще направя това, за което толкова пъти съм мечтал: ще го удуша с голи ръце, бавно, като му повтарям: „Мъртвите понякога се надигат от гроба си. Не очакваше, че можеш да умреш от моите ръце, нали? Все пак ти по-лесно се измъкна, защото ще пукнеш само след няколко минути, а мен ме обрече да гния бавно и мъчително.“

Не знам дали ще успея да се измъкна от Франция след този удар, защото след убийството на Голдстейн за мен ще стане доста опасно. Почти сигурно е, че ще ме разкрият. Не ми пука. Виновните трябва да платят за смъртта на баща ми, дори ако това ми коства живота. Бих им простил собствените си страдания. Но това, че баща ми си отиде от света, без да научи как синът му се е измъкнал от блатото, това, че си отиде със срама на челото, криейки се от бившите си приятели, това, че легна в гроба, без да разбере къде съм и какво става с мен, това не бих могъл да го простя! Никога!

Докато обмислях за пореден път всички стадии на акцията, за да съм сигурен, че няма пропуски в плана, Рита седеше на земята, опряла глава на коленете ми. Не казваше нито дума, нито звук, имах чувството, че дори задържа дъха си.

— Скъпа Рита, утре заминавам.

— Не, няма да заминеш.

Изведнъж тя се изправи, сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите. После продължи:

— Не бива да заминеш, не можеш да заминеш. Имам и други новини. Възползвах се от това пътуване, за да подготвя идването на дъщеря ми. Тя ще пристигне след няколко дни. Знаеш, че досега я държех настрана, защото исках първо да се установя, да си уредя живота. Сега не само че се чувствам по-сигурна за бъдещето, но знам, че детето ще има баща — теб. Нима ще избягаш от отговорността? Нима ще провалиш всичко, което постигнахме с любов и взаимно доверие? Добре, ще убиеш тези, които са виновни за нещастията ти, а може би дори за смъртта на баща ти. Но нима това е най-доброто, което можеш да сториш в сравнение с всичко останало? Това ли е единственият път, който виждаш? Нашите съдби са свързани завинаги, Анри. Заради мен, заради порасналото момиче, което идва тук като твоя дъщеря и което ще те обикне. Не искам от теб да простиш, а да изоставиш мисълта за отмъщение. Ти веднъж вече беше взел това решение. А сега смъртта на баща ти те връща обратно в „блатото“. Слушай ме внимателно: ако баща ти — този честен и добър селски учител, който цял живот е учил децата да бъдат добри, работливи, милостиви, да вървят по правия път и да уважават възрастните, — ако той можеше да поговори с теб, нима щеше да приеме желанието ти за мъст? Не. Щеше да ти каже, че нито ченгетата, нито лъжливият свидетел, нито прокурорът, нито въпросните мухльовци-заседатели струват толкова, че да пожертваш заради тях една жена, която обичаш и която те обича; или дъщеря ми, която се надява да намери баща в твое лице; или домашното ти огнище; или правдивия ти живот. Искаш ли да знаеш как виждам твоето отмъщение? Нашето семейство да се превърне за околните в символ на щастие; с твоя ум и моята помощ да успеем да си изградим добро положение; всички местни хора казват за теб: „Французинът е честен, почтен, коректен, думата му струва колкото злато“. Ето така ще си отмъстиш. И това ще е най-хубавата ти победа: ще докажеш на всички, че страшно много са грешали по отношение на теб, че си успял в живота, защото си се измъкнал неопетнен от страданията въпреки средновековните затвори и човешката злоба. Това е единственото отмъщение, достойно за любовта и доверието ми към теб.

Тя спечели. Говорихме цяла нощ и аз разбрах какво значи да изпиеш горчивата чаша до дъно. Не можех да устоя на желанието да науча всички подробности от пътуването на Рита. Тя се беше отпуснала на дивана като смазана от болезнения неуспех на дългото си странстване и от битката, която току-що беше водила с мен. Седнал на ръба на дивана, наведен към нея, аз разпитвах и разпитвах безкрай и изскубвах малко по малко всичко, което тя искаше да скрие.

Тръгнала, изпълнена с вяра от Маракаибо, но още по пътя към пристанището на Каракас, където е трябвало да вземе кораба за Европа, я обзело предчувствие за провал. Като че ли целият свят се опитвал да й попречи. Тъкмо преди да се качи на кораба „Колумбия“, забелязала, че й липсва една от необходимите визи. Наложило се да се върне в Каракас и да си осигури визата за отрицателно време. С документите в джоба тръгнала обратно към пристанището, примирайки от страх да не би корабът междувременно да е заминал. Точно в този момент избухнала силна буря и отплаването се отложило. Шофьорът на камиона, който я откарвал към пристанището, обаче толкова се уплашил от бурята, че тръгнал обратно към града, зарязвайки Рита сам-сама насред пътя. Тя извървяла три километра под дъжда и за неин късмет попаднала на такси, което — също уплашено от бурята — бързало да се приюти на някой от паркингите на пристанището. Пристанището ги посрещнало с рева на корабните сирени. Полудяла от притеснение, Рита мислела, че това са сирените на „Колумбия“, която вече вдига котва.

Щом успяла най-накрая да се настани в каютата си, се разплакала от радост. Но точно тогава някакъв инцидент на борда забавил с още няколко часа отпътуването. Всички тези изживявания й се сторили като лоши знамения.

После прекосила океана, минала покрай Хавър и слязла в Марсилия, където я посрещнала стара нейна приятелка. Тя я завела при някакъв местен общински съветник, който от своя страна й осигурил препоръка до свои приятели, живеещи в Ардеш. Отново на път — горката Рита успяла да си поеме дъх и да се организира едва след като пристигнала в дома на онези изключително любезни хора, към които я насочил марсилският съветник. Трудностите тепърва й предстоели.

Домакинът — Анри Шампел, я завел в Обена у семейния ни нотариус адвоката Тестю. Ах този проклет Тестю! Безсърдечен буржоа! Първо й съобщил най-безцеремонно, че баща ми е мъртъв. После, без да се е допитвал до никого по своя инициатива й забранил да се среща със сестрата на баща ми и с нейния съпруг — леля и чичо Дюмарше, пенсионирани учители, живеещи в Обена. Години по-късно двамата ще ни посрещнат с разтворени обятия, възмутени и потресени от мисълта, че не са могли да се видят с Рита и да възобновят връзките си с мен заради проклетия Тестю. Що се отнася до сестрите ми, онзи злобар направо отказал да й даде техния адрес. Едва успяла да изскубне от безсърдечния тип името на селището, където е бил погребан баща ми — Сен Пере.

Тръгнали към Сен Пере. Там Анри Шампел и Рита успели да намерят гроба и научили нещо ново — че след двайсетгодишно вдовство баща ми се бил оженил отново за една пенсионирана учителка. Това станало още докато съм бил в каторгата. В семейството я наричали леля Жу. Изключителна жена — ми каза за нея Рита. Жена, която била с толкова благородно сърце, че запазила и в новия си дом спомена за майка ми жив и непокътнат. В трапезарията Рита видяла големи снимки на майка ми, която беше идол за мен, както — и снимки на баща ми. Леля Жу била запазила дори мебелите на майка ми. Тази леля Жу, която навлезе толкова внезапно в живота ми, сякаш съм я познавал открай време, направила всичко възможно, за да усети Рита атмосферата, с която баща ми е живял до последния си миг: споменът за мама и присъствието на онзи изчезнал син, който за татко си останал малкият Рири.

На всеки 16 ноември — моя рожден ден, баща ми плачел. На Коледа винаги оставяли край масата един празен стол. Когато жандармите идвали да му съобщят, че съм избягал, той бил готов да ги разцелува за хубавата новина. Самата леля Жу, която никога не ме беше виждала, мислела за мен сякаш съм неин роден син и споделяла с баща ми радостта и надеждата около всяко мое бягство.

И така, леля Жу приела Рита повече от добре. Само една подробност хвърлила сянка върху радостната им среща. Леля отказала да даде на Рита адресите на двете ми сестри. Защо? Поради каква причина жената на баща ми взела такова решение? Опитах се бързо да намеря отговора. Явно леля Жу не е била сигурна как те ще посрещнат новината за възкръсването ми. Явно е имало сериозни причини, за да не каже на Рита: „Тичай бързо там и там, те ще полудеят от радост, че брат им е жив, че се е установил в обществото и има собствено семейство.“ Изглежда, нито сестра ми Ивон, нито сестра ми Елен, нито зетьовете ми са щели да се зарадват на появата на избягалия каторжник. Явно леля Жу не е искала да поеме отговорността да разстрои спокойствието им.

Вярно е, че и двете бяха омъжени, че имаха деца и тези деца сигурно дори не подозираха, че съществувам. Жената на баща ми си е казала: нека да бъдем по-предпазливи. Без да знам повече подробности, си извадих заключение, че докато съм бил в каторгата, аз съм живял и оцелял с мисълта за моите близки, докато те са направили всичко възможно, за да ме забравят колкото могат по-бързо. Така жена ми се върна само с малко пръст, взета от гроба на баща ми, и със снимката на този гроб, където точно четири месеца преди пристигането й татко намерил вечен покой.

И все пак успях да видя през очите на Рита (Шампел я беше развел навсякъде) местата, където прекарах детството си. Тя ми разказа с подробности как изглежда сега сградата на основното училище, в която живеехме с татко. Представих си паметника на незнайния воин точно срещу градинката и самата градинка. Имах усещането, че дори разцъфналата мимоза не се е променила през всичките тези години, за да може жената, която преди месец я е попивала с очи, да ми каже: „Нищо, или почти нищо не се е променило. Ти толкова пъти си ми рисувал картината на своето детство — имах чувството, че посещавам отдавна познати места.“

Често пъти молех Рита да ми разкаже отново един или друг момент от пътешествието си. Животът в хотела продължи обичайния си ход. Но дълбоко в душата ми бе настъпила необяснима промяна. Не се чувствах като зрял мъж на средна възраст, научил за смъртта на един баща, когото не е виждал от двайсет години. Не, чувствах се като десетгодишно хлапе, което е живеело с татко си, в един момент е проявило непослушание, избягало е от училище, за да си поиграе, и на връщане разбрало, че баща му вече го няма.

Дъщерята на Рита — Клотилд, пристигна. Караше шестнайстата си година, но беше толкова тънка и крехка, че хората я мислеха за дванайсетгодишна. Дребна, с дълги и къдрави черни коси, които падаха върху раменете й. Черните й очи блестяха от ум и любопитство. Не приличаше на девойче, а на хлапе, което още си играе с кукли. Между нас веднага възникна взаимно доверие. Тя като че ли разбра, че мъжът, който живее с мама, ще се превърне в най-добрия й приятел и винаги ще я обича и закриля.

След пристигането й сякаш попаднах в плен на непознато чувство — желанието да я закрилям, да я направя щастлива, да видя, че ме смята ако не за баща, то поне за най-сигурната опора в живота си. Сега, когато Рита пое своята част от задълженията, вече можех да ходя на пазар по-късно — към седем часа. Водех със себе си и Клотилд. Двамата тръгвахме от къщи, хванати за ръка. Водехме кучето Мину, а зад нас подтичваше Карлито, който носеше кошниците. За нея всичко беше непознато, искаше да види всичко наведнъж. Когато забележеше нещо странно, веднага започваше да разпитва на висок глас. Най-силно впечатление й правеха индианците с дългите си шарени роби, с изрисуваните лица и плетените шалове, обединяващи всички цветове на дъгата. Фактът, че водех със себе си едно дете, което се вкопчваше в ръката ми при всяка въображаема опасност, сякаш за да се подсети, че има кой да я закриля сред многоцветната шумна тълпа, ме вълнуваше дълбоко и подхранваше в мен ново чувство — бащината любов. „Да, малка Клотилд, върви спокойно и доверчиво през живота, бъди сигурна, че до последния си миг ще правя всичко възможно, за да премахвам бурените от пътя ти.“

И накрая двамата се връщахме доволни в хотела и винаги носехме на Рита някаква забавна история за това, което сме видели или което ни се е случило на пазара.