Анри Шариер
Ва банк (1) (Втора част на Пеперудата)

Първа глава
Първите крачки към свободата

— На добър час, французино! От този момент нататък сте свободни. Адиос!

Офицерът от каторгата в Елдорадо ни махва с ръка, след което ни обръща гръб.

Ето колко просто било да свалиш веригите, които влачиш от тринадесет години насам. Двамата с Пиколино правим няколко крачки по пътечката, водеща към селището Елдорадо. През нощта на 18 август 1971 г. в старата ми къща в Испания аз с невероятна точност си припомням каменистия път, сериозният и звънък глас на офицера отеква в ушите ми и аз повтарям жеста си отпреди двадесет и седем години — обръщам глава.

Полунощ, навън е тъмно. Всъщност не, не е. За мен и само за мен слънцето блести, часовникът показва десет сутринта, а аз съзерцавам най-красивите рамене и най-красивия гръб, който съм виждал през живота си — раменете и гърба на отдалечаващия се тъмничар. В този миг той символизира края на надзора, който не е секвал, не е преставал да ме потиска нито денем, нито нощем, нито за минута, нито за секунда от тринадесет години насам.

Последен поглед към реката, последен поглед над раменете на тъмничаря към острова, където е венецуелската каторга, последен поглед към кошмарното минало, продължило тринадесет години. Тринадесет години, през които съм бил тъпкан, озлобяван, смазван.

Прегрята от тропическото слънце, водата се изпарява на повърхността и покрива реката с облачен воал. Той непрекъснато мени формите си, сякаш иска да извае образи, с които да ми разкаже като на кино изминатия досега път. Отказвам се да гледам този филм, грабвам Пиколино за ръка и като обръщам гръб на необикновения екран, отърсвам с едно движение на раменете оковите на миналото и го повеждам с бързи крачки напред.

Свобода? Добре, но къде? На края на света, из задънените плата на Венецуелска Гвиана, в малко административно селище, обградено от най-пищната девствена гора, която можете да си представите. Местността се пада в югоизточната част на Венецуела, близо до границата с Бразилия, и представлява огромен зелен океан, изпъстрен тук-там с водопади. Разпръснати сред него, живеят по начин, достоен за библейските времена, малки общности, събрани около някоя църквичка, чийто свещеник дори не си дава труда да проповядва „Обичай ближния си“ и „Блажени са низшите духом“, защото тези състояния съществуват тук в най-чистия си първообразен вид. Често пъти единствената връзка между затънтените общини се осъществява с помощта на един-два камиона, за които се чудиш откъде изобщо са се появили. А тукашните прости и поетични души живеят, мислят и обичат така, както са живели хората векове назад, недокоснати от болестите на цивилизацията.

Изкачваме склона и преди да тръгнем по равното към градчето Елдорадо, спираме и после продължаваме много бавно напред. Чувам дишането на Пиколино. И аз като него дишам дълбоко, пълня докрай дробовете си с въздух и го изпускам малко по малко, като че се боя да не изживея прекалено бързо тези прекрасни мигове — първите мигове на свобода.

Широкото плато се разкри пред нас. Отдясно и отляво бяха цъфнали малки чисти къщички.

Забелязаха ни някакви хлапетии. Те добре знаеха откъде идваме. Без сянка от враждебност, напротив, с добро чувство, ни наобиколиха и тръгнаха мълчаливо с нас. Като че ли осъзнаваха колко тържествен е моментът и затова се отнасяха с уважение.

Пред прага на първата къща дебела негърка продаваше кафе и царевични галети, наредени върху дървена масичка.

— Добър ден, госпожо.

— Buenos dias, hombres!

— Две кафета, ако обичате.

— Si, segnores.

И добричката дебелана ни поднесе две дъхави кафета, които изпихме прави, тъй като наоколо нямаше столове.

— Колко ви дължа?

— Нищо.

— Как така?

— Приятно ми е, задето ви черпя с първото кафе на свобода.

— Благодаря. Кога има автобус?

— Днес е празник и автобуси не минават, но в единадесет оттук ще тръгне един камион.

— А, добре. Благодаря.

От къщата се показа младо девойче с черни очи и леко мургава кожа.

— Влезте вътре и седнете — покани ни тя с мила усмивка. Влязохме и се разположихме в стаята, където дузина мъже седяха и пиеха ром.

— Защо на вашия приятел му виси езикът?

— Болен е.

— Можем ли да му помогнем?

— Не, уви. Парализиран е. Трябва да го настаня в болница.

— Кой ще го храни?

— Аз.

— Да не ти е брат?

— Не, другар ми е.

— Имаш ли пари, французино?

— Малко. Отде знаеш, че съм французин?

— Тук всичко бързо се научава. От вчера знаехме, че ще те освобождават. Знаем също, че си избягал от Дяволския остров и че френската полиция те търси да те върне обратно там. Тук обаче няма да могат да те намерят. Тук те нямат думата. Ние ще те браним.

— А защо?

— Защото…

— Казвай де!

— На, изпий глътка ром и почерпи приятеля си.

Думата взе около тридесетгодишна жена. Беше почти черна. Попита ме дали съм женен. Не. А родителите ми живи ли са? Само татко.

— Ще му стане драго, ако разбере, че си във Венецуела.

— О, да, със сигурност.

Един кльощав бял дългуч, който се опитваше да гледа заканително, но си личеше, че е симпатяга, поде прекъснатия разговор.

— Тук баджанакът не успя да ти обясни защо смятаме да те браним. Е, аз ще ти кажа. Защото освен ако е луд, а тогава вече нищо не може да се направи за човека, винаги има шанс да се покае и да поеме по правия път, ако му помогнат. Ето защо ние във Венецуела ще те браним, защото обичаме ближния и с божията помощ вярваме в доброто у него.

— По каква причина според теб ме бяха заточили на Дяволския?

— Няма съмнение, че е било заради някакво сериозно провинение. Може да си убил някого или да си организирал голям грабеж. На колко те осъдиха?

— На доживотна каторга.

— Тук максималната присъда е тридесет години. Колко излежа?

— Тринадесет. Но сега вече съм свободен.

— Забрави миналото, омбре. Забрави колкото можеш по-скоро това, което си изстрадал по френските затвори и тук, в Елдорадо. Забрави, защото, ако мислиш много, ще започнеш да мечтаеш за отмъщение и накрая ще намразиш хората. Само забравата ще ти позволи отново да обикнеш ближния и да заживееш рамо до рамо с него. Ожени се колкото може по-скоро. Тукашните жени са пламенни и любовта, с която избраницата ти ще те дари, щастието и децата ще ти помогнат да забравиш мъките от миналото.

Ето го и камиона. Поблагодарих на добрите хорица и излязох, водейки Пиколино за ръка. Дузината пътници се разположиха на пейките в каросерията зад кабината на камиона. От гостоприемство селяните бяха запазили за нас двете най-хубави места в кабината до шофьора.

Камионът се друсаше като разглобен по лошия, покрит с дупки и насипи път, а аз си мислех за странния народ на Венецуела. Нито рибарите от залива Париа, нито простите войници от Елдорадо, нито скромният човечец, който ме заговори днес под сламения покрив на глинената колиба, имаха образование. Сигурно едва умееха да четат и пишат. Кой ги беше научил на подобно християнско милосърдие, откъде черпеха духовното благородство и умение да прощават на грешника? Как успяваха да намерят точните думи, вдъхващи кураж, защо предлагаха да помогнат на бившия каторжник със съветите си и с малкото, което притежаваха? Как така се получаваше, че образованите началници в Елдорадо, като офицерите или директора, се стремяха към същите идеали, както и хората от народа, да дадат шанс на съгрешилия независимо от произхода и провинението му? Нямаше как да са наследили тези качества от европейците — значи ги бяха получили от индианците. При всички положения можеш да им свалиш шапка, Папийон.

Ето ни в Каяо. Просторен площад, духова музика. Вярно бе, датата е 5 юли — националният празник. Събрала се е празнична тълпа — шарена, както навсякъде по тропиците, където се смесват всякакви цветове — черно, жълто, бяло и онова специфично бакърено червено на индианците, чиято раса можеш да познаеш винаги по леко дръпнатите очи и светлеещата кожа. Двамата с Пиколино, както и още няколко пътници, слязохме от камиона. Една девойка от групата се приближи към мен и каза: „Не се бъркайте, вече е платено.“ Шофьорът ни пожела на добър час и камионът отпътува. Стоях и държах бохчата в едната си ръка. За другата с трите си оцелели пръста се беше хванал Пиколино, а аз се опитвах да кроя планове за бъдещето. Разполагах с английски лири, останали ми още от Антилите, и с неколкостотин боливара — подарък от учениците по математика в каторгата на Елдорадо. Плюс няколко необработени диаманта от лехите с домати в засадената от мен зеленчукова градина.

Девойката, която ни каза да не плащаме, запита накъде сме и аз отвърнах, че се готвя да потърся някоя малка квартира.

— Ела първо у нас, после ще видим.

Последвахме я, прекосихме площада и след по-малко от двеста метра стигнахме до непавирана уличка, притисната от двете си страни с ниски къщурки — всичките глинени, с покриви от слама, ламарина или цинк. Спряхме пред една от тях.

— Влезте и се чувствайте като у дома си — покани ни момичето. Беше на около осемнадесет години.

Отстъпи да минем пред нея. Чиста стая с пръстен под, кръгла маса, няколко стола, един мъж около четиридесетте с гладки черни коси, среден ръст, очи на индианец и същия тен като дъщеря му — светлокеремиден цвят. Около него стояха три момичета на около четиринадесет, петнадесет и шестнадесет години.

— Татко, сестрички, водя вкъщи тези чужденци. Току-що са излезли от затвора в Елдорадо и не знаят къде да идат. Моля ви да ги приемете.

— Добре дошли — рече бащата. И повтори прекрасните думи. — Чувствайте се като у дома си. Седнете тук около масата. Гладни ли сте? Кафе ли искате или ром?

Не исках да го обидя с отказа си и приех да пия кафе. Къщата беше чиста, но от скромното обзавеждане си личеше, че хората са бедни.

— Дъщеря ми Мария, която ви доведе, е най-голямата. Тя замества майка си, която ни заряза преди пет години, за да избяга с някакъв златотърсач. Предпочитам сам да ви го кажа, преди да сте го научили от другиго.

Мария ни поднесе кафето. Сега можех да я разгледам по-внимателно, защото седна до баща си точно срещу мен. Трите сестри застанаха прави зад тях. Те също ме наблюдаваха. Мария беше типично момиче от тропиците. Големи черни очи с леко дръпнати краища. Черните като катран къдрави коси, разделени на прав път, падаха до раменете й. Чертите й носеха изящество и макар че матовата бакърена кожа издаваше наличието на индианска кръв, монголоидната раса не бе оставила други отпечатъци. Чувствени устни, бисерни зъби. На моменти се мяркаше розовото връхче на езика й. Носеше бяла блузка на цветя с дълбоко деколте, което разкриваше раменете и част от гърдите й, стегнати с прозиращ през блузата сутиен. Тази блузка, черната пола и пантофките без ток бяха единствените й накити в празничния ден. Карминеното червило и леката очна линия подчертаваха още повече огромните очи.

— Ето това е Есмералда (Изумруд) — рече тя, представяйки ни най-младата от сестрите. — Наричаме я така заради зелените й очи. Тази тук е Кончита, а другата Росита, понеже прилича на същинска розичка. Тя е много по-светла от нас и се изчервява от нищо. Сега познавате семейството ни. Баща ми е Хосе. Петимата сме едно цяло, защото сърцата ни винаги бият с общ ритъм. А вас как ви викат?

— Енрике. (На испански така се произнася Анри.)

— Дълго ли сте лежали в затвора?

— Тринадесет години.

— Бедничкият, колко ли сте страдали!

— Да, много.

— Татко, какво може да работи тук Енрике?

— Не знам! Имате ли си занаят?

— Не.

— Тогава идете в златната мина, там ще ви наемат.

— А вие какво работите, Хосе?

— Аз ли? Нищо. Не работя, защото плащат много зле.

Те ти булка… Бедни са, вярно, но са прилично облечени. Не мога все пак да го запитам от какво живеят и дали краде! По-кротко.

— Нощес вие ще спите тук, Енрике — отсече Мария. — Имаме една стая, където навремето спеше братът на баща ни. Сега той си замина и вие можете да заемете неговото място. Ние ще се грижим за болния, докато сте на работа. Няма нужда да ни благодарите, защото всъщност нищо не ви даваме. Това е просто една незаета стая.

Не знаех какво да им отговоря. Оставих ги да поемат бохчата ми. Мария стана и другите три тръгнаха след нея. Беше ме излъгала, че стаята е незаета, тъй като ги видях да вадят от нея разни женски боклуци и да ги прибират другаде. Направих се, че нищо не съм забелязал. Легла нямаше, но както навсякъде из тропиците, вместо тях бяха опнати по-удобните вълнени хамаци. Големият прозорец без стъкла гледаше към засадената с бананови дръвчета градина.

Лежах си в хамака и все още не успявах да осъзная случилото се. Колко лек се оказа този първи ден на свобода! Прекалено лек. Бях си осигурил безплатна стая и четири чаровни девойки, които да бавят Пиколино. Защо се оставих да ме командват като дете? Защо? Вярно е, че съм попаднал на края на света, но причината май е по-сложна — прекалено дълго съм бил затворник и вече не умея друго освен да се подчинявам. И сега, когато съм уж свободен и трябва сам да взимам решения, пак се оставям да ме действат. Държа се като пиле, което дълго е седяло в клетка и макар че вратата е отворена, вече не знае как да излети. На всичко трябва да се уча отначало.

Заспах, без да си припомням за миналото — така както ме бе посъветвал скромният човечец от Елдорадо. Единственото, за което помислих, преди да се потопя в сънища, беше гостоприемството на тукашните хора. Колко прекрасно и успокояващо беше то!

Закусих с две пържени яйца, пържени банани, залети с маргарин, и черен хляб. В стаята Мария помагаше на Пиколино да се измие. На прага се появи някакъв мъж. На колана му отстрани висеше мачете.

— Gente de paz (Мир вам) — рече той. С поздрава си искаше да ни подскаже, че е дружески настроен.

— Какво искаш? — попита Хосе, който закусваше заедно с мен.

— Началникът на полицията иска да види кайенците.

— Не бива да ги наричаш така. Викай им по име.

— Добре бе, Хосе. Как се казват?

— Енрике и Пиколино.

— Сеньор Енрике, елате с мен. Аз съм полицай — шефът ме изпраща при вас.

— Какво искат? — попита Мария, излизайки от стаята. — Изчакайте, ще дойда с него. Само да се облека.

Мария беше готова само след няколко минути. Щом стъпихме на улицата, тя ме хвана под ръка. Погледнах я учуден, а тя ми се усмихна. Скоро стигнахме до малката префектура. С изключение на двама, останалите полицаи също бяха облечени в цивилни дрехи, а на коланите им висяха мачете. В едно помещение, отрупано с пушки, ни прие черен полицай с нашивки на пагоните.

— Вие ли сте французинът? — попита ме той.

— Да.

— А другият?

— Болен е — обясни Мария.

— Аз съм тукашният комендант — задачата ми е да ви услужвам и да ви оказвам помощ, когато се налага. Викат ми Алфонсо.

И той протегна ръка за поздрав.

— Благодаря. Аз съм Енрике.

— Енрике, началникът на полицията иска да те види. Седни. Тъй като престоят ти в Каяо е принудителен, те накарах да дойдеш и да се запознаем, понеже аз отговарям за теб.

Запита ме какво възнамерявам да правя, отвърнах, че ще работя. Поприказвахме и той рече: „Идвай да ме търсиш винаги, когато имаш нужда от нещо. Аз ще ти помогна да организираш живота си по най-добрия начин.“

— Благодаря.

— А, да не забравя! Трябва да те предупредя, че си се настанал у едни много мили и честни момичета, но баща им Хосе е пират. Хайде, довиждане.

Навън пред вратата на комисариата ме очакваше Мария — безмълвна и застинала като ослушващ се индианец. И все пак тя не беше индианка. Въпреки всичко няколкото капки индианска кръв си казваха думата. Пъхна ръка под моята и така минахме през цялото селище, защото тя избра обиколен път обратно към дома.

— Какво искаше от теб началникът? — запита тя, като за първи път се обърна към мен на ти.

— Нищо. Рече, че мога да разчитам на него да ми намери работа и че ще ми помогне, ако срещна трудности.

— Ти и приятелят ти нямате вече нужда от другиго, Енрике.

— Благодаря, Мария.

Минахме покрай сергията на амбулантен търговец, който продаваше женски дрънкулки — герданчета, гривни, обици, брошки и пр.

— Я погледни тези неща.

— О, колко са красиви!

Заведох я до сергията и избрах най-хубавия гердан, подходящи за него обици и още три по-скромни комплекта за сестрите й. Подадох банкнота от сто боливара — боклукчетата струваха тридесет. Тя веднага се окичи с гердана и обиците. Големите й черни очи блеснаха от радост и тя се хвърли да ми благодари, сякаш й бях подарил някакви ценни бижута.

Върнахме се у дома. Трите момичета се разпищяха от радост, като получиха подаръците. Оставих ги и влязох в стаята си. Имах нужда да остана сам, за да размисля. Това семейство ми предложи гостоприемството си с рядко срещано благородство. И все пак правилно ли би било да го приема? Разполагам с малко венецуелски пари, антилски долари, да не говорим за диамантите. С всичко това бих могъл да си поживея безгрижно още четири месеца и дори да осигуря лечение за Пиколино.

Тия момичета до едно са хубави като тропически цветя, от тях лъхаше топлина, секс и готовност да се отдадат някак си твърде лесно, без да преценяват, без много-много да обмислят. Днес видях как Мария ме гледаше — почти влюбено. Дали бих могъл да устоя на толкова изкушения? По-добре да се спасявам от тази прекалено гостоприемна къща, защото не искам поради главоболие да довлека на домакините си грижи и страдания. Пък и вече съм на тридесет и седем, почти тридесет и осем години — фактът, че изглеждам по-млад, не сваля годините от гърба ми. Мария още не е навършила осемнадесет, а сестрите й са още по-млади. Да, най-добре ще е да си вървя. Ще им оставя Пиколино да се грижат за него. Разбира се, ще им плащам.

— Господин Хосе, искам да говорим насаме. Искате ли да идем да пийнем по едно в кръчмата на площада?

— Да, ама не ме наричай господине. Викай ми Хосе, аз ще ти викам Енрике. Да тръгваме. Мария, отиваме за малко до площада.

— Сменете си ризата, Енрике — спря ме Мария. — Тази е позамърсена.

Отидох да се преоблека в стаята. Преди да тръгнем, Мария ми каза:

— Не се задържайте задълго, Енрике, и най-вече не пийте много.

И преди да успея да се съвзема от изненадата, ми лепна една целувка по бузата. Бащата се изхили и отсече:

— Мария вече е влюбена в теб.

Още по пътя към кръчмата подех:

— Твоето семейство, Хосе, ме приюти още в първия ми ден на свобода и аз съм ви безкрайно задължен. Кажи-речи съм на вашата възраст и не искам да се отплащам зле за гостоприемството. Като мъж сигурно добре разбирате, че ако остана да живея в близост с дъщерите ви, трудно ще се въздържа да не се влюбя в някоя от тях. А пък съм двойно по-стар от най-голямата и имам законен брак във Франция. Сега с вас ще пийнем по едно-две и после ще ме заведете в някой не много скъп пансион. Имам с какво да платя.

— Ти си истински мъж, французино — отвърна ми бащата, като ме погледна право в очите. — Дай да ти стисна ръката и да ти благодаря, задето разговаряш така с бедняк като мен. Тук нещата не стоят както у вас. Почти никой не се жени официално. Хората се харесват, любят се и ако се появи дете, заживяват заедно. Събират се толкова лесно, колкото се разделят. У нас е много топло и затова жените са жарки. Жадни са за живот и плътски удоволствия. Всички са преждевременно развити. Мария е изключение с това, че до осемнадесетгодишна възраст още не е имала любовно приключение. Може би вашият морал да е по-добър, защото тук има твърде много самотни майки и те предизвикват големи проблеми. Но какво да се прави? Господ ни е създал, за да се любим и да раждаме деца. Нашите жени не са сметкаджийки — когато се отдават някому, те не търсят облаги. Искат само да обичат и да бъдат обичани просто така — естествено. Нищо повече. Докато им харесваш в леглото, ще ти бъдат верни. После ще запеят друга песен. И въпреки всичко са чудесни майки, готови на огромни саможертви, готови дори да издържат децата си, за да не ги пращат сами да си изкарват хляба. Съзнавам, че си подложен на непрестанни изкушения, но въпреки всичко повтарям молбата си — остани у нас. Щастлив съм да приютя човек като теб.

Влязохме в кръчмата, преди да съм успял да отговоря. Беше едновременно кръчма и бакалия. Дузина мъже се бяха разположили и пиеха куба-либре (смес от ром и кока-кола). Няколко души дойдоха да ми стиснат ръката и да ми пожелаят добре дошъл в селото им. Всеки път Хосе ме представяше като свой приятел, отседнал в дома му. Бая хубаво си пийнахме. Щом попитах за сметката, Хосе за малко да ми се разсърди. Искаше непременно той да плати. Аз също се оказах упорит и накарах кръчмаря да приеме моите, а не неговите пари.

Някой ме докосна по рамото. Беше Мария.

— Хайде вкъщи. Време е за вечеря. Не пий повече, обеща ми да не се напиваш! — тя вече ми говореше на ти.

Хосе се беше увлякъл в спор и тя нищо не му каза, а мен ме извлече навън.

— А баща ти?

— Остави го. На него не мога да му правя забележки, задето пие. По принцип никога не идвам да го прибирам от кръчмата. Не би ме послушал.

— А мен защо ме прибираш, а?

— С теб е различно. Хайде, Енрике, бъди разумен и върви.

Погледът й беше толкова бляскав и се изразяваше с толкова убедителна простота, че покорно я последвах.

— Заслужаваш целувка — рече тя, когато се озовахме у дома. И залепи устни на бузата ми, съвсем близо до устата.

Хосе се върна едва след като бяхме вечеряли, събрани около кръглата маса. Най-малката сестричка хранеше Пиколино. Хосе седна сам да яде. Добре се беше подредил и дрънкаше, без да мисли.

— Енрике го е шубе от вас, дъщерички. Толкоз го е шубе, че иска да се чупи. Аз му рекох, че по мое мнение може да остане, защото щерките ми са достатъчно големи, за да знаят какво вършат.

Мария ме изгледа с удивление. Може би и с разочарование.

— Татко, нека си върви, щом иска. Но мисля, че никъде няма да се чувства по-добре, отколкото тук, където всички го обичат.

Обърна се към мен и промълви:

— Енрике, не се прави на cobarde (страхливец). Ако харесваш някоя от нас и тя също те харесва, защо ще бягаш?

— Защото във Франция е бил женен — веднага отвърна бащата.

— От колко време не си виждал жена си?

— От тринадесет години.

— Ние не се влюбваме, за да накараме някого да се ожени за нас. Ако се отдаваме, то е само заради любовта. Но ти добре си сторил, като си предупредил татко, че си женен и не можеш да ни предложиш нищо друго освен чувствата си.

Каза ми да остана, без да се смятам обвързан с някоя от тях. Те ще се грижат за Пиколино и така аз ще имам повече свобода да си намеря работа. Готова е дори да приеме — ако това ще ме успокои — някакъв малък наем. Приемам ли?

Нямах време да обмисля добре отговора си. Всичко бе толкова ново и неочаквано след тринадесетте години каторжнически живот.

— Хубаво, Мария. Приемам.

— Искаш ли следобед да те придружа до златната мина, за да ти потърсим работа? Ако искаш, ще отидем около пет, когато слънцето залязва. От селото до мината има три километра.

— Добре.

С жестове и мимики Пиколино изрази радостта си, че оставаме. Вниманието и грижите на момичетата бяха грабнали сърцето му. Взех това решение главно заради него. Защото бях убеден, че на мен тук скоро ще ми се случи някое приключение. Колкото и да не ме устройва подобно развитие на нещата.

С багажа, който нося от тринадесет години насам, със спомените, които не ми дават да заспя нощем, не мога толкова скоро да се установя в някакво забутано на края на света село само заради хубавите очи на едно момиче. Пътят пред мен е дълъг — спирките трябва да са кратки. Колкото да си поема дъх и давай по-нататък! Една е причината, поради която цели тринадесет години се борих за свободата си и накрая успях да я извоювам — отмъщението. Прокурорът, лъжесвидетелят, ченгетата — те чакат да си уредим сметките. Никога не бива да го забравям. Никога.

Върнах се на площада. Бях забелязал един магазин, наречен „Проспери“. Собственикът му сигурно беше корсиканец или италианец. И наистина, оказа се, че бакалията принадлежи на момче корсиканче. Господин Проспери говореше добре френски. Той учтиво ми предложи да напише писмо до директора на „Ла Мокупиа“ — френската компания, която експлоатираше златната мина в Каратал. Чудесен човек — предложи ми дори да ме подпомогне с пари. Благодарих му за всичко и си тръгнах.

 

 

— Какво правиш тук, Папийон? Кой вятър те е довял? От луната ли падна? Или те спуснаха с парашут? Ела да те прегърна!

Висок и загорял от слънцето дангалак с огромна сламена шапка скочи от магарето, на което беше кацнал.

— Не ме ли позна? — И той смъкна шапката си.

— Дългия Шарло! Не е за вярване!

Да, това беше Дългия Шарло, известен с обира на кино „Гомон“ на площад „Клиши“ и на гара Батиньол в Париж! Прегърнахме се като братя. Очите ни се насълзиха от вълнение.

— Тук сме далеч и от „Плас Бланш“, и от каторгата, нали, друже? Но откъде, по дяволите, се появи? Докарал си се като някой милорд и си остарял много по-малко от мен.

— Тъкмо излизам от Елдорадо.

— Колко време изкара там?

— Повече от година.

— Защо не си ми изпратил известие? Щях да те изкарам оттам веднага, като подпиша документ, че поемам отговорността за теб. Мамка му! Знаех, че някои от нашите момчета са в Елдорадо, но не можех да си представя, че и ти гниеш там!

— По чудо се срещнахме.

— Помисли си само, Папи! Цяла Венецуелска Гвиана — от Сиюдад Боливар до Каяо, е пълна с избягали каторжници и заточеници. Няма нищо странно да срещнеш някой от нас по пътя от залива Пария дотук, защото всички бегълци минават по този път — Венецуела е първата територия, където можем да се установим. Говоря за онези от нас, които не са изпукали по време на бягството. Къде си отседнал?

— При един свестен мъжага. Наричат го Хосе. Има четири дъщери.

— А, познавам го. Готин е — пират. Дай да идем да ти вземем нещата, защото ти, разбира се, ще дойдеш да живееш при мен.

— Ама не съм сам. Имам един парализиран приятел и нося отговорност за него.

— Нямаш проблем. Ще му намерим магаре. Къщата е голяма и си имам една негрита (млада негърка), която ще се грижи за него като майка.

Намерихме второ магаре и отидохме при момичетата. Раздялата с онези прекрасни хора се превърна в истинска драма. За да ги успокоя, трябваше да им обещая, че ще идвам да ги навестявам и че те също могат да ми гостуват в Каратал. Колкото и пъти да повторя благодарността си към гостоприемните хора от Венецуелска Гвиана, пак няма да е достатъчно. Почти ме беше срам, задето ги напускам.

Два часа по-късно пристигнахме в „замъка“ на Шарло, както той го наричаше. Къщата му беше чиста и просторна, разположена на един надвесен над долината склон, който се спускаше от Каратал чак до Каяо. Отдясно на фантастичния изглед към девствената гора се падаше златната мина Ла Мокупиа. Цялата къща на Шарло беше изградена с донесени от гората дънери. Три стаи, хубава трапезария и кухня. Вътре имаше още две бани с душ. В безупречно поддържаната зеленчукова градина се намираше още един душ. Всички нашенски зеленчуци вирееха тук. Шарло се беше уредил и с курник — повече от петстотин пилета, зайци, прасета, една коза. Ето ги богатството и радостта на Шарло — бивш каторжник и специалист по касите и добре изпипаните обири!

— Е, Папи, харесва ли ти моята колиба? Скоро ще стане седем години, откак съм тук. Както ти казах още в Каяо — далеч сме от Монмартър и от каторгата! Кой би повярвал, че един ден ще се радвам на подобен тих и мирен живот? Какво ще кажеш, приятелю?

— Не знам, Шарло. Твърде отскоро съм на свобода, за да имам определено мнение. Няма съмнение, че ние с теб сме авантюристи и че младостта ни беше доста бурна. Така че… малко съм объркан, като те гледам толкова щастлив и спокоен в тази загубена пустош. От друга страна, явно е, че си постигнал всичко сам и сигурно си вложил много енергия и жертви. Виждаш ли, сега-засега не се чувствам способен на подобно нещо.

Седнахме около кръглата маса в трапезарията, надигнахме чашите с пунш по мартиникански и Шарло отново подхвана темата:

— Да, Папийон, разбирам, че си изненадан. Веднага схвана, че живея от честния си труд. Получавам около осемнадесет боливара на ден — водя скромно съществуване, но то не е лишено от своите прелести. Имам кокошка, която мъти чудесни пиленца, зайка, която ражда много зайчета, плодовита коза, хубави домати… Толкова години сме презирали всички тези малки благинки, но събрани ведно, те ми носят голямо удовлетворение. А ето я моята негрита. Кончита! Това са приятели. Той е болен и трябва да се грижиш за него. Другият е Енрике или Папийон. Приятел от Франция — приятел завинаги.

— Добре дошли в този дом — приветства ни младата негърка. — Не се притеснявай, Шарло, ще се погрижа за другарите ти — ще останеш доволен. Отивам да им приготвя стаята.

Шарло ми разправи за бягството си, без да се прави на герой. Чупил се с някакъв корсиканец от Сен Лоран дьо Марони половин година след пристигането си в каторгата. „Имахме късмет да пристигнем във Венецуела месеци след смъртта на диктатора Гомес. Този щедър народ ни помогна да започнем живота си отново. Беше ми определено две години принудително местожителство в Каяо, след което останах вече по своя воля. Виждаш ли, малко по малко този простичък живот спечели сърцето ми. Първата ми жена почина при раждане. Не спасиха също и детето — момиченце. А Кончита, която видя, успя да ме утеши със съчувствието и вярната си любов и да ме направи отново щастлив. А ти, Папи? Борбата ти сигурно е била тежка — тринадесет години са много нещо. Разказвай.“

Говорих повече от два часа. Излях пред стария приятел всичката горчилка, която изминалите години бяха оставили в сърцето ми. Изкарахме чудесна вечер, увлечени в спомени. Странно — нито дума за Монмартър, за тайфите, за успешните или провалени обири, за събратята ни на свобода. Като че ли за нас животът беше започнал със стъпването на „Ла Мартиниер“ през 1933 за мен и 1935 за него.

Вкусна салата, печено пиле, сирене от козе мляко, дъхаво манго — всичко това полято с добро бяло вино и сервирано весело от Кончита — приятно му беше на Шарло да ме посрещне у дома. Предложи ми да сляза и да изпием по чаша в кръчмата. Отвърнах, че тук прекарвам твърде добре, за да искам да излизам.

— Благодаря ти, приятелю! — рече корсиканецът, който често заговаряше с парижки акцент. — Вярно, че тук сме си добре. Кончита, трябва да намериш „годеница“ за моя приятел.

— Да, Енрике, ще ви запозная с приятелките си — те са по-хубави от мен.

— Няма по-хубава от теб — увери я Шарло.

— Да, ама съм черна.

— Ами точно затова си хубава, Кончита! Защото си чистокръвна и расова.

Големите очи на Кончита заблестяха от удоволствие и любов. Явно Шарло беше нейният бог.

Изтегнах се в голямото меко легло и се заслушах в новините на Би Би Си по домашното радио. Чувствах се малко объркан от скока в нормалния живот. Бях загубил всички навици. Завъртях копчето на радиоапарата. Попаднах на карибска музика, излъчвана от Каракас. Не исках да чувам зова на големите градове. Не и тази вечер. Бързо загасих и се замислих за преживяното.

Дали доброволно се отказахме да обсъждаме парижките си години? Не. Дали доброволно отбягвахме да споменаваме хора от нашите среди, успели да се върнат към прежния си занаят? Също не. Дали в такъв случай каторжниците губят интерес към предишния си живот?

Въртях се и се премятах из голямото легло. Беше топло, не издържах и излязох в градината. Седнах на един камък. Имах изглед към долината и към златната мина. Долу всичко беше осветено. Виждах как се разминаваха пълни и празни колички.

Златото, което извличат от утробата на тази земя, независимо дали е под формата на кюлчета или банкноти, може да ти помогне да имаш всичко. Двигателят на света, който всъщност е толкова евтин — защото работна ръка получава мизерно заплащане, — е неотменното условие за приятен живот. А Шарло, погубил живота си от страст към златото, сега дори не го споменава. Не ми каза дали мината е богата или не. Цялото му щастие се заключава в негърката, къщата, животните, зарзавата. За пари не продумва. Превърнал се е в мъдрец. Е това не мога да го разбера.

Спомням си, че го бе издал един тип, наречен Пьоти Луи. По време на кратките ни разговори в Санте той не спираше да се кълне, че ще го насече на парчета при пръв удобен случай. Сега въобще не се сети за него. А аз — виж колко странно! — не заговорих нито за ченгетата, нито за Голдщайн, нито за прокурора. А трябваше, мамка му! Не съм бягал чак дотук, за да завърша живота си като градинар или работник!

Бях си обещал да уважавам закона в тази страна — добре, ще удържа на думата си. Но никога не съм се отказвал от отмъщението.

Защото, Папи, недей забравя, че днес си тук благодарение на мисълта за отмъщение, която те поддържаше в продължение на тринадесет години, прекарани по килиите. Тя се бе превърнала в единствената ти религия и не трябва да се отказваш от нея.

Негритата е хубавичка, но се питам дали на Шарло все пак няма да му е по-добре в някой голям град, отколкото в това загубено кътче. Или пък аз съм глупак и не съм разбрал, че начинът на живот на приятеля ми си има своето очарование. — А може би той се бои от отговорностите, които ще му наложи животът в модерния град? Трябва да разуча по-подробно въпроса.

Шарло е на четиридесет и пет години — не е стар. Висок, як — колос, подхранван с богата и здравословна храна по време на цялата си младост. Загорял от местното слънце, нахлупил сламената си шапка със завити нагоре краища, той наистина умее да стъпва горделиво. Той точно отговаря на типа пионери, покорители на девствените гори. Дотолкова се е слял с тукашните хора, че по нищо не се отличава от обичайното. Напротив, станал е част от тях.

От седем години живее тук, но все още стъпва като монмартърски обирджия! Сигурно е работил къртовски повече от две, за да очисти платото и да построи къщата си. Трябвало е да ходи в джунглата, да подбира дървесината, да я сече, дялка, натъкмява. Всяка греда е издялкана от най-твърдото и най-тежкото дърво на света — желязното дърво. Вложил е тук всичко припечелено в мината, защото сигурно му се е наложило да наема чужда работна ръка, да плаща за цимент, кладенците, каналите към водоема.

Младичката засукана негрита с влюбен поглед сигурно е идеално гадже за стария морски вълк в оставка. В трапезарията бях забелязал шевна машина. Сигурно сама си шие рокличките. Уредил се е Шарло — поне за шивач не му се налага да плаща.

Да, щом не е тръгнал към градовете, значи не е бил достатъчно уверен в себе си, а тук е имал на разположение безпроблемен живот. Велик си, Шарло! Ти си пример за това, което може да се направи от един мошеник. Поздравявам те, но поздравявам и онези, които са ти помогнали да промениш живота си и дори представата ти за живота.

И въпреки всичко щедрото гостоприемство на венецуелците крие опасности. Човешката сърдечност и добронамереност също могат да те превърнат в затворник, ако им се оставиш. Аз съм свободен, свободен, свободен — и смятам винаги да остана такъв!

Внимавай, Папи! Не допускай гафове! И най-вече не се установявай задълго. Човек изпитва силна нужда от любов, когато толкова дълго е бил лишаван от нея. Слава богу, че позаситих жаждата си в Джорджтаун. Преди не повече от две години имах Индара. Затова по тази линия шокът ще е по-слаб, отколкото за Шарло — все пак той е пристигнал тук направо от каторгата. И все пак Индара беше красива, правеше ме щастлив, но не успя да ме накара да се закотвя в сладкото й гнездо. Спокойният живот, дори когато носи щастие, не е за мен — чувствам го.

Авантюрата, приятелче, авантюрата само може да ме изпълни с живот. Ето затова се чупих от Джорджтаун и попаднах в Елдорадо. Благодарение на авантюризма си съм все още жив на тази земя.

Е, добре. Девойките тук са жарки, завладяващи и аз сигурно няма да устискам. Грижата ми е да избягна усложненията. Длъжен съм да остана една година — но не повече. Колкото по-малко вещи натрупвам през тази година, толкова по-лесно ще успея да се откъсна от тукашната природа и тукашните чаровни хора. Оставам си авантюрист, но с тази поправка — ще печеля парите си честно или най-малкото без да причинявам никому злини. Целта ми е една — да стигна до Париж, за да представя сметката на виновниците за моите страдания.

Останах доволен от равносметката си. Очите ми се изпълниха със залеза на луната, която се готвеше да потъне зад девствената гора и черните възвишения. Върнах се в стаята си и се изтегнах на леглото.

Париж, Париж! Все още си далеч, но не чак толкова, че да загубя всяка надежда да те покоря един ден.