Метаданни
Данни
- Серия
- Пеперудата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Banco, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Вера Джамбазова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анри Шариер. Ва банк
Френска, първо издание
Преводач: Вера Джамбазова
Редактор: Камелия Янакиева
Коректор: Елисавета Павлова
Художник: Борислав Ждребев
Технически редактор: Йордан Василев
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 19
Предпечатна подготовка: Ваня Лазарова, Нина Кирчева
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Сибия“, 1994 г.
ISBN: 954-8028-25-5
История
- — Добавяне
Петнадесета глава
Раци и мед
И ето ни пак в Каракас. Годината беше 1961 — шестнайсет години ме разделяха от каторгата в Елдорадо. Бяхме напълно щастливи, радвахме се на живота и нямахме сериозни проблеми. Обстоятелствата се стекоха така, че не успях да се срещна отново със семейството си в Испания, но ние продължавахме да си пишем редовно и знаехме всичко едни за други.
Нощният живот в Каракас много се промени. Вече нямахме достатъчно средства, за да купим чисто, красиво и прочуто заведение като „Гран-кафе“. Да не говорим, че един смешен закон обявяваше собствениците на барове и продавачите на алкохолни напитки едва ли не за рушители на обществения морал. Това ги правеше особено уязвими от чиновниците изнудвачи, а на мен не ми се искаше пак да попадам в лапите им. Трябваше да се заема с нещо ново. Открих истинска доходоносна мина — не за диаманти, а за раци — големи раци, наричани camarons, и други, още по-големи — langostinos. И всичко това в Маракаибо. Върнахме се там, настанихме се в хубав апартамент, купих част от плажната ивица и основах компанията „Капитан Чико“ — така се наричаше местността, където купих плажа. Единствен акционер — Анри Шариер. Генерален директор — Анри Шариер. Първи сътрудник — Рита.
Така се впуснахме в една от най-необикновените ни авантюри. Купих осемнайсет риболовни лодки. Бяха големи съдове, екипирани с мотори от по петдесет конски сили и огромни мрежи. Наех по петима риболовци, за всяка лодка. Цялата тази инвестиция изискваше гигантски пари. Животът отново потече на пълни обороти. Едно начинание като нашето можеше да преобрази селата наоколо, да изгони мизерията, да изтрие отвращението от труда благодарение на високото заплащане, да накара хората да вярват в бъдещето. Тукашните бедняци не притежаваха нищо — изведнъж се появявахме ние и им предоставяхме риболовни лодки. Те бяха свободни да правят с тях каквото си искат. Единственото им задължение към мен беше да ми продават улова си на най-ниски цени, тъй като оръдията на труда им ми принадлежаха. Работата потръгна и аз се запалих. Бяхме купили три хладилни камиона, които неспирно обикаляха плажа, за да събират прясната стока. Построих над езерото една кацнала на пилони закрита платформа, където сто и двайсет — сто и четирийсет жени под ръководството на Рита очистваха раците от главите и вътрешностите им. После ги измиваха с ледена вода и ги подреждаха според размера им. Най-едрите бяха и най-скъпи. Всяка седмица получавах от Америка сводка за цените на раците. Всеки ден поне по един самолет, натоварен с раци, излиташе към Маями. Щях да спечеля много пари от това предприятие, ако не се бях хванал на въдицата на един американец. Той имаше кръгло като луна лице, изглеждаше добър, тъп и почтен. Не говореше нито френски, нито испански и тъй като аз не знаех английски, практически нито веднъж не се скарахме. Американчето ми предложи да се сдружим, като не внесе във фирмата никакъв капитал, но вместо това нае хладилни камери от някаква много прочута фирма. В тези камери раците замръзваха идеално. И така, аз отговарях за риболова и за поддържането на лодките, аз товарех дневния улов на трите хладилни камиона, аз плащах на ръка на риболовците за стоката им… От мен се искаха доста пари. Случвало ми се е да тръгна към плажа с трийсет хиляди боливара в джоба и да се върна без стотинка. Всичко беше чудесно организирано, но трябваше ежечасно да се преборвам не само със собствените си риболовци, но и с купувачите пирати. Риболовците по природа бяха честни хора. Ставаха наемни работници, за да печелят хляба си, но не умееха да използват умно припечелената надница, така че продължаваха да тънат в беднотия. Те сякаш не изпитваха нужда да устроят домовете си, да си купят мебели, да имат истинска кухня или истинска спалня. Може би бяха твърде мъдри, не знам. Колкото и да им обяснявах ползата от известно осъвременяване на бита, те си държаха на своето. Въпреки различията във възгледите непрекъснато ме канеха за кръстник или за кум. Истинският проблем идваше от купувачите пирати. Както вече ви казах, с риболовците се бяхме разбрали, че ще използват моите лодки, но ще ми продават улова си за по половин боливар на кило. Така беше справедливо. Пиратите от своя страна не рискуваха нищо. Те не притежаваха лодки, а само един камион с хладилна камера. Отиваха на плажа и изкупуваха стоката наред. Ако една лодка возеше осемстотин килограма раци и пиратите предложеха с по цял боливар на кило, ловците печелеха четиристотин боливара повече. Разделено на пет, това даваше по осемдесет и пет боливара на човек. Трябваше да си светец, за да устоиш на подобно изкушение. Така че риболовците само чакаха отнякъде да се появи пират и веднага му предлагаха стоката си. Затова се налагаше да защитавам денонощно интересите си. Борбата ми харесваше и аз се радвах на живота.
Американските купувачи ни плащаха чрез чекове, които осребрявахме в банката след представяне на необходимите документи, доказващи, че стоката е висококачествена, идеално замразена и изпратена по предназначение. Тогава банката изплащаше 85% от общата сума. Останалите 15% получавахме седемдесет и два часа по-късно след потвърждение от Маями, където ставаше разтоварването. Често пъти в събота съдружникът ми се качваше на самолета, за да придружи пратката до САЩ. В деня, за който ви разказвам, цената на раците беше скочила неимоверно много, а работниците от продоволствените складове в Маями стачкуваха. Затова се наложи американчето да замине и да наеме хора, които да разтоварят самолета, да натоварят стоката в хладилни камиони и да я откарат във фабриката на купувача в Маями Тампа или Джаксънвил. Това ставаше в събота, банките не работеха, така че нямаше как да използваме кредитните си карти. След два дни — в понеделник, научих, че стоката се продава с десет-петнайсет процента по-скъпо. Бяхме извършили добра сделка. Радвахме се и се поздравявахме, че съдружникът е действал толкова умно, но по едно време започнахме да се чудим защо не се връща.
В този период на годината езерото обикновено е бедно на раци. Затова наех един голям кораб и излязох в морето да търся улов. Върнах се, натоварен с първокласна стока. Начаса накарах работничките да почистят раците и натоварих два самолета за Маями. Бях платил разноските по риболова, по почистването и по експедицията — всичко до стотинка. Самолетите излетяха и моите прекрасни раци се изпариха в облаците. В понеделник отидох да проверя дали и как са пристигнали — никакъв отговор. Във вторник също. Отбих се в банката — ни вест, ни кост. Не ми се щеше да вярвам, но се налагаше да погледна истината в очите — бях ограбен. Съдружникът ми продал стоката, щипнал парите и изчезнал.
Направо побеснях. Тръгнах да го търся из Щатите с пистолет в джоба. Открих лесно следите му, но на всеки адрес, до който успявах да се добера, ме посрещаше някоя женичка, която заявяваше, че е законната му съпруга и не знае къде може да намери мъжа си. Това ми се случи три пъти в три различни града! Така и не успях да открия симпатичния си съдружник.
Бях разорен. Загубихме сто и петдесет хиляди долара. Останаха ни само лодките, но те бяха в доста окаяно състояние. Подобна търговия върви само ако човек разполага с големи суми пари. Не успяхме да се съвземем и продадохме всичко. Рита не се оплакваше и нито веднъж не ме упрекна за прекомерната доверчивост. Парите, спестени след четиринайсет години усилен труд и две години напразни жертви, се стопиха за дни. Със сълзи на очи се сбогувахме с риболовците и наемните си работници. Те също скърбяха за загубата — в продължение на две години им бяхме осигурявали доходи, каквито не бяха имали никога досега.
Прибрахме се в Каракас и се настанихме в малко апартаментче близо до „Гран-кафе“. Какво да правим оттук нататък? Вече нямахме средства за ново предприятие. Налагаше се да измислим нещо.
Подразбрах, че група чужденци са заинтересовани от покупката на медни отпадъци в големи количества. Работата беше деликатна, защото медта минаваше за стратегически материал. САЩ контролираха цялата търговия с мед на Южна Америка, за да не би важната суровина да мине зад Желязната завеса. Във Венецуела контролът над медта се осъществяваше от военните. Самата Венецуела не разполагаше с индустриални мощности, за да оползотвори безценния метал. Но износът му бе почти невъзможен, тъй като за целта се изискваше лиценз от военното министерство. Така започна най-щурата история в живота ми.
Влязох в контакт с купувачите и им подсказах, че съм човек с голямо влияние. Веднага след първите ни контакти ги накарах да си отворят банкови сметки, предназначени да обслужат операцията с медта. Обясних им, че преди да извърша каквито и да било стъпки, трябва да съм сигурен, че разполагат с необходимите огромни суми, за да платят сделките. И доларите започнаха да се стичат — на тяхно име, разбира се.
А аз пришпорих коня и започнах да установявам контакти. Отвсякъде ми предлагаха да изкупя гигантски количества медни отпадъци. Обадиха ми се например някакви юнаци, които знаели местоположението на подводен телефонен кабел, изтеглен от употреба под голям секрет и скрит така, че дори пазачите му не знаят за неговото съществуване. Цитираха ми и подробности: кабелът бил нарязан на филийки и натикан в стари бъчви. Най-отгоре бил посипан с железни стърготини, за да може да мине през митницата.
Срещнах се с един уважаван каталански търговец, чийто зет работеше в Електрическата компания. Тя притежаваше километри от стари медни кабели за високо напрежение. Каталанецът твърдеше, че всички те са мои, стига да платя в брой. Оказа се, че цяла Венецуела е осеяна със старателно укривани и ревниво пазени медни отпадъци, които само чакаха да се появи купувач. Всеки продавач обикновено пазеше в тайна източника си и служеше за посредник на друг продавач. Затова, колкото и добронамерени да бяха хората, с които контактувах, те не можеха да ми дадат никаква конкретна информация — само най-общи описания на стоката и в никакъв случай името на истинския собственик. Цялата далавера се градеше върху взаимното доверие. Имаше бариери, които не биваше да се прекрачват.
Купувах, продавах, купувах, продавах, канех бъдещите си клиенти на обилни вечери в мъничкия си апартамент. Рита се скъсваше да готви. Смятах се за по-хитър и по-ловък от останалите търговци. Мислех, че съм центърът на цялата афера — в крайна сметка продавачите познаваха само мен, купувачите също. Превърнах се в истински Макиавели. Купувах (слава Богу на кредит) съвести; убеждавах влиятелни хора да ми дадат лиценз за износ на стратегическата суровина; пазарях се с компаниите, че ще търгуват единствено чрез мен. Вложих в сделката целия си ум, цялото си време и всичките пари, които ми бяха останали след краха с раците. Последните стотинки се стопиха в наеми за апартамента, вино и уиски — нали трябваше да се държа на положение като истински бизнесмен!
Свиквах събрания, на които всеки яростно защитаваше своята част от бъдещата печалба. Всеки участваше в разпределението на очакваните блага по различен начин. Понякога се налагаше да организирам тайни вечери за купувачите, които започнаха да проявяват нетърпение. Още по-тайни вечери се уреждаха за приятелите на приятелите на приятелите, които можеха да осигурят лиценз за износ от министерството. По едно време се появи един посредник и ни предложи да използваме някакво си пристанище, където митничарите щели да си затворят очите пред изнасяната стока — щели да я пишат за олово или желязо. Изчислихме цената на транспорта и постанових, че е по-добре да търсим по-близко пристанище. Абе колкото повече затъвахме в изчисления със съдружниците, толкова повече се убеждавахме, че ни очаква сензационна печалба.
Бях на косъм от успеха. По време на едно от онези фантастични угощения, приготвени от Рита, за които големите търговци в Каракас още си спомнят, уточних с продавачите последните детайли от операцията. Нещата бяха изпипани докрай. Всеки старателно отбеляза на един лист колко стотици тона мед е готов да ми достави. Обсъдихме и комисионите. Датите за доставка бяха уточнени, амбалажът — осигурен.
Едва тогава, след като подробностите бяха подредени като по ноти, отидох при един висш венецуелски функционер с молба да ми подскаже към кого да се обърна, за да получа лиценз за експорт. Връчих му гордо описание на качеството, количеството и произхода на предлаганата за износ мед.
Бомбата избухна на следващия ден. Човекът ми се обади по телефона:
— Скъпи приятелю, съжалявам, но трябва да ти кажа, че си продал повече мед, отколкото въобще съществува в цяла Централна и Южна Америка, взети заедно.
Какво става, Боже мой? Този да не е полудял? Може би просто не му се занимава с моите сделки? Може би намира цялата операция за твърде рискована или дори непочтена? Тази мед съществува! Не е възможно толкова хора да са ме излъгали едновременно. Вечерта моят познат дойде у дома с документите в ръка и ми даде неопровержими доказателства, че е прав. Трябваше да погледна ужасната истина в очите.
Аз бях повярвал на моите продавачи, които от своя страна бяха повярвали на своите продавачи, които пък от своя страна са били само посредници… и така нататък до последната брънка на веригата. А там, при последната брънка, се разбираше, че медта никога не е съществувала освен в нечие разпалено въображение. Понякога митът за находищата просто беше използван за въдица в други сделки. Така се беше хванал и каталанецът, а каталанците не са глупави хора. Бяха го накарали да купи три скапани хладилни апаратури, които никой не би взел дори като подарък, само защото му бяха обещали трийсет тона медни отпадъци. Друг от продавачите — един унгарец, беше превърнал жилището си в склад за мотички, примамен пак от същата стръв.
Реших да изправя продавачите до стената, но се оказа твърде късно. Оттам трябваше да започна. Лека-полека започнаха да си признават: тоновете се превръщаха в килограми, а понякога дори в грамове. Складовете за електрически кабели се оказваха купчинки от изстреляни гилзи. Подводният телефонен кабел никога не беше съществувал. И така нататък…
Положението беше доста сериозно. Паднах отвисоко — за една година бях изхарчил почти всички пари, мислейки, че бъдещето ни е повече от осигурено. Сега се оказах изправен пред недоволните купувачи и дори не можех да им компенсирам разходите, които направиха за отварянето на нови банкови сметки и трансфер на капитали. Те обаче ме оставиха да си ида поживо-поздраво, защото истината е, че бях допуснал само една грешка — повярвах на честните търговци.
Няма нужда да ви обяснявам какво ми беше на душата. В разстояние на две години се оказах два пъти преметнат от мухльовци. Първо американчето с кръглото лице и после честните търговци… Толкова ме бе яд на мене си, че веднъж се чух да крещя, застанал насред собствената си трапезария:
— Отсега нататък никога повече няма да сключвам сделки с честни хора, защото те всички до един са лъжци и крадци. Оттук нататък ще търгувам само с мошеници! С тях човек поне знае какво да очаква!