Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (3)

Трета глава

Капитана и Сфинкса обядваха в ресторант „Прага“. Този път Бичмето не беше с тях.

— Значи си проучил нещата за Чугунов — каза Капитана, набождайки парче телешко.

— Както се разбрахме.

— Мен ме интересува колко мангизи върти този балък.

— Абе той не е съвсем балък. Някога, още в края на осемдесетте, със състуденти от Спортната академия се подвизавал на Рижкия пазар^[1], скубел частниците.

— Много интересна страница от биографията му. И какво, оттеглил се е от рекета?

— Така излиза. И то съвсем отскоро, между другото само преди две години. Започнал свой бизнес. Много добре му вървят нещата. Мисля, че може да го врътнете с четвърт милион. Въпреки че ще е трудно. Стиснат е. Много стиснат.

— И защо така?

— Не знам, но на твоето момче му е взел апартамента от алчност. Още тогава е можел да го купи. А той метнал Брайтови по най-гадния начин.

— Метнал ги е за апартамента. Но това си е негов проблем. А наш проблем е да го върнем обратно и да му поопразним джобовете. Кой му покрива гърба?

— Този въпрос, разбира се, е доста интересен. По мои сведения той сам си покрива гърба.

— Един вид, хермафродит. Сам се е… и сам ще си роди.

— Нещо от сорта. Само че и хермафродитът има нужда от слънце.

— Така, ясно. И кой играе ролята на слънце за този балък?

— Ами има тук един бос. — Сфинкса каза името му.

— Не съм го чувал — отрицателно поклати глава Капитана.

— Почти никой не е чувал за него. Някакъв грузински баламурник, ето какъв е този бос. Но с Чугунов са много близки.

— И този бос има ли някакъв дял в бизнеса му?

— Като че ли да. Общо взето, за да проучим ситуацията по-добре, трябва да пратим някоя бригада да навести Чугунов, да му насрочим среща. Тогава всичко ще се изясни окончателно.

— Няма да оставя тази работа така, споко.

Капитана се замисли, но само за момент.

Трябва да вдигне на крак петорката на Витал. Нека те навестят Чугунов. Ако работата стане както трябва, Чугунов ще им даде и апартамента, и ще се бръкне за съответната сума.

Не току-така включи Ник веднага в бойната петорка — на практика без никакъв изпитателен срок, — за да се отрака по-бързо, да натрупа опит. Той трябва да стане главното действащо лице при разчистването на сметките с Чугунов — нали е най-заинтересуван от успеха на акцията.

Ник ще си получи апартамента, а Капитана всичко останало — около сто или двеста хиляди долара. Но щеше да е къде-къде по-добре, ако можеше да получи всичко, а Ник нищо.

Никита се събуди от грубо побутване по рамото. Отвори очи и през замрежения си от махмурлука поглед видя мутрата на Гирата над себе си.

— Рота, ставай! — изкрещя онзи в ухото му.

— Да не си изперкал централно бе, педал? — скочи от леглото Никита.

Замалко щеше да му вкара един на този изрод, но се появи Витал.

— Хайде, слизайте всички долу. Вовата вече чака в колата.

— Какво има? — попита Никита.

— Бичмето се обади. Има една работа, значи. Аа, по пътя ще ти кажа.

Вчера бяха пиянствали до късно и за по-лесно и петимата останаха да пренощуват в новия апартамент. Кой където свари, там заспа. А тази сутрин ги вдигнаха по тревога. Бойна тревога.

— Някакви говеда тая нощ са оправили една наша проститутка във всички дупки и на всичко отгоре я пребили — каза Витал вече в колата. — Счупили са я от бой, направо са я размазали. Пълна слободия, с две думи. Трябва да им свием сармите.

— Наша проститутка ли? Как така наша? — попита Никита.

— Ами така. Тя е под наша закрила, на нашата черняевска групировка… Да не мислиш, че ей така й прибираме парите?

— Мисля, че не.

— Ето защо трябва хубаво да накажем говедата.

— За това няма проблеми — каза Чауса.

Днес той пътуваше заедно с останалите. Запорожецът с оръжията беше оставен на един платен паркинг още вчера.

— Ама никакви проблеми — кимна одобрително Гирата. — Ще ги смелим от бой говедата и за кръчма ще ни дадат някой лев. Трябва да се оправим от махмурлука малко, наистина. В гърлото ми е истински пожар.

— Пожар ли, ще ти дам аз на тебе един пожар! — заплаши го с пръст Витал. — Вчера малко се пооляхте. А по принцип сме на сух режим.

— Сух режим ли? — направи кисела гримаса Вовата. — Да бе, режим. Нека биячите да карат на сух режим. Ония, дето само зяпат по пазарите и търговските обекти. По цял ден само си клатят краката. А нашата работа е вредна. И вместо „вредни“ ни се полага да пийнем за изтрезняване.

Витал реши, че няма смисъл да спори, и си премълча.

Стигнаха до въпросното място. Спряха пред дванадесететажен блок с един вход, около който имаше спретната градинка с пясъчник и детска площадка. Входната врата беше с електронна брава и беше затворена. Добре че се появи някакво момче. То се спря пред вратата и за момент се поколеба.

— Е, какво си зяпнал? — подкани го Гирата. — Отваряй вратата.

— А вие при кого отивате? — измънка онзи.

— Да опънем майка ти! Действай, отваряй!

Гирата се беше подпрял с една ръка на металната врата, а с другата сграбчи момчето за яката и го вдигна от земята.

— Ти чу ли какво ти казвам? — попита го злобно.

— Чух…

Момчето отвори вратата. Качиха се с асансьора на десетия етаж и намериха апартамента, който им трябваше.

Чауса натисна звънеца.

— Кой е? — чу се глас зад вратата.

— Я излизай оттам, говедо такова, че ся ше ти размажа физиономията! — изръмжа Чауса. — К’во си направил бе, гад мръсна? К’ви са тия мизерии, дето сте ги вършили? Я отваряй веднага вратата, нещастник такъв!

— Ей сега ще видиш кой е нещастник! — чу се възмутен глас отвътре.

Вратата се отвори — на стълбищната площадка изскочи як мъжага на около двадесет и пет години. Очите му зачервени от злоба, устата му изкривена от ярост, а юмруците — бягай, спасявай се.

Само че не успя да ги пусне в действие. Чауса го подкоси ловко, момчето се пльосна първо по задник, а после си удари главата в ъгъла на касата. И светкавично получи ритник по ухото — Вовата му оказа честта.

Първи в апартамента нахълта Витал, след него Чауса, Вовата и Никита. Последен влезе Гирата, който влачеше безжизненото тяло на здравеняка.

В апартамента имаше още две момчета, които изскочиха от кухнята. Вече се бяха досетили за какво става дума. В ръката на единия имаше нож.

Витал успя да реагира на секундата. Той се отдръпна рязко така, че ръката с ножа да не го закачи, улови я и я стисна здраво. Чу се „храс“ и ръката изпращя в лакътната става. Това беше хватка от самбото, една от забранените.

Не се наложи да се правят каквито и да било стойки от бойните изкуства повече. Витал, Чауса, Вовата и Никита просто се нахвърлиха върху момчетата и ги притиснаха към пода. Чак след това се появи Гирата. Прекалено дълго се беше забавил със затварянето на вратата.

Завързаха и тримата и ги натръшкаха в редичка на пода в хола. Те плахо поглеждаха отдолу към петте страшни мутри, надвесени над тях като скали.

— Е, какво, говеда такива? — гръмна басът на Гирата. — Трябва да си платите за издънката.

Той държеше същия онзи нож, с който преди малко едва не намушкаха Витал.

— Ка-ква издънка? — попита единият и от страх започна да заеква.

— Е, не е издънка на дръвче, много ясно… Сгафили сте много лошо. Изнасилили сте групово наше момиче, което не е трябвало да пипате.

— Аа… Ама тя е курва!

— Не е курва, а проститутка. И работи за пари. А вие сте я оправили във всички дупки и на всичко отгоре сте я и пребили. Ще трябва да си платите за това.

Гирата още повече се разгорещи.

— Абе аз заради нея ще ви направя на кайма всички!

Никита го изгледа с презрение. Виж го ти светеца. А кой съвсем наскоро също замалко не преби до смърт една проститутка? И интересно къде беше той, когато другите се изправиха срещу двете момчета с ножовете? Уж затварял вратата. Нещастник!

На Гирата изведнъж сякаш му падна пердето. Той се доближи до пленниците и настъпи единия с крак по лицето. След това се хвърли към другия и със засилка скочи с два крака върху корема му и той загуби съзнание от болка. А може и да опъна петалата…

— Фашист! — не се стърпя Никита.

— Остави ги! — Самоволията на Гирата никак не харесаха и на Витал.

Гирата с нежелание се дръпна от пленниците, но преди това се наведе и вкара един лакът в слънчевия сплит на първото момче.

Към третия се доближи самият Витал — приведе се отгоре му и впи в него хищния си поглед.

— Кои сте вие? С какво се занимавате?

— Бизнесмени сме. Имаме търговия с цветя.

— Бизнесмени значи. Това е добре. Искаш ли да останеш жив? — попита го с такъв глас, че онзи чак го побиха тръпки от страх.

— Да! — изплашено закима с глава момчето.

— Ще трябва да си платите за момичето.

— Да… Имаме пари. Двеста долара.

— К’во? — Витал чак се смръщи от презрение. — Двеста гущера? Значи така, от всеки по три бона в зелено и си тръгваме.

— Ама ние нямаме толкова много пари.

— А аз мисля, че имате.

— Нямаме.

Витал погледна първо Никита, после Вовата и Чауса и спря погледа си на Гирата. Многозначително се загледа в ножа в ръката му.

— Я му кръцни гръцмуля, брато, на тоя лайнар — каза Витал и намигна на Гирата, демек, няма нужда да го правиш.

Искаше да окаже психологически натиск върху момчето, нищо повече. Но Гирата не го разбра правилно. Заслепен от злоба, той не забеляза знака, който му даде бригадирът.

Наведе се към момчето, вдигна го от пода, сложи шията му на коляното си. Повдигна главата му и оголи гърлото му, допирайки острието на ножа до него.

— Моля те, недей! — ревна онзи.

— Къде са парите? — попита го Витал.

— Нямаме пари!

Това беше достатъчно, за да пусне Гирата ножа си в действие. Кожата на гърлото му се цепна, бликна кръв като фонтан, чуха се тежки хрипове. Предсмъртни хрипове. Момчето се свлече с прерязано гърло на пода и се замята в агония.

— Идиот такъв! — разкрещя се Витал на Гирата. — Какво направи бе, дебил?!

— ’Що бе? — тъпо го изгледа онзи.

— Ама ти го уби!

— Е, и к’во от това?!

— Изрод!

— Ама нали ти така каза!

— Ненормалник!

— Трябва да се изнасяме — каза Вовата.

— Ами тези двамата? — каза Витал, посочвайки другите две момчета.

— Ся ше оправим нещата — бързо прецени какво трябва да се направи Гирата.

И с някаква дяволска ярост намушка с ножа първо единия, а после го заби в гърдите на другия.

Никита беше потресен от страшната сцена. Искаше да спре изверга, да изтръгне окървавения нож от ръката му, но сякаш някаква неведома сила го прикова към мястото му. Даже за момент му се стори, че не той стои в тази стая, в този апартамент, а някой друг.

После усети, че започва да го тресе. Много смътно си спомняше как Витал го взе под ръка и го поведе към входната врата.

— Няма страшно, в нашата професия се случват и такива неща — опитваше се той да съвземе Никита, но безуспешно.

Никита нямаше спомен как се е качил в колата, но за сметка на това много отчетливо се беше запечатал в съзнанието му звукът от плесницата, с която Витал заслужено възнагради Гирата.

— Дебил такъв, ами че ние се забъркахме в убийство!

— Е, к’во сега, нали ни е за първи път? — гузно се оправдаваше Гирата.

— Шибан тъпак си ти!

— Ама нали такова, нали тия групово са я опънали…

— Теб трябва да те опънат, кретен такъв!

След това и петимата се озоваха в апартамента на Витал. Той имаше хубав апартамент, тристаен, с приятна атмосфера. Но Никита не обръщаше внимание на нищо около себе си. Той жадно изпи на екс водна чаша с водка.

— Няма страшно, брато — потупа го по рамото Витал. — Само първия път ти става лошо. После се свиква.

— Не искам да свиквам.

— Това си го избий от главата. Щеш — не щеш, никой не те пита. Нали си получи вече входната такса.

Никита се сети за петстотинте долара, които му беше дал Капитана. Това беше входната му такса. А изходната можеше да му струва живота.

— Добре де, оставам — промърмори той.

— Много добре. А тази история ще се потули. Или мислиш, че ченгетата ще ни спипат? — каза Витал и го погледна някак подозрително.

— Какво искаш да кажеш с това? Мислиш, че мога да ви изпортя на ченгетата ли?

Никита трябваше да се възмути, но му беше все тая — беше изпаднал в пълна апатия.

— Не бе, брато, не съм казал такова нещо. Но ако случайно ни хванат ченгетата, запомни добре — трябва да мълчиш като риба. Ни чул, ни видял. Това е основният ни принцип. Ако си мълчиш, ще те измъкнат от панделата, ако ли не — ще те изнесат с краката напред от килията. Схващаш ли?

— Никога и срещу никого не съм доносничил през живота си.

Вярно беше. Никого не беше натопил досега. Това, изглежда, не беше въпрос на принцип, а по-скоро проява на вродена упоритост. Но така или иначе, Никита досега наистина не беше доносничил срещу когото и да било. Дори и много да му се е искало.

— Отлично. Дай да ударим по още едно.

И отново се повтори сценарият от вчера: плюскане на корем, тотално преливане, замъглено съзнание и опияняващо потъване в страната на Морфей, а на сутринта — събуждане с тежък махмурлук. Само че този път не празнуваха успех. Този път се наливаха от яд на идиота по прякор Гирата.

Първото, което направиха на следващата сутрин, беше отново да седнат на масата — всички искаха да си угасят махмурлука с някоя чашка, даже Витал.

— Но само по сто грама, не повече — предупреди той. — Всеки момент може да се появи Капитана.

— И без това ще ни разгони фамилията за вчера — навъсено промърмори Вовата. — По-добре пияни да го отнесем, не боли чак толкова.

— Защо пък ние трябва да го отнасяме? — Чауса погледна злобно към Гирата. — Който си е забъркал кашата, той да си я сърба пред Капитана. Ние си свършихме нашата работа. А Гирата само оплеска нещата, тъпакът…

— Кой е тъпак, бе? — наежи се Гирата.

Надигна се рязко от мястото си, пресегна се през масата и центрира Чауса в десетката. Докато останалите се усетят, онзи вече беше загубил равновесие, падна по гръб на пода и силно си удари главата.

— Ама ти да не изперка централно, бе?! — злобно му се нахвърли Вовата.

Бам! Гирата закачи ухото му с юмрук. Никита не каза нищо, просто стана от мястото си, скочи към него и му вкара едно странично дясно кроше в челюстта. Чу се пукване, подхълзване и Гирата се свлече като чувал на земята.

— Вържете това говедо! — разяри се Витал.

Чауса и Вовата вече се бяха съвзели и се нахвърлиха върху Гирата. Хванаха го, свалиха му колана от панталоните и се заловиха да му завързват ръцете.

— Ще те загробя, мръсно копеленце! — прецеди през зъби Чауса.

— Съвсем ли превъртя бе, изрод такъв?! — пригласяше му Вовата. — Да му метнем примката на шията, мамка му, и толкоз.

Но каквото и да си говореха, последната дума беше на Витал. А той като че ли не беше далеч от решението да му прочетат смъртната присъда. Но без съгласието на Капитана не можеше да направи нищо.

На вратата се позвъни.

— А така, ето че и шефът пристигна.

Витал излезе в антрето. Никита чу как ключалката изщрака и вратата се отвори. Изведнъж проехтя тътен. После удариха някого, чу се вик, сгромолясване на тяло и тежък тропот на крака.

Никита видя, как насреща му се носи някакъв човек в камуфлажна униформа. Докато осъзнае какво става, един юмрук като чук го удари в гърдите и го отблъсна назад. Изведнъж пред очите му се мярна и приклад на автомат. Беше насочен към челото му, но се приближаваше много бавно. Никита успя да се извърне от него, но при това не взе под внимание възможността нападателят да го атакува с крака. И неочаквано се натъкна на удар-подсечка.

Падна доста лошо. Краката му се вирнаха високо нагоре, а главата му полетя надолу и се удари доста силно с тила в ръба на масата. Той лежеше проснат безпомощно на пода, а човекът с автомата го притисна с цялата си тежест отгоре. Към него се присъедини още някакъв. Само след секунда върху ръцете на Никита щракнаха чифт белезници.

В същия момент се чу абсолютно същият звук — закопчаха с белезници и Вовата и Чауса.

А след това в стаята влезе един мъж с цивилни дрехи и някак вяло подхвърли:

— Милиция! Криминална милиция!

— РУОП! — добави някой.

Никита вече знаеше, че за мафиотските групировки РУОП не е просто враг, а враг номер едно. РУОП е Регионално управление за борба с организираната престъпност. Това чудовище беше образувано само преди няколко месеца и като всеки млад хищник беше особено жадно за свежа кръв.

Спецназовците отново се активизираха. Хванаха под ръка Никита и го помъкнаха към изхода на апартамента. Напъхаха го в арестантската кола веднага след Витал. Не след дълго в нея се оказаха и Вовата, и Чауса, и Гирата. Разделиха ги в различни сектори, но имаха възможност да общуват помежду си.

— Няма да ти се размине, Гира, гад мръсна! — злобно прецеди през зъби Чауса.

— Млъкни! — озъби му се Витал. — Всички да си държат езика зад зъбите.

И петимата бяха откарани с арестантската кола до най-близкото поделение на милицията, в което имаше ИВЗ — изолатор за временно задържане. За всеки се намери отделна килия.

Килиите бяха с потискащи сиви стени, дървен под и мръсна воняща тоалетна чиния в ъгъла. Никита беше отвратен от килията, в която го сложиха, но най-страшното тепърва му предстоеше. Тъкмо искаше да легне на нара, и чу как металната врата се отваря със скърцане. Взеха го за разпит.

Заведоха го в дълга и тясна стая с пожълтели от времето тапети, а срещу себе си видя мрачните лица на двама инспектори, запасани с кобури. Единият беше чернокос, другият рижав. От кобурите на хълбоците им се подаваха ръкохватките на зачислените пистолети „Макаров“. Сложиха Никита да седне.

— Е, к’во, брато?! — възкликна чернокосият, имитирайки речта на престъпниците, и впи в Никита свирепия си поглед. — Ще говорим ли?

— Какво искате от мен? — Никита избегна погледа му. Нищо не знам.

— И какво по-точно не знаеш?

— Нищо не знам.

— Казвай, боклук такъв, как си очистил трите момчета! — изръмжа му другият инспектор.

— Какви момчета?

В стаята беше топло и задушно, а на Никита изведнъж му стана студено. От страх. Потвърдиха се най-страшните му опасения. Ченгетата го бяха арестували като заподозрян за съучастие във вчерашното убийство. Ама голяма гад е този Гирата!

— Ами ето тези! — Инспекторът нареди пред него няколко цветни снимки.

Точно така, на снимките бяха същите онези три окървавени трупа. На Никита започна да му се повдига.

— Лошо ми е — призна си той. — Дайте ми вода.

— Вода ли да ти дам? — злобно пародира думите му инспекторът.

Той сграбчи от мръсния перваз една също толкова мръсна кана с вода и я обърна върху главата му, обливайки го целия.

— Напи ли се сега?

Никита замълча.

— Олекна ли ти, копеленце мръсно? — нахвърли се другият инспектор срещу него. — Хайде, казвай сега, гадино, как си им прерязал гърлата и на тримата…

— Аз?! На тях?! Имате някаква грешка. Аз нищо не знам.

— За последен път те питам! Защо си пречукал момчетата?

— Абе не съм ги закачал, ви казвам.

— А кой ги е закачал? Кой ги е убил?

— Аз откъде да знам? Изобщо нищо не знам.

— Сега ще ти опресним паметта.

Той взе някакъв плик, мина зад гърба на Никита и го метна върху главата му. Другият инспектор го държеше за раменете. Здравата се беше вкопчил в него — нямаше мърдане. Никита се опитваше да се измъкне. Има си хас да не се опитва! Нямаше никакъв въздух, пликът запуши устата му, кръвта нахлу в главата му. Усещането беше ужасно.

Вече беше започнал да губи съзнание, когато свалиха плика от главата му.

— Е, какво, сети ли се? — злорадо го попита единият инспектор.

Никита не отговори нищо. Просто не можеше да отговори — толкова жадно поглъщаше драгоценния въздух. Имаше чувството, че втори път не би издържал на подобно мъчение.

— Е, чакам отговор…

— Нищо не знам — с големи усилия успя да каже той.

— Как ли пък не!

Отново нахлузиха плика на главата му. Изпитвайки страшни страдания, Никита пак започна да губи съзнание. Гирата е мръсно копеле. Гирата е гадина. Гирата е убиец… Изтезават Никита заради него. Той, мръсникът, уби онези момчета… Трябва да им признае всичко…

— Е, какво сега, ще благоволим ли да говорим? — отново го попитаха онези, когато свалиха плика.

— Да.

— Давай!

— Казвам ви — нищо не знам.

— Ах ти, гад мръсна! — Рижият инспектор със засилка му вкара един юмрук в гърдите.

Никита щеше да се просне на пода заедно със стола, ако не беше другият инспектор, който го задържа да не падне. За което възнагради Никита с юмрук по темето. Говеда!

— За последно те питам, ще си признаеш ли?

— Нямам какво да признавам — продължи да упорства Никита. — Нищо не знам.

Трябва да предаде Гирата. Той, гадината, ги забърка в цялата тази каша. Мутрите даже искаха да го очистят. Но вродената му упоритост го накара си държи езика зад зъбите.

А освен това не трябва да се предава така лесно. Трябва да мълчи. Да мълчи, каквото и да става. Така им беше казал Витал. Абе да върви по дяволите Витал! Но въпреки всичко Никита нищо няма да им каже. Няма и думичка да обели. Нека Гирата сам си признае всичко.

Отново му нахлузиха плика на главата. Този път не го свалиха доста дълго. Мяташе се, гърчеше се в агония, а след това потъна в пълен мрак — загуби съзнание.

Дойде на себе си в килията. Лежеше върху дървения нар, мокър от главата до петите. Проклети ченгета! Опитали са се да го свестят с вода. Хубаво го бяха свестили, няма що. Хвърлили са го в килията още в безсъзнание. Ако оживее — добре, ако ли пък не — майната му. Говеда!

На следващата сутрин пак дойдоха да го вземат и отново го заведоха на разпит. Само че този път помещението за разпит беше много по-чисто. Освен това ги нямаше гадните инспектори, вместо тях в стаята стоеше мъж с приятен външен вид, с пищни поддържани мустаци, големи рогови очила, изгладена бяла ризка и вратовръзка.

— Казвам се Илин и съм следовател от прокуратурата — представи се той. — А вие трябва да сте Никита Германович Брат, нали така.

— Ами като че ли да.

— Последно — „като че ли“ или не?

— Да, същият.

— Може ли така, Никита, та вие сте съвсем порядъчен младеж. Били сте в казармата, върнали сте се вкъщи и веднага сте влезли при мутрите. Как може такова нещо?

— Че бях в казармата, бях — кимна утвърдително Никита. — Че се върнах вкъщи, и това е вярно. Но за какви мутри ми говорите, не мога да разбера.

— Никита, няма смисъл да ми говориш глупости — усмихна се любезно следователят. — Знам всичко за теб. А и водим разговора без протокол. Надявам се, че си обърнал внимание на това.

— Има нещо такова.

— Тогава ми кажи как така те приеха веднага в престъпната групировка на Капитонов.

— Кой е този Капитонов?

— Ами Михаил Александрович Капитонов. А да, извинявай, забравих, че в тези зверилници — бандите, не съществуват нито имена, нито фамилии, само прякори.

— Аз не съм звяр.

— Именно, аз също мисля така. Капитонов на вашия език е Капитана. Ти си още млад и да речем, си попаднал в бандата му от глупост. Но се надявам, че все още не си загубен за обществото. И все пак, как се случи така, че Капитонов, без да се замисля, те взе в групировката си?

— Честно ли? Ама съвсем честно?

— Би било желателно.

— Ами и аз не знам. Две мутри ми налетяха без причина. Нокаутирах ги и двамата. Нали съм майстор на спорта по бокс. А и в казармата ми беше втръснало от ръкопашен бой. Искаха да ме накажат, а Капитана се застъпи за мен.

— И те взе в бандата си.

— В групировката — уточни Никита.

Думата „банда“ не му харесваше.

— Нека да бъде „групировката“. И така, твой началник е станал Виталий Григориев.

— Да речем.

Следователят знаеше прекалено много.

— И си станал активен член на групировката на Капитонов. Даже си успял да вземеш участие в рекет на бизнесмени.

— Какви бизнесмени?

— Много добре знаеш какви.

Никита усети, че следователят само се опитва да му вземе страха. Не знаеше за нападението на търговската зала. Иска Никита сам да му разкаже за това. Само че ще има да чака.

Но следователят веднага насочи разговора към основната тема:

— Имам предвид трите момчета, едното от които е с прерязано гърло. А на останалите двама са нанесени множество прободни рани.

— Кой ги е нанесъл? — Никита се престори на силно изненадан.

Той не искаше разговорът да тръгне в тази посока.

— Нали точно това се опитвам да разбера от теб, Никита.

— Моля, разбирайте. Само че аз не знам нищо.

— Всичко знаеш ти. Бригадата ви е искала да рекетира въпросните балъци — така, струва ми се, ги наричате. Но бизнесмените не са пожелали да ви платят. За което са платили с живота си. Нали така? Или мотивът на убийството е бил друг? Друг е бил, нали?

— Казвам ви, изобщо не знам за какво говорите.

— Напразно се инатите, гражданино Брат! — намръщи се следователят и цялото му привидно благодушие изведнъж се изпари като дим.

— Аз не се инатя. Изобщо не мога да разбера какво става тук. Че познавам Григориев, познавам го. Че имахме нещо от сорта на приятелски отношения, и това е вярно. — Никита не се сдържа и избухна. — Да, бях в апартамента му. Погостувах му, както се казва. И изведнъж нахлуха омоновците^[2] и започнаха да размятат всички. А след това ме изтезаваха тук с найлонов плик на главата.

— Изтезавали са ви?

— Да речем.

— Какво значи „да речем“? Изтезавали ли са ви, или не?

— Да.

— Готови ли сте официално да го потвърдите?

— От дете съм свикнал никого да не предавам — намръщи се Никита. — Дори и ченгета. Освен това те си вършеха работата. Вършеха я както могат. Но са големи изроди все пак.

— Да, настина сте прав, оперативните работници са си вършели работата. И не са виновни, че ненавиждат мутрите.

— Ами то и на мен взеха да ми писват вече тези мутри — изненадващо за себе си каза Никита. — Да вървят по дяволите!

— Какъв е проблемът тогава? Имате възможност да промените живота си. Искате да живеете като нормален човек, без всякакви мафиотски рекети и убийства.

— Да. Стига толкова, писна ми от всичко.

Никита не хитруваше. Той наистина реши да прати Капитана по дяволите. Стига е затъвал в калта!

— Ами чудесно! Предлагам ви следния вариант: вие ми разказвате всичко както си е било, а аз ви пускам на свобода.

— На свобода и с чиста съвест — с насмешка каза Никита.

— Да, с чиста съвест!

— А не, съвестта ми няма да е чиста, ако доноснича срещу някого.

— Значи има срещу кого да доносничите — хвана се за думите му Илин.

— Ами не, нали ви казвам, че от дете мразя портаджиите… С една дума, гражданино следовател, нищо не знам, нищо не съм видял.

— Постъпваш глупаво, Никита. Забъркал си се в доста неприятна история. Ще те обвинят най-малко за съучастие в убийство.

Никита разбра, че не го плашат просто така. Историята наистина беше доста неприятна.

— Добре де, да речем, че съм познавал Григориев и приятелчетата му, но защо решихте, че сме убивали някого? Защо решихте, че сме били в този проклет апартамент, в който е било извършено убийството?

— Говори ли ти нещо името Матвей Иванович Гирин, по прякор Гирата?

Следователят го погледна изпитателно, без да откъсва поглед от него. Искаше да проследи реакцията му.

— Ами, да речем, да…

— А известно ли ти е, че миналата година въпросният Гирин е бил съден за изнудване?

— Признавам, че не съм се интересувал от миналото му.

— В картотеката ни са заведени пръстчетата му.

— Демек, пръстовите му отпечатъци?

— Именно.

— Искате да кажете, че Гирин е оставил отпечатъци някъде?

— Точно така. Имаме свидетели, които са го видели до блока, а с него е имало още четирима младежи… Вие, разбира се, се досещате, за какво говоря.

Никита си изясни всичко. Той се сети за онова момче, което нямаше никакво желание да им отвори входната врата, и Гирата го сграбчи за яката, опирайки се при това с ръка на металната врата. Ето, значи, къде е оставил отпечатъци.

— Да, разбирам… Само че не мога да разбера, какво общо имам аз с това.

— Заедно с Гирин свидетелите са видели и вас.

— А вие какво, да не сте провели вече разпознаване? Нещо не мога да разбера.

— Това тепърва предстои.

— Ами тогава ще си говорим.

— Значи отказвате да си признаете — още повече се намръщи Илин.

— Нямам какво да признавам. Нищо не знам.

— Добре де, гражданино Брат, щом не искате с добро, ще стане с лошо. Ще проведем разпознаването, ще направим очна ставка. Вие, гълъбчета, сами ще се издадете един друг.

Значи все още никой никого не бе издал — от поведението на следователя можеше да се направи такъв извод. Все пак не само него са подложили на мъчение. И Витал си е изпатил, и Вовата, и Чауса. А на Гирата… Така му се пада на това говедо!

— Времето ще покаже.

— Философствате ли, гражданино Брат! Добре, да видим какви ще ми ги увъртате по-нататък. И така, да пристъпим към официалната част.

Илин взе протокола на разпита и започна да го попълва. След това засипа Никита с въпроси. Какво, кога и къде… Но на всички въпроси отговорът беше един и същ:

— Нищо не знам, нищо не разбирам.

На следващата сутрин откараха Никита в изолатора за временно задържане на „Петровка“ 38^[3] — в знаменитото следствено „Петра“.

Разпределиха го в голяма, но много задушна и претъпкана с арестанти килия, бяха най-малко тридесет. Навъсени, измъчени от жегата и задухата, всички го гледаха вяло, с меланхолични погледи.

Никита беше чувал, че новаците в килията не се посрещат с хляб и сол, а съществува така нареченото „регистриране“. Ако те регистрират в килията — добре, ако ли пък не — ставаш отцепник и всеки се гаври с теб както си иска. Той се подготви психически да посрещне достойно противника.

Щом трябва да се бие, ще се бие, но няма да позволи да го унижават. Но за негова изненада нищо такова не се случи.

Той отиде съвсем спокойно до един свободен нар на долния ред. До него имаше параван, зад който беше скрит нужникът. Метна матрака си върху нара, постели си чаршафите и легна.

Проявиха интерес към него чак вечерта.

— Защо си се намръщил така, братленце? — доближи се до него един здравеняк с габаритите на щангист тежка категория и квадратно лице.

— Просто така.

— Ти от кои се водиш?

— В смисъл?

— Ами криминален ли си, или мутра?

— Аз съм от групировката на Капитана. Чувал ли си за него?

— Капитана ли? Е да, чувал съм — кимна утвърдително бабанката. — От черняевските мутри.

— Аха.

— Значи си наш човек.

— Аз откъде да знам ти кой си.

— Аз ли? Аз съм Гена Измайловски! — гордо заяви бабаитът. — Не си ли чувал?

— Ами чувал съм нещо.

Никита, разбира се, изобщо не беше чувал за никакъв Гена Измайловски.

— Какво искат да ти лепнат? Рекет ли?

— Ами не, нещо по-така.

— Какво по-така?

— Съучастие в убийство.

— А, чистка — с уважение възхитено каза мутрата. — Кого ликвидирахте, някой балък ли?

— Никого не сме ликвидирали. Ченгетата се опитват да ни го припишат.

Току-виж се окаже, че този здравеняк не е Гена Измайловски, а Гена Ухото например. В смисъл, че може да се окаже доносник. Без да се усети, ще му влезе под кожата и ще го накара всичко да си изпее. Трябва да внимава с него.

— Е, то се знае, всички ченгета са говеда — съчувствено кимна Гена. — Ти, като гледам, си сам. Що не вземеш, верно, да се включиш в нашата компания?

Гената посочи към ъгъла до прозореца. На долните нарове седяха още няколко такива горили спортен тип.

— В килията ни няма слободия, всичко е според понятията^[4] — каза Гена. — И рецидивистите^[5] държат на добрата си репутация, а и ние, борците, не падаме по-долу. С рецидивистите, така да се каже, сме приятелски „семейства“. Хайде, влизай в нашето семейство, и никой няма да те притеснява.

— Братоците, Гената и аз — „семейство“ на борците „в час“ — издърдори Никита каламбура.

— Точно така — изкиска се Гената. — Добре казано. Между другото, ти май също си спортист?

— Майстор на спорта по бокс. Шампион на Москва съм в полутежка категория.

— Супер! А аз миналата година взех второ място в шампионата на Русия по джудо. Е, хайде, смъквай се от тоя ръбест нар и ела при нас.

Гената се приближи към момчетата си, каза им нещо и те едновременно му закимаха одобрително. Да, съгласиха се да приемат Никита в „семейството“ на борците. След това Гената отиде при някакво друго момче, прошушна и на него нещо в ухото, онзи му кимна унило, слезе от нара на горния ред, сви матрака си и тръгна към мястото, освободено от Никита. А самият Никита се настани по-близо до борците.

Борците… Никита се сети за една песен: „Ние сме бивши боксьори, вече рекетьори…“. Излиза, че и за него се отнася.

Общо взето, той вече излиза от играта. Стига толкова, набандитства се. Но не можеше да каже това на момчетата, които така радушно го приеха.

 

 

Капитана беше бесен.

— Мамка му, защо не го очистиха тоя изрод! — възмущаваше се той. — Гирата, тъпакът, дебил беше, дебил си и остана.

Гирата беше с него още от самото начало. Бяха от една улична банда и той беше от шепата момчета, с които започнаха всичко. И още тогава не беше от най-тачените. Използваха го основно като груба сила при изнудване, заплашване, а няколко пъти му бяха поръчвали чистки — най-примитивните, които не изискваха кой знае колко сиво вещество. Той не можеше да си размърда мозъчните клетки просто защото нямаше такива.

Някои от тези първи момчета отдавна вече бяха на онзи свят, други бяха в затвора, а трети просто изчезнаха безследно. Бяха останали шепа хора и на тях се крепеше цялата групировка. Повечето станаха големи авторитети, занимаваха се със сериозен бизнес. Само Гирата си остана редови боец. А можеше ли изобщо да се възложи нещо сериозно на този олигофреничен неандерталец?

Витал му наредил само да сплаши балъка, а той взел, че му прерязал гръкляна. А другите направил на решето с ножа. За да не оставя следи. Само че ченгетата го хванаха по отпечатъците на пръстите и прибраха цялата петорка заедно с Витал.

Всички се оказаха в изолатора — и Витал, и Вовата, и Чауса, и Гирата, а освен това и новичкият — Ник. Ченгетата се опитваха да окажат натиск върху всички, но те засега като че ли успяваха да удържат на напора. Капитана получаваше редовно информация и знаеше, че никой от тях не си е развързал езика. По принцип можеше да има много причини, заради които да са се оказали във входа на въпросния блок, в който очистиха балъците.

Ченгетата всъщност нямаха никакви доказателства срещу тях. На местопрестъплението в апартамента нямаше никакви улики. Освен това никой не ги беше видял да влизат във въпросния апартамент. Забелязали са ги само пред входа на блока, но това не доказва нищо. Освен това хората на Капитана направиха профилактично обработване на момчето, което ги е видяло. Не го бяха пипнали и с пръст, просто си поговориха с него и то се беше отказало да свидетелства. И правилно бе решило.

Ами ако въпреки всичко ченгетата успеят да развържат езиците на момчетата? Има много начини за това: вкарване в специални изолатори, използване на палки-демократизатори, пускане на закоравелите главорези в килиите… всичко това работеше за ченгетата. Ами ако принудят момчетата да си изпеят и майчиното мляко? Гирата да върви по дяволите… Ще го вкарат в затвора за убийство, а с него и останалите за съучастие — няма страшно. Ами ако дадат някакви показания за Бичмето…

— Е, нали знаеш какво да правиш, ако те накиснат и тебе — каза Капитана на партньора си.

— Добре де, не се страхувай, аз ще поема цялата отговорност — кимна Бичмето. — Ще кажа, че лично съм им давал нареждания.

Всъщност наистина беше така. Кой беше наредил да се накажат балъците, които са пребили проститутката? Ами той, Бичмето. И той ще трябва да понесе цялата отговорност. Той пак е добре, държи се още. И за какво да се притеснява? Дори и в най-лошия случай ще се отърве с условна присъда. А може и само с леко сплашване. Е, ще полежи малко в пандиза. От това само ще му се вдигнат акциите.

— Слушай сега какво мисля аз — каза Бичмето. — Нашите бойци ги прибраха ченгетата. Скоро няма да ги пуснат. А на Чугунов трябва да обърнем джобовете.

— Какво, да не би да нямаме други хора, които да изпратим да свършат тая работа?

— Е, как да нямаме? Мошеника с неговата петорка може яката да го натисне.

— Тогава какъв е проблемът?

— Значи искаш аз да организирам всичко? — Бичмето погледна Капитана някак накриво.

— Я си гледай работата. Мислиш си, че вадя кестените от огъня с чужди ръце.

— Аз като че ли не съм ти чужд.

— Чужд-нечужд, с Мошеника аз ще се разбера.

Бичмето беше прав. Наистина трябва да се окаже натиск върху Чугунов — кови желязото, докато е горещо. И в най-близко бъдеще петорката на Мошеника трябва да го рекетира. Ако ли пък се очертае по-сериозно разчистване на сметки, ще се включат и биячите от бригадите. Шестдесет дула винаги могат да се изпратят. И тогава за Чугунов ще стане доста напечено. Проблемът си е негов дали ще може да се измъкне от този ад, или не. Важното е да му вземат апартамента и двеста хиляди долара компенсация.

Само че да връщат ли апартамента на Ник? И дали няма да са малко тези двеста хиляди.

Привечер в килията влезе мъж на средна възраст. Беше с черни панталони, бяла риза, без вратовръзка, с интелигентен израз. Тих, спокоен човек, не си придаваше важности. Само че очите му бяха някак празни и безизразни, сякаш е друсан. Едва ориентирайки се в обстановката, той зае свободното място на нара до тоалетната. Легна и заспа, сякаш беше умрял. Почти никой не му обърна внимание — всеки си имаше своя занимавка. А през нощта стана инцидент.

Ник се събуди. Ходеше му се по малка нужда. Стана от нара и тръгна към кенефа. Изведнъж чу някакво шумолене и пресипнало хриптене. И видя следната сцена: двама мъжаги бяха натиснали новака — единият държеше жертвата, другият го душеше с кърпа.

Никита знаеше, че в такива случаи е по-добре да се държи настрана. Никой нямаше да го упрекне, та нали жертвата не беше от неговото „семейство“. А ако се намеси — ще си спечели смъртни врагове. Тази перспектива не го блазнеше особено, но не можеше и да гледа безучастно отстрани.

Той скочи като стрела към новака. С един мощен удар в слепоочието повали единия удушвач, а другия просто хвана за ушите и му удари една глава в носа. С това всичко приключи. Двамата удушвачи се търкаляха в краката му. Единият се опита да стане, но главата му го подведе, виеше му се свят.

Потърпевшият се понадигна от нара, уморено метна настрана кърпата и със замъглен поглед погледна Никита.

— Кой си ти? — попита тихо.

Изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от дълбока упойка.

Никита очакваше да чуе някакви думи на благодарност, а той го пита „Кой си ти?“. Много странно.

— Аз съм Ник.

Около него започна да се събира тълпа. Рецидивистите се надигнаха от наровете, борците започнаха да се приближават бавно. Балъците и слугите^[6] останаха по местата си — техен основен принцип е: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре…

— Каква е тая патърдия? — чу се дрезгавият глас на Чейнджа.

Този авторитетен престъпник беше нещо от сорта на главатар на килията. Всички го слушаха.

— Ами събудих се и гледам тези двамата — Никита посочи към двамата на земята — се опитват да удушат човека.

— Ти ли си потърпевшият? — грубо се обърна към мъжа Чейнджа.

— А ти кой трябва да си? — отговори с въпрос на въпроса онзи.

— Аз ли? Аз ръководя парада тук.

— Кажи си прякора.

— Чейнджа. А ти кой си, че да ме разпитваш?

— Чувал съм за тебе, Чейндж. Ти си от рецидивистите, с Васка Белия се имаш.

— Точно така, с Белия сме партия, вярно е. Слушай, ти май не си от дребните риби. Кой си?

— Викат ми Краля.

— Краля ли?! — Чейнджа изведнъж промени изражението си. — Краля? Големият бос от старата гвардия?^[7]

— А ти, Чейндж, защо не следиш каналите? Защо не си получил съобщението за мен?

— Ама нямаше никакво съобщение! Слушай бе, Крал, знаеш ли колко неща съм чувал за тебе. — Чейнджа започна съвсем откровено да му се подмазва. — Сега на всички ще се хваля, че съм лежал в една килия със самия Краля.

В този момент той се сети за двамата, които оскърбиха известния бос. Хвана единия за яката и го тръшна на колене пред Краля.

— Ти на кого ще налиташ с мръсните си ръчища бе, боклук? — ревна разярено.

Торпедата на Чейнджа веднага се раздвижиха — сложиха и другия удушвач на колене до първия.

— Ама аз не съм искал! — зави първият. — Помоли ме… Ето той ме помоли… — Посочи партията си. — Той ми обеща пари, много пари.

— Добре де, и така да е. А ти, боклук такъв — разкрещя се Чейнджа на другия, — казвай защо искаше да пречукаш боса!

Онзи замълча намръщено.

Вместо него отговори Краля.

— Има един мръсник навън — тихо каза той. — Не е от големите, но е фрашкан с пари. Това е човек, изпратен от него. Наемен убиец. И ченгетата са вързани с тоя мръсник. Вчера, като ме вкараха, ме набоцкаха с някаква гадост. И никой ни чул, ни видял. Затова не сте получили и съобщението за мен. Искали са да ме очистят на бърза ръка.

— Е, край, ще му разгоним фамилията на този мръсник — каза Чейнджа. — Ти само кажи, Крал, лично аз ще му видя сметката, честно.

— Това си е моя грижа. А ти по-добре пусни съобщения по каналите. Освен това искам да си почина.

Краля се олюля като пиян и ако двама здравеняци не го бяха хванали под ръка, щеше да се просне на земята.

— Мръсни ченгета! — остана потресен Чейнджа. — Докъде го докараха човека… — Хвърли един озверял поглед срещу изпратения килър. — А сега ние с теб ще си поговорим, изрод такъв. Всичко ще ми разкажеш.

За Краля беше освободено най-престижното място до прозореца, сложиха го да легне на нара. А провалилият се убиец беше завлечен до двете нули. Чуха се тъпи удари с ръце и крака. Стонове нямаше, чуваха се само звукове, подобни на мучене. Запушиха устата и на двамата вместо с парцали, с мръсни вонящи чорапи.

— Е, братле, смятай, че си уцелил джакпота — каза Чейнджа на Никита. — Самия Крал спаси от сигурна смърт. Краля е голям човек, всички го знаят. И никога не забравя добрините.

Така Никита стана кръщелник на самия Крал, един от авторитетните престъпници от „висшите ешелони“.