Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (11)

Пета глава

Машината на правосъдието окончателно се повреди и заглъхна. Не можа да глътне големите риби. Първо на свобода излязоха всички мутри от групировката на Капитана и Бичмето, а накрая пуснаха от следствения изолатор и самите тях.

Посрещнаха ги доста тържествено. По този повод Витал си направи труда да наеме две разкошни черни лимузини. След тях се точеше цяла колона от джипове „Чероки“, новички мерцедеси, беемвета. Той рискуваше да си навлече големи неприятности. Всеки момент целият този грандиозен парад можеше да се опорочи от появата на някой отряд на ОМОН или СОБР^[1]. „Играта с огъня си заслужава“ — бе заявил Витал. Нека да видят ченгетата, че са безсилни пред черняевските мутри.

— Добре дошъл пак сред нас, братле! — топло посрещна Капитана той.

Онзи разтегли устни в изкуствена усмивка, но очите му останаха студени. Трикратното прегръщане и целуване, което си размениха с Витал, беше горе-долу със същата температура. С Вовата и Никита само се здрависа.

За сметка на това Бичмето се прегърна с всеки. Той искрено се радваше на срещата с момчетата от групировката и не го скри.

— Е, хайде, да се пръждосваме оттук! — Бичмето пръв се качи в лимузината и дръпна Капитана.

Той и сам знаеше много добре, че няма нужда толкова дълго и нагло да се мотаят пред следствения изолатор, но въпреки всичко отхвърли ръката му. Качи се в линкълна бавно и тежко, с достойнство. Подкани Витал, Вовата и Никита да го последват. С този жест ги разграничи от тълпата. Впрочем той не можеше да постъпи другояче. Или всъщност можеше, но това щеше да е доста неразумно от негова страна.

Въпреки че напоследък изобщо не се държеше разумно. Или поне Никита смяташе така…

Автомобилът потегли. Капитана дълго и мълчаливо гледа през прозореца, а после се облегна на седалката и притвори очи, сякаш е страшно уморен.

— Ето, виждаш ли, че всичко се нареди. — За сметка на него Бичмето не мълчеше. — Ето че сме на свобода. Надявам се, че вече сте се подготвили да посрещнете както подобава почетните гости?

— Ние не сме гости — без да отваря очи, го поправи Капитана. — Ние сме господарите.

— Е, днес сте гости! — заусмихва се Витал. — Днес ще си починете хубаво. Момчетата ми вчера обиколиха цяла Москва и ви намериха страшни мадами. Щях да свърша само като ги видях.

— Важното е, брато, че не си си подмокрил гащите — подмигна му Бичмето. — Добре си направил. С Капитана сме доволни от теб. Нали така, Капитане?

— Да, няма лошо — отново без да отваря очи, кимна Капитана. — Само че трябва да направим едно уточнение. Из цяла Москва са търсили момичета не твоите момчета, Витал, а моите. Моите и на Бичмето.

— Хайде стига — смъмри го Бичмето. — Докато ни нямаше, с всичко се е занимавал Витал. Затова казва, че момчетата са негови. Били са.

Капитана си премълча, но Никита чу как скръцна със зъби.

— А ти, Ник, си бил страшен! — продължи Бичмето. — Надмина всичките ми очаквания. И ти, Вова, също си се държал смело. На Чугунов сте му разказали играта, а и Гърлето сте вкарали в миша дупка. Добре сте се справили, няма спор.

— Само дето Джина не можахме да го намерим — не се сдържа и се обади Никита.

— Аз пък го намерих!

Този път Капитана отвори очи и прониза Никита с леден поглед, сякаш го обля със студен душ.

— Джина ще дойде утре, заедно с касата. А на вас — той премести поглед към Витал — ще ви се наложи да давате обяснение.

— За какво? — посърна Витал.

— Кой ви е дал право, докато ме няма, да цедите балъците?

— Ти!

— Аз ли?

— Трябваше да ни дадеш разрешение, но се запиля нещо.

— Какво?! Значи, запилял съм се! — тръгна в настъпление Капитана. — Нали бях зад решетките!

— Мен също, между другото, ме ядоха бълхите там. Ник и Вовата ме измъкнаха. Много добре си свършиха работата момчетата, като точни пичове. А ти триеш на Ник сол на главата.

Капитана го изгледа злобно.

— Добре е, че са наплашили Чугунов — изсъска той. — Лошото е, че са пуснали в оборот мангизите от общата каса без мое разрешение.

— Вярно е, без твое разрешение — не отрече Витал. — Но нали Гърлето ги е нападнал, сто биячи докарал. А нашите момчета се броят на пръсти. Ник е постъпил много правилно. Вдигнал се е срещу много силна групировка и е наел допълнително бригади за целта, а те са му поискали пари за работата. Че това си е в реда на нещата!

— Така е, Капитане — кимна Бичмето. — Ник е наел бойци срещу заплащане и е защитил териториите ни.

— Че кой е той, този Ник? — избухна Капитана.

Но се натъкна на убийствения поглед на съдружника си и се укроти. Реши да си върне думите назад.

— В смисъл… не исках да кажа това…

Но казана дума — хвърлен камък. Ник го изгледа злобно.

— Горе-долу същото ми казаха и въпросните бригадири. Един вид, кой си ти… Можеха да ме очистят. Играех си с огъня. Но въпреки всичко си свърших работата. А сега какво, за всичко ме упреквате, така ли? Обвинявате ме, нали така?

— Добре де, Ник, не се пали толкова — опита се да го успокои Бичмето.

Но вече беше късно.

— Да не се паля ли? Цели три дни чаках пари, а Капитана си правеше оглушки. Стискаше се. А мен Ковача ме притиска — къде са парите. Можеше да ми види сметката. И всичките ви балъци щеше да си ги приватизира. Трябваше сами да търсим пари отнякъде.

— Така е, спор няма. Защитили сте бизнеса — каза Бичмето и погледна накриво Капитана.

Онзи си премълча. Само си прехапа устната.

След около час и нещо колите влязоха в района на един много скъп хотелски комплекс извън града. Витал го беше наел за цялата нощ за доста пари. В него имаше всичко каквото ти душа иска — малък ресторант, закрит басейн, сауна, стаи за отдих.

— Страхотно! Супер! Много яко! — възхищаваше се Бичмето. — Сигурно соленичко е излязло?

— Абе, да ти кажа, прилично се кихнах — кимна му Витал.

— Брато, не ти ли се струва, че прекалено свободно се разпореждаш с нашите пари? — изрази недоволството си Капитана.

Думата „нашите“ в неговите уста прозвуча като „моите“.

— Говедо! — прецеди през зъби Витал.

Чуха го само Никита и Вовата.

От първата минута на пристигането си тук той започна да се държи като някакъв бей, а Витал, Вовата и Никита сякаш бяха негови слуги. Ту едно не му харесва, ту друго. С нищо не можеш да му угодиш.

Витал наистина беше подбрал за него и Бичмето едни от най-хубавите проститутки, които можеха да се намерят изобщо. Но на Капитана, видите ли, му дай нещо девствено и непорочно.

В крайна сметка той взе за себе си всички момичета, които Витал беше предвидил за себе си, Никита и Вовата. Капитана ги включи към своята бройка, реши да се заеме с групов секс. И накрая миряса.

— Прави ни на балъци той, на балъци ни прави — озлобено каза Никита.

В момента изобщо не му се правеше секс с проститутка, но фактът си е факт — бяха го унизили.

Витал също се чувстваше потъпкан като нищожество. Само Вовата запази пълно спокойствие. Сякаш на драго сърце беше готов да угоди на Капитана.

— Вие правете каквото искате, но на мен цялата тази галиматия ми писна вече! — ядоса се Никита и тръгна към изхода на комплекса.

— Чакай малко! — спря го Витал.

— Ти какво, да не би също да се махаш? — директно го попита Никита.

— Не… — започна бригадирът.

— Ами щом е „не“, тогава си тръгвам сам! — прекъсна го Никита.

Нищо не можеше да го спре. Може би единствено смъртта. Но като че ли нямаха намерение да го убиват.

 

 

Лена стоеше чисто гола пред огледалото. Никита за пореден път се наслаждаваше на прекрасното й тяло. Но не можеше да й се налюбува до насита, защото успяваше да издържи на изкушението само около минута-две, а след това се случваше онова, което логично следва в такива случаи.

Ето че и сега не издържа. Промъкна се незабелязано зад гърба й и притисна слабините си към стегнатото й апетитно дупенце. Кожата й беше нежна като коприна, той усети опияняващата топлина на тялото й. Вече не можеше да се контролира.

— Ела… — Вдигна я на ръце и я пренесе до леглото.

Обикновено Лена се включваше с удоволствие в любовната игра, но днес неочаквано започна да му се дърпа.

— Трябва да тръгвам! — без особени усилия го отблъсна тя.

— Че още е три часът…

— Днес трябва да се прибера по-рано. Кеша ме чака.

— И защо така?

В гърдите му се надигна вълна на ревност. Докога ще трябва да дели Лена с този мухльо Кеша?

Вече трета седмица се срещаха в този апартамент. Никита го беше наел специално за срещите им. А Лена си направи график — от десет сутринта до четири следобед беше с него. През това време ходеше при приятелка.

— Днес ни поканиха на парти.

— Абе да върви по дяволите това парти…

— Но първо ще отидем да видим новата ми кола.

— И колата да върви по дяволите…

— Нима? Така ли мислиш? Аз пък смятам, че много искам да имам собствена кола.

— Но най-много искаш, кобилке моя, да имаш свой собствен жребец.

— По-скоро жребецът си има кобилка…

— Разбрах намека.

Никита отново тръгна в атака, но този път тя се предаде доброволно.

— Днес няма да успеем да отидем с Кеша до автосалона — каза Лена, вече обличайки се.

— Абе я да върви на майната си този твой Кеша! — загледан в тавана, каза Никита ядосано.

— Грубиянин такъв, направо си непоносим! А Кеша… Всъщност прав си, да си гледа работата.

— Преспа ли снощи с него? — неочаквано я попита Никита.

— Преспах. В едно легло. И знаеш ли какво правихме?

На лицето й заигра палава усмивчица.

— Само не ми го казвай! — скръцна със зъби Никита.

Ревнуваше я.

— Ще ти кажа пък… Снощи разглеждахме едно списание.

— Какво списание?

— Избирахме каква къща да си построим.

— Чакай малко, каква къща? За какво ви е къща? Ти какво, да не мислиш да живееш с него и занапред?

— Да не би да имам друг избор?

— Ами аз?

— Какво ти?

— Трябва да се омъжиш за мен.

— С удоволствие… Само че къде ще живеем?

— Как къде, в апартамент.

— В кой, в този ли?

— Че дори и в този…

— Не скъпи, няма да стане. Първо си направи къща, поне на два етажа да е.

— Басейнът задължителен ли е? — на шега попита Никита.

— С басейн, минимум пет спални, подземен гараж, а в него… Мисля, че един „Мерцедес 600 SL“ и едно порше ме устройват… Ще са само за мен.

Никита внимателно се вгледа в нея и разбра, че изобщо не се шегува.

— Някога ще имам всичко това! — Той също говореше съвсем сериозно.

— Не го виждам.

— Какво не виждаш?

— Не виждам да се стараеш. Имаш супер джип и нищо друго.

— А парите?

— Парите само ги пропиляваш, а други не изкарваш. Имам чувството, че с нищо не се занимаваш.

Вече беше минала цяла седмица, откакто Никита бе зарязал бандитския живот. Откакто си бе тръгнал от крайградския хотелски комплекс, повече не видя нито един от своите братоци — нито Витал, нито Вовата. Даже нямаше представа какво става с тях. Не искаше и да чува за тях. И най-вече за Капитана, с неговите подли номерца.

— А ти какво искаш, да бачкам, за да ми прелива джобът от мангизи, така ли? — попита я той с малко тарикатска интонация, подражавайки на мутрите.

— Разбира се, че трябва да се бачка — кимна му тя. — Мъжете трябва да изкарват пари. И колкото повече, толкова по-добре…

— Ами ако заради тези пари се наложи да убия човек? Все едно ли ще ти е?

— Честно ли?

— Да.

— Честно казано, все едно ми е кой как си изкарва парите. Важното е да ги има. Ти нали сам каза, че съм твоят брилянт. Аз и без това си го знам, де. А брилянтът, както е известно, се слага в златно легло.

— По-добре платинено.

— Да, по-добре в платинено — съгласи се Лена.

— С една дума, Кеша те устройва повече от мен — направи си заключението Никита.

— Засега да. И ако искаш да живея с теб, бъди така добър да ми осигуриш всичко, от което имам нужда.

— А защо не вземеш да ме разкараш тогава?

— Ами устройваш ме. Имаш кола, апартамент, в който да се срещаме. Ти си силен, готин, симпатичен мъж.

Никита не се подразни от цинизма, с който Лена изброяваше достойнствата му — тя го завоалира с похотлива усмивка и студенината в очите й се смени с развратен плам. Силното й желание се предаде веднага и на Никита.

— А освен това ти имаш нещо, което Кеша няма.

Без да се съблича, тя се приближи до него, застана на колене и извади онова, което не й допадаше у Кеша. Последваха няколко чудесни секунди на върховно блаженство, заради които Никита беше готов да даде половината си живот.

След което тя го изненада неприятно, сякаш го халоса с мокър парцал.

— Но имай предвид, че не само ти имаш такова достойнство — каза му и съвсем невъзмутимо стана от пода, взе си чантата и без да каже нито дума, си тръгна.

Никита вече бе разбрал каква е истинската й същност. Лена бе обикновен боклук, който цени повече материалното от духовното. Красивият живот — луксозните къщи, скъпите коли, в това се състои смисълът на нейното съществуване. И тя с лека ръка ще обърне гръб на любимия си, само и само да получи това, което иска.

Боклук е… Но много скъп боклук. Поне за Никита.

И за да я притежава, явно не е достатъчно онова, дето му се мандахерца между краката. За да я притежава, трябва да сложи целия свят в краката й.

А освен това тя е права. В този живот всеки трябва да има някаква цел. Да се опита да постигне нещо. Не да се оплаква от съдбата си, а да я вземе в свои ръце. Ако искаш да бъдеш богат, силен, независим, трябва да се стремиш към това.

Бандитското поприще не е за Никита. Но може да се захване с някакъв бизнес. Ако му провърви, след някоя друга година ще стане богат човек и ще може да си позволи всичко, което Лена иска. Дебелият портфейл и това, което има в панталоните, може би ще са достатъчни, за да бъде щастлива.

Той ще постигне целта си. Ако му провърви… Трябва да му провърви.

Размислите му бяха прекъснати от позвъняване на вратата. Сигурно Лена се е върнала. Тя нямаше ключ — с цел да не се разкрие тайната им. Да, може и да е тя! Ами че друг няма кой да е… Никой, освен тях двамата, не знаеше за това гнезденце.

Но не беше Лена.

— Здрасти, брато! — задуши го в прегръдката си Вовата.

Лъхаше силно на алкохол. Както обикновено, беше си дръпнало момчето.

Беше облечен с доста широки черни дънки, тънко дънково яке, на врата си имаше масивен златен ланец и доволно му се усмихваше.

— Как ме намери? — освобождавайки се от прегръдката му, попита Никита.

— Ами проследихме те…

— Ти ли ме следи?

— Защо пък точно аз? Капитана пусна хиените си. Водчица да ти се намира?

— При други може и да няма, но при мен всичко има.

— Ето, това е приказка! Хайде да влезем в хола.

Но Никита го заведе в кухнята. Апартаментът беше едностаен. Кой знае защо, не му се искаше да настани Вовата в креслото, в което само преди малко Лена стенеше в една доста неудобна поза. Впрочем Вовата изобщо не се засегна. Още повече че в кухнята имаше удобен кухненски ъгъл. Имаше къде да се поизтегнеш. А той обичаше точно това.

Но неизвестно защо, седна на табуретката. И при това на самия й край. Сякаш всеки момент очакваше да го повикат и трябва на секундата да скочи от мястото си и да се стрелне към стопанина си като ловджийско куче. Към стопанина…

— Е, разказвай сега — наливайки му водка, каза Никита.

Вовата не се чукна с него, а алчно сграбчи чашата, на един дъх я пресуши до дъно и веднага с жест го помоли да му налее още.

— Че какво има да разказвам? — попита той, изпръхтявайки след обърнатата чашка.

— Е, как какво? Как е Витал?

— Абе с Витал всичко е наред. Ръководи бригадата, от живота не се оплаква.

— А Капитана? Бичмето?

— Бичмето ли? И той е добре. А Капитана ти праща много поздрави.

Вовата отново сграбчи чашата и жадно погълна цялото й съдържание. Никита имаше чувството, че още малко, и ще глътне чашата.

— И какви са тези поздрави? — ехидно се усмихна Никита.

— Ами ето такива…

Очите на Вовата станаха зловещи като на сатана, станаха черни като бездната. Привидното му опиянение беше само на повърхността, а в бездънните им дълбини искряха езичетата на адския огън. Той пъхна едната си ръка под якето. И в този момент на вратата се позвъни.

— Идвам! — подвикна Никита.

— Кой пък довтаса сега, мамка му? — избоботи недоволно Вовата.

Той извади ръката си от якето и продължи да пие.

— Ами сигурно е съседката…

Но на вратата стоеше Витал. Точно пък него изобщо не очакваше да види. Беше облечен с широки панталони, кожено яке, а на рамото си носеше сак.

Витал допря пръст до устните си — демек, тихо, не говори, и имитирайки женски глас, каза:

— Никита, моето момче, ще ми заемеш ли малко солчица…

И без да му даде възможност да отговори, влезе в апартамента. Чак сега Никита забеляза, че държи пистолет с цилиндричен заглушител.

С бърза крачка, Витал се насочи към кухнята.

— Тук ли си, мръснико? — попита вбесен той и на часа пистолетът трепна в ръката му.

Един изстрел, втори… Чу се тупване на сгромолясало се тяло…

Никита замалко да получи удар, когато влезе. Витал стоеше в ъгъла, държеше пистолета, от който излизаха струйки дим, а Вовата лежеше бездиханно на пода. През разкопчаното му яке се забелязваше малка дупчица в гърдите му. Под главата му се беше образувала локва кръв, която все повече се уголемяваше. Очите му гледаха безжизнено в тавана.

— Какво направи?! — Никита шашнато зяпна Витал.

— Това, което отдавна трябваше да се направи. Знаеш ли защо беше дошъл при тебе?

— Не…

— Ами за да те очисти, ето защо. Как можа да не схванеш веднага?

Никита можеше и да не му повярва, но думите му само изясниха ситуацията. Сега разбра защо Вовата пъхна ръка под якето си. Разбра какви бяха „поздравите“, които му праща Капитана.

Той преодоля погнусата си, наведе се и пъхна ръка под якето на Вовата. Точно така, носеше пистолет в специален кобур. И то не какъв да е, а ТТ с къс еднократен заглушител.

— А сега изтрий отпечатъка си от пищова и го хвърли някъде на боклука — посъветва го Витал.

— Защо да го хвърлям? Имам чувството, че тази играчка ще ми потрябва за нещо.

— Ще го почувстваш ти отзад — озъби му се Витал.

Не му беше ядосан, просто се опитваше да се освободи от напрежението.

— С това пушкало вече е убит човек. Не съм много сигурен, но предполагам.

— Кой?

— Ами Бичмето изчезна някъде. Сякаш в дън земя потъна.

— Смяташ, че Вовата го е пречукал?

— Много е вероятно.

Витал взе от масата бутилката с водка и на един дъх я пресуши до дъно. После отиде в хола и се повали като чувал върху постлания с чаршафи диван. Изобщо не го вълнуваше какво ще каже Никита. Едва се държеше на краката си.

— Изморен съм — въздъхна тежко той. — Толкова съм изморен, че грам силица нямам… Но нищо, сега ще си почина малко и започваме…

— Какво започваме? — не го разбра Никита.

— Слушай, братле, вземи да си включиш компютъра, а… Трябва да си събираме партакешите и да бягаме. Да бягаме колкото се може по-бързо и по-надалеч. — Очите на Витал се затваряха сами. — Само не трябва да заспивам — опитваше се да си внуши той, — да не заспивам, да не заспивам…

— Ами недей да заспиваш! А по-добре казвай какво става!

— Накратко, Капитана съвсем превъртя. Изперка централно. Първо се нахвърли на нас. Е, нали си спомняш как ни направи на бъз и коприва. Все нещо не му харесва на тоя гад. След това се озлоби срещу Бичмето. Нали Бичмето се застъпи за нас. Всичко, казва, правилно са направили момчетата, демек, няма за какво да ги упрекваме. А пък на Капитана това му лазеше по нервите. Нали в групировката започнаха много да ни уважават. Точно това го вбеси. И хич не му пука, че сме му защитили териториите. Нали, говедото му с говедо, друг, освен себе си не признава. Накратко, превъртя му шайбата и се изпокараха с Бичмето… Ако щеш, вярвай, веднъж случайно бях наблизо и ги чух какво приказват. Капитана казва, трябва да пречукаме Витал, и Никита също. Демек искат да си присвоят цялата власт само за себе си. Даже му припомни как ги посрещнахме.

— Че как сме ги посрещнали? С две лимузини, как…

— Там е въпросът, че бяха две лимузини. Точно за това му припомни Капитана. Каза на Бичмето, че един вид, съвсем преднамерено сме наели два линкълна. Единият за него и Бичмето, а другият за нас — за мен и теб. Било с цел да се покажем колко сме големи. Демек, вие с Бичмето се отместете малко, за да можем ние да седнем на вашето място.

— Пълни глупости!

— А Бичмето му каза право в очите: „Ти — казва, — Капитане, съвсем си откачил. Момчетата, значи, са си свършили работата както трябва и ти поднесоха на тепсия властта, а ти мислиш да им видиш сметката. Мръсник си ти, ето какъв си“ — казва. Естествено, Капитана се разпени, обиди Бичмето на майка. Сещаш се…

— За старата.

— Точно така. А на следващия ден Бичмето изчезна.

— Защо мислиш, че е работа на Вовата?

— Ами защото тоя гад отдавна се е продал целият на Капитана. Ако си ме слушал внимателно, трябва да си схванал, че Капитана не каза нищо за него. Не предложи да очистят и него.

— Значи Вовата през цялото време си е бачкал за Капитана.

— Още от момента, в който го прати да се види с Капитана в пандиза. Срещнали са се още първия ден. И хубаво са си поприказвали. Капитана веднага му е дал нареждания какво да прави, да не ти казва нито дума за разговора им, все едно не е имало среща изобщо. И Вовата ти е надрънкал врели-некипели. А вече е бил в комбина с Капитана.

— Вече знам защо веднага се е съгласил да ме предаде с парцалите — изведнъж се сети Никита.

— Защо?

— Само аз от цялата групировка знаех, че се е огънал в полицията. Заедно с Гирата.

— Няма го човека, няма я и тайната. Вовата не беше лошо момче, но се е огънал. А веднъж огънеш ли се, край — загубен си. Тръгваш надолу. Ето, очисти Бичмето. Опита се и до мен да се докопа. Сега пък до теб. Ник, моля те, направи ми една услуга, иди да вземеш още водчица. Ще му ударим по едно за твоето спасение.

— И за упокой на грешната душа на Вовата.

Витал изведнъж млъкна. Замисли се за нещо и дълго не каза нито дума. И накрая заяви:

— Абе изобщо, трябва да му направим помен. Все пак толкова работа сме свършили заедно. Но няма смисъл да го съжаляваме. Няма смисъл, Ник!

Дали Витал съжаляваше, или не — не се знае, но очите му изведнъж се наляха със сълзи.

— Ние с тебе, братле, живеем по законите на джунглата. Всички са добри, обаче всеки е сам за себе си. В нашия свят няма приятели до гроб, а приятели за гроба. За да оцелее, и най-добрият ти приятел може да ти прегризе гърлото. И не знам дали ще имаш моралното право да го съдиш за това. Но в никакъв случай не трябва да го съжаляваш. Това го знам със сигурност. С една дума, истинска джунгла — ти си хищник и около тебе постоянно се навъртат хищници. За да не бъдеш изяден, си длъжен да убиваш.

— И трябва да оцелеем в тази джунгла.

— Аз трябва да оцелея. И ти също. Ние двамата. Заедно или поотделно, това няма никакво значение.

Погледът на Витал се изпълни със свирепа жестокост, стана коравосърдечен. Но след малко злобата изведнъж изчезна от лицето му.

— Може би ще му поръчам панихида на Вовата. Все пак сме били партия с него. А е убил, за да оцелее. Него пък го убиха, за да оцелеят други. Та така стоят нещата.

Никита се сети за Артьом с неговите романтични измишльотини за мафията. Може в тях все пак да имаше нещо вярно, но като цяло си бяха пълни глупости, празно философстване. А Витал му говореше за смъртта. За философията на убийството — убивай, за да оцелееш. Първо стреляй, после се разкайвай.

— Смятай, че успя да ми повлияеш — злорадо се позасмя Никита.

Той също искаше да живее, следователно… Сети се за трофеите си — пистолетите „Глок-17“, ТТ и АПС^[2], скрити на сигурно място, където никой не можеше да се добере до тях. В този апартамент също имаше скрит пищов — автоматичен „Колт“ с пълнител за седем патрона.

— Ами браво на тебе. Значи ще убиваме заедно.

— Кого ще убием? — просто така, като за нещо напълно нормално попита Никита.

— Капитана. Да не мислиш, че цял живот ще се покривам от него?

— Не, разбира се. Ще убиеш Капитана и ще ликвидираш източника на опасността. И отново ще продължиш по отъпкания път. Само че вече като победител.

— Точно така! — Витал вдигна показалец. — Харесва ми как мислиш, братле! Но се изразявай по-простичко, не сме на лекция по философия.

— Ще гръмнеш Капитана и ще заемеш пак старата си позиция. Така по-простичко ли е?

— Това е прекалено простичко — изкриви устни в разочарована усмивка Витал. — Ще заема мястото на Капитана. Но за това после.

— Не казвай хоп, преди…

— … да си скочил. Наистина, ще ни се наложи доста да поскачаме, няма спор. Дай да се заемем първо с Вовата.

— Трупа ли ще изнасяме?

— Ами по принцип няма да е зле. В апартамента ти има труп, а ченгетата са те взели на мушка. Ето какво ще направим…

Витал извади джиесема си от якето и набра някакъв номер.

— Как са нещата там? — попита той. — Нормално ли?… Това е добре… Идвай бързо!

— С кого говориш?

— С Артьом… Долу в двора е, чака ни в една таратайка, следи обстановката. Че кой знае, всичко се случва… Да ти кажа, печено момче е. Навсякъде е с мен. Замалко да ме очистят, бяха ме обсадили отвсякъде, но той не ми обърна гръб.

— Има си принципи човекът.

— Да бе, човек с принципи е. Комсомолец, мамка му!

— Мутросомолец.

— Какво?

— От мутринския младежки съюз.

— Да бе, вярно, от мутринския… Кадърно момче е, но не е виждал още кръв. Трябва да го пробваме. Тъкмо ще запазя пищова си чист.

След малко се появи Артьом. Здрав юначага, облечен с гъзарско кожено яке, с масивен сребърен ланец на врата и типичното заплашително изражение. Ни повече, ни по-малко. Същински бандюга… Но му липсваше онази наглост и безпардонност, която е характерна за класическата мутра. Имаше някакъв оттенък на интелигентност в погледа му, но с всеки изминал ден той щеше да става все по-блед и по-блед, незабележим, а накрая съвсем щеше да изчезне.

Цялата му показна храброст се изпари като дим, когато видя окървавения труп на Вовата.

— Защо пребледня така? — строго го попита Витал. — Ти какво си мислеше, че си играем на шикалки тук? Това е смъртта, братле. Смъртта!

Артьом се взе в ръце, но лицето му остана бледо.

Витал го накара да остане в кухнята. Никита също остана. Вече не изпитваше отвращение, не го втрисаше. Вече съвсем спокойно гледаше трупа на Вовата, както санитар от моргата гледа току-що докаран мъртвец. Но не би отказал чаша водка може би…

— Куршумът не трябва да остава в тялото — каза Витал. — Това ще означава, че пищовът не е чист и отива на кино. Гледайте и се учете, докато съм още жив.

Той взе с ръце главата на Вовата и с поглед на опитен хирург започна да я оглежда. Никита също я огледа. Този път малко му се догади, но в поведението му нямаше и намек за това — външно запази пълно спокойствие.

Но Артьом не издържа на гледката. Той се изстреля като куршум от кухнята и влетя директно в тоалетната. Чуха се характерните звуци…

— Слабак! — изкоментира Витал, продължавайки да разглежда главата на Вовата. — Таакаа, дотук всичко е ясно. Куршумът го е прострелял и е излязъл от другата страна на главата.

— Няма да има нужда от трепанация на черепа — направи извод Никита.

— Какво?

— Демек, няма нужда да му трошим черепа.

— Аа, е, да.

Той изтри ръце в дрехите на убития и стана. Тръгна към тоалетната и се върна с Артьом. Домъкна го грубо за яката и го сложи да седне.

— Внимавай в картинката, ясно ли е? — кресна му. — Гледай и се учи. Ако ти се гади и не можеш да издържаш, омитай се оттук! Дръж се за полата на майка си — заяви му, усмихвайки се зловещо. — Ако те пусна де.

Никита отвори хладилника. Супер! Имаше още една бутилка водка.

И тримата изпиха по една пълна чаша и Витал отново пристъпи към операцията. Но преди това донесе от балкона едно длето, чук и клещи. Ножа взе от кухнята. След като си набави нужните инструменти, отвори гръдния кош на Вовата.

Докато се извършваше аутопсията, Артьом успя да изтича още веднъж до тоалетната. Затова пък Никита не усещаше нито погнуса, нито отвращение. Сякаш това беше в реда на нещата.

— Ето го! — Витал държеше окървавения куршум. — Ето! Дръж! — Подаде го на Артьом.

Онзи първо се дръпна изплашено, но все пак го улови и го стисна с два пръста. Сега освен отвращението, в очите му се четеше и любопитство.

Не каза нито дума, когато Витал го накара да лъсне пода, за да намерят и втория куршум. Отиде до банята, взе една кофа и парцал за под. Доста неприятно му беше, но вече не му се обръщаха червата.

Витал прибра двата куршума, убили Вовата, пъхна в джоба си и двете гилзи за всеки случай. Увиха трупа в някаква кувертюра и през нощта го изнесоха на двора и го напъхаха в багажника на беемвето. Никой не ги видя, а дори и да ги беше видял, не е разбрал какво става.

След това се върнаха в апартамента, за да поразтребят малко. Измиха петната от кръв, проветриха стаите, за да не намирисва на барут. Нищо не трябваше да подсказва, че тук е станало убийство.

— Ник, с теб вече сме били в участъка — каза Витал. — Нашите отпечатъци ги има в картотеката. Трябва да сме много предпазливи. Не трябва да оставяме никакви следи.

— Не трябва — съгласи се Никита и не много силно, но рязко удари с юмрук една от плочките.

Малкото скривалище се отвори. В него имаше оръжие.

— Опа! Че ние, оказва се, сме въоръжени! От коя система е? — поинтересува се Витал.

— „Колт“! — отговори Никита, изваждайки пистолета с двата резервни пълнителя.

— Хубав пищов, точен. По принцип с пушкалата нямаме никакви проблеми. Заредил съм се с цял арсенал. Имам каквото си поискаш.

— И атомна бомба ли?

— Две — не оплете езика Витал.

— Но нали трябва да се доберем някак до този арсенал.

— Ще се доберем. Ще му подпалим задника на Капитана. Доколкото си спомням, ти бях подарил една таратайка, нали така? — неочаквано попита Витал. — Къде е?

— На паркинг.

— Платен ли?

— Ами да. — Помисли, че ще използват неговата кола, но не позна.

— Нека да стои там засега. Ще тръгнем с моята бричка.

Никита си представи каква може да е колата му — най-малко джип „Гранд Чероки“. Но беше крайно разочарован — в двора на блока, близо до колата на Вовата беше паркирана една обикновена лада седмица на около десет години.

— Да не мислеше, че съм с мерцедес шестстотин, а? — иронично го погледна Витал. — Не, братле! Ние сме в период на война. И няма нужда да се изхвърляме. Виж, като очистим Капитана и си приватизираме групировката… Тогава вече може и като тежкари на ролс-ройс да се возим.

За Никита изобщо нямаше значение на каква кола ще се вози после. А и сега му беше все тая. Стига да се движи, да е бърза и да не се чупи.

Само че къде отиваха?

— Накъде сме? — попита той.

— Виж, това и аз не знам засега. Трябва първо да се отървем от Вовата. Чакай малко! Имам една идея.

 

 

Една красавица с копринена кожа и изящна фигура го беше възседнала и въртеше ритмично дупето си, мачкаше гърдите си и стенеше ли, стенеше… Отстрани изглеждаше така, сякаш наистина примира от удоволствие. Но в главата му се прокрадна мисълта, че е истинска актриса и просто играе добре ролята си.

Красиво момиче е Нели. Елитна проститутка, тарифата й е хиляда долара на час. Курва, нищожество е… Но сега е негова любовница.

Бяха запознали Капитана с нея съвсем наскоро — в деня, когато излезе от пандиза. Запознанството им стана с неговите пари. Витал, мръсникът, я беше наел за тлъста пачка. Да му достави удоволствие, искал. И успя, гадината мръсна, да му угоди. Капитана остана много доволен от Нели. Тя беше страшно красива, образована, възпитана, а в леглото беше осмото чудо на света.

За първи път прави секс с нея в компанията на още три проститутки. Бяха с цял клас по-ниско от нея, но бяха също страхотни парчета. Такива художествени изпълнения правеха… Витал, Вовата и Ник ги бяха предвидили за себе си, но Капитана подло им ги измъкна под носа и им подхвърли небрежно — духайте супата, момчета, проститутките са за мен. Нека им текат лигите…

По принцип не трябваше да постъпва така с тях. Бяха свършили добра работа. И най-вече Ник се беше постарал — изкарал Вовата от онова село, обработил Чугунов, а после си разчистил сметките с Гърлето. Друго обаче е лошото — че се държи като истински авторитетен бос. В пандиза се сдушил с когото трябва и така си уредил три наемни бригади, които да застанат на негова страна в сблъсъка. И успял да разкара Гърлето. Направо го наврял в кучи задник… Запазил всичко, което Капитана беше натрупал през годините. А след това измъкнал Витал на свобода — още едно голямо постижение. А съвсем отскоро е в групировката. Или е имал страшен късмет, или наистина е много отракан. Но фактите са си факти — прекалено нависоко започна да лети. Трябваше спешно да му се подрежат крилцата. И на Витал също. И той започна да се прави на голяма работа. Тотално изнагля, наистина…

Капитана бе започнал да нервничи още в пандиза — в деня, когато пуснаха Джина на свиждане. Беше дошъл да му иска разрешение да платят на чуждите бригади. Капитана знаеше много добре, че трябва да се разплатят с наемниците, но вътрешно се изяждаше от злоба — не искаше Ник и Вовата да се издигнат прекалено нависоко. Затова се наложи да отпрати Джина от Москва заедно с парите. А след това дойде и Вовата. Докладва му, че е отбил нападението. Точно тогава Капитана го хвана натясно.

— Ти, Вова, си печено момче — бе му казал. — Много те ценя. Ще бъдеш на равна нога с мен, както е Бичмето сега. Един вид, ще те наградя за старанието ти. А Ник, той е зелен още. Не трябва да му помагаме да се издига, трябва да го тласнем надолу. За да не се големее много.

Накратко казано, нахвърля му в общи черти плана за действие. Идеята беше да оставят наемните бригади да го разкъсат на парчета заради дълговете. Вовата не се двоуми много и веднага се съгласи. Даже някак прекалено лесно се съгласи да предаде Ник…

Но Ник, мръсникът, се измъкна от ситуацията, в комбина с Витал. Затова Капитана им натри сол на главата, когато се върна. Сложи ги на място. Ник му се обиди и изчезна някъде. Затова пък Витал не спря да си вири носа, сякаш чакаше да му дадат медал. Наложи се да му прати Вовата. Само че Вовата се издъни, лош наемен убиец излезе. Измъкна му се Витал.

Вовата реши да замаже вината си и сам му предложи да отстрани Ник. Казва: „Знам къде се крие сега“. И разбира се, Капитана му даде зелена светлина.

Много е вероятно Ник вече да не е сред живите. Но пък Витал се укрива някъде. Нещо повече, прибрал е и част от парите на групировката. Капитана знаеше, че е оставил за себе си около сто хиляди долара — част от парсата, която беше изцедил от бизнесмените, за да покрие дълга към наемните бригадири. Сами по себе си тези пари бяха нищо и никакви жълти стотинки. Лошото беше друго — тези пари се явяваха втора обща каса на групировката. А общата каса е като царския скиптър и властта в държавата. Който я държи — той е царят. И Витал беше един вид втори цар. Много опасен съперник.

А освен това и Бичмето. Изчезна някъде. Просто ей така взе и изчезна и никакъв го няма. Никой не можеше да каже даже приблизително къде се намира. Оставаше само да се чака, докато благоволи да се появи.

Но виж, за Витал беше организирана истинска хайка. Петорката на Мошеника в пълен боен състав и една бригада биячи го търсеха под дърво и камък. Но все им се изплъзваше…

Нели започна да стене силно, затрепери, сякаш ток са пуснали през нея, и като че ли загубила съзнание, се свлече върху него.

— Колко ми е хубаво, скъпи — прошепна му тя.

С това приключи цялата работа. Тя легна на една страна, попъшка още малко от кумова срама и заспа.

Лесно й е на нея. Събуди се сутрин, събуди и него с ласките си, накара го да стигне до оргазъм, а и самата тя определено си направи кефа, а после се обръща на другата страна и заспива.

До обяд ще се търкаля в копринените чаршафи, а след това цял ден ще се размотава из разкошния петстаен апартамент. Всичко си има тук: интериор в евростил, супер мебели, пък и джакузи, климатици с ароматизатори… Направо да ти се завие свят, почти милион долара бе хвърлил за всичко това. Точно толкова му излезе това гнезденце. Купи го с пари от касата, оформи документите на името на Нели. Тя бе само подставено лице, когато поискаше, можеше да си го вземе. Но тя не знаеше това. Мислеше, че апартаментът й е подарен, но се заблуждаваше жестоко. Затова пък палтото от чинчила бе истински подарък. Зимата между другото наближава.

Освен това смяташе да й подари кола. Огненочервено ферари. Ако всичко вървеше по вода, тя щеше да си получи таратайката. Защото е страшно красива, а в секса е истинска магьосница. Преди го е правила с всеки, който си плати, а сега само с него. Само да пробва да кръшне…

Не ставаше дума за любов. Но въпреки това Капитана й прости за черното й минало, скърцайки със зъби. Курвенски издънки в бъдеще обаче нямаше да й се разминат. Само леко да кривне от пътя, и край — куршумът в челото й е гарантиран. Беше сигурен, че и окото му няма да мигне.

Нели заспа. А той трябваше вече да става. Прекалено много работа му се натрупа напоследък. Освен това Витал съвсем спокойно се скиташе някъде на свобода и всеки момент се готвеше да му нанесе удар. И не беше сам, с него бе тръгнал и един от бойците. Млад, зелен… Но и Никита съвсем доскоро беше млад и зелен…

Капитана не бе купил апартамента просто така. И го бе направил не с посредник, а лично. Сам се бе свързал с агентите по продажба, сам си бе избрал района, сам бе изтеглил пари от сметката си. И никой не знаеше къде се намира този апартамент. Никой.

Блокът беше на двадесет и четири етажа. Телохранителите го съпровождаха само до входа и никой от тях не знаеше на кой етаж спира асансьорът. Може на втория, а може и на двадесетия…

Усещаше, че вече няма стабилна почва под краката си. Но сам я беше разклатил. Положението му ставаше все по-несигурно и буреносните облаци може би вече са съвсем близо. С една дума, нещата не бяха розови. Точно навреме се сдоби с това гнезденце, в което при необходимост можеше да изчака опасността да премине…

Изобщо не му се ставаше, но Капитана надви мързела и изтърколи от леглото тежкото си тяло. Легна по очи на земята — пробва да направи няколко лицеви опори, но къде ти… Нели му беше изпила силиците…

Беше в банята и се бръснеше, когато джиесемът му запиука.

— Казвай…

— Капитане, ти ли си? — Беше Сфинкса.

Той бе единственият човек, на когото можеше да се довери изцяло. Ако ченгетата не го бяха забърсали и него с всички останали, Капитана щеше да го остави за свой заместник. И изобщо нямаше да се притеснява. Този човек не бе способен на предателство. Но, честно казано, сега не се доверяваше дори на него.

— Ами таковата… Вовата намина. — В гласа на Сфинкса се долови някакво притеснение. — Чистка, с една дума…

— Пълен идиот! — избухна Капитана.

Вовата трябваше да очисти Ник и явно го бе очистил. А Сфинкса му го казва в прав текст по телефона.

— Идиот е — съгласи се Сфинкса. — Вовата е пълен идиот… Беше…

— Какво значи беше?

— Ами ела и ще разбереш… Чака те до офиса ти…

Сфинкса явно се разсърди, че го нарекоха „идиот“. Капитана се намръщи. Прекалено обидчиви станаха всички изведнъж… Абе да вървят по дяволите!

— Идвам! Чакай ме! — злобно изръмжа той.

Пристигна там след около час. Само че не стигна до офиса си. Спря до едно БМВ, до което стояха четири яки момчета и Сфинкса. Колата беше спряла отстрани на пътя, срещу входа на сградата.

— Какво става тук? — попита Капитана.

— Нали ти казах, че Вовата пристигна — каза Сфинкса, показвайки беемвето.

Вовата седеше зад волана. Беше прострелян в главата, беше облян в кръв, в гръдния му кош зееше огромна дупка, все едно го е гръмнал артилерийски снаряд.

Капитана зяпна шашардисан трупа. От двете страни на колата с мъртвеца стояха братоците и телохранителите му. Босът беше спрял на шосето, за да може да реагира веднага при необходимост.

— Как е станала тая беля?

— Ами какво да ти кажа, намерихме го сутринта — каза Сфинкса. — От завоя, разбираш ли, докараха някаква таратайка… Трима бяха… Избутаха я дотук и се чупираха.

— Защо не ги спряхте? Защо не ги хванахте?

— Охраната не можа да реагира навреме.

— Всички да се накажат! — кресна Капитана.

Положението ставаше доста напечено. Сега срещу него играеха трима противници.

Вовата пак се издъни. Не можа да очисти и Ник. Или Витал му е попречил… Сигурно са се обединили. Ник и Витал в комбина с някакво говедо по прякор Артьом. Трима са. А това вече е сила.

— Абе то е най-лесно да ги накажем — повдигна безразлично рамене Сфинкса. — Но нека първо ченгетата ги разпитат.

— Между другото, те къде са? Защо не ги виждам нещо?

— Да не ти липсват вече? — иронично му подхвърли Сфинкса. — Сега ще дойдат. Току-що ги извиках. Но тънко са пипали. Вовата е застрелян, но в тялото му няма нито един куршум. Всичко са извадили.

— Защо?

— За да не спипат пищова.

— Значи не е бил Витал — реши изведнъж Капитана.

— Защо да не е той?

— Че той има цял арсенал. Ще се занимава той с глупости. Много по-лесно му е да го захвърли някъде.

Капитана тръгна към офиса си. След малко и всички останали го последваха.

— Цял арсенал имал, казваш — замисли се Сфинкса. — Това е много интересно… Мамка му!

Изведнъж той изкрещя, хвърли се върху Капитана и го повали на пода. В същия миг въздухът се разтресе от грохота на картечни изстрели. Падайки заедно със Сфинкса, Капитана забеляза с крайчеца на окото си бяла лада седмица. Караше бавно покрай паркираните до тротоара коли. От прозорците й се подаваха дулата на два автомата. Стрелците бяха с черни маски и изобщо не пестяха патроните.

Капитана лежеше, притиснат от Сфинкса. След малко още някой се сгромоляса върху тях. Върху бузата на Капитана се стече струйка кръв. Изведнъж автоматите заглъхнаха. Затова пък пистолетните изстрели чаткаха още дълго. От площадката пред входа на офиса им отговори пушка-помпа. Но вече нямаше смисъл — ладата беше офейкала и беше невъзможно да я настигнат.

Нечии силни ръце отместиха тялото най-отгоре, после и второто. И телохранителят, и Сфинкса бяха направени на решето. Трудно беше да се каже чия кръв се е стекла по бузата му и е изцапала скъпия му костюм. Но това всъщност нямаше никакво значение. Важното е, че самият той остана жив. Само си беше натъртил лакътя и коляното при падането.

Още две мутри се гърчеха на пода. Единият виеше от болка — беше тежко ранен, другият беше изпаднал в предсмъртна агония.

Сфинкса беше още жив. Загледан с безизразен поглед някъде в пространството, той промърмори:

— Арсеналът… Арсеналът… Трябва да се намери…

Не каза нито дума повече, само се усмихна заканително и притихна. Усмивката му се превърна в зловеща гримаса.

 

 

— Аа, гаден кучи син! Мамичката ти! — изрева Витал. — Ще те спипам аз тебе, копеле гнусно!

Вбесен, той удари с юмрук по масата. Чиниите подскочиха, издрънчаха и една от тях се пръсна на пода на парченца. Но никой не обърна внимание на това.

Никита гледаше с напрегнато внимание в екрана на телевизора, без да откъсва очи от него. Даваха горещ репортаж от мястото на инцидента. Трима с маски извършили покушение върху живота на известен предприемач. Показаха притесненото лице на Капитана. На пода до него лежаха три трупа — на Сфинкса и на двама биячи. Около тях се въртяха дознателите.

— Не може да бъде! — ядосваше се Витал.

Тримата неизвестни бяха той, Никита и Артьом. Вчера през нощта отскочиха до тайната квартира, която Витал беше наел. Именно в нея се намираше целият му арсенал — осем автомата „Калашников“, около петнадесет пистолета ТТ, два сандъка с ръчни гранати — Ф-1 и РГД-5, освен това гранатомет РПГ-7 със сума ти снаряди.

Никита нямаше представа за съществуването на целия този арсенал. И това звучеше доста успокояващо. Значи освен Витал за него не знаеше абсолютно никой. Е, и Вовата знаеше. Някога. И Чауса също знаеше, но той пък си замина по-рано и от Вовата. Освен това в час беше и Гирата, но беше подследствен и беше в пандиза.

 

Освен оръжието, в апартамента имаше и стари, но напълно запазени мебели, хладилник. Затова, след като завършиха акцията, отидоха там.

Никита закара колата с Вовата до нужното място и настани покойника зад волана. Заедно избутаха бавареца от завоя, закараха го до офиса на Капитана и веднага си плюха на петите, а после няколко часа стояха в засада. Чакаха да се появи Капитана. Той задължително трябваше да се полюбува на трупа.

Така и стана. Витал уцели точния момент. Веднага впрегна Артьом, който даде газ на седмицата, а те с Никита грабнаха автоматите. Подложиха сградата на пряк и плътен обстрел. Просто нямаше никакъв шанс Капитана да оцелее. Но…

Камерата на оператора безстрастно държеше в кадър мрачно смръщеното лице на Капитана. Беше много потиснат от случилото се и силно обезпокоен. Но беше жив. Разминал се с лек уплах, съобщи репортерът.

— С лек уплах се разминал, копелето мръсно! — Витал вече не викаше, а мърмореше недоволно. — С лек уплах… А Сфинкса го пратихме в гроба. Не беше лошо момче, а очистихме него. А Капитана, гадината, и една драскотина няма. Кажи ми сега, има ли справедливост на тоя свят!? Има! Ще види той, мизерникът, черен ще му се стори светът.

Изоставиха ладата седмица на три пресечки от местопрестъплението. Зарязаха всичко в нея — маските, ръкавиците, автоматите. А самите те си плюха на петите през дворовете на блоковете. После хванаха едно такси и право в апартамента на Витал. По пътя се отбиха в един магазин и напълниха торбите с водка и мезета. Не можеше да става и дума за сух режим. Не беше време за това точно сега.

— Какво ще правим, братоци! — спокойно каза Витал.

— Ти си шефът, ти решаваш — каза Никита.

— Абе аз, че ще реша, ще реша. Но и ти, Ник, помисли малко, размърдай си сивото вещество. Ако не очистим гада, той ще ни види сметката.

— Да вземем да се покрием някъде, а? — попита Артьом.

— Избий си го от главата! — кипна Витал.

— Добре де, братле, не се нервирай. А и няма да можем да избягаме много надалече — изказа мнението си Никита. — Ченгетата са нащрек. Обърни внимание, братле, че е направен опит за покушение върху живота на известен предприемач… Аа, какво ще кажеш? Яко, нали?

— Предприемач бил… И ние сме предприемачи. Предприемаме конкретни действия срещу Капитана, говедото гадно.

— И той сега предприема действия срещу нас.

— Абе търсят ни, няма спор. Само дано не открият този апартамент — притесни се Витал.

— Мислиш ли, че ще могат?

— Абе кой ги знае… Но днес със сигурност няма да ни намерят. Затова можем да спим спокойно тази нощ. Въпреки че… — Витал се замисли за момент. — Въпреки че едва ли ще можете да спите, братоци. Сега ще легнем да подремнем малко, а през нощта ще си оберем крушите. Ама така, че абсолютно никой да не ни види. И с това… — Той погледна към бутилката. — … трябва да приключваме вече… Пиянството не води до нищо добро. Вовата е ярък пример за това.

Прав беше наистина. Вовата искаше да убие Никита, но беше пиян до козирката. Затова протакаше, бавеше нещата. И накрая дочака Витал, а заедно с него и куршума в главата. Та нали съвсем спокойно можеше да очисти Никита направо на вратата.

— Смърт на пиянството! — кимна му Никита одобрително и сграбчи бутилката за гърлото.

Беше му дошла една доста дръзка идея — да вземе и да я метне в стената, така че с гръм и трясък да се натроши на сол.

— Стой! — спря го Витал.

Той взе бутилката от ръцете му, дълго я гледа и накрая сипа останалата водка по чашите. Остави съвсем малко на дъното.

— Ето! Сега вече може.

Без да замахва, той я изстреля в стената. Навсякъде се разлетяха парченца стъкло, чу се силен звън. Точно това, което искаше да направи Никита.

Допиха си водката и легнаха да спят. Оставиха Артьом на пост, а те се опънаха на дивана. Само че Никита изобщо не го хващаше сън. Въртя се ту на едната страна, ту на другата, и накрая отстъпи мястото си на Артьом. Отиде на пост в кухнята до прозореца. Хвърли един поглед навън. Но пред очите му сякаш имаше димна завеса — виждаше всичко, но не забелязваше нищо. В главата му се въртяха какви ли не мисли.

Ей го на, пак затъна в лайна до ушите. Всъщност излизаше, че изобщо не е изплувал от тях от момента, в който влезе в групировката на Капитана. Първо беше рекетирането на бизнесмените, после историята с убийството, районното, пак рекет, пак в районното. После започнаха мръсните номера и подливането на вода. Край нямаха те — първо Гирата, после Светлов и Вершинин, Капитана и накрая Вовата. Сега пък и Витал го насади едно хубаво — по петите им бяха и ченгетата, и Капитана с мутрите си.

Трябваше да си плюе на петите, да си спаси кожата и да чака, докато нещата се уталожат. А той какво направи — в комбина с Витал тръгна срещу Капитана. Няма що, голям герой. Трябваше да прати Витал по дяволите. Изобщо не му трябва групировката, начело на която Витал искаше да застане. Не му трябва. Но Никита реши да се направи на благороден — че как иначе, нали Витал го спаси от сигурна смърт, нали свети маслото на Вовата.

Но виж, Капитана не можаха да го пратят на оня свят. Сега мутрите му още повече щяха да се сплотят и да притиснат и Никита, и Витал. Имаха да им връщат три трупа. И на никого нямаше да му пука, че двамата имат такива големи заслуги към групировката. Сигурно Капитана вече им е дал команда „дръж“. А и ченгетата със сигурност вече са заели позиция.

Вече бе късно да се бяга. Щяха да го търсят под дърво и камък, и то до края на живота му. Капитана нямаше да миряса, докато не го намери. Така че оставаше едно — да продължи да играе тази опасна игра до край.

Никита взе окончателно решение. Всичките му емоции се изпариха в един миг. Той се успокои, мисълта му се избистри. Започна да се вглежда по-внимателно навън, наблюдаваше зоната на евентуална атака. Но не, нямаше съмнителни лица. Никой не се беше промъкнал до апартамента.

Вече се смрачаваше. Той предаде поста на Витал и отиде да поспи. Заспа много бързо. Нищо не му тежеше. Може би само за Лена му беше малко мъчно. Не че я беше загубил, просто беше започнала да му липсва и искаше да я види. По-добре да не мисли за това, при мисълта за секс младият здрав организъм реагира с излишно напрежение на определени места, а това пречи на съня.

Събудиха го през нощта. В един и половина.

— Хайде, тръгваме! — каза Витал.

Тръгваха оттук, но къде отиваха, засега не знаеха и самите те. При кого можеха да отидат? Всичките възможни адреси сигурно бяха под наблюдение, хората на Капитана ги търсеха навсякъде.

— И кола нямаме — тежко въздъхна Артьом, когато слизаха по стълбите.

— Да, кола ще ни трябва на всяка цена — кимна Витал. — Слушай, Ник, че ние забравихме за твоята тойота. Тя не се води на твое име, точно сега е моментът да я покараме.

Но по някакъв начин трябваше да стигнат до нея. В същото време в съседния двор беше оставена без надзор нечия лада шестица с цвят на кафе. Витал не издържа на изкушението.

Собственикът й беше направил всичко възможно, за да не я откраднат — беше затворил плътно прозорците и вратите, беше свалил клемата от акумулатора и даже беше направил един хитър трик — бе откачил всички кабели. Но не ги беше взел със себе си. Като я погледнеш отстрани, никога няма ти дойде наум, че няма да даде контакт.

Но собственикът не беше предвидил, че крадците ще разсъждават трезво и ще извършат кражбата спокойно, без излишни нерви и бързане.

Витал спокойно извади от джоба си тубичка с лепило, намаза пръстите си, така че пластът лепило да не позволи да се оставят отпечатъци. След това даде тубичката на Никита и Артьом, а той се приближи до колата, изби с камък задното странично стъкло и пак толкова спокойно се дръпна от светлината на лампите. Изчака малко. Никой не бързаше към мястото на инцидента.

После работата пое Никита. Артьом отвори задната врата, резето на шофьорската врата щракна и Никита седна зад волана, отскубна кабелите от таблото, свърза ги, но колата не искаше да запали. Той не загуби самообладание, за него проблемът беше елементарен. Съвсем спокойно отвори капака на колата и погледна под него. Точно така, акумулаторът не беше закачен. За всеки случай опипа и кабелите за високо напрежение. Така си и знаеше, към свещите не се подаваше искра. Но нямаше проблем. Готово, вече всичко трябваше да е наред.

След около минута колата бавно излезе от двора. Зад волана седеше Никита. Беше му все едно някак каква кола кара, своята или крадена. Като че ли вече не се страхуваше от нищо.

Въпреки че имаше определена доза страх. Но това не беше страх, от който човек изпада в паника, от който му се разтреперват краката, загубва и ума, и дума и не може да мисли. Бе просто инстинктивен защитен страх. Той трябваше да се страхува от Капитана и неговите бойци. И се страхуваше. Но дотолкова, доколкото да може реално да оцени истинската им сила и да не бъде хванат натясно.

Имаше риск липсата на страх в неговото положение да доведе до доста неприятни последствия. Ако не се страхува човек, може да надцени силите си и да подцени противника. Започва да си въобразява, че е най-силният, най-ловкият, най-умният. А такъв човек много лесно може да попадне в капана.

Излишъкът от страх, от друга страна, също не е полезен. Надценяването на противника кара човека да изпадне в пълен блокаж, от който се излиза доста трудно, и е добре, ако успее да го направи сам. В противен случай може да му помогне вражеският куршум.

Витал знаеше къде трябва да отидат — на Киевската гара. Там постоянно се шляят разни тъмни личности, които предлагат жилища под наем — апартаменти, стаи, каквото поискаш. Плащай и се нанасяй, нито паспорт ще ти искат, нито ще те питат как се казваш. Стига да си платиш.

— Познаваш ли някой там? — попита Никита.

— Точно в това е работата, братле, че никого не познавам и никой мен не ме знае. Това ме урежда идеално.

Ролята на току-що пристигнал от провинцията разиграваше Артьом. С доста глупав вид, той ходеше насам-натам из гарата, търсейки нужния човек. И накрая го намери. Една жена се съгласи да му даде под наем двустаен апартамент. Тя седна заедно с него в някакво такси, а Никита тръгна след тях с ладата шестица.

Апартаментът се намираше близо до гарата. Имаше две стаи, мебели, телефон. И телевизор. Сега това беше най-важният елемент от обзавеждането.

— Апартаментчето не е никак лошо — даде оценката си Витал. — Мебелите са стари, но нищо, стават. Как мислиш, Артьом, дали няма да ни изработи лелката?

— Да ти приличам на балък? Погледнах паспорта й. Регистрацията за местожителство е истинска, не е менте. Апартаментът си е неин, а пък тя май живее при сестра си.

— Това си е неин проблем. Таакаа, и вратата като че ли изглежда солидна. — Витал продължи да оглежда апартамента. — Коридорче, а тук завойче… Таакаа, ако някой застане на пост тук с един гранатомет, то познайте кой ще може да влезе.

— Откъде ще го вземем този гранатомет? — попита Артьом.

— Как така откъде! Да му се не види! — сепна се той и само дето не извика. — Абе какво съм блокирал днес? Стига толкова, момчета! Хайде, по колите.

Само след пет минути Никита вече се носеше с бясна скорост с шестицата из нощния град. Трябваше да отидат съвсем наблизо. След половин час вече бяха в изоставения апартамент на Витал.

— Всичко ли ще вземем? — попита Артьом.

— Де да можехме… — тежко въздъхна Витал.

Можеха да го вземат, разбира се, да натъпчат багажника до горе, но Витал разсъждаваше другояче.

— Трябва да разделим оръжието — каза той. — Едната половина ще оставим тук, другата ще вземем. Че кой знае какъв номер могат да ни извъртят…

Той беше същински пророк. Бяха тъкмо на половината път към новия си дом, когато изведнъж след тях се лепна полицейска кола.

— Дай газ! — подвикна Витал.

Никита натисна газта до край и зави на първия завой. Колата поднесе леко, но той успя да я овладее и продължи нататък. Но фордът на ченгетата беше плътно по петите им. Сякаш нищо не можеше да го спре.

— Ама че говеда! — вбеси се Витал. — Сега ще видите вие…

Той се премести на задната седалка. В краката на Артьом имаше зареден автомат. Витал го взе, извади пълнителя и провери патроните.

— Точно така, от трасиращите^[3] са. Ей сега ще видите вие!

— Може би не трябва, а? — попита Никита.

— А какво, да вземем направо да се предадем, така ли?

Витал изби с приклада задното стъкло и извади дулото на автомата.

Под гумите на форда с оглушително свистене започнаха да изскачат искри от трасиращите куршуми, още малко и щяха да направят на решето ламарините. Но ченгетата схванаха какво целят бегълците и свиха в първата пресечка, докато не е станало късно.

— Какво, покрихте ли се? — викна по тях Витал.

— Сега по петите ни ще тръгне цялата московска полиция — предупреди го Никита.

— Ти да не си мислиш, че съм вчерашен, че не ги знам тия работи? Хайде, карай ей натам!

Сечеше му пипето на Витал, Никита не можеше да си криви душата за това. И все пак понякога правеше и доста глупости. Нареди им да оставят всичкото оръжие в колата, а сам сграбчи гранатомета. Разкъса тапицерията на седалките и го уви като пашкул. Нещо повече, накара Никита и Артьом да мъкнат снарядите. Съвсем си беше загубил ума.

Добре че блокът беше съвсем наблизо и минаваха през тъмните дворове в съседство. Извадиха късмет, успяха да стигнат до новия си апартамент, без да срещнат нито едно препятствие по пътя.

— Аа, така няма да стане! — поклати недоволно глава Витал. — Гранатометът ще свърши работа, няма спор. Все пак имаме девет снаряда. И всеки има по едно пушкало. Но не е достатъчно. Трябва да се върнем.

— Къде? — шашна се Никита.

— В апартамента. Там има още три автомата, няколко пистолета и цял сандък с гранати. Трябва да пренесем всичко тук.

— Но това е безумие! — Никита демонстративно погледна часовника си.

— А, само не ми се прави на интересен! — изкриви устни в кисела гримаса Витал. — Ще ми показва часовника той… Все тая ми е колко часа показва скапаният ти часовник, разбра ли? И с ченгетата не можеш да ме изплашиш! Плюя на тях, ясно ли е!

— Витал, какво ти става, да не изперка? — попита Никита.

— Ще ти перна аз на тебе един! Накратко, затваряй си устата, че замириса на лошо. Хайде, тръгваме!

И този път извадиха голям късмет. Лесно и бързо откраднаха един москвич 412 и с него стигнаха до апартамента, в който бяха оставили половината от арсенала. Добре че Витал още не беше блокирал тотално — преди да влезе в апартамента, пак взе тубичката с лепило и намаза дланите си и дланите на останалите.

Часовникът показваше три и половина през нощта, или по-точно сутринта. Щяха да имат достатъчно време да се доберат до новата си квартира, преди да е съмнало. Това поуспокои малко Никита.

Но неизвестно защо, вътрешно беше доста напрегнат, когато тръгнаха да излизат от апартамента. Сякаш някаква невидима сила го накара да отиде до прозореца и да погледне навън.

Под слабата светлина на уличните лампи забеляза как в двора влизат два джипа и едно черно беемве.

— Много познати коли.

Думите му прозвучаха някак странно, сякаш не ги беше произнесъл той, а някой друг говореше чрез него. И този някой обясни всичко.

— Какви глупости дрънкаш? — попита Витал.

— Ами ето, явно сме в засада.

— Какво?

— Мутрите на Капитана са долу.

— Да бе! Стига глупости!

Витал се залепи за прозореца. Точно в този момент от водещия джип излязоха четири момчета с кожени якета.

— Яката го загазихме! — намръщи се той с досада.

„Нали те предупредих!“ — искаше да каже Никита, но думите застинаха на устните му. Сега не му беше времето да си изясняват кой крив, кой прав. Трябваше да се действа, и то незабавно.

— Какво ще правим? — попита объркано Витал.

Налудничавата идея, която ги накара да дойдат тук, се изпари като дим от главата му. Той започна да разсъждава съвсем трезво. Но дали вече не беше твърде късно?

— Ще убиваме.

И отново тези думи сякаш не бяха на Никита, а някой друг го бе накарал да ги каже.

Мутрите, на брой около дванадесет, се скупчиха, после моментално се разпръснаха — две четворки бавно, сякаш насила, тръгнаха към входа, а третата остана до беемвето.

Вече нямаше никакво съмнение, че бойците са дошли за тях.

Никита пръв скочи към сандъка с гранатите РГД-5. Беше отворен — това бе добре. И кутията с взривателите също бе отворена — още по-добре. Той зареди четири гранати една след друга. Витал също не си губеше времето — метна сака си зад гърба и се зае с гранатите. Артьом подготвяше автоматите за стрелба, това беше единственото, което правеше добре.

Автоматите бяха хубави, „Калашников“, модел АКМСУ с къса цев, калибър седем шестдесет и две. А Никита и Витал имаха по една купчинка с гранати. Освен това и тримата бяха въоръжени с пищови — по два ТТ на всеки. Никита имаше и автоматичен колт. Друго не взеха — нямаше нужда да се натоварват с излишно снаряжение.

Никита се подготви психически, че след малко ще трябва да убива. Изключваше възможността сам да падне мъртъв. И то не защото като млад човек не мислеше за смъртта, а защото подобни мисли бяха табу за него. Той можеше да мисли само за победата. Трябваше да победи на всяка цена. И щеше да го направи. Ако убива.

Да убиеш, за да оцелееш — ето я цялата философия.

Щеше да му се наложи да стреля по момчета, с които може да е седял на една маса, с които са си пили водката заедно, участвали са заедно в сблъсъци между групировките. Но всичко това е минало и сега те са дошли, за да убиват — да убият него. Така че не можеше и дума да става за милост.

Той излезе на стълбите. Беше тихо. Само някъде далече долу се чуваха тежки стъпки. Идват за него. Идват, за да го убият.

Нещо забушува в гърдите му. Но не беше нито яростно, нито свирепо. Напротив, бе студено, вледеняващо кръвта. Всичките му чувства и емоции в един миг се изпариха. Разумът надделя над чувствата — мислите му бяха решителни, хладнокръвни, първобитни.

Мутрите се качваха много бързо. Явно бързаха да си свършат работата и да докладват на Капитана за успешната акция.

Никита спокойно метна автомата зад гърба си, застана до стената, зад която беше шахтата на асансьора. Приклекна и сложи пред себе си три гранати. Витал го погледна, кимна му одобрително и мълчаливо направи същото. Артьом остана в сянка. Той нямаше гранати, но беше с автомат в ръце, готов всеки момент да го пусне в действие.

Всичко се нареди от добре по-добре. Бойците се подредиха на площадката на долния етаж.

— Ти, Зелен, се качваш и звъниш — даде нареждания някой.

— Разбрано — отговори друг.

— Ти, Шепа, и ти, Петел, знаете какво да правите.

— Абе ще ги пречукаме говедата, няма проблем.

Пръв не издържа Витал. Той дръпна предпазителния щифт на гранатата и я метна надолу. След това се провикна:

— Има проблем!

Веднага след първата граната последва втора. Хвърли я Никита. Чу се страшен взрив, втори. В ушите му зазвъня, чу се ужасяващ вик, нечии предсмъртни стенания, проклятия. Той не им обърна никакво внимание. С потресаващо хладнокръвие хвърли надолу още две гранати. В момента на експлозиите не подаваше глава надолу, за да не попадне под рикошетни удари.

Витал също се справяше добре. Той метна и последната граната. Изведнъж и двамата скочиха и се юрнаха напред.

Никита правеше всичко безгрешно и с лекота. Понякога, преди да се събуди, на човек му се явяват сънища, които може да контролира. Вижда се като супермен и колкото и врагът да се старае да го победи, това е невъзможно. По героя могат да стрелят, да мятат гранати, но куршумите не го улучват, осколките рикошират встрани, взривната вълна само го гали като лек морски бриз. В момента с Никита се случваше горе-долу същото. Но това не беше сън, а жестоката реалност, в която той убиваше, убиваше с лекота и непринуденост, без каквото и да било вътрешно напрежение.

Сякаш не беше човек, а робот или зомби, програмирано да убива.

Двамата с Витал слязоха на долната площадка. В купчината разкъсана човешка плът помръдваше нещо живо. Мутра с откъсната ръка се мяташе в предсмъртни конвулсии. Имаше още един жив. Той лежеше неподвижно и изведнъж рязко се обърна — цялото му лице беше обляно с кръв, дясното око липсваше. Но имаше ръце и държеше пистолет. Насочен срещу Никита.

Кратък картечен откос и мутрата отиде във вечността. Никита успя да реагира навреме. Държеше нещата под контрол.

Труповете бяха пет. А по стъпалата надолу се спускаше плътна кървава следа. Всички лампи на площадката се бяха пръснали от ударната вълна, но въпреки това той я забеляза.

Видяха ранения на по-долната площадка. Цялото му тяло бе осеяно с разкъсни рани, целият беше в кръв. Опитваше се да избяга пълзешката от преследвачите си, но спря, като видя, че не може да се спаси.

Позна Витал и протегна ръка към него, сякаш молеше за пощада.

— Витал, братле… — изстена жално.

— Как намерихте апартамента? — попита Витал, вървейки към него.

— Гирата — кратко отговори онзи.

Значи Гирата се беше раздрънкал за апартамента от следствения изолатор.

— Големи бързаци сте.

— Витал, помогни ми.

— Разбира се, брато, няма проблеми!

Витал натисна спусъка. Чу се оглушителен тътен, звънтеж на падащи гилзи, замириса на барут. Мутрата вече не усещаше никаква болка.

— Да не се мъчи — равнодушно подхвърли Витал.

Слязоха на първия етаж. Никита веднага подуши опасността и на секундата взе правилното решение.

Без да спира нито за миг, той извади от джоба си една граната. Витал мълчаливо последва примера му. Артьом ги прикриваше отзад. Беше готов веднага да натисне спусъка, ако се наложи.

Никита метна гранатата към неосветеното пространство до входната врата. Тресна оглушителен тътен и непосредствено след взрива — нечий предсмъртен стон. Потвърждение, че беше действал правилно.

Витал също метна граната в същата посока и веднага след това обсипа пространството с дъжд от куршуми. Но нямаше кого да довършва. Двамата бойци там не дишаха.

Но това не беше всичко.

Никита, Витал, а след тях и Артьом излязоха от входа някак съвсем лениво, но то беше привидна вялост. На този номер като на въдица се хванаха четиримата, които крачеха към тях. Те извадиха пистолетите си, но не с бързината, необходима в случая. Никита и Витал ги изпревариха само за части от секундата. Автоматите в ръцете им загърмяха отново. Само след миг се присъедини и Артьом. Куршумите полетяха към телата на бойците и ги обагриха в яркочервено.

— Това е всичко — каза Витал, когато четиримата се сгромолясаха в краката му.

Той натисна отново спусъка, за да довърши единия, който се мяташе тежко ранен. Но автоматът мълчеше, нямаше повече патрони.

А раненият гледаше Никита умолително, не можеше да говори. Говореха очите му. И в тях се четеше панически страх от смъртта.

— Клюн, ти ли си? — позна го Никита.

Не изпита съжаление към него, но и нямаше куража да го довърши.

Клюна кимна утвърдително. В очите му проблесна искрица надежда.

Никита беше попаднал в групировката чрез него. С негова помощ той бе минал първото си бойно кръщение. Проснат окървавен, сега той явно не можеше да разбере, че Никита би искал да му благодари за това, а трябваше да го накаже…

У него обаче не беше заложено желание за мъст, а желанието да оцелее.

Артьом спаси положението. Автоматът му избълва кратък картечен откос — Клюна трепна с цялото си тяло, притвори очи и притихна…

„Ами това беше“ — успокоен си помисли Никита.

Няма значение как, сам или с чужда помощ, но той бе спечелил битката. Целта беше постигната. Но някъде дълбоко в подсъзнанието му сякаш светна червена лампичка — това все още не означаваше, че може да се отпусне.

Витал беше на същото мнение. Той бързо притича към водещия джип. Огледа го — нямаше никого. След това погледна във втория — и там също. Както и в беемвето. За сметка на това на шофьорското място беше оставен джиесем. Той го взе.

— Изчезваме — Витал посочи на Никита най-близкия джип.

Ключът беше оставен на таблото. Само след минута Никита вече беше излязъл с колата от двора на блока и се носеше с бясна скорост по шосето. А някъде далече се чуваше вой на полицейски сирени.

— Ник, направо ми скри шапката! Страшна работа свърши! — възхитено възкликна Витал и сложи ръка на рамото му.

— Така ще те центрирам, че вратът ти ще се скърши! — злобно го прекъсна Никита и отхвърли ръката му.

— Ей, какво ти става бе, братле? — намръщи се онзи.

— Ами такова, шарено! От какъв зор ни трябваше да се мъкнем в онзи апартамент? Знаеше много добре как ще свърши цялата работа.

Витал дълго обмисля чутото и накрая заяви:

— Ник, братле, недей да се държиш така с мен. Ти си печено момче, спор няма. Но и аз не съм вчерашен. Не се дръж така. Става ли?

— Добре де, прекратяваме спора — кимна Никита.

— Така да бъде. Не сгрешихме, като се замъкнахме в апартамента. Видя ли колко говеда очистихме? В близко бъдеще никой няма да ни притеснява. — Витал неочаквано направи сладка прозявка, шумна и широка. — Трябва да се понаспим.

— Ами ченгетата?

— Ченгетата са смешници. Много добре знаеш, че се радват, когато ние се избиваме помежду си.

— Добре, да забравим за ченгетата. Вярно, Витал, няма да е зле хубаво да се наспим.

Никита изведнъж почувства, че направо умира за сън. Опасността вече беше отминала и организмът му имаше нужда от спешно разтоварване на напрежението.

В този момент джиесемът звънна.

— Да? — прозя се в слушалката Витал. — Мошеника ли?… Нее, не е Мошеника… Ааа, ти ли си, говедо? — веднага се оживи той. — Е, какво, мръсен помияр, изненадахме ли те?… Да, Капитане, издухаха го твоите тъпаци. Кажи на другите момчета там, че на всеки, който посмее да вдигне ръка срещу мен, скача директно в гроба. А тебе, боклук такъв, ще те направя на пихтия, ще те изям с парцалите и ще те изтропам централно пред мавзолея… Давай, давай, лай още. Не можеш да ме ухапеш… Кой съм аз ли? Аз ли няма да мога? Че аз света ще обърна, обаче ще те докопам бе, тъпак!

Никита не чуваше думите на Капитана, но не беше трудно да се сети какво говори.

— Накратко, помияр такъв, недей да лаеш много, а ме слушай внимателно. Дай да си нарочим една среща и ще се разберем като хората. Става ли… Ами чудесно. Къде?… А, да, сетих се, знам го. Кога?… А, нее, не става, дай по-късничко вечерта, че трябва да се понаспим. Да… В седем ли? Отлично. Чакай ни. Айде, чао! Върви по дяволите, нещастник мизерен!

Витал метна телефона през прозореца и погледна Никита.

— Имаме нарочена среща за утре. Ще се видим с Капитана в кръчмата. Един вид, ще минем без пукотевица.

— Срещай се с когото искаш. Само не ме вземай със себе си. Изобщо не ми се занимава с глупости.

— Защо бе?

— Че нали ще ни изпозастрелят като яребици там.

— Да бе, и ще ни сложат в тигана. За вечеря на Капитана.

— Ще видиш, не той, а ти ще смърдиш централно пред мавзолея…

— Няма. Защото няма да отида на срещата. Още не съм изперкал напълно.

— Защо тогава мътиш водата?

— Ами ей така, нарочно.