Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (10)

Четвърта глава

Никита се прибираше вкъщи. Той все още живееше в апартамента под наем, но в най-близко бъдеще смяташе да се премести при родителите си. Отдавна вече беше време да скъса с криминалното си битие.

Капитана и Бичмето все още бяха в ареста. На свиждане им ходеше Джина. Бяха минали три дни, откакто беше при тях, и все още нямаше ни вест, ни кост от него, сякаш беше потънал в дън земя. Вовата лично се опита да се свърже с тях, но напразно. Сякаш всички се бяха наговорили срещу него. Всичките му опити да им отиде на свиждане бяха обречени на провал. Постоянно му казваха: „Елате утре, утре елате“.

А времето си минаваше и дългът към наемните бригади растеше с всеки изминал ден. Никита вече не можеше да спи спокойно — нямаше как да го върне. Но нали не по своя вина се забърка в тази каша?!

Той се качи с асансьора на етажа си, влезе в апартамента, затвори входната врата и веднага се насочи към кухнята — страшно му се беше допила студена минерална вода. Но успя да стигне само до хола, защото забеляза, че там има някой.

Никита спря рязко, но не се престраши да влезе. Жалко, че не носеше оръжие. Бе прекалено рисковано.

— Абе не се стряскай, брато! Влизай! — чу се познат глас.

Само че днес звучеше някак зловещо.

В хола го чакаше Ковача, а от двете му страни седяха двама биячи.

— Ние също сме без пушкала.

— Но за сметка на това имате ключ — недоволно въздъхна Никита.

— Не, отворихме си с обикновен шперц.

Но виж, за да влязат в хотелската стая на Чугунов, бяха използвали ключ. Бяха разиграли страхотно мистично представление и явно то даде резултат. Чугунов беше оттеглил жалбата си. Може би утре или вдругиден щяха да пуснат Витал. За да ускори процеса, Никита даже имаше наглостта да позвъни на Светлов. Вярно, онзи нищо не му обеща. Но добрите ченгета не говорят само празни приказки, а действат. Само че вече му беше все едно дали ще пуснат Витал, или не… Както е тръгнало, днес май ще му видят сметката… Ковача определено нямаше намерение да се церемони с него.

— Брато, нещо не си плащаш дълговете навреме.

Ковача дори не го гледаше, а бе впил поглед в тежкия златен пръстен, който въртеше на пръста си. Сякаш беше някакъв знак.

— Ако искаш, убий ме — спокойно отговори Никита. — Но пари нямам.

— И знам защо — също толкова спокойно му отвърна Ковача. — Шефовете ти са в пандиза и не са ви дали разрешение да пипате общата каса.

— Добре си информиран.

— Старая се. Между другото, дългът ти продължава да расте. Трябва да си оправяме сметките вече.

— Но нали не мога да се добера до общата каса. Част от парите се перат в банки. Другата е скрита някъде.

— Можеш да си платиш в натура.

— Какво?! — не можа да повярва на ушите си Никита.

— Не бе — глухо се изсмя Ковача, — не ми трябва задникът ти. Прехвърляш ми около десетина балъци, дето ги цеди черняевската групировка, и те оставям на мира.

— Ама аз не ги решавам тези неща.

— Знам. Ами вземи си поговори с Вовата.

— Той също няма нищо общо.

— Да де, при вас всичко се решава от Капитана и Бичмето.

— Много ясно.

— Ами тогава защо не ви дават никакъв отговор?

— Не знам.

— Станали са големи лекета те, ето какво ще ти кажа. Свидят им се парите. И друго ще ти кажа: щом са такива говеда, е време да ги пуснете по пързалката. Ти и Вовата сте точни момчета и познавате когото трябва. Самите вие можете да си движите нещата, а скапания Капитана да го духа.

— Малка ни е пехотата.

— За това, виж, си абсолютно прав. И ти предлагам изход. — Ковача сякаш не говореше, а съскаше като змия. — Ще се обединим. Вие с Вовата и аз. И никой няма да може да ни пипне и с пръст — нито Капитана, ни Бичмето.

— Ами ако не се съглася?

— Ще получиш куршум в челото. И никой няма да ме упрекне за това. Никой! Длъжник си ми и мога да правя с теб каквото си поискам. С две думи, или утре по това време ми връщаш дълга с лихвите, или приемаш условията ми. Иначе с теб ще си поприказва един мой човек. Между другото, можеш да си избереш как да умреш.

Ковача стана и загледан някъде пред себе си, тръгна срещу Никита. Той направи крачка встрани и му направи място да мине, иначе щяха да се блъснат. Бригадирът мина покрай него със свитата си.

Мутрите си тръгнаха. Никита остана сам. Стоеше като втрещен насред стаята и трескаво обмисляше ситуацията.

Капитана е говедо. Джина сигурно се е видял е него и е получил разрешение да се покрие задълго някъде заедно с общата каса. Алчността на Капитана мина всякакви граници. Не иска да даде парите. Ето сега пък се крие от Вовата. Много добре знае, че трябва да се плати на наемните бригадири. Колкото и да е, все пак помогнаха да отбият атаката на враждебната групировка. А за това — какво става навън, Капитана знае, би трябвало да знае.

Или просто се опитва да прецака Никита? Всичко е възможно. Така или иначе, трябва да го накажат. Трябва да поговори с Вовата. Ще прехвърлят на Ковача десетина търговски обекта и готово, дългът е върнат. Това ще бъде тежък удар за мафиотската империя на черняевската групировка. Абе я да вървят на майната си — и Капитана, и Бичмето!

След Ковача ще дойдат да си искат парите и другите двама наемни бригадири… И те ще получат своя дял. А Капитана и Бичмето пак ще бъдат пратени на майната си. Само че този път много по-надалеч…

А Никита ще си бие дузпата. Стига му толкова вече, наигра се на тези мафиотски игри…

Входната врата хлопна отново. Никита се напрегна — може и другите бригадири да са дошли да си вземат парите. Но веднага се отпусна. Ами да атакуват териториите на Капитана и Бичмето — никой няма да им пречи…

Но беше Вовата. А след него в стаята влезе Витал.

— Я виж ти кой е тук! — някак машинално реагира Никита.

Той все още не се беше отърсил от случилото се преди малко и някак не можа веднага да възприеме реалността на настоящия момент.

— Братле! — зарадва се Витал, притискайки го силно в обятията си, сякаш беше дошъл на гости на най-любимия си приятел.

— Мезе имаш ли? — веднага попита Вовата.

В ръцете си държеше доста препълнен плик. Нещо подрънкваше в него. Беше ясно като бял ден какво е. На Вовата му дай само повод да се напие. Впрочем сега поводът беше много подходящ.

— Ще се намери.

— Точно така, който търси, винаги намира.

Вовата беше доста бодър и весел, но Никита веднага усети едва доловим фалш в поведението му. Сякаш не се радваше чак толкова на освобождаването на Витал. Може би не му се е искало да си поделя властта с него.

Набързо сложиха на масата една палка варено-пушен салам, четвърт бучка холандско сирене, буркан кисели краставички. И готово, софрата беше сложена.

Първият тост беше вдигнат за завръщането на Витал.

— Отдавна ли си навън? — попита го Никита.

— Ами, току-що ме пуснаха. И веднага отидох при Вовата, а после тръгнахме към теб.

— Трябваше някак да предупредиш. Щяхме да те посрещнем по-така…

— Е, хайде сега, това са глупости. И без това много направихте за мен. Притиснахте Чугунов и той се отрече от показанията си.

— И те пуснаха.

— Не веднага, но ме пуснаха. Ченгетата се дърпат. Не искат да дават групировката ни на адвокати, прокурори и съдии. Е, да, обаче онези напират. Полицейската блокада вече се пука по шевовете. Между другото, заедно с мен излязоха и още две момчета.

— Ледовете се пропукаха, дами и господа съдебни заседатели…

— Вярно, пропукаха се. Всички ще ги пуснат. Всички до един. Между другото трябва да се намесим, за да задействаме по-бързо нещата.

— Значи и Капитана и Бичмето ще ги пуснат, така ли?

— Сто на сто.

— Откъде имаш тази информация?

— Брат, нали и ти беше на топло в пандиза, знаеш много добре как работят каналите там.

— Знам — намръщи се Никита. — Затова те питам. Значи безжичният телефон си е на линия. Тогава кажи ми, братле, защо Капитана не ни отговори?

— В смисъл?

— На нас с Вовата ни се наложи да отбием много тежко нападение на една групировка. Много тежко. Трябваше да наемем цели три бригади допълнително.

— Да, в час съм с нещата.

— Значи и Капитана трябва да е в час с нещата.

— Логично е.

— И би трябвало да знае, че вися с пари на тези бригади. И то с доста.

— Абе знае той.

— Ами защо тогава не съм видял нито стотинка досега?

Витал се замисли. Наля си водка. Изведнъж се усети, че не е сипал в другите две чаши, и ги напълни догоре. Мълчаливо вдигна чашата си и се чукна и с двамата, а после на един дъх я пресуши до дъно.

— Да ти кажа ли честно какво мисля по този въпрос?

— Кажи.

— Ами голямо леке е станал нещо Капитана. Или просто се стиска, или иска да ти направи някаква мизерия.

— Говедо е той, Капитана. Заради него си рискувахме главите, а той ще ми върти гадни номера. — Този път Никита напълни чашите. — С една дума, да върви на майната си!

Думите му бяха възприети като тост. Излизаше, че са пили за говедото по прякор Капитана.

— Нищо, ще излезе и Капитана, и тогава ще го стиснем за гушата — каза Витал.

Той явно не одобряваше поведението на главатаря. Нещо повече, в думите му се усещаше враждебно отношение към него.

Вовата мълчеше. Сякаш този разговор изобщо не го касаеше. Странно се държеше.

— Когато излезе, вече ще е загубил всичко. Може би само мангизите от общата каса ще успее да забърше — злорадо се усмихна Никита.

— Таакаа, звучиш ми доста самоуверено. Хайде, казвай за какво става дума — изпитателно го погледна Витал.

— Че какво толкова има за казване. Току-що при мене беше един от наемните бригадири. Викат му Ковача. Искаше си парите. Цялата сума плюс двадесет процента лихва за всеки просрочен ден.

— Яко те е натоварил.

— Но мангизи няма и не се предвижда да има скоро. „Дай — казва, да се обединим“. Демек, ние с Вовата и неговата бригада. — А на Капитана и Бичмето да им теглим шута. „Нищо — казва — не могат да ни направят“.

— Да бе, веднага се навих да се съберем с този изрод — най-после се обади Вовата.

— Абе чакай малко бе, братле, не става дума за теб сега — скастри го Витал. — И после какво, Ник?

— И после… Даде ми време до утре да си помисля. Или връщам всички мангизи до стотинка, или в негови ръце преминават около десетина търговски обекта от нашите. Но най-добре ще е, разбира се, да се обединим.

— И какво мислиш да правиш?

— Аз ли? — намръщи се Никита. — Че на мен ми е все тая! Да прави каквото ще Ковача. Ако ще, не десет, а двадесет обекта да вземе.

— А, не, така не става! — възмути се Вовата. — За това ли се борихме толкова да защитим териториите си?

— А за какво? — ядосано му се нахвърли Никита.

— Ами за да бъде всичко тип-топ…

— Абе що ми говориш глупости! Изпотрябвали са ми тези територии, заради тях сега са ме взели на мушка. На теб, Вова, копеленце такова, всичко ти е наред, обаче Ковача на мен ми търси сметка сега. Абе я вървете по дяволите всички! Нека Ковача се обедини с другите наемни бригади, нека окупират всичките територии на Капитана. И пръста си, копеле, няма да мръдна!

Никита млъкна. Протегна ръка към бутилката, но Витал го изпревари и мълчаливо напълни чашите с водка.

— Да, ще му изгори работата на Капитана — след дълго мълчание измърмори Витал. — Директно ще го разкараме. Вярно е, че е абсолютно леке. Разбирам те напълно, Ник. Не стига, че си загазил като някакъв торен бръмбар до ушите в лайна, а те подвеждат отгоре на всичко. А Капитана не мога да го разбера. Че той заради някакви си подли номерца може да изгуби всичките си обекти. Силни, казваш, са бригадирите, които останаха на сухо, така ли?

— Че по-силни от тях няма — навъсено кимна Никита. — Уж спазват престъпните закони. Но кой знае кога ще вземе да им превърти чивията. И тогава става страшно. Само че на мен ми е все едно. Аз ще си бия дузпата.

— Е, може да се измисли нещо.

— Може. Но аз не искам да се занимавам повече. Дотук бях. А и какво може да се измисли? — Никита погледна уморено Витал. Сякаш бе задал въпроса на самия себе си.

„Наистина, какво може да се измисли?“ — запита се той и отговорът дойде от само себе си.

— На теб, Вова, по принцип ти сече пипето. Умееш да притискаш балъците. Можеш да се държиш на ниво пред големите босове по време на срещи. Само че понякога централно изперкваш. Или може би просто не искаш да се поставиш на мое място? — Никита изведнъж го изгледа много подозрително.

— Абе ти луд ли си! — ядоса се Вовата. — Ами че аз само за това мисля: как да се измъкнем от това безизходно положение.

— И измисли ли го?

— Е, хайде сега… С една дума, дайте да нападнем бригадирите и да им светим маслото.

— Много си затъпял нещо, Вова — усмихна му се ехидно Никита. — Защото не искаш да мислиш. Утре трябва да пообиколим балъците, които са под закрилата на Капитана. Да им съберем задълженията на доста по-висока тарифа за един или два месеца напред. И към обед ще можем да си върнем дълга. Ето го единствения изход.

— Ето, виждаш ли, Ник! — зарадва се Витал. — Виждаш ли колко е просто всичко. Спокойно можем да плюем на общата каса на Капитана. Въпреки че не е точно така, касата е на цялата групировка. Само дето Капитана не може да го разбере.

— Че на мен ми иде да плюя на самия Капитан! — изказа с удоволствие пренебрежението си към главния си бос Никита.

— Това си е твой проблем, Ник.

— Не, проблемът е негов.

— Може и така да е, но трябва да съберем мангизите, и то не утре, а още днес.

— Че трябва да ги съберем — трябва. И аз, разбира се, ще се заема с това. Ако ще, с триста зора, но ще ги събера. А след това си вдигам чукалата. Стига ми толкова, писна ми.

— Ама ти сериозно ли? — попита го Витал.

— Какво дали е сериозно?

— Това, дето постоянно го повтаряш. Сериозно ли искаш да излезеш от играта?

— По-сериозно от това няма накъде.

— Мислиш ли, че Капитана и Бичмето ще ти позволят да си отидеш просто така?

— Ще ми позволят. Толкова неща съм направил за тях. Едва ли ще ми търсят сметка.

— Може и да не ти търсят сметка. Но няма да те пуснат. Ти може да се подценяваш, но аз виждам нещата отстрани. Като те гледам, печено момче си, пипето ти сече, можеш да решаваш доста сериозни проблеми. Капитана трябва да е голям глупак, ако те пусне ей така.

— А той какво, да не би да не е умен? — с насмешка каза Никита.

— Ами точно в това се съмнявам вече — усмихна се Витал. — Хайде да пийнем по още едно, брато, и да тръгваме.

— Къде?

— Ами за парите, как къде?

— Толкова късно вечерта?

Глупав въпрос. Никита веднага се усети. Затова не се обиди, когато Витал се направи, че не го е чул.

 

 

Ковача пристигна пред блока на Никита с черната волга. Веднага зад нея спря още една кола, абсолютно същата като първата. От нея изскочиха няколко млади телохранители с типичната външност на биячи. Единият отвори вратата на бригадира.

— Държат на реномето си — тихо каза Витал.

Той наблюдаваше случващото се отстрани заедно с Никита и Вовата.

Ковача слезе от колата, придружен от свита мутри, и Витал веднага побърза да го посрещне лично. От дясната му страна вървеше Никита, отляво — Вовата, а зад тях — четири яки момчета.

— Добре дошли на почетните гости! — Витал им се усмихна гостоприемно.

Той не се подмазваше на бригадира. Напротив — държеше се извънредно достойно. Протегна му ръка за поздрав и Ковача просто нямаше как да се измъкне от ръкостискането.

— Да не би ти да си шефът? — спирайки се, попита той.

— Ами така излиза.

— Ти ли си Капитана?

— Не, аз съм Витал. Капитана засега е в пандиза.

— А ти имаш ли да ми казваш нещо? — Ковача се обърна към Никита.

— Братле, няма какво да говориш с него — излезе крачка напред Витал. — С мен ще говориш. Имаме добри новини за теб. Мангизите са събрани. С лихвите. Само тебе чакат. Това първо. Второ. В една кръчма сме уредили почерпка, а после за всеки ще има по една мадама. Ще си пийнем хубаво водчица, ще поухажваме момичетата. Няма да съжаляваш, брато. И трето… А, третото е изненада.

— Изненада ли? — усмихна се Ковача, явно размекнат от добрите новини. — Да не би да е някой картечен откос в гърба?

— Брато, все едно не си го казал — намръщи се Витал. — А аз не съм те чул. Става ли?

— Е, извинявай… — смути се Ковача.

— Ама няма за какво да се извиняваш. Нали нищо не си казал.

Цяла нощ снощи и днес до обед Витал заедно с Никита и Вовата плюс шепа бойци бяха обикаляли бизнесмените, които бяха под закрилата на шефа им. Обработиха ги много учтиво, културно. Остригаха им вълната за два месеца напред. Някои се опитаха да се възпротивят. Тогава в действие влизаха… Впрочем на Никита изобщо не му се искаше да си спомня тези неприятни моменти.

Към привечер цялата сума за разчистване на сметките с Ковача и другите двама бригадири беше събрана. На останалите двама им пратиха парите по човек. Никита току-що бе получил потвърждение, че вече никой няма претенции към него.

Ковача пристигна да си прибере парите лично. Той беше по-нервен и взискателен в сравнение с другите двама. Витал реши да го успокои и за целта избра много дипломатичен подход — да му достави удоволствие и угоднически да почетка самочувствието му.

Обещаната изненада чакаше Ковача пред самия ресторант. Беше един съвсем новичък джип „Рейндж Роувър“, а в него — куфарче с пари. Бригадирът замалко да намокри гащите от кеф. Гощавката в ресторанта също нямаше как да не го впечатли — на масата имаше от пиле мляко. А пък момичетата съвсем го довършиха. Той лично се уреди с цели три красавици. Какво са правили с него цяла нощ, може само да се гадае, но на сутринта Ковача едва се държеше на краката си, сякаш го бяха изцедили като лимон.

— Ама и вас, мамка му, си ви бива! — каза той, разплул се от задоволство. — Такива готини мацки ми пратихте… Сега цял месец няма жена да погледна.

— Ами ето, след месец пак заповядай — усмихна му се Витал. — Ще повторим.

— Абе и вие наминавайте. Ще се повеселим на воля. И мадами ще има, няма проблеми.

— Ще наминем, брато, ще наминем — потупа го приятелски по рамото Вовата. — Цялата водка ще пресушим, всичките ти проститутки ще оправим.

— Разбира се, момчета, нямате грижи. И ако случайно възникнат някакви проблеми, веднага се обадете. Винаги ще се радвам да ви помогна.

С тези думи се разделиха.

— Ето как се прави — каза Витал. — Богата гощавка, подарък и момичета. И край, никой вече не те закача.

Никита само леко се усмихна. Де да можеха всички проблеми да се решават по този мирен начин…

 

 

Старата машина на правосъдието правеше отчаяни опити да погълне черняевската групировка в ръждясалата си система. Но създаваше впечатлението, че поглъща сама себе си. Със скърцане и тракане, тежко се въртяха зъбните й колела. Ту едно излезе от оста, ту друго. Със скрибуцане и много напъни, тя започна да изплюва един след друг дребните риби на групировката. Още малко, и щеше да изхвърли и големите босове.

Витал не подвиваше крак. Заедно с Вовата и Никита той успя да изцеди от балъците доста пари и след връщането на дълга му беше останала солидна сума. Получи се нещо от сорта на втора обща каса.

Той не се скъпеше и с лека ръка хвърли доста пачки, за да получи едни много важни и интересни документи. По негова поръчка бяха откраднати оригиналните протоколи за задържане на оръжието и наркотиците. Ченгетата се бяха постарали, бяха ги оформили по всички правила. Но определени лица, предпочели да запазят анонимността си, бяха сложили един голям кръст на цялата тази работа. И така, силните карти на обвинението лека–полека започнаха да му се изплъзват от ръцете.

Съвсем скоро щяха да пуснат Капитана и Бичмето на свобода.

Благодарение на усилията на Никита и Вовата, а след това и на Витал, техният кораб не претърпя крушение и бързо пое по стария си пиратски курс. Правилният курс се поддържаше от твърдата ръка на Витал. И той беше готов при първо поискване да предаде кормилото в ръцете на законните капитани. Но засега командваше парада.

Никита остана някак встрани от нещата. Нямаше никакво желание да помага на Витал. А и той не го беше молил за това. Но не му позволи напълно да се откъсне от групировката. Сякаш го пазеше за всеки случай. Не го заплашваше, не се опитваше да го задържи насила. Просто го помоли да не го изоставя в трудните моменти.

— Щом не искаш да правиш нищо, недей — каза му той. — Сега нямаме проблеми, можеш да си почиваш. Но ако евентуално стане нещо, няма да мога да се справя без теб. Ти си точно момче, няма да оставиш приятел в беда.

Никита не искаше да е „точно“ момче. Писна му вече. Но не би оставил Витал в беда. Много си бяха паснали.

— Почивай си — повтори му Витал. — Само че, нали ме разбираш, не мога да те пусна на Канарите. И Ялта няма да видиш скоро. Почивай вкъщи. Хайде да тръгваме, искам да ти покажа нещо.

Никита излезе заедно с Витал от щаб кафенето. До него имаше паркинг. А на него — какво да види…

— Това за мен ли е?!

На паркинга стоеше почти нова тойота с десен волан.

— Вози се на воля, брато — усмихна му се Витал. — По документи таратайката се води на един бизнесмен, обаче на практика е твоя. Ако щеш, потроши я цялата…

В колата имаше куфарче, а в него десет хиляди долара.

— Това е изненадата. И това е за теб. Изкара си ги.

Никита се прибра вкъщи на почти личната си кола и майсторски я паркира пред входа. Слезе от нея с голямо самочувствие.

От предния ден вече живееше при родителите си в четиристайния им апартамент. Те все още не бяха преодолели напълно страстта си към алкохола, но тя вече не тревожеше толкова съзнанието им. С помощта на лекаря нарколог тя беше сведена до минимум. А скоро трябваше съвсем да изчезне.

На следващия ден Никита смяташе да закара родителите си в някой скъп магазин. Да си изберат някоя друга дрешка, майка му да си купи малко френска козметика. Нека и те видят малко живот. Между другото, вече бяха започнали да придобиват човешки облик и си спомняха за алкохолния си период като за отдавна забравен кошмар.

Никита успя все пак да постигне целта си. Няма значение на каква цена.

Той бързаше да се прибере. Заключи колата и тръгна към входа. Към същия вход от другата страна на блока се запъти някакво момиче. Той кой знае защо не й обърна никакво внимание. Може би защото вчера вечерта Анечка — скъпата проститутка, работеща само във валута, го беше изтощила до крайна степен.

— Още не се замогнал, а вече се възгордял — чу познат глас зад гърба си.

Никита изведнъж спря и се обърна към момичето. Я гледай ти, Лена!

Беше ослепително красива — с пусната коса, с къса блузка до пъпа, с ластични бели дънки — а крачетата й като на еленче, гърдичките й стегнати, енергично подскачат под блузката… Усети как му се завива свят, сякаш беше ударил на екс половин литър водка.

— Извинявай, не те забелязах! — смутено измърмори той.

Отдавна не се беше смущавал така от някого. Но Лена беше изключение.

— Е, нали това казвам, порасна ти работата и такива като мене не ги забелязваш вече.

В гласа й звучеше ирония, а в очите й играеше палаво пламъче, което излъчваше подчертан интерес към Никита. И както че ли не се опитваше да го прикрие. Тъкмо напротив, стараеше се да покаже влечението си към него.

Лена е нещо сериозно. Не беше някаква си там проститутка от плочките на „Тверская“. И все пак в нея имаше нещо евтино, развратно. Но въпреки всичко Никита я възприемаше сериозно.

Още при първата им среща тя му направи много силно впечатление. И както и да се държеше сега, той беше напълно запленен от нея.

— Няма такова нещо, просто бързах.

— За вкъщи ли?

— Че за къде другаде?

— А аз си мислех, че идваш при мен! — Игривото пламъче в очите й се разпалваше все по-силно.

— В смисъл, при вас с Кеша?

— И така може да се каже. Тази кола твоя ли е? — закачливо каза тя, поглеждайки джипа. — Или си я взел за временно ползване?

— Моя е — заяви Никита с гордостта на опитен ловец, сякаш тойотата беше негова плячка.

По принцип си беше точно така. Колата беше приватизирана от някакъв бизнесмен.

— Никак не е зле — каза провлачено със странно умиление тя.

— Искаш ли да те повозя? — изведнъж изтърси Никита.

— Искам! — кимна му тя. Сведе бавно очи към краката му, огледа го от главата до петите и му се усмихна някак развратно. — Искам… Но не сега…

— Кеша ли те чака? — неочаквано се огорчи Никита.

— Кеша ли? — сякаш се учуди тя. — Аа, да, Кеша…

— Провървяло му е на Кеша. Хубава жена си е намерил.

— Мислиш ли? — развълнува се Лена.

Тя стоеше на едно място, но през цялото време се въртеше неспокойно. Ту леко се надигне на пръсти, ту стъпи на земята, ту се приведе леко, сякаш някой я гали нежно по гърба. А огънчето в очите й се разпалваше все по-силно.

— Не само мисля, а съм сигурен.

— А на теб не ти е провървяло, така ли? — пламенно се вгледа в очите му тя.

А гласчето й едно тихичко и така възбуждащо трепери… В него прозвуча едновременно нежно съчувствие и сила. Никита усети как от силното вълнение му се подкосяват краката.

— Не, не ми провървя. И сигурно няма да ми провърви.

— Че защо, животът е дълъг — всичко е пред теб.

— За някои дълъг, за някои кратък. Всичко зависи от начина на живот.

— Е, да де, ти не си обикновен човек. Нали си мутра.

— А пък на мутрите животът им е кратък, така ли?

— Ами не знам… Все пак не си като другите мутри. Ти си умен.

— Това пък откъде го измисли?

Но тя се престори, че не чува въпроса му, и продължи да говори, сякаш я управлява някаква заложена в нея програма.

— Ти си силен… Красив… Истински мъж…

Може и да беше така, но на Никита му бе някак неудобно да слуша подобни признания от това безумно красиво и сексапилно момиче. По-точно млада жена…

А тя, изглежда, изобщо не се притесняваше. Погледът й беше леко замъглен от сладостна нега.

— Защо стоим тук? — Никита се опита да разведри малко неловката ситуация.

— Да, наистина… Много ли бързаш да се прибираш?

— Ами, честно казано, не особено.

— Ами тогава да вървим у нас.

— У вас — повтори Никита. — У вас, при Кеша…

— Да, да, у нас, при Кеша.

Тя прие забележката му с досада.

Кеша не си беше вкъщи.

— Малко ми е неудобно — смутено каза Никита.

Лена го обгърна с нежния си поглед, хвана го за ръка и го поведе към хола.

— А ти не мисли за това сега — посъветва го тя.

Остави го сам, а тя отиде в кухнята.

— Само кафе ли ще пиеш? — долетя от там очарователното й гласче. — Или кафе с коняк?

— Може и без кафе.

Никита не искаше да остава дълго сам. Но пък му беше неудобно да отиде при нея в кухнята. Сега ще сложи да вари кафе, а това ще отнеме време… Къде-къде по-лесно беше да налее по чаша коняк. Той нямаше нищо против да се почерпят. Направо си е грях да не пийнеш по нещо с такава очарователна домакиня. Ами Кеша?

Лена се появи след около десетина минути. В ръцете си носеше поднос с две тънки високи чаши, бутилка дагестански коняк и чинийка с фино нарязан лимон. Доста се бе забавила с всичките тези приготовления. Но вече не беше облечена с дънки и блузка. Беше се преоблякла. Набързо си беше наметнала на голо някакво късичко копринено халатче.

Изглеждаше страшно съблазнително. Никита имаше чувството, че кръвта му всеки момент ще стигне точката на кипене.

Лена сложи подноса на масата. Може би нарочно се наведе толкова ниско, а може би без да иска, но Никита веднага забеляза едрите й гърди през деколтето на халата. За секунди се подаде и малкото изящно зърно на едната… Никита едва удържа вътрешния си стон.

— Да пием за срещата! — каза тя, сядайки върху подлакътника на креслото, и му подаде едната чаша.

Чукнаха се, отпиха по малко, но Никита не можа да усети въздействието на алкохола, беше пиян и без това.

— Да донеса ли още нещо? — попита тя, посочвайки подноса с ръка. — Може би си гладен?

— Аз ли? Ами, честно казано, гладен съм…

— Добре, ей сега идвам.

Тя стана и тъкмо искаше да тръгне към кухнята, Никита страстно я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Но не се реши да я сложи на коленете си.

— Недей… Остани при мен…

— Защо? Нали беше гладен? — Тя даже не се опита да се измъкне от прегръдките му. Нещо повече, сама седна върху коленете му.

Едва не му секна дъхът от емоциите, които бушуваха в него.

— Кой ти каза, че искам да ям? — учудено повдигна една вежда той.

— Ама нали преди малко каза…

— Казах, че съм гладен. Но искам да изям теб…

— Приятен апетит! — отговори тя и лицето й се озари от похотлива усмивка.

Надигна се леко и сложи длан върху най-топлото му място. Той замалко не свърши в панталоните си.

— Да, изглежда, си много-много гладен! — Погледна го с премрежен от страст поглед. — Добре че веднага го забелязахме.

— Да, да, тези неща не търпят отлагане. — Никита се рееше на седмото небе.

— Ти не си гангстер — прошепна му тя тихичко. — А палав разбойник…

Той съвсем бе забравил за Кеша. А дори и да се беше сетил за него, вече с нищо не можеше да промени нещата…

Впи страстно устни в нейните. Горещият й език се докосна до небцето му, погали го нежно и барометърът на страстта стигна до критичната точка. След това Лена изчезна някъде, но след малко се появи отново. Беше свалила коприненото халатче. Никита никога досега не беше виждал толкова изящно тяло като нейното… Нахвърли й се като див звяр, повали я върху мекия персийски килим, разтвори краката й…

Лена беше на върха на щастието.

Вихърът на страстта бушува дълго. Той се опомни едва след няколко шеметни часа безумен секс. Лена просто не му даваше нито минута спокойствие.

В леглото тя се държеше доста освободено. Усещаше се, че й липсва опит в секса. Но тя се стараеше.

— Къде е Кеша? — попита Никита, когато вече нямаше никакви сили да продължи.

— Да се беше сетил за него още сутринта — засмя се Лена.

— И все пак?

— Кеша е в болница.

— Нещо сериозно ли е?

— Де да беше… — Говореше за мъжа си с подчертано пренебрежение. — Апандисит.

— Апандиситът представлява един такъв мъничък израстък на дебелото черво — поясни й Никита.

— Точно така, израстък… Един такъв мъничък израстък… При него всичко е мъничко. И апандиситът, и някои други неща…

— Кои са тези други неща? — закачливо я подразни Никита.

— Онези, които ме задоволяват у теб — усмихна му се тя и докосна с език гърдите му. — Много ме задоволяват…

Тя бавно започна да се спуска надолу и все по-надолу… Не му позволи да продължи разговора скоро.

— По принцип сексът за мен не е най-важното — каза му след около час.

Трудно беше да й се повярва, но сериозният поглед потвърждаваше думите й.

— Кое е най-важното тогава?

Лена не му даде отговор веднага. Замисли се. Отговори му след дълго мълчание, но явно не каза това, за което се беше замислила толкова задълбочено.

— Ами най-важното за мен е да се повозя на колата ти! — Усмихна се палаво.

— Знаеш ли, това наистина е страхотна идея! — възкликна Никита и скочи от леглото.

Той нямаше нищо против да поскитат с колата из нощна Москва. Но не беше това причината, поради която скочи така рязко от леглото. Просто тя му напомни за колата, за красавицата тойота — нищо, че беше с десен волан. Нали я остави в двора. Ами ако не дай си боже… Но колата си беше на мястото. Никой не я беше пипал.

Среднощното скитане завърши с вечеря в един ресторант в Черняевския район, който работеше през нощта. Естествено, ресторантът беше под закрилата на черняевската групировка. Именно него бяха навестили първо с Витал и Вовата, когато събираха парите за връщането на дълга. Управителят все още ходеше със синина под окото.

Сервитьорите веднага познаха Никита и се разтичаха притеснено. Посрещнаха го като царска особа. Едва ли не се бяха строили в редичка пред масата му. След това се появи и управителят, който побърза да му изкаже почитанията си.

На Никита му беше безразлично. Но виж, Лена направо беше във възторг от начина, по който ги посрещнаха. Държеше се високомерно, с маниерите на кралица. Облечена в строгата си вечерна рокля, тя излъчваше студена красота и недостъпност. Кой би помислил, че само преди малко е правила такива неща… Гледаше на околните отвисоко и само Никита беше възнаграден с нежните й признателни погледи…

Сега той имаше всичко — признание, апартамент, пари, западна кола и разбира се, Лена. Не можеше и да си мечтае за по-добра любовница.