Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (16)

Четвърта глава

Беше непрогледна нощ. Валеше. Тъмният безлюден двор на завода бе осветен от светлините на приближаващи коли. Първи прорязаха тъмнината фаровете на два джипа.

Те спряха до наредените камари с чугунени отливки. От джиповете слязоха няколко здрави момчета с дълги кожени манта. Бяха шестима. И несъмнено всеки беше запасал нещо под мантото.

След минути голям участък от двора бе осветен от силните светлини на микробус. След черния микробус „Тойота“ се движеше огромен джип „Линкълн Навигатор“. Колите спряха близо до джиповете. От тях слязоха не по-хилави момчета, също с кожени манта. Те обаче не криеха оръжието си. Всеки държеше по един картечен пистолет родно производство.

Бойците от двата лагера застанаха в редици едни срещу други. Напред излязоха по двама старши и от двете страни.

— Донесе ли го? — грубо попита слабичкия мъж с очилата някакъв тромав здравеняк.

— Съмняваш ли се? — отговори онзи. — Толя, мислиш ли, че иначе щяхме да се домъкнем до тук?

Ниският и набит бабаит явно не се вписваше в категорията на редовите граждани. Речта му, маниерите му издаваха закоравелия престъпник.

— Абе май си прав…

Той беше упълномощен да представлява групировката. Прякорът му беше Толята.

— Ей, Семьонич, защо твоите момчета са с автомати? — попита слабичкия мъж помощник-старшият бабаит.

— Ами, това са образци на оръжията — най-невъзмутимо отговори онзи.

— Само че без тестване, става ли? — недоверчиво се усмихна Толята.

— То се знае…

Семьонич заведе купувачите до микробуса и отвори задната врата. Шофьорът включи осветлението в купето отзад.

— О, супер! — не се сдържа Толята.

В тойотата имаше оръжие родно производство.

— Ето! — Слабичкият мъж взе един от картечните пистолети. — Страхотна играчка. Модел „Кедър“. Конструкцията е разработена от Константин Драгунов. Деветмилиметров е. Теглото му е килограм и четиристотин грама. Вместимостта на пълнителя е тридесет патрона. Ефективната далекобойност е петдесет метра. Има много добра скорострелност.

— А заглушител? — попита Толята.

— Заглушителят върви в комплект с лазарен мерник като допълнителни опции към продукта.

— Става.

— Оръжието е хубаво. Между другото, само ченгетата още не са го приели на въоръжение.

— Я гледай ти! — зарадва се Толята. — Значи, казваш, ченгетата нямат такова оръжие. Супер! Ще ги поизпотим, без майтап!

— Това си е ваш проблем — студено се усмихна Семьонич. — Ако щете, потете ги, ако щете, морете ги… Моята работа е да ви доставя стоката.

— Абе стоката я взимаме, няма проблем. Какво друго можеш да ни покажеш?

— Автомати. „Калашников“ модел АК-103, скъсения вариант. Теглото му е три килограма, калибърът — седем шестдесет и две.

— Става. Какво друго имаш?

— Пистолети модел „Бердиш“. Теглото му без патроните е осемстотин и десет грама. В пълнителя има петнадесет патрона.

— Върви. Само това ли е?

— Ами както се разбрахме. Нося още и подцевни гранатомети, нощни прицели…

— Ще уредим нещата. Трябва първо да пробваме пушкалата.

— Разбира се — кимна Семьонич. — Цялата нощ е пред нас, има време. А как стоят нещата с парите?

— Всичко е както се разбрахме.

— Отлично. Къде са парите?

— В колата. Ела да ти ги покажа.

Но така и не успяха да стигнат до джипа на Толята. Изведнъж някъде от тъмното съвсем безшумно изскочиха яки момчета в камуфлаж. Появиха се като призраци от нищото, обкръжавайки ги от всички страни, и стремително се нахвърлиха върху мутрите и бойците на търговеца на оръжие.

Семьонич беше повален с лице в калта, някой го притисна с крак в гърба.

До него повалиха Толята. Под натиска на две момчета от СОБР онзи се мяташе като обезумял в калната локва и сипеше проклятия по техен адрес. Затвори си устата само след като една тежка кубинка му изби зъбите.

 

 

— Момчета, блестящо изпълнение! — Подполковник Клепиков, началникът на Светлов и Вершинин, сияеше от щастие. — Такава успешна операция да проведете.

Току-що му бяха докладвали, че тази нощ с подкрепата на момчетата от специалния отряд за бързо реагиране подчинените му са заловили голяма партида незаконно оръжие и са арестували всички — и търговците, и купувачите.

Оръжието било иззето, а арестуваните — изпратени в ареста на най-близкото районно управление на милицията.

— Под камък вода не тече — каза Светлов.

— Откъде получихте информацията?

— Агентурни сведения. Вчера научихме и веднага ги заловихме.

— Отлично! Това е. Засега сте свободни!

Клепиков нямаше търпение колкото се може по-бързо да доложи на шефовете си за героичната операция по залавянето едновременно на две организирани престъпни групировки. Естествено, че ще се изтъкне като главен герой. Впрочем, Игор нямаше нищо против.

За него и Вершинин тази акция беше резултат на дълга и упорита работа и много им се искаше тя да послужи като тласък за разгромяването на оръжейната мафия.

Светлов беше хванал следите на тази групировка много отдавна и бе започнал да разнищва случая. Но го спряха. Първо убиха агента му, след това изпратиха наемен убиец да ликвидира него самия. И ако не беше Никита със странната фамилия Брат, сега нямаше да е сред живите.

Никита беше халосал доста тежко наемния убиец. Главата му беше цяла, но в нея беше пълна каша. Беше изпаднал в пълна амнезия и нищо не помнеше момчето. В началото с Вершинин мислеха, че се преструва, но лекарите потвърдиха диагнозата. След това убиецът внезапно почина. Смърт при загадъчни обстоятелства… Макар да го държаха под засилена охрана.

Мафиотската организация не само се беше отървала от един неудачник и потенциален свидетел, но искаше и да демонстрира на Светлов и Вершинин силата си.

Игор се престори на изплашен и сякаш забрави за търговците на оръжие, но всъщност продължи да работи тайно по случая. Бавно и предпазливо, той се промъкваше към престъпниците, които се бяха осмелили да му хвърлят ръкавица. Беше засегната професионалната му гордост и той не можа да се успокои, докато не разгроми тези негодници.

И ето че днес през нощта беше нанесен първият удар. Съвсем скоро главатарят на оръжейната мафия ще научи кой е планирал и организирал операцията по залавянето на хората му. А тази мафия имаше могъщи покровители в чиновническата върхушка.

Оръжието, което се продаваше на вътрешния пазар, не се доставяше от чужбина, а от родните оръжейни заводи. И при това престъпниците не вземаха какво да е, а оръжие със специално предназначение. Всичко най-ново, най-добро. И за глупака беше ясно, че пипалата на този октопод са много дълги и лепкави.

Само вътрешният пазар да беше! Оръжието се търгуваше успешно и зад граница. На никого досега не беше по силите да спре каналите за доставка. Прекалено много интереси бяха преплетени в този бизнес.

В това Игор Светлов и Лев Вершинин се убедиха още веднъж само след два часа. Началникът отново ги повика при себе си.

Клепиков имаше такъв вид, сякаш току-що са го полели с ледена вода, а после са го подсушили набързо със сешоар с развалена електроизолация.

— Ама че работа… — рече той, гледайки някъде встрани от Игор и Лев. — Ама че работа…

— Какво, намерихме работа на прокурора, така ли? — попита Вершинин.

— Не се прави на много остроумен, Льова! — уморено го погледна Клепиков. — Не ти отива…

— Защо решихте, че остроумнича? Питам ви дали наказателните дела на нашите нощни птици са заведени.

— Възбуждането на наказателно дело е отказано!

Съобщи го с такъв вид, сякаш и самият той не вярва. Впрочем, наистина беше трудно да се повярва, че е възможно. Как така! Престъпниците са заловени на местопрестъплението, с оръжие, има веществени доказателства. А да се възбуди дело срещу тях, било отказано!

— Това ли е официалният отговор? — грубо попита Светлов.

— Игор, само няма нужда да ме вземаш на прицел! — протегна ръка Клепиков, сякаш искаше да се предпази. — Разбира се, че официално никой няма да откаже възбуждането на дело. Но ще видиш, че ще протакат до безкрай.

— И ще пуснат всички след три дни.

— Да… Ако, разбира се, не се даде по-голяма гласност на случая.

— Ами ние ще му дадем.

— И много ще съжалявате за това после.

Не стана ясно заплашва ли ги подполковникът, или ги предупреждава.

— Кой ти каза?

— Онзи от горе! — Клепиков показа с очи тавана.

— А кой е казал на онзи горе?

— А, това, виж, не знам. Аз съм дребна риба.

— Как ще сте дребна риба, другарю подполковник, от големците сте вие.

— Освен това семейството ми е голямо — отсече Клепиков. — И ти, Льова, имаш жена, дете. Само Игор ни е ергенче, няма какво да губи.

— Не ви разбрах, другарю подполковник, искате да ми отнемете партньора ли? — с тъжна ирония попита Светлов.

— Както искате, така го разбирайте. Общо взето, момчета, препоръчвам ви горещо да забравите този случай.

В същото време звънна телефонът. С посърнал вид, Клепиков вдигна слушалката и изведнъж подскочи като ужилен.

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант! Да, другарю генерал… Мисля, че всичко ще бъде наред… Всичко ще бъде наред!… Тъй вярно!… Тъй вярно!… Ще бъде направено!… Слушам! До утре ще е уредено! Довиждане, другарю генерал…

Клепиков затвори телефона и уморено се свлече на стола. Сякаш беше разтоварил сам цял вагон.

— Беше шефът — вяло промърмори той.

— И му обещахте, че всичко ще е наред? Че няма да упорстваме?

— Да. — Клепиков изгледа Светлов така, сякаш го моли за пощада.

— Това не мога да ви го обещая! — отсече Игор.

— Напразно, напразно се инатиш — поклати глава Клепиков. — Можеш да си имаш големи неприятности.

— Ами нали току-що казахте, че няма какво да губя.

— А главата си?

— Заплашвате ли ме?

— Ти какво, Светлов, да не си се побъркал? Общо взето, така стоят нещата, господа офицери! — неочаквано се оживи Клепиков. — Виждам, че имате прекалено много свободно време и се бутате там, където не ви е работа. А това, което трябва да вършите, отлежава. Защо не работите по случая за убийството на гражданите Курцев и Лябов?

— Че какви граждани са те? — учуди се Вершинин. — Те са рекетьори.

— Мутрите също са хора. Защо не сте открили убиеца? — Началникът продължи да изброява цял куп фамилии.

Светлов и Вершинин бяха включени в разследването на масовото убийство на мутрите от една криминална групировка. Първо ликвидирали двама, след това осем души накуп, а после петима. Чистката завършила с още два трупа.

Всички, освен един били убити от един и същи човек. Престъпникът действал много грамотно и решително. Веднага ставало ясно, че е професионалист. И никъде не оставил следи. Той бил и стрелецът от бялата лада осмица, и травеститът с пистолета, и сержантът от патрулно-постовата служба и накрая побелелият немощен старец. А кой се крие зад всичките тези маски, не беше известно.

— Как така не е установено? — възмути се Клепиков. — Ами вашият стар познат? Никита Брат?

— Това са само версии — намръщи се Светлов. — Вярно е, мутрите му търсеха сметка за нещо. Като че ли смятаха да го ликвидират. Но нали нямаме никакви доказателства, че точно той ги е убил.

— А и той не би се справил с такава сюрия народ — добави Вершинин. — Все пак става дума за седемнадесет трупа, представете си само. И не са убити някакви си там немощни хорица, а мутри от висока класа със сертификат.

— Какъв сертификат? Какви ги дрънкаш?

— Какво, да не би мутрите да нямат сертификат за качество? Аа, е, да, нали ги прибрахме. И не ги пускаме. Отнасяме се към тях с цялата строгост на закона. А тези, дето ги хванахме с оръжието, тях трябва да ги пуснем. Значи, те имат сертификат за качество.

— Не се дръж като палячо, Вершинин!

— Не се държа като палячо. Между другото, тази нощ рискувахме живота си. Престъпниците бяха въоръжени с последни модели автоматично оръжие. Цяло щастие е, че всичко мина така гладко.

— Да не мислиш, че не те разбирам, Лев? — отново го помоли с очи за пощада Клепиков. — Много добре те разбирам… Но виждаш, че се намесиха много отвисоко…

— Висшите кръгове на властта. Аферисти, подкупни рушветчии, педали и мръсници — това са те.

— Добре де, Вершинин, така да бъде. Рушветчии са, педали са… Но срещу тази сила не можеш да се изправиш.

— Не мога — кимна му Лев. — А би трябвало.

— Стига, забравихме за този случай. Това не е наша грижа.

— Наша е! — осече Светлов.

— Ваша грижа е Никита Брат! — не можа да сдържи нервите си Клепиков и им кресна: — Лично шефът нареди до утре вечерта да бъде намерен престъпникът. Живи-умрели, но до утре вечер трябва да вкарате Никита Брат зад решетките.

— Ами че него никъде го няма — разпери безпомощно ръце Вершинин.

— А да взема да ви го поднеса на тепсия, не искате ли?

— Няма нужда, сами ще го намерим.

— Тогава напред, яхвайте конете. Нали разбрахте, до утре вечерта. Това е заповед.

Светлов и Вершинин се върнаха в кабинета си.

— Заповед било! — Язвително пародира началника си Лев.

— Прави се на герой на нашето време, мамка му…

— Абе Клепиков е само един памперс…

— Омазана пелена.

— Точно така. Напълнили го с някакви гадости и сега го хвърлят върху нас.

— Е, хайде сега, ние не сме такива надувки, ще се избършем — тъжно се усмихна Вершинин.

— Знаех, разбираш ли, че тези спекуланти имат връзки нависоко. Но чак пък толкова…

Светлов знаеше приблизително каква е структурата на престъпния синдикат.

Начело стоеше изпеченият престъпник на име Виктор с фамилия Мамутов. Прякорът му беше Мамута. Около себе си беше събрал около двадесет престъпници като него — ловки, съобразителни и бързи. На практика се занимаваха с всичко — с доставката на оръжието на място, с работата с клиентите, с пласмента на стоката. Но музиката се поръчваше от други. Точно те даваха тон за начало, а именно — достъпа до източниците на оръжие. А кои точно са тези хора, Вершинин и Светлов не знаеха. Но имаха предвид един много влиятелен бос. Може би именно чрез него Мамута се свързваше с високопоставените си покровители.

Можеха да се доберат и до този бос, и до високопоставените му покровители, дори до организаторите на оръжейната мафия. И все някой ден щяха да го направят. Но Светлов мислеше така преди. Вече дълбоко се съмняваше, че ще успее да реализира тези свои планове. Прекалено силен се оказа противникът, след като самият шеф му върви по свирката.

— Да, не можем да се доберем до тях, много нависоко са — кимна Вершинин.

— Клепиков е прав, можем да си загубим главите. Какво ще правим?

— Не знам. Щом пускат такъв едър улов от мрежите… Не знам…

— Да вземем да притиснем Мамута? Как да го намерим, знаем. Ще го закопчеем, ще му набутаме някое пушкало в джоба, някое пакетче с хероин…

— А на следващия ден ще го пуснат. Щом смятат да пуснат тези вчерашните, какво остава за него… А и Семьонич е къде-къде по-дребна риба.

— Да, прав си, така е. Да вземем да го оставим този костелив орех. Не е за нашите зъби. Гледай, мамка му, какво става в тая държава! Пълен произвол и слободия!

— И да се ядосваш, и да не се ядосваш, все тая — въздъхна Вершинин. — Добре де, да си признаем честно, с този случай се провалихме.

— Да ти кажа, не само се провалихме, а и се набутахме на едно място, дето започва със „з“…

— Ами щом сме наврени там, дай да се измъкваме някак.

— Как?

— Ами от само себе си ще станат нещата. Засега ще се заемем с Брат. А след време току-виж пак затегнем примката около врата на Мамута. Може даже отгоре да ни наредят да го спипаме.

— Добре, хайде да направим така. Не ни е за първи път да сме в изчаквателна позиция. Тайно ще продължим да движим разследването за Мамута, както и преди. А задължително ли е да прибираме Брат?

— Ами нали Клепиков ни нареди. Трябва да сме нащрек, иначе полека-лека ще започне да ни прави мизерии…

— Само че как да го спипаме?

— Ами как, наемаш една бригада мутри и напред. На следващия ден от момчетата и помен няма да остане. Да ти кажа, готов съм под дърво и камък да търся такива момчета като него. Току-виж, след някой друг месец няма да остане нито един мафиот в Москва.

Вершинин не криеше симпатиите си към Никита. А Игор дължеше живота си на него. Може би не го преследваха толкова усилено, но все пак го преследваха. Първият път беше, когато той и бригадирът му по прякор Витал поеха по пътя на войната. Вторият, когато той отново се опълчи срещу групировката си.

Първия път имаха възможност да го арестуват и го направиха. Но го направиха само за да може Игор да го предупреди за опасността, която го заплашва от страна на Витал. Никита си бе направил съответните изводи и в резултат на това отново имаше планина от трупове.

Разследването на убийствата вървеше много мудно. Та нали пострадалите не бяха кои да е, а изявени мутри. Освен това разгромената групировка нямаше покровители от страна на чиновническата върхушка, така че нямаше кой да затяга юздите на следствието.

Търсеха Никита, но без особено усърдие.

Но днес им бяха наредили да активизират издирването — колкото да намерят някаква работа на Светлов и Вершинин и така да отвлекат вниманието им от търговците на оръжие.

— Знаеш ли, струва ми се, че ще намерим Никита в едно кафене. „Калинка“ се казва — предположи Светлов.

— Разбрах намека — озъби се доволно Льова. — Отдавна беше време да хапнем по нещо.

— А и не само да похапнем. Може да поседим няколко часа на чаша топъл чай.

— Ама да не е много горещ. Около четиридесет градуса е добре. Трябва да звънна на жената, че днес ще закъснея.

— Кажи й, че са те изпратили по петите на много опасен престъпник.

— Няма да й казвам само къде ще го търсим… „Калинка, Калинка, Калинка моя“ — изтананика Вершинин и погледна към телефона, който в същия миг иззвъня.

Лев вдигна слушалката.

— Какво?… Кой? Аз ли?! Слушай, какво искаш?… Абе я си гледай работата, тъпо копеле такова… Виж какво, затваряй си мръсната уста! Абе що не си го навреш отзад бе, дебил!

Той натисна копчето за прекъсване на линията и набра някакъв номер.

— Госпожице, на този телефон току-що имаше обаждане. Откъде е?… От уличен телефон ли?… Благодаря ви.

— Кой беше?

— Абе някаква отрепка.

— Какво искаше?

— Опитваше се тактично да ми обясни важността на настоящия момент… Заплашваше ме, с една дума. Каза, че ако не успокоим топката по делото с оръжейниците, лошо ни се пише.

— И ти го прати…

— Там, където му е мястото. И да ти кажа, съгласи се.

— Не ми харесва цялата тая работа. Много добре знаеш, че тези момчета не са някакви клоуни от цирка.

— Нищо, ще се оправим.

Светлов и Вершинин имаха намерение да се заемат с издирването на Никита в малкото кръчме „Калинка“, където винаги ги посрещаха като много скъпи гости. И сега отидоха там. Само че вече бяха забравили за Никита. Друго ги притесняваше в момента.

 

 

Някакво момиче стоеше самотно под дъжда. Беше облечена в платнен шлифер, нямаше чадър. Беше симпатична, даже може да се каже красива. Само че стоеше на доста неподходящо място. Тук обикновено се подвизаваха проститутките.

Никита спря шестицата с цвят на кафе точно до нея. Отвори й дясната врата.

— Качвай се! — махна й, канейки я да седне в колата.

Момичето не се подвоуми нито за момент и веднага се цопна на седалката до него. Усмихна му се срамежливо и махна с ръка мокрия кичур от челото си.

Отблизо не му се стори чак толкова красива, както отдалече. Даже не беше симпатична. Но Никита я съжали. Валеше, беше студено, а тя стоеше съвсем сама на улицата в това лошо време, облечена в някакви жалки парцалки.

— Премръзна ли? — попита той.

— Ами да — кимна му тя.

— Как се казваш?

— Оксана.

— Защо стоиш тук? Сама ли си? Няма ли кой да те наглежда?

— Ами, не, има кой да ме наглежда…

— И кой?

— Ами Валера…

— Кой е този Валера?

— Какво, не се ли сещате?

Никита разбра намека й.

— Какво, ти да не си проститутка?

— Жрица на нощта — поправи го тя.

Хубава работа, на това му се казва да съжалиш нещастното момиче… Но нима не можеш да съжалиш една проститутка?

— Отдавна ли стоиш?

— Ами успях да се измокря до кости.

— Да се беше прибрала вкъщи.

— Нямам дом. Живея с Валера. Той живее с още три момичета. Но сега не мога да се прибера при него. Трябва да работя.

— Откъде си?

— От Днепропетровск.

— Ясно… Дошла си да изкараш мангизи. А дъждът е изгонил всичките ти клиенти. А и мястото не е много добро, тук не кълве много. Друго си е „Тверская“.

— Ами май ще трябва да сляза… — каза Оксана.

Явно изобщо не беше в настроение да слуша празните му приказки. Трябваше да изкарва пари, без значение дали, докато чака клиента, може да си докара пневмония. А и самият клиент можеше да й лепне някоя интересна болест.

— Хайде да отидем у дома — неочаквано й предложи Никита. — Там е топло, уютно, ще пийнем по кафенце, ще послушаме музика.

— Който поръчва, плаща, нали знаеш.

— Да, разбира се. Колко ще струва?

— Ако е за цяла нощ, петдесет долара.

— Стига бе! Само толкова?

— Може и сто — бързо реагира Оксана.

Никита само поклати глава, без да казва нищо. Бедното момиче, смазал я е животът, направо я е хвърлил в калта и трябва да се мъчи като грешен дявол, за да оцелее…

— Да тръгваме тогава.

Никита беше наел едностаен апартамент в район „Чертаново“. Никой не знаеше за него, дори родителите му.

Бе изиграл добре картите си и накрая обра цялата печалба. Бермуда получи куршум в челото, мутрите, които искаха да го ликвидират, също ги нямаше вече. А останалите момчета от групировката бяха арестувани от ченгетата, и то заради големия шум, който Никита вдигна с убийствата. Освен това Бермуда застреля Черпака. Настана пълен хаос, с една дума…

Следващата му стъпка беше реабилитацията. Общата каса беше в неговите ръце. Можеше да си присвои парите, но скъперничеството в този случай щеше да предизвика само нова обиколка по виражите на смъртоносната гонка. А Никита искаше спокойствие, искаше да се измъкне от криминалния свят. Затова му се наложи да се обърне към Краля. Нека той реши какво да прави с касата на групировката — дали да напълни своята каса с тези пари, или да вземе само част от тях, а останалите да даде на групировката, която ще се настани на осиротелите черняевски територии.

Краля обеща, че никой няма да закача Никита. Съвсем наскоро това беше потвърдено от авторитетния бос, чиито бригади си приватизираха безстопанствените територии на черняевската групировка.

Сега Никита беше съвсем обикновен човек. Не беше обвързан с никого, или по-точно не му тежаха вече оковите на непредсказуемата братска дружба на мутрите. Вярно, че за изходния си билет трябваше да плати с кръв. Добре че не беше с неговата поне, а с чужда.

Измъкна се от групировката, но сега го преследваха ченгетата. Нямаха преки улики срещу него, това го знаеше със сигурност, но го подозираха за убийствата и затова в момента го издирваха. И ако го намерят, щеше да прекара доста дни и нощи в следствения изолатор. А после месеци, ако не и години ще трябва да се задушава в някаква затворническа килия, докато не получи оправдателно решение от съда.

Затова се беше преместил тук, в тази тиха, скромна квартира. Движеше се е легалните си документи, но се стараеше да не се набива на очи, за да не попадне в ръцете на ченгетата. Кой знае, може вече да са разпространили негов фоторобот…

— Апартаментчето не изглежда никак зле — каза Оксана, когато влязоха в квартирата му.

— Старая се — небрежно подхвърли той.

Качественият ремонт, хубавите мебели, банята с плочки, вносната техника, уютът — всичко това не беше негова заслуга. Беше наел апартамента в този вид. Вярно, наложи се да доплати доста солидна сума, но Никита не се скъпеше. Нали все пак щеше да живее в този апартамент, а не просто да съществува. Вече беше „свалил оръжието“ и нямаше да се налага да се изнася оттук спешно.

— Можеш да си вземеш душ, ако искаш — каза Никита, подавайки на Оксана чисто нова хавлия и кърпа в целофанова опаковка.

Тя оцени жеста му и го възнагради с признателна усмивка.

След това пиха шампанско. Оксана му разказа за тежката си съдба, а Никита я слушаше и й съчувстваше искрено.

Можеше да помогне на това клето момиче, можеше да я отърве от лапите на сутеньора й, даже да я приюти при себе си. И ако му е добре с нея, то… Стой!

— Да можех да си намеря такъв мъж, който да има всичко: голяма къща, мерцедес, да се къпе в пари…

Оксана започна да мечтае на глас. Думите й внесоха лека горчилка в сладкия романтичен унес на Никита. Край, вече не може да става и дума за някакви сериозни отношения с нея… Достатъчна му беше Лена. Тя също искаше какво ли не…

— Време е да си лягаме — каза Никита.

Изведнъж тонът му стана студен. Вече нямаше желание да разговарят.

— Да, разбира се — кимна момичето.

Тя стана, олюля се леко и с едно движение на ръката смъкна хавлията от себе си. Под нея нямаше нищо, само красиво стройно тяло с пълен комплект напълно зрели женски прелести…

— Защо го правиш? — сухо попита Никита.

— Да не би да съм дошла напразно? — учуди се тя. — Нали ми обеща сто долара.

— И така ще ти ги дам.

— А, не, няма да стане. Да не съм саката, че да вземам подаяния.

Да, Оксана определено не приличаше на саката. Беше хубава жена. При това много хубава, а освен това гола. А пък той все пак беше мъж. Не беше обратен, нито импотентен. Затова изобщо не възрази, когато тя се приближи, седна върху коленете му и се зае със служебните си задължения.

 

 

Лев Вершинин се прибра вкъщи много късно, в полунощ. Заседяха се с Игор в „Калинка“. Пийваха си водчица с хубаво мезенце и сладко си приказваха. И от време на време поглеждаха към входната врата — току-виж „оръжейните“ главорези нахлуят с автомати в ръка и ги направят на решето. Пистолетите в кобурите им бяха в пълна бойна готовност за всеки случай, със свалени предпазители…

Но нищо не се случи. Никой не се опита да ги нападне. Към единадесет и двамата се запътиха към къщи. Лев седна в старичката си лада двойка и след около половин час си беше у дома.

Тъкмо пъхна ключа в ключалката и забеляза, че вратата е отворена. Обзе го много лошо предчувствие, кръвта му застина в жилите. Лев бързо извади пистолета от кобура и внимателно се промъкна в антрето. Нямаше никого… В хола също беше празно… Само килимът беше намачкан, сякаш стадо мамути са минали през него…

Намери жена си и дъщеря си в детската стая. Катя и Вика седяха прегърнати на леглото и тихо ридаеха.

— Какво се е случило? — глухо попита Лев.

Катя подскочи като ударена от ток. Обърна се рязко към него и го прониза ненавистно с поглед.

— Проклет да си!

Не беше очаквал такова нещо от нея.

— Катя, какво ти става? — шашардисано се втренчи в нея Лев.

— Проклет да си и ти, и твоята служба… — вече много по-тихо, почти шепнейки каза тя.

— Ама какво е станало тук в крайна сметка?

— Изнасилиха Вика. Ето какво!

Катя хлъцна и пак заплака горчиво, прегръщайки още по-силно дъщеря си. Вика също заплака, обливайки се цялата в сълзи.

Катя беше на тридесет и шест, а Вика — на петнадесет. Лев имаше все още млада жена и вече голяма дъщеря. Те винаги са се разбирали като приятелки, не се караха, не се дърпаха. И изведнъж това…

Изнасилили Вика… На това просто не можеше да се повярва…

— Кой… Кой го направи? — Вершинин се задушаваше от ярост.

Само да му падне изнасилвачът… Това ще е последната секунда в живота му.

— Питам ви кой го направи! — кресна им той.

Накрая Катя го чу.

— Тези, които изнасилиха и мен… — каза тя и се замята в истеричен плач.

Вершинин трябваше да положи невероятни усилия, за да я накара да говори.

— Те… Те нахлуха в апартамента — хълцайки започна да разказва тя. — Бяха четирима, всичките едни огромни, силни… Мен ме блъснаха на килима, Вика я замъкнаха в нейната стая… И се започна… Изнасилиха ни, разбираш ли!

След това му съобщи най-ужасното… Престъпникът изнасилил Катя в ануса и казал, че именно това му е наредил мъжа й.

— Казал си му да си го навре отзад…

Вершинин изрева като лъв. Сега нямаше нищо по-важно в живота му от това да отмъсти на тези кучи синове. И ще го направи. Ще ги унищожи…

Телефонът звънна в два през нощта. Лев грабна слушалката и чу нечий противен глас:

— Е, какво, ченге! Сега разбра ли, че сме сериозни хора?

— Как можа, педал мръсен?! — избухна гневно Лев. — Какво си направил, нищожество такова? Защо не се срещна с мен?

— Какво, и на теб ли искаш да си случи същото?

— Ще ви спипам аз, копелета гадни!

Телефонната слушалка изпука в ръцете му, сякаш беше вратът на долния негодник.

— А, виж, това не те съветвам да го правиш… Следващия път ще убием и теб, и жена ти… Нали разбра вече, че не хвърляме думите си на вятъра.

Изродът му съобщи това със зловещ гробовен глас и Вершинин ясно осъзна, че това не е просто заплаха.

— Помисли си, ченге. Добре си помисли…

— Гад мръсна! — прецеди през зъби Лев.

Опитът за покушение върху живота на Игор, опозоряването на семейството на Лев — всичко това бяха брънки от една и съща верига. Следващата брънка щеше да бъде смъртта на Катя и Вика. Вершинин не можеше да допусне това да се случи.

Той се задушаваше от злоба, но това беше злоба от безсилие.

— Това са само празни приказки, ченге… С една дума, държим те под око. И приятелчето ти също. Ако направите само една грешна стъпка, край. Можеш да поръчваш ковчези на семейството си.

В слушалката се чу монотонен сигнал.

Сякаш всичките му силици изпи този разговор. Ръцете му трепереха и дълго не можа да намести слушалката върху телефона. После бавно се дотътри до креслото и уморено се отпусна в него.

Главорезите го бяха притиснали от всички страни. Само да посмее да се възпротиви, и ще остане без семейство. Осъзнаваше го много добре. А той не би преживял смъртта на Катя и Вика.

Лев застена от ярост и безсилие. Не искаше да загуби семейството си, но и не можеше да остави тези копелета да се измъкнат безнаказано.

 

 

Оксана изхвърча от гнезденцето му рано сутринта. Никита мушна в джоба й сто долара и без никакви угризения на съвестта й показа вратата. Вчерашното му съжаление към нея се беше изпарило като дим. Вчера беше потискащо мрачно, влажно, валеше дъжд и се бе размекнал, бе навлажнил очите. Но днес слънцето се бе показало зад прозореца, локвите бяха изсъхнали и навлажнените му очи също пресъхнаха. Не трябва да съжаляваш хората, които нямат нужда от това.

И себе си нямаше смисъл да съжалява. Всичко беше наред! Всичко беше просто чудесно!

С тези мисли Никита си легна отново и заспа като къпан.

Събуди го звънецът на вратата. Той стана и хвърли един поглед към стенния часовник — беше единадесет, почти обяд…

На гости му бяха дошли ченгетата. Никита не бързаше да им отваря. Но те бяха много настоятелни…

— Отворете, гражданино — заповеднически каза нисък мъж с шкембе и пагони на капитан от милицията. — Виждам, виждам, гледате ни през шпионката!

Той извади от джоба си червеното удостоверение на милиционер, отвори го и го поднесе към шпионката.

— Аз съм капитан Пуговкин — представи се той. — Кварталният… Искаме само да погледнем регистрацията ви по местожителство. Отваряйте!

С паспорта на Никита всичко беше наред, в смисъл, с регистрацията. Но с останалото… Все пак той отвори вратата. Къде ще ходи?

Веднага след Пуговкин в апартамента влезе мъж в цивилни дрехи и двама сержанти-постови.

— Дайте си паспорта, младежо! — настоя кварталният.

Без изобщо да се противи, Никита му подаде червения си паспорт със сърп и чук на кориците. Пуговкин го попрелисти отгоре-отгоре и го подаде на цивилния. Той погледна само първата страница.

— Ето че най-после се запознахме с вас, господин Брат — усмихна му се небрежно.

— За какво става дума?

— Аз съм старши лейтенант Колобов — представи се той. — Оперативен пълномощник на криминалната милиция…

Кръвта на Никита застина в жилите му. Явно работата беше по-дебела от обикновена проверка на паспортните данни.

— Трябва да ви арестуваме — каза Колобов.

— Това пък защо? — занервничи Никита.

Оперативният пълномощник тайно даде знак на сержантите. Те се доближиха до Никита, хванаха го за ръцете и ги събраха зад гърба му. Колобов с неприкрито удоволствие щракна белезниците върху тях.

— Какво право имате да ме арестувате?

— Засега само за изясняване на обстоятелствата. А после ще заведем наказателно дело срещу вас.

На Никита му олекна малко на душата. Искат да заведат наказателно дело срещу него, а на него му олекна… Ако го арестуваха по подозрение за извършените убийства на мутрите, нямаше да има нужда да се завежда дело — то отдавна вече беше заведено, и просто биха го призовали по него като заподозрян…

— Какво съм направил?

— Ами днес в районното беше подадена жалба срещу вас. Едно момиче се оплака.

— Какво момиче?

— Ами тази, която е била при вас през нощта.

— Оксана ли? — прецеди през зъби Никита.

— Ето, виждате ли, потвърждавате факта, че тази нощ сте имали гостенка. И сте я изнасилили.

— Какво?! — Никита не можеше да повярва на ушите си.

— Изнасилили сте я и при това по най-извратен начин.

— Това е лъжа! Тя сама…

— Знаете ли, младежо, може и да ви вярвам. Но фактите са си факти. Потърпевшата си е направила снимка на контузиите от побоя, потвърден е и фактът за наличие на полов контакт. Страхувам се, че не можете да се измъкнете. Отведете го!

Изведоха Никита на улицата, качиха го в една затворническа кола и го откараха в районното.

Ако някой друг беше на негово място, щеше да си чука главата в стената, да проклина съдбата си, но Никита бе свикнал да попада и в по-сложни ситуации от тази. Затова разсъждаваше съвсем трезво и спокойно, методично анализираше събитията.

Нямаше никакво съмнение, че срещата му с Оксана е била нагласена, чиста шашма. Вчера му бе се отдала, а тази сутрин написала жалба срещу него. Бил я изнасилил! Арестуваха го, но след някой друг час сто процента щеше да получи оферта — демек, дай еди-колко си пари и Оксана ще оттегли жалбата. Всичко е ясно…

А пари имаше, бяха му останали десет хиляди и малко отгоре. Интересно, колко ли ще му иска Оксана? По-точно не тя, а онези, които стоят зад нея.

Никита даже не й беше ядосан. Не мислеше да отмъщава и на онези, които са я накарали да извърши това. В крайна сметка всеки си изкарва парите както може. Сам си беше виновен за всичко. Как можа така да се подведе…

Закараха го в районното и го тикнаха в ареста срещу дежурното отделение. След около петнадесет минути се появи Оксана, с нея бяха и двама бабаити. Трябва да бяха братята й, иронично се подсмихна Никита, дошли са да искат обезщетение за опозорената чест на сестра си.

Оксана отиде до прозорчето на дежурния, а „братята“ се обърнаха към Никита. Гледат го и му правят разни гримаси — демек, хвана ли се, брато…

Единият вдигна ръка, а в нея картонче, на което беше написана цифрата две с три нули отзад. Две хиляди долара. Всичко е ясно.

След малко в играта ще се включат и ченгетата. Най-вероятно играят партия с тези двамата. Те също ще вземат своя дял. Затова механизмът на обработване на балъците работи безотказно при тях. И бързо — Никита силно се надяваше на това.

Оксана и „братята“ си тръгнаха. Сега сигурно щеше да се появи някой от ченгетата и щеше да му предложи да се разберат с добро…

Може пък събитията да не се развият точно така, както си мисли. На Никита даже му стана интересно точно по каква схема за обработване работят.

Но цялата система изведнъж се провали. Защото в районното се появи капитан Светлов.

Игор мина покрай дежурния, поздрави го с леко кимване. Явно бе чест гост тук. Съвсем разсеяно хвърли бегъл поглед към ареста и продължи нататък. Но не успя да направи и две крачки, и рязко се спря. Обърна се и учудено се вторачи в Никита.

— Ти? — Само това успя да се изтръгне от гърдите му.

— Здраве желаем, другарю капитан! — поздрави го Никита.

— Никита! Как попадна тук? Макар че сам ще разбера.

Светлов се приближи до прозорчето на дежурния и поговори с него. След това се качи на горния етаж. След около десетина минути се върна със старши лейтенант Колобов и един сержант.

С много кисела физиономия, Колобов нареди на сержанта да сложи белезниците на Никита и да го заведе в някакъв кабинет.

Само след пет минути Никита седеше на табуретка в светлия просторен кабинет под надзора на сержанта. Там имаше някакъв лейтенант, който тракаше на пишещата машина с цигара в уста. При появата на Светлов той веднага стана и излезе. Сержантът също изчезна.

Светлов и Никита останаха сами.

— Хвана ли се накрая, гълъбче — без капка злорадство каза Игор.

— Рано или късно, всеки си намира майстора…

— Именно…

— Само че аз не съм виновен за нищо.

— Пак ли почваш старата песен? — пренебрежително махна Светлов. — Нямам намерение да те разпитвам. Има си следователи за тази работа, те да те въртят на шиш.

— За какво да ме въртят на шиш?

— А ти не знаеш, така ли?

— Нищо не знам.

— Ясно… Шестнадесет трупа са на неговата съвест, а той нищо не знаел… И това са тези, които си убил сам. А ако вземем да броим и онези, на които в комбина с Витал видяхте сметката…

— Няма такова нещо.

— Няма — кой знае защо се съгласи Игор. — Ако си говорим честно, срещу теб няма железни улики. Още нищо не се знае. Но нали разбираш, следствието може да се протака година, две…

Никита се вгледа внимателно в очите му — личеше, че не е много щастлив от факта, че е задържал особено опасен престъпник. Но се радваше на друго. Просто се радваше на срещата с него. Сякаш беше срещнал някой стар приятел…

— Абе разбирам аз…

— Не искам да те прибирам. — Игор сниши глас. — Но ще се наложи… Началникът ме притисна снощи. И на Вершинин му стегна юздите. Доведете ми Брат, казва, и това е…

— Ами заведи му го, какво чакаш…

— Сега ще тръгнем… Но ти не се притеснявай, ще те измъкна. Имам нещо наум… И по принцип, за теб имам големи планове — оживи се Светлов. И изведнъж посърна. — Случи се нещастие, Никита, голямо нещастие…

— Какво е станало?

— Направиха страшна мръсотия на Лев. Направо го съсипаха… Няма да ми повярваш, но на човека му иде да се обеси…

— Не мога да повярвам.

Този рижав енергичен здравеняк да се беси? На това наистина беше трудно да се повярва.

— Да, но е самата истина.

— Какво се е случило всъщност?

— Извинявай, но не мога да ти кажа. Това е тайна. За нея знаем само аз и Лев… Да, между другото, имат намерение да те обвинят в изнасилване.

— Абе цялата история е нагласена. Чиста шашма си е това — започна да обяснява Никита. — Взех си проститутка и всичко си беше както трябва. А на сутринта надраскала някаква жалба и дошла директно тук. Братята й идваха, демек сутеньорите й. Вече ми намекнаха за две хиляди долара…

— Стига толкова, можеш да не продължаваш нататък. Всичко е ясно. Ще оправим нещата. И останало ще уредим. А сега ме извини, но…

Появи се сержантът, а с него дойде и един милиционер с автомат и бронежилетка. Изведоха Никита от районното под засилена охрана и го качиха в преградения с решетка отсек на затворническата кола.

 

 

Двама бабаити седяха в една кола пред районното управление на милицията и дълго чакаха някого. Най-после се появи старото им приятелче — едно ченге. Той седна в техния „Опел Вектра“ и унило въздъхна.

— Стана засечка…

— Защо така?

— Унищожих жалбата…

— Абе ти луд ли си?

— Нали ви казвам, стана засечка. С този тип се заеха момчетата от РУОП… Появи се някакъв капитан, мерна го и го извади от ареста. Разтича се, разшета се, дяволът… А после ми казва: „Жалбата трябва да изчезне. Че работата е много сериозна“. Момчето ще го съдят за доста тежки престъпления. Изнасилването за него е дребна работа. А пък момичето и нейната жалба могат да я включат между другото към делото. А делото ще се гледа от важни клечки, от Главна прокуратура. И ако нещо с жалбата й не е наред, ще разгонят фамилията на момичето. Всички ще го отнесат.

— Значи се издънихме.

— Ами няма да се бутаме на вълка в устата я…

— А к’ви ги е забъркал тоя балък?

— Балък ли? Не бих казал, че е балък… Престъпник е той. При това печен.

— Да бе!

— Отговорен е за тридесет убийства. И е ликвидирал не кого да е, а мутрите от цяла криминална групировка. Гаранция!

Настъпи дълга пауза. Бабаитите го зяпнаха с широко отворена уста, осмисляйки казаното.

— Не, ама ти сериозно ли? — накрая попита единият.

— Не, шегички си правя.

— Ами то си било страшничко… Значи правилно си направил, че си скъсал жалбата.