Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (8)

Втора глава

Никита си тръгна много доволен от срещата с полицаите. Прибираше се вкъщи, при родителите си. Сега вече имаше неопровержими доказателства за своята невинност. Вече не се страхуваше нито от Капитана, нито от Бичмето. А и от Гирата нямаше причини да се страхува. Сега можеше да си отдъхне, да си почине на спокойствие.

Преди всичко ще си вземе един душ, след това ще изпере парцалите си, ще се належи на воля няколко дни на дивана, а след това ще му мисли.

Качи се безгрижно на етажа си, пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори. Влезе в антрето и се сблъска лице в лице с някакъв тип. Виж ти! Позната физиономия…

Беше охранителят, когото той и момчетата трябваше да укротяват в офиса на Чугунов. Само че какво прави тук?

Всичко си дойде на мястото, когато зад гърба на охранителя се появи самият Чугунов.

— Нещо не разбрах! — злобно процеди през зъби той.

— Ами не успяхме да сменим бравата — каза охранителят, без да изпуска Никита от поглед.

Той беше готов да изпълни всяка заповед на стопанина. Зае бойна стойка, сякаш всеки момент щеше да последва командата „дръж!“. Само че Никита няма да му се даде така лесно.

— Къде са родителите ми? — попита той.

— Как къде, изритах ги на улицата. Този апартамент е мой — мръснишки се изсмя Чугунов.

И кой знае защо, се почеса по големия тумбак.

— Съвсем си изнаглял май. — Никита направи крачка към него.

Стори му се, че охранителят изръмжа. Оставаше и да се нахвърли да го хапе.

— Без обиди! — озъби му се Чугунов, но предпазливо отстъпи крачка назад.

— Внимавай, че може скъпо да си платиш…

— А кой ще ми търси сметка? Ти ли?

— И защо не!

— Абе ти без твоите приятелчета си за никъде.

— А кой ти каза, че не съм с тях?

— Ами че те всичките са на топло в пандиза. Заедно с твоите босове. Хайде, омитай се, докато още съм добър.

— Че ти не си добър! Просто те е шубе да се забъркваш с мен.

— Мен ли ме е шубе?! Зъб!

Никита беше готов за атаката и затова лесно избегна удара и моментално нанесе ответен — един десен в торса и един ляв в главата. Това беше достатъчно охранителят да загуби равновесие. Накрая завърши с къса подсечка — противникът се сгромоляса тежко на пода. А сега какво…

Никита реши да си плюе на петите. Не успя да нокаутира охранителя. Само след няколко минути той ще се свести и ще му скочи пак на бой. А и самият Чугунов не трябва да се подценява — здрав мъжага е, сигурно няма да му е за първи път да се бие. А в комбина с неговия цербер е още по-опасен. Ще го очистят, ще го увият в килима и ще го изхвърлят на някое бунище.

Никита изведнъж рязко отстъпи назад, шмугна се бързо през открехнатата врата и дим да го няма.

Когато слизаше по стълбите, чу как отгоре проехтя гръмотевично:

— Само посмей пак да дойдеш, изрод такъв!

Но Никита нямаше никакви намерения да се подчини на Чугунов. Този гад пак беше отнел апартамента му и отново беше изхвърлил родителите му на улицата, за което, разбира се, ще си плати. Скъпо ще си плати…

След около час той беше в същата онази гадна дупка, в която предполагаше, че ще отидат родителите му. И позна, майка му и баща му бяха там.

Трябваше да преживеят поредния тежък удар — отново ги бяха изритали от дома им. Все още не бяха стъпили толкова стабилно на крака, че да могат да понесат този кошмар, без да се утешат с някоя бутилка водка. Но за голямо учудване на Никита и двамата бяха трезви, а и външно изглеждаха добре — с чисти дрехи, спретнато облечени. И в апартамента също всичко беше наред — подът лъснат, в кухнята чистичко, нямаше и една прашинка, нито боклуче.

— Синко! — зарадва се майка му, когато го видя.

— Научил си вече, нали? — тежко въздъхна баща му и добави: — Ех, да можехме да му пийнем сега…

— Поне съвсем мъничко — заприглася майка му.

Те отдавна да биха пийнали по „съвсем мъничко“, обаче умножено по десет, ако не и по двадесет. И щеше да се почне старата песен на нов глас. Целият процес на лечение щеше да отиде зян…

Но ангелът на въздържанието с широки рамене и юмруци като топузи не им позволяваше да пийнат и капчица.

— Ще ви дам аз на вас едно пиене! — избуча недоволно Артьом.

Той току-що излизаше от банята. Беше по долнище на анцуг, гол до кръста, с мокра коса.

— Ти си тук?! — учуди се Никита.

— Ами да — усмихна му се Артьом.

— А аз си мислех, че си се отказал…

— Напразно си си мислел така. Витал ме ангажира с тази работа. А аз го уважавам много. А и теб, Ник, също. Ама ти какво, да не са те пуснали вече?

— Ами уж…

— Или си избягал?

— Четки ли ми правиш?

— А Витал?

— Витал яката го загази. Ще му лепнат доста годинки. Заради Чугунов. Между другото, тази гадина пак ви е изгонил от апартамента.

— Същият… — мрачно каза Артьом.

— Мръсник е този Чугунов! — каза баща му.

— Изрита ни като мръсни кучета, сякаш не сме хора — закима майка му.

— Нищо, скоро ще се върнете. Ще си имаме много сериозен разговор с Чугунов…

— Ами аз… такова… — запъна се Артьом. — Опитах се да го спра, ама къде ти… Накратко, доколкото разбрах, вече има своя групировка…

— Какво означава „своя групировка“?

— Ами той си поговори с мен. „Хайде — казва, — ела при нас в бандата…“ Аз го питам: като телохранител ли? „Абе не — казва, — при нас вече всичко ще е както си му е редът. Собствения си гръб ще пазим и други ще вземем под закрила…“ Видях момчетата му. Всичките едни напомпени, със златни ланци, пръстени с печати. Мутри, с една дума… Сериозна работа.

Ето защо значи е толкова самоуверен. Предаде групировката на Капитана на ченгетата и набързо спретна своя. Сега и дяволът не може да го изплаши. Благодарение на неговите показания на Витал му лепнаха обвинение в изнудване. А и Капитана и Бичмето ще изкарат някоя друга годинка в затвора. А когато ги пуснат, самият Чугунов вече ще може да им налети с мутрите си. Нали си има вече своя групировка. Пък и криминален опит не му липсва. Едно е сигурно обаче: че изобщо не се страхува от Никита. Точно затова беше конфискувал апартамента. Отмъщаваше си, гадината.

— Е, и защо не отиде?

— Абе ти луд ли си, как ще отида? — зяпна го учудено Артьом. — Нали Витал ми обеща да ме вземе при него…

— Е, и кога ще стане това? И ще стане ли изобщо някога? А Чугунов вече ти пази място.

— Не, аз съм с Витал. Хвана ли се с някого, с него съм до край. Имам си такъв принцип.

— Принцип ли? — учудено го изгледа Никита. — Още малко, ще кажеш, че работиш само за идеята.

— Че защо да не кажа — кимна утвърдително Артьом. — Накъде без идея! Да не мислиш, че ламтя за пари?

— А не е ли така?

— Абе с парите нямам проблеми. Нашите са фрашкани с мангизи. Въпреки че, разбира се, парите също имат значение, но най-важно е протестът.

— Какъв протест?

— Ами хипитата например са протестирали, рокерите, пънкарите също. Но те са били някакви балъци, измет от кол и въже. А виж, мутрите са нещо сериозно. Ето вие с Витал например сте голяма работа, всички се страхуват от вас. Но най-важното е, че вие като че ли хвърляте ръкавица срещу целия свят. Срещу целия този мизерен свят, който направо вони.

— Ей, ти какво, да не си философ?

— Ами, по принцип не. Исках да кандидатствам във философския факултет, но размислих. Философията в университета е умряла работа. Виж, в живота е друго нещо.

— Браво бе! Направо ме разби. Скри ми шапката, казвам ти! На колко години си?

— На седемнадесет.

А изглеждаше на около двадесет. И имаше доста внушителен и сериозен външен вид. Ако срещнеш такъв на улицата, няма да тръгнеш директно срещу него, за да ти направи път да минеш, ще му направиш място той да мине. А я го виж какъв философ бил!

— Значи си готов да работиш само за идеята. Я ме погледни само. Как ти изглеждам?

— Не те разбрах, нещо не ти е наред ли? — сякаш се учуди Артьом.

— Ами вгледай се малко по-внимателно. Панталоните ми мръсни, тениската ми като парцал за под, не съм се къпал от сто години, направо на клошар приличам.

— Е, и какво от това? Да не би да е срамно? Виж, ако беше предал момчетата, ако беше те хванало шубето на срещата за разчистване на сметки, тогава разбирам. А пък телесната нечистота се измива. Освен това основният символ си е на мястото.

— Какъв символ?

— Сребърният ланец.

— Да не мислиш, че той означава нещо за мен? — направи кисела гримаса Никита.

— За мен би означавал много — без да се поколебае, заяви Артьом.

— Така ли? Така ли мислиш наистина?

— Ами да!

Прекалено голям философ беше това момче. И точно в това беше глупостта му. Приискало му се да усети тръпката да е мафиот. За което Никита хич не го беше еня. Докато за него в това беше смисълът на живота.

И можеше да се присмее на Артьом, но не му беше до това сега. Изведнъж му дойде наум една идея.

— Значи се правиш на мутра, а? Стиска ли ти тогава да му налетим на Чугунов? Направо сега. Ти и аз, само двамата.

— Ник, само кажи бе, човек! — Гласът на Артьом даже не трепна.

Да, наистина е маниак на всичко гангстерско. Пълен маниак.

— И ще ти кажа. Само че малко по-късно.

Никита в никакъв случай не идеализираше мафиотския начин на живот. Напротив, даже му се гадеше от него. Но имаше принцип — щом си се хванал веднъж на хорото, ще го играеш до край. И ще го изиграе до край, задължително ще го изиграе. Ще постигне своето. Ще го научи този Чугунов, ситно-ситно ще му заиграе той по свирката.

— Казваш, че с мангизите нямаш проблеми…

— Щом го казвам, значи е така.

— Това е добре. А какво ще кажеш да ми дадеш назаем, да кажем, около двеста долара?

— Абе нямаш грижи!

— А сега може ли?

— За какво говорим изобщо?

— Е, благодаря ти, братле!

Идеята, която току-що му беше хрумнала, прерасна в цял план. И Никита беше готов веднага да се заеме с осъществяването му. Но първо трябваше да се изкъпе, да се изпере, да си почине, а утре пак ще се залови за работа…

 

 

Намираше се в Тулска област, пътуваше към село Кутово. Кандилкаше се в един раздрънкан автобус, който едва креташе по някакъв забравен от бога разбит път. Наоколо — само прах, жега, задуха. А на това отгоре и цялото возило се тресе.

Никита беше безкрайно изтощен, докато стигна до мястото.

Отне му цяло денонощие, за да разбере къде живее бабата на Вовата. Не беше много сигурен, че ще успее, но му провървя. А може пък да е проработило шестото му чувство.

Възможно е да пропилява ей така на вятъра заложбите си на частен детектив. Забаламоса родителите на Вовата, размъти им акъла и майка му, без да се усети, се изпусна за адреса на бабата. А родителите на баща му бяха от Москва, така че веднага отпаднаха като вариант.

Само че дали наистина Вовата е при баба си на село? Ще е жалко, ако не е така… Много му трябва Вовата сега. Трудно би се справил без него.

Завари Вовата на една пейка. Седеше в компанията на селските ергени и моми пред къщата на съседите. Наблизо беше паркирана новичка лада деветка, а от нея гърмеше музика. Вовата се беше надул като балон, обясняваше нещо разпалено, ръкомахаше. Момчетата го слушаха с отворена уста, а момичетата направо си бяха глътнали езиците. Отгоре на всичко едната от тях се беше увесила на врата му. Беше сложила длан на коляното му и постоянно приплъзваше ръка към дюкяна му. Ами че как иначе, нали е първи ерген на селото.

Никита се приближи незабелязано. Не защото беше невидим, а просто така стана.

— Здравейте, момчета! — каза високо той.

Вовата чак подскочи от изненада.

— Ти тук?! — ококори се насреща му изплашено.

— Изненадах те, нали? — Никита се ухили до ушите.

Но Вовата не го разбра правилно.

— Чакай малко, аз ей сега… — Той започна плахо да отстъпва назад към портата. — Ей сега…

Отвори я и дим да го няма през двора на съседите.

— Абе какво ти става бе, брато?

Доста озадачен от реакцията на Вовата, Никита веднага се юрна след него.

Опитваше се да му избяга през градините, само че не тичаше много бързо. Явно се беше пристрастил към домашната водчица и я започваше отрано. Трудничко му беше да тича.

Прескочи една ограда и се насочи към някакво езеро. Никита даде още газ и в крайна сметка Вовата разбра, че няма да може да му избяга. Той изведнъж спря и се обърна към преследвача си.

Дишаше тежко, в очите му се четеше отчаяние на обречен.

— Е, защо не стреляш, брато? — попита почти разплакано.

— Абе ти да не си превъртял тотално бе, брато? — каза Никита, завъртайки пръст до слепоочието си. — Да не те държи още алкохолният делир?

И в този момент започна да схваща каква е работата. Вовата се страхуваше от него, наистина. И то не просто така, а направо умираше от страх. В лицето на Никита той виждаше възмездието. Но за какво? Възможно ли е да е заради предателство?

Да, сигурно е това. Вече е ясно защо Светлов знаеше къде се крие. Уж случайно се изпусна тогава. А може пък да не е така… Но фактите са си факти — явно не само Гирата се е огънал под натиска на ченгетата. И Вовата се е огънал. Ето защо се е криел. Ето защо се опитваше да избяга от Никита.

— Кой те изпрати? Капитана ли? Бичмето? Или Витал?

— Те не знаят нищо. Само аз знам. Защо го направи?

На Никита много му се искаше да получи потвърждение на догадката си. В такъв случай щеше да има още един коз срещу Чугунов.

— Брат, ами… пречупиха ме — тежко въздъхна Вовата и наведе глава. — Първия път не им се дадох. Но вече бях на границата. Не можех да изтърпя същото още веднъж… Измъчиха ме гадните ченгета… Е, какво ме гледаш, хайде, стреляй!

— Братле, ами че аз даже пистолет нямам, как да стрелям…

Чак сега Вовата отвори очи и разбра, че Никита наистина няма пистолет.

— Защо си без пистолет? Нали си дошъл да ме очистиш.

— Занасяш ли се с мен? Защо ми е да те ликвидирам? Мен не си ме предавал.

— Ами да, не съм. — Погледът на Вовата постепенно започна да се избистря.

— Но виж, Гирата ме предаде. Направо ме натопи. Хвърли ме в ръцете на ченгетата. А пък те така извъртяха нещата, че Капитана и Бичмето да си мислят, че аз съм предал цялата групировка. А може пък ти да си насъскал ченгетата срещу мен?

— Как бе, моля ти се?! Аз нямам пръст в тая работа, честен кръст… Слушай, ти как изобщо ме намери?

— Хайде да не говорим за това сега. И по принцип, хайде да забравим за твоята издънка. Аз ще си мълча. Гроб съм, честна дума.

— К’во, верно ли няма да кажеш на никой?

— Давам ти мъжката си дума.

— Е, добре тогава… Защо тогава дойде?

— Страхувам се да не ти се случи нещо.

— К’во? — настръхна отново Вовата.

— Ами ако още някой разбере за твоята издънка… Нали ще те загробят.

Вовата мълчеше потиснато.

— Накратко, има един изход.

— Наистина ли?

— Трябва да стъпим на гушата на Чугунов.

— С кого?

— Ами ти, аз… Има и още едно момче.

— Познавам ли го?

— Виждал си го. Свястно момче е.

Никита имаше предвид Артьом.

— Че ще го нагърбим, лесна работа, ама каква е идеята? Да му предложим гръб ли? Че той е голтак…

— Той вече си има свой гръб. Направил си е групировка. От силовите. Сега си има свои мутри, ербап момчета.

— Ама той май верно бръщолевеше нещо, че преди време е рекетирал балъците — сети се Вовата.

— Ами смятай, че се е върнал към миналото си.

— И ние ще го притиснем. Тримата ли? Нещо не мога да схвана…

— Малко сме — кимна му Никита. — Но трябва да го притиснем. Яката да го притиснем, да му стопим лагерите.

— И от к’ъв зор?

— Защо, мислиш, ни прибраха ченгетата? Чугунов ни е натопил. И не стига това, ами ченгетата обвиняват Витал за всичко. Един вид, Витал го изнудвал за пари. С една дума, на всяка цена трябва да принудим Чугунов да се откаже от показанията си.

— Ясно — кимна одобрително Вовата. — Веднага да беше казал! Но нали той си има своя групировка. Казваш, печени били.

— Нали ти казвам, на всяка цена трябва да го огънем. На карта е поставена репутацията ти — използва коза си Никита. — Помисли си само как ще започнат да те уважават момчетата, ако успеем да изиграем хитро тази комбинация.

— Да, наистина много ще ме уважават — съгласи се бързо Вовата. — И казваш, ще изляза сух от водата…

— Много вероятно.

Никита не го твърдеше със сигурност. Кой знае дали групировката ще му прости наистина предателството. Едва ли… Въпреки че всичко се случва.

— Но ти няма да ме издадеш, нали?

— Нали ти казах, гроб съм.

— С една дума, друг избор нямам. Добре де, ще си стягам багажа за столицата.

 

 

Пристигнаха в района си в Москва с колата на Вовата — лада деветка с цвят на мокър асфалт. Беше новичка и доста пъргава. Зад волана седна Никита. Вовата не можеше да кара, защото още от сутринта си беше дръпнал, и през целия път до града продължи да се налива.

— Това е нещо като допинг — обясняваше той на Никита. — Предстоят ни важни разговори, а ся, нали ме разбираш, мога да рекетирам само ако съм се подкрепил…

Вовата се срамуваше. Чувстваше се предател. А пък сега трябваше да се държи на ниво, да вдъхва респект. С една дума, трябваше да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Ето защо така усилено надигаше бутилката. А може пък угризенията на съвестта да са само повод за напиване…

— Един вид, така се зареждам със спортна злоба — продължи той.

Ето ти още един философ. Никита се подсмихна под мустак. Прави му чест, че съвсем не изглежда пиян. Злобен? Да. Самонадеян? Да. Но не и пиян. И разсъждаваше много трезво.

— Разбрах, че ченгетата не са прибрали всички момчета.

— Да бе, оставиха, за разплод да има…

— Да ти кажа, според мен биячите продължават да контролират основните ни райони.

— Честно казано, не съм се интересувал толкова подробно.

— А трябваше. Ами кой тогава ръководи нещата сега?

— Май Гирата се прави на шеф.

— Ама нали ченгетата го окошариха.

Никита разказа на Вовата за ареста на Гирата. Но премълча, че лично той има голяма заслуга за това.

— Добре де, ще видим на място.

Наближиха ресторанта, в който Капитана и Бичмето обичаха да разпускат. Кръчмата беше нещо като щабквартира на групировката.

Нищо не се беше променило в нея, откакто бяха прибрали Капитана и Бичмето. Може би само това, че местата на босовете сега бяха заети от някакви непознати момчета. Трима.

— А, Джина! — позна единия Вовата.

Той се приближи до масата им с бавна и небрежна походка и също толкова небрежно даде на всеки по една лапа.

— Вова, ти ли си бе, човек?! — възкликна, сякаш много изненадан от появата му, бабаитът по прякор Джина.

Вовата беше напрегнат. Но това го забеляза само Никита. Изглежда, се страхуваше, че всеки момент могат да му кажат директно в очите страшната присъда.

— А ти к’во си ме зяпнал така? — изгледа го с пренебрежение Вовата и без да попита, седна на един от свободните столове. — К’во, да не видя призрак?

Придавайки си важен вид, той извади от горния си джоб кутия марлборо, тръсна една цигара и я захапа. Но никой не се натисна да му даде огънче. Наложи се да си запали сам. Никита помести един стол до масата и също седна, но не кръстоса крака — тази поза не беше удобна за бърза реакция и заемане на бойна стойка. Че кой ги знае как ще се държат тези момчета.

— Абе не видях призрак, ама казват, Вова, че те е отнесло течението…

— В смисъл?

— Ами веднага щом са те пуснали, си се покрил някъде.

— Имах си работа. Каква, не те засяга. Ясно ли е?

— Е, какво ми се пениш сега…

— К’во каза, я повтори!

Вовата налетя на Джина като хала, повали го на земята заедно със стола. Притисна гърдите му с коляно и му заби един юмрук в лицето. Приятелчетата не се осмелиха да му се притекат на помощ. Все пак Вовата не беше някакъв сульо, а и Никита всяваше респект с външния си вид.

— Няма да ми говориш така, разбра ли! — заплашително каза Вовата, стискайки го за врата. — Боклук нещастен, ето какво си! Не ми се прави на голяма работа, бияч смотан, да не те направя на кайма набързо.

— Абе стига бе, човек, к’во ти става! — опитваше се да се измъкне от здравата му хватка Джина.

Вовата стана от него и се върна на мястото си.

— Хайде, сядай и ти — каза му Вовата. — Трябва да поговорим.

Той явно се чувстваше господар на положението и Джина го прие като факт.

— Така ли? — наостри уши той.

— Кой замества Капитана?

— Аз.

— А преди това?

— Гирата.

— Нямаше ли кой друг?

— Ами нали всички големи ги прибраха… А Гирата нали уж също е от тях…

— Уж — ехидно се подсмихна Вовата. — Ти също ли се водиш от големите?

— Ами момчетата ме уважават — замрънка Джина.

— И Капитана те е оставил да контролираш нещата след Гирата. Личен разговор ли имахте по този въпрос?

— Ами Капитана и Бичмето ми пратиха бележчица. Казват, един вид, дръжте се момчета… А пък останалите решиха, че аз трябва да ръководя всичко.

— А колко човека останахте?

— Абе шепа хора сме…

— По-точно?

— Ами около двадесетина момчета ще има.

— Събери всички.

— Няма как да стане — смутено промърмори Джина.

— Защо? — намръщи се Вовата.

— Почти половината се покриха някъде.

— Някъде ли? — презрително се усмихна Вовата. — А ти за какво си тука бе? Защо си позволил да се покрият? Добре де, колко човека можеш да събереш?

— Ами около десетина…

— Какво правят в момента?

— Организирах патрул. Обикаляме обектите.

— А ти защо си тук? Защо не наглеждаш обектите?

— Ами нали и тук трябва да има човек…

— Ами да си беше стоял сам тука. А тези двамата биячи можеше директно да ги пратиш при останалите.

— Ама момчетата се справят чудесно и сами, сериозно…

— Какво, нямаше ли нападения от други групировки?

— Не.

— Какво искаш да кажеш, че никой не се е опитал да ни вземе обектите?

— Не, изобщо никой не е припарил.

— Това е като затишие пред буря. Задължително някой ще ни налети — реши Вовата. — Момчетата се броят на пръсти. Е, нищо, ще се отбраняваме някак.

Сякаш бе предчувствал, че ще се случи нещо. Още не беше поръчал на сервитьора, вратата на ресторанта се отвори с гръм и трясък, в залата влязоха шестима мутри и бавно и тежко се насочиха към него, поклащайки се.

Джина и биячите му осезаемо се напрегнаха и започнаха притеснено да шарят с очи. Изплашиха се. Вовата също се разтревожи, както и Никита. И на двамата им замириса на кръв. Но външно не показаха безпокойството си. Шестимата късо подстригани бабаити се приближиха към масата.

— Кой се води шеф тука? — грубо попита най-старшият от тях. Лицето му беше налято с кръв, гледаше страшно с по-мътнелите си очи.

— Кой си пък ти, че питаш за шефа? — след дълга пауза пренебрежително попита Вовата.

— Не е важно.

— К’во каза?! — Вовата го изгледа с отвращение. — Не е важно ли? Че ти си господин Никой бе, педал смотан! Някакъв сульо! И няма какво да ми се правиш на тарикат тука… Я се омитай, докато не съм те ступал! Хайде движение!

— Ще съжаляваш за това! — Заплахата в очите на бабаита стана още по-забележима.

Но в същото време той някак си се стъписа. Явно не беше очаквал Вовата да му се опълчи така.

На масата пред Джина лежеше джиесем. Вовата го грабна и бързо набра някакъв номер.

— Гена! Пращай момчетата с калашниците към входа, бързо! Какво, след две минути ли? Давам ти една! Времето ти е… — Той не сложи джиесема на масата, а го метна небрежно настрана и недоволно изгледа бабаита, който видимо се притесни. — Ти още ли си тук? Е, тогава ше се наложи да си поговорим по друг начин…

— Виж какво, дай да си забием една среща — припряно каза бабаитът.

— А, не, не става! — Гледайки някъде встрани, заяви Вовата. — Не знам с кого си имам работа…

— Чугуна иска да си поприказвате. Има определени претенции към теб. За тази кръчма например…

Никита учудено изгледа бабаита. А на Вовата направо щеше да му падне ченето от изненада.

— Чугуна ли?! Чугунов?

— Същият.

— И какво иска?

— Нали ти казах, има претенции към теб. Ще трябва да делите. Тази кръчма например го устройва.

— Абе я се скрий някъде бе, марда! — изрева разярено Вовата.

Той се надигна от мястото си. Никита, Джина и биячите застанаха до него.

Бабаитът се притесни още повече. А момчетата зад гърба му, те пък съвсем загубиха ума и дума, но се стараеха да не го показват.

— Добре де, тръгваме — закима послушно бабанката. — До утре…

— Даже и през ум да не ти минава! Направо му кажи на твоя Чугунов, че е педал и доносник на ченгетата. Не искам да ме окошарят пак заради него на срещата. Хайде, омитай се оттука!

Вовата най-демонстративно погледна часовника си — демек, всеки момент трябва да дойдат момчетата с калашниците. Жестът му имаше голям ефект — неканените гости побързаха да се измъкнат.

— Видяхте ли как им свих сармите? — огледа всички с победоносен поглед Вовата.

Джина угоднически му закима с глава — един вид, наистина, добре ги нареди, аз нямаше да мога да се справя така. Демек, точно навреме наминахте с Ник.

— Хич не ми харесва тая работа — каза Никита.

— Много ясно, че не ти харесва — с делови вид му кимна Вовата. — Нали самите ние искахме да му налетим на Чугунов. А пък той взе, че ни изпревари и ни прати свои хора. Много нагъл е станал този тип, тръгнал да завладява нашите територии. Искал кръчмата… Абе що не духа супата!

— Изгоря със срещата миналия път той — каза Никита. — Направи голяма издънка. Предаде ни на ченгетата. Никой не може да ни търси сметка сега за това, че няма да се явим за изясняване на отношенията.

— Точно така, никой!

— Освен сами да му нарочим среща… Но не сега.

— А кога?

— Трябва да го накажем, хубаво да го накажем, да го вкараме в калта до ушите. А след това ще благоволим да се срещнем с него, обаче като победители. И ще му поставим ултиматум, ще играе по нашата свирка.

— Трябва да го обмислим.

— Няма за кога да го мислим. Трябва да действаме. Между другото, знам много добре какъв ще е първият ни ход.

Вовата наостри уши. Като че ли предварително беше съгласен с това, което Никита смята да му предложи.

 

 

Чугунов гледаше начумерено Кримов и Зъбов.

— Да, изложихте се отвсякъде — заключи той.

— Ние пък какво сме направили — нацупи се Зъбов. — Сам си си виновен за всичко…

— Аз ли? Май нещо не чух добре?

— Добре ме чу — поклати глава Кримов. — Нали Зъбов ти предлагаше да вземем в групировката бивши ченгета, изпечени типове. А не като тия квартални мухльовци, които ти събра.

— Е, здрави кратуни имат, разбира се — продължи вместо него Зъбов. — Яко са се напомпили, но грам мозък нямат. Само се правят на тарикати, ама като се сблъскаха с истински мутри, и замалко не зацапаха гащите от страх.

— Другия път ще те изпратя с тях — каза Чугунов и го изгледа злобно.

— Ами прати ме де! И какво, като ме пратиш? Мутрите на Капитана са си опекли работата. Няма да се срещнат с нас. Нали ги предадохме на ченгетата. А при тях всичко става по неписаните им закони.

— Абе ти ли ще ме учиш на тези закони? — озъби му се Чугунов. — Че знаеш ли откога съм в занаята?

Вече си имаше своя групировка. Цяла бригада събра, пехота от петнадесет бойци. Засега са малко, разбира се, но с времето ще си набави повече. Може би беше избързал да ги прати на акция… Но не можа да издържи на изкушението. Под охраната на Капитана и Бичмето се водеха сума ти изгодни доходни обекти. Сред тях бяха някои банки, складове на едро, супермаркети и т.н. Общо взето, имаше с какво да се облажи. А нямаше кой да отстоява обектите, почти цялата групировка беше на топло. И колкото и да се стараеха адвокатите да ги измъкнат, нищо не се получаваше. Ченгетата бяха стъпили здраво на врата на черняевските мутри и правеха всичко възможно, само и само да не пускат никого от пандиза.

Щом някъде има келепир, все ще се намери кой да намаже. Рано или късно, все някой щеше да сложи ръка върху частните фирми, които все още са под контрола на черняевската групировка. И защо този някой да не е Чугунов? Разбира се, няма да може да си присвои всичко, но все нещичко ще изкяри.

Той проучи ситуацията и установи, че в организацията на Капитана са останали само дребни риби. Всички повече или по-малко авторитетни момчета бяха хвърлени зад решетките. Именно затова, изпращайки своя бригада при мутрите на Капитана, Чугунов беше сигурен, че ще успее да ги притисне. Но уви… Мутрите му се сблъскаха лице в лице с Вовата, боец от бойната бригада на Витал. Момчето се оказало прекалено отракано. По най-безцеремонен начин разкарал Бобъра с биячите му. Че отгоре на всичко се опитал да им вземе страха, заплашил ги с някакви несъществуващи бойци с автомати. Преметнал ги като зайци.

— С една дума, дойде ми страшна идея — каза Чугунов. — Имам едно старо приятелче, ръководи една от големите столични групировки. Ще си поприказвам с него и ще му подшушна за територията на Капитана. Ще ги помете като ураган, до шушка ще ги обере. Е, и за нас ще остане нещичко — заключи той и погледна тържествуващо Кримов и Зъбов — демек, вижте ме колко съм умен.

 

 

Една раздрънкана синя жигула сякаш насила се дотътри до близката колонка на бензиностанцията. От нея слезе съвсем обикновен младеж, който с нищо не се отличаваше от тълпата. Никой не му обърна внимание.

Другото момче също не блестеше с кой знае каква външност и с нищо не привлече вниманието на касиерката, на която плати за двадесет литра бензин.

Момчето, което шофираше, пъхна пистолета за зареждане в резервоара. Броячът на колонката започна бързо да се върти и отсечено отчиташе литрите. Когато резервоарът започна да прелива, пистолетът продължи да работи. Бензинът, който се разплискваше от резервоара, опръска момчето, но той като че ли не го забелязваше, и продължи да разлива горивото. Сякаш беше заспал.

Беше късно вечерта, почти нямаше коли, а обслужващият персонал изобщо не се интересуваше от някаква си там раздрънкана жигула. Виж, ако беше мерцедес, би било друго нещо. Никой не обърна внимание на локвата, образувала се под гумите на жигулата.

Таратайката си тръгна. И само няколко минути след това бензинът се възпламени. Огънят ставаше все по-голям и по-ярък, с всяка минута се разрастваше все повече. Още малко, и пожарът щеше да придобие катастрофални размери.

Персоналът на бензиностанцията реагира бързо и правилно. Извикаха пожарникари, пуснаха в действие и наличните пожарогасители, пясък, вода. Преди пристигането на пожарните коли вече бяха успели да потушат основния източник. Пожарникарите само довършиха започнатото.

Взрив нямаше. Но това си беше жив късмет. Ако се бяха забавили още малко, белята щеше да стане.

На следващата сутрин дежурните в районното управление на милицията получиха обаждане от анонимно лице. Непознатият им съобщи, че в района на бензиностанцията, която принадлежи на фирма „Зареждане — сервис“, е заложено взривно устройство с голяма мощност.

— Някой си прави шегички — реши дежурният, набирайки номера на федералната служба за безопасност.

— Всичко е възможно — кимна помощникът му. — Но вчера на същата бензиностанция е имало пожар.

— Нас пък какво ни интересува? Работата ни е да алармираме.

— Правилно, пък те да му мислят — съгласи се помощникът.

Само след половин час бензиностанцията беше плътно обкръжена от милиция. Специалистите от федералната служба пристъпиха към издирване на взривното устройство. Но така или иначе, не обезвредиха никакво взривно устройство по простата причина, че такова изобщо нямаше.

Не след дълго отново постъпи обаждане, че на същата бензиностанция е заложена мина. Същият сценарий се повтори отново.

На осмото по ред обаждане нямаше никаква ответна реакция от страна на органите на реда. И на милицията, и на федералните им стана ясно, че някакъв злосторник се опитва да парализира работата на бензиностанциите на фирма „Зареждане — сервис“. Те направиха всичко възможно, за да заловят въпросния злосторник, но всичките им усилия бяха напразни. Успяваха само да проследят местата, от които постъпват обажданията. Но нито веднъж не им се усмихна щастието да заловят на място самия телефонен терорист. Или милицията пристигаше прекалено късно, или самият злосторник изчезваше прекалено бързо.

Никой не реагира и на деветото обаждане. А трябваше. На сто метра от бензиностанцията избухна бомба със средна мощност. Нямаше пострадали. Но фактите са си факти — заплахите не бяха напразни и взривът беше осъществен. И вече никой не смееше да игнорира подобни обаждания със заплахи. А такива имаше все по-често и по-често…

— Това е пълна слободия! — избухна Чугунов.

Вече два дни фирмата му търпеше големи загуби. И това беше само началото. Първо имаше пожар, после взрив близо до бензиностанцията. Жертви и големи поражения нямаше, но вече цяла Москва знаеше, че бензиностанциите на фирмата му са зона с повишена опасност. Все по-малко коли спираха за зареждане там. А ако това продължеше така и занапред, то съвсем скоро щеше да фалира…

— Трябва да се направи нещо! — крещеше Чугунов ту на Кримов, ту на Зъбов.

— Първо трябва да разберем кой има пръст в тая работа.

— Че то е ясно като бял ден, че черняевските мутри ми правят мръсно — разярено каза той.

— Трябва да им потърсим сметка — реши Кримов.

— Как? Как, питам те! Като им нарочим среща ли? За да ни покажат среден пръст. Остава ни само едно. Все пак имам едни момчета… Зъбов, решен ли е проблемът с пушкалата?

— Да, получих стоката.

„Стоката“ бяха шест автомата „Калашников“ от калибър седем шестдесет и две. Доста парички бяха хвърлени за тях. Но без такова оръжие бяха за никъде. Не можеха да използват законните си пистолети, защото бяха регистрирани в МВР и им беше направена стандартната балистична експертиза.