Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (17)

Пета глава

Лев седеше като вцепенен зад бюрото си, забил безизразния си поглед в една точка. Сякаш се беше превърнал в каменна статуя — нито чуваше, нито виждаше. Страда човекът, черна мъка го е налегнала.

Положението беше доста сериозно.

Съвсем доскоро Светлов и Вершинин сами водеха разследването на оръжейната мафия. Но изведнъж всичко се промени. Разбутаха кошера и неочаквано се оказаха под стъклен похлупак. Където и да отидеха, постоянно някой ги следеше. Каквото и да правеха, навсякъде се усещаше нечие незримо присъствие и бдителен контрол.

Лев изживяваше много болезнено трагедията на семейството си. Страшно му се искаше да отмъсти на тези изверги, но не каза и гък, когато разбра, че всички, които наскоро бяха задържали, са пуснати на свобода. Не се опита да продължи разследването на случая с групировката. Въобще е нищо не искаше да се занимава. Понякога даже му се струваше, че се страхува да помръдне. Сякаш с това щеше да погуби семейството си.

Игор нямаше семейство и не се боеше от смъртта. Но се страхуваше да не загуби приятеля си. А щеше да го загуби, ако с Катя и Вика се случеше най-страшното. Затова не смееше да закача случая с оръжейните мафиоти.

Но не всичко беше загубено. Игор се смяташе за истинско ченге, а за истинското ченге няма ситуации без изход.

— Знам какво трябва да направим — каза той.

Лев сякаш не го чу. Той продължи да гледа безизразно в една точка.

— Семейството ти е в безопасност, под охрана е.

Този път Вершинин му отговори:

— Тези изроди са способни на всичко.

— Да, те са много опасни. Но при условие, че цялото им внимание е концентрирано само върху нас.

— Ами че те с друго, освен с нас не се занимават. С останалото всичко им е наред. Заради нашите продажни генералски мижитурки.

— Засега всичко им е наред. Но ние ще им направим шах с пешката. И ще премахнем Мамута. И посредника му също. Ще настане пълен хаос.

— Ще настане — кимна Лев. — Тогава може и момчетата от СОБР да пуснем в атака. Ако премахнем Мамута и посредника му, покровителите им няма да успеят бързо да реагират. А докато предприемат някакви конкретни мерки, вече ще бъде късно. А онова говедо лично ще го спипам…

— Само че как да премахнем Мамута и посредника му?

— Ами аз само за това мисля. Но нищо не мога да измисля… Мен ако питаш, лично бих ги очистил. Но всяка наша крачка се следи. Само в този кабинет се чувствам в безопасност. Но оттук не мога да се добера до Мамута.

— Да, в този кабинет като че ли сме в безопасност. Както и в изолатора за временно задържане…

— Какво общо има изолаторът?

— Ами такова… С една дума, имам много интересна идея.

Вершинин го погледна учудено. Очите му загубиха безизразността си, в тях заискри любопитство.

 

 

Никита беше извикан в стаята за разпит.

Вчера го въртя на шиш един шапкар от Главно управление на МВР. Разпитваше, опипваше почвата, опитваше се да му вземе страха. Само че Никита е старо куче. На всички въпроси даваше един и същ отговор: „Нищо не знам“.

А днес…

Днес с него щеше да разговаря Светлов. Той седеше зад тежкото канцеларско бюро на стол, захванат неподвижно за пода. Покани и Никита да седне на също така застопорена табуретка.

— Сядай, братле, запали си цигара…

Светлов му подаде кутия марлборо. Но Никита извади от джоба си своите цигари.

— Какво искате от мен? — намръщено попита той, когато конвоят излезе.

— Вече на „вие“ ли си говорим? Обидил си се значи…

— Няма такова нещо, никога не съм бил докачлив.

— Ясно. Общо взето, искам да говоря с теб за нещо.

— Е, слушам ви.

— Чакай малко…

В стаята мълчаливо влезе рижият Вершинин и навъсено кимна на Никита за поздрав. Не изглеждаше никак добре. Беше много потиснат, съкрушен. Никита се сети защо — Игор му беше казал, че му се е случило някакво голямо нещастие.

Вершинин извади някакъв уред и с него обходи цялата стая в кръг.

— Всичко е наред — каза той на Светлов и излезе.

— Ще стои отвън пред вратата — кой знае защо каза Игор. — За да не ни подслушват.

— Какво беше това, с което се разхождаше преди малко?

— Скенер. Търсеше бръмбари.

— Какво, толкова ли е сериозен разговорът?

— Сам се сещаш, това е добре. А разговорът наистина е сериозен. Преди всичко трябва да видиш това…

Игор извади от джоба на якето си сгънат на четири лист. Разгърна го и го подаде на Никита.

— Чети и запомняй…

Никита се зачете в текста. „Ирина Николаевна Озеркова, родена през 1971 година, неомъжена, не работи…“ Текстът по-надолу продължаваше в същия дух за някаква си Ирина… Биография, характеристика, адрес…

— Защо ми го давате? — озадачено попита Никита.

— Това е твоето алиби.

— Нещо не ви разбрах…

— С тази Ирина си бил през цялото време, докато са се извършвали въпросните убийства. Тя ще го потвърди. И ще каже, че по това време нито веднъж не си излизал от апартамента й.

— Ама аз даже не я познавам…

— Достатъчно е, че аз я познавам. Момичето е сигурно. Накратко, днес е теб ще разговаря следователят. Ще му кажеш за Ирина, за това, че имаш алиби. А другото не е твоя работа.

— Значи ще ме пуснат?

— В най-скоро време. Поради недоказаност на обвинението.

— Но ти се излагаш на голям риск…

— По принцип да.

Безплатно е само сиренето в капана за мишки. Никита много добре знаеше тази стара истина. Той се вгледа внимателно в Светлов.

Изглежда, ще искат нещо от него, за да откупи свободата си. И сега Игор ще му каже какво е то. Беше написано на лицето му.

— Какво трябва да направя?

— Много важно нещо. И много благородно…

— Може ли по-накратко?

— С Лев се случи голямо нещастие. Едни престъпници изнасилили жена му и дъщеря му…

— Нали те помолих по-накратко…

— Сега искат да ги убият. Но ние трябва да ги изпреварим.

— Трябва да се очистят и трябва да го направя аз, така ли?

— Разбираш ли, ние и сами бихме го направили, но групировката е много силна. Всяка наша стъпка се контролира от тях. Както и от началството… Общо взето, сме с вързани ръце.

— А информация?

— Каква информация?

— Трябва ми информация за онези, които трябва да ликвидирам.

Беше неочаквано и за самия него. Сякаш някакъв прекъсвач се включи в главата му и превключи съзнанието му от режим „размисъл“ към режим „действие“. Той вече не мислеше за какво му е всичко това. Знаеше, че трябва да заслужи свободата си и същевременно да накаже някаква банда негодници. Мислеше единствено за това как да го направи по-добре…

— Информация има. Колкото щеш… Значи си съгласен?

Светлов очакваше от Никита възмущение и възражения, но стана тъкмо обратното. Никита беше готов да му помогне.

— Да, съгласен съм. Само при едно условие. Че вашето ведомство няма да има никакви претенции към всички мои грехове…

— И за новите също няма да има. Ако, разбира се, не оставиш някакви по-сериозни улики…

— За това не се притеснявай. Ще се постарая да работя чисто. И така, готов съм.

Светлов сложи на масата тънка кожена папка…

 

 

Мамута вяло обърна глава към грациозната блондинка с фина талия и също толкова фино дупенце. Чисто гола, тя направи едно дефиле пред него и скочи в кристалночистата вода на басейна.

За сметка на това Нервака я изпрати с възхитен поглед.

— Страшна мацка… Трябва да я пробвам…

— Ами пробвай я, кой ти пречи — присви рамене Мамута.

Той се беше опънал върху един шезлонг до мраморния басейн в зимната градина на своя палат.

Днес си почиваше. Пушеше пура, пийваше си сухо винце, а около него припкаха чисто голи мадами. Тази кльощавата ще я пропусне. Но виж, онази дебелогъзата и едрогърдестата цоцолана няма да я изпусне за нищо на света…

Съвсем младо момиченце е. Най-много на шестнадесет да е. Кожата й розова, дупето й се тресе като желе, гърдите й напращели, а зърната й направо търсят езика… Ох, леле…

Момичетата ги избираше Търговеца. По индивидуална поръчка. Мамута обичаше пухкавите, Нервака — кльощавите мадами с дълги крака, Афанас предпочиташе блондинките с вирнати дупета. Това беше компанията — нямаше на кого друг да се угажда. С Мамута разпускаха днес само Нервака и Афанас, най-приближените му хора. Той лично и те двамата се занимаваха с уреждането на едрите сделки, многомилионните.

А като си помисли само, че преди три години най-съкровената му мечта беше да опъне Клава, първата красавица в затвора. Клава беше прасе. Измият я, напръскат я с парфюм, слагай порно списанието на гърба й и давай смело напред. Но само избраници се допускаха до свещеното й тяло.

Един месец преди излизането си Мамута отпадна от списъка на избраниците. Беше отлъчен от свинското тяло. И всичко това заради някакви си шибани педали. Беше образувал нерви на един „перфориран“, подиграваше му се както си иска. А онзи реши да му отмъсти за това и взе, че му се нахвърли и го целуна по устните.

Мамута го очисти, но с това не можеше да измие позора си. Педалът го унизи, опозори го пред всички. Върху Мамута беше сложено най-страшното клеймо — табуто да се докосват до него. Според правилата, можеше да слезе на най-ниското ниво в йерархията, да го направят и него обратен. Но това не се случи, главатарят не разреши. Но отношението на съкилийниците му към него рязко се промени. Избягваха го, стараеха се да не го докосват. Оставаше само да му пробият лъжицата, канчето и паницата и да го преместят по-близо до ъгъла на педалите. Натам бяха тръгнали нещата… Но заби звънецът за излизане и Мамута се отърва.

Навън никой не знаеше за този му срам. Той отново събра около себе си братоците и пак тръгна по стария път. „Хоп-троп, дойдохме в гръб“. Групировката растеше, грабежите ставаха все по-мащабни и изпипани. А после изостави този бранш. Повод за това беше срещата му с един много вещ човек.

Предложиха на Мамута да започне да се занимава с оръжие. Няма нужда да грабиш никого, най-важното е да организираш добре доставката и пласмента на оръжието. Той се съгласи. И оттогава не съжаляваше за нищо.

Оръжието получаваше директно от складовете на военните заводи. При това най-съвременното оръжие, и то в големи количества. Даваха му го под тезгяха, как го набавяха, Мамута не се интересуваше. Неговата работа беше да уреди пласмента.

Отначало работеше основно на вътрешния пазар. Криминалните групировки растяха като гъби след дъжд. Търсенето на оръжие беше огромно. И затова той нямаше никакви проблеми с разпространението.

Неотдавна бяха започнали да пласират пушкала и зад граница. Засега в малки количества. Все още не беше сработен механизмът за контрабандна доставка, но скоро и той щеше да затрака като часовник и щеше да стане възможно прекарването на оръжие зад граница с цели вагони.

При Мамута всичко беше предвидено и добре обмислено. Високопоставените му покровители бяха доволни от него. И той също беше доволен от тях, въпреки че прибираха доста голям дял от печалбата. Но с тях той беше някой, без тях — господин Никой. Това се потвърди от случилото се съвсем наскоро… Пък и процентите, които му се полагаха, му бяха напълно достатъчни. Ей го на, какъв огромен палат си построи, в гаража му стоят три страхотни западни коли, а и какви момичета може да притежава…

Мамута хвърли още един поглед към сладката дебелана и й намигна. Това е, окончателно спря избора си на нея. И няма да му се изплъзне…

Ще я оправи той нея. Но първо трябва да обсъди някои служебни проблеми.

— Кажи ми, Нервак, как можа да се случи това? — Той погледна недоволно партньора си.

— Аа, ти за онези ченгета ли говориш? Ами че те според мен са се кротнали вече…

— Да, ама тайничко ни копаеха гроба. И замалко живи да ни погребат. Ти представяш ли си какво щеше да стане, ако не бях измъкнал нашите момчета?

— Да, можеха да ни разкъсат на парченца… — От вълнение Нервака се зачерви като домат.

— И щяха… Тези Светлов и Вершинин са стари лисици…

— Стари лисици, ама с подвити опашки. Всяка тяхна крачка е под мой контрол.

— И как се държат?

— Ами нормално. Всичко им е ясно. Този Вершинин разбра, че не може да ни избяга. Сложил охрана пред апартамента си. Но знае много добре, че въпреки всичко ще се докопаме до семейството му.

— И как е с жена му? — изкриви устни в похотлива усмивка Мамута.

— Ами как… Дупето й не е лошо.

Нервака беше организирал всичко сам. Момчетата му бяха нахълтали в апартамента на ченгето. Нямаха голям мерак, но опънаха мадамите. А Нервака направо се изгаври с едната. Сети се, че ченгето му беше казало да си го навре отзад. И той си го навря…

— Май не трябваше да го правиш…

— Напротив, точно така трябваше да стане. Виж как ченгето стана по-нисък от тревата.

— Абе да не стане нещо…

— Нищо няма да стане, ченгетата си кротуват.

Че Мамута и сам го знаеше. Борис Борисович му го съобщи. Посредникът. А той знаеше всичко и без Нервака да му казва. Имаше връзки е много високопоставени хора, на които даже ченгетата с генералски пагони козируваха. Тези хора бяха покровителите на Мамута, щом са зад гърба му, никакви ченгета не могат да го изплашат.

— Знаеш ли, Нервак, беше прав, че веднага трябваше да им видим сметката на тия ченгета…

Вече имаше един опит за посегателство върху живота на Светлов, но безуспешен. А втори не последва. Нещо го достраша Мамута. А напразно, трябваше да действа по-смело.

Да бяха го очистили този Светлов, а след него и Вершинин да бяха пратили на оня свят и нямаше да изгори голямата сделка, която прецакаха тези говеда.

— Ами то никога не е късно — одобрително кимна Нервака.

— Радвам се, че винаги ме разбираш правилно. Стига толкова, хайде да си почиваме.

Мамута стана от шезлонга и тръгна към басейна. Неочаквано близо до него се оказа цоцоланата. Е, това е, веселбата започва…

 

 

Борис Борисович Карасев не обичаше кучета и съседският доберман винаги му бе лазел по нервите. Колко пъти беше казвал на съседа да си извежда кучето на разходка с намордник. А на онзи не му пукаше.

Ами как иначе, нали е голяма мутра. Направил един дебел врат, качил се на джип, живее в петстаен апартамент, увесил златен ланец на врата си и му се прави на тежкар. И не знае, глупакът, че не може и на малкия пръст на Карасев да стъпи. Стига само Борис Борисович да звънне един телефон и още утре този мутраген ще бъде заличен от лицето на земята. Ще го сложат в един гроб с любимия му доберман.

— За последен път ви предупреждавам, уважаеми съседе! Ако още веднъж видя кучето ви без намордник, сам ще сте си виновен…

— И какво ще стане? — подигравателно се усмихна онзи.

— Нищо — смути се Борис Борисович, гледайки уплашено към кучето.

— Ами тогава какво ми вдигате гири тука…

Карасев само поклати недоволно глава, изпращайки с поглед съседа си, който си тръгна с тържествуващ вид. Мижитурка! Добре че не пусна кучето срещу него. А можеше… Не, няма да остави това така…

Дълго не се решаваше да го направи, но този път набра нужния номер. Проблемът с кучето най-после ще бъде решен.

Утре добермана вече няма да го има. Как ще се учуди съседът му само, ако разбере кой е поръчал убийството на песа.

Да, така си е. Никой не би помислил, че зад гърба на Борис Борисович стои такава велика сила. Съседите го познаваха като тих и скромен интелигент, който нито е гладуващ, нито е пируващ. Имаше скромен тристаен апартамент със старомодни мебели. Нямаше нито жена, нито деца. Дори жени не водеше вкъщи, за да оцвети малко сивото си ежедневие.

Но на него изобщо не му беше скучно. Освен това животът на широка нога е само излишно харчене на средства. А той винаги си правеше сметка, събираше копейка по копейка, рубла по рубла. В сметките си зад граница Карасев вече беше натрупал около три милиона долара. И всичко това, защото държеше здраво в ръце криминална нишка, която свързваше високопоставените чиновници и изпечените престъпници. През него минаваше колосално количество свръхсекретна информация. Той беше нужен на всички: и на тези, които бяха отдолу, и на тези отгоре. Ако го няма него, връзката между престъпниците и чиновниците ще се прекъсне и ще настъпи пълен хаос.

Всички знаеха това и именно по тази причина пазеха като очите си Борис Борисович. А и той самият се пазеше. Много старателно се прикриваше.

Съвсем наскоро организацията беше обезпокоена от регионалното управление по борба с организираната престъпност. Ченгетата бяха опропастили много важна сделка. Следователно са имали някаква информация за Мамута и най-близкото му обкръжение. Но на Карасев и през ум не му минаваше, че тези ченгета могат да знаят нещо и за него. Това бе пълен абсурд. Просто бе невъзможно!

 

 

— Поздравявам те с победата! — иронично се подсмихна Нервака.

— Подиграваш ли ми се? — попита Примката.

— Че как, цяло куче си ликвидирал. С един изстрел.

— Абе то не беше обикновено куче. Породисто беше.

— Че като е породисто, е по-сложно да го убиеш.

— Да приемем, че това беше генерална репетиция.

Предния ден Примката беше получил нареждане да премахне Светлов. Вершинин засега решиха да не го пипат. И без това му бяха подкастрили крилцата. През същия ден се обади и Карасев. Някакъв доберман, видите ли, искал да се очисти. Пречело му кучето. Идиотска поръчка, но думата на Борис Борисович беше закон.

Кучето го нямаше вече, но пък оставаше Светлов.

 

 

Никита винаги бе харесвал офицерската униформа. Особено ако е нова и изгладена. Само че не на всеки му отива да носи такава униформа. Но на него му стоеше много добре.

Беше облякъл тъмносивия шинел с два реда копчета, лейтенантските пагони, портупея, излъсканите до блясък ботуши от хромова кожа, пистолета в кобура. Хромовите ботуши като че ли вече бяха отменени, но без тях не можеше. С тях той изглеждаше като истински тесногръд военен, особено когато вървеше с почти строева крачка. Идиотската усмивка, пищните рижи мустаци, ококорените очи, нахлупената до уши шапка, тънките кожени ръкавици — всичко това му придаваше вид на същински лейтенант, току-що излязъл от школата.

Шинела, ботушите, шапката, портупея и даже кобура беше купил без каквито и да било проблеми на пазара. А можеше да отиде и в някой специален магазин, но там щяха да му смъкнат кожата. Пистолета „Макаров“ му беше останал от предишни времена. Беше чист, не беше изцапан с кръв. Дегизирането с изкуствените мустаци беше заучен похват, но идиотският вид беше въпрос на малко лична фантазия. Имаше кого да имитира, познаваше един лейтенант с устав в главата вместо мозък.

„Леви-десни, леви-десни — даваше си команди наум той. — Леви-десни… Стой!“

Изведнъж спря като закован до човек с дебело кожено яке. Онзи стоеше на колене и се беше хванал за главата. Дори не обърна внимание на глуповатия лейтенант до себе си. Цялото му внимание беше насочено към кучето. Доберман, прострелян в главата. Изстрелът беше много точен, работа на снайперист.

— Много добър изстрел! — гръмогласно каза Никита.

— Виж какво, що не вземеш да се разкараш оттука! — справедливо се възмути мъжът.

— Слушам! — чинно му козирува Никита и отново с почти строева крачка продължи към входа на блока. Леви-десни, леви-десни…

— Идиот! — чу зад гърба си той.

За него това прозвуча направо като комплимент.

Той се качи на нужния етаж и смело позвъни на една от вратите. Тя като че ли беше съвсем обикновена. Но под невзрачната дървена обшивка сигурно се криеше някой тежък брониран лист. Никита знаеше много добре при кого идва.

— Кой е? — чу се пресипнал мъжки глас отвътре.

— Лейтенант Вербицки! — бодро рапортува Никита, козирувайки. — От военната комисия. Имате призовка.

Явно Карасев смяташе, че във военните комисии служат само някакви идиоти, и затова веднага му отвори.

— Каква призовка? — попита вяло той, след като отвори.

— Ето, моля, подпишете се! — Никита му подаде една попълнена бланка на призовка.

— Да се подпиша? Къде?

— Ами тук, на талона на квитанцията…

— Случайно да имате химикалка?

— Съжалявам, не нося! — отсечено отрапортува Никита.

— Добре, изчакай малко…

Карасев нямаше никакво намерение да кани напетия лейтенант в апартамента. Остави го да мръзне на площадката на стълбите. Само че лейтенантът не беше от срамежливите. Възползвайки се от отсъствието на стопанина, който влезе навътре в апартамента, той махна веригата от вратата и се вмъкна след него, като не забрави да заключи след себе си.

Дясната му ръка леко и бързо се плъзна от бедрото към кобура, пръстите му напипаха ръкохватката на пистолета и го сграбчиха. Патронът беше в пълнителя, предпазителят беше свален.

Никита държеше пистолета „Макаров“ плътно до тялото си. В тъмнината на антрето беше трудно да го забележиш веднага.

Появи се Карасев.

— О! Ама вие чак тук ли сте влезли…

— Ами студено е навън… Може ли с едно чайче да ме почерпите?

— Свърши ми заварката… А за какво ме викат?

— Има сбор.

— Какъв сбор?

— Как какъв? Военен. Можете да си вземете личното оръжие.

— Какво оръжие?

— Ами, мисля, двеста автомата ще свършат работа. Желателно е да са от най-новите образци. АК-103, АК-104… Те все още не са приети за въоръжение. Но нищо, ние ще ги приемем.

— Младежо, нещо не мога да ви разбра — започна да нервничи Карасев.

— Вчера даваха по телевизията как някакви две говеда избили цяло семейство с автомати. Момчето било съвсем мъничко, а и момиченцето било още дребосъче… Всички загинали…

— Защо ми разказвате всичко това? — още повече се изнерви Карасев.

— Ами оръжието, казвам, е заляло страната. Някакви отрепки го разпространяват наляво и надясно. Да можех само да ги спипам тези гадини…

— Защо?

— За да ги унищожа!

Никита направи страшна гримаса и сграбчи Карасев за гърлото, придърпа го към себе си и му набута пистолета под носа.

— Аз пък какво общо имам?

— Ами такова… Ти си едно от тези говеда… Трябва да ти видя сметката!

В този миг Никита изобщо не приличаше на глуповат шапкар. Карасев разбра кой е всъщност.

— Кой? — попита той с пресипнал глас.

Интересуваше се кой е поръчал убийството му.

— Службата ни е и трудна, и опасна — затананика си Никита.

— Ченгетата?

— Че какво, те не са ли хора?

— Недей… Готов съм да ви сътруднича…

Никита усети, че го лъже, мерзавецът, за да спаси кожата. Иска да спечели време, а после ще го нападне изведнъж.

— За какъв дявол си ни нужен пък ти? — опита се да го провокира Никита. — Че ти нищо не знаеш…

— Аз много работи знам. Поръчаха убийството на Светлов… Трябва да го очисти някакъв снайперист…

Или лъже, кучият му син, или наистина е толкова уплашен, че е готов да му даде всякаква информация, която пряко засяга Игор.

— Това да не е онзи, дето е застрелял кучето? — налучквайки, попита Никита.

Тази мисъл му дойде наум, когато спомена за снайпериста.

— Същият…

— Как мога да го намеря аз този снайперист?

— Чрез Нервака…

— Какъв е пък този Нервак?

— Ами не му знам истинското име. Нервака е прякорът му.

— А как да го намеря?

— Мога да ти дам телефонния му номер…

— Казвай!

Никита го запомни без затруднение. По време на акции главата му работеше трезво и точно, паметта му попиваше каквато и да било информация с бързината на компютър.

— Изнасилиха жената на един приятел… Сещаш ли се за какво говоря?

— Да, да… Но не съм бил аз…

— А кой?

— Ами Нервака… Лично…

— Благодаря… Е, това е, време е да тръгвам…

Можеше да измъкне от този стар пръч още информация, но нямаше никакво време. Кой знае, може към този адрес вече да лети някоя бригада на Мамута.

Никита го отблъсна от себе си, онзи се строполи на пода. Мигновено срещу него беше насочено дулото на пистолета.

— Дотук беше…

— Недей!

— Няма недей… Защо уби кученцето?

Никита натисна спусъка. Пистолетът два пъти даде откат в ръката му и падна върху трупа…

Минавайки отново през двора, Никита продължи да набива крак като войник. Някои може да са го сметнали за усърден военнослужещ, други просто за идиот, но никой не би предположил, че може да е наемен убиец.

 

 

Никита пътуваше с шестицата си. И никак не се учуди, когато на един милиционерски пост катаджията му махна с палката си да спре. Няколко минути след това той разговаряше със Светлов.

— Готово, първият отиде — отчете му се Никита.

— Да, вече съм в час. Трупът на мъжа е с две огнестрелни рани… Пистолетът е захвърлен върху него. Поръчково убийство. Ние трябва да го разследваме.

— И как е, върви ли?

— Ами никакви следи… Никой нищо не чул, нито видял. Вярно, имало някакъв лейтенант. Но всички обърнали внимание само на униформата му и на идиотското му поведение. И това, че бил с рижи мустаци. Никой не може да ни помогне за съставяне на точен фоторобот.

— Игор, поръчали са наемен убиец да те ликвидира — каза Никита. — Снайперист.

— Кой?

— Ами че кой може.

— Ясно.

— И по-точно, някакъв си Нервака го е поръчал. Същият е изнасилил и жената на Вершинин.

— Кучи син! Как да го открием?

— Ето телефонния му номер. Той е ваш.

— Да, ние сами ще се оправим с него. А как стоят нещата с Мамута?

— Мъртвец е.

— Как така, вече?

— Не, още не е, но утре ще бъде. Всичко е подготвено.

— Говориш за това така, сякаш е нещо елементарно.

— Ами няма нищо сложно. Най-важното е да преодолееш страха си. А аз вече съм го преодолял. Сега всичко е просто и елементарно. Е, добре, време да вървя. Трябва да се запозная с някои хора.

 

 

Пахомич някога бил много як мъж. Казват, че преди години можел да повали бик само с един удар. Но водката го беше съсипала и вече не го биваше за нищо. Отслабнал, бузите му хлътнали. И пропаднал. Стигнал до самото дъно. Въпреки че може би все още не беше чак толкова затънал. Все още имаше работа — товарач в някакъв голям ресторант. Не го гонеха оттам, значи все още не беше съвсем изпаднал.

Пахомич живееше в стар пететажен блок, в сив едностаен апартамент. Никита дойде при него облечен като просяк — със сиви панталони, вехта ватенка, шапка-ушанка без едно ухо, брада, очила с ластик от гащи.

— Здравей, стари приятелю!

— Кой си ти? — втренчи се в него с пияния си поглед Пахомич.

— Аз ли? Аз съм ти трети братовчед. Не ме ли позна?

— Гошо?

— Аха…

В очите на Пахомич се прокрадна съмнение. Но то се изпари като дим веднага щом в ръцете на Никита сякаш от нищото се появи бутилка водка.

— Ами… заповядай, Гошо…

Никита пиеше малко, но много го разпитваше за живота. Кое и как… Най-много се интересуваше как вървят нещата в работата. А Пахомич беше готов да бърбори ако ще и цяла нощ, стига да му наливат в чашката…

 

 

— Здравейте, аз съм Гошо!

Никита запристъпва от крак на крак и угоднически загледа домакинката — мощна лелка на около четиридесет години.

— Ако ще дядо Господ да си… Какво искаш?

— Праща ме Пахомич.

— Кой?

— Пахомич! Той е товарач при вас.

— Аа… И какво?

— Пахомич се разболя. Каза да го заместя.

— Да бе, знаем му ние болестта…

— Дълго ще боледува. А аз съм здраво момче. И ям малко.

— Така ли? — Жената го огледа от главата до петите е презрително-насмешлив поглед. — Малко ядеш значи. Ами щом е така, хващай се за работа.

Само след час Никита вече разтоварваше камион със стока. Работеше мълчаливо, с ентусиазъм, но се стараеше да не се набива на очи. Впрочем и без това никой не му обръщаше внимание. Точно по тази причина никой не забеляза, че той няколко пъти ходи някъде…

 

 

Мамута обичаше ресторантите. Но да обядва и вечеря само в ресторант, започна отскоро. Никога не се застояваше до късно. Нощните купони и оргии предпочиташе да си ги прави у дома. В луксозната му къща имаше всичко необходимо за разпускане…

Вече приключваше с трапезата.

Нямаше никакво настроение. Предната сутрин бяха убили Карасев. Поръчково убийство. Беше извършено от професионалист.

Ами ако се опитат и него да убият? Но не беше толкова лесно да го ликвидират. Имаше четирима телохранители. Бяха му верни като кучета, добре напомпени. Всеки ще разкъсат.

Мамута се навечеря, забърса си устата с една салфетка, стана и тръгна към изхода. Но още не беше стигнал, когато чу в района на паркинга да се гърми оглушително.

— Да не е пиратка? — запита се единият телохранител.

— Може да е малокалибрен пистолет… — заразсъждава на глас другият.

А Мамута веднага си направи извода — навън е опасно.

Той изпрати единия телохранител да проучи обстановката, а на друг заръча да закара колата до входа откъм вътрешния двор.

Сам той с другите двама се насочи към задния изход. Минаха по някакви тъмни вътрешни коридори и излязоха в задния двор на ресторанта.

Мамута реши да се презастрахова, само че изобщо не му дойде наум, че с това решение попада право в капана…

 

 

Всичко вървеше по план. Пиратките бяха свършили работа. Мамута се бе уплашил и бе хукнал към задния изход.

Нито той, нито телохранителите му забелязаха Никита. За сметка на това той ги забеляза. И се затътри след тях по тъмния коридор с изнемощяла старческа походка.

Мамута излезе в безлюдния по това време двор. Никита се спря в преддверието между двете врати на изхода.

Ситуацията беше идеална — безлюден двор, Мамута съпровождан само от двама телохранители, а Никита държеше лимонка — хвърляй гранатата и много поздрави на всички живи от покойния Мамут.

Тъкмо мислеше да дръпне предпазния щифт, когато неочаквано се появи Мария Тимофеевна, онази, домакинката. С нея вървяха две сервитьорки. Симпатични момичета. Но едната имаше доста хаплив език. Няколко пъти го ухапа усойницата като змия. Подиграваше се на шапката му. Нарече го „задръстеняк“. Но това все пак не беше повод да я прати на онзи свят заедно с негодниците.

Никита пъхна лимонката в джоба си и извади автоматичен пистолет „Стечкин“ с двадесет патрона в пълнителя, за секунди го зареди и тръгна с бърза крачка след Мамута.

Първа го забеляза сервитьорката с лютия език и веднага побърза да му се подиграе:

— О! Чичо Гошко! Какъв си застре…

Но думите застинаха на устата й, като видя как Никита насочва пистолет към най-близкия телохранител, и замалко не припадна, когато един след друг прокънтяха два изстрела.

Телохранителят трепна с цяло тяло, застина на място и бавно се свлече на земята. Другият се обърна рязко към Никита, но не успя да извади пистолета си. Бам! Куршумът заседна в гърлото му.

Трети на ред беше Мамута. Но с него бе лесно вече — нужни са само три изстрела през минимален интервал и край, няма го вече великия оръжеен гангстер…

Жените го бяха зяпнали ококорено е широко отворени уста. На ви сега един задръстеняк, на ви сега чичо Гошко… За сметка на това Никита не им обърна никакво внимание. Не му беше до тях…

С пистолет в ръка, той закрачи през двора, мина под високата арка към улицата и веднага се сблъска лице в лице с другите двама телохранители на Мамута. Слизаха от един разкошен мерцедес 600.

И отново започна смъртоносната игра на бързи рефлекси. Бяха двама, той един. Но те не успяха да извадят бързо пистолетите си. Затова пък Никита нямаше проблеми с мигновената реакция.

Той не се притесняваше, не беше напрегнат. Възприемаше като нещо съвсем естествено и нормално всичко, което се случва в момента. А тези двамата… Те са просто мишени в тир и нищо повече.

Стечкинът в ръцете му заработи на автоматичен режим. Чуха се няколко поредни изстрела, след това още няколко. Ръката му не трепна и всички куршуми попаднаха точно в целта.

Зад волана на мерцедеса беше останал шофьорът, който го гледаше потресено. Когато Никита седна на задната седалка и опря пистолета в главата му, чу много отчетливо как зъбите му затракаха от страх.

— Карай! — затваряйки вратата, каза Никита.

— На-къ-къ-де?

— Ами натам…

Минаха няколко пресечки, свиха в тъмен двор и спряха.

— Нне-дей! — захленчи шофьорът.

Мислеше, че Никита всеки момент ще го застреля. Но нямаше причина за това.

— Хайде, изчезвай. Трябва да се прибирам…

С пистолет в ръка, той слезе и тръгна към най-близкия вход. А колата рязко даде назад и при обръщането загуби задния си калник.

Никита вече беше влязъл във входа и отвътре изпрати с поглед мерцедеса, който мина скоростно под арката на старата жилищна сграда.

Хвърли пистолета на мръсния под под пощенските кутии и леко прегърбен, мушнал ръце в джобовете, се затътри през двора към изхода. Съвсем наблизо имаше спирка. Трамваят тъкмо идваше.

 

 

Нервака сновеше неспокойно насам-натам из апартамента като подплашено псе.

Трябваше веднага да се маха оттук. Но всеки момент трябва да му звънне Афанас. Трябва да решат заедно какво да правят.

Нещата се бяха наредили толкова добре, но изведнъж всичко се обърка. Първо очистиха Карасев, а задно с него отрязаха и връзката с високопоставените чиновници. И не щеш ли, тази вечер убили и Мамута, а освен него и четирите му верни мутри.

Личеше си, че е работил професионалист с хладнокръвна мисъл и точна ръка.

Можеше да се помисли, че са Светлов или Вершинин, но те бяха под постоянно наблюдение. „Слушалките“ му докладваха, че не са ги изпускали нито за минута от поглед.

Нервака усещаше, че наближава страшен облак, че бурята всеки миг ще ги връхлети и ситуацията изведнъж ще излезе от контрол…

Телефонът звънна. Трябваше да е Афанас… Всъщност не, сигурно беше Бонд, отговорникът за наблюдението…

— Ами едно от ченгетата е изчезнало някъде. Гърка ми звънна…

— Отдавна ли?

— Ами не, някъде от половин час.

— Говедо, защо веднага не ми се обади? — избухна Нервака.

— Ами мислехме, че ще го намерим…

— Мислели… А другият?

— Другият като че ли си е на мястото. При семейството си.

— И този може да изчезне някъде. Така че давай смело, разкажете му играта. Време е.

Край, стига толкова се е церемонил с тези ченгета. Утре ще пречукат онзи, а днес този. Заедно със семейството му. Всичко е подготвено.

— Ставайте, братоци!

Пръв от апартамента излезе среден на ръст слаб мъж с хлътнали гърди. След него тръгнаха помощниците му.

На Голтака вече му беше писнало да кисне тук и да наблюдава постоянно мадамите — майката и дъщерята. Да ги бяха ликвидирали и това е, чиста работа. А те не, мотаят се. Че ги изчукаха, изчукаха ги, ама не бързат май да ги пращат в рая. Чакат нещо, неизвестно какво.

Но ето че дългоочакваната команда вече беше дадена.

Апартаментът на ченгето беше под постоянно наблюдение. Той и семейството му в момента си бяха вкъщи. Бърборят си за нещо, шетат из кухнята, слушат музика, гледат телевизия. Отдавана вече беше нощ, а те още не могат да мирясат.

Голтака и помощниците му се бяха настанили в един апартамент, който гледаше точно към блока на ченгето. Отлична позиция за наблюдение. Само че не можеха да видят какво става в апартамента — зад плътните щори не се виждаше нищичко. Но за сметка на това имаше много добра апаратура за подслушване, чрез която ги слухтяха из целия апартамент.

Пък имаха и оръжие — отлични картечни пистолети „Кедър“, по два на човек. Всеки държеше по едно пушкало във всяка ръка, носеха и бронежилетки. Нали апартаментът все пак се охраняваше. Едно момче с автомат стоеше денонощно пред вратата. А и самото ченге можеше да им се озъби с някой пищов.

Изненадата обаче може да реши всичко.

Голтака се готвеше за внезапен щурм. Но стана засечка. Нито във входа, нито пред апартамента нямаше охранител. А вътре в апартамента не може да е. Освен ако не е влязъл само преди няколко минути…

Вратата беше тежка, блиндирана. Не можеш да я отвориш с шперц. А и нямаше нужда. Лекаря имаше по-мощен ключ за нея — страхотен джобен оксижен. Без да губи нито секунда, той застана пред вратата, включи апарата и започна да действа. Голтака и партньорът му прикриваха гърба му. В случай на необходимост бяха готови да стрелят веднага.

Вратата издържа точно две минути. През това време не се беше случило нищо особено и тримата без проблеми влязоха в апартамента. Огледаха едната стая — празна, влязоха в друга — и там никого. В целия апартамент нямаше жива душа, но се чуваха гласовете на домакините. Голтака веднага схвана каква е работата и със злоба изпразни пълнителя на пистолета си в стария четирипистов магнетофон.

— Изчезваме — каза той.

Но не успяха. На излизане от апартамента от площадката на стълбите ги освети мощен поток светлина.

— Милиция! Хвърлете оръжието!

Голтака обаче не можеше така лесно да бъде изплашен. Той рязко насочи картечния пистолет, но пред очите му веднага затрепка друга светлина — огънят на оглушителен картечен откос. Това беше последното, което той видя преди смъртта си.

Афанас беше ужасно паникьосан, гласът му избиваше в истеричен писък.

— Ченгета! Много ченгета…

В същото време в телефонната слушалка проеча грохот, шум от тежък удар. Афанас извика и притихна. Отново шум и тежки удари. После някой взе слушалката и Нервака чу:

— Не знам кой си, но ще стигнем и до теб, помни ми думата!

Уплашено, той хвърли джиесема.

Афанас и момчетата му бяха арестувани от ченгетата. Беше от ясно по-ясно. Ситуацията беше излязла от контрол…

Ако Мамута беше тук сега, щеше да измисли все нещо. Той винаги знаеше кой лост да натисне. Но Нервака не можеше да повлияе по никакъв начин на събитията, чийто заложник се оказа.

Край, трябваше да си обира крушите. Да вървят по дяволите всички, трябваше да си спасява кожата.

Багажът му бе готов, малогабаритният автомат бе върху куфара. Това бе всичко, време бе…

Той отвори вратата, но така и не успя да излезе. Сякаш ураган го помете, събори го на земята и го запрати навътре в апартамента. Докато се опомни, вече лежеше на пода по корем с ръце на гърба. Върху китките му щракнаха чифт белезници.

Той надигна глава и през ярката светлина на включения прожектор видя Светлов и Вершинин.

— Не можете да ме арестувате! — изрева той. — Имам връзки… Пуснете ме!

— Кой е казал, че си арестуван? — със зловещ гробовен глас каза рижият Вершинин. — Просто те прибираме.

— Нали имаш връзки. Време е да ги пуснеш в действие.

— Пуснете ме!

Вершинин се наведе над него и със свит пръст рязко го удари по сънната артерия. Съзнанието му изключи.

Когато дойде на себе си, Нервака се намираше в някакъв обор. Ръцете му бяха завързани, краката също, а устата му беше залепена със скоч. Нито седеше, нито лежеше, нито стоеше. Беше в някаква много странна поза — висеше във въздуха. Увесен на колани под мишниците, той се полюшваше на около два метра над земята, почти до самия таван. А долу стояха Светлов и Вершинин.

— Знам, че имаш какво да ни кажеш — обади се Светлов.

— Но ние, боклук такъв, не искаме да те слушаме. Ти изнасили жена ми. И дъщеря ми.

Така беше, но не съвсем… Дъщерята на Вершинин беше изнасилена от друг. Но как да му го каже? Нали не иска да го слуша…

Нервака изстена от злоба и яд. Беше безсилен пред тези ченгета.

— Казах ти да си го навреш отзад — каза Вершинин. — Но ти не ме разбра правилно. Сега аз ще ти навра едно нещо отзад. Нарича се кол. Не знам защо, но ми се струва, че колът също ще разбере всичко в буквален смисъл.

В този миг Нервака с ужас откри, че е без панталони и голият му задник опира в нещо, което се клати. Дръпна се рязко от уплах и нещото се срути. Остана заострен кол, който се заби в задния му отвор…

Смъртта му беше дълга и мъчителна. Колът се забиваше в него сантиметър по сантиметър. Светлов и особено Вершинин смятаха, че той заслужава точно такава смърт.