Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (7)

Първа глава

— Игор Павлович, трябва да се срещнем.

Гласът в телефонната слушалка звучеше доста глухо. Или връзката беше лоша, или човекът от другата страна говореше много тихо, сякаш се страхува да не изплаши някого.

— Кога?

— Ами направо сега. Работата е спешна.

— Нещо интересно ли е?

— Да, много.

— Къде?

— Ами където кажете.

— Ами хайде да се видим там, където се видяхме по-миналия път.

Капитан Светлов не каза името на кафенето, в което трябваше да се срещнат. Имаше вероятност телефоните да се подслушват. Престъпната организация, на чиито следи беше попаднал съвсем случайно, разполагаше с много силна техническа база, притежаваше големи възможности за провеждане на разузнавателни акции.

Тихият глас, който току-що му позвъни, беше на един секретен агент по прякор Чик, който неведнъж беше давал на Светлов много ценна информация. Но този път му беше направил наистина безценна услуга. Помогна му да влезе в следите на престъпен синдикат, който се занимаваше с контрабанда на оръжие. Светлов имаше подозрения, че корените на тази организация се крият много дълбоко във висшите кръгове на властта. Случаят беше доста сериозен и опасен. Но той не се страхуваше, тъкмо обратното, интересът му се разпалваше все повече с всеки изминал ден.

Игор беше роден за ченге. Освен от работата си, не се интересуваше от нищо друго — нито от семейство, нито от пари. Между другото нямаше нито едното, нито другото. И даже не се опитваше да ги придобие. „Да бъде службата, да бъде следствието, да бъде пищовът в кобура“ — така беше преиначил по свой начин текста на известната детска песничка. И той беше основният му девиз в живота.

Агентът му беше позвънил в дванадесет през нощта, доста късничко. Ако имаше жена и дете, никога не би се юрнал презглава към въпросното кафене „Омега“. Просто би отложил срещата за утре, за по-удобно време. Но нямаше какво да го задържа вкъщи. Нямаше кой да му устройва скандали. Той беше истинско ченге, за него не съществуваше нито ден, нито нощ…

Той излезе от къщи, стигна до един охраняем паркинг, за него безплатен, изкара вехтата поочукана лада тройка. Стара кола беше, но работеше като часовник. А и скоростта, която можеше да качи, си я биваше.

С добре развития си нюх на ченге той усети, че някой го следи. Явно някой проявяваше голям интерес към него. Но кой по-точно, не можа да разбере. Колкото и да се опитваше, не успя да установи кой върви по петите му, кой го наблюдава и откъде. Но шестото му чувство на детектив му подсказваше, че го дебне опасност.

След половин час той беше пред кафенето. Отвътре се чуваше силна музика, сервитьорките летяха между масите с табли в ръце, някой се смееше гръмогласно.

Чик вече го чакаше. Седеше на една маса съвсем сам и с мрачен израз на лицето отпиваше със сламка от алкохолния си коктейл. С появата на Светлов лицето му се ободри. Посочи му празния стол до себе си.

— Игор Павлович, много се радвам, че дойдохте.

— Да не си научил нещо ново?

— Познахте.

— Е, слушам те.

— А, не, какво говорите. Тук може да ни подслушва някой. Информацията е много важна. Заради нея могат да ме убият.

— Толкова ли е сериозно? Е, хайде тогава да излезем навън, там ще поговорим.

— Да, да, знам едно усамотено местенце тук.

Усамотеното местенце се намираше в малка градинка наблизо до кафенето. По това време в нея нямаше жива душа. Чик му посочи една пейка, на която да седнат.

— Защо да стоим, да поседнем — каза той и седна пръв.

Светлов присви равнодушно рамене и се настани до него.

— Е, какво искаше да ми кажеш?

— Научих откъде идва оръжието, как се разпределя по отделните канали.

— Това е доста интересно.

От вълнение Игор даже си запали цигара и дълбоко и ненаситно вдъхна дима.

— Но това не е всичко — продължи Чик. — Научих и кой ръководи цялата тази дейност.

— Информацията точна ли е?

— По-точна не може и да бъде. Между другото, мога да ви запозная.

— С кого?

— С Алберт Генадиевич.

— Кой е пък този?

— Ами именно той е човекът, който се разпорежда с всичко.

— Защо пък да се запознавам с него? — учуди се Светлов.

— Той иска да си поговори с вас. — Гласът на Чик ставаше все по-тих. Явно много се страхуваше от нещо.

— Ами с него ще си поговорим… в стаята за разпит.

И точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано.

— Е, Игор Павлович, недейте да бъдете толкова строг — като че изпод земята се дочу подигравателен глас.

И сякаш от нищото пред Светлов изникна средно висок мършав мъж с черни дънки и черна риза с дълъг ръкав. Очите му бяха скрити зад тъмни слънчеви очила. А беше нощ.

Имаше физиономия на типичен престъпник. Със сигурност този тип е лежал в затвора, и то неведнъж. Светлов надушваше от километри бившите затворници.

Игор се отдръпна рязко назад, но усети някакво движение зад гърба си и върху раменете му се стовариха две тежки ръце, а в тила му беше опрян пистолет.

— Не се дърпай, боклук! — Сякаш змия изсъска зад него.

Една груба космата ръка се мушна под сакото му и извади служебния му „Макаров“ от полицейския кобур.

— Е, какво, притиска ли те дулото? Не се притеснявай толкова, шефче — изгаври се с него бившият затворник. — Нали разбираш, за по-сигурно. А пищова ще ти го върнем, не се коркай.

— Кой си ти?

— Аз ли? — Престъпникът погледна учудено Чик. — Юра не ти ли каза?

— Това е Алберт Генадиевич — плахо измънка Чик.

— А по прякор? — попита Светлов.

— Аа, ченгето веднага надуши от каква порода съм.

— Къде си лежал?

— Има ли значение? Ти по-добре ме попитай за какво съм лежал.

— Е, за какво?

— За убийство. Точно такова ченге като тебе думнах. Е, хайде, не се впрягай, шегувам се.

— На мен ми е все тая дали се шегуваш, или не. Ще те спипам аз, ще те арестувам и тогава ще разбера всичко за тебе.

— А, няма нужда! — жлъчно му се подсмихна престъпникът. — Няма нужда да ме плашиш с ареста и следствието. Избий си го от главата.

— Всички казват така, докато не ги вкарат на топло зад решетките.

— Само недей да ме заплашваш, боклук такъв, недей. Че хич не ги обичам тия работи, да знаеш.

— А какво обичаш?

— Обичам да предупреждавам такива отракани ченгета като теб да не си пъхат носа там, където не им е работата.

— И много ли си предупредил?

— Това не те засяга. Но виж, един вече почива в гроба. Схващаш ли?

— Сега пък ти ме заплашваш.

— Не те заплашвам, а те предупреждавам. Ръцете ни са дълги, ченгенце, ще те стигнем навсякъде. Зад мен стоят много, ама много влиятелни и уважавани хора. И бъди сигурен, дори да те убия, ще ми се размине.

— Надявай се ти!

— Добре де, стига толкова празни приказки, да караме по същество. С една дума, предупредил съм те, а пък ти прави каквото щеш. Но имай предвид, че само да се опиташ да припариш до нас, и вече си мъртвец.

Игор само се подсмихна ехидно. Много пъти досега му се беше налагало да чува подобни заплахи и винаги бе постъпвал така, както му повелява дългът. И колко такива тарикати като този сега си излежават присъдите. А пък той е жив и здрав и си живее спокойно до ден-днешен.

— Свърши ли?

— Свърших — кимна мъжът.

— Тогава да си тръгвам.

— Тръгвай си. И да не забравиш какво ти казах.

— Е, разбира се. Само за теб ще си мисля и няма да мога да спя. Върнете ми пистолета.

— Утре сутринта ще го намериш в пощенската си кутия.

— Абе ей, виж какво!

— Ще си получиш пистолета утре сутринта, това е — отсече мъжът. — Недей да говориш много, че може и без него да останеш…

— Добре де, щом казваш утре, значи утре. — Игор стана от пейката, погледна Чик и поклати неодобрително глава: — Как можа?

Защо го беше предал?

— Амии така стана… — Онзи чак се разтрепери от страх.

— Виж ти.

Игор обърна гръб и се запъти към колата си. Тъкмо беше стигнал края на алеята, която излизаше на шосето, и прозвуча изстрел.

С подкосени крака, той се върна към пейката и видя Чик проснат на земята. Под светлината на лампите се виждаше много ясно как върху ризата му в областта на сърцето се уголемява кърваво петно. Беше мъртъв.

До него беше захвърлен пистолет. Беше неговият „Макаров“, все още топъл. Значи бяха стреляли с него.

Какво направиха тези говеда! Беше чиста проба накисване…

Той взе пистолета с треперещи ръце, пъхна го в кобура и с бърза крачка се насочи към колата.

Скоро си беше у дома. Толкова бързаше да се обади по телефона, че даже беше забравил да затвори вратата.

Телефонът беше на масичка в хола. Игор мушна пръст в шайбата за набиране. Трябваше спешно да се свърже с Льова Вершинин — най-добрия му приятел и партньор, на когото винаги може да се разчита. Той щеше да му помогне да се справи в тази сложна ситуация.

От другата страна веднага вдигнаха слушалката.

— А, боклуче, ти ли си? — чу се подигравателният глас на Алберт Генадиевич.

Какъв беше този номер?

— Ти?! — едва не подскочи от недоумение Светлов.

— Да, аз. Изненадах ли те? Не се впрягай, ченге, всичко е точно. Не сме стреляли с твоя „Макаров“.

— Ще те пипна, мръсно копеле! Ще съжаляваш, че си се родил изобщо.

— Значи нищо не си разбрал. — Изведнъж гласът на Алберт Генадиевич стана смразяващо студен. — Май не ти стана ясно, че това не е шега. Че си имаш работа със сериозни хора.

— Това го разбрах. Трудно е да се излезе на глава с вас. Но бъди сигурен, измет такава, че ще се добера до теб и твоите босове и ще гризнете дръвцето в панделата!

— Много жалко, че не успях да те убедя, милиционерче.

— Много жалко, че си загубихте толкова време на вятъра. Запомни, гад такава, че с нищо не можеш да изплашиш капитан Светлов.

— Ще те спре само куршум в челото — със зловещ гробовен глас каза Алберт Генадиевич.

— Стига си ме плашил!

— Вече не те плаша. От това ефект няма.

Изведнъж телефонът отсреща започна да дава заето.

— Не те плашат! — неочаквано каза някой зад гърба му.

Светлов се обърна и видя някакъв младеж — лицето му сякаш беше от камък, очите му изразяваха смразяващо коравосърдечие, а в ръцете си държеше пистолет със заглушител, насочен надолу. Засега.

Какво да прави? При цялото си желание не можеше да даде отпор на противника. Нямаше да успее да извади пистолета си, а и всъщност нямаше пистолет у себе си. Беше го скрил в мазето на блока, за всеки случай. И без това беше оцапан с кръв и щяха да го открият много лесно. Но можеше да каже, че е загубил пистолета си. По-добре да го изгонят от органите на реда, отколкото да попадне зад решетките.

— Кой си ти? — попита строго Светлов.

— Килър — с потресаваща откровеност отговори момчето.

Нямаше намерение да си губи времето с празни приказки и бавно насочи пистолета към него. В бездушните му очи Светлов видя смъртната си присъда.

Но изведнъж обстоятелствата се промениха. Зад гърба на наемния убиец се мярна някаква сянка, чу се тъп удар, килърът потрепна, главата му се килна настрана и той се свлече на пода. Пистолетът се изплъзна от ръката му.

Светлов въздъхна с облекчение. Вершинин му беше дошъл на гости точно навреме.

Но не беше Вершинин. От тъмния коридор в стаята влезе някакво момче. В ръцете си държеше парче арматурно желязо.

Приближи се до наемния убиец, погледна го в лицето и взе пистолета от пода.

— Извинете, Игор Павлович, изцапах ви килимчето! — разпери ръце той. — Опръсках го малко с кръв. Добре че не е моята.

Само това липсваше сега, да му се извинява.

— А, ти ли си. — Светлов го позна.

Беше Никита със странната фамилия Брат. Братокът от групировката на Капитана и Бичмето. Но кой дявол го е накарал да дойде тук? Че отгоре на всичко с арматурно желязо в ръка…

— Ами аз, Игор Павлович — с половин уста се усмихна Никита. — Извинете, че така…

Че той не му се извинява, а направо му се подиграва!

— Как се озова тук?

— Ами забравили сте вратата отворена… Или този я е отворил? — каза той, посочвайки лежащия на пода наемен убиец.

— Ще я видим ние тази работа.

Игор направи решителна крачка към Никита, но веднага се натъкна на дулото на пистолета, който той току-що беше взел от наемния убиец.

Светлов се ядоса, но не на Никита, а на себе си. Как можа да направи такава грешка, защо не взе пистолета преди него? От парчето желязо ли се изплаши?

— Отдръпнете се назад, ако обичате. И седнете в онова кресло ей там — каза Никита и посочи далечния ъгъл на стаята. — И ще ви помоля да стоите кротко… Че да ви кажа, не обичам да гледам кървища.

— Не бих казал. — Игор неволно отстъпи назад и послушно седна в креслото.

— Не трябва да се държите така с мен. Като че ли съм някакъв опасен престъпник, ей богу.

— За какво си дошъл?

Светлов нямаше нищо против да поеме инициативата и да вземе ситуацията под свой контрол, но нямаше никаква възможност за това. Всички обстоятелства бяха против него.

— Ами дойдох да си поговорим за нещата от живота. Знаете ли, много ми се искаше да разбера как го правите това. — Никита го погледна със злобна насмешка, в очите му се четеше враждебна студенина.

— Кое как го правя?

— Ами как успявате да накисвате хората. Какво лошо съм ви направил?

— Ти си мутра.

— Дори и да съм мутра, какво, да не би да не съм човек?

— Ненавиждам гадовете като теб.

— Това си е лично ваш проблем. Но защо трябваше точно мен да насадите на пачи яйца?

— Да не си дошъл да ме убиеш? — директно го попита Светлов и в очите му проблесна ярост. Нямаше намерение да се унижава пред този престъпник.

— Вие пък, защо веднага решите, че съм дошъл да ви убия? Да не би да ви приличам на някакъв главорез?

— А какво, да не би да не е така? Защо дойде при мен с желязо в ръка?

— Ами предчувствах, че сте в беда, Игор Павлович. Че вие нали не сте просто ченге, а ченге-палач. Задължително ще се намерят желаещи да ви пратят на онзи свят. И както виждате, не съм сгрешил.

— Хайде, стига си ме баламосвал. Казвай за какво си дошъл. Какво искаш да разбереш?

Никита се вгледа в него много внимателно. Нито един мускул на суровото му лице не трепна.

— Защо ми подля вода така гадно? — попита го грубо.

— Щом съм го направил, значи така е трябвало.

— Кой предаде Капитана и Бичмето?

— За какво говориш?

— Само не ми ги разправяй тия, че аз съм ги предал. Кой ги предаде, казвай! — Никита се приближи до него и опря дулото на пистолета в челото му.

— Е…

— Слушай бе, нещастник! — презрително се подсмихна Игор. — Я недей да ме плашиш! Пъзльо. Не ме е страх от смъртта. Никога не ме е било страх от нея и сега не ме е страх. Стреляй, ако можеш.

— Мога.

— Не се и съмнявам.

— Само че няма да го направя. Не знам защо, но ми се струва, че си свестен тип. Въпреки че си гаден кучи син.

Никита направи крачка назад и свали пистолета.

— Кучи син ли?

— А как да те нарека, след като ме насади така гадно?

— Нали ти казвам, така трябваше, така и стана. Обстоятелствата го изискваха. Нали съм ченге. И то не просто ченге, а ченге до гроб. Мачкал съм и ще продължавам да мачкам престъпниците. С всички възможни средства. Ако нямам оръжие, с голи ръце ще ги задуша. Ако ръцете ми се сковат, със зъби ще ги разкъсам.

— А защо е тази омраза?

— Ами защото ти никога не си виждал жени, на които мутрите са прерязали гърлото. Никога не си плакал над гроба на дете, което тези гадове първо са изнасилили, а после зверски са убили. Ако знаеше какви отвратителни гадости вършат тези твои братоци, никога не би се свързал с тях. Всъщност има ли смисъл да говоря, и ти си същият като тях.

— Не, аз не съм като тях. Никога не съм убивал човек. Този… — Той посочи наемния убиец. — … ми е първият.

— Този не заслужава съжаление.

Никита приклекна, заставайки на коляно, сведе се над тялото и провери пулса на килъра, опипвайки шийната му артерия.

— Е-хе-хе, ами че той диша. Жив е. Издръжлив се оказа.

— Трябва да му окажем първа помощ.

Убиецът беше със спукан череп. Трябваше да се провери дали няма опасност за живота му.

— Къде имаш аптечка?

— В банята.

— Далече е. Няма да те пусна. Дръпни чаршафа от дивана ей там. С него ще го превържеш. И без глупости.

Гласът на Никита звучеше строго и непоколебимо. Това хлапе явно знаеше много добре какво прави. Може да го убие, без даже да му мигне окото.

Светлов разкъса чаршафа и превърза главата на убиеца. Но не знаеше защо прави всичко това. Не му беше жал за килъра, въпреки че всъщност той беше ценен източник на информация. Въпросът бе в друго — дали Никита няма да убие самия него. Прекалено подло бяха постъпили с него. Не трябваше така.

Никита накара Светлов да се върне на мястото си.

— Между другото, що се отнася до децата — каза той, — деца не съм убивал и нямам намерение да го правя. По принцип никога никого не съм убивал. Още повече че смятам да изляза от играта.

— Това вече сме го чували. Тия бабини деветини ни ги разправяше още когато те прибрахме за първи път.

— Честно казано, мога да те гръмна само заради онзи първи път. Тебе някога душили ли са те с плик на главата, а?

— Случвало се е. Точно такива мутри като теб са го правили. Само че на не мен, а на мой колега. Между другото, намериха го мъртъв, с плик на главата.

— Не съм го направил!

— Това няма значение.

— Добре де, за първия път е ясна работата. За него ти прощавам. Но виж, за това, че ме насади така, не мога да ти простя.

— Нали ти казвам, че така трябваше да стане.

— Ами да взема да те гръмна тогава, а после ще кажа, че така е трябвало да стане… Ама не мога. Няма смисъл от това.

— Правилно, няма смисъл. Затова се махай. Махай се, докато не съм се ядосал.

— Но няма къде да отида — разпери безпомощно ръце Никита. — Мутрите ме търсят. Заради теб.

— Никой не те търси. Всички големи риби от твоята групировка са окошарени. Останаха само дребните, а те няма да се занимават с теб сега. Ще гледат да спасят собствената си кожа.

— Още никого не сте пуснали?

— Е, как така никого? Теб нали те пуснахме.

— Точно така, мен ме пуснахте, за да ми подлеете вода. Значи никой не ме търси. Но това е само засега, нали така? Няма да можете да се преборите с Капитана.

— И защо не? Нашите момчета доста са му набрали за това, че загинаха двама колеги. А те имат жени, деца…

— Злобата отминава и се намесват парите. Капитана и Бичмето имат достатъчно финансови средства, за да откупят свободата си.

— Може и така да е. — Кой знае защо, Светлов изобщо не се опита да му противоречи.

— Ще излязат на свобода… и ще ме убият.

— Напълно възможно е.

— И ти не искаш да ми помогнеш?

— Не.

— Ама аз ти помогнах — тежко въздъхна Никита. — Може би все пак ще кажеш кой предаде момчетата.

— Няма да ти кажа.

— Говедо си ти, ето какъв си!

Никита говореше така от отчаяние, не от злоба.

Игор видя, как се обръща към вратата и с посърнало лице тръгва към изхода.

Тръгва си. Остави го жив.

— Ей, чакай малко — спря го в последния момент.

Изведнъж му се прииска да помогне на това хлапе. Все пак не беше чак такъв мерзавец.

— Какво искаш?

— Капитана и Бичмето ги предаде едно твое приятелче.

— Кой по-точно? — оживи се Никита.

— Няма да ти кажа. Но ще ти дам повод за размисъл. Кой от бригадата ти има зъб?

— Гирата ли? — попита Никита, след като помисли малко.

— Ами не знам — повдигна рамене Светлов. — Честно казано, не знам. Други ченгета водят разследването за вашата групировка. Аз работя по случая само ей така, от време на време. Макар, разбира се, да знам някои неща.

— И по-конкретно?

— Ама и ти си един, момче! Да не мислиш, че всичко ще ти кажа? И ще изложа на риск колегите си? Няма да стане.

— Значи сред нас е имало доносник на ченгетата.

— Не е имало. Но се появи. Между другото, и ти можеше да бъдеш. Но не стана.

— А за разчистването на сметки с Чугунов? Кой ни издаде?

— Точно Чугунов ви издаде. Всичко си изпя. Той, между другото, е дал официални показания срещу вас. Ще притиснат в ъгъла вашия бригадир.

— А доносникът от нашите ще даде ли показания?

— Той вече ги даде. Неофициално. Но няма да го привикваме като свидетел по делото.

— Добре сте го измислили. Ако се окаже, че Капитана не е за вашата уста лъжица и се наложи да пуснете и останалите момчета, всичко ще си остане постарому, но за сметка на това вече ще си имате доносник в групировката, който да работи за вас.

— Може и така да е. А може и да не е.

— Какво искат да лепнат на Капитана и на останалите?

— Въоръжено нападение плюс незаконно притежаване на оръжие и открити наркотици у всеки.

— У всеки?

— Постарахме се. Всичко е официално оформено. С протоколи, свидетели…

— Защо у мен не откриха нищо тогава?

— Не сме предполагали, че ти и твоите дружки сте чисти. Не се ориентирахме навреме в ситуацията. Точно затова си на свобода. И твоите приятелчета също. Онези, от твоята бригада.

— Витал? Вовата? Гирата…

— Вовата, Гирата — заядливо повтори Игор. — Тях ги пуснаха. Но виж, Витал търка нара в следствения изолатор. Нали ти казвам, че го притиснаха за изнудване на пари от господин Чугунов. Между другото, теб не са те подвели под отговорност по случая. И Гирата също. Така че прави си изводите, момче.

— Значи е той, гадината!

— Може и той да е. Накратко, казах ти всичко, което знам. А пък ти прави каквото искаш. Няма да ти давам съвети. Че ще вземеш после да дадеш показания срещу мен. Е, какво, върнах ли ти жеста?

— Абе не ми трябват твоите жестове. А за информацията ти благодаря все пак.

— За повода за размисъл, искаш да кажеш — уточни Светлов.

— Да де, за повода за размисъл. А сега отговаряй без заобикалки!

— Аа, писна ми вече от тебе!

— Не се ядосвай. А се оправдавай. Защо трябваше да ме насадите толкова лошо?

— Ама ти си бил голям досадник.

— И все пак?

— Добре де, ще ти кажа. Твоето приятелче го пожела. Каза на теб да подлеем вода, а той да излезе чист от цялата работа.

— И вие, разбира се, на драго сърце решихте да му направите услуга.

— Е, не на драго сърце, но идеята не беше лоша. Защо да излагаме на опасност наш човек? А пък приятелчето ти с удоволствие те изпорти. Или по-точно със злорадство. Не знам дали мога да се изразя така.

— С педерастично удоволствие — така го кажи…

— Може и така да е — каза с насмешка Игор.

— Гирата ли беше? — попита директно Никита.

— Да, той — кимна утвърдително Светлов.

— Веднага да беше казал. Само си загубихме времето с приказки. Ще трябва да се погрижиш за този нещастник тук. — Никита посочи наемния убиец.

— Ще трябва, да.

— Ами запретвай ръкави тогава.

— Чакай малко, искам да те питам нещо.

— Кажи!

— Отдавна ли ме следиш?

— От два дена. Лесно те открих. Наблюдавах блока ти. Затова не ми убягна от погледа и този нещастник.

— Благодаря ти още веднъж.

— Няма за какво.

Никита изчезна също толкова внезапно, колкото се и появи.

Светлов стана от мястото си и се приведе над убиеца — беше жив. Край, Никита е вече минало, сега му предстоеше да се залови с наемния убиец и поръчителите. И то сериозно да се заеме с тях.

 

 

Гирата беше пиян. Не чак като прасе, но се носеше като майска песен из улицата. Прибираше се вкъщи с компания, с някаква проститутка. Че кое порядъчно момиче ще спи с това мръсно говедо? С него беше и някакъв бияч — едро добиче с юмруци като топузи и тъп поглед.

Никита вървеше като сянка по петите им. Още докато следеше капитан Светлов, разбра, че притежава удивителната способност да остава незабелязан от обекта на преследване.

От Светлов Никита получи доста ценна информация — че Гирата е доносник. Той беше предал момчетата и бе подлял вода на самия него. Сега просто трябва да се възползва от това както трябва. А именно да принуди подлеца да си признае.

Никита реши да не протака нещата излишно и веднага се зае с издирването на Гирата.

Даже не успя да си почине като хората, да си изпере мръсните дрехи. И нищо чудно, че сега приличаше повече на някакъв бездомник, отколкото на боец от криминална групировка. А и миришеше гадно. Освен това беше гладен като вълк, а в джоба си имаше само някакви жълти стотинки.

Затова пък нямаше проблеми с оръжието — пистолетът, който задигна от наемния убиец, беше доста добър. Страхотно пушкало — сигурно не е официално регистрирано — „Глок 17“. Вече беше виждал подобен пистолет и знаеше, че той е мечта за всеки професионален убиец. В пълнителя има седемнадесет патрона, а е лек като перце. Освен това стрелбата му е много точна, има и заглушител.

В случая с Гирата той нямаше намерение да пуска патлака в действие. Но ако се наложи… Давещият се, се хваща и за сламката, за да се спаси. А Никита в момента потъваше и Гирата беше като спасителен пояс за него. Трябва да го накара да се разприказва. Ще запише признанието му с един старичък диктофон. Купи тази бракма на пазара за жълти стотинки — в момента имаше голяма нужда от тази вехтория.

Гирата нямаше намерение да се крие от когото и да било. Пуснаха го от ареста и той веднага се прибра в апартамента си.

И Вовата беше на свобода, но той се бе запилял някъде. Може да бе отишъл в някой курорт или пък при роднини в провинцията. Явно се е почувствал неудобно — ченгетата затвориха почти всички момчета от групировката, а той си се шляе на свобода. Затова пък на Гирата изобщо не му пукаше. Чувстваше се като герой. Нещо повече, даже имаше наглостта да отиде на свиждане на Капитана. Поприказваха си за нещо в стаята за свиждане и като че ли той пое функциите на главатар.

Ченгетата не бяха прибрали всички момчета от групировката, около двадесет биячи бяха останали на свобода. Именно тези добичета Гирата беше събрал около себе си и ги накара да продължат да пазят териториите на групировката, да ги държат под контрол. Момчетата се скъсваха от работа — къде ти толкова малко хора ще се справят с всичко. А пък Гирата го беше ударил на гуляй. Ами че как иначе, нали стана голяма работа, голям бос. Нека черноработниците да бачкат, а той като шеф ще си пие водката и ще ходи по жени.

Пръв във входа влезе телохранителят. Като всеки професионалист, той се качи пеша до четвъртия етаж, след това провери и горния етаж и накрая слезе до входа.

— Чисто е, може да се качвате — гордо съобщи той на Гирата.

Така го каза, сякаш не просто беше проверил дали някой не се крие във входа, но лично беше изпотрошил кокалите на поне десетина наемни убийци.

— Окей! — каза Гирата и делово му махна с ръка.

Момичето, което се беше увесило на врата му, замалко не се напика от кеф. Ами че как иначе, нали ходи с такъв готин мъжага. Нали Гирата е супер гангстер! Същинско страшилище за всички момичета и момчета. Истински злодей.

Само че голямото му самочувствие го беше заслепило. Даже не можа да забележи Никита. А той седеше съвсем спокойно на около двадесет крачки в една метална беседка. Мястото беше хубаво за наблюдение, в беседката нямаше никого, беше заобиколена с храсти, светлината на уличните лампи не достигаше до нея и именно поради това беше тъмна.

Гирата и момичето се скриха във входа. А биячът се насочи направо към беседката. Седна, запали цигара и не обърна никакво внимание на Никита. Гледаше към прозорците на четвъртия етаж. Чака лампата в апартамента на боса да светне.

— Ето, светна! — каза Никита.

— Ъхъ, светна — съгласи се биячът.

И в този момент му просветна. Бавно загряващ реотан, леко дебилен.

— Ее, а ти кой си? — изведнъж подскочи той.

— Аз ли? — подсмихна се злорадо Никита. — Аз съм наемен убиец.

— Какъв наемен убиец? — шашна се бабаитът.

— Ами ей такъв, какъвто ти трябва на тебе. — В ръката му се появи пистолет. — Искаш ли да живееш?

— Ама чакай, к’во правиш бе?… — Краката му направо се разтрепериха от страх.

Никита пристъпи към него и мушна ръка под сакото му. Точно така, в кобура на хълбока му имаше пистолет ТТ. Прибра му го, естествено.

— Пак те питам, искаш ли да живееш?

— Абе изобщо да…

— И от к’ъв зор тогава си станал бияч? Искаш да се правиш на тарикат, а да умреш хич не ти стиска, а?

— Недей така бе, човек! — захленчи биячът.

Никита реши да не се гаври повече с него, че още малко и ще вземе да се натропа в гащите от страх.

— Трябва, Федя, трябва… Добре де, да вървим.

— Къде?

— При шефа ти.

— За какво?

— Да пием по един чай.

— Ама той е с мадама.

— Значи и мадамата ще я почерпим с чай. Да тръгваме.

— Аз не мога.

— Ако не можеш, ще те принудя!

Никита се сети за стария изпитан метод за превъзпитание в казармата и му вкара един юмрук в слънчевия сплит. Улучи момента и го удари точно когато издишва. Момчето се преви от болка, но не извика, само изстена глухо.

— Другия път няма да те удрям, а направо… — Никита болезнено притисна дулото на пистолета в тила му. — Направо ще стрелям… Е, какво, тръгваме ли?

Биячът се подчини и тръгна послушно с него към входа на блока, качиха се на четвъртия етаж с асансьора. Лицето му беше пребледняло като на мъртвец, устните му загубиха цвят и се сляха с лицето, а погледът му изразяваше панически ужас. А само преди малко беше толкова отракан… Изслуша внимателно инструкциите на Никита, послушно кимайки с глава.

Никита позвъни на вратата. Всичко останало беше възложено на бияча.

— Мътните ви взели, мамка му! — чу се глас отвътре.

— Аз съм, Матвей Иванович.

Голям майтап — Матвей Иванович бил… Отвътре го напъна смях.

— Ти ли си, Скръндза? Разкарай се някъде! Зает съм сега!

— Абе такова… Капитана се върна…

— Какво?!

— Абе Капитана… Каза да отскочите при него.

— Аа, ча’й малко!

Чу се завъртане на ключа в ключалката.

Явно, преди да отиде при Капитана, Гирата искаше да погледне още веднъж как изглежда телохранителят му, да прецени пазарния вид на стоката. Нали не можеше да се яви пред боса с някакъв смотан мухльо.

Веднага щом вратата се отвори, Никита удари силно бияча в тила с ръкохватката на пистолета и го натика вътре. Помете като ураган и Гирата навътре в апартамента. Без да му даде възможност да реагира, му нанесе серия крошета — в главата, в гърдите, в главата… Гирата се олюля, губейки съзнание. Боксьорската серия завърши с мощен удар в слънчевия сплит. Гирата се строполи в краката му като чувал. На Никита даже му се строи, че нещо цопна в панталоните му.

Отиде спокойно до външната врата и я затвори.

— Ааа! — чу зад гърба си женски писък.

Приятелката на Гирата стоеше до вратата на стаята. Беше чисто гола. Пищеше, стиснала здраво очи, лицето й изразяваше някакъв див ужас. С широко отворената си уста изглеждаше доста смешно отстрани. Но не пищеше много силно. Сякаш гласовите й струни не работеха с пълен капацитет. Като че ли беше надула гайдата само за вид. Никита остана с впечатлението, че момичето преиграва.

Той се доближи до нея и докосна с пръст зърното на дясната й гърда. Сякаш натисна бутон. Изведнъж момичето изключи алармата и затвори широко отворената си уста. Затова пък широко отвори очи. Те бяха някак замъглени, сякаш опиянени от наркотик. По дяволите, ами че тя е напушена. Или даже се е боцкала.

— Абе ти тъпа ли си, а? — кресна й Никита.

— Тъпа съм — глупаво му се усмихна тя и закима с глава. — Тъпа съм, тъпа…

— И какво ми се разхождаш по гол задник? Я ходи се облечи!

— Е, ти пък веднага да се обличам… А кой ще ме чука, Пушкин ли?

Тая жена е луда! Никита въздъхна тежко и я зашлеви. Момичето се олюля, очите й се наляха със сълзи и погледът й мигновено изтрезня, стана злобен, но разумен. Даже се появи страх в него.

— Казах, да те видя облечена.

— И после какво? — плахо, но някак предизвикателно попита тя.

— После сядаш в креслото и си затваряш устата. Е, ушите можеш да не си запушваш. Поканена си на съдебно заседание.

— На какво заседание?

Никита не й отговори. Той се приближи до Гирата. Онзи вече беше започнал да се съвзема. Беше с дънки, но гол до кръста. Беше си сложил презраменния кобур на голо, а от него се показваше чисто нов ТТ. И за какво му беше това? За да се направи на герой пред момичето? Никита му взе пистолета, свали му кожения колан и сръчно му завърза ръцете зад гърба. Същото направи и с бияча. Отгоре на всичко им свали чорапите и им запуши устите с тях.

По ред на номерата ги вкара в хола. Момичето вече седеше в едно кресло в далечния ъгъл на стаята. Разумът в погледа й пак се бе изпарил и на лицето й бе изписана същата глуповата усмивка. Отгоре на това се въртеше неспокойно в креслото. Явно много й се искаше да я оправят. Никита даже я съжали — да й развали такава хубава вечер. Въпреки че, я чакай малко…

— Отдавна ли си с този? — попита я, сочейки Гирата.

Той вече се беше съвзел и изплашено гледаше към Никита, и по-точно пистолета в ръцете му.

— Не, днес се срещнахме.

— Значи смятай, че ти е провървяло. Иначе такива гадости щеше да ти лепне. Че това не е човек! А пълен изрод.

В очите на Гирата, освен страх и отчаяние, започна да кипи и злоба.

Диктофонът вече беше сложен на масата, пъхнат в плик. Никита се доближи до него и незабелязано натисна копчето за запис. След това се наведе над Гирата и извади натъпкания в устата му чорап.

— Педал! — чу вместо благодарност.

— Кой е педал, а? — Никита злобно присви очи и се втренчи в него.

Гирата не издържа погледа му и извърна очи. Мълчеше, но устните му се движеха беззвучно, нареждайки всякакви проклятия.

— Е, защо млъкна? — грубо го попита Никита. — Нямаш какво да кажеш ли?

— Не говоря с доносници — прецеди през зъби Гирата.

— Ааа, значи, аз съм бил доносникът. Виж ти… И кого съм наклепал тогава?

— Ти предаде Капитана. И Бичмето. Ще те загробят, да знаеш.

— Аа, не, братле, Капитана и Бичмето ги предаде ти. Искаш ли да ти разкажа какво точно е станало? Ченгетата са те окошарили, принудили са те да се разприказваш и ти си се разпял. И си ги предал.

— Ник, дрънкаш пълни глупости — ехидно се подсмихна Гирата. — Ти ги предаде.

— А, не, мой човек. Ти си поставил условие на ченгетата, ако предадеш едрите риби, да ти отърват кожата. И цялата вина да падне върху мен. Мен ме натопиха, а ти уж си чист. Само че не ти стана номерът, драги. Издадоха те.

— Кой? — неволно се изпусна Гирата.

— Питаш кой? — злорадо се подсмихна Никита. — Значи има кой да те издава.

— Само не ми прилагай полицейски трикове — избоботи Гирата.

— Няма смисъл да пиеш минерална вода, след като черният ти дроб вече е отишъл. А теб, говедо такова, те предадоха ченгетата. Същите, които ми подляха вода. По-точно единият от тях. Между другото, смятам да го събера с Капитана. И с Бичмето. Аз не съм балък, Гира. И няма да седя и да чакам просто така Капитана да ми прочете присъдата. Той ще ми поиска обяснение и аз ще му кажа всичко. Ще му кажа всичко както си е било. Ще обвиня теб, ченгето също. Не, Гира, не си мисли, че си най-умният на този свят.

— Няма никакво ченге. Опитваш се да ме преметнеш. Не съм правил никакви сделки с ченгета и никой не те е натопил. Ти просто си предал всички.

— Ами тогава как ще обясниш това, което си казал?

— Какво съм казал?

— Попитали са те кой да обере пешкира и ти си им казал: „Абе дайте Ник да го натопим. Той и без това ми лази по нервите, гадината…“ Казвал ли си подобно нещо?

Никита сякаш бе осенен от криминалната муза. Изведнъж ясно видя кабинета на следователя, в който са разпитвали Гирата. Инспекторите — със смръщени лица, а Гирата трепери от страх, но в очите му проблясва тиха злоба. И след малко накисва Никита. Такъв е той, казва, онакъв е…

— Имало ли е такъв разговор, питам те?

Гирата мълчеше изплашено.

— Ченгето каза, че е имало. Защо ме мразиш толкова? — Повдигна лицето на Гирата и набута дулото на пистолета в устата му.

— Е, помияр, отговаряй! Имало ли е такъв разговор, или не?

Гирата кимна утвърдително с глава. Никита извади пистолета от устата му.

— Значи все пак е имало. Това е добре. По-точно, зле. Свършено е с Капитана и Бичмето. — Нито за минута не забравяше, че диктофонът е включен. — Казват, че няма да свидетелстваш срещу Капитана и Бичмето. Защо?

Гирата само мълчеше мрачно. Явно вече вярваше, че Никита наистина се е срещал с ченгетата. Иначе откъде можеше да знае такива подробности.

— Ще ти кажа, защо. Капитана и Бичмето ще бъдат обвинени за незаконно притежаване на оръжие и наркотици. Точно с това обвинение ще ги хвърлят зад решетките. Но нали все пак могат и да се извъртят някак и да се измъкнат. Знаеш, че такива неща стават доста често. Протоколите за задържането могат много лесно да изчезнат от сейфа, свидетелите изведнъж могат да забравят показанията си. А след това адвокатите ще направят всичко възможно, за да ги измъкнат. Ще се появят благодетели, които да пожертват голяма сума за пускането им под гаранция. И Капитана и Бичмето ще бъдат освободени. А после и всичките им мутри. И край, отново цялата групировка е налице, колелото ще се завърти отново. А на ченгетата им трябва информация какво се случва вътре в нея. И ще я получат. Някой си господин с фамилия Гирин, с първо и второ име Матвей Иванович ще им тропа всичко. Троп-троп-троп… А следващия път, когато отново приберат всички, ще насадят поредния балък. Ако не съм аз, ще е някой друг. А нашият Гира ни лук ял, ни лук мирисал. Доносникът си ти, Гира. А и физиономията ти е на помияр!

— Ще те удуша, изрод такъв! — изрева отчаяно Гирата.

— Няма да ме удушиш — поклати заканително глава Никита. — А аз ще го направя ето с тези две ръце.

Очите на Никита се наляха с гняв, сякаш всеки момент щеше да го убие, и отново набута заглушителя на пистолета в устата на Гирата.

Гирата се дръпна ловко и освободи устата си.

— Недей! — викна и се оцъкли като обезумял.

— Няма недей! Много добре знаеш как се постъпва с доносниците. Освен това ме натопи. Между другото, защо точно мен? Аз ли те дразнех най-много от всички? Аз ли бях най-безобидният в нашата петорка?

Гирата закима утвърдително.

— А и нали те опозорих пред всички в сауната, дръпнах те от момичето и те метнах в басейна.

— Извинявай, братле! — завайка се Гирата. — Не беше нарочно…

— Я виж ти! Страхотно, няма що! Не било нарочно. Боклук си ти, Гира. Предаде момчетата.

— Така стана… Не беше нарочно… Ченгетата замалко да ме пратят в гроба…

— Добре де, няма да те закачам. Капитана да си разчиства сметките с теб. Нека той те очисти. А аз ще си измия ръцете. Да, между другото даже не си и помисляй да ме преследваш. Само да припариш до мен, и лично ще те предам на ченгетата. Или вече забрави как преряза гърлата на ония момчета? Случаят още не е приключен. Е, стига, чао засега.

Никита взе плика от масата и се насочи към вратата. Преди да излезе от стаята, се наведе над неподвижното тяло на бияча, той все още беше в дълбок нокаут, но имаше пулс.

По принцип трябваше да тегли куршума на Гирата, но не искаше да си взима грях на душата заради някакъв боклук. Вече имаше запис с признанията му. Това беше достатъчно. Нека Капитана си разчиства сметките с това мръсно копеле. Гирата сигурно ще си омете крушите от града, ако ли пък не, проблемът си е лично негов. Ако изчезне, нека Капитана да си го търси.

Никита вече се беше отдалечил доста от блока, когато изведнъж се сети за момичето. Трябваше да я вземе със себе си.

 

 

Гирата се изяждаше от злоба. Задушаваше се от ненавист. С голямо удоволствие би прекършил врата на това мръсно копеле Ник.

Намрази това гадно хлапе още от първия ден, в който се появи в групировката. И не толкова защото той не му позволи да довърши момичето в сауната и го изложи пред всички, а по-скоро защото този сополанко беше с цяла глава по-горе от него. Притежаваше някаква особена вътрешна сила, беше съвсем спокоен и уверен в себе си. И тази негова иронична усмивчица направо го вбесяваше. Струваше му се, че това момче чете всичките му мисли. Беше готов да му избоде очите, стига да не вижда повече този умен поглед, на който нищо не можеше да убегне. Той просто ненавиждаше Ник, ненавиждаше го до дъното на душата си. Беше готов да го предаде на ченгетата още първия път, когато ги арестуваха по подозрение в убийството на тримата бизнесмени. Още тогава искаше да прехвърли вината върху Никита. Но тогава момчетата от бригадата щяха да дадат показания срещу самия него, Гирата. Само затова тогава мълча и не се огъна под натиска на ченгетата.

Не му стигнаха силите обаче да издържи втората им атака. Потрошиха му кокалите и той се пречупи. А след това му предложиха да им сътрудничи. Той нямаше друг избор, освен да приеме предложението. В замяна му обещаха да натопят Ник. Негова беше идеята да му погодят този подъл номер. Беше много доволен от себе си. Уж той няма нищо общо и всички камъни — по главата на Ник.

Ченгетата не само че пуснаха Гирата от ареста, но и му помогнаха да се срещне с Капитана.

Заедно с Капитана и Бичмето бяха прибрани и всички останали авторитетни момчета от групировката. От старите кучета беше останал само той, Гирата. Винаги са го избутвали на заден план, никога не са му позволявали да заема ръководни функции. Но той беше един от основателите на групировката заедно с Капитана. Точно затова Капитана му предаде щафетата и му нареди да държи под контрол всички биячи, останали на свобода. Освен това му беше заръчал да намери Ник и да го очисти. Капитана беше сигурен, че този сополанко е предал всички.

Бе опитал да открие Ник, но безуспешно. Затова трябваше да засили активността на издирването, но някак все не му стигаше времето. Прекалено зает беше с други ангажименти. Но Ник го намери сам и го накара да се разприказва, сега Гирата е изцяло в негови ръце.

Идеше му да вие като вълк от отчаяние.

Чак сега той забеляза Гуля, поредната му пикла. Тя седеше в креслото като препарирана, втренчена безсмислено в ъгъла на стаята, сякаш нито чува, нито вижда.

— Е, к’во чакаш, мръснице? — озъби й се Гирата.

Тя се сепна и се опули насреща му.

— К’во си ме зяпнала? Развържи ми ръцете!

Гуля веднага скочи от креслото, преобърна го по корем и се опита да свали кожения колан от ръцете му. Но Ник, говедото, беше затегнал здраво възлите и тя не успя да ги развърже.

— Е, какво, кучко, май не ти стига пипето! Марш в кухнята, гадина такава. Донеси нож!

Момичето закима плахо и полетя към кухнята като стрела. Върна се с нож в ръката. Жал й беше да реже колана — беше нов, марков, кожен, но го разряза.

— Готово! — доволно каза тя, очаквайки някаква благодарност от Гирата.

Подпирайки се с освободените си ръце на пода, той се надигна и седна на дивана. Гуля му се усмихна, продължавайки да държи ножа в ръка.

— Дай ми го! — нареди й той.

Тя го погледна озадачено — нищо не можеше да разбере. Къде ти ще разбере, с тоя пилешки мозък! Затова, без изобщо да му противоречи, му даде ножа.

— Е, какво, интересно ли ти беше да слушаш?

— Какво дали ми е било интересно? — глупаво замига на парцали тя.

— Разговорът, казвам, който чу, интересен ли ти беше?

— Ами че аз изобщо не съм ви слушала…

Как ли пък не, веднага й повярва!

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Ще се наложи да забравиш всичко. Нали ме разбираш?

— Да…

— Но ти не можеш да го забравиш.

— Мога, как да не мога!

— Ще можеш, ако аз ти помогна. Ела тук!

Чак сега Гуля разбра всичко. Тя погледна изплашено ножа в ръцете му и цялата затрепери от страх. Понечи да избяга от стаята, но по всичко личеше, че страхът я е парализирал, не можа да направи и крачка към вратата. Не смееше и към него да се доближи.

Гирата стана, усмихна й се гнусно и рязко изтласка ножа напред — острието му се заби в корема й чак до дръжката.

Гуля извика глухо, притвори очи и безмълвно отвори уста. А Гирата заби ножа отново и с някакво яростно настървение го завъртя в раната. От устата на момичето бликна кръв, очите й се оцъклиха и станаха безжизнени. Вече не можеше да извика — предсмъртните спазми бяха притиснали гърлото й.

Тя се свлече на пода, а той продължи като озверял да забива ножа в немощно отпуснатото тяло.

— Гадина! Гадина! Гадина!

Тя отдавна вече беше мъртва. Уби я. Но Ник все още беше жив. Заслепен от ярост, Гирата сякаш убиваше него.

Накрая спря. Погледна Скръндзата, който лежеше съвсем неподвижно. Ръцете му бяха завързани с колана от панталоните му. Същият онзи Ник го беше наредил така хубаво.

Гирата се сведе над него и замахна с ножа… Но спря навреме. Стоп! Кой ще му помогне да се отърве от трупа на момичето?

Той свести бияча.

— Ти, порта такава! За какъв дявол ме предаде?

Гневът забълбука като лавата в гърдите на Гирата, всеки момент яростта му щеше да изригне като вулкан.

— Ама аз не исках да стане така — захленчи изплашено телохранителят. — Принудиха ме…

— Добре де, после ще разберем кое и как. Дай да увием тази кучка в килима. Ще я изхвърлим на бунището.

Скръндзата погледна с ужас окървавеното тяло на Гуля и го побиха тръпки.

Гирата го претърси — в кобура на хълбока му нямаше пистолет. А нали Никита беше взел и неговия.

— Къде ти е пищовът?

— Взе ми го… Убиецът ми го взе…

— Убиецът, казваш? А защо тогава съм жив?

— Не знам…

— Не знаел… — заядливо го пародира Гирата и му зашлеви един зад врата. — Хайде, захващай се с трупа.

Оня уви Гуля в килима. Съвсем наскоро Гирата си беше купил нов диван, който беше доставен в голяма найлонова опаковка. Подмяташе се някъде на балкона.

Гирата лично го донесе, за да увият килима с трупа. Но преди това извади от сейфа си пистолет. Имаше още един — тежък „Стечкин“ с вместимост на пълнителя двадесет патрона. До него Ник не можа да се добере.

Ключовете от колата бяха на масичката в антрето. Ник не ги беше взел, въпреки че можеше.

Скръндзата отиде на платения паркинг, докара бавареца до входа и отново се качи на четвъртия етаж. Навън отдавна вече беше нощ. Целият блок спеше. Затова решиха да не се бавят с изнасянето на тялото. Двамата изнесоха трупа до колата и го качиха в багажника. Скръндзата седна зад волана.

Пътуваха дълго до околовръстния път. Около половин час караха по него, а след това завиха в посока към град Митищи и отбиха встрани от пътя в някаква горичка. Не бяха се отдалечили много от шосето.

— Хайде, вземай лопатата от багажника — каза Гирата и възложи черната работа на Скръндзата.

Той започна да копае гроба. Първо старателно сряза тревата на две места. На едно място копаеше, а на друго хвърляше пръстта.

Земята беше рохкава и работата му спореше. След около час гробът беше готов. И не беше какъв да е, имаше място за двама.

— Благодаря ти, брато! — зловещо му се усмихна Гирата. — За останалото ще се погрижа аз.

— Абе аз ще я закопая.

— А кой тогава ще изкопае гроб за теб? Аз ли?

— Гроб? За мен?! Какво ти става, бе! — От ужас Скръндзата закри лицето си с ръце.

— Сам си си виновен за всичко!

Гирата насочи пистолета си към него, но не успя да се прицели.

Изведнъж в тъмнината присветна ярка светкавица на фотоапарат и заслепи очите му. И още веднъж… Гирата даже не можа да се опомни, когато някой неочаквано му се хвърли отзад. Блъснаха го силно и го повалиха на земята. Чу се щракване на белезници.

Бяха момчетата от Регионалното управление за борба с организираната престъпност.

 

 

Симпатично момиче с дебели устни и съблазнително дупенце го изгледа с пренебрежение. И даже намръщи недоволно изящното си носле. Добре поне, че нищо не му каза. Че иначе Никита щеше да й отвърне…

Писна му цялата тази галиматия с проследяването, дългото очакване и напрежението. Беше заприличал на същински клошар. Точно заради това момичето го изгледа така неодобрително. А и миришеше доста зле — в тясното пространство на входа засмърдя на умрели лебеди.

Този път не се криеше от никого. Нямаше оръжие у себе си — и трите пищова бяха скрити на сигурно място. Сега не причакваше тайно някого от враговете си, просто искаше да се срещне с един човек. И ето че този човек най-после се появи. Но не беше сам.

Игор Светлов се прибираше вкъщи с Льова Вершинин. В ръката си държеше плик. Когато спря до него, Никита чу как в плика издрънчаха бутилки.

— Виж ти, кой е тук! — протегна му ръка Игор.

— Да го вземем ли, а? — попита Льова. — Тъкмо ни липсва още един екземпляр да запълним бройката.

„Нагла рижа мутра…“

— Е, стига вече де — нацупи се Никита.

— Какво стига вече? — не го разбра Льова.

— Стига сте ми лазили по нервите! Какво съм ви направил, че пак искате да ме вземете в ареста?

— Не в ареста, бе момче. Не в ареста искаме да те вземем. А с нас, при Игор вкъщи, тримата да се почерпим — ухили му се до уши Льова.

— А, не, не мога — поуспокои се малко Никита. — Не съм във форма…

— Да ти кажа, наистина изглеждаш доста зле.

— Той ни е суперспецагент от батальона на народното опълчение — подсмихна се иронично Светлов. — Постоянно стои в засада.

— И като че ли го прави добре — кимна одобрително Льова. — Всичко е наред, момче, можеш да дишаш спокойно вече. Прибраха го Гирата. Принудиха го всичко да си признае…

Вчера през нощта Никита се бе върнал до блока на Гирата. Пристигна точно навреме. Гирата и Скръндзата точно качваха в багажника нещо тежко, загърнато в килим. Никита веднага се бе досетил какво може да е. Бе запомнил номера на колата и начаса се бе стрелнал към най-близкия уличен телефон. Бе позвънил на Светлов. Той трябваше веднага да предприеме някакви мерки.

Ето защо Никита беше тук сега — искаше да разбере какво точно е направил Светлов.

— Прав беше — каза му Игор. — Очистил е момичето и я е увил в някакъв килим. Само че не успя да я закопае. Мислеше и партньора си да пречука. Обаче ние му попречихме. Благодаря ти.

— Разбираш ли поне за какво е това „благодаря“? — попита го рижият Льова. — За това, че свали от плещите на Игор бремето на отговорността. Той подведе колега. Поднесе ти Гирата на тепсия. Гризеше го съвестта. А сега Гирата е загазил до гуша в калта. И нищо не може да го извади от нея. Дори да е братовчед на президента.

— Ще го вкарат в затвора — каза Светлов.

— Ами как иначе, убил е човек. А освен това се е опитал да убие и телохранителя си — добави рижият.

— Дали няма да се измъкне?

— Изключено.

— Значи мога да спя спокойно?

— Да, но по-добре някъде по-надалеч от Москва. Трябва да изчакаш да се уталожат малко нещата. Ето, виж Вовата например, той постъпи правилно — каза Светлов. — Замина при баба си на село.

— Откъде знаеш? — хвана го натясно Никита.

Притисна го. Хвана се за думите му. Инспекторът се изпусна за Вовата, както се казва, без да иска.

— Ние знаем всичко! — усети се веднага Игор и се опита да се измъкне.

— И още нещо ще те посъветвам — каза Льова. — Не се занимавай повече с тия мутри, нищо добро няма да видиш от тях. По-добре се захвани с някакъв бизнес например. Ако искаш, ще ти помогнем…

— Наистина, ще ти помогнем — кимна му Игор. — Ще те вземем под своя закрила. Нито един мръсник няма да посмее да те закачи.

— В смисъл, ще ми пазите гърба?

— Може и така да се каже — кимна му Льова. — Само че, разбира се, пазенето на гърба ще е безплатно. Хайде, ще поговорим за това на масата. Защо да стърчим тука насред входа?

— А, не, благодаря. Трябва да вървя.

— Е, твоя работа. — Игор равнодушно повдигна рамене. — Имаш телефона ми. Ако има нещо, обаждай се…

Значи вчерашното обаждане на Никита не е било напразно. Ако трябва да вярва на ченгетата, Гирата е загазил сериозно и за дълго. Това е добре.

Лошото е друго — че пощади това говедо. Трябваше да му тегли куршума в челото. Ако го беше направил, момичето сега щеше да е живо.

Вече си взе поука — никаква пощада за негодниците. Опасно е за околните.