Владимир Количев
Брат, стреляй пръв (15)

Трета глава

Не беше минала и година, откакто Бермуда беше влязъл в редиците на славната черняевска групировка. Като смел боец от петорката на Мошеника, здраво притискаше частниците в ъгъла, помиташе всеки, който се окаже на пътя му. Самият Капитан съвсем наскоро бе забелязал качествата му и след половин година Бермуда вече ръководеше цяла бригада биячи от около петнадесетина души.

От този момент нататък той имаше своя зона на влияние, своя територия, свои обекти. Редовно ги обикаляше и сваляше по десет кожи от всеки частник. Ако евентуално възникнеше проблем, се обаждаше на Капитана. Той му изпращаше бойната си петорка и всички недоразумения се решаваха на мига. Понякога се налагаше биячите му да ходят на срещи за разчистване на сметки между групировките. Но тогава Бермуда сам заставаше начело и саморазправите винаги завършваха с примирие.

Но освен него, Капитана имаше още трима такива бригадири. А двама от тях имаха още по-високо положение. А над всички в йерархията стояха Бичмето и Капитана. И за да се изкачиш до върха на стълбичката на властта, бе нужно да премахнеш всички от върхушката.

Не можеше да се каже, че Бермуда не мечтаеше да се изкачи на върха, но не смееше и да мисли, че може да вдигне ръка срещу Капитана и Бичмето, срещу Витал и Мошеника.

Но явно бе роден под щастлива звезда. Първо убиха Мошеника, после Сфинкса, който също беше силен в групировката. След това видяха сметката на Капитана, а след него си отиде и Бичмето. Начело на групировката застана Витал, но и той не живя дълго. Застрелял се. Гръмнал някаква мадама, а после и сам поел към оня свят.

Ченгетата веднага приеха тази версия за правдоподобна, но не и Тупаницата и Джина.

Тупаницата беше един от най-авторитетните бригадири в групировката. След Витал на власт дойде неговата бригада. Избраха го на общо събрание на групировката. А Джина му стана дясна ръка. Един вид, нали някога отговаряше за общата каса, знаеше как да я върне.

А общата каса бе изчезнала безследно. Витал я бе скрил някъде. Но така, че сега никой не можеше да я намери.

Някой беше очистил Витал. Очистил го е и така е нагласил нещата, че да изглежда като самоубийство. Но кой го беше направил, не беше известно.

Тупаницата и Джина се опитаха да си размърдат мозъчните гънки, но явно главите им бяха напълно празни. Нито единият, нито другият успя да намери някакво разумно решение на проблема. Авторитетът им сред групировката отслабваше с всеки изминал ден.

Само седмица след погребението на Витал момчетата едва ли не съвсем открито започнаха да обсъждат въпроса отново да се направи събрание. Бермуда нямаше нищо против. Че как ще има. Нали точно той щеше да седне на мястото на Тупаницата.

Бяха решили да го организират на следващия ден. А днес Тупаницата го беше извикал да поговорят. На масата в празния ресторант заедно с него седеше и Джина. И двамата бяха сериозни, наперени като пуяци.

— Е, братле, какво става с теб? — съвсем небрежно попита Тупаницата, сякаш не знаеше, че момчетата от групировката искат да сложат Бермуда на негово място.

— Ами при мен всичко е наред.

— Значи никакъв проблем нямаш, така ли?

— Проблем имаш ти, Тупаница.

— Да ти кажа, не мисля така. Но виж, ти може и да си го изпросиш. И то още сега. Абе не се притеснявай, братле — изкиска се Тупаницата. — Да не си помисли, че ще ти видя сметката?

— Че за какво ти е да ми виждаш сметката? — учудено повдигна вежди Бермуда.

— Ами прекалено нависоко се целиш нещо, братле. Опитваш се да седнеш на моето място. Само не си въобразявай, че момчетата ще ме свалят. Нямам никакви издънки пред тях.

Бермуда замълча.

— Какво мълчиш? Защо не питаш къде е касата? Къде са значи двата милиона?

— Има ли смисъл да питам? — усмихна се ехидно Бермуда. — И без това не знаеш къде са.

— Ами ако знам? — озъби му се Тупаницата и погледна Джина.

— Виж ти, да чуем тогава!

— Няма какво да слушаш — каза заядливо Джина. — Трябва да си гледаш работата, а не да ми седиш тука…

— Ти пък к’во искаш?! — накриво го погледна Бермуда.

С цялото си поведение той демонстрира, че не признава изобщо авторитета на Джина.

— К’во, к’во — ей такова, шарено. С една дума, Ник се върна от Канарите. Касата е у него.

— Стига бе!

По принцип, тази мисъл му беше минавала през главата, но нали Ник замина за Канарите още преди да убият Витал.

— Нали знаеш, Ник не си поплюва. Само веднъж се цели. А и пипето му сече. Открил е, с една дума, Витал и го е сгащил в апартамента на мадамата. А и мадамата не е била никак глупава. Отракана мацка, вряла и кипяла, държала някакви търговски будки. И била предана на Витал като куче. При нея е криел мангизите. А Ник е очистил и нея, и Витал, и е прибрал парите.

— Чакай малко, ама той нали отиде да си пече четирибуквието на Канарските…

— И ние така си мислехме. Но после зацепихме каква е работата. Нали му пратихме телеграма. Един вид, прибирай се, че Витал, братлето, даде фира. Но той не е получил телеграмата, защото не е бил на адреса, предвиден за почивката му. Е, ние не се притеснихме веднага. Можеше да е къде ли не. Все пак джобът му беше пълен с пари. Може да се е сдушил с някой и да се е преместил в друг хотел например. Обаче вчера тотално ме хвана нервата. Проучихме случая. Оказа се, че Ник не е пристигнал на Канарите със същия полет, с който е трябвало. Офейкал от самолета и заминал след два дни с друг полет… Кажи какво означава това според теб.

— Ами как какво… Той е пречукал Витал. А след това се е спасил на Канарите, един вид, да си замете следите.

— Чаткаш, Бермуд, чаткаш… Накратко, за какво те извикахме… Трябва да намериш Ник. Събирай момчетата си и действайте — нареди му Тупаницата.

— Само че внимавай, Ник е много отракан — добави Джина. — Двамата с Витал петнадесет момчета накуп направиха на кайма.

Демек гледай, Бермуд, да не оплетеш конците. Но дори и да ги оплетеш, няма страшно. Издънката ще си е лично твоя, нито едно момче няма да се застъпи после за теб. Точно затова изпращат не някой друг по петите на Никита, а именно него.

— Ти какво, да не работиш за ченгетата? — злобно отряза Джина той.

— Аз?! За ченгетата? — позеленя от яд Джина. — Ей, я по-леко, внимавай с приказките!

— Ти на кого говориш бе, смешник! — избухна Бермуда. — Кой си ти, бе? Селски тарикат от майната си, ето кой си! И ще ми се отваря тука!

— Абе знаеш ли на какво ще те направя аз тебе! — разпали се и Джина.

Но Тупаницата мъдро застана между тях.

— Бермуд, ти току–що предизвика много сериозно Джина. Ще си платиш за приказките.

— Че за какво има да си плащам? Онези момчета са пречукали Бичмето и Черепа. Но виж, ченгетата сигурно мислят друго по въпроса. Нали така, Джин? Кажи какво мислят ченгетата.

— Ченгетата мислят друго по въпроса — отговори Тупаницата вместо Джина. — И Джина го знае, но не защото им донася, а защото си има човек в полицията. Не трябваше да го нападаш така. Май направи голяма издънка.

— Ще ти потърся сметка аз за тази издънка пред групировката — хищно присви очи Джина. — Събранието е утре.

Бермуда си премълча. Да, наистина изтърси голяма глупост. Ще трябва да си плати за приказките. Сто процента ще му потърсят сметка. Може и някой друг шамар да изяде.

— Добре де, ще оправим нещата — навъсено избоботи той.

— Че с теб ще се оправим, е ясно. Ти вземи се оправи с Ник. Утре трябва да съм наясно какво става с общата каса.

Бермуда влезе в ресторанта като герой, а излезе като пребито куче. Голям късмет извади, няма що…

Трябваше да забрави за Джина и да се съсредоточи върху Ник. Но и Джина, и Тупаницата трябваше да бъдат наказани, за да не си вирят много носовете. И така, сега трябва да насочи вниманието си изцяло върху Ник.

Още от колата си Бермуда се свърза с Лексуса, своя заместник. Нареди му веднага да събере цялата бригада. Нямаха никакво време, трябваше да намерят Ник преди събранието.

Първото обаждане дойде в десет и половина вечерта. Лексуса му докладва. Той и трима негови бойци трябваше да заловят Никита в апартамента му.

— Бермуд, ами тука, такова, стана засечка… Ние сме в апартамента на Ник. Обаче от него и помен няма…

— Водите ли наблюдение?

— То се знае. Пазим пълна тишина. Светлините са изключени, не смеем да гъкнем. Ако се появи, ще го вземем на юруш.

— Претърсихте ли апартамента? Пари не намерихте ли?

— Ами не, няма нищо. И изобщо, имам чувството, че той изцяло се е изнесъл оттука.

— А от какъв зор кибичите там тогава?

— Ами ей така, за всеки случай.

— Добре, остави там двете момчета. А ти иди на този адрес…

Бермуда имаше цял списък с адреси, където Никита можеше да се укрива. Но можеш ли ги обиколи всичките?

След това получи още едно обаждане. Звънна му Вълка.

— В апартамента на старците му го няма. И едва ли ще се появи. Но ще оставя там Лябата и Бармана. А аз ще тръгна по другите адреси.

На Бермуда вече му стана ясно, че скоро няма да намерят Никита. Освен ако той не намери някого от тях и не му види сметката… А какво щеше да стане, ако се добере до Тупаницата и Джина?

— Вълк, виж какво, я по-добре направо ела при мен. И Лябата вземи със себе си.

 

 

Направи сто лицеви опори, сто прикляквания. Жалко, че нямаше щанги или поне някоя тежка гира. Впрочем, след нощната гимнастика това натоварване му бе напълно достатъчно.

Така, а сега подскоци на място. Джина застана на един крак и започна да скача.

— Женя, може ли така?

Наташа отметна одеялото, надигна се леко и изложи на показ великолепното си тяло.

— Защо да не може? — продължи да подскача Джина.

— Поне една сутрин да беше поскачал малко върху мен…

— А, не, коте, режимът преди всичко. За теб е нощта. За всичко си има време. Сутринта е за физически упражнения, денят за работа, а вечерта за жени. И не трябва да се излиза от ритъм. Иначе ще загубиш форма, ще западнеш и всеки конкурент ще те изпревари.

Джина завърши сутрешната си гимнастика под съпровода на недоволното мърморене на Наташа.

— Кажи само кога ще се спреш!

— Ами никога! — отговори той. — Може би само за известно време. Я стига си се излежавала, марш в кухнята!

След водните процедури и обилната закуска Джина излезе по работа. Трябваше да се види с Тупаницата, да уредят два-три въпроса с него, да се подготвят за събранието. Освен това трябваше да свият сармите на Бермуда. Сигурно не е намерил Ник…

Джина се качи на асансьора. Казваха му, че такова нещо не трябва да се прави. В неговото положение е по-добре да слиза пеша по стълбите, защото асансьорът може да се окаже смъртоносен капан.

Но него няма кой да го напада… Освен това, ако стане нещо, той можеше сам да отбие каквато и да било атака. Бил е две години в морската пехота, имаше черен пояс по таекуондо, а носеше и пищов под якето си — един „Макаров“, регистриран официално.

Изведнъж асансьорът спря на един от етажите. Вратите се отвориха. Срещу него стоеше познат тип… А в ръцете му…

Джина забрави и за морската пехота, и за черния си пояс, и за пищова. Дори не успя да види като на лента и най-паметните дни от живота си. Първият куршум го уцели точно в сърцето, а вторият проби главата му. Когато тялото му се сгромоляса на пода, вече беше мъртъв и не можа да види как убиецът хвърли пистолета върху него и как вратите на асансьора се затвориха.

 

 

Тупаницата се събуди късно. Цяла нощ си бе играл с топките. Не в онзи смисъл, разбира се. „Ръкоделието“ не беше по неговата част. За това си имаше Люба, страшна мадама. Но Люба вчера бе останала на сухо. И всичко това заради някакви си топки. Игра цяла нощ билярд, вкарваше топките по джобовете. Играта вървеше добре, спечели двеста долара. Не са кой знае колко пари, но за сметка на това е приятно да печелиш.

Легна си чак призори и прати Люба по дяволите. Събуди се към десет сутринта. Люба я нямаше вкъщи. Може би от обида е решила да му кръшне. Въпреки че едва ли, много добре познаваше строгия му нрав. Че нали ще гръмне и нея, и тъпкача й!

Не беше станал много късно, но днес все пак беше събранието. Щеше да се наложи да отговаря пред групировката защо касата не е намерена.

Да, това, разбира се, не е редно. Капитана и Бичмето никога не са давали отчет на групировката за постъпките си. И Витал потискаше демокрацията още в зародиш. Или по-точно, демомутрията… Да, обаче Тупаницата нямаше същия авторитет. Затова братоците го наглеждаха. Но нищо, това нямаше да е задълго. Скоро всички момчета ще му се строят в редица. На Бермуда ще му разгони фамилията. Още днес ще го направи. Може така да нагласи нещата, че момчетата от групировката да го потиснат психически, а по-добре — физически…

Време бе да си вземе обичайния сутрешен душ. Тупаницата завъртя кранчетата, но чу само някакво неприятно съскане, в което сякаш беше кодирано ругателство. Като че ли душът му се караше: „Затвори кранчетата, гадино! Не виждаш ли, че няма вода…“.

От досада Тупаницата им млатна един юмрук, но не ги затвори, забрави.

Преди да излезе от къщи, той погледна през прозореца. Колата с телохранителите беше до входа. Вече можеше да им подаде сигнал.

Той взе джиесема си, набра номера на началника на охраната. След около една минута някой позвъни на вратата. Тупаницата настрои изображението на екрана на монитора. Точно така, бяха Скелета и Белята, телохранителите му.

Отключи и дръпна вратата към себе си. Това сложи край на живота му. Мощният насочен взрив го помете с цялата си сила. Триста грама тротилов еквивалент бяха концентрирани в ударната вълна и откъснаха главата му като на кокошка, запращайки я като топка през широко отворената врата на банята. Точно в този момент пуснаха водата…

 

 

— Хайде, Бермуд, започвай — каза Черпака. — Така или иначе, ще трябва да обсъдим нещата, щом сме се събрали.

Всички вече знаеха трагичната новина. Днес сутринта си бяха отишли от този свят Тупаницата и Джина. Единият бил застрелян, а другият останал без глава, ударната вълна на специалния заряд я отсякла като брадва.

Цялата групировка се беше събрала в един ресторант. В същия, в който предния ден Тупаницата и Джина се бяха опитали да унижат Бермуда. За което веднага им беше прочетена смъртната присъда.

Вълка и Лябата си бяха свършили работата много добре. Те дълго не се съгласяваха да си цапат ръцете с кръв, но Бермуда ги убеди. Съгласиха се да ликвидират Тупаницата и Джина срещу доста солидна сума и възможността за триседмична почивка в Египет. А ето, сега и двамата седяха сред останалите момчета със скърбящи лица и в очите им се четеше силното желание да отмъстят на убийците.

Бермуда с прискърбна физиономия зае мястото си на централната маса, смръщи вежди и започна речта си:

— Благодаря на цялата групировка за доверието, което ми се оказва. В този тежък за всички ни момент трябва да решим как ще продължим нататък. Но преди това трябва да решим как да накажем копелетата, които са се осмелили да вдигнат ръка срещу Тупаницата и Джина.

— Че какво има да му мислим, трябва да ги пречукаме тези изроди — обади се някой от мястото си.

— Да, да, точно така, няма това-онова. Око за око, зъб за зъб.

— Абе то да ги пречукаме, е лесна работа. Само че въпросът е кой е посегнал на живота им — обади се Черпака.

— Да. Сигурно не знаете, но вчера имах разговор с Тупаницата — започна Бермуда като за едно от най-знаменателните събития в живота. — Те бяха научили кой е очистил Витал и е гепил общата каса.

— И кой е тоя изрод?

— Ник!

— Ник?! — чуха се възмутени възгласи от залата.

— Стига бе, не може да бъде!

— Може! — отсече Бермуда. — Джина се беше досетил каква е работата. Ник е заминал на Канарите два дни по-късно от предвиденото, ден след убийството на Витал.

— Значи той го е ликвидирал? Ама че гадина! Заклевам се, ще го убия!

Беше Вълка, който стана от мястото си и започна да се тупа в гърдите.

— Думата си е дума! — посочи го с пръст Бермуда. — Мисля, че ще ти се наложи да заминеш за Канарите. Да намериш Ник.

— Че той нали уж се е върнал — напомни Черпака.

— Че се е върнал, върнал се е, ама мангизите са останали зад граница — отряза го Бермуда.

— Мислиш, че ги е изнесъл зад граница?

— Ами точно това ще разберем от него. Накратко, трябва да намерим гадината… Сто процента той, копелето, е загробил Тупаницата и Джина.

Бермуда гореше от ненавист към врага на независимата им групировка, която сякаш представляваше отделна държава, и не можа веднага да забележи, как лицата на Вълка и Лябата изведнъж се изтегнаха в учудени гримаси. Останалите момчета също се бяха ококорили стъписано.

— По дяволите, че това е Ник! — тихо измърмори Черпака.

Бермуда се обърна и направо си глътна езика. С много важен вид, пристъпвайки тежко, в ресторанта влезе Ник. Изглеждаше доста представително. Беше облечен с черен костюм, сякаш траурен, който му седеше като излян, като че ли беше правен по поръчка, с ослепително бяла риза, вратовръзка, обувки за около хиляда долара и черна филцова шапка, с която приличаше на известните американски гангстери от тридесетте. Погледът му беше строг, смразяващ кръвта, а лицето му бе застинало като каменно. Във всяко негово движение се усещаше огромно надмощие и непоклатима увереност. Носеше кожена чанта.

За момент Бермуда бе готов да свали обвиненията от него. Но беше само за миг…

— Кой го пусна тук? — обърна се той към двамата биячи зад гърба си.

Онези объркано присвиха рамене — демек нали е наше момче, при това от авторитетните.

Ник се беше доказал като точен пич. Беше на равна нога с Витал. Вярно, като че ли се беше оттеглил от групировката, но момчетата все още го уважаваха.

— Май имаш нещо против? — грубо, но в същото време без каквато и да било агресивност попита Никита.

Бермуда се почувства като в небрано лозе. При всички случаи обаче трябваше да му натрие носа на този тип.

— Да речем, че имам — прецеди през зъби той.

— Че кой си ти? — тихо попита Ник, но така, че всички да го чуят.

Не гледаше Бермуда, а към цялата аудитория. Погледът му беше смазващ, сякаш обвиняваше за нещо не само Бермуда, но и всички момчета.

— Аз… — започна Бермуда, но Ник не го изслуша и се обърна към останалите.

— Момчета, нещо не схващам! Какви са тия безобразия, дето стават тук? Коя е тази гнида, дето се опитва да се докопа до властта? Коя е тази гадина, която помита всичките ни момчета по пътя си? Очистиха Капитана, после Бичмето, Витал също съвсем наскоро. Сега пък гръмнаха Тупаницата, и Джина си отиде… И този — погледна Бермуда — могат да го пречукат… — Много на място той направи кратка, но убедителна пауза. — Или него няма да го ликвидират…

Намекът беше много тънък — демек Бермуда е убил всички.

— Чакай бе, ама ти какви ги дрънкаш?!

Но Ник пренебрегна думите на Бермуда и не му позволи да се доизкаже.

— С една дума, оправяйте си се сами тука с вашите проблеми. Аз нямам нищо общо с това.

— А за какво си дошъл тогава? — първи се окопити Черпака.

„Окопити“ е точната дума. Ник се беше появил прекалено неочаквано и като танк бе прегазил всички с авторитета си. Но ефектът на изненадата вече беше отшумял.

— Ами разбрах, че са видели сметката на Витал. И веднага реших да дойда при вас. Ето за какво!

Никита сложи кожената чанта внимателно на масата пред себе си и я отвори.

Бермуда се дръпна инстинктивно назад, сякаш в нея имаше бомба.

Но Ник не обърна никакво внимание на това. Съвсем спокойно, той отвори широко чантата, така че всички да могат да видят съдържанието й.

— Тук има точно два милиона в зелено — заяви той. — С Витал имахме договорка. Аз пазех общата каса. Но след като вече го няма…

— Връщаш ни мангизите. И един вид, не ти си очистил Витал, така ли? — скептично попита Вълка.

Преди да успеят да мигнат даже, Никита вече държеше пистолет. Но пък всички видяха как скочи към Вълка и опря дулото в челото му.

— А ти съмняваш ли се?

Вълка трябваше да преглътне горчивия хап.

— Ами не…

Никита свали пистолета и бързо се върна на мястото си, пъхна пищова в кобура на кръста си и го покри със сакото.

— Момчета, казвам ви, не съм си папал ръцете с кръвта на свой брат!

Твърдението му звучеше доста убедително и всички неволно му повярваха.

— И освен това не съм някакъв мошеник на дребно! Върнах ви всички пари. Това е, момчета, оставям ви вече. Ще се занимавам със свой бизнес. Ако някой има някакви претенции към мен, нека ги каже.

Ник огледа отново цялата аудитория със смразяващ поглед. Никой не посмя да му търси отговорност за нещо. И Бермуда не се реши да го обвини за каквото и да било. Ами ако този път Ник не само се опита да ги сплаши с пищова, а направо го пусне в действие?

— Значи никой няма претенции към мен… Ами тогава чао ви, момчета! Останете си със здраве! — каза Ник, усмихвайки се до ушите, и вдигна нагоре двете си ръце със сключени една в друга длани.

После се обърна плавно и бавно и с достойнство се насочи към изхода. Никой не посмя да го спре.

— Нее, не Ник е очистил Витал — каза Черпака.

Той пръв се отърси от шока, въпреки че все още беше под влияние на случилото се току-що.

И Бермуда все още не можеше да дойде на себе си. Прекалено бързо и напрегнато се развиха събитията. Ник направо ги завря в миша дупка. По същия начин Витал някога ги стъпка като танк и зае без проблеми мястото на Капитана. И Ник можеше днес с лекота да измести Бермуда от шефското място…

— Аз пък мисля, че е той! — отсече Бермуда.

— Обоснови се тогава! — настоя някой.

Вече далеч не всички бяха съгласни с обвинението към Ник.

— Първо, трябва да проверим дали парите не са фалшиви. — Бермуда посочи кожената чанта.

— И какво, като проверим? Ами ако излезе, че са истински?

— А защо според вас Витал му е поверил касата наистина? Той я пазеше при мадамата, дето я очистиха. Ник я е ликвидирал. И Витал той е пратил в гроба.

Бермуда също умееше да говори доста убедително.

— Ами защо тогава върна парите? — Гласът, който се обади преди малко, стана по-неуверен.

— Ами просто е знаел много добре, че няма къде да ни избяга. Навреме се е опомнил. И дойде тук да ни замазва очите. А вие, глупаци такива, му се вързахте като последните балъци.

Изведнъж Бермуда избухна гневно, сякаш си беше загубил ума — започна да крещи и разпалено да сипе обвинения срещу Никита, направи го на пух и прах. Приписа му както убийството на Витал, така и на Джина, и на Тупаницата. Когато свърши, никой не смееше да му опонира.

— С една дума, трябва да накажем това говедо! — заяви той накрая и изпитателно огледа събралите се.

Пронизващият му поглед се спря на Вълка и той стана.

— Вълк, възлагам Ник на теб. Ти ще си главатар на хайката, която трябва да ми донесе скалпа му.

Всички мълчаха. Това означаваше, че смъртната присъда на Ник, която Бермуда прочете току-що, е одобрена.

— А сега, момчета, трябва да погледнем парите — сети се изведнъж Бермуда. — Току-виж, този кучи син ни е метнал…

Бермуда пак вдигна Вълка от мястото му и му нареди да преброи парите. С това сякаш му се оказваше висша степен на доверие. Много ефективен стимул.

Вълка внимателно преброи парите, провери дали не са фалшиви.

— Да, два милиона са — заключи той. — Има и някакъв лист тука…

— Виж го де…

Вълка взе плътния лист хартия, сгънат на четири. Разгъна го.

— Ами това е някакво писмо…

— Е… — Бермуда беше силно заинтригуван.

— „Момчета, никога и никого не съм предавал. Играх според правилата — започна да чете Вълка. — Аз съм честен човек и съм чист пред всички ви като гърба на този бял лист…“ Хм, даа… „Накратко, ако се обърка нещо, ще стрелям пръв… Ник“.

— Ник?! — каза Бермуда, изкривявайки лицето си в злобна гримаса. — Той какво, да не ни заплашва? Да не заплашва цялата групировка?

— Така излиза — кимна Вълка.

— Момчета! — обърна се към всички Бермуда. — Заклевам се, че това гадно копеле ще си плати скъпо за тия нагли приказки!

Настъпи напрегнато мълчание. Никой не каза нито дума в защита на Никита. Това окуражи Бермуда и той почувства увереност в себе си.

Погледна изпитателно Вълка, а след това Лябата.

— Ляба, братле, ти си с Вълка.

— Няма проблем — кимна одобрително Лябата. — Ще му видим сметката на това говедо… Такива, дето се правят на големи тарикати, трябва да се гърбят.

— Е, к’во, момчета, и вие ли мислите така? — отново се обърна към всички Бермуда.

Някои кимнаха одобрително, някои си замълчаха, но никой не прояви негодувание.

Вече можеше със сигурност да се твърди, че на Ник му е прочетена смъртната присъда без право на обжалване. Прочете му я цялата групировка.

Бермуда беше доволен. Вече ще има кой да понесе отговорността за смъртта на Тупаницата и Джина…

Събранието утвърди абсолютния му триумф. Утре ще трябва да се съберат отново, но вече за да решат някои чисто организационни въпроси. А сега можеха да си тръгват. Всеки да се залавя за работа.

Първи от ресторанта излязоха Вълка и Лябата. С тях тръгнаха и двама биячи. Те имаха отговорната задача да принесат в жертва свещената крава. Нима убийството на Ник не беше свещенодействие? Бермуда го смяташе за такова.

Той тъкмо мислеше да изпрати след тях още пет момчета, когато в ресторанта влетя един от биячите, лицето му бледо като платно, устните му треперят.

— Такова… С една дума… — оплете език той. — Ами…

Бермуда го отблъсна встрани и хукна към изхода. След него се юрнаха и останалите.

Вълка и Лябата лежаха неподвижно на площадката пред входа на ресторанта. И двамата бяха мъртви. До тях беше паднал на колене един от биячите и със сподавени стенания се люлееше насам-натам.

Вълка беше получил куршум в челото, Лябата беше без дясно око.

— Какво стана? — обърна се Бермуда към оцелелия бияч.

— Ами такова… тъкмо излизахме и изневиделица се появи някаква таратайка. Бяла лада деветка… С една дума, спря… Подаде се някаква мутра отвътре. Значи, беше с брада… Кепето му беше нахлупено до веждите… И държеше пушкало… Докато се усетим…

— И ви изпозастреля като патки. И си замина. Така ли?

— Ами да…

— А ти защо не стреля? — избухна гневно Бермуда.

— Ами нали на събранията ходим без пушкала…

Така си беше. На събранията на групите в групировката беше прието да се ходи без оръжие. Но нали имаше охрана за това.

Бермуда обърна глава към четирите огромни горили зад себе си. Те се бяха скупчили един до друг и го гледаха виновно.

— Ще ви разгоня фамилията! — кресна им Бермуда.

Той скочи рязко към най-близкия и със замах му заби едно кроше в носа. Бликна кръв.

— Ама ние седяхме в колата… И изведнъж се появи тази осмица…

— Значи осмица било…

— Ние, докато зацепим какво става, и тия тримата дадоха фира… Тоя тип е бил някакъв спец, опатка ги от раз…

— Ей сега ще ви опаткам аз вас! — разкрещя се Бермуда. — Ще ви натикам в кучи задник! Номера поне запомнихте ли?

— Ами, не, целият беше зацапан…

— Защо не тръгнахте след него?

— Ами той и нас ни нареди добре, стреля по гумите…

— По-добре по кухите ви лейки да беше стрелял!

— Брато, я по-добре влез в кръчмата — посъветва го Черпака. — Да не вземе Ник да се върне…

— Кой?! — нахвърли се срещу него Бермуда. — Какъв Ник?

— Ами че ние имаме само един Ник.

Бермуда нареди на всички да се разпределят по колите и да се преместят в друг ресторант. Не можеха да останат тук повече. Всеки момент щяха да дойдат ченгетата.

След около двадесетина минути той им даваше указания:

— Накратко, захвърляме всичко и концентрираме всичките си сили срещу Ник. На всяка цена трябва да го намерим тоя изрод!

За да не губят време, Бермуда раздели групировката на три части и на всяка група постави отделна задача. Като че ли беше предвидил всички възможности. Както и да се стечаха обстоятелствата, би трябвало да заловят Ник най-много до три дни…

А сакът с парите стоеше в краката на Бермуда. Не му беше до тях сега.

 

 

Два тузарски джипа „Чероки“ влязоха в двора на блока почти едновременно и спряха пред един и същи вход. Но влязоха в двора от различни посоки. От всяка кола слязоха по четирима бабаити, явно невписващи се в категорията на номенклатурния елит, за който някога беше построен този внушителен блок.

Двама бръснати бабаити с кожени якета и широки дънки застанаха пред входа. Останалите шестима най-безцеремонно нахлуха вътре и минаха покрай портиерката.

— Приспаха бабето — каза единият на другаря си, който стоеше до входа и мързеливо оглеждаше двора. Интересуваше се най-вече от една бяла лада осмица. Но не видя такава никъде.

— Какво са направили? Да не са я очистили?

— Ти к’во, тъп ли си? Че нали е бабе, колко душица носи. Пръснали са я със спрей и готово.

— Дали няма да опъне краката?

— Бе кой я знае…

— Ей, слушай, тука да не живеят някакви педали?

Към входа се приближаваше нещо. Именно „нещо“ — не беше нито мъж, нито жена, а някакво „то“. Беше с пола под коленете, с обувки с нисък ток и ярко яке до кръста. Чертите му определено бяха мъжки, но беше наклепано цялото с грим — плътен слой пудра по бузите, сенки над очите и под очите, ярко червило, а на главата — перука.

Това чудо на природата се приближаваше бавно към мутрите.

— Къде отиваш бе, педерунгел? — прегради пътя му единият бабанка.

Онова спря и с полуженски-полумъжки глас каза:

— Преди всичко трябва да знаете, че не съм хомосексуалист, а травестит.

— Какви ги дрънка това плашило? — попита бабанката другаря си.

— Абе пързаля ни, един вид…

— Момчета, много бързам, трябва да ме пуснете да мина — не миряса съществото.

— Къде да те пуснем? Да те минат всички ли…

— Още веднъж ви казвам, не съм хомосексуалист. И нямам сексуални контакти с мъже. Аз съм тра-ве-стит…

— Ама че тъпак, пак се прави на интересен… — продължиха да му се подиграват мутрите.

Нито единият, нито другият имаше намерение да се мръдне от мястото си. Но между тях все пак имаше пролука, през която при добро желание създанието можеше с лекота да се промуши.

— Още веднъж ви казвам, много бързам! — с категоричен тон заяви то.

И изведнъж неочаквано хукна навътре. Мутрите се усетиха, когато чудото вече беше зад гърбовете им.

— Я стой бе, педал нещастен! — хукна след травестита единият.

— Дръж гадината!

Чудото спря доброволно до масата, на която кротко дремеше приспаната бабичка.

— Момчета, не се изразявате никак учтиво! — префърцунено каза травеститът, обръщайки се към мутрите. — Никой ли не ви го е казвал досега?

— Ей сега ще те…

Бабаитът така и не успя да каже какво мисли да прави с него. Като с магическа пръчка, в ръцете на травестита се появи пистолет със заглушител. Куршумът попадна директно в гърлото на бабанката. Той започна да се задушава от непоносима болка, кръвта и собствените си долни ругателства.

Другият също отвори широко уста — от учудване и страх. Но куршумът мина малко по-нагоре, образувайки дупчица точно между веждите му.

Никита — в това странно облекло беше именно той — не дочака двата трупа да се повалят на земята и моментално се насочи към асансьора. Вратите пред него се разтвориха веднага щом натисна копчето. Извади късмет.

Асансьорът спря на петия етаж. Никита тръгна да слиза към четвъртия, на чиято площадка се бяха скупчили трима огромни бабаити с кожени якета и ланци на вратовете.

— Жено, не ме ли чуваш какво ти казвам? — гърмеше басово гласът на единия. — Убили са сина ти. Ето го. Трябва да си го приберете…

— Е, хайде стига де, бабе! — настоя друг. — Излез и виж сама…

Но напразно се опитваха да провокират майката на Никита. Тя стоеше от другата страна на солидната блиндирана врата и нямаше никакво намерение да отваря. Не реагира по никакъв начин на провокациите им, защото вече беше предупредена за всичко.

И тримата бабаити стояха с гръб към Никита. Доста непредпазливо от тяхна страна.

Явно в летописа на черняевската групировка не беше записано как Никита и Вовата заловиха изродите, нахлули в дома на родителите му, за да ги отвлекат. Историята се повтаряше.

Единият бабанка все пак се обърна, чувайки тихите му стъпки. Но вече беше късно. Никита го беше хванал на мушка.

Пистолетът направи няколко отката един след друг с интервал от една секунда и три куршума бяха изстреляни. И тримата паднаха покосени като снопове при жътва на бетонното поле.

Никита пестеше и времето, и патроните. Затова се прицели точно в главите им, с цел да не прави допълнителни контролни изстрели.

Някога му се струваше абсурдна идеята, че може да убие човек. Струваше му се, че това не е по силите му. Но после разбра за закона на джунглата, чийто основен постулат е „Убий, преди да са те убили“.

Сякаш някой свише му беше продиктувал сценария, по който ще се развият събитията. Той трябваше да върне общата каса. И я върна. Но знаеше, че честната му постъпка ще бъде опорочена, че Бермуда ще насъска кучетата си срещу него, за да затвърди за негова сметка нестабилната си репутация в групировката. Можеше и да не връща парите. Но постъпи така, както беше редно. А мутрите какво… Може би те също са постъпили както е редно. И организираха хайка срещу него.

Какво пък, тогава Никита ще реши съдбите им…

Той играеше според правилата — убиваше, за да оцелее, не правеше никакви подли номера. И ще продължи да убива, за да оцелее. Никой не можеше да го осъди за това… Само смъртта може би.

Но той не се страхуваше от нея. Всичките му мисли бяха насочени само към едно — да победи. Просто нямаше време да се страхува.

Стреляй и ще победиш! Никита се беше въоръжил с този принцип и с няколко пистолета.

И ето че първите резултати бяха налице. Двете копелета, които Бермуда беше упълномощил да го очистят, бяха повалени още при излизането им от ресторанта. Момчетата бързаха да се заемат с поръчковото убийство, но изведнъж ги сполетя нещо непредвидено. Горкичките, сигурно по пътя към ада все още се чудят и се маят какво им се е случило.

Беше отправил последно предупреждение на мутрите — спрете се, докато не е станало късно. Но от това нямаше никаква полза. Онези бяха избрали смъртта. И нямаше защо да се сърдят тези тримата и онези двамата, чиито трупове се въргаляха на пода до масичката на портиерката.

Останаха още трима. Никита знаеше къде да ги намери.

Той слезе бавно на третия етаж. Звънна на една позната врата. Изглежда, току-що някой се бе опитвал да я разбие.

Никита се беше подготвил много старателно и прецизно за тази война. Купи и оформи на свое име документите за три стари, но много запазени коли. Приготви няколко екипа за дегизиране. С оръжието също нямаше проблеми. Снабди се със заглушител за беретата. Набави си няколко лимонки — за всеки случай. Е, и един автомат „Калашников“, както и пистолет „Макаров“ си купи, да му се намират. Уреди си и фалшиви документи пак чрез един спец от черния пазар. Добре че не върна всичките пари и си прибра бонуса от общата каса. Върна двата милиона, а всичко, което беше отгоре — двадесет и четири хиляди, остави за себе си.

Но най-важното беше, че бе подготвен психически да убива.

Някой от другата страна на вратата погледна през шпионката и в същия момент вратата се открехна леко. Никита застана пред процепа и веднага в гърдите му беше опряно дулото на пистолет със заглушител. Впрочем, точно това очакваше да стане.

— О, извинете, май съм объркал апартамента! — каза той и на лицето му се изписа виновно-фамилиарна физиономия.

— Не си го объркал, не си, педал такъв!

Мутрата го хвана с една ръка за блузата и го дръпна рязко към себе си. Никита леко се позаинати. Само дотолкова, че онзи да приложи по-голямо усилие. В крайна сметка, пистолетът в ръката му мръдна леко вдясно.

С леко движение, Никита бутна дулото още по-встрани и веднага пусна в действие своя. Мутрата получи един куршум в корема и зави от болка, но стенанията му бяха приглушени от възгласа на Никита:

— Ох, ох, какво правиш, негодник такъв!

Той довърши мутрата с един изстрел в главата и влезе в апартамента. А там…

Лена лежеше на пода. Съпротивляваше се, но не можеше да вика. Един от мутрите беше запушил устата й с ръка и я беше стиснал за гушата, а друг разкъсваше дрехите й.

Отношенията им с Лена бяха приключили. Не му трябваше такава приятелка. Тя се беше върнала при мъжа си. Кеша я бе приел обратно с голяма радост. Затова беше тук, в неговия апартамент.

Но и мутрите бяха тук. Искаха да направят засада на Никита. Не бяха минали и три минути, откакто бяха нахлули. Да бяха се свързали веднага с онези тримата, но те не, друго ги поблазнило.

Нито Капитана, нито Витал бяха проповядвали някога идеята за насилие над жени. Може Бермуда да им е дал указания да чукат всичко живо наред. Или момчетата просто си бяха загубили ума, или Лена бе прекалено красива…

— Момчета, може ли и аз да се включа? — с фалцет на обратен ентусиазирано попита Никита.

Двамата веднага забравиха за Лена и се обърнаха към него.

— Ей, ти кой си? — учудено възкликна единият.

Нито той, нито другият посмя да прави резки движения. Затова Никита си позволи да се поежи малко.

— Аз съм вашата хомосексуална смърт, братоци!

Представи си, че пред него стоят не хора, а някакви мишени в тир и с лекота ги застреля с глока си. Първо им пломбира топките с по един куршум, после ги довърши с контролен изстрел в главата.

Лена го гледаше изплашено, треперейки от страх. Мислеше, че следващият куршум ще е за нея.

— Чао засега, коте! — превзето каза Никита и й помаха за довиждане.

Той хвърли пистолета върху трупа в коридора и съвсем спокойно си тръгна. Слезе на двора и доста сполучливо заоплита крака, правейки големи осморки. Плюс това много му отиваше и екстравагантното облекло, с което се беше наконтил. Минувачите го изпращаха с насмешливи погледи, но в никакъв случай не проявиха подозрителност.

Никита излезе от двора и преспокойно седна в бялата си лада осмица. Щеше да я използва за последен път. Още днес трябваше да я изгори. А после ще се качи на зелената лада петица.

 

 

— Не, ама ти к’во, сериозно ли говориш?

Бермуда не можа да повярва на ушите си. Току-що му бяха съобщили нещо абсурдно…

— Абе като в стрелбище ги изпозастрелял. Двама на входа, трима в апартамента и още трима в апартамента на мадамата си.

— Осем момчета! Това говедо е пречукало осем момчета от нашите — хвана се главата Бермуда.

— Плюс Вълка и Лябата — кимна му Черпака.

— Вълка, Лябата… Мамка му, че това е пълен погром. Десет момчета…

— Нали това казвам, спец е…

— Не спец, а наглец! — избухна Бермуда. — На това копеле просто му е провървяло. С една дума, трябва да го довършим, иначе с нас е свършено. Така, така… Казваш, че Ник е защитил старците и мадамата си…

— Осем човека е очистил…

— Притеснява се за тях, значи… Накратко, хванете ги и тримата и ги доведете тук. И старците, и мадамата. Чрез мен ще се свърже с тях…

— А как да ги хванем? Мисля, че ченгетата вече са сложили пост там. Охраняват ги, сигурно…

— По-добре да бяха тръгнали по петите на това говедо Ник!

— Че Ник се беше дегизирал. Професионално направено. Никой не може да докаже, че е бил той.

— А, това ще го доказват следователите. На нас ни е все тая. Нали знаем вече кой е бил. А старците на това говедо трябва да ги приберете на всяка цена. И мадамата също.

— Ама нали ти казвам, че няма как да ги хванем! При тях сигурно вече има ченгета.

— Така ли? А с какво се избива клинът?

— С клин…

— Ами прави си изводите тогава…

Черпака не разбра нищо. Затова се наложи Бермуда да му разтълкува подробно какво е искал да каже.

В суматохата той не бе успял да намери място за съхраняване на общата каса и коженият сак беше винаги до него. И сега беше на две крачки, в метален сейф до креслото му.

 

 

— Мамка му, откъде я намериха тая раздрънкана тарга? Отврат! — изкриви лице в недоволна гримаса един здравеняк в униформа на сержант от милицията.

— Затваряй си устата! — кресна му бабанката с майорски пагони. — Хайде, слизайте!

Петимата набити мъжаги с полицейски униформи с голямо удоволствие слязоха от стария прогнил микробус със специални обозначения на купето.

С важна, делова походка те се насочиха към входа на един блок и се качиха на третия етаж. Пред апартамента нямаше никого, но и вътре беше празно. За сметка на това се показа една съседка от етажа.

— Ами няма никого у тях — уведоми ги тя. — Заминаха някъде.

В подтекста на думите й се съдържаше значението — крият се, и то се знае от кого, от мафиотите…

— Благодаря ви за информацията — сухо благодари на жената „майорът“.

И заедно с групата си се качи по-нагоре по стълбите. Но виж, до апартамента на Ник стоеше сержант с автомат в ръце и бронежилетка. Беше един такъв здрав мъжага, с надути бузи, които изглеждаха някак неестествено червени, и с големи рогови очила.

— Къде отивате? — с плътен бас спря той „милиционерите“.

— Майор Чикин! — представи се най-старшият по чин.

— Виждам, че сте майор. Покажете си документите!

— Заповядайте!

„Майорът“ извади от джоба си удостоверението, разтвори го и го пъхна под носа на сержанта с автомата.

— Ето, майор Чикин, регионално управление по борба с организираната престъпност. Имам разпореждане да отведа гражданите Брайт.

— Е, най-после — зарадва се сержантът. — Че жената днес има рожден ден, а иначе трябваше да стоя тука цяла нощ.

Той се отмести от вратата и направи място на „майора“, а после съвсем се дръпна встрани и застана зад гърбовете на цялата група.

„Майорът“ звънна на вратата. Отвътре нямаше никаква реакция. Позвъни още веднъж. Отново никой не отвори вратата.

— Ами няма никого у тях! — чу се зад тях гласът на сержанта.

„Майорът“ започна бавно да се обръща към него… Как така няма никого? Тогава защо пред вратата стои стража с автомат? Мислите му съвсем се оплетоха, в главата му стана пълна каша…

Дълъг картечен откос разреши от раз главоблъсканицата. Заедно с „майора“ беше повалена и цялата му свита. Трупът на един от „сержантите“ запълни точно очертанията с тебешир — това беше всичко, което остана от мутрата, убит на същото място миналия път.

Никита свали автомата, повика асансьора и съвсем спокойно слезе на първия етаж и излезе на двора. Също толкова невъзмутимо, без изобщо да бърза, се качи на зелената лада петица, запали двигателя, потегли и излезе на улицата. Нямаше кой да го спре…

 

 

Бермуда се тресеше целият от нерви.

— Това говедо играе с един ход напред… Още пет трупа… Ако продължи така…

— Момчетата не искат повече да го търсят — каза Черпака.

— Какво?! — Сякаш го обляха с леден душ.

— Ами това, което чуваш… И аз не искам…

— Това какво, да не е бунт на кораба?

— Както искаш, така го разбирай. Но стига сме преследвали Ник. Нищо добро няма да излезе от това. Вече има петнадесет трупа.

— Шестнадесет! — кресна разярено Бермуда.

Той сграбчи от чекмеджето на бюрото си един револвер и в пристъп на ярост изпразни пълнителя в главата на Черпака.

Бригадирът падна, килимът под него започна да се обагря в алено. Бермуда седеше в креслото с безизразен поглед, втренчен в трупа… Какво направи?

От транса го извади телефонен звън. Той автоматично взе слушалката.

— Е, как я караш, Бермуд? — Беше гласът на Ник.

Бермуда затрепери от ненавист.

— Ти ли си, помияр такъв! — ревна той.

— Не знам кой е помиярът… Защо пречука Черпака?

Сякаш някой го удари с нещо много тежко по челото. В ушите му започна да звъни, главата му се замая, гърлото му пресъхна и се сви от спазми.

— Как… Какви ги дрънкаш, бе? — прецеди през зъби той.

— Какви ги дрънкам ли? Смъртта идва да те прибере… Чао, говедо, повече няма да се видим на този свят.

Дългият монотонен сигнал в слушалката прониза болезнено ухото му и се заби в мозъка му. Но той нямаше сили да остави слушалката. Предсмъртно предчувствие парализира и тялото, и волята му… Този Ник всичко знае, всичко вижда. Той е навсякъде… Защо му беше да се занимава с него?

Накрая Бермуда дойде на себе си. Тресна слушалката и извика тримата си телохранители.

— Трябва да махнете това! — Показа им тялото на Черпака.

— Това ли?! — изумено погледна трупа единият.

— Ти си го очистил, ти си го и махай — твърдо заяви другият.

— Нас в тая работа не ни намесвай — добави третият.

Телохранителите отказаха да му се подчинят. Това означаваше, че Бермуда е паднал тотално в очите им. Не го уважаваха… И цялата останала групировка недоволстваше. Но цялото им недоволство беше концентрирано върху Черпака. Бе ликвидирал Черпака, но недоволството остана. Че отгоре на всичко стана още по-голямо…

— Знаете ли на какво ще ви направя? — Лицето на Бермуда почервеня от злоба, той бавно започна да се надига от мястото си.

— Абе я върви по дяволите! — погледна го презрително единият телохранител.

— Да си обираме крушите! — каза другият.

Тримата изчезнаха. Бермуда си подаде носа през вратата и огледа приемната. Нямаше никого. Разходи се из целия офис… Отново не откри никого. И във външния коридор нямаше никого.

— Ей! — Някъде зад гърба му се чу познат глас.

Бермуда се обърна рязко и видя прегърбен старец с чисто бяла брада, шапка и тояжка в ръката. Такива като този не ходят, а куцукат едва-едва…

— Кой си ти?

Впрочем, Бермуда вече се беше досетил кой стои пред него. Очите му се ококориха от ужас, когато видя как старецът изведнъж се изправя и в ръцете му се появява пищов.

— Познай от три пъти!… Едно… Две… Три…

Трите последователни изстрела оглушиха пространството. Но Бермуда успя да чуе само първия. Вторият и третият бяха погълнати от гробната тишина…

Никита хвърли ТТ-то върху трупа, прегърби се отново и с бавна старческа походка се насочи към кабинета на Бермуда.

Не беше и предполагал, че братоците ще се отрекат толкова бързо от този изрод. Наговорили са се и са изчезнали яко дим. Той тъкмо беше влязъл в офиса и беше много учуден, че никой не го посрещна на входа. Но за сметка на това се зарадва на срещата с Бермуда.

Време беше да сложи точка. И той я сложи. Но имаше още една малка подробност.

Коженият сак с парите на групировката беше заключен в сейф, а ключовете от него, доколкото бе разбрал, Бермуда криеше в бюрото, до револвера.

Револверът с изпразнен пълнител се подмяташе на пода, а ключовете се оказаха на мястото си. Никита бързо отвори сейфа и взе сака. Бермуда, явно, не е имал време да премести парите другаде и да ги скрие на по-сигурно място. Не е имал и представа даже, че чрез бръмбарчето в сака Никита получаваше най-актуална информация от противниковия лагер…

Той си тръгна от офиса, без да срещне никакви пречки по пътя си. Качи се в синята си лада шестица и съвсем спокойно запраши по шосето. Само няколко секунди по-късно на мястото, откъдето току-що беше тръгнал, две коли забиха спирачки една срещу друга — джипът с мутрите и фордът на ченгетата. Но и едните, и другите бяха закъснели…

 

 

— Защо го направи? — попита Краля.

Двамата с Никита бяха седнали в скъп ресторант, в отделно сепаре. Бяха сами.

— Искам да живея спокойно и да не се страхувам, че утре някой ще дойде да ме убие. Е, нали разбирате, че…

Цели три дни бе опитвал да открие Краля. Знаеше, че вече е излязъл от следствения изолатор, но не беше никак лесно да го намери. Никита обаче прояви упоритост и не се отказа. Освен при Краля, той нямаше при кого другиго да отиде.

— Това не са мои пари и не знам какво да правя с тях. Давам ги на вас и много бих желал да се погрижите за мен. В смисъл, да гарантирате безопасността ми…

— Да, да, в час съм с твоите подвизи — кимна Краля. — Чух, че си пратил на оня свят сума ти народ…

— Не бях аз. Ако не беше онзи тип, лично щях да се заема с Бермуда.

— Да бе, да, онзи тип… — С поведението си Краля му показа, че не му вярва, но е съгласен да приеме лъжата. — Хайде тогава да пийнем за този тип…

Той напълни до горе с водка две малки кристални чашки. Пийнаха, замезиха.

— Бермуда е направил доста издънки — каза Краля. — Ти си му върнал общата каса, а той пуснал песовете си срещу теб. Лоша работа… Между другото, как така касата се оказа в твои ръце?

— Ами нали постоянно се движех с Витал. По едно време той стана шеф на групировката, а на мен повери отговорността за касата.

— Значи ти си я пазил. Добре де… А сега как се оказа у теб?

— Ами взех я — присви рамене Никита. — Просто я взех… За да не я докопат ченгетата.

— Да, ченгетата наистина се развилняха като фурии — каза Краля. — Цялата ви групировка я прибраха набързо. Всички до един вкараха на топло. Пуснаха в действие и СОБР, и ОМОН… И общата каса можеха да си приберат. Да, Ник, много добре си постъпил…

Никита вече знаеше, че ченгетата са провели широкомащабна операция и са прибрали всички мутри под шапката на Бермуда. Всички до един бяха арестувани. На практика групировката не съществуваше вече.

— Чувал съм за Капитана — продължи Краля. — Бил точно момче. Обаче после нещо взел, че превъртял. И за вашия Витал съм чувал. Този пък веднага го ударил на слободия. Скарал се сериозно с доста солидни хора. За което, между другото, си получил наказанието.

Никита въздъхна облекчено. Значи там, сред елита на подземния свят, не са приписали смъртта на Витал на него. Смятат, че са били онези, по които бяха стреляли с гумени куршуми…

— А Бермуда, честно казано, си беше сульо. Не потърси съвет от нито един бос от старата гвардия, а направо започна да раздава правосъдие. Виж го ти главореза… Мисля, че към теб, Ник, никой няма да има претенции. Ще уредим нещата. И с черняевските мутри ще уредим нещата. От пандиза скоро няма да излязат, така че… Тяхната територия остава безстопанствена. Но нали знаеш, че веднага ще се намери кой да заеме мястото им. И ще го направят. Даже знам кой има претенции. Общо взето, ще поговоря с когото трябва. И ти давам думата си, че с теб всичко ще е наред. Можеш да спиш спокойно, никой няма да те закача. Нали знаеш, думата на Краля е желязна.

Никита силно се надяваше да е така.