Лорън Донър
Валиант (12)

Глава 12

Тами беше заспала по някое време, но се събуди, когато бандитите я отвързаха от леглото. Издърпаха я да се изправи на изтръпналите й крака, цялото й тяло бе схванато, и я набутаха в банята. За нея бе унижение циничният им отказ да й дадат право на уединение, докато използва тоалетната. Нямаше никакъв избор. Единият от идиотите бе заплашил да я удари, ако не отговаря на повикванията им.

След това я сграбчиха за ръцете и я повлякоха навън до един бял микробус. Слънцето беше залязло. Това й показа, че е била в безсъзнание в продължение на няколко часа и възможността да избяга се бе провалила. Двамата мъже я стискаха здраво за китките. Заплашиха да я пребият, ако окажеше някаква съпротива. Само един поглед към лицата им бе достатъчен, за да им повярва. Изражението на очите им бе ледено, а чертите им бяха застинали в жестоки маски.

Поставиха й метален нашийник и я заключиха в голяма клетка в задната част на буса. Нашийникът бе здрав и твърд и имаше верига дълга около метър, завързана за решетките на малката клетка, в която я набутаха. Младата жена с боязън се взря в големия кафез. Фактът, че я затвориха дори в една клетка, бе ужасяващ. Защо се нуждаеха от другата и какво щяха да транспортират в нея? Докосна широките метални пръти и предположи, че независимо от нейната цел, тя би задържала всичко.

Единият от бандитите слезе, а другият остана заедно с нея в багажното отделение на превозното средство. Той включи лампичката на тавана и я изгледа ухилен. Вторият плъзна страничната врата и я затвори, след това отвори вратата на шофьора, качи се и запали двигателя. От страх очите на Тами се напълниха със сълзи. Беше й лошо от медикаментите, които й бяха дали — имаше главоболие, чувстваше езика си леко подут, едва движеше крайниците си.

— Не си прави труда да ревеш — изкикоти се човекът до нея. — Никой няма да трогнеш.

— Защо ми причинявате това? — Младата жена мразеше начина, по който гласът й трепереше. — Кои сте вие бе, хора?

— Защо ли? Защото ти харесва да ги чукаш. Понеже едно от ония животни те е чукало и не те е убило. Ето защо. На лекаря, за когото работим, му е много интересно да види дали 927 ще се размножава с теб. По-добре се надявай да те харесва. Но каквото и да стане, ще бъде забавно да се наблюдава.

— Съмнявам се на тях двамата да им е забавно — засмя се мъжът от шофьорското място.

— Да. Наистина — отвърна със смях партньора му. Очите му блестяха от удоволствие. — Искаш ли да знаеш какво ще се случи, ако онзи звяр не те разкъса с ноктите си и не изхвърли парчетата от тялото ти през решетките? Док ще те завърже с ремъци към една маса и ще вкара в организма ти хормони и лекарства, за да се опита да те накара да заченеш. След това, ние ще те вземем и ще те хвърлим обратно вътре при звяра, за да може да се чукате отново. Лекарят разполага с всички формули, измислени от колегите му, за да забременееш от онова животно. Но ще му отнеме месеци, преди да разбере как да получи исканите от него резултати.

— Ако я приеме, ще бъде много интересно да се гледа. — Водачът отново се засмя. — Все пак не храня никакви надежди това да стане. Той уби другите две жени, които заключихме при него. С последната бях спал, имаше прекрасен задник. Почти се разплаках, когато й счупи врата и с тялото й замери вратата. Може би трябва да оставим звяра, хората да се оправят с него.

— Тя беше горещо парче. — Човекът до Тами я огледа намръщено. — И тази е сладка, но няма нищо общо с онази. Определено няма данни за „момиче на месеца“ от Плейбой. Мисля, че док се вълнува за нищо. Струва ми се, че животното ще я убие също толкова бързо, колкото последната.

— Кой знае!? — Въздъхна шофьорът. — Може би теорията на лекаря е правилна. Той ще я приеме, защото тя вече е била с един от тях и мирише също като него. А те не убиват собствените си жени. Той също така е уверен, че това е свързано по някакъв начин с обонянието им и химията на техните тела. Каквото е привлякло единия към нея, същото може би ще привлече и другия. Скоро ще разберем.

— Моля ви — помоли се Тами. — Пуснете ме да си отида. Ако го правите заради пари, аз имам много. — Изобщо не се поколеба да ги излъже. — Баба ми умря и ми остави два милиона долара. Ако ме откарате до банката, ще ви ги дам всичките. — Мъжът в съседство се вгледа в нея. Тя му кимна, погледна го така, сякаш му казваше „напълно съм сериозна, имай ми доверие!“. Беше усъвършенствала този израз на лицето още като тийнейджърка, когато й се налагаше да се разправя с баба си. — Ще ви дам всичко до цент и ще подпиша каквото искате, само ме пуснете. Знам, че няма откъде другаде да получите толкова много пари. А това, което ще ви дам, ще е достатъчно и за двамата, за да не работите до края на живота си.

— Дори не си помисляй, Майк! — предупреди човекът от шофьорското място. — Много добре знаеш, че не можеш да използваш парите, когато си мъртъв. Док ще обяви награда за главата ти и няма да има кътче на Земята, където да се скриеш.

Майк въздъхна и отмести поглед от пленницата.

— Млъквай, кучко! И нито дума повече! Не можеш да ни подкупиш. Пит е прав. От ковчега не можем да харчим парите. Ако смяташ да продължаваш да молиш и да ревеш, просто забрави, защото ще прекалиш! Ние не сме получили тази работа заради топлите ни меки сърца. — Той изсумтя. — Нали така, Пит?

— Точно така! — Пит — водачът — се засмя. — Топли и меки. Много си смешен.

— Колко имаме още докато стигнем?

— Около десетина минути. Жалко, че не сме в Колорадо. Тук е много горещо. Не мога да разбера, защо док пожела да преместим 927. Трябваше нея да закараме там.

— Той поиска така. Не ме питай защо. Може би му прави удоволствие, като знае, че те са наблизо и, че никой не му обръща внимание, когато се намира около тях. — Майк сви рамене. — Вероятно иска да е наблизо, за да ги шпионира и да не лети напред-назад, докато работи. Освен това се страхува, че ако я откараме надалеч, ароматът й ще изчезне. Не можем да я качим на самолет, затова ще трябва да я караме с кола до там. Следващия месец, направо ще го намразя, когато ще трябва да прехвърлим повече от десетина животни тук.

— Мамка му! Не ми напомняй! Транспортирането на 927 бе достатъчно тежко. Въпреки наркотиците, копелето вилня през цялото време, докато пътувахме. Наклони клетката на една страна, преди да успея да изстрелям в него приспивателното. Едва не напълних гащите от страх. Дрогата, която му вкарах, бе достатъчна да го събори за цял ден, а той се събуди за по-малко от пет часа. По едно време си помислих, че ще останем без медикаменти.

Тами извърна глава и огледа клетката, в която се намираше. Единият от горните й ъгли бе малко смачкан. Кафезът бе достатъчно голям да побере огромна мечка. Автомобилът бе от вида товарен ван. Тами го знаеше, защото самата тя караше подобен в кетъринговата фирма, за която работеше. Клетката заемаше половината от товарното пространство. Предположи, че е най-малко метър и осемдесет висока на метър и шейсет широка. Решетките бяха дебели, колкото юмрук и младата жена предположи, че 927 е Нов вид, който беше достатъчно силен, за да ги огъне.

Съзнанието й бе замъглено, лекарствата в организма й все още действаха, но те не помогнаха срещу ужасната, потресаваща картина, възникнала в представите й. Когато са били освободени, на Новите видове са им били дадени имена. Само онези, които все още се намираха в пленничество би трябвало да имат номера. Това би означавало… О, Боже, мой!

— 927 изобщо не е бил освободен, така ли е? Той все още е собственост на Мерикъл! Вие работите за тях, нали?

Бандитите само й се ухилиха, но не отговориха.

Тами имаше неприятното чувство, че подозренията й са верни. Съоръженията за изпитание вече не съществуваха. Неотдавна бе чела във вестниците за това как повечето от Новите видове са били открити. Лекарят, за когото тези идиоти работеха, трябва да е бил служител на Мерикъл, а това означаваше, че бандитите също са работили в отвратителната компания. Безпощадно бяха експериментирали върху човешки същества в продължение на десетилетия, бяха правили ужасни неща с тях, а сега я бяха отвлекли.

— Това няма да ви се размине — гласът й потрепери.

— Чу ли, Пит? — Майк се усмихна студено. — Нас не ни заловиха, кучко, защото сме най-добрите!

Водачът обърна глава да погледне назад.

— Вместо да отправяш заплахи, си кажи молитвата. И се надявай 927 да те хареса, защото другите две жени, които му заведохме да чука, вече са мъртви.

Те планираха да я хвърлят на милостта на Нов вид, който с лекота можеше да изкриви тези метални пръти. Лекарят смятал, че звярът няма да я убие, тъй като е пропита с аромата на Валиант. Ужасяващите подробности изведнъж нахлуха в съзнанието й. Докторът считал, че щом Валиант е бил привлечен от нея, то и другият Вид би я харесал. Не вярваше на нито една думичка от тази теория. Когато за първи път срещна Валиант той я пожела само защото тя беше в овулация. Но не беше в това състояние, докато прекараха известно време заедно и той разбра, че иска да я задържи. Те се влюбиха един в друг и огромният мъж научи, че не всички човешки същества са зли идиоти, които мислеха, че Новите видове не са нищо друго освен животни, които да подлагат на жестоки мъчения. Той вярваше в това, защото никога не бе изпитал доброта от хората. Тази мисъл я накара да затвори очи и да се бори с напиращите сълзи.

Имаше нужда да си напомня тези факти, ако искаше да оцелее. Тъпаците бяха споменали, че предстои транспорт на още десетина Нови видове от Колорадо, където вероятно имаше тайна изследователска лаборатория. Успокои се малко, застави ума си да се съсредоточи върху информацията.

Валиант щеше да се опита да я намери, той нямаше да се откаже и тогава щяха да разберат, че мижитурката адвокат е участвал в отвличането й. Тя не го беше виждала оттогава, вероятно той щеше да се опита да напусне щата. Може би полицията щеше да го залови и принуди да каже къде са я откарали. Тами се вкопчи в тази надежда.

— Не заспивай! — заповяда й Майк. — Почти стигнахме.

Младата жена отвори очи и го изгледа свирепо.

— Надявам се да горите в ада!

Мъжът се наведе напред и й показа юмрук.

— Искаш ли да разбереш как се чувства човек в ада?

— Не! — обади се Пит от предната седалка. — Нали чу какво каза док преди да си тръгне? Нямаме право да я нараняваме или докосваме, ако не е абсолютно наложително. Обзалагам се, че е уплашена до смърт и само те дразни, за да я убиеш. Можеш ли да я виниш за това?

Другарят му се засмя.

— Ако бях на нейно място и аз щях да искам някой да ме убие. — Майк отпусна юмрука си и се облегна назад. — Да. Бих искал да съм мъртъв, преди един от тях да сложи ръцете си върху мен. Шибани зверове. Искаш ли да се обзаложим, дали той ще я убие или не? Двайсет долара, че с нея е свършено.

Шофьорът се поколеба.

— Разбира се. Ще участвам в този облог. Док е доста умен, той е сигурен, че звярът ще поиска да я чука, веднага след като я помирише. Пристигнахме.

— Чудесно. — Майк се подсмихна на Тами. — Наредено ни е да те отведем направо при 927. Лекарят е вече тук и ни чака.

Няколко минути по-късно ванът спря. Пит слезе и отвори страничната врата. Майк допълзя до предната страна на кафеза и го отвори. Извади чифт белезници, към които имаше прикрепена двуметрова верига. Той изгледа кръвнишки младата жена, докато отключваше клетката и отваряше вратата й.

— Дай си ръцете!

— Върви по дяволите! — Тя обгърна кръста си, с което отказа да му подаде китките си.

Майк се втренчи в нея.

— Направи го, или се кълна, че ще страдаш!

Тя се поколеба. Знаеше, че ще изпадне в беда, ако я удари, затова накрая ги подаде. Можеше да се бори, но щеше да загуби. Така или иначе щяха да я отведат, по-добре да отиде на собствените си крака, отколкото да я влачат ранена.

Майк окова китките й и подхвърли веригата на Пит, който я хвана и я уви около юмрука си. След това Майк внимателно, без да докосва Тами отключи синджира на нашийника, който я държеше завързана към клетката.

— Мърдай! — нареди й Пит.

Тами трябваше да излезе заднишком напред през отвора на микробуса. Тя вдиша свежия въздух и стъпи на земята. Нашийникът тежеше и притискаше гърлото й. Огледа се, но видя само бяло двуетажно здание — индустриален тип. Паркингът бе малък и лампата от вътрешността на вана го осветяваше, сякаш бе ден. Всичко, което можеше да забележи наоколо бяха дърветата, което я увери, че непознатата сграда е отдалечена и изолирана от населено място.

— Да вървим, тъпа кучко! — дръпна веригата Пит.

Металната двойна врата се отключваше с код. Мъжът набра пет числа, като преди това блокира погледа на жената към контролното табло, за да е сигурен, че тя не може да ги види. От вратата се разнесе звънене, тя се отвори, и двамата похитители я въведоха в добре осветена голяма стая, която се оказа някаква стара приемна.

Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че сградата е била изоставена — Тами забеляза в задната част, високо горе, счупени прозорци, слоеве прах и паяжини, покриващи няколко остарели бюра. Опита се да открие някакви следи, които да й подскажат фирмата, притежавала зданието, но не забеляза емблеми или имена, изписани по стените. Поведоха я по тъмен коридор с много черни като катран отвори. В носа й нахлу миризма на мухъл. Мъжете се движиха плътно до нея от двете й страни и стискаха веригата, за да са сигурни, че не може да им се изплъзне.

Някъде отпред, макар и слабо, се чу страшно ръмжене. Тами рязко спря, искаше й се да се обърне и да избяга. Тъпаците дръпнаха веригата и я приковаха на място.

— Тя като че ли се изплаши — засмя се Майк.

— Кой, по дяволите, не би го направил, ако има поне малко мозък? Хайде, дърпай я, аз ще ви следвам. Убеден съм, че на док му е омръзнало да чака.

Погледът на Тами се адаптира към ярките светлини, когато влязоха в друга голяма част на сградата. Помещението беше с бетонни под и стени, таванът се намираше най-малко на петнайсетина метра височина. В средата на залата допълнително бе издигната стена, която да раздели наполовина площта, но тя не стигаше до тавана, тъй като се виждаше и отвъд нея. Дълги по пет метра светлинни тела бяха наредени едно след друго на определени интервали по дължината на целия склад. Всички бяха включени, ярката им светлина почти заслепяваше очите.

— Най-накрая сте тук — заяви по-възрастен мъж с очила, разхождайки се покрай разделящата стена.

Това беше човекът, който Тами бе видяла, когато я измъкнаха от багажника. Сега вече знаеше лицето и титлата му. Ледените му зелени очи огледаха Тами, след което се върнаха към двамата бандити, работещи за него.

— Точно навреме. Той е буден, нахраних го, като му хвърлих допълнително още два килограма месо, за да съм сигурен, че няма да е гладен. Не го изяде цялото, но предполагам, че е сит. Направих всичко възможно, за да не се чувства раздразнен. Сега можем да започнем с нашия експеримент; да видим дали ще се размножава с нея.

— Не трябва ли да я съблечем, преди да я хвърлим при него? Това може да го мотивира да иска по-силно да я чука.

— Не. — Лекарят се намръщи на Майк. — Тя живее с един от тях, дрехите й са попили неговата миризма. Трябва да запазим колкото е възможно по-голяма част от аромата му с надеждата, че звярът ще я приеме. Просто ще я хвърлим вътре по начина, който обсъдихме. Веднага след това се присъединете към мен в стаята за наблюдение. Не искам да я убие само за да се похвали пред публика със зловещото си дело.

— Моля ви — изрече неистово Тами. — Не правете това.

Но тримата мъже не й обърнаха никакво внимание.

— Ето ни и нас — каза Пит, дърпайки веригата, за да приближи жената към отвора на отделената със стена стая. — Надявам се, че тя ухае на нещо, което харесваш.

— Ще го разберем много скоро. — Засмя се Майк.

Минаха през някаква арка и Тами спря, забивайки пети в пода. В задния ъгъл на помещението, пред бетонните стени, беше поставена голяма клетка. Решетките й бяха направени от дебели метални пръти. Основата й представляваше здрава желязна плоча, хваната за бетонния под.

Кафезът бе обзаведен само с едно двойно легло, с гол матрак, и тоалетна в ъгъла. Тези неща не задържаха вниманието й. Мъжът, който се намираше вътре, изпрати истински ужас направо в сърцето й. Той беше огромен, имаше буйна черна коса, спускаща се до средата на голия му гръб. Надолу бе облечен в почти бели панталони, с дебели шевове отстрани. Материята обгръщаше ниско кръста му и падаше свободно до под коленете му. Голите мускулести прасци и едрите му крака изглеждаха като присадени към стъпалата му там, където стоеше. Съществото се извърна с цялото си тяло, за да им изръмжи, разкривайки остри зъби, сплескан нос и яки, широки скули. То притежаваше всички характерни черти на Новите видове.

Пит дръпна силно веригата, прикрепена към китките й, за да я накара да пристъпи напред. Тами изскимтя. Погледът й отказваше да се отмести, тъй като великанът яростно се втурна към решетките. Дланите му се вкопчиха в металните пръти, което я накара да погледне към мускулестите му ръце и гърди, преди мъжът да започне шумно да души. Тъмни, почти черни очи срещнаха нейните.

— Доведохме ти приятелка. — Засмя се Майк.

— Поиграй си добре с нея. — Пошегува се Пит. — Тя ще ти хареса. Адски много обича да прекарва времето си със зверове. Чука се с един от твоя вид. Хванахме я специално за теб, 927.

Спряха до вратата на клетката, на около два метра от разгневения Нов вид, който отново подуши яростно въздуха. Тежестта около шията й олекна, нашийникът изчезна, и тя почти не забеляза как белезниците бяха отстранени от китките й. Стоеше ужасена, фокусирана върху огромното същество. Бяха решили да я вкарат в клетката му. Той бе почти толкова висок колкото Валиант. Може би сантиметър или два по-нисък, прецени Тами. Раменете, масивните гърди и мускулестите му ръце бяха много сходни по размери с тези на нейния исполин. Лицето му беше онова, което я плашеше най-много.

Едно ниско злобно и предупредително ръмжене, изклокочи дълбоко вътре в гърлото му и острите му зъби блеснаха. Подобно на Валиант и този имаше повече доминиращи характеристики на животно, отколкото при останалите Нови видове. Вероятно те му придаваха този толкова ужасяващ вид, когато й изръмжа, а лъсналите му зъби изглеждаха така, сякаш много лесно, без никакво усилие, биха могли да я разкъсат. Страх, като светкавица полази по гръбнака на младата жена и се спусна надолу по тялото й.

Когато протегна ръка напред в отвора на кафеза, Тами забеляза, че дебела стъклена преграда изолира ръмжащото същество от двамата й похитители, които отвориха вратата. Човекът зад препятствието се хвърли напред и тялото му се блъсна в стена. От удара се чу силно изпукване и на места стъклото се пропука.

— Кучи син! — изсъска Майк. — Побързай! Това няма да издържи дълго! Много е агресивен днес!

Пит избута силно Тами, тя изгуби равновесие и залитна навътре в кафеза, но не успя да падне по лице върху пода. Вратата със затръшване се затвори след нея, тя се обърна и се хвърли върху железните пръти, които препречваха сега изхода. Разтърси ги силно, но вратата не помръдна. Втренчи се в Майк и Пит, молейки ги мълчаливо. Те отказаха дори да я погледнат, врътнаха се бързо и със скоростно темпо изчезнаха в другата половина на помещението, сякаш не бяха в състояние да избягат достатъчно бързо от клетката. Космите по врата й настръхнаха.

Знаеше защо. Дишането й се учести, пръстите, стискащи студения метал, бяха побелели от напрежение. Не мога да се измъкна от тук. Ще се наложи да се изправя срещу него. Може би ще успея да го убедя. Пое си дълбоко дъх, след което го изпусна. Нямам избор. Трябва да говоря. Нямам какво да губя.

Младата жена бавно пусна решетката, обърна се и въздъхна леко, стомахът й се сви от ужас. Най-страховитите очи, които някога бе виждала, я наблюдаваха от другата страна на преградата, само на метър от нея. Привидно черният му поглед се стесни и съществото отново й изръмжа. Тя отстъпи назад, за да се отдръпне от вратата, и се притисна в металните пръти, за да се отдалечи възможно най-много в малкото пространство.

Ръцете му се вдигнаха и той се втренчи в тях. Тя проследи погледа му и незабавно си пожела да не го беше правила. Пръстите му завършваха с дебели нокти, като на Валиант, но не бяха изрязани. Приличаха на къси, но смъртоносни щипки, които в момента драскаха по напуканата стъклена повърхност. Парче от нея отхвръкна надалеч, давайки й да разбере, че той може да се добере до нея. В гърлото й се надигна писък, но остана в него затворен като в капан. Мъжът отново задраска с нокти по прозрачната преграда. Звукът, когато повече стъклени късчета започнаха да падат и да подскачат по металния под, беше ужасяващ.

— Моля те — изрече тихо Тами. — Не ме наранявай! Бях отвлечена и доведена тук против волята ми. Не съм ти враг. Аз не работя за Мерикъл Индъстрийс.

Новият вид спря да се взира в ръцете си и я погледна. Когато погледите им се срещнаха, младата жена съзря в очите му само пустота. Дланите му се отдръпнаха от преградата, мъжът отстъпи назад и тя си отдъхна с надеждата, че се е вслушал в думите й.

Изведнъж великанът се втурна напред, в последната секунда извъртя тялото си и силно се блъсна в стъклото. Повечето от повърхността на прозрачната стена се напука. Тами повторно изскимтя, с гръб притиснат към металната решетка, и се плъзна бавно встрани в ъгъла, отдалечен на няколко стъпки. Не можеше да избяга. Той щеше да разбие преградата и да стигне до нея.

Коленете й сякаш се превърнаха в течност и тя се свлече на студения твърд под, като седна на задника си. Сви крака, притисна ги към гърдите си в защитна поза, и плътно се обгърна с ръце. Съществото се премести в края на клетката срещу нея. И пак изръмжа.

— Чуй ме! Моля те! Познавам много хора като теб. Знаеш ли, много от тях са свободни сега? Изпитателните съоръжения, където са ги държали затворени, бяха щурмувани от правителството и те вече не са заключени. Живеят навън, без решетки и без никакви клетки. — Пое си дъх, съзнаваше, че бърбори, но беше горда, че можеше да говори. Продължи: — Те наричат себе си Нови видове. Наистина са свободни и ако знаеха къде си, щяха да дойдат да те спасят. Разбираш ли ме?

Очите на мъжа се свиха още повече и той спря да ръмжи, но продължи да се взира в нея. Тя се надяваше, че няма да пробие стъклото и да я убие веднага. Като че ли думите й го разсейваха от разрушаването на прозрачната преграда.

— Аз живея с един мъж от твоя вид. През цялото време ми повтаря, че му принадлежа. Това ме дразнеше, докато не ми разказа, че не е притежавал никога нищо, никога не му е било позволявано да се грижи за някого, защото е било използвано против него. Той се нарича Валиант. И е отчасти лъв. Има най-невероятните златисти очи. Ние се обичаме. Живеем в Резервата на Новите видове. Това е голяма площ с много гори и открити пространства. В нея заедно живеят и работят хората от твоя вид, за да си изградят един по-добър живот. Тази територия им принадлежи и те носят отговорност за нея.

Мъжът се напрегна и изръмжа. Тами видя мускулестите му китки и как той ги допря до разделящата ги повърхност. Започна да бута. Стъклото изстена и се чу пукот. Щеше да го пробие. Между нея и защитната бариера имаше малко повече от метър. Сълзи запариха в очите й.

— Когато за първи път срещнах Валиант, той много ме изплаши. Започна да ми ръмжи, също като теб в момента. Никога не бях виждала нещо подобно. Мислих си, че ще ме убие, но не го направи. По погрешка бях попаднала на онова място и в крайна сметка се оказах в дома му. Ужасяваше ме, но в същото време беше най-красивият мъж, когото изобщо съм виждала. Очите му са невероятни, косата му е като грива — червеникава с руси кичури. — Гласът й се прекърши и тя преглътна част от сълзите. — Валиант е малко по-висок от теб. По-голям. Това беше една от причините, поради която ме уплаши. Грабна ме на ръце, внесе ме в къщата си и започнахме да общуваме.

Пукнатините по стъклото се увеличаваха, тъй като великанът продължаваше да го натиска. Тами отмести поглед от очите му и се вторачи в прозрачната повърхност между тях. Големи нащърбени парчета от нея отскачаха нагоре към тавана на помещението и се приземяваха със звън на металния под. Не й оставаше много време, преди съществото да си проправи път към нея.

— Валиант ми каза, че сега и аз съм от семейството на Новите видове, понеже съм с него. Тъй като никога не са имали родители и близки роднини, те наричат себе си едно голямо семейство. Това означава, че и ние с теб сме от едно семейство. Валиант… — От вълнение гласът й се пречупи и горещи сълзи се стекоха надолу по бузите й. — Той ме обича и сега сигурно е ужасен от липсата ми. Не знае къде съм. Бях отвлечена от Резервата. Той ще ме търси и няма да се откаже, докато не ме намери. Моля те, не ме убивай!

Мъжът отстъпи назад и заизучава стъклото. Тами спря да говори, за да го наблюдава. Прегърна още по-здраво тялото си и се притисна в ъгъла, за да е колкото се може по-незабележима. Разбра, че той изследваше повърхността в търсене на най-слабите й места. Изглежда думите й нямаха никакво значение за него и нищо от казаното не бе в състояние да го спре да атакува преградата и да я нападне.

Изведнъж великанът се премести около крачка встрани и вниманието му се фокусира върху точно определена част от повреденото стъкло. Тами затаи дъх, когато той спря, но въздъхна тежко, щом отново се хвърли напред. В последната секунда завъртя масивното си тяло и стовари цялата си тежест върху най-напукания участък и за ужас на Тами прозрачната стена поддаде и се проби. Новият вид прелетя стремително през дупката и се удари в решетките само на сантиметри от мястото, където се беше свила. Разрушената преградна секция падна и се разби на пода, почти върху нея.

Тами изскимтя и вдигна глава, когато мъжът се изправи в целия си ръст. Той разтърси рамото, поело голяма част от удара в стъклото и металните пръти. Няколко драскотини загрозяваха кожата му, но стената бе разбита на едри отломъци, очевидно бе някакъв вид защитно стъкло. 927 се обърна, впи поглед в нея и изръмжа, след което пристъпи няколко крачки, докато само сантиметри разделяха тялото й от краката му.

— Моля те — помоли се тихо тя. — Не прави това! Казвам ти истината.

Великанът разтвори крака и клекна, като я постави в капана на бедрата си, без да я докосва. Подуши я. Младата жена се взря в черните му страховити очи с надеждата, че ще му е по-трудно да я убие, ако го гледа. В тъмните им дълбини видя проблясък на емоции. Ръцете му се протегнаха, юмруците му сграбчиха ризата й между гърдите и 927 се изправи на крака, като рязко я издърпа от пода.

Принудена да стане, Тами чу как материята се разкъса. Отново изхлипа. Държейки я за дрехата, той я блъсна в решетката зад гърба й. Тя се взря в очите му и притисна коленете си едно в друго, за да не рухне. Разтрепери се цялата, когато той се наклони и приближи лицето си до нейното.

Подуши я отново и тъмните му очи се присвиха в цепки. Когато спря, устните му се стегнаха в мрачна, тънка линия. Тих вопъл излезе от устата му, твърде близо до нейната. Мъжът се опря в нея, горещата му кожа докосна ръцете й, които обгръщаха все още кръста й, и наведе по-ниско глава. Помириса косата й като прекара носа си по нея, удари с брадичка бузата й и я побутна на една страна. Тами затвори очи, стисна ги и извърна глава, почувствала топлото му дихание по шията си, докато продължаваше да проучва аромата й. Моля те, не прегризвай гърлото ми с тези остри зъби! Но не успя да изрече думите, прекалено изплашена от допира на ръцете и от тялото му, което я притискаше. Но острите му зъби изобщо не я доближиха.

Тялото срещу нейното се размърда. Сърцето в гърдите й заби толкова силно, че почувства болка. Той се премести малко назад, натискът върху дробовете й отслабна и тя задиша по-леко. Беше й необходима всяка частица смелост, за да вдигне глава и отново да го погледне. Той се вторачи в уплашения й взор. Тогава се отдръпна и пусна разкъсаната й риза.

— Стой! — изръмжа думата.

Тами не посмя дори да пристъпи. Той я наблюдаваше внимателно, погледът му изучаващо обхождаше тялото й. И тогава я шокира, като внезапно падна пред нея на колене, ръцете му стиснаха бедрата й, а лицето му се притисна в голата кожа на гърдите й там, където дрехата беше разкъсана. Младата жена си пое въздух, но успя да не изкрещи, прекалено ужасена, че ще го раздразни. Неочаквано горещият му език облиза падинката между твърдите й възвишения, от гърлото му се изтръгна дълбоко ръмжене.

Дъхът й замря, но езикът му не повтори движението. Успя да си поеме въздух, чак когато отново я подуши и отдръпна главата си назад. Едната му длан освободи хълбока й, сграбчи долния край на ризата й и го вдигна нагоре, за да оголи корема й, след което зарови носа си в него, но без да й причинява болка. Вдиша дълбоко, търкайки лицето си в нейната плът, като същевременно го придвижваше надолу към колана на панталоните й. Когато стигна до него, спря.

Не съм мъртва. Той не ме уби. Това трябва да е добре, нали? Опита се да измисли, да каже нещо, но реши, че сега е време да държи устата си затворена. Но това беше само докато мъжът приклекна, разтвори бедра и внезапно притисна лицето си там, където се събираха краката й.

— Спри!

Без да се замисля, протегна ръце, хвана раменете му и го бутна назад. Но тялото му не помръдна дори на милиметър, твърде силно и огромно, за да се отмести.

Главата му рязко се вдигна нагоре, устните му се разделиха, за да оголят острите зъби и той изръмжа към нея. Тя бързо дръпна длани, сякаш ги беше опарила. Разтърси я първичен ужас от смъртоносния блясък в очите му. Той отново сведе глава. Повторно притисна лице в долчинката между краката й и навря нос в слабините й. Започна да я души като куче. След това се отдръпна, погледна нагоре към нея, пусна ризата й и се изправи на крака.

Тами успя да погълне повторния писък, когато я завъртя, притисна лицето й в решетките и започна да я души от върха на рамото надолу по гърба й. Дръпна дрехата й нагоре, за да не му пречи. Тя се втренчи в бетона на сантиметри от носа й, където клетката бе опряна до стената на склада. Докато се спускаше надолу, той изръмжа няколко пъти. Стискаше я здраво с ръце, за да я държи на място, дори приклекна зад нея да помирише задната част на бедрата й. Добре, че не зарови нос в дупето й. Опита да се зарадва, че й бе спестил поне това.

Мъжът я обърна отново с лице към себе си, като през цялото време я наблюдаваше. Лицето му не изразяваше никакво чувство. Тъмните му очи вече не изглеждаха студени и страховити. Неочаквано протегна ръка и обгърна рамото й, но хватката му не беше болезнена. Изглежда внимаваше да не я нарани с огромната си длан.

— Ела! — Гласът му излезе дълбок и дрезгав, но това не беше ръмжене.

Привлече я към себе си и я поведе. Тя пристъпи с омекнали крака, не беше сигурна какво ще се случи по-нататък. Като я подкрепяше с тялото си, те направиха няколко крачки и се изправиха пред разбитата преграда. Той се взря в отвора, който бе направил. Бавно прекрачи през него, внимавайки да не нарани кожата си на някой от острите ръбове, като не й остави друг избор, освен да премине послушно след него. Твърде благодарна, че не я бе убил, тя го последва, докато не осъзна накъде я води.

Когато забеляза леглото на крачки от себе си, страхът я накара да направи опит да се измъкне от хватката му.

— Не!

— Лягай, веднага! — Тъмният му поглед се присви заплашително.

— Аз принадлежа на Валиант! — Не можа да спре прилива на сълзите, които я заслепиха. Преглътна ги с мъка. — Моля те, не прави това!

Устните му леко се раздвижиха, присвиха се, но това беше единственият израз на емоция върху лицето му.

— Почивай си. Няма да се чифтосвам с теб!