Лорън Донър
Валиант (11)

Глава 11

— Няма да продам къщата на баба ми! — Тами се намръщи на Валиант, след това на адвоката, който седеше в хола им. — Трябва ли да я продавам? Спестила съм малко пари, за да платя данъците тази година. Израснала съм в тази къща. Тя е всичко, което имам.

— Не се нуждаеш повече от нея — изръмжа тихо Валиант. — Ще живееш в къщата ни тук. Моят дом е и твой. Няма причини да я задържиш.

Чарли Артцола прочисти гърлото си.

— Тя притежава много неща, които би искала да запази. Нормално е. Това е мястото, където е израснала и то е пълно с нейните вещи и спомени.

Валиант се поколеба.

— Добре, можеш да я задържиш, ако никога повече не живееш в нея. Оставаш с мен тук, в нашия дом. За теб не е безопасно да напускаш Резервата. Веднъж вече те нападнаха.

Адвокатът облекчено въздъхна и се усмихна на младата жена.

— Сега можем ли да се заемем с документите? Трябва да подпишете този формуляр, за да ви издействам разрешение за брак.

Тами се замисли. Валиант искаше да се ожени за нея и човекът беше дошъл тук с документите, за да стартира процеса. Струваше й се, че половинката й я тласка към бърза женитба. Не бе очаквала, че когато по-рано тази сутрин отговори с „да“ на предложението му, той ще поиска да сключат веднага брак. Обърна се към Новия вид:

— А какво ще стане, ако искам да се върна на работа? Обичам да работя от време на време.

Той изръмжа и златистите му очи се присвиха.

— Няма да имаш време за никаква работа. Ще те държа непрекъснато заета. — Стисна устни. — Искам да бъдеш у дома с мен. Аз ще се грижа за теб.

Тя затвори очи и преброи до десет. Валиант имаше склонността да бъде супер нахален. Това невинаги бе привлекателна черта у него и бе единственото нещо, което я побъркваше. Отвори очи и видя, че той я наблюдава с онзи секси поглед, който винаги я размекваше.

— Обичам те!

— Така ли? — Думите му разтопиха сърцето й.

— Ти си всичко за мен. — Огромният мъж внезапно се плъзна от дивана и приближи на колене към нея. Взе лицето й в шепи. — Щастлив съм за първи път в живота си и ти си причината. Искам да прекарам остатъка от дните си с теб, Тами. Виждам изненадата ти, относно тази бърза женитба, но това, което искам с цялото си сърце, си именно ти.

— Хм. — Адвокатът отново прочисти гърлото си. — Трябва ли да се върна по-късно?

— Не! — Валиант оголи зъби, след което изражението му се смекчи. — Обичам те! Ти си моя и аз съм твой. Нещата ще проработят — искаме да бъдем заедно, щастливи сме и сме приятели.

Тами се взря в очите му, не можеше да отмести погледа си. Той вярваше във всяка дума, която изричаше. Виждаше го толкова ясно, колкото златните точици в екзотичните му очи. Последните няколко дни с него бяха най-хубавите в живота й.

Трябваше много да работят върху връзката си, но нима всички двойки нямаха проблеми? Прецени, че ще се справят. Представата за живот без него изглеждаше ужасна. Искаше да заспива всяка нощ и да се събужда всяка сутрин в прегръдките му; да правят любов. Знаеше какви са чувствата й към него. Беше невъзможно да не се влюби до уши.

— Добре. Аз също те обичам. — Тами се усмихна. — Съгласна съм. Отмести се от пътя ми и ме остави да подпиша документите.

Адвокатът изглеждаше облекчен, когато Валиант седна, а Тами се наведе напред, за да сложи подписа си върху формулярите, които й подаде. Може би правеше грешка, но когато погледна към любовника си, реши, че той струва много повече, отколкото риска, който поемаше. Понякога човек трябва да прати всичко по дяволите. Тя се усмихна. Такъв е животът!

Понякога това е по-добре от нищо.

— Е, аз бях до тук! — Адвокатът бързо набута документите в куфарчето си и се изправи. — Беше ми много приятно да се запозная и с двама ви. — Той почти се затича към вратата и избяга от апартамента им.

— Това беше една голяма лъжа. — Тами се засмя. — Той искаше да се отърве колкото може по-бързо от нас, усетих го.

— Аз го плаша. Помирисах страха му.

— Наистина ли? А аз си помислих, че е раздразнен, защото не пожелах веднага да сложа подписа си върху документа. Наистина не изглеждаше щастлив да бъде тук.

— Боеше се от мен. — Валиант се усмихна. — Страхът има мирис, секси. — Той се наведе по-близо до нея. — Подуших твоя, когато те срещнах за първи път. Миришеш сладко, когато се боиш, и това ме възбужда.

— Е, в такъв случай се обзалагам, че съжаляваш, тъй като не ме плашиш вече.

— Ти се боиш, когато се ядосам на другите. Мислиш си, че ще им навредя. — Той се приближи още. — Винаги се чудя, за тях ли се страхуваш или за мен?

— За тях. Определено. Знам, че най-напред ще им сриташ задниците и после ще ги питаш за имената.

— Не ми пука как се казват, ако ме ядосат прекалено.

— Просто така се казва — разсмя се тя. Притисна се към Валиант и потри с длан гърдите му, като си пожела да не беше облечен с фланелка. Обичаше да докосва голата му кожа. — Опитвам се да ти кажа, че съм сигурна в твоята победа, но не желая да убиваш никого.

— Защо не?

— Ами, не искам да прекараш целия си живот зад решетките.

— Нашите закони тук не са като онези, с които си свикнала. — Той сви рамене. — Никога не бих убил без основателна причина. И няма да бъда наказан за това.

На вратата се позвъни и Тами се стресна. Валиант се намръщи, преди да стане от дивана, но тръгна към вратата и рязко я отвори.

Тами се вторачи в Новия вид, който стоеше там. Никога не го бе срещала преди, но й изглеждаше някак познат. Просто не можеше да си спомни откъде. Мъжът бе висок, някъде около метър деветдесет и пет, с дълга, леко къдрава черна коса и най-тъмните котешки очи, които някога бе виждала.

Той се усмихна широко на Валиант, при което острите му зъби проблеснаха, и поглади с ръце бедрата си. Беше облечен в скъп, шит по поръчка, черен костюм, който не прикриваше опасните вибрации, излъчвани от него. Тами се напрегна.

Валиант не отвърна на усмивката му.

— За мен е чест, че си тук.

Непознатият кимна.

— Благодаря ти, че го казваш. Чух вестта и исках лично да те поздравя за намирането на съпруга. Знам колко си развълнуван. Това е чудесна новина.

— Да. Благодаря ти. — Валиант се усмихна. Отмести се встрани, за да може непознатият да влезе вътре. — Джъстис Норт, бих искал да те запозная с моята Тами.

Джъстис Норт? Ето, защо й изглеждаше познат. Младата жена с усилие се усмихна и опита да не зяпа в него, но той бе знаменитост. Мъжът беше лидер и представително лице на Организацията на Новите видове. По телевизията и в печата очите и косата му не изглеждаха толкова тъмни. Тами не бе сигурна дали трябва само да му се усмихне или да му стисне ръката.

— Приятно ми е да се запознаем. — Тя се изправи на крака. Той й се усмихна, но младата жена забеляза как грижливо се старае острите му зъби да останат незабележими, когато се обърна към нея.

Тами за малко да се плесне по челото щом осъзна защо не го е познала. Промяната не бе само в очите и косата. Причината бе в прикритата му усмивка, именно така го бе виждала на снимки и по телевизията.

— Приятно ми да се запозная с теб, Тами.

— Видя ли бебето? — Валиант затвори вратата.

— Да. — Джъстис се засмя. — Той е съвършен. Слейд и Триша са много горди и щастливи. Всички ние се радваме на успешното раждане и на здравото бебе.

— Момчето е от Видовете.

— Да, определено е от Видовете. — Джъстис засия от удоволствие.

— Чудих се дали човешките черти ще бъдат по-силни, отколкото при Слейд — заговори тихо Валиант. — Надявам се, ако с моята половинка имаме дете, то да прилича на мен. Тами вярва, че то ще бъде очарователно.

— Всички се надявахме, когато бебето се роди, чертите на Видовете да преобладават. Хубаво е да не сме сами повече и да знаем, че ще продължим да живеем в нашите деца и бъдещите поколения. — Джъстис направи пауза. — Но ако се появи дете, което е с напълно човешки черти, също би било благословия. Самото им раждане е като дар от Бога.

Докато наблюдаваше как двамата мъже си говорят, Тами мълчеше, без да е сигурна какво да каже. Чудеше се дали да ги остави известно време насаме, но тогава Джъстис я погледна.

— Ти си толкова дребна. — Вгледа се в нея. — Прости веселието ми, но Валиант бе непреклонен при някои от дискусиите, които имахме, че ние не трябва никога да бъдем с човешки същества. И ако някой от нас все пак се чифтосва, то трябва да бъде с яка и едра жена. Струва ми се смешно, че той предявява претенции към теб. Не искам да те обиждам, но все пак… — засмя се, без да показва зъбите си — това е забавно.

— Разбирам. — Тами се усмихна. — Не съм обидена. Той наистина е огромен, а аз не съм. Желаете ли да седнете?

— За съжаление не мога да остана. Животът ми е изпълнен с графици, заради които съм постоянно в движение. Престоят ми тук е само за един ден, за да се срещна с охраната. Трябва да се видя и с човека, който се грижи за външността ми. — Посегна с ръка, за да докосне косата си и въздъхна тежко. — Екипът ни за връзки с обществеността настоява да се изсветли, преди да отида на снимки. — Той срещна погледа на младата жена. — Изглеждам ли ти по-страшен с тъмна коса?

— В началото не ви познах. Помислих си, че съм ви виждала някъде, но не можах да се сетя, докато не чух името ви. В момента очите ви също изглеждат по-тъмни.

— Принуден съм да нося контактни лещи. Екипът ни смята, че хората ще ме приемат по-лесно, ако ме видят в по-мека светлина. Освен това, когато пътувам публично държат да променям външният си вид, в опит да се скрие истинската ми самоличност, тъй като съм много широко известен.

— За мен изглеждаш прекрасно — призна тя. — Но по-различно.

— Благодаря.

— В хотела ли ще отседнеш тази вечер? — Валиант изучаваше своя лидер. — С удоволствие бихме споделили храната си с теб.

— Иска ми се да можех, но тази вечер ще давам пресконференция в Хоумленд за вечерните новини. Хеликоптерът ще ме откара у дома след последната ми среща този следобед. Вероятно ще хапна по време на полета. Един ден бих желал да си взема малко почивка. За съжаление това едва ли ще се случи скоро. Ще се върна вдругиден. Освен това трябва да летя и за среща с кмета на града, преди да се върна в Хоумленд за интервю с местния вестник. Няма край.

— Имаш нужда да си намериш някоя, към която да изявиш претенции. — Валиант му отправи съчувствен поглед. — Една половинка ще те направи щастлив.

— Не разполагам с време, Валиант — засмя се Джъстис. — Всеки ден обикновено е като този — забързан. Винаги има съвещания, конференции или места, където трябва да отида за още срещи. Нито една жена няма да пожелае да сподели моя товар.

— Имаш труден живот. — Валиант приближи към мъжа и го стисна за рамото. — Ти пожертва много за нас, Джъстис. Ние всички го оценяваме и ти дължим много.

— Някой трябваше да го направи. — Джъстис сви рамене. — Бях най-добрият в адаптирането към хората и имах най-добрата способност да се впиша в обществото им. Беше напълно естествено да приема.

— Ако някога нещо… — Валиант остави останалата част от изречението недоизказана, но смисълът на думите беше ясен.

— Благодаря ти, вече го знам. — Той се усмихна на Тами. — Беше ми много приятно да се запознаем и добре дошла в семейството.

Валиант затвори вратата след лидера на Новите видове и се приближи до половинката си. На лицето му бе изписана печал.

— Не му завиждам за живота, който води. Той е много зает човек. — Внезапно я придърпа в прегръдките си. — Радвам се, че моята единствена отговорност е да те направя щастлива. Той носи на раменете си бремето на всички Нови видове.

— И ние ли ще вземем фамилията Норт, когато се оженим?

— Да. За мен е чест да нося името, което си е избрал. Подкрепям го във всичко, което е направил за нашия вид.

— Какво означава „добре дошла в семейството“, което ми каза.

— Сега си една от нас. Ти си семейството. Ние нямаме родители, чичовци и братовчеди като при хората. Имаме се само един друг. Семейството е много важно за нас и всички Нови видове се смятат за такива. Заедно сме силни.

Тами се натъжи.

— А някой от вас знае ли кои са биологичните ви родители? Искам да кажа, че все пак в началото трябва да сте имали, нали? Поне майка, която да ви е износила.

— Всички сме сираци — изръмжа мъжът. — Нашите родители са ни изоставили в ада. Позволили са на Мерикъл да ни създаде, за тях не сме били нищо повече от дарен материал. Жените, които са ни родили, не са имали търпението да се пререже пъпната връв. Научихме го от арестуваните лекари.

— Валиант, много съжалявам! — Младата жена го прегърна, сърцето я болеше за миналото му. — Винаги съм твърдяла, че любовта е всичко онова, което създава семейството. Моята майка ме изостави. Никога няма да проумея как е била способна да го направи, но съм й благодарна, че ми е дала живот. Без нея сега нямаше да съм тук.

Той се взря в очите й.

— Знаеш ли къде е тя? Жива ли е?

— Нямам представа. — Тами сви рамене. — Заряза ме при баба и никога повече не чухме думичка от нея. Баба смяташе, че най-вероятно е починала. Иначе рано или късно щеше да се свърже с нея, за да й иска пари. В началото се молех някой ден да се върне, за да ми каже, че ме обича и колко съжалява, че ме е изоставила. Разбираш ли? — Болката все още раздираше гърдите й. — Исках да ми признае, че е направила ужасна грешка. След няколко години осъзнах, че това никога няма да се случи. Малко по малко започнах да я мразя, докато чувството се превърна в откровен гняв. Ако е жива, не искам да я виждам изобщо.

Валиант й се усмихна.

— Сега имаш мен, Тами. Аз никога няма да те оставя. Ти принадлежиш към едно голямо семейство. Ако някога имаме дете, той или тя, винаги ще знае какво е любов и какво значи да си част от голяма група, в която силно те обичат. То никога няма да страда от самота или мъка. И някога да изпита какво означава живот без любов.

Сърцето й се късаше за него. Чу болката в гласа му. Дали някой някога го бе обичал в детството му? Тя поне си бе имала баба, която я бе обичала. Тами го притисна силно в прегръдките си.

— Обичам те, Валиант! Толкова много те обичам!

— Аз също те обичам! Твоята любов ме прави щастлив.

В този момент на вратата се позвъни.

— Точно щях да те отведа в леглото — изръмжа исполинът.

— А аз щях да ти позволя да го направиш.

На вратата отново се звънна. Валиант я пусна и тя се отдръпна. Разярен се втурна към вратата и със замах я отвори широко. Тами едва успя да потисне усмивката си — този човек изобщо нямаше търпение.

— Имаме проблем. — Тайгър стоеше насреща му и гледаше мрачно. — Обади се шериф Купър. От града са отвлечени още две жени. Нуждаят се от нашата помощ, за да ги проследим. Трябва да ми помогнеш, Валиант. Знам, че този път не е Тами, но тези жени работят за нас. Ти си един от най-добрите ни следотърсачи, заради силното ти обоняние. Въпреки че и други мъже от Дивата зона имат като твоите сетива, не мога да се доверя на никого от тях, когато са в близост до човешките същества. Хората са загубили следите в гората. Ще ми помогнеш ли?

Без да проговори, Валиант не откъсваше очи от Тайгър. Изминаха няколко дълги секунди.

— Валиант? — Тами изчака, докато я погледна през рамо. — Моля те, помогни им!

Преди да кимне, гигантът й намигна.

— Ще го направя само заради теб. — И се запъти към спалнята. — Ще съм готов след минута, само да се преоблека.

— Благодаря ти — прошепна Тайгър, когато двамата с Тами останаха сами.

— Мислиш ли, че има нещо общо с онези, които ме отвлякоха? Техният шеф трябва да е в града сега. Разбрахте ли кой е той?

— Мъжете, които заловихме, все още не са се пречупили и не са издали името му. Нямаме представа кой ги е наел, за да те отвлекат. Не знам много подробности, но шерифът каза, че жените са съквартирантки и работят тук, в Резервата. И двете са готвачки, решили да живеят в града, вместо в жилищата за човешкия персонал, построени в охраняваната територия. Някой е влязъл в дома им и ги е отвлякъл. Съседите чули писъци и станали свидетели как шестима мъже ги отвели със сила. Случило се е преди половин час. Намерили са микробуса им изоставен на мястото, където открихме теб.

— Надявам се да ги спасите.

— Аз също — въздъхна Тайгър. — Шерифът смята, че са били набелязани, защото работят за нас. Това означава, че всички наши човешки служители трябва да бъдат предупредени и отново да им бъде предложена сигурна защита зад стените на Резервата. Не ми е ясно къде ще ги настаним, но ние винаги се грижим за нашите хора. В края на краищата, не са толкова много. На Слейд е възложена задачата да ги уведоми и да се справи с пречките.

Валиант се върна в хола, облечен с дънки, черна тениска и маратонки. Спря пред половинката си и я погледна в очите.

— Ще се върна скоро. Ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш много. Благодаря, че им помагаш. Бъди внимателен!

— Винаги!

Тя изпрати с поглед двамата мъже. После седна на дивана, а в главата й нахлуха тревожни мисли. Запита се дали познава отвлечените жени, след като са местни жителки. Може би бяха израснали заедно и съжали, че не попита Тайгър за имената им. Внезапно се изправи и тръгна към телефона, за да позвъни на шефа си Тед, в дома му. След шестия сигнал се включи телефонен секретар. Остави му съобщение, за да го предупреди, че може да е в опасност, в случай че Новите видове не сметнеха за необходимо да уведомят подизпълнителите, работили за тях.

Притесняваше се за Тед и всичките си колеги. Преди да работи за кетъринговата фирма, която бе организирала партито в Резервата, когато за първи път срещна Валиант, тя бе работила на много други места. Затова продължи да се обажда на останалите си колеги, но навсякъде се включваха телефонни секретари. Остави на всички съобщение, като посочи телефонния си номер, написан на апарата, така че да могат да й се обадят обратно. Чудеше се къде ли са отишли и се надяваше да са излезли по работа, а не да са отвлечени.

Секунди по-късно телефонът иззвъня и тя бързо грабна слушалката.

— Ало?

— Здравейте, госпожице Шаста. Чарли Артцола се обажда. Преди малко се запознахме, спомняте ли си? Аз съм в моя офис, един блок по-надолу. Изглежда имаме проблем.

— Да не би да съм забравила да подпиша нещо? — Тами въздъхна.

— Не. Просто не мога да ви открия в системата. Все едно не съществувате.

— Моля?! — Беше потресена. — Каква система? Аз не съм криминално проявена.

— Не — засмя се мъжът. — Имам предвид, че проверих номера на шофьорската ви книжка и не открих съответствие в базата данни. За да получите разрешителното за брак, трябва да изпратя нейно копие по факса, тъй като явно има компютърна грешка. Сигурен съм, че е просто някакво недоразумение, но е необходимо да го изясним. Обадих се в хотела и попитах дали някой от охраната може да ви придружи до кабинета ми. Вярвам, че ще оправим нещата, ако донесете документа си за самоличност. Копието, изпратено по факса, ще бъде прието като доказателство, че съществувате. — Отново се засмя. — Така че имате ли нещо против да дойдете тук? Няма да отнеме повече от десетина до двадесет минути. Просто си вземете документите и елате.

— Разбира се. — От устните й се отрони тежка въздишка. — Само да се обуя и да си взема чантата. Добре, че шерифът ми я върна. Трябва да е някъде тук. Какво каза охраната, може ли да изляза? От мен се очаква да стоя в апартамента.

— Получих разрешение от Тайгър, преди да тръгне. Някой ще ви чака пред вратата, за да ви придружи, когато сте готова. Благодаря, госпожице Шаста. Много ще ме улесните. Знам, че Валиант искаше да стане бързо, но не мога да получа разрешително за брак, без да представя доказателство коя сте.

— Ще побързам.

Тами затвори телефона и влезе в спалнята. Поне за малко щеше да се разсее от тревогите за Валиант. Чантата все още бе на дъното в дрешника, където той я бе оставил. Шерифът я бе донесъл със себе си, когато дойде да я разпитва. Новите видове трябваше най-напред да я проверят, преди да й я върнат. Освен това бе научила, че полицията е закарала колата й на буксир безпроблемно до дома й.

Отново изми зъбите си и се среса, но не се гримира. Колкото по-бързо се върнеше тук, толкова по-добре. Съзнанието й бе заето все още с мисълта за колегите й. Не искаше да пропусне обажданията им, щом чуеха съобщението й. Когато отвори входната врата, отвън в коридора стоеше Флейм. Тя му се усмихна.

— Онзи адвокат ми позвъни и каза, че има нужда от мен и чантата ми. — Повдигна я, за да му я покаже. — Е, ето ни и двете.

Флейм отвърна на усмивката й.

— Да, той ни се обади. Готова ли си да тръгваме? Кабинетът му не е далеч. Ще поръчам джип и ще те закарам дотам.

— Благодаря ти. — И те се отдалечиха от апартамента.

Докато чакаха асансьора, Флейм нареди по радиостанцията да докарат превозното средство отпред пред хотела. Когато излязоха от фоайето, автомобилът беше пристигнал. Мъжът й помогна да се настани вътре, след което заобиколи колата и седна зад волана. Откара я до мястото, където бяха построени двуетажни офиси. Паркира и отново й помогна да слезе.

Приемната беше празна, навсякъде цареше тишина. Изглежда сградата не се използваше в момента. Флейм се поколеба.

— Не съм много сигурен, къде се намира офиса му. Никога не съм бил тук преди. Досега не са ме назначавали за охрана на някой от човешките служители, работещи в Резервата. Той спомена ли точно къде е?

— Не.

— Хайде тогава да го открием. Мога да попитам и по радиостанцията, но в момента сме в повишена бойна готовност и не искам да занимавам останалите, след като мога да го подуша. — Пое дълбоко няколко пъти въздух през носа си и посочи към коридора вляво. — От тук. Мъж. Човек. Миризмата е прясна. Афтършейвът му смърди и то не в добрия смисъл.

Тя се засмя.

— Болшинството от мъже са невежи и си слагат неща, които вонят.

— Обикновено сме чувствителни към миризмите. Повечето от нашите хора използват продукти с натурален аромат. Човешките същества не го правят.

Тами го следваше през лабиринта от коридори.

— Заради отвлечените жени ли сте в повишена бойна готовност?

— Да. Засилихме входящия контрол и поставихме снайперисти горе на стената, в случай че някой се опита да наруши територията на Резервата. Никога няма да забравим нападението в Хоумленд.

Младата жена бе чувала за това по новините. Враждебно настроена групировка бе атакувала новата родина на Видовете, веднага след като бе отворила врати. Петнадесетина въоръжени мъже бяха разбили предната порта и нахлули вътре с пикапи.

Ударът бе завършил с доста смъртни случаи. За щастие, повечето мъртви бяха членове на групировката. Но имаше и няколко от човешките служители, работили в охраната на Хоумленд, които също бяха загинали, което бе трагично. Беше потресена, че нещо подобно може да се случи. Очевидно Новите видове се страхуваха от повторна атака, и тя не ги обвиняваше.

Откриха Чарли Артцола в един от офисите на втория етаж. Той седеше зад бюрото и ровеше в едно от чекмеджетата. Когато двамата влязоха вътре, адвокатът погледна към тях и им се усмихна.

— Бързо пристигнахте!

— Нали ви казах, че веднага ще я доведа. — Флейм застана до стената, вдясно от вратата.

— Седнете, госпожице Шаста! — Юристът посочи с брадичка към един стол. — Кажете на вашите хора от охраната да влязат, мястото е достатъчно. Има още четири стола, които можете да използвате.

— Само ние двамата сме. Аз съм си добре и прав. — Флейм се отпусна и се облегна на стената.

Адвокатът кимна.

— Търся бележките, които си водих. Много съжалявам за случилото се. Бях нервен и предполагам, че съм записал информацията погрешно. Вероятно съм объркал номера на шофьорската ви книжка. Но ако го въведем правилно, компютърната система ще ви намери и няма да е нужно да пращаме копие по факса. — Той се наведе още повече над бюрото, когато Тами седна много близо пред него. — Аха! Намерих ги. Сигурен съм, че това е само една грешка. Възможно е да съм пропуснал някоя цифра. — Той затвори чекмеджето.

Тами се облегна назад в стола и постави чантичката в скута си. Артцола се изправи. Младата жена едва успя да реагира, преди да забележи, че в ръката си той не държеше хартия, а странно изглеждащо оръжие. Адвокатът го насочи към Флейм и стреля. Тами ахна. Новият вид изсумтя зад нея и се стовари на пода.

Тя подскочи рязко и с ужас се взря в проснатия на килима мъж. Пистолетът не бе издал много силен звук, а Флейм бе паднал на една страна до вратата. Твърде слисана, за да направи нещо друго, остана дълги секунди, зяпнала тялото му. Не видя никаква кръв. Седеше неподвижно, без да помръдва. Когато най-сетне възвърна способността си да се движи, обърна глава към Артцола, за да открие, че сега е насочил странното оръжие към нея.

— Госпожице Шаста, ако не искате да умрете, ще правите точно това, което ви кажа. Не притежавам никакви скрупули да убия жена.

Тами отвори уста, но от нея не излезе ни звук. Пистолетът бе на не повече от три метра, насочен право в лицето й. Знаеше, че мъжът не би пропуснал от толкова близко разстояние. Адвокатът бавно се надигна от стола си с мрачно стиснати устни. Голямото дуло изобщо не трепна.

— Станете бавно! Ако се опитате да избягате, ще ви застрелям в гръб.

След известно време, през което с мъка накара тялото си да се раздвижи, тя успя да се изправи на крака. Чантата се плъзна от скута й и падна на пода, пръстите й отказваха да я задържат. Юристът посочи с оръжие вратата.

— Хайде, излизаме навън, при колата ми. Като стигнем там, ще влезете в багажника. Ако не го направите, ще ви убия. Разбирате ли ме?

Младата жена едва преглътна.

— Защо правите това? Какво искате?

— Някой, когото познавам, иска да говори с вас. — Обясни й с втренчен в нея поглед. — Той е силно притеснен, че сте била принудена да се омъжите за Нов вид.

Мозъкът й малко по малко започна да функционира. Адвокатът едва ли би заплашвал с убийство, ако някой просто искаше да поговори с нея. Значи лъжеше. Тя прехапа устни и колебливо пристъпи напред. Не виждаше начин да се измъкне, без да бъде застреляна. Когато мъжът натиснеше спусъка, нямаше да пропусне.

Насочи поглед надолу към падналия Нов вид. Той изобщо не помръдваше, макар по него да не се виждаше кръв. Докато пристъпваше бавно към Флейм и вратата, Тами осъзна две неща: очите на Флейм бяха затворени, но гърдите му равномерно се повдигаха и спускаха, доказателство, че все още диша; за да излезе от офиса, трябваше да прескочи ръката и единия му крак.

Младата жена погледна назад към Чарли Артцола. Той я следваше отблизо с насочен срещу нея пистолет. Тръгна напред, следвайки нарежданията му, като я насочваше накъде да върви. Сърцето й блъскаше от страх, но думите на Тайгър, казани по-рано, се появиха в съзнанието й.

Новите видове бяха в повишена бойна готовност. Адвокатът нямаше да има възможност да я изведе от Резервата, без да я открият. Преди, когато бе влязла през портата с микробуса на кетъринг фирмата, бяха претърсили всеки сантиметър от него. Трябваше да вярва, че пазачите ще проверят багажника на автомобила и ще я намерят. Излязоха от сградата през задния вход, където беше паркиран хубав седан с четири врати.

Мъжът накара Тами да изчака, докато той отключи багажника, след което пристъпи назад с насочен към гърдите й пистолет.

— Влизайте вътре и бъдете много тиха! Багажникът е твърде малък, за да пропусна, ако стрелям през задната седалка. Разбирате ли ме? За ваше добро е да не крещите, когато минаваме през контролно-пропускателния пункт. Дори да предупредите Новите видове, пак ще ви убия. Единствено вашият живот е в опасност, ако ме принудите да ви застрелям. Приятелят ми наистина иска да говори с вас, госпожице Шаста. Той много ще се ядоса, ако се наложи да ви убия. Така че направете и на двама ни услуга. Влизайте и мълчете!

— Кой ви нареди да ми причините това?

— Няма никакво значение. Важното е, че в края на краищата, всичко ще остане зад гърба ви, ако сега не ми създавате проблеми.

Тами искаше да крещи, да се нахвърли върху човека и да го атакува. Разбира се, изобщо не вярваше, че ако се подчинява, ще е в безопасност. Адвокатът беше голям лъжец. Почувства се раздвоена — да се бори или да изпълни онова, което й нареждаше?

Мъжът тихо изруга, сякаш бе усетил дилемата й.

— Това е специално оръжие, предназначено да стреля със стрелички, пълни със силен наркотик, който поваля и убива Новите видове. Нямате шанс за оцеляване, ако ви застрелям. Влизайте вътре в багажника и мирувайте!

Докато беше жива, имаше надежда да се спаси, когато стигнеха при портата.

— Ще го направя! Само не стреляйте! — успя да промълви. — Ето, влизам!

Багажникът беше малък. Тами трябваше да легне на една страна, свита на кълбо, с колене притиснати към гърдите. Адвокатът я изгледа мрачно, после бръкна в джоба си, за да вземе нещо. Извади оттам спринцовка, захапа със зъби капачката и рязко я махна.

— Какво е това? — Обхвана я ужас.

— Нещо, което ще ми гарантира, че ще останете тиха. Всичко е наред. Не мога да рискувам да се разкрещите на пропусквателния пункт. — И той заби иглата във външната страна на бедрото й, през панталона.

Тами простена от болка при рязкото убождане. Впи поглед в човека, с ужас и омраза.

— Валиант ще те изкорми и ще те нахрани с вътрешностите ти. Това е любимото му занимание.

— Ти си извратено животно, курва! — Той стисна зъби и затръшна капака на багажника.

Когато пространството около нея потъна в тъмнина и вече не беше под пряка заплаха на оръжието, Тами започна да се бори. След няколко безрезултатни удара по капака и когато крайниците й изтръпнаха и натежаха, я завладя истински ужас. Ръцете й отказаха, боляха я от блъскането по метала, отпусна ги и те паднаха безжизнено на дъното на багажника.

После я обхвана паника. Независимо от медикамента, който й бе инжектирал, тя се парализира. Смогваше да диша нормално и да премигва, взряна в тъмнината, но останалата част от тялото й отказваше да функционира. Опита се да изкрещи, но гърлото й също се беше сковало. Едва успя да преглътне, дори не можеше да допре с език зъбите си. Изкрещя мислено, но звукът не премина през устните й.

Седанът потегли. Тами опита да се успокои, осъзнавайки в какво бедствено положение е изпаднала. Мисли! Новите видове проверяваха багажниците. Бе видяла да го правят на колата пред нея, когато посети за първи път Резервата. Двама пазачи претърсиха и нейния ван. Направиха му щателна проверка. Дори отвориха мини хладилниците в задната част на буса и отхлупиха всички подноси, за да се уверят, че вътре има храна, а не оръжие. Прекараха портативно устройство над ястията, за да са убедят, че нищо друго не е скрито вътре.

Щяха да я намерят. Чарли Артцола нямаше да успее да я изведе вън от Резервата. Знаеше, че високите масивни стени, които обграждаха цялото място, имаха само две входни порти. Нямаше от къде другаде да я измъкне, освен през един от контролните пунктове. Сълзи на безсилие потекоха по бузите й, дори не можеше да ги избърше. Ще ме открият!

За миг автомобилът забави ход, но не спря, след което вдигна доста висока скорост. Мина дълго време, преди колата най-накрая да преустанови своето движение. Надеждата на Тами рязко нарасна. Всеки момент някой от охраната щеше да накара адвоката да отвори багажника. Щяха да я намерят, да я спасят и да я върнат при Валиант.

Вместо това, седанът тръгна отново, набирайки скорост. Мина още повече време. За втори път автомобилът спря, двигателят изгасна и Тами се съсредоточи върху тавана на своя затвор. Не виждаше нищо, вътре беше тъмно като в рог, но тя знаеше къде се намира капака на багажника. След секунда щеше да бъде спасена. Чу подрънкване на ключове. Надеждата й нарасна неимоверно.

Светлината я заслепи, когато капакът рязко се отвори. Погледна нагоре, но не видя нито едно лице на Новите видове. В нея се взираше Чарли Артцола. После мъжът обърна глава, за да погледне към някой друг.

— Казах ти, че само ще ми махнат. Имат ми доверие — изкикоти се идиотът. — Ето я кучката, за която ти говорех. Възнамерява да се омъжи за едно от ония животни. Искаха разрешително за брак. Те живеят заедно и се чукат. Той изглежда по-зъл от останалите. Няма нищо човешко в него. Звярът е тигър или нещо подобно. Толкова странно същество не съм виждал през живота си.

Тами изкрещя наум. НЕ! Пазачите на портата не можеха просто да му махнат да мине. Непознатият приближи към седана и Тами видя над нея да се надвесва лицето на около шейсетгодишен мъж. Носеше очила и беше плешив. Изглеждаше като нечий добър дядо. Така си помисли, докато погледът на чифт леденостудени зелени очи не се заби в нея и я смрази. Той се намръщи.

— Така — каза тихо възрастният. — Най-после имаме обект за експерименти. Оцеляла е след размножаването с едно от тях. Нещо в жената го е привлякло и ако теорията ми е вярна, то химията трябва да привлече също и 927 към нея. Казваш, че се е чукала с тигър? Е, нека сега видим как ще го направи с куче. — Разсмя се. — Надявам се, че той ще я хареса толкова, колкото и тигъра.

Внезапно над Тами се появиха двама страховити двайсетгодишни бандити. Те посегнаха към нея, за да я измъкнат от багажника. Единият я хвана за краката, а другия — под мишниците и я извадиха от автомобила. Докато я носеха помежду тях, сякаш бе голяма торба, младата жена мярна дървета.

Тогава забеляза къщата — бялата й боя се нуждаеше от подновяване. Постройката стърчеше самотно и Тами не я позна. Това означаваше, че се намира далеч извън града. Когато влязоха вътре, младата жена се втренчи в напуканата мазилка на тавана. Хвърлиха я върху мек матрак.

Двойното легло бе поставено в хола. Единият от младежите се ухили и извади нещо от задния си джоб. Той издърпа ръцете й и ги окова с белезници над главата й. Тя не можеше да се извърне, за да види към какво я прикова. След това дръпна и изправи краката й. Около всеки глезен щракна верига. Единият от страховитите мъже се наведе над нея и я погледна в очите.

— Почакай, докато те запознаем с 927. Той ще те хареса. — Непознатият се засмя и отмести поглед към приятеля си. — За около десет секунди, докато я стисне за гушата и я убие.

Тами чу как другия се засмя.

Идиотът се наведе още по-близо и се съсредоточи в лицето й.

— Почти ми е жал за теб. 927 е най-гадният звяр, създаван някога, но тъй като се чукаш с техния вид, предполагам, че ще се насладиш на грубото му отношение, когато се качи върху теб. Ако изобщо се стигне до чифтосване. Док смята, че може би ще го направи, след като един от породата им те харесва.

— Махни се от нея! — нареди рязко възрастният. Тами го позна по гласа. — Не искам миризмата ти да полепне по нея, защото той веднага ще я убие, тъй като вас двамата ви мрази страшно много. Тя трябва да мирише на тигъра.

Валиант! Младата жена безмълвно изкрещя името му. Щеше ли да бъде в състояние да я намери отново? Да я спаси? Дали изобщо знаеше, че пак е отвлечена? Дали познаваше този, който я бе похитил?

Сълзи се стичаха по лицето й. Повторно изкрещя наум: Валиант!

 

 

— В това няма никакъв смисъл — каза намръщен Тайгър на Валиант. — Защо ще отвличат тези две жени, ще ги водят на няколко километра от дома им и ще ги оставят завързани, без да им сторят нищо? Много лесно ги намерихме.

— Не знам, но важното е, че са добре — сви рамене Валиант. — Това е от значение, нали?

Тайгър кимна. Той погледна към другите трима мъже от неговия екип, които бе взел със себе си. Те ги наблюдаваха.

— Нещо не е наред — въздъхна Тайгър. — Не мога да заложа главата си за това, но в цялата работа няма никакъв смисъл. Каква е логиката да похитиш две жени, да ги завържеш и да ги изоставиш?

— Те са човешки създания. Понякога нещата при тях не се връзват. — Единият от подчинените му вдигна рамене.

Шериф Купър приближи към групичката на Новите видове с широка усмивка, изписана на лицето.

— Много ви благодаря! Отново сме ви задължени. Жените са добре. Уплашени са и са се разминали само с няколко натъртвания. Искат да ви предам тяхната благодарност. Казаха, че мъжете изобщо не са разговаряли с тях. Единственото, което са чули, е въпроса на единия от похитителите, дали са ги отвели достатъчно далеч, за да бъде трудно проследяването им. Тези думи нямат никакъв смисъл за мен, но това е всичко, което са чули. Отвлечените обясниха, че мъжете са ги носили през гората на рамо, като са се редували, за да ги доведат на това отдалечено място. После ги захвърлили в основата на дървото, завързали ги здраво и просто изчезнали.

— Вероятно са планирали да се върнат по-късно? — обади се един от заместниците на шерифа, който се присъедини към тях. — Може би са искали да съберат повече жени и сега търсят други жертви. Трябва да се навъртаме наоколо в случай, че се върнат.

Мобилният на Тайгър иззвъня.

— Извинете ме. Обаждане от Резервата. — Обърна се и се отдалечи, за да може да разговаря. След като изслуша, каквото имаха да му казват, той се извъртя рязко. Изгледа мрачно Валиант и се поколеба. — Мисля, че знам защо са били похитени жените. — Задържа продължително погледа си върху своя приятел, но после го отклони към шерифа. — Вие специално ме помолихте да доведа Валиант. Защо?

Началникът на полицията се намръщи.

— Е, той е най-добрият следотърсач. Затова настоявах за него.

— Кой ви го каза? — Тайгър стисна зъби.

— Научих от един репортер, който обикаляше из града, когато беше отвлечена Тами. Той практически лагеруваше пред нашия офис. Казваше, че през цялото време пише истории за вас и че Валиант е най-добрият следотърсач, който имате. Спомена, че ако някога бъдат отвлечени други жени, да не забравим да попитаме за него, защото той е най-добрата възможност за бързото им намиране.

— Какво става тук? — Валиант се намръщи. — Как така репортер знае името ми? То никога не е било публикувано, нали? — погледна към приятеля си за отговор.

— Не, не е. — Тайгър беше бесен. Изгледа шерифа. — Спомняте ли си как се казваше репортерът?

Белокосият мъж се поколеба.

— Не, но го познавам по физиономия. Защо?

Тайгър изръмжа и обърна глава към Валиант.

— Тами е била изведена от Резервата със сила. Няма я, Валиант. Флейм е бил помолен от адвоката ни да я придружи до офиса му. Когато не са се върнали обратно в хотела в рамките на двайсет минути и Флейм не е отговарял на радиостанцията, наш екип незабавно е тръгнал да ги търси.

Сякаш някой изкара въздуха на Валиант.

— Не!

— Открили са Флейм в безсъзнание на пода в кабинета. Бил е упоен с непознато вещество. Адвокатът и Тами са изчезнали. Намерили са чантата й, без нея. Хората ни са подушили ароматите само на двамата. Те са ги отвели до паркинга, което показва, че той я е отвлякъл. Сигурни сме, че не е тръгнала доброволно, защото миризмата на страха й е била силна. Подкарал е направо към портата. Ние му вярвахме. Проверяваме автомобилите, които влизат, но не и онези, които излизат, особено когато се управляват от доверени служители. Той я е взел, Валиант. Похищението на тези две жени е било с цел да те отдалечат от Тами. — Тайгър изръмжа и изгледа шерифа. — Човекът, който ви е казал за Валиант, ви е използвал, за да го примами надалеч.

Исполинът отметна глава и изрева от ярост.

— Ще я намерим — обеща му Тайгър. — Всички работят по въпроса.