Айзък Азимов
Двестагодишният човек (14)

14.

Чувствуваше се като че ли е сътворен наново. От дни, после от седмици, накрая от месеци Ендрю откриваше, че някакси не беше той самият и дори най-простите действия го караха да се колебае.

Пол беше отчаян.

Ендрю можеше да чувствува мозъка си отвътре. Никой друг не можеше. Той знаеше, че е добре, и през месеците, които му бяха необходими да свикне напълно с координацията и да установи пълно позитронно взаимодействие, прекарваше часове пред огледалото.

Не беше съвсем човек! Лицето беше сковано, прекалено сковано и движенията му бяха прекалено преднамерени. Липсваше им свободната лекота и плавност като при хората, но тя може би щеше да се постигне.

Накрая той каза:

— Ще се върна към работата си.

Пол се изсмя и констатира:

— Това означава, че си добре. Какво ще правиш? Друга книга ли ще пишеш?

— Не — отвърна сериозно Ендрю. — Аз живея прекалено дълго, за да се захвана с каквато и да е кариера и тя никога да не ми омръзне. Мина времето, когато бях предимно творец на изкуство и винаги мога да се върна към това занимание. По едно време бях историк и още мога да се ровя в историята. Но сега искам да стана робобиолог.

— Искаш да кажеш робопсихолог.

— Не. Това би включвало изучаване на позитронните мозъци, а в момента ми липсва желание да го правя. Робобиологът ще се занимава с тялото, което е прикрепено към този мозък.

— Няма ли да бъдеш роботолог?

— Роботологът работи с метално тяло. Аз искам да изуча органичното хуманоидно тяло, каквото единствено аз имам, доколкото ми е известно.

— Стесняваш областта си — каза Пол замислено. — Като творец, всяка идея е твоя. Като историк, ти се занимаваше с роботите. Като робобиолог ще се занимаваш със себе си.

Ендрю кимна:

— Така изглежда.

Ендрю трябваше да започне съвсем отначало, тъй като не знаеше нищо за обикновената биология, почти нищо от науката.

Обзаведе си лаборатория в една стая, която си пристрои към къщата. Библиотеката му нарасна също.

Годините минаваха. Един ден Пол дойде при него и каза:

— Жалко, че вече не работиш върху историята на роботите. Разбрах, че „Ю. С. Роботс“ са приели радикално нова политика.

Пол беше остарял и отслабналите му очи бяха заменени с фотооптични клетки. В това отношение той бе станал по-близък до Ендрю.

— Какво са направили? — запита Ендрю.

— Строят централни компютри, огромни позитронни мозъци, които се свързват с дузина до хиляда робота посредством микровълни. Самите роботи изобщо нямат мозъци. Те са крайниците на гигантски мозък, а физически са отделени от него.

— Това по-ефективно ли е?

— „Ю. С. Роботс“ твърди, че е така. Смайт-Робертсън основа нова насока, преди да умре, обаче аз смятам, че това е контраудар срещу тебе. „Ю. С. Роботс“ са решили да не правят повече роботи, които да им създават такива трудности, каквито ти им причини, и затова те разделят мозъка от тялото. Мозъкът няма да има тяло, което да сменя. Тялото няма да има мозък, който да желае нещо.

— Удивително е, Ендрю — продължи Пол, — влиянието, което оказваш върху историята на роботите. Твоята дарба да твориш накара „Ю. С. Роботс“ да направят роботите по-прецизни и специализирани; от твоята свобода последва основаването на принципа за правата на роботите; настояването ти за тяло на андроид накара „Ю. С. Роботс“ да разделят тялото от мозъка.

— Предполагам, че накрая — каза Ендрю — корпорацията ще произведе един огромен мозък, който ще контролира милиарди тела на роботи.

— Мисля, че си прав — съгласи се Пол. — Но не смятам, че ще се случи по-рано от един век и няма да съм жив да го видя. Фактически може да не доживея и до следващата година.

— Пол! — извика Ендрю разтревожен.

Пол потрепери.

— Ние сме смъртни, Ендрю. Не сме като тебе. Това няма особено значение, но може би ще е важно да те уверя в едно нещо. Аз съм последният човек от фамилията Мартин. Имам роднини, произхождащи от пралеля ми, но те не се броят. Парите, които имам като собствени, ще оставя във фирмата на твое име и доколкото някой може да предвижда бъдещето, ти ще си осигурен материално.

— Не е необходимо — каза с труд Ендрю. През цялото време не можеше да свикне със смъртта на членовете на семейство Мартин.

— Да не спорим — парира Пол. — Така трябва да бъде. Над какво работиш сега?

— Проектирам система, която да позволява на андроидите — на мене — да извличат енергия от изгарянето на въглехидрати, вместо от атомни батерии.

Пол вдигна вежди.

— Така че да дишат и ядат?

— Да. Изобретил съм горивна камера за катализно управлявано разпадане.

— Но защо, Ендрю? Атомната батерия е безкрайно по-добра.

— В някои отношения може би, но тя не е човешка.