Айзък Азимов
Двестагодишният човек (13)

13.

Не беше лесно да се уреди, дори с небезизвестното име на Пол.

Но накрая, когато успяха, Нарли Смайт-Робертсън изглеждаше особено нещастен. Поглеждаше към Ендрю с открита ненавист.

— Сър — каза Ендрю, — приблизително преди цял век Мертън Мански ми каза, че математическият апарат, определящ програмирането на позитронните връзки, е бил прекалено сложен, за да позволява друго, освен само приблизителни решения, и затова моите собствени способности не са били напълно предсказуеми.

— Това е било преди век — Смайт-Робертсън се поколеба, после каза студено: — сър. Вече не е истина. Сега нашите роботи се правят прецизно и са обучени точно за работата си.

— Проучването, което направих във връзка с книгата ми — продължи Ендрю, — показва, че аз съм най-старият все още действуващ робот.

— Най-старият сега — каза Смайт-Робертсън — и изобщо. Най-старият, който въобще ще има. Нито един робот не може да се използува повече от двадесет и пет години.

— Като най-стария робот на света и най-приспособимия не съм ли достатъчно необикновен, за да заслужа специално внимание от страна на корпорацията?

— Съвсем не — каза Смайт-Робертсън. — Вашата необикновеност е затруднение за корпорацията. Ако бяхте даден под наем, вместо да сте направо продаден по някакво нещастно стечение на обстоятелствата, отдавна щяхте да бъдете заменен.

— Точно там е въпросът — каза Ендрю. — Аз съм свободен робот и принадлежа на себе си. Затова дойдох при вас и искам да бъда заменен.

— Как мога да ви заменя за вас? — каза Смайт Робертсън. — Ако ви заменя като робот, как ще мога да дам новия робот на вас като собственик, след като в самия процес на замяната вие ще престанете да съществувате?

— Никак не е трудно — намеси се Пол. — Насител на личността на Ендрю е позитронният му мозък и той е единствената част, която не може да бъде заменена, без да се създаде нов робот. Следователно позитронният мозък е Ендрю собственикът. Всяка друга част от тялото на робота може да бъде заменена, без да се засегне личността на робота, и тези други части са собственост на мозъка. Ендрю иска да снабди мозъка си с ново тяло на робот.

— Точно така — каза спокойно Ендрю и се обърна към Смайт-Робертсън. — Вие бяхте произвели андроиди, нали?

— Да — отвърна Смайт-Робертсън. — Те работеха отлично със синтетичните си влакна, кожа и сухожилия. Нямаха никаква метална част освен мозъка и бяха почти толкова здрави, колкото металните роботи.

Пол изглеждаше заинтересован:

— Колко от тях има на пазара?

— Нито един — каза Смайт-Робертсън. — Те бяха много по-скъпи от металните модели и проверката на пазара показа, че няма да бъдат приети. Изглеждат прекалено човешки.

— Но корпорацията пази опита си, предполагам. Щом е така, бих искал да бъда заменен с андроид.

— Ние не произвеждаме андроиди — каза Смайт-Робертсън.

— Вие не сте избрали да произвеждате андроиди — намеси се Пол бързо. — Но това не означава, че не можете да ги направите.

— Но ние не ги произвеждаме и няма да ги произвеждаме!

— Мистър Смайт-Робертсън — каза Пол, — Ендрю е свободен робот, който е под защитата на закона, осигуряващ правата на роботите. Това ви е известно, предполагам!

— Много добре.

— Моят клиент, Ендрю Мартин, е свободен робот, който има право да иска от „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“ разрешение за замяна. Позитронният мозък на клиента ми е собственик на тялото на клиента ми, което сигурно е доста по-старо от двадесет и пет години. Позитронният мозък иска замяна на тялото и предлага да заплати всяка разумна цена за тялото на андроид в тази замяна.

— Вие се опитвате да ме принудите…

— Не ви принуждавам да правите нищо — каза Пол. — Ако откажете да удовлетворите съвсем нормалното искане на клиента ми, ние ще си отидем, без да кажем нито дума повече… Но ще ви дадем под съд.

— Добре… — започна Смайт-Робертсън и млъкна.