Александра Маринина
Когато боговете се смеят (9)

Глава 9.

Тя чувстваше, че от напрежението започва да я боли глава. Колко е трудно — едновременно да разговаряш с човека, като се стараеш да изглеждаш разумна и интелигентна, при това да правиш всичко възможно разговорът да се проточи, колкото може повече, и същевременно да се опитваш да видиш с неговите очи себе си и своята стая. Не му ли се вижда жалка тази спартанска обстановка? Достатъчно добре ли изглежда самата Женя, изправена ли седи на стола, красиво ли държи главата си? Интересно, дали Игор е забелязал изпепеляващия поглед на баща й, когато разбра, че тя дръзко нарушава установените от него правила на поведение и нормативите за външния й вид? Ами ако го е забелязал, как го е изтълкувал? Те вече обсъдиха всичко за тайнствения почитател и със съвместни усилия формулираха неговото описание. И точния цвят на косата, и ръста, и формата на носа и устните, и походката. Женя дори успя да обясни как той си извръща главата. Оказа се, че да си припомняш и описваш външността на човек, е доста досадна и продължителна работа, особено ако не разбираш разликата между светлокестенявия и тъмнорусия цвят на косата. Но рано или късно всичко свършва. А на Женя толкова не й се искаше Игор да си тръгне! Какво ли да измисли, за какво ли да го заговори, та да го задържи?

— Бих искала да ви се извиня — най-сетне се реши тя.

— За какво?

Игор седеше на стола до нейното бюро и си записваше в бележник всичко, което момичето разказваше за младежа, който й беше писал писмата, а Женя се бе настанила на крайчеца на дивана, като се стараеше да седи изправена, да не се прегърбва, така че фланелката добре да очертава бюста й. Искаше й се да преметне крак връз крак — тогава бедрата й щяха да изглеждат по-стройни, но пък щеше да й стане съвсем неудобно да седи и да поддържа нужната осанка.

— За сцената, която направи баща ми.

— Да си призная, аз нищо не съм забелязал — леко се усмихна Игор. — Според мен нямаше никаква сцена, баща ви дори не повиши тон.

— Това не е критерий. Той изобщо рядко повишава тон — колкото е по-ядосан, толкова по-спокойно говори. Разбирате ли, Игор Валентинович, татко ме възпитава много строго. Той не иска да пораствам и да ставам зрял човек, иска завинаги да остана малко момиченце, тогава той ще може да запази илюзията за собствената си младост. Нали големите деца не могат да имат млади родители. Съгласен ли сте?

— Безспорно. Само че тази мисъл хрумва на хора… — позасмя се Игор — меко казано, по-зрели. Не искам да ви обидя, Женечка, но вие все пак сте твърде млада, за да стигнете самостоятелно до тази мисъл. Или някой ви го е подсказал?

— Преди доста време гледах един филм, френски, казва се „Последната целувка“, с Ани Жирардо. Там се разказваше тъкмо за това. Спомняте ли си го?

— Не — поклати глава той, — не съм гледал този филм. Значи баща ви, ви кара да се обличате като ученичка и да носите плитка?

— Именно.

— А как реагира, когато не го слушате?

— Различно. Понякога просто се кара, случва се да ме наказва. Но аз се старая той да не научава. Така че не ме хваща често. И сега нямаше да научи нищо, ако Сергей Кузмич не беше ме издал.

— Тоест вие го лъжете? — уточни Игор.

— Старая се да не травмирам татко — поправи го Женя. — Щом толкова му се иска да оставам малка, готова съм да му угаждам, защото той е мой баща и аз искам да му доставям радост. Но в действителност съм голяма и искам всички останали хора да разбират това.

— Сигурно ви е много трудно — съчувствено каза той. — Постоянно да се преструвате, да не живеете така, както живеят всички млади момичета на вашата възраст. Той може да не ви позволи и да се омъжите, а?

— Няма да ми позволи — с усмивка потвърди Женя. — Ето защо, ако някой реши да ме ухажва, може да бъде спокоен — няма да настоявам за брак. Татко ще бъде категорично против. Та нали хората не се женят за малки момиченца, с тях може да се поддържа само приятелство.

Това според нея беше малко в повече праволинейно, но в края на краищата Игор пръв заговори за омъжване. А информацията щеше да е тъкмо на място — Женя вече беше забелязала, че Игор не носи халка. Беше забелязала също, че той крадешком разглежда стаята й, изучава книгите на рафта, и се бе зарадвала, че баща й от малка я приучи да поддържа ред и безупречна чистота в жилището. Беше се стигало дотам, че във влажно време или зиме бе карал Женя да мие подметките на обувките си на чешмата, та на пода в антрето да не остават следи и кални капки. Да не говорим, че из целия апартамент би било трудно да се намери дори една прашинка или предмет не на мястото си. Какво пък, да се надяваме, че това ще направи на Игор добро впечатление. Да можеше освен това да изтрие от паметта му глупашкия детински вид, в който се появи пред него при запознаването им! Може би трябваше да се оплаче от баща си, да му разкаже за майка си, за Раечка, за идиотската теория за лошата наследственост, която баща й си бе измислил и затова й забраняваше всичко, което нормалните родители разрешават на децата си, та Игор да изпита съчувствие към нея? Не, тя постъпва правилно — оплакват се само малките деца, а големите момичета трябва да проявяват разбиране и мъдрост. Колкото по-разумно се държи, толкова по-бързо Игор ще разбере, че тя отдавна не е дете.

— Благодаря ви, Женя. — Игор стана и пристъпи към вратата. — Разказахте ми всичко много подробно. Но вашата помощ ще ни е нужна още. Ще можете ли утре сутринта да дойдете на „Петровка“?

— При вас ли? — неволно изтърси Женя, която от радост изгуби контрол над себе си.

— Не съвсем. Ще ви заведат в лабораторията и там по вашите думи ще бъде съставен композиционен портрет на този човек. От утре нататък на всички изяви на група „Би Би Си“ ще присъстват наши служители, които ще се опитат да намерят престъпника. За целта всеки от тях трябва да носи със себе си нещо като фоторобот.

— А вие ще бъдете ли там? — настойчиво попита тя.

Игор сви рамене.

— Не знам. Това не зависи от мен. Но вие не се страхувайте, Женечка, и без мен там никой няма да ви стори нищо лошо.

„Женечка… Никой няма да ви стори нищо лошо…“ Какви ги говори той? Нима това е важното? Държи се с нея като с малко дете, което се страхува от чуждия чичко. Нима всичко беше напразно, нима Игор също като баща й продължава да я смята за дете? Тя толкова се стара, положи такива усилия, дори защити баща си, вместо да каже цялата истина за кошмара, в който е принудена да живее… и излиза, че е било напразно? Не, не бива да допусне всичко да свърши така безславно и глупаво, трябва спешно да оправи нещата. И отново да се постарае да изглежда разумна и сериозна.

— Вие не ме разбрахте, Игор Валентинович — строго произнесе Женя. — Нали ви разказах за баща си, а вие нищо не сте разбрали. Ако кажа, че утре трябва да отида в милицията именно при вас, татко спокойно ще ме пусне, защото сега и двамата ви познаваме. Но ако трябва да отида при съвършено непознати хора, той ще започне да настоява непременно да ме придружи, защото именно той ще се страхува там да не ми сторят нещо лошо.

— И какво лошо има в това? Елате двамата — предложи Игор. — Аз ще предупредя, че ще бъдете двама, за да ви издадат пропуски.

— Утре татко има отговорни делови срещи, ще трябва да ги отмени. Това първо.

— А второ?

— Второ, на мен ще ми бъде много трудно да общувам с вашите служители в присъствието на татко. Те ще ме гледат и ще се чудят защо се държа като дете, защо съм дошла с баща си, сякаш съм на десет години, и защо този баща контролира всяка моя дума. И ако вашите колеги започнат да ми задават въпроси, не мога да бъда откровена с тях.

Игор помисли малко, после кимна.

— Какво пък, сериозни аргументи. Добре, хайде да кажем на баща ви, че ще дойдете лично при мен.

Тоест как така „хайде да кажем“? Не, без такива увъртания. Никакви „хайде да кажем“ — тя трябва да направи така, че утре наистина отново да види Игор. Но как да го направи? Женя трескаво се опитваше да измисли нещо, но нищо не й хрумваше. Добре, нека да е така, важното е да уреди баща й да не се помъкне с нея на „Петровка“, а там тя ще измисли нещо. Пред нея са половин ден и цяла нощ, може да намери някакво решение.

 

 

Светлана вече беше на прага, излизайки навън, когато звънът на телефона я върна в стаята. Беше междуградско звънене и тя веднага разбра, че я търсят родителите й. Освен тях никой не я търсеше по телефона от други градове. За миг Светлана се замисли, борейки се с желанието да не вдигне. В края на краищата, посред бял ден е, кой е казал, че тя непременно трябва да си е вкъщи? Но здравият разум надделя. Ако не вдигне сега, родителите й ще звънят до среднощ, така че пак ще се наложи да говори с тях, следователно по-добре да понесе това веднага. Не че Света Медведева не обичаше майка си и баща си — напротив, тя изпитваше нежност към тях, просто не й се слушаха нотации, а тя беше повече от сигурна, че ще се започне точно с това. Така и стана.

— Защо си вкъщи? — веднага строго запита майка й. — Днес е почивен ден, такова чудесно време, а ти си седиш вкъщи, вместо да дишаш чист въздух. По телевизията казаха, че там при вас е топло и слънчево.

Майка й така и не можеше да разбере, че при артистите понятията „почивен ден“ и „неделя“ почти никога не съвпадат. И после, какво значи „чудесно време“? Само според техните новосибирски телевизионни синоптични предавания времето в Москва е чудесно, а всъщност е такава жега, че не може да се диша, вместо въздух в белите ти дробове влиза нажежен каменен прах. Но през четирите години, прекарани далече от родния дом, Света бе придобила достатъчен опит в общуването с родителите си и се бе научила така да гради разговора, че да дава минимум поводи за нравоучения и вайкания.

— Хвана ме на прага, майче — весело изчурулика тя. — Тъкмо щях да излизам. Отивам извън града.

— Защо не още от сутринта? Какъв е смисълът да тръгваш по обяд, след два часа ще трябва да се връщаш.

— Майче, снощи работих, прибрах се чак в четири сутринта. Е, в седем ли да стана? И после, има време до довечера, ще успея да се надишам на чист въздух.

— Тази твоя работа! — горестно въздъхна майка й. — Не е на добро. Ще си съсипеш здравето с нея. Смяташ ли да кандидатстваш, или и тази година мързелува и не се подготви, както трябва?

На Светлана и през ум не й бе минавало да кандидатства, но за успокоение на родителите си всяка година ги лъжеше, че е подала документи, явява се на изпити, а после не успява да се класира. Беше трудно да се спори с това, макар баща й да мърмореше, че тя трябва не да пее песнички в нощни клубове, а да ходи на частни уроци и да се готви за изпитите, щом не може самостоятелно да изкара добри оценки. На това Света резонно отговаряше, че на частните учители трябва да се плаща, и то доста, а работата в нощните клубове й дава възможност да печели, колкото да живее. Само хора с добра специалност могат да печелят толкова, че парите да им стигат и да живеят, и за частни учители, а такава специалност може да се получи само в институти, където засега Света не може да влезе. Дори нейният всезнаещ баща не можеше да възрази срещу този порочен кръг.

— А как си с личния живот? — поинтересува се майка й, когато приключиха с обсъждането на перспективите за получаване на висше образование. — Има ли някакви промени?

— Засега никакви. Ти какви промени очакваш? Някой презморски милионер да ме поиска за жена ли? — пошегува се Светлана.

— Очаквам най-сетне да зарежеш тоя твой жалък алкохолик и да започнеш да си търсиш късмета като всички нормални жени.

— Мамо, моля ти се… — унило промърмори Света.

— Няма какво да ме молиш! Аз те моля — да не обвързваш повече живота си с него. Той живее на твой гръб, с твоите пари и си гледа кефа, а какво ще стане в бъдеще? Не можеш нито да се омъжиш, нито да родиш дете, нито да живееш като хората в прилично семейство. Така има да кукуваш, докато той окончателно се скапе от пиене и умре от цироза. На колко години ще бъдеш тогава? На петдесет? Не ти ли е жал да си погубваш живота заради тази отрепка?

— Мамо, той не е отрепка. Просто в момента не му върви. Но рано или късно всичко ще се оправи, ще видиш.

Този разговор не възникваше често, обикновено майка й беше достатъчно тактична дълго да не си припомня в телефонни разговори за човека, заради когото всъщност Светлана бе заминала за Москва веднага след като завърши гимназия. Но понякога, ако беше в лошо настроение, майка й загубваше обичайния си такт и избъбряше на дъщеря си всичко, което мислеше за личния й живот.

Владимир Околович покори въображението на Светлана още когато тя беше съвсем малка. Момиченцето го видя във филм, в който той изпълняваше главната роля. Нужно ли е да казваме, че когато театърът, в който работеше Околович, пристигна на гастроли в Новосибирск, Света тичаше на всички спектакли, в които играеше Владимир, и винаги отиваше до сцената, за да му поднесе букет цветя. Дори през ум не й минаваше да се замисли над това странно явление: във филма, сниман преди десет години, той играеше главната роля, а в спектаклите му отреждаха само незначителни епизодични роли. Но какво значение имаше това? Важното беше, че тя можеше да вижда своя кумир, да му подарява цветя, да се доближава до него и да докосва ръката му, подавайки букета.

Околович, естествено, не можеше да не забележи ослепително красивото момиче, още повече, че с неговите мънички третостепенни роли отдавна вече никой не му подаряваше цветя. Да, навремето, след триумфа на филма, в който той изигра своята първа и единствена в киното главна роля, имаше и цветя, и почитателки, и всичко, което съпътства славата на един млад красив актьор. Но оттогава мина много време, а вродените дефекти на характера му, съчетани със слабата воля и прекомерната любов към алкохола, постепенно сведоха актьорската му съдба до жалки незначителни епизоди на сцената на театъра, от който не го гонеха само от съжаление. А в киното изобщо престанаха да го канят. И само незнайно откъде взелата се красива малка блондинка с цветята, невероятната фигурка и изумителната кожа му напомни за някогашната му слава. Щеше да бъде наистина странно, ако Околович не се бе възползвал от случая. Така че веднъж след спектакъла, докато връчваше на кумира си поредния букет, Света почувства, че той слага някакво листче в ръката й.

Останалите до края на гастролите дни бяха сигурно най-щастливите в живота на Света Медведева. Когато Владимир си замина за Москва, се започнаха непрестанни телефонни обаждания — вярно, звънеше винаги тя, самият Околович кой знае защо не се напъваше да води с нея дълги романтични разговори за неземната любов и скорошната им среща. А срещата наближаваше — Света беше сигурна в това, защото оставаха само няколко месеца до завършването на гимназията, когато тя, свободна, самостоятелна и обичана от най-прекрасния мъж на света, ще пристигне в Москва и ще остане до него завинаги. Родителите й укорително клатеха глави, плащаха огромните телефонни сметки за любовното бъбрене на момиченцето си, но смятаха, че няма начин да повлияят на дъщеря си. Вярно, Светочка имаше недостатъци, но упорството й в стремежа към някаква цел явно не беше сред тях. Родителите гледаха на въпросната черта като на несъмнено достойнство, което сигурно щеше да помогне на дъщеря им да уреди сполучливо живота си. Виж, дето обратна страна на това достойнство беше фантастичният инат на Светлана — е, с това трябваше да се примиряват, неслучайно хората казват, че всички наши недостатъци са продължение на достойнствата ни.

Седемнайсетгодишната Светлана цъфна в Москва при Околович и с голямо изумление установи, че първо, не са я очаквали с особено нетърпение и второ, изобщо не са я очаквали, защото Владимир имаше съпруга. Вярно, някак неистинска, бивша ли, бъдеща ли, във всеки случай в паспорта му нямаше никакви сведения за нея — просто имаше една жена, която смяташе, че има определени права върху него. Появяването на Светлана предизвика скандал в благородното семейство, в резултат на този скандал неистинската жена затръшна вратата след себе си, като заяви, че кракът й няма да стъпи в дома на Околович, докато тая малка безпардонна кучка не се омете оттук, а самата Светлана си направи извода: ако иска да бъде до любимия си, трябва не просто да не е бреме за него, а да му бъде полезна. Да направи така, че той да не може да се оправя без нея. Тя искаше да бъде с него, да има възможност да го вижда, да разговаря с него, да споделя леглото му. Останалото нямаше значение — за постигането на целта всички средства бяха подходящи.

Минаха четири години и през тези четири години Светлана постигна каквото искаше. Благодарение на приятелите на Володя от света на шоубизнеса тя получи възможността да се пробва в различни жанрове, започна да пее, събра група. Като използваше безспорната си привлекателност, с лекота намери „покровител“, който й купи апартамент, не кой знае какъв и далеч не в центъра на града, но и това беше прекрасно. Сега тя имаше собствено жилище, вече нямаше нужда да нощува при Володя или да се скита по апартаменти на негови приятели, заминаващи ту в отпуск, ту в продължителни командировки. Вярно, за всяка нощ, прекарана с Околович, Света беше готова да даде всичко, което имаше, но не забравяше: ако искаш да запазиш някой мъж до себе си, най-важното е да не си бреме за него. Ситуацията, с която бе започнало пребиваването й в столицата, се оказа напълно достатъчна, за да извлече полезни уроци.

Неистинската жена на Владимир също се изпари нанякъде през тези години, на нейно място идваха други, наричани просто „приятелки“, свързани с Околович от уж чисто делови интереси или от съвместната им работа в театъра. После приятелките взеха да се появяват все по-рядко и по-рядко, но не защото Светлана ги пропъждаше, а защото самият Владимир престана да ги допуска до себе си. С времето той бе разбрал, че Света е единственият източник на неговото съществуване, без нея той просто ще умре от глад. Така че не бива да я ядосва. Пиеше все повече и повече, в края на краищата безславно го изгониха от театъра. Околович се опита да измисли някакви невероятни перспективи, някакви шоуспектакли, които да поставя сам и в които да играе главната роля — с това можел да спечели луди пари и отново да стане богат и прочут. За целта обаче бяха нужни средства. Света даваше пари, даваше, колкото можеше, но тези пари все не стигаха, затова проектът се отлагаше или не можеше да се състои, защото парите се оказваха необходими вчера, а днес актрисата, която трябвало да участва в проекта заедно с Околович, подписала договор и заминала на снимки в чужбина. Или се намираше някаква друга причина. Виновна за неуспеха, то се знае, се оказваше Светлана, защото именно тя не е могла да осигури навреме нужната сума. Това беше несправедливо от всяка гледна точка, само не и от гледната точка на самата Светлана.

„Ние носим отговорност за онези, които сме опитомили“ — бе писал Екзюпери и Светлана смяташе, че това е абсолютно вярно. Тя не си правеше труда да се замисля, че всъщност не тя „опитомяваше“ Владимир, а той нея. Тя просто беше сигурна, че щом обича този човек и иска да бъде до него, нейно свято задължение е, каквото и да става, да му помага във всичко и при всякакви обстоятелства. Околович се пропиваше, това беше очевидно дори за нея — влюбена и необективна. Можеше да спре този процес само по един начин: като му помогне да си стъпи на краката и да се заеме с работата, която обича. Само интересната и перспективна работа може да откъсне човека от алкохола. Щом за това са нужни пари, значи нейна задача е да намери тези пари, каквото и да й струва това. Трябваше също да поддържа Владимир във форма, да го храни и облича, за да не се срине той окончателно и да не заприлича на безпризорен алкохолик — инак никой нямаше да се занимава с него. Нещо повече, тя трябваше да храни не само него, но и всички, които му ходеха на гости или с които той се срещаше за различни разговори във връзка с проекта. Ако такава среща се провеждаше в дома на Околович, тя бе длъжна да осигури трапезата и напитките, ако пък за разговорите трябваше да се отиде на ресторант, нейно задължение беше да плати сметката. Че как иначе? Нали Светлана се стреми да му помогне, а самият Владимир няма пари!

През последните няколко месеца търсенето на пари се бе превърнало в основна задача за Светлана, за нейното решаване тя хвърли всичките си сили. На хоризонта се мержелееше поредният проект, сигурно вече десетият или петнайсетият, откак бе поела издръжката на Околович, и този път Светлана бе решила да не изпуска ситуацията от контрол. Стига вече с тези несъстояли се начинания, този проект трябва да бъде осъществен, осъществен по какъвто и да е начин, инак Володя никога вече няма да стъпи на краката си. Напоследък той все по-често споделяше мисли за самоубийство, че е неудачник, безполезно провалило се същество, чието място не е на всеобщия празник на живота. Володя да напусне живота доброволно, като остави нея, Света, съвсем сама — не, това тя не можеше да допусне. Всичко, само не и това! Щом трябват пари, тя ще ги намери. Няма проблем, с който не би могла да се справи в името на Володя. Искаше да дойде при него в Москва — дойде. Искаше да бъде до него, без да го обременява с присъствието си в неговото жилище — постигна го. По какъв начин — това е вече друг въпрос, но не беше нужно той да интересува Володя, за нея пък изобщо нямаше значение. Искаше да печели пари, за да му помага (тоест да го издържа) — печели. За нея няма нищо невъзможно, когато става дума за любовта й. Само дано той има търпение и още мъничко да почака, само дано не се отчае, само да не се реши на най-страшното…

По пътя към Околович Светлана се отби в един магазин, който работеше в неделя. Трябваше да купи на Володя чорапи и риза с къси ръкави — днес му предстоеше поредната среща с някакъв продуцент, който обещал да разгледа възможността да се заеме с проекта. Володя трябваше да изглежда добре, в такава жега сигурно нямаше да има чисти чорапи, а и летните му ризи бяха все стари. Вярно, Света съвсем наскоро му бе купила две скъпи маркови фланелки „Келвин Клайн“, но те ставаха за разговори в домашна обстановка, а за ресторант — не. Само дано не се е напил още от сутринта!

Още щом Околович й отвори, Света разбра, че опасенията й са се оправдали. В носа я удари миризмата на алкохол, а и Володя не се държеше твърде стабилно на краката си.

— Ама Володенка, нали ми обеща — жално каза тя. — Кажи, не можа ли да се въздържиш? Имаш толкова отговорна среща, а ти…

— Не ми давай акъл — сопна се Околович. — Те имат отговорна среща, а не аз. Къде щяха да бъдат всичките тия продуценти, ако ни нямаше нас, актьорите? С кого щяха да поставят спектакли? Така че да се радват, че все още има актьори, които са готови да работят с тях.

Светлана премълча. Така де, може ли да се спори с него сега. Нейната задача беше друга: да го освести и да го приведе в приличен вид, така че продуцентът да не си тръгне още преди да е започнал разговорът. Беше четири и половина, срещата беше определена за осем, щеше да е необходим приблизително половин час за път, ако Володя вземе такси. Тя разполагаше с цели три часа. Между другото, трябваше да извика таксито — в този затънтен район на улицата не можеше да се хване. За таксито впрочем трябваше да плати пак тя.

— Хайде да ти направя кафе — миролюбиво предложи Светлана.

— Не искам. Горещо ми е.

— Прав си — покорно се съгласи тя, — наистина е доста горещо. Да идем да си вземем душ, а? Прохладничък, освежаващ. Ще ти изтъркам гърба.

Понякога се налагаше да се държи с него като с дете, но Светлана знаеше, че това е участта на всички съпруги на алкохолици. Придумване, глезене, обещания за мечтана играчка — всичко, целият арсенал за въздействие влиза в употреба, когато трябва да постигнеш нещо от пиещ мъж. Случва се дори да го храниш с лъжица, едва ли не насила да напъхваш в устата му някаква храна, когато той бърза да гаврътне чашката без мезе. На празен стомах по-бързо те хваща, Володя знаеше това и се стремеше към него, Света обаче също го знаеше и искаше да го предотврати.

Успя да го завлече в банята. Света се съблече и също застана под прохладната вода. „Господи — мислеше си тя с умиление, нежно движейки насапунисаната гъба по гърба, ръцете и корема му, — колко е хубав! Колко е красив! Колко е прекрасен, строен, дългокрак, широкоплещест, каква гъста коса има, какъв изваян профил! И колко е талантлив! На света няма по-добър от него! Колко съм щастлива, че мога да бъда до него“. В този момент тя изобщо не разчиташе да пробуди у него сексуален интерес, макар че ситуацията беше повече от предразполагаща към това. Света не обичаше да прави любов с нетрезви мъже. Разбира се, много пъти й се налагаше да го прави, но това беше, когато „печелеше“ пари за Володя със своите любовници, готови да я направят своя държанка. Тя знаеше, че трябва, затова търпеше. Виж, с Володя всичко беше другояче и тя никога не би го унизила, изтърпявайки мълчаливо неговите ласки и преструвайки се, че изпитва удоволствие. Ето защо сега, застанала до него под душа, тя дори не си помисли колко е обидно това: ето я пред него, толкова красива, гола, млада, любяща, а той дори не й обръща внимание и не реагира. Тъй като светлите моменти, в които Околович беше трезвен, се случваха напоследък все по-рядко, тяхната близост придоби характер на епизодични, приблизително веднъж на два-три месеца кратковременни (до следващата бутилка) лумвания, но Светлана се радваше и на това. Когато намери пари за проекта на Володя, когато му помогне да го осъществи, когато Володя си стъпи на краката и престане да пиянства — тогава ще започне нейният истински живот, изпълнен с радост, любов и секс. А сега може и да почака. Тя има цел и в името на тази цел Света е готова на всякакви жертви.

Тя незабелязано въртеше дръжката на крана и правеше водата все по-студена, докато най-сетне не й се стори, че погледът на Околович стана по-осмислен, а гласът — по-сигурен. Самата тя отдавна бе премръзнала и кожата й бе настръхнала, но мъжествено търпеше студа.

— Готово — радостно каза тя, докато го разтриваше с хавлиената кърпа, — а сега все пак ще направя кафе. Трябва да се стоплим, инак ще настинем.

— Трябва да се топлим по друг начин — изкиска се Владимир.

Той игриво я щипна по задника, но този жест не можеше да измами Светлана. Тя знаеше със сигурност, че той има предвид не леглото, а чашка коняк. Нежно го погали по рамото и го целуна.

— Потърпи, Володенка, след като се срещнеш с твоя продуцент и двамата се разберете за всичко, ще си пийнем, ще отпразнуваме успеха.

Той лесно се поддаваше на такива обещания, защото вярата в успеха, в щастливия лотариен билет, който рано или късно ще му се падне, беше невъзможно да бъде убита у Околович. В началото Светлана се бе опитвала да се бори с това и да му доказва, че не бива да разчита на късмета, късметът е сляп и не знае при кого отива. Че трябва да взема нещата в свои ръце и с упорит труд да постига своето, придвижвайки се към целта крачка след крачка, но Владимир не я слушаше и не я чуваше. Той беше под властта на алкохолните илюзии и след известно време Светлана се предаде, разбрала, че е безполезно да го убеждава, а ще трябва за всичко да се съгласява с него. Света Медведева бе израснала в семейство с твърде скромен поминък, в апартамента на родителите й и до днес се използваха вехт черно-бял телевизор „Електрон“ и хладилник „Саратов“, купен много преди тя да се роди. И фактът, че днес тя се обличаше с маркови дрешки, носеше чанта от естествена кожа и лъхаше на парфюм „Живанши“, беше изключително лична нейна заслуга, тя сама си беше спечелила парите за тези неща, макар и невинаги по най-почтения начин, но сама, никой не й бе поднесъл всичко това на тепсия. Дори апартамента си бе спечелила сама, бе го платила с тялото си, а кой е казал, че това е леко и приятно, когато обичаш другиго? Само тя си знаеше колко сълзи и унижения й бе струвал този апартамент. Ето защо Света люто мразеше хората, които бяха получили всичко това без никакви усилия, на които то само бе се изсипало в ръцете. Смяташе, че това е несправедливо.

Към седем и половина, когато Света и Околович се качваха в таксито, Владимир изглеждаше напълно прилично. Гладко избръснат, с чиста риза и изгладени от Светлана панталони, той се крепеше стабилно на краката си, а зачервените очи бяха предвидливо прикрити с тъмни очила. Света пусна Владимир да върви малко пред нея, с критичен поглед прецени резултата от своите тричасови усилия и остана доволна. Тя не би повярвала, ако разбереше, че шофьорът на таксито искрено недоумяваше какво ли общо може да има между толкова красивото младо момиче и този стар сбръчкан чичка с похабено от пиене лице и плешиво теме.

 

 

В понеделник още от сутринта започна подготовката за първия етап от издирването на убиеца. За десет часа на „Петровка“ бе поканена Женя Рубцова, по чието описание да съставят портрета на престъпника, когото детективите задочно бяха нарекли Фена. Същевременно в помещението на клуб „Протон“, където довечера щеше да свири групата „Би Би Си“, се подготвяха за снимане със скрита камера. Предварително се бяха разбрали с администрацията на клуба и макар че молбата на милицията не бе посрещната с голям ентусиазъм тук, не посмяха да им откажат. Или не сметнаха за необходимо. Знае ли човек кога може да са им от полза добрите отношения с „Петровка“.

Игор Лесников сутринта беше на задание, но когато се върна, се сблъска с Женя в коридора, точно пред кабинета на Каменская. В ръката й Игор забеляза бланката на пропуска, значи тя вече си тръгваше. Лицето на момичето грейна в щастлива усмивка.

— Здравейте, Игор Валентинович — звънливо го поздрави тя.

— Добър ден, Женечка — учтиво кимна Лесников и вече щеше да подмине, но Женя го спря:

— Аз бях в лабораторията, съставихме портрета.

На Игор никак не му се бъбреше с нея, беше в отвратително настроение, днес отново бе изслушал твърдия отказ на Алиса, нещо повече — още рано сутринта в негово присъствие тя бе разговаряла по телефона с някакъв мъж, очевидно неговия щастлив съперник, и това бе лишило Игор от последната му надежда. След това, изпълнявайки заданието от Гордеев, бе присъствал на разпита на малолетна жертва на изнасилване. Клетото момиченце седеше в кабинета на следователя, трескаво вкопчило ръка в ръката на майка си, по розовите му бузки неспирно се стичаха сълзи и то толкова приличаше на Юлка, любимата дъщеричка на Лесников, че на него сърцето му се късаше. Дори закоравелите престъпници мразят отрепките, които изнасилват малки момиченца, какво остава за милиционерите, особено ако имат дъщери на същата възраст. Като всеки мъж, чиято съпруга го напуска и отвежда детето им, Игор бе преследван от видения, кое от кое по-страшни, и в тези видения с неговата Юлечка се случваха чудовищни неща, и то само защото тя оставаше без баща. Той беше сигурен, че ако Алиса и Юлечка останеха с него, нищо лошо не би могло да се случи, той щеше да бди над детето и винаги можеше да го защити. Как ще съумее да го направи с неговите крайно редки почивни дни — Игор не би могъл да отговори, но кой знае защо беше сигурен, че всичко е именно така. Разводът и раздялата с дъщеря му непременно ще докарат някакво нещастие на Юлечка, нещастие като на тази малка жертва на изнасилване, че и по-лошо. Мрачните мисли го притискаха и симпатичното момиче Женечка, макар и умно, никак не го интересуваше и сега нейната жажда да пообщува с него беше съвсем неуместна.

— Извинете — припряно смотолеви Игор, — много бързам.

Но веднага се сепна и добави, за да не бъде груб:

— Бях на задание и сега началникът ме вика спешно да докладвам за него.

Усмивката на лицето на Женя угасна.

— Да, да — тъжно каза тя, — разбирам.

 

 

След два часа Гордеев повика в кабинета си всички служители, на които бе възложил да работят по случая с Фена.

— Ще започна с приятното — без усмивка каза той. — Току-що чух по радиото прогнозата за времето, до довечера при нас ще допълзи циклон от север, така че през нощта се очакват двайсетина градуса, а утре — двайсет и пет. През следващите дни ще се захлади.

Детективите дружно заръкопляскаха — жегата, която стигаше през деня до четирийсет градуса, май ужасно бе омръзнала на всички.

— А няма ли да има ураган, като миналата година? — поинтересува се Юра Коротков. — Защото бихме могли да определим срещи на всички известни ни мафиоти посред нощ под дървета, та така да ги изтребим по естествен път.

— Засега не са обещавали — кратко го информира полковникът. — Сега по случая с Фена. Колко души ще работят в помещението на клуба?

— Четирима, Виктор Алексеевич — докладва Коротков. — Клубът не е голям, може да побере не повече от сто души. Четирима оперативни работници ще са напълно достатъчни.

— Включително хората, които ще работят с видеокамерите, така ли?

— Не, техниката отделно. Четирима души само ще оглеждат посетителите.

— Добре. Да се надяваме това да е достатъчно. Как сте организирали преглеждането на заснетия материал?

— Виктор Алексеевич — отново подзе Коротков, но Житената питка го спря с нетърпелив жест с ръка.

— Но защо докладваш ти, а не Каменская? Нея съм назначил за старша по случая с Фена, затова искам да чуя нея.

Настя улови съчувствения поглед на Коротков, в който ясно се четеше: „Извинявай, приятелко, постарах се, направих каквото можах“. Гордеев за пръв път я бе назначил за старша, но Настя до последния момент се бе надявала все пак да не се стигне до административни мерки. Едно е да мислиш, да анализираш, да предлагаш версии и начини те да бъдат проверени и съвсем друго — да вземаш решения и да ги докладваш на ръководството. Дори на такова отдавна познато и любимо ръководство като полковник Гордеев по прякор Житената питка. Самата мисъл, че трябва в присъствието на други хора да се отчита пред началството, плашеше Настя до припадък. Ето защо тя предварително се бе разбрала с Коротков той да поеме тази тягостна за нея мисия. Но номерът им не успя — не можеш измами Житената питка.

— Утре сутринта ще дойде Евгения Рубцова и заедно с нас ще гледа видеозаписите — събрала сили, каза Настя. — Камерите са поставени така, че нито един човек, който се намира в клуба, няма да бъде пропуснат. Ако си имаме работа с истински фен, който редовно присъства на всяка изява на групата, Женя непременно ще го види и ще ни го покаже. Освен това всички лица, които ни се сторят подозрителни, ще останат под наш контрол и след като излязат от клуба.

— А ако тези лица са повече от четирима? — ехидно попита полковникът. — Ако довечера в „Протон“ срещнете шест или седем блондина с безумен блясък в очите?

— Ще бъдат извикани допълнителни сили от резерва — бързо се намеси Коротков. — Това е предвидено.

Гордеев хвърли убийствен поглед на своя заместник.

— Кой ще работи с Рубцова при прожекциите на видеозаписите?

— Лесников — отговори Настя. — Разбира се, и аз.

— А какво ще правят Доценко и Чеботаев? Или пак гледаш да свършиш всичко сама, на никого нищо да не възлагаш? Назначил съм те за старша, за да се учиш да разпределяш работата и да контролираш изпълнението й, а не за да запушваш всяка дупка със себе си.

Настя почувства как бузите й пламват. Не, неслучайно се страхуваше тя от публичните отчети. Едно е да докладваш на началника насаме и дори да изслушваш справедлива критика, това става само помежду ви, и съвсем друго — да те кастрят в присъствието на другите служители. Нима занапред винаги ще е така? Нима Житената питка е престанал да я щади, както я щадеше през всичките предишни години? Или може би днес е в лошо настроение? Пак добре, че Миша Доценко не е тук, спи вкъщи след денонощното си дежурство. Наистина, Андрей Чеботаев е тук, ей го там, мига ли мига с миглите си. Ах, тази Житена питка, ах, стар лисугер такъв, ами че той нарочно е захванал всичко това — за да й облекчи работата! Той познава слабото място на Настя — тя наистина не умее да поставя задачи и да изисква изпълняването им, по-лесно й е да свърши работата сама. Е, ами не може, не може да бъде надзирател! А някои използват това — като не им е възложено, няма и да ги питат. След тази тирада на Гордеев, насочена очевидно именно към Чеботаев, Андрей сам ще се старае да прави каквото трябва, а не да чака Настя да му нареди.

— Ами уча се, Виктор Алексеевич, но то не става отведнъж. Затова сте ми началник — за да ме ръководите — отговори тя вече почти спокойно и дори успя да се усмихне.