Александра Маринина
Когато боговете се смеят (23)

Глава 23.

Прибрали са Володя в милицията заедно с онези, дето я… Не, Светлана не призна това, но жената от криминалния отдел, която току-що си отиде, каза, че Володя и тези гадове сами са признали всичко. В апартамента му са намерили и портмонето й. Сега ще има съд, ще ги вкарат в затвора. Нейният Володя ще влезе в затвора. Нима всичко е свършено? Нима всичко беше напразно — всички нейни опити да поддържа човешкия му облик, да го измъкне от ямата, да го спаси? Тя не успя навреме да му подаде едно рамо и Володя рухна. Тя е виновна за всичко, само тя. Защо отиде при него? Защо, защо? Да си беше седяла вкъщи, тогава нямаше да се случи този кошмар, тя нямаше да е сега в болницата, нямаше да дойде милиция и нямаше да арестуват Володя. И всичко щеше да си остане, както преди. А след няколко дни, когато получи обещаните пари, Володя можеше да започне своя проект… Сега няма да има нищо такова. Никакъв проект. И пари не й трябват вече. Трябва да се обади на онзи човек и да се откаже от размяната. Беше толкова хубав вариант — предлагаха й да се премести в стая в комунално жилище и да получи срещу това петдесет хиляди долара. И Светлана беше готова да направи тази размяна — нека е само една стая, нека е в комунално жилище, но какво значение има това, когато става дума за нейния единствен, най-прекрасен, най-любим мъж, за чието спасяване и благополучие тя би дала не само апартамента, но и живота си.

Жената от милицията дълго и педантично я разпитва за какви пари е говорил Володя. Света би могла да разкаже — нали в това нямаше нищо престъпно, но… Страшно се срамуваше. Не можеше да признае, че е смятала да размени двустайния си апартамент срещу стая в комунално жилище в стар занемарен блок, та получените от размяната пари да даде на човека, който постъпи така с нея. По-добре изобщо нищо да не си признава, по-добре всички да си мислят, че Володя окончателно е спиртосал мозъка си и не знае какво говори. Ама как, как е могъл да каже в милицията, че Света е обещала да му даде тези пари! Защо го е казал? Нима не е разбирал в какво положение я поставя?

„Не е разбирал“ — внезапно просветна в главата й. И не е бил в състояние да разбира. Та нали през всичките тези години тя, Светлана, бе правила всичко, та той да не разбира в какво се е превърнал. Постоянно му бе повтаряла, че го обича, че е чудесен, талантлив, че всички помнят неговата блестяща актьорска игра и затова при срещи с хора той трябва да изглежда по съответния начин. Бе твърдяла, че всичко в живота тепърва му предстои, че той ще успее и че не бива да се отчайва. Бе го хранила и обличала, чистила апартамента му и прала, бе го убеждавала да не пие или поне да пие по-малко. Нито веднъж не му повиши тон, нито веднъж не се развика, не тръшна врата, дори плесниците и побоите изтърпяваше мълчаливо и с радост приемаше неговите закъснели извинения. Е, какво можеше да разбира той, когато до него постоянно беше човек като нея? Само едно: че наистина е чудесен и талантлив, че всички го помнят и уважават, а дето пие — това е просто невинна лудория, обичайният начин на живот на нормалния руски мъж, още повече на човек на изкуството. Той бе отвикнал да мисли самостоятелно, бе отвикнал да се грижи за себе си и да има вкъщи поне парче хляб. Че защо да се грижи? Светка ще купи и ще донесе всичко, ще го приготви и ще му го сложи в устата. Бе престанал дори да се опитва да се види отстрани, за да разбере какво представлява, в какво се е превърнал, как живее. Че защо да се опитва? Нали Светка казва, че той е най-прекрасният от всички и ще преуспее.

Значи е така. Светка всичко му прощава, значи той се държи нормално, защото нали ако правеше нещо съвсем неприемливо, тя щеше да го напусне. А тя не го напуска, значи всичко е наред, момчета, ще продължаваме и занапред в същия дух! „Той е отвикнал да живее — ужасена си помисли Светлана. — Защото през последните години аз живеех вместо него. Именно аз вместо него се стараех да оцелея, да се съхраня, да не се пропия окончателно. Аз се стараех той да изглежда прилично и да живее в човешки условия. Аз, аз правех всичко вместо него. Дори мислех вместо него. Никога за нищо не настоявах, живеех отделно, защото исках да бъда приятна и ненатрапчива. Никога не го карах да се лекува, защото само щом споменавах за лечение, той започваше да се ядосва и да ми крещи, а аз исках с мен да са свързани само положителни емоции. Не му се сърдех и не правех сцени. Позволявах му всичко. Бях сигурна, че любовта, нежността, грижовното внимание и моралната подкрепа могат да излекуват всяка болест, дори тази. И ето го резултата“.

Светлана загърна по-плътно жалкото болнично халатче, което й бяха дали в приемната, и отиде до прозореца. Да се хвърли ли? Как ще живее, ако вече няма да е нужно да се грижи за Володя, да му угажда, да му купува храна и дрехи, да се вълнува и тревожи: как ли е той там без нея, самичък, дали не се е напил, дали не е довел вкъщи поредните скитници и алкохолици? Животът й, изпълнен с грижи и тревоги, със срам и отчаяние, с надежди и малки бързотечни радости, живот тягостен и мъчителен, но станал за няколко години обичаен, изведнъж се оказа празен и никому ненужен. За какво й е да живее, щом всичко, към което се бе стремила, рухна? Всичко е безсмислено…

Зави й се свят, притъмня й пред очите и тя бе принудена да се хване за леглото. Внимателно седна. Лекарят каза, че е получила мозъчно сътресение. Ще трябва да се лекува — първо тук, в болницата, после вкъщи. И за какво? Само да хаби лекарствата. И без това тя няма да живее.

„Ще живея — с неочаквана ярост си помисли Света. — Да, ще живея. Напук на него, напук на всички. Нека да съм лоша певица, нека от мен да не става артистка, но нали има и други професии. Вече не е нужно да го издържам, значи ще ми трябват много по-малко пари. Ще остана в своя апартамент. Сега ще направим нова програма, ще сключим с Татето нов договор, ще поработя още година-две, а после ще се заема с истинските неща. Ще уча, не в институт, разбира се, едва ли ще ме приемат там, но в някакви курсове. Ще работя като всички. Ще мисля за себе си. Ще се омъжа, ще си родя дете“.

Тя още дълго седя в края на леглото, мечтаейки как ще започне нов живот. И в най-последния момент — като лумване на светлина и надежда: „А после Володя ще излезе от затвора и ще се върне. Там, в лагера, няма да му дадат да пие, разправят, че на алкохолиците прилагали специално лечение. Ще излезе и вече няма да пие. И ние с него…“

Тя не искаше нищо да вижда и да помни. Защото знаеше, жената от милицията й каза днес, че онези гадове, които я… които са били арестувани заедно с Володя, са били съдени, и то неведнъж, значи лагерът не спасява от водката. Става само по-лошо. Но нейният Володя е друг, той е чудесен, той е единствен, той е най-любим, той не може да бъде като тези алкохолизирани животни. С него всичко ще бъде различно. Той ще се постарае. Тя ще го дочака и отново ще му бъде опора.

Не, тя няма да скача от прозореца и няма да се трови с хапчета, тя ще печели пари и ще чака Володя. Че как другояче може да бъде? Та нали той си няма никого, освен нея. И никой, освен нея няма да го чака да си дойде от затвора. Тя му е нужна и няма да го изостави. И после, сигурно няма да го чака дълго, присъдата ще бъде малка. Голяма работа, набил я и й взел портмонето! Година, най-много две. А за това… е, за това, което те направиха, тя ще мълчи, каквото и да си признават те. Тя знае със сигурност, че без нейно оплакване не могат да ги съдят за това. Какво са две години? Нищо! Тя ще го дочака и ще го посрещне.

 

 

За пръв път през цялото време на съвместното им съжителство с Павел Олга Плетньова не изпита обичайната радост, когато влезе във входа и се качи в асансьора за своя апартамент. Потънала в неприятни мисли, тя дори не забеляза, че вече е пред вратата — движеше се като автомат, като механична кукла. И се опомни едва когато разбра, че стои в антрето и подпряна на ръката на мъжа си, събува сандалите от краката си.

— Е, какво, Льолечка? — тревожно се взираше в лицето й Павел. — Защо те извика следователят?

— Роман е арестуван — съобщи му тя с безжизнен глас.

— За какво?!

— Както ми обясниха, за организиране на убийството на този изнудван Яровой. И за някакво друго убийство. И за финансови афери… Господи, Паша, толкова години бях с него, а той се оказа престъпник. Нима това е възможно?

Павел нежно я прегърна, въведе я в хола, настани я във фотьойла.

— Льолечка, скъпа моя, разбирам, това е ужасно. С какво мога да ти помогна? Искаш ли да намерим за Роман адвокат, най-добрия, най-скъпия? Искаш ли?

Тя отрицателно поклати глава.

— Няма нужда, Паша, той има приятели, които ще се погрижат за това. Съучастници. Май така се наричаха? Следователят каза, че Роман е нещо като мафиот от средна ръка, дребна риба, която големи акули са поставили да оглавява фирма, за да перат пари чрез нея. Паша, аз трябваше да го почувствам, трябваше! Той харчеше за мен толкова пари, купуваше ми скъпоценности, подаръци, разхождаше ме по целия свят, летяхме в първа класа и отсядахме в скъпи хотели в модни курорти, а той самият живееше в обикновен апартамент, караше кола без охрана, нямаше дори вила, камо ли извънградска къща. Казваше ми, че не обичал природата, предпочитал да живее в града. А когато го попитах защо не си купи голям апартамент в някоя елитна сграда, каза, че не искал да глези дъщеря си, та тя да не свикне на разкош преждевременно. Та аз знаех, че в апартамента, където се срещахме, той се среща и с други хора, казваше ми — делови контакти. Защо не в офиса? Защо не в дома си, в края на краищата? Ами че аз мога да ти приведа хиляда такива примера, но не е там работата.

Павел беше приклекнал пред нея и нежно галеше ръцете й.

— А къде е?

— Аз получих каквото заслужавах. Не исках да се омъжвам, да нося отговорност за някого, да се задълбочавам в нечии проблеми, да се тревожа за нечии неприятности, трудности и болести. Исках лек живот, който се състои само от удоволствия и радости, живот, при който всеки момент можеш да се отдръпнеш и да не поемаш върху себе си чуждите проблеми. Паша, разбрах това едва днес, докато седях пред следователя. Знаеш ли, той ме попита: толкова години сте живели с Рубцов, той не е женен, вие нямате деца, защо тогава не се разведохте с мъжа си, за да се омъжите за Роман Дмитриевич? Да не би да предчувствахте как ще свърши това? Да не би да знаехте, че той е престъпник? Разбираш ли, следователят ме подозираше, че съм участвала в далаверите на Роман, още повече че имам понятие от счетоводство. И в този момент аз осъзнах всичко за себе си, Паша. Въпросът не е, че мъжете ми омръзват бързо, а че не искам чужди проблеми. Ето, това ми е лошото.

— Льолечка, златна моя, какви ги приказваш? Ти си моя съпруга, значи волю-неволю участваш в живота ми…

— Паша, Пашенка — вдигна глава тя, подпря тила си на облегалката на фотьойла, затвори очи, — това е друго. Дори не го сравнявай. Ти си ми брат, израснахме заедно, познавам те като себе си и със сигурност знам, че няма да ми стовариш никакви тежки и непреодолими проблеми. Ще се справяш сам именно защото не съм ти истинска съпруга и ти никога не забравяш това. Ти няма да искаш да споделям тези трудности с теб. В отношенията си с мъжете аз се дистанцирах от всичко това, не исках да вземам нищо присърце, отхвърлях цялата неудобна за мен информация. Наруших основния закон на мениджмънта — едва-едва се поусмихна тя.

— За кой закон говориш?

— Ако искаш да управляваш бъдещето, владей информацията. Ако нямаш информация, нямаш бъдеще. Аз не исках да знам за Роман нищо лошо, пропъждах надалече всички подозрения — ето, получих си го. Затова пък сега цялата милиция с все прокуратурата се наслаждават на нашите любовни игри с него.

— Абе да не ти пука — посъветва я Павел. — Да си гледат, щом им харесва. Изхвърли от главата си тези касети и забрави за тях. И престани да се тормозиш, нищо няма да поправиш. Хайде сега, преоблечи се, измий се и да излезем да вечеряме някъде. Ще сложим точка на тази страница от живота ти и ще отворим нова.

Олга стана, бавно тръгна към вратата, но се спря.

— Паша, няма да мога да живея, както преди. Сега, когато разбрах всичко за себе си…

Павел отиде при нея, погали я по косата, силно я прегърна.

— Льолечка, ти няма да можеш да живееш другояче. Бъди честна със себе си, ти си такава, каквато си, и няма да станеш друга. Ще можеш да живееш само както си живяла досега. И не храни напразни илюзии.

Застанала до мъжа си, свряла чело в неговото рамо, Олга вдишваше толкова познатия аромат на скъпа тоалетна вода и мислеше, че Павел е прав. Той е прав. Колкото и да е печално това.

 

 

Заедно със следователя оперативните работници сортираха иззетото при обиска в жилището на Роман Дмитриевич Рубцов. Освен документите, видеокамерите и касетите, намерени в сейфа, те взеха всички компютърни дискети, бележници, писма и дори отделни листчета, ако на тях беше написано нещо. Настя Каменская се беше настанила в един ъгъл пред специално донесения телевизор и чрез включената видеокамера проверяваше записите на касетите, след което залепваше върху всяка надпис с описание на съдържанието й.

— Писмо в плик с адресат Раиса Фьодоровна Медникова — съобщи Сергей Зарубин.

— Дай го тук — протегна ръка Лесников, — станаха вече три, сложи го в ей тази купчинка.

— Коя е тази Медникова? — строго попита следователят.

— Далечна роднина на Рубцов, помагала е в домакинството. Починала е — поясни Игор. — Къде са договорите? Къде да сложа този?

— Договора — тук — изкомандва следователят, който внимателно следеше всеки попаднал в неговия кабинет лист да бъде вписан в протокола, съставен при обиска. — Сега ще го намеря…

Той търсеше съответния ред в протокола, машинално местеше молива във въздуха заедно с очите си и мърмореше:

— Не е това, не е това, дискети… платежни нареждания… договор… по дяволите, нещо не го намирам, нима не сме го вписали? А, не, ето го. Така, продължаваме.

— Договор за туристическо обслужване, деветдесет и осма година, клиенти — Рубцов и Плетньова.

— Има го, по-нататък.

— Още един договор, деветдесет и девета година. Господа милионерите са смятали да почиват чак в Маями — съчувствено поклати глава Зарубин. — Няма да стане обаче. Това е, при мен големите листове свършиха, останаха само малки листчета с бележки. Телефонен номер с надпис „Дежурен електротехник“.

— Тук — посочи с пръст Лесников. — Всички бележки от битов характер събираме отделно, после ще проверим, може да е някакъв шифър.

— Ау, ау, ау — присмехулно проточи Сергей, — май като малък не си се наиграл на шпиони. Така, телефонен номер и надпис „Кристина“.

— Сложи го пак тук, Женя ми е казвала, че преподавателката й по немски се казва Кристина, може би е тя.

— Телефонен номер и надпис „Кирил“.

— Кой е този? Сложи го в отделна купчинка, ще го проверим.

— Кирил ли? — Настя откъсна поглед от телевизора и се обърна към Зарубин. — Я дай да го видя.

Тя протегна ръка, взе от Сергей малкото зелено листче от онези, дето се продават на кубче от по сто броя.

— Това е телефонът на Яровой — каза тя бавно и учудено. — Нима Рубцов до такава степен е бил сигурен в своята неуязвимост, че е пазел вкъщи телефонния номер на своята жертва, с която уж никога не се е познавал? Е, край, Роман Дмитриевич, сега не можете да се измъкнете — злорадо добави тя. — Дръж, Игорьок, сложи го там, в която купчинка трябва.

Тя предаде листчето на Лесников и отново седна на пода пред телевизора. Увисналата в стаята тишина я накара след няколко секунди тревожно да се обърне.

— Какво има… Игор, какво става?

Следователят и Сергей Зарубин мълчаливо гледаха Лесников, който на свой ред седеше пребледнял като платно и гледаше зеленото листче.

— Това е почеркът на Женя — най-сетне промълви той. — Не може да греша, нали гледах бележниците, където тя е изписвала всички телефони и имена. Почеркът на Рубцов е съвсем друг.

Три глави се сведоха над бюрото, където лежаха документите, писмата и бележките, написани както от Женя Рубцова, така и от баща й. Пръв проговори Зарубин.

— Ай, мама му стара! Каква излезе тя? Нашето нежно цвете, момиченцето Женечка се е познавала с Фена? Или как другояче да го разбираме?

— Можете да го разбирате така — каза Настя и потърка гърба си. — Женя от самото начало ни е мамила. А аз, глупачката, постоянно търсех причини и някакви оправдания, за да си обясня защо тя е дала невярно описание на Фена. Мислех си — леле, горкото момиче, романтична натура, измислила си е прекрасния принц и не иска да вижда реалния човек. А всъщност всичко е било много по-грубо и хитро скалъпено. Тя е решила да измъкне от татенцето си пари и най-вероятно да избяга от него. Таткото има омъжена любовница, която отрупва с украшения, облича я от скъпи магазини и я води в чужбина, така че на момичето естествено му е обидно — на оная всичко, а на нея нищо. По-нататък всичко е ясно, тя се е възползвала от приликата си със Светлана Медведева, още повече че Яровой веднъж вече се е припознал, тоест рискът е бил минимален. Намерила е Кирил някъде около клуба, където е пеела Светлана, и се е наговорила с него. Нищо сложно — всички имена, адреси и телефонни номера са известни, снимай каквото искаш и шантажирай, колкото си искаш. Когато обаче са убили Яровой, Женечка е разбрала, че се прощава с парите.

— Тоест искаш да кажеш, че не се е влюбила в Игорьок, а е играела собствена игра, за да вкара в затвора родния си баща? — недоверчиво попита Зарубин.

— Е, защо пък, едното не пречи на другото. Влюбването си е едно на ръка и за него, между другото, аз нямам почти никакви съмнения — нали видях как го гледаше Женя. А предателството спрямо баща й е съвсем друга песен. Да се отърве от него и да живее живота си, да харчи пари за дрехи и развлечения и да не се отчита пред никого. За конфискацията нашата Женечка някак не се е сетила. Обаче си представете колко трябва да е изтормозил собствената си дъщеря, щом тя се е решила на такова нещо!

— Говориш някакви ужасии — потрепери следователят. — Е, какво значи имаме налице срещу тая дама? Даване на явно лъжливи показания — едно. Подстрекателство към изнудване — второ. Какво друго имаме срещу госпожица Рубцова?

— Е, стига де — усмихна се Настя, — и това й е много. Какво да я правиш, деветнайсет годинки, главата й е пълна само с приказки и мултипликационни филми.

— Тук обаче, Настя Павловна, не си права — строго възрази Зарубин. — Деветнайсет години е солидна възраст. Да мамиш правоохранителните органи и умишлено да им пречиш да намерят опасен убиец, е нещо много лошо. А организираният шантаж — съвсем. Още повече че е с користни цели. Ето, момчета по на деветнайсет гинат в Чечня, излиза, че са достатъчно възрастни, за да воюват. Нека и малката Женя да отговаря в пълна степен. Прав ли съм, Борис Виталиевич? — обърна се той към следователя.

— Прав си, прав си. Но Настя е права за едно: момичето нищо не подозира, смята, че е най-умната на този свят и е измамила всички. Е, нека си походи свободна още ден-два, да се наслади на свободата без татко си. Няма къде да се дене. Виж, като извършим спрямо Рубцов всички необходими действия, ще дойде и нейният ред. Хайде да подреждаме документите, струва си.

— Телефонен номер и надпис „Виктор Иванович, ремонт на телевизори“ — с тежката въздишка на роб, съсипан от работа на плантация, каза Зарубин.

— Тук…

 

 

— Девойче, нека ви почерпя една бира.

Млад мъж с подпухнало зле избръснато лице гледаше Женя с малките си лъскави очички. Миришеше на тютюн и алкохолни пари и Женя едва се сдържа да не му обърне гръб. Тя седеше в бар, където бе влязла по пътя си от един магазин към друг.

— Благодаря, няма нужда — отговори учтиво.

— Що пък да няма нужда? — учуди се подпухналият. — Хайде да пийнем заедно, да се запознаем.

— Не обичам бира.

— А какво обичате? Водка, вино, коняк?

— Аз изобщо не пия.

Подпухналият присви очи, поотдръпна се и я изгледа презрително.

— Значи си била малолетна! А защо се мъкнеш тук тогава?

Женя грабна от масата чантичката си и торбичките с покупки и изскочи на улицата. Всичко върви съвсем различно от това, което си бе представяла! Къде е той, този щастлив живот на възрастните? Къде са прекрасните принцове, младите умни и красиви мъже, които ще започнат да й обръщат внимание веднага щом тя се освободи от бащиния контрол и си купи модерни скъпи дрехи? Къде е всичко онова, което й обещаваха романите и филмите? Никой не й обръща внимание, а с нея се опитват да се запознаят само отрепки като тая небръсната муцуна.

Докато вървеше по улицата, Женя се опитваше да се види в стъклото на всяка витрина. Стройна, с дълга черна коса, свободно падаща върху гърба й, с ярки, големи очи, облечена с къса кожена пола, която откриваше красиви крака, и изопната блузка от модерен плат, с широка златна гривна на ръката и дебела златна верижка на шията, тя се виждаше като въплъщение на собствената си мечта. Денят започна прекрасно — тя се събуди още призори с усещането за пълна и неограничавана от никого свобода, започна с радост да гради планове, да обмисля в кои магазини ще отиде, какви дрехи ще купува, къде ще обядва после. И в тези планове неизменно се мяркаше или Игор Лесников, когото тя ще срещне случайно на улицата, или някой друг не по-малко красив и умен мъж, който непременно ще поиска да се запознае с нея и да я изпрати до вкъщи.

В първите два магазина Женя беше като полудяла — сваляше от закачалките и носеше в пробната всичко наред. Купи си разкошен широк панталон с цепка, който приличаше на дълга пола, няколко стилни къси полички и блузки с големи деколтета, много красива вечерна рокля, два чифта изящни обувки и боти с дебела подметка и връзки догоре, четири комплекта умопомрачително скъпо бельо, но най-важното — най-сетне си купи хубава маркова козметика, за каквато по-рано нямаше пари. Но още в третия поред магазин, където Женя смяташе да си купи късо палто от стригана норка, взе да я завладява скука. След като премери няколко модела и не ги хареса, тя влезе в един ресторант да обядва.

И тук не се получи никакъв празник. Понеже не беше глезена с хранене в ресторанти, тя очакваше това да е нещо необикновено: внимателни сервитьори, чудесни на вкус ястия и изобщо… Онзи първи несполучлив опит с испанския ресторант Женя отнесе за сметка на непознаването на менюто и беше сигурна, че сега всичко ще бъде наред и празникът непременно ще се състои. Сервитьорът беше повече от любезен и внимателен, ястието, което тя си поръча, носеше загадъчното име „лазаня“ и масата беше аранжирана красиво, но… Кой знае защо във всичко това нямаше нищо необикновено. Просто храна в чиния, която Женя изяде, и просто сметка в кожена папчица, която тя плати.

След като обядва, Женя се отби в още два-три магазина, но интересът й към покупките спадаше буквално в движение. Беше уморена, краката я боляха, новите обувки й стягаха, а най-важното — едно разочарование я задушаваше и притискаше към земята. Това ли било то? Това ли бил животът, към който тя така се бе стремила?

Когато се прибра, Женя грижливо окачи в гардероба новите дрехи, нареди в банята купената козметика. Този ден мина. А утре? Какво ще прави утре? Вчера тя беше сигурна, че водовъртежът на прекрасния свободен живот на възрастните ще я подхване, ще я завърти и от този момент нататък няма да има нито една скучна минута. Приятели, почитатели, дискотеки, нощни клубове… Ама откъде ще се вземат тези приятели и почитатели? Къде са те? Днес тя прекара целия ден сред хора — и нито един нов познат. Да се сближи с някого от колегите от курса по немски? Абе няма сред тях нито един, който да прилича на прекрасен принц или на приятелка, която би я въвела в кръга на този мечтан живот. И изобщо, тя не смята вече да ходи на курсове, търпеше ги само за да я взема баща й в чужбина, а сега баща й е в затвора. Е, та какво значи ще прави утре? Дори на работа няма да ходи, защото фирмата вече няма ръководител, на когото ще е нужна като секретарка.

Женя отвори сейфа, извади две кадифени кутийки и сложи в тях гривната и верижката. Каква омраза бе бушувала у нея всеки път, когато виждаше украшенията, купени от баща й за. Олга! Колко й се искаше поне веднъж да си сложи тези изумителни изящни накити, искрящи от диамантите, изумрудите и сапфирите! Ето на, сега ги сложи и не просто ги сложи, а ги носи цял ден. И какво? Животът й не се промени, нищо не се случи, всичко остана, както си беше.

Олга… Ако знаеше баща й колко я болеше, като слуша как той се готви да замине с любовницата си за Ница, Барселона или Ямайка, докато самата нея я очакваше скуката на Жигульовското море при чичо Сева или в краймосковската вила на някой от приятелите на баща й… Понякога той донасяше вкъщи и окачваше в своята стая ту красиво кожено палто, ту манто, ту невероятно красив костюм и казваше, че това е подарък за Олга — за рождения й ден или за Осми март, който той е купил предварително. Женя хапеше устни и с всички сили се бореше с изкушението да нареже дрехата с острия кухненски нож. Когато баща й не беше вкъщи, тя тайно сваляше тези дрехи от закачалките и ги мереше. Защо, защо Олга трябва да носи това, а тя, родната дъщеря, не може?

Планът се зароди в главата й внезапно, още щом чу, че прилича на певицата Светлана Медведева. Омразата към баща й и неговата любовница се сля в едно с разочарованието от това, че този странен младеж обича така нежно и предано не нея, Женечка Рубцова, и с отдавна узрялата, но потискана жажда за живот — ярък, свободен, независим и богат. И цялата тази гърмяща смес се допълни с унижението, което Женя изпита, когато видя Игор Лесников. Той, толкова красив, а тя — в стар анцуг, с глупава детинска плитчица. Невъзможно е да живее повече такъв живот, при който е принудена да изглежда като изрод пред най-красивия мъж на света. Невъзможно е! Трябва да се направи нещо.

И решението дойде дори по-бързо, отколкото тя успя да го осъзнае. Докато описваше пред Лесников външността на своя почитател, Женя лъжеше по-скоро по навик, защото се беше приспособила към постоянните лъжи — още Раечка от малка я бе научила на този спасителен начин да оцелява край своя баща тиранин. Но и още нещо, в началото смътно и неясно, настойчиво надигаше глава от дълбините на съзнанието й и й диктуваше: не казвай истината, нямаш интерес милиционерите да го открият. И едва на следващия ден Женя равнително ясно формулира задачата пред себе си: трябва да намери този човек и да използва неговата грешка.

Не беше никак трудно да намери почитателя — той наистина дойде в клуба да види групата „Би Би Си“, а за часа и мястото на изявата разбра от самия Игор. Баща й беше на поредната си среща с Олга и Женя се чувстваше в пълна безопасност: той никога не я търсеше по телефона по време на тези срещи. И не се прибираше по-рано от два часа през нощта. Тя се облече както тогава, когато почитателят я бе видял за пръв път, разпусна си косата, гримира се. В края на краищата, нали нищо не рискуваше — ако я види и не се припознае за втори път, той просто ще подмине. Но плахият възторг, който се изписа на лицето му, когато тя открехна вратата и се появи пред него, показа на Женя по-ясно от всякакви думи: беше я познал и отново я беше взел за Светлана. Успя да му завърти главата. Той й повярва напълно и безпрекословно. Само веднъж тя се уплаши, като почувства, че една неточна дума — и всичко ще се провали. Когато му се обади последния път, той я попита защо продава концертния си костюм. Въпросът беше неочакван и Женя едва не се издаде, че не разбира за какво става дума. Но всичко се размина. И едва после Игор й обясни каква е работата.

Най-трудни се оказаха прегледите на видеозаписите, когато на екрана изникваше лицето на Кирил. Трябваше да се преструва, да играе, за да не се издаде с нещо. Женя отдавна се беше научила да се преструва и да лъже, но тя преодоля последния сеанс с цената на невероятно напрежение — нали трябваше да избира: Игор или Кирил. Ако „разпознаеше“ Кирил, те щяха да го заловят, но преди това тя щеше да прекара с Игор няколко чудесни вечери по нощни клубове, щеше да танцува с него, щеше да чувства ръката му на талията си. Ако пък „не го разпознаеше“, щеше да опази Кирил и да получи парите, които рано или късно щеше да плати баща й, за да помогне на любовницата си. Но в този случай тя едва ли би могла да се вижда с Игор. В течение на почти три часа Женя се преструваше, че гледа екрана, а в действителност мъчително и трудно правеше своя избор.

Избра Кирил.

Но Кирил бе убит. И тя не получи парите. Бе могла да се спре, но не го направи. Целта е поставена, мечтата я примамва с красиви светлини, които с всеки ден все повече се доближават, тя вече чувства топлината им, ето, те вече парят очите й… Невъзможно е да зареже всичко насред пътя, когато желаната цел омайва главата й с аромата на свободата. Щом не може да получи само парите, с които би си купила свободата от бащата тиранин, ще постигне освобождаването си по друг начин. А същевременно ще получи и пари, защото дори властите да конфискуват всичко, ще останат скъпоценностите на Олга, с които тя ще може да живее без проблеми няколко години. Само колието с диамант от карат и половина струва много хиляди долари. А още колко пръстени, гривни, колиета, обици има! Ще й стигнат до старини.

И ето… Баща й е арестуван. Скъпоценностите на омразната Олга са изцяло на нейно разположение, а и парите, които милицията не прибра при обиска. Тя е свободна, никой не я кара да препрочита „Война и мир“ и да конспектира Радишчев, никой не й забранява да облича каквото си иска и да си прави, каквато иска прическа. Свободна е. Само че какво да прави с тази свобода?

Седнала на дивана в стаята на баща си и загледана в отворения сейф, Женя изведнъж разбра, че не умее да живее сама. Баща й винаги й бе нареждал и тя бе имала само два пътя: или да се подчини и да постъпи, както казва той, или да го измами и да постъпи, както тя иска. Но при всяко положение тези пътечки водеха началото си от една точка — от решението, което вземаше вместо нея баща й. Той единствен се разпореждаше с живота й, той и само той решаваше какво да прави тя, къде да ходи, какво да облича и какво да чете, къде да прекарва ваканции и отпуски и как да празнува рождения си ден.

Тя заключи сейфа, по навик прибра ключа в чантата си, отиде в банята, изми се, сплете косата си на плитка. Облече стария анцуг, седна зад бюрото в своята стая и отвори томчето на Радишчев. След известно време Женя вдигна глава — стори й се, че съвсем наблизо чу нечий смях. Но в апартамента нямаше никого и момичето помисли, че вероятно му се е сторило, че някой се смее.