Виктор Юго
Кралят се забавлява (11)

Сцена втора

 

ТРИБУЛЕ (сам)

Старикът ме прокле… Когато след речта

„Бъди проклет, лакей!“ към мене изкрещя,

като подлец се смях на горестта му клета…

Но моята душа от ужас бе обзета.

 

Прокле ме!

 

                        Хората, природата и бог

създадоха ме зъл и подъл, и жесток.

Да бъда вечно шут, все гърбав да оставам!

О, тази мисъл зла! Когато спя и ставам,

когато сред мечти обхождам цял света —

да виждам все това, да имам мисълта,

че аз съм дворцов шут! От дълг за всеотдайност

да предизвикваш смях… Позор и срам — до крайност!

И на войниците, събрани в пек и прах

край някакъв парцал — за знаме взет от тях,

на просяка в Мадрид, в неволя който скита,

на роба във Тунис, в каторга на бандита,

да, дават право днес на всеки жив човек

да спре смеха си, щом за сълзи търси лек,

а никога на мен! От скръб обзет всецяло,

скован в оковите на грозното си тяло,

завинаги презрял вида си уродлив,

към всичко хубаво и силно тъй ревнив,

вървя сред блясъци, но те ме обкръжават,

очите ми слепят — и мрачен те ме правят;

понякога дори от гняв и самота

аз търся сянката на мрака във нощта —

като покой или утеха за душата,

която с плач горчив ридае в тъмнината…

Но моят господар, обичан от жени,

сипещ от възторг, щастлив от своите дни,

зарад което той за своя гроб забравя,

млад, силен френски крал — внезапно се изправя

и в мойта тъмнина подритва ме със крак,

с прозявка казвайки; „Ей, шут, разсмей ме пак!“

О, беден кралски шут! Човек е най-накрая!

Затуй надменността, която го замая,

гневът и завистта, с които става смел,

пресмятането му за най-ужасна цел,

да, тези чувства зли, гризящи съвестта му,

потъпква изведнъж — по знак на краля само!

И по желание се смее и криви.

О, низост! Ако той седи или върви,

усета сам връвта, кракът му дето мести.

Презират го! Кълват го с подигравки чести!

А на кралицата, жена с красив профил,

с безсрамно деколте, той би се съгласил

в леглото й цял ден да бъде нейно пале.

А присмехулните сеньори и нахали?

Хм! Как ви мрази той! Какви сме врагове!

И как си плащате за свойте смехове!

Той може всекиго внезапно да ужили!

Съветва краля. Той е демон с черни сили!

Затуй делата ви така без време мрат.

И с нокти сграбчи ли по силен някой път,

оскубва го за миг с велико наслаждение.

Направихте го зъл! О, мъка! О, падение!

Да смесваш злъч с вино и друг да нагостиш.

Роди ли се добър инстинкт, да го приспиш.

Да замъглиш умът с дрънкулки гласовити

и като гений зъл да си прекарваш дните,

и в празник да рушиш без жал от пустота

доволството на най-доволните в света…

С една едничка цел: на другите провала.

Да бъдеш тук и там, навред, във всяка зала.

Да носиш винаги, прикрита зад стена

от саркастичен смях — сгъстената вълна

на свойта злоба…

 

                                        Но… какво ли ме обзима?

Не съм ли друг човек пред таз врата любима?

Поне за миг светът за мен да бъде сън.

Не трябва нищо тук да внасям аз отвън.

 

Старикът ме прокле! Все тази мисъл дива!

Уж все я гоня аз, а тя не си отива.

Да ме опази бог!

 

                                Изгубих си ума?