Петър Константинов
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 (7)

ВЪЗНИКВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ВЪЗРАЖДАНЕ

През втората половина на XVIII в. турската феодална държавна система изживява тежка криза, която разклаща вековните устои на Османската империя. Причина за това са не само тежките поражения, които турските войски понасят през изминалите десетилетия, изтласквани на юг от все по-укрепващата сила на Австрийската империя и Русия, но и дълбоко проникващата корупция и непрекъснати заговори сред висшите кръгове на властта. Това довело до разрастване на метежни прояви от неподчиняващи се на върховната власт въоръжени отряди наричани „кърджалии“. Предвождани често от местни феодали, те откъсвали от централното управление цели райони от европейските земи на империята. От кърджалиите, разбира се, най-тежко пострадало местното поробено население, което било ограбвано, прогонвано от селищата си или масово избивано.

Въпреки това през XVIII и началото на XIX в. българското население, особено в по-големите селища и паланки, показало невероятно бързо икономическо замогване. Населението от планинските селца и градчета слизало в равнините и се заселвало дори масово в градовете по големите пътища, заемайки все по-важно и все по-широко място в занаятчийския им и търговски живот.

Междувременно във втората половина на XVIII в. руските войски ликвидирали турското владичество по северните брегове на Черно море и в няколко последователни войни с Турция се спущали чак до Дунава и Добруджа. Това несъмнено отново повишило самочувствието на българския народ.

Необходимостта от образование за развитие на нарастващата българска търговска прослойка предизвикало все по-широко разрастване на училищата предимно на гръцки език. Това обаче реално застрашавало от погърчване широки кръгове от заможните градски среди на българското население.

Тъкмо по това време — в 1762 г., един български йеромонах от атонските манастири Паисий Хилендарски, след многолетен труд в търсене на източници чак до Сремски Карловци, написва прочутата си „История славяноболгар-ская“. Книга-манифест за славното минало на българския народ, която всъщност бележи началото на Българското народно възраждане.

„История славяноболгарская“ се състои от „предисловие“ (в което авторът-монах с много обич изразява жалост, че народът му не е имал досега написана своя история) и девет глави. Първата глава е посветена на ползата от историята и възпитателното й значение. Втората глава е своеобразен призив към читателите на книгата. Трета и пета глава излагат конспективно българската история до падането на България под турско робство, като в четвърта глава авторът включва сведения за сръбската история. Шеста глава изброява хронологически българските царе. Седма глава е посветена на най-значителните български владетели. Осма глава е посветена на първоучителите Кирил и Методий и техните български ученици. Девета глава изброява българските светци и мъченици.

Общо книгата е компилативен труд, написан с много любородие, тревога и синовна преданост към България и българския народ.

Първите дейци на Възраждането в страната ни са били свещеници, учители, грамотни занаятчии и търговци, някои от които започващи своето поприще в служба на народа, преписвайки историята на Хилендарския монах и вдъхновявайки се от неговите идеи. Един от най-известните сред тях е свещеникът Стойко Владиславов от Котел, който през тежки изпитания посвещава целия си живот на светлата идея за пробуждането на народа си. Достигайки сан митрополит и приел новото си име — Софроний Врачански, този следовник на Паисий в края на живота си, след много преследвания и изпитания се установява във Влашко, където напечатва една от първите книги на новобългарски език — „Неделник“ — и се превръща във водител и вдъхновител на българската родолюбива емиграция в Букурещ. Именно Софроний подкрепя образуването на български военни части в помощ на започващата поредна руско-турска война в началото на XIX в. С това и с обръщението си до руския император за подпомагане освобождението на България, Софроний слага началото на нов етап в българската политическа дейност, целяща освобождението на страната.

През 1824 г. друг българин от Котел — Петър Берон — издава своя „Рибен буквар“, който пък поставя началото на новобългарското светско образование.

Интересът към българския народ и неговата историческа съдба се засилва в чужбина. Така в Русия, в края на 20-те години на XIX в. се появява книгата на украинския изследовател Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“, която по същество е довела до запознаване на определени кръгове в Русия със славното минало на българския народ и жалкото му сегашно съществуване под османско иго. Именно тази книга разпалва родолюбиви чувства у един състоятелен емигрант от Габрово в Одеса — Васил Евстатиевич Априлов. Прозрял необходимостта от широка обществена и просветна дейност за пробуждане на народа си, Априлов открива през 1835 г. първото българско светско училище в родния си град. За преподавател в това училище той привлича високоначетения духовник Неофит Рилски, който въвежда в българските училища прогресивната по това време взаимоучителна методика. От този момент, подпомагани от състоятелни българи и от целия народ, вдъхновявани от десетки и стотици български възрожденци и просветители, в страната се откриват все нови и нови светски български училища, които в 1876 г. достигат внушителната цифра 1500, включително и първата българска гимназия в град Болград, Бесарабия. Появили са се и специални училища за търговия — в Свищов, педагогически — в Пловдив и Щип.

Младите българи, макар и с оскъдни средства, разчитайки предимно на стипендии създавани с народни средства, се отправяли към европейските университети за добиване на висше образование. Всред народните просветители и благодетели се заговорило дори за откриване на български университет.

С руско-турските войни на Екатерина Велика през последните години на XVIII в., с които Русия завладява северните черноморски брегове, тя започва за пръв път да влияе на освободителното движение в България. Така надеждите на народа ни се насочват все повече към изявилата се на европейската историческа сцена и току-що създадена от Петър I Руска империя.

С Кючюккайнарджияския мирен договор (1774 г.) Русия не само добива излаз на Азовско море, но и права да се застъпва за християнското население в Турската империя. Следващата руско-турска война (1783 г.) й осигурява Крим и с това започва изтласкването на турското, татарското и черкезкото население от крайчерноморските райони.

Във всички руско-турски войни в края на XVIII и началото на XIX в. масово участват български доброволци на страната на руската армия. Дори през руско-турската война 1806–1812 г. е образувана и взима участие издържаната от българските емигрантски организации в Румъния „Българска земска войска“. Срещу тази самопожертвователна помощ на българите, очакващи подкрепа за своето освобождение, трябва да споменем и факти, които упорито се премълчаваха досега от заинтересовани историографи. Така още през първата руско-турска война — било чрез изтласкване, било чрез споразумения с турската страна, в България се прехвърлят чувствителни маси турци, татари и черкези, които играят злокобна роля при борбата на българския народ за свобода, а и дълги години след този период. В замяна на това от България чрез руски емисари се откъсват значителни части от българското население с обещания за по-добър и свободен живот и се заселват в новозавоюваните и безводни руски южни степи. Особено голяма е вълната на откъснатите от родината българи през руско-турската война 1828–1829 г. По различни сведения броят им се движи между 160 000 и 200 000 души. При това изселваните са българи предимно от Източна България и Одринска област, където масово се заселват депортираните от Крим и северното черноморско крайбрежие мюсюлмански маси. Изселвания на компактни маси българи са извършвани дори чак от северозападните краища на българските земи. Всичко това създава обществено движение срещу руските попълзновения да се обезбългаряват български етнически земи. Начело на тази борба решително застава Георги Стойков Раковски. В последните години този въпрос оставаше табу за преподаваната в нашите училища българска история. Със същото мълчание са покрити и други факти от този период. Така при руско-турската война 1828–1829 г., която осигурява свободата на Гърция и разширява до същата степен автономията на Сърбия и Влашко, фактически Дибич Забалкански заема голяма част от българските земи и дори завладява Одрин. Въпреки това обаче не става и дума за автономна българска област, за каквато българските първенци Софроний Врачански, Иван Замбин и Атанас Не-кович са отправяли прокламации до руския император още в началото на столетието.

Нещо повече. При всяка започваща поредна руско-турска война, руските власти категорично се противопоставят на избухване на българско въстание. Ако прегледате внимателно клаузите на Одринския мир, с който приключва победоносната за Русия война от 1828–1829 г., ще се убедите, че Петербург държи категорично (поне през този период и с оглед собствените си интереси) за запазване на турската империя в тогавашната й територия. Това са обясними руски имперски интереси с оглед бъдещи завоевания, но те не могат да оправдаят откъсването на компактни маси български население в източните български земи и заселването на опразнената българска територия с агресивни турски, татарски и черкезки пришълци.

Приблизително около второто десетилетие на XIX в. започва и българската народно-църковна борба за независима църква. Както бе споменато вече, след установяване на турското господство над страната е била ликвидирана окончателно Търновската патриаршия. Българските църкви попаднали в диоцеза на Вселенската патриаршия в Цариград. Това налагало не само за предстоятели на епархиите гръцки владици, но и четенето на много места на богослужебните книги на гръцки език. С разрастването на националното самочувствие в началото на XIX в. и на българското просвещение се разгоряла повсеместна борба на българите за извоюване на собствена църковна независимост, което по същество е означавало и официално припознаване на самостоятелна българска нация.

Църковната борба започнала чрез противопоставяне на българското население срещу гръцките владици във Враца, Търново, Велес, Кукуш и в кратък период от време обхванала почти цялата обширна територия, заселена с българи. Начело на борбата застанали духовници излезли от средите на народа, като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, но и изтъкнати български възрожденци като Петко Славейков, Тодор Бурмов, д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и много други. Неофит Бозвели потърсва в Цариград помощ от представителите на полската емиграция, за да извоюваме правата на българските първосвещеници — борци за независима църква. Тъкмо затова гръцката патриаршия с помощта на руския посланик в Цариград — Титов, арестуват и заточват на два пъти Неофит Бозвели и Иларион Макариополски в светогорските манастири, като унищожават накрая и физически Неофит Бозвели в подземията на Хилендарския манастир през юли 1848 г. Иларион Макариополски обаче остава жив и продължава борбата.

Още от началото на борбата за независима българска църква, Русия, заинтересована да запази за себе си единството на Вселенската патриаршия, застава на нейна страна. Това е продиктувано от стратегическите намерения на Руската империя да се окаже в бъдеще, при подходящи условия, единствената наследница на някогашната Византийска империя. Това принудило българският народ да проведе жизнено важното единоборство за националното си припознаване без всякаква външна подкрепа. В хода на тази продължителна схватка определени, но ограничени среди от народа и интелигенцията начело с Драган Цанков, възмутени от поведението на православна Русия, установяват връзка с католически мисионери, изпратени в нашата страна, и създават Българска униатска църква, свързана пряко с Ватикана. Едновременно с това малки групи от населението със същата цел — осигуряване на църковна независимост, са последователи и на протестантските мисионери, изпращани предимно от Америка и Англия.

Протестантските мисионери обаче имат и друга важна роля в България. Те осъществиха превеждането на Библията на съвременен български език. Общоприето правило е, че превеждането на Светото писание на съвременния литературен език на един народ е фактически началото на неговата съвременна култура. Преводът на български на Библията е извършен от д-р Елайас Ригс и д-р Алберт Лонг при прякото участие отначало на Константин Фотинов, а по-късно на Петко Славейков. През 1871 г. българският превод на Библията е бил отпечатан в голям формат и разпространяван по българските земи. Почти всеки от тогавашните американски протестантски мисионери у нас и тези в цариградския „Робърт колеж“ са съдействали активно на българското националноосвободително движение.

Това обаче не намалило всеобщия характер на народ-но-църковната борба за независима българска църква. На Великден 1860 г. Иларион Макариополски отхвърлил демонстративно споменаване името на вселенския патриарх при църковната служба в българската църква, а десет години по-късно, на 28. II. 1870 г. бил издаден султански ферман, с който се провъзгласявала независима българска църква начело с екзарх.

С назначаването на граф Н.П. Игнатиев за руски посланик в Цариград, отношението на Петербург към църковния ни въпрос се променило, което улеснило и дейността на българските родолюбци.

Диоцезът на Българската екзархия обхващал приблизително територията, населена с предимно етническо българско население в Мизия, Тракия и Македония, и това е аргумент от изключителна важност за определяне по-късно на етническите български граници.

В развоя на самата народно-църковна борба се разраствало и българското духовно и политическо пробуждане. През 1844 г. в Смирна българският учител и книжовник Константин Фотинов издал първото българско периодично списание „Любословие“. Две години по-късно студентът по химия и по-късно бележит български просветител и журналист, Иван Бо-горов, отпечатва в Лайпциг първият български вестник „Български орел“. Десетилетие по-късно в средата на петдесетте години от XIX в., почти едновременно в Лом, Свищов и Шумен възникват първите три „читалища“ — самобитни български културни институции, които до Освобождението наброяват вече над 1400 в различни краища на страната от Охридското езеро до Тулча при устието на Дунава.

През 1838 г. била създадена и първата българска печатница в Солун от родолюбеца архимандрит Теодосий Си-наитски от Дойран.

Все повече български преподаватели, завършвали висше образование, се отдават на народополезна дейност. От техните среди бил и Найден Геров, положил началото на съвременната българска поезия, Васил Друмев — начинател на съвременната българска белетристика, даровитите поети Добри Чинтулов, Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Григор Пърличев.

Един от най-значителните поети по това време бил обаче самоукът Петко Р Славейков, оставил трайни следи в нашата поезия, журналистика, църковна, обществена и държавна дейност. Значителен принос за възникването на българския театър е имал Добри Войников — създател на първата българска театрална трупа.

Като книжовници започнали своята дейност и двамата големи български политически дейци — Георги Раковски и Любен Каравелов.

Още в началото на XIX в. у нас, с разрастване строителството на църкви, се развили три изключително богати иконописни и резбарски художествени школи — Тревненската, Самоковската и Дебърската — оставили забележителни свои творби навсякъде из българските земи. Непосредствено преди освобождението се появяват и първите български художници, завършили академическо образование в Европа.

През целия този период на духовно просветление за българския народ не спират усилията му за политическо освобождение чрез въоръжена борба. Български чети участвали както в освободителните борби на сръбския народ, така и в тези на гръцкия народ.

След руско-турската война 1828–1829 г. за старейшина на временно окупирания от руснаците град Силистра остава офицерът българин на руска служба капитан Георги Ма-марчев. С негово съдействие в 1835 г. възниква широко въстаническо съзаклятие в Търново, наречено „Велчова завера“, което си поставило за цел освободително въстание. Съзаклятниците обаче били разкрити и повече от ръководителите му обесени.

Едновременно с подготовката на Търновското въстание избухнали масови селски въстания в Западна България — Пиротско, Нишко, Берковско, Белоградчишко. Макар и потушени временно, те пламват отново в 1837 г. Нови избухвания на въстанието в околностите на Ниш станали и през 1841 г. При потушаването им били избити хиляди хора, сведения за които ни дава специалният пратеник на френското правителство Адолф Бланки.

Ново голямо въстание, в което участвали няколко хиляди българи, избухва през 1850 г. в Белоградчишко, Ломско и Видинско. Жертвите от това въстание възлизат на няколко хиляди, от които голяма част — невинно население.

През 1862 г. по повод сражения между турските войски, останали в белградската крепост, и сръбската армия, Георги Стойков Раковски, който по това време издава в Белград първия революционен български вестник „Дунавски лебед“, сформирал доброволческа войска „Българска легия“, която взема активно участие в сраженията срещу турците. Окуражен от събитията, Раковски прокламира и „Привременно българско началство“, задгранично правителство, с което той иска да убеди Европа, че новосформираната българска войска, при евентуална подкрепа от населението в поробената страна, е в състояние да проникне в българската земя и да осигури свободата й.

Твърде скоро обаче конфликтът в Белград приключил и след една доста интензивна дипломатическа дейност Раковски бил принуден да емигрира в Букурещ. Въпреки че пламенният революционер продължил усилията си за осъществяване на българската свобода чрез общобалканско единство, повлиян от отслабеното влияние на Русия на Балканите след несполучливата за нея Кримска война (1853–1856 г.), той постепенно стигнал до извода, че за осигуряване на политическата си свобода българският народ трябва да разчита преди всичко на себе си.