По-малко от три седмици след нахлуването на германските войски в Полша Червената армия нападна съпротивляващата се на живот и смърт страна в гръб, от изток, и заграбвайки източната половина на Полша, фактически си я подели с Германия, приключвайки полското държавно съществуване.

Именно сега бившите партньори в „Демократическото обединение“ преминават в остро противопоставяне. Работническата партия (комунисти), винаги послушна на Москва, стои зад Съветския съюз и Германия, а демократичната опозиция, гравитираща към позицията на западните демокрации, предупреждава отрано правителството да не повтори грешката си от Първата световна война. „Народното социално движение“ на Цанков и сателитните му организации настояват „без резерва“ за обвързване с оста Рим-Берлин. Изобщо появяват се отново „фили“ и „фоби“ в почти забравилата от времето на Стамболов тези понятия България.

Окуражен от лесната плячка в Полша, Съветският съюз започва през зимата на 1939–1940 г. война срещу Финландия, предварително „гарнирана“ с обичайната пропаганда за съкрушителната мощ на Червената армия, за най-могъщата, пригодена за зимни условия бойна авиация и т.н. Един гигант от 200 милиона население напада една страна с едва тримилионно население. Още първите по-значителни сражения на Финландския фронт обаче пукват сапунения мехур на съветската пропаганда. Седмици наред Червената армия не може да пробие финландската отбрана. Достига се дори до конфузното положение с фатални грешки на прехвалени съветски командири. В края на краищата, с косвената дипломатическа намеса на Берлин, „славната война“ приключва с отстъпването на Съветския съюз на Виборг и част от Карелия. Относителната стратегическа придобивка на СССР беше компенсирана за германците с изясняване на разликата между пропагандираната и реална мощ на Червената армия.

За Европа, а в това число и за България, настъпваха тежки месеци на изпитание. Германия бе навлязла с блестящ дебют във войната — и дипломатически (Германско-съветски пакт), и военно (разгрома на Полша). Цар Борис обаче знаеше много добре, че това начало съвсем не предвещаваше какъв ще бъде краят на войната. Лично той бе дълбоко убеден, че ако Америка се намеси на страната на западните сили, Оста нямаше да бъде в състояние да преодолее мощта им.

В този период на все още „открито“ изказване на мнения, той не веднъж бе споделял това виждане в тесен кръг събеседници. Не скриваше и симпатиите си към Англия и огорчението си от пропуснатата възможност за разбирателство между Германия и Англия (с оглед решаването на мира в Европа и света, и на националните проблеми на засегнатите от Първата световна война страни).

Така или иначе българският владетел разбираше, че следващите две-три години ще бъдат от съдбоносно значение за държавата ни. Именно за това той поиска да се допита до становището на народа, използвайки същия принцип, благодарение на който популярността на партиите се състезаваше с престижа на личностите.

След разпущане на XXIV ОНС, именно по мажоритарната система са проведени избори за XXV ОНС. Сега престижът на личностите, подбирани много внимателно, представляващи тенденциите в правителствената политика, се наложи още по-убедително срещу опозиционните партийни кандидати. Отношение 120:20 показа ясна подкрепа на правителството на Кьосеиванов, но този факт, съпоставен със събитията, които разтърсват Европа, показват недвусмислено на цар Борис, че въпреки „вота на доверие“, Кьосеиванов трябваше да бъде сменен. Борбата за неутралитет през следващите месеци трябваше да се води с по-завоалирани средства.

На 16 февруари 1940 г. за министър-председател е предложен крупният български учен археолог и председател на БАН проф. Богдан Филов. Забележителен ерудит, почти без политическа практика (освен като министър на просветата в кабинета на Кьосеиванов). Син на разстреляния в русофилския бунт през 1887 г. подп. Димитър Филов, но сам той възпитаник на германските университети и голям почитател на германската наука и култура, Богдан Филов трябваше тепърва да усвоява тънкостите на политиката. В това отношение обаче той щеше да остане при Борис III само юнга (и при това, допуснал не малко грешки). В началото на 1940 г. царят бе убеден, че морето е пред буря и главният кормчия трябва да застане на капитанския мост с цялата си отговорност.

С настъпването на пролетта 1940 г., докато още Великобритания мобилизира последните набори, германските войски окупираха през април Дания (единствената неутрална страна в близост с Германия, която англичаните можеха да използват като предмостие) и дебаркираха в Норвегия. В следващите няколко седмици отлично подготвената германска армия показа модерния стил за водене на война — „блитцкрийг“ — „светкавичната воина“. На 14 май те окупираха Холандия, на 28 май приключиха операцията си в Белгия и Люксембург. Три седмици по-късно, след блестящо проведена десантна операция влязоха в Париж и принудиха Франция да капитулира на 22 юни. Новата форма на война добре обучените и преносими по въздуха десантни формации, правеха жалки дори отбранителни линии като „Мажино“, строена в продължение на 20 години. Те се оказаха просто безсмислени. В последния етап на войната срещу Франция, на 10 юни 1940 г Италия се намеси на страната на Германия, за да откъсне парче земя от френския Лазурен бряг и да се впише в „победителите“ на Франция. Югозападната 1/3 част от Франция остана неокупирана със столица Виши и правителство, начело с генерал Петен. През 1942 г. обаче Германия и Италия окупираха и тази част. Под френско командване останаха и повечето от колониите на Франция.

В началото на лятото 1940 г. почти цяла Централна и Западна Европа бяха в ръцете на германската армия (Австрия бе присъединена към Германия още с аншлуса от 13 март 1938 г., Чехия бе окупирана без водене на война през 1938/1939 г. по повод Судетските области населени предимно с немци и бе обявена за протекторат „Бохемия-Моравия“, Словакия се беше обособила като самостоятелна държава, сателит на Оста).

Италия започна военни действия на Африканския континент (Либия беше нейна колония). Французите се намираха в Алжир и Тунис, а англичаните в Египет. Макар че още в началото Италия загуби Етиопия (завоювана като колония през 1935/1936 г. и освободена от англичаните през 1941 г.), Рим даде възможност на германците да дебаркират с мощни танкови съединения в Бенгази и Триполи и да влязат в огневи контакт с англо-френските, а по-късно и американски войски от Алжир и Египет. По този начин се осъществиха едни от най-ожесточените сражения в пясъците на Северна Африка през 1941 и 1942 г.

През лятото на 1940 г. обаче, другият „помощник“ на Германия в „мирното“ преразпределение на „завоюваните със светкавична война територии“ — Съветският съюз — се почувства ощетен при главоломните победи на Германия. Затова, основавайки се на предварително споразумение между Берлин и Москва, Червената армия нахлу през юли 1940 г. в трите прибалтийски републики — Литва, Латвия и Естония и ликвидира тяхната независимост (представяйки цинично пред света тази агресия като „договорно споразумение“ за защита на прибалтийските републики). Германия след толкова огромни завоевания се задоволи с „бакшиша“ от операцията — стратегическото литовско пристанище Мемел (Клайпеда).

Единствена тревожно „спокойна“ зона през това победоносно за Германия лято оставаше Балканският полуостров. Тревожно, защото още през април 1939 г. (по подобие на това, което Германия бе направила с Чехия) Италия бе нахлула в Албания (без там да има италианци, а само „по исторически спомени“ от времето на Римската империя и настоящи сведения за значителни залежи от руда и петрол). Цар Борис беше показвал след женитбата си с най-малката дъщеря на италианския крал (1930 г.), че държи на роднинските си връзки с Италия, но в никакъв случай няма да позволи това да влияе върху интересите на народа му. Така, когато в 1935 г. Обществото на народите наложи санкции спрямо Италия заради агресията й срещу Етиопия, по указания на царя, България подкрепи тези санкции. Мусолини протестира в София по дипломатически път и му напомни, че има и „семейни задължения към тъста и тъща си“. На което Борис III отговори по достойнство: „Съжалявам, но не мога да се съглася да се прави политика, служейки си с чувствата ми към моя тъст и тъща.“

През пролетта на 1940 г., когато Германия извършваше светкавичните си удари на север и запад и когато в подножието на Приморските Алпи Италия си отрязва „последното парче“ от победата над Франция, Мусолини направи сондажи в София за съвместни действия срещу Гърция, напомняйки справедливите български права върху заграбената от Гърция Западна Тракия мимо клаузите на Ньойския договор. Изкушение, което би съблазнило много политици, но не и Борис III.

През 1940 г. обаче вниманието на България беше съсредоточено на север — към Добруджа. През лятото на 1940 г. Румъния, която бе „посъбрала“ в границите си от 1919 г. доста чужди земи с нерумънско население, се оказа изолирана в международните си отношения. При новото положение „Балканският пакт“ загубваше своето значение, а Малката Антанта (Румъния, Югославия, Чехословакия) беше фактически ликвидирана. Франция — традиционната покровителка на Румъния — бе капитулирала, Англия се готвеше за борба на живот и смърт с германската авиация (а евентуално и с германски десант), която от юли 1940 г. застилаше всяка нощ големите и стратегически английски градове с „бомбени килими“. Словакия и Унгария бяха вече твърдо на страната на Германия. Това разкри възможност за прогерманската „Желязна гвардия“ на генерал Антонеску да се наложи в политическия живот на Румъния. Междувременно СССР предяви „искания“ (болшевизмът се опитваше да конкурира по арогантност националсоциализма) и веднага окупира Бесарабия и Буковина. Унгария предяви искания за Трансилвания (където живееха под румънско робство над два милиона унгарци). Естествено в този ред на корекция на Парижките мирни договори се налагаше въпросът за Южна Добруджа, откъсната брутално от страната ни през 1913 г. (след коварното нападение на Румъния в гърба на България през Междусъюзническата война) и след 1918 г. (въпреки че оттеглянето на българските войски от Южна Добруджа не фигурираше в изискванията на Солунското примирие).

Междувременно в Добруджа, под влияние на Коминтер-на, се развиваха от страна на комунистите аналогични процеси на денационализация на поробеното българско население, каквито (пак под влиянието на Коминтерна) се развиваха сред българското население в Македония. След Седмия конгрес на съюз „Добруджа“ (гр. Търговище, март 1923 г.) комунистите успяха да разцепят освободителното добруджанско движение (чийто изразител за определен период и в определена степен беше и съюзът „Добруджа“). Комунистите се наложиха във Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). В своя устав и програма ВДРО обяви, че ще се бори за свободна и „независима държава“ Добруджа чрез въоръжена борба. За главен организатор на четите е избран небезизвестният комунист Дочо Михайлов. Бандите на Дочо Михайлов действат не само в поробена Добруджа, но дестабилизират положението по границата и в територията на България (през септември 1923 г. Дочо Михайлов има намерение „да атакува“ флотските казарми във Варна). С една дума БКП си поставя задача да използва за свои партийни цели националосвободителната организация в Добруджа. Целта е „новоформираната държава Добруджа“ да бъде обявена за съветска република и да се присъедини към Съветския съюз.

Това надига националните елементи в Добруджанското национално освободително движение, които действат като проправителствени български елементи. Те успяват да наложат свой контрол върху значителна част от четите в Добруджа. Водени от политическите дейци Слави Алексиев и Ст. Богданов и от войводите Ст. Колев, П. Енчев, К. Йонков и R Чорбаджиев, те преследват и унищожават дейци от левицата. През септември 1925 г. представители на левицата, към които се присъединява и д-р П. Вичев, се събират във Виена (седалище на просъветските „федералисти“ от ВМРО и на задграничната българска комунистическа формация), които констатират, че във ВДРО са взели връх пробългарски националистически елементи и решават да образуват нова просъветска организация, наречена Добруджанска революционна организация (ДРО), която да започне борба в поробена Добруджа със същите цели за формиране на независима Съветска Добруджа и присъединяването й към СССР. Без да постигне някакви резултати, тази организация разцепва и отклонява от преките му цели българското освободително движение в Добруджа срещу румънския гнет.

Непосредствено след навлизането на съветските войски в Бесарабия и Буковина (26–28 юни 1940 г.), Унгария обявява на 28 юни бойна готовност и поставя въпроса за освобождаване и присъединяване към майката-родина на Трансилвания. Германия се налага за преговори между двете страни, като приема да бъде арбитър при окончателното решение. На 27 юли 1940 г. на среща с Богдан Филов и министъра на външните работи Иван Попов в Залцбург, Хитлер признава българските права над Южна Добруджа и предлага също разумни преговори между двете страни. Преговорите започват на 19 август 1940 г. в гр. Крайова. Както с Унгария, така и с България, преговорите вървят трудно, поради нереалистични искания от страна на Румъния. Унгария прибягва до „арбитраж“ на хитлеристка Германия. Въпреки настойчивостта на някои от българските дипломати да се използва периода на „бързо разплащане на сметките“ чрез „германски арбитраж“, цар Борис настоява за аргументирани двустранни преговори, които приключват успешно на 7 септември 1940 г. и връщат Южна Добруджа в границите й до 1913 г. на България. Всички останали велики сили — Англия, Съединените щати, СССР признават това решение. Предвижда се взаимно изселване на българското население от Северна Добруджа срещу румънски колонисти от Южна Добруджа. Румънските власти обаче позволяват да се изселват от Северна Добруджа само онези българи, които при преброяването от 1930 г. са се регистрирали като „българи“. По този начин в северната част на Добруджа остава значителен брой население от български етнически произход.

Присъединяването на Южна Добруджа към Отечеството е повод не само за отдавна забравено народно въодушевление, но и за първото разрешаване по мирен път на проблем от българските национални идеали.

С настъпването на есента, облаците над Балканския полуостров се сгъстяват. В края на септември към оста Рим-Берлин се присъединява и далечна Япония. Създава се Тристранният пакт Рим-Берлин-Токио. Повече от ясно е, че войната ще засегне не само Балканите, но и целия свят.

По това време Англия се опитва да внуши по дипломатически път на България (така жестоко ограбена от победителите в Първата световна война) да създаде „противогер-мански вал“ по Дунава с Югославия. Югославия обаче не споменава нищо за българските земи и почти двумилион-ното българско население, което се намира под нейна власт. Нещо повече, Белград дава вид, че преговаря да влезе в Тристранния пакт.

На 28. X. 1940 г. Италия обявява война на Гърция. От Рим отново предлагат съвместни действия с България за освобождаване на българското Беломорие и Егейска Македония. Цар Борис отново отхвърля това предложение. Никой не знае как са разположени следващите ходове на царя, но за честта на България той няма да се съгласи на коварен удар в гръб на нападната страна или използване на критичното й положение. България е изпитвала няколко пъти тази „хватка“ на собствен гръб, затова има свои разбирания по въпроса. Друг е въпросът, че Германия счита това като „фактор“ в „светкавичната война“. Съветският съюз пък доказва чрез нахлуването си в Полша, прибалтийските страни, Буковина и Бесарабия, че това е практика дори за една страна, която в момента не воюва (и това по същество е мародерство в международен план). Същото се отнася за поведението на Италия спрямо Албания. Цар Борис обаче знае добре, че България (по мощ и размери, а за щастие и по международен морал) не е нито Германия, нито Италия, нито Съветския съюз. Знае много добре, че трябва да премерва до милиметър всяка крачка, която предприема, ако иска да осъществи националните идеали на страната си.

От 22 до 24 ноември 1940 г. Унгария, Словакия и Румъния се присъединяват към Тристранния пакт. България отказва да се присъедини и основният мотив на царя (който той ще разработва в различни варианти в следващите три години) е, че армията ни не е достатъчно добре подготвена и че опасността от стълкновение с Турция е съвсем реална.

Сраженията в Епир не са твърде благоприятни за италианската армия и Вермахтът разработва плана „Марита“ за незабавно преминаване на елитната 12-а германска армия през България и справяне с положението в Гърция. В Румъния, готова да премине Дунава, се намира 500 хилядна германска войска. Категоричният отказ на цар Борис обаче и убедителността, с която излага аргументите, налагат Хитлер да отложи плана „Марита“. Италианските войски по албанско-гръцката граница ще се преместват от окоп в окоп цялата кишава зима, без да осъществят никакъв съществен успех. Борис III обаче е успял да наложи своята позиция за още четири месеца.

Междувременно Сталин е провел свой ход. Научил за отказа на България да влезе в Тристранния пакт, той уговаря (чрез германския посланик в Москва) на 26 ноември (т.е. два дена след като Унгария, Словакия и Румъния са влезли вече в Тристранния пакт, а България със сигурност е останала извън него) „условията“, при които Съветският съюз би се присъединил към Тристранния пакт. Те са сравнително „скромни“ — възможност за „териториален и военен контрол“ на Балканите, южно от Дунава, което ще се „осъществи“ чрез „договор за взаимна помощ между СССР и България“. Това значи, че Москва иска да повтори в България „прибалтийския вариант“. Молотов е поставил въпроса, че „взаимодействието“ с Германия предполага, след като немските войски се намират в Румъния, съветските да имат свои военни бази във Варна и Бургас. До вечерта Сталин разбира обаче, че германците нямат намерение да обсъждат такова предложение. Още на другия ден (при светкавично разпоредена от Москва агитационна кампания от българските комунисти) в София пристига дипломат № 2 на Външното министерство на СССР — Аркадий Соболев. Предложенията му са „фантастични“. Срещу „договор за взаимна помощ“ (България веднага попадаше в „прибалтийския капан“), СССР обещава на България Западна Тракия (Гърция воюва като съюзник на Англия) и Източна Тракия (Турция има вече пакт за взаимопомощ с Великобритания). С една дума Молотов показва на България „сладкиш зад витрина“, без да каже — кой и как щеше да разбие витрината. В кошницата с „подаръци“ от Сталин има и обещание за „всестранна материална и военна помощ“.

„Соболевата акция“, инструктирана и платена щедро от Москва (отпечатани са били и са разпространени из страната над един милион листовки), „тресеше“ България с истерични лозунги и голи обещание три дни. След срещата си с първите български държавници, Соболев е приет и от царя. В спокоен и убедителен разговор, какъвто Борис III има умението да води и при най-напрегнатата ситуация, той изразява становището, че в момента България не е застрашена от никого и държи на твърдия си неутралитет. Но заедно с това не пропуска деликатно да напомни, че подобен договор не е спасил Чехословакия и се е оказал не много благоприятен за независимостта на балтийските държави.

С това попълзновенията на Съветския съюз са умело и решително парирани.

При преговорите между Западните съюзници и Съветския съюз (които се провеждаха тайно преди „внезапното“ сключване на Германо-Съветския пакт за ненападение през август 1939 г.) цар Борис винаги се е опасявал, че Западните съюзници (имайки предвид поведението им на Мюнхенското споразумение 1938 г.) могат заради собственото си спокойствие да предадат България в обятията на Съветския съюз (така, както стана след неговата смърт на конференциите в Техеран и особено в Ялта). Подобни опасения той е имал и по отношение на Германия (съгласието на Берлин за разделянето на Полша и инвазията в прибалтийските държави!). След Соболевата акция обаче царят разбира, че Германия е достатъчно силна (а вероятно има и някакви далечни намерения), за да си позволи „пазарлък“ с Москва за Балканите. Опасността, съобразно вижданията на царя, е щяла да дойде след евентуалното поражение на Берлин (включването на САЩ във войната е било за цар Борис винаги сигурен показател за поражението на Германия и нейните съюзници). Тъкмо за това още от този момент, той решава като твърда своя позиция, да не въвлича страната си във война със СССР за да няма Москва никакъв претекст за инвазия в България, когато евентуално „нещата се обърнат“. (На 5. IX. 1944 г. обаче СССР изобщо не се съобрази с това обстоятелство, когато нахлу в поддържаща нормални дипломатически отношения с него България).

В началото на 1941 г. положението на Балканите става все по-напрегнато. Гърция месеци наред оказва упорита съпротива на италианските дивизии в Албания. Това е могло да доведе до дебаркирането на значително по-големи английски или колониални съединения в Гърция и осъществяване на втори, Балкански фронт (напълно възможен вариант, ако не е била заплахата от германски десант в Англия), който през Първата световна война се бе оказал фатален за Централните сили. Явно е било, че с настъпването на пролетта, германските войски ще трябва да преминат на юг и да свършат работата на не много надеждния си съюзник. Естественият път за това спускане е България, а това е налагало включването на страната в Тристранния пакт.

За цар Борис е имало и друга възможност — българската армия да изстреля „десет снаряда“ от дунавския бряг при преминаване на германците от Румъния — и тогава без съпротива да пусне Вермахта на юг през страната си. С една дума да повтори „датския модел“. За Дания обаче не съществуват национални проблеми за „поробени датски земи“. Нещо повече. Германия дори включва в територията си малка част от Ютланд със спорадично германско население, но важно стратегическо значение. В същото време почти два милиона българи се намират под чуждо робство и единствената възможност за освобождаването им без проливане на българска кръв дава съюзният договор на напредващата на юг германска армия. Всяка съпротива срещу германците би означавала отказ на България от всенародното си обединение. Това не би било простено на никого. Този основен принцип на осъществяване на общобългарските идеали е бил отстояван от всеки достоен български владетел. Борис III не е могъл да направи изключение.

За да отклони вниманието на германците обаче от настоятелното им искане за незабавно присъединяване към Тристранния пакт и заедно с това за отдалечаване деня на подписването, царят ловко обръща вниманието на немската страна към Югославия. Основният му мотив е бил, че на границата с България гърците бяха изграждали в продължение на петнадесет години отбранителната линия „Метак-сас“ (с нормативи взети от френската линия „Мажино“), докато границата между Гърция и Югославия не бе укрепена. С това цар Борис е целял не само забавяне присъединяването на България към Тристранния пакт, но и включването на Югославия в него — реална възможност за разрешаване на „македонския въпрос“ — при всеки един от двата възможни изхода на войната.

Въпреки всичко това обаче, България е принудена да се присъедини към Тристранния пакт (при условие, че няма да участва във военни действия). На 1 март 1941 г. включването е подписано от министър-председателя във Виена. На другия ден през Дунава преминават вече основните германски части. Три седмици по-късно към пакта се присъединява и Югославия, но два дни след това, чрез военен преврат на генерал Симович тя напуска съглашението с Германия. На 5 април СССР сключи договор за дружба и ненападение с Югославия, но и това не промени нещата.

При тези условия войната започва на 6 април едновременно срещу Гърция и Югославия без участието на нито един български войник.

Операцията приключва в по-малко от три седмици и въз основа на официално споразумение българските войски влизат в Македония и Беломорска Тракия на 20 април, създавайки временна българска администрация в новоосвободените земи и присъединявайки ги към отечеството.

Така в по-малко от една година, без нито една пролята във военни действия капка българска кръв, е осъществена мечтата на българския народ за всенародно обединение и с право признателният български народ нарича Борис III — „цар Обединител“.

Българското население на Македония, чакало близо три десетилетия своята войска, я посреща с неудържима радост. Свежи пролетни цветя застилат пътя на българските полкове към древната столица на Самуил — Охрид. Възстановяват се бързо българските училища и черкви. Изпълнява се широка програма по съобщителната мрежа и благоустройството. Въпреки военните години в Скопие е открит университетът. Започва строителството на ж.п. линии Куманово-Гюешево и Кочани-Царево село-Горна Джумая. Сформираната Пета българска армия с щаб в Скопие се попълва почти 70% с набори от местното население.

В края на този период от Втората световна война Германия бе решила да осигури тила си (и суровинни източници) преди решителния десант на Британските острови. Във връзка с това бе разработен планът „Барбароса“ за нахлуване в Съветския съюз.

На 22 юни 1941 г. в 5 ч. сутринта, Германия обяви състояние на война със СССР и армията й навлезе по цялото протежение на границата в съветска територия. Във войната срещу Съветския съюз се включиха армиите на Унгария, Словакия, Румъния, Финландия. Свои войскови части изпратиха последователно Италия и Испания.

Така, както цар Борис предварително беше решил, България не влезе във война със Съветския съюз и запази с него пълни дипломатически отношения. Нещо повече. Независимо от системните нарушения на тези нормални дипломатически отношения от страна на СССР, цар Борис, имайки свои съображения (които отбелязахме вече), не позволяваше ни най-малък повод за усложнения от формален или конкретен характер на тези отношения. Използването на някои български военноморски съоръжения от германците (сухия док, строен с български средства във Варна), влизаше в клаузите на Тристранния пакт и немците бяха в тях още след влизане в сила на пакта. Дори в разгара на антисъветското настъпление (по сведения на немския пълномощен министър в София Бекерле), цар Борис не прие и не позволи издаване на входна виза на генералния секретар на руските емигранти в Сърбия — Лев Сердаковски, който имаше намерение да иска подкрепа от царя за „съдействие на националното руско правителство, чиято цел е постигане на окончателна победа над болшевизма“. Царят отклонява и други подобни предложения, изхождайки от принципа, че това не е от негова и на българското правителство компетентност.

Неочакваното в началото на тази гигантска битка беше не внезапното нахлуване на немските войски в Съветския съюз (дори в България се говореше почти открито, че преминаващите от Гърция немски войски се отправят към съветската граница). Неочакваното в това начало беше невероятната неподготвеност на съветското разузнаване и съветската армия за началото и хода на войната. Денят 22 юни бе неделя, значителна част от офицерския състав бе пуснат в отпуск (в момент, когато на западната граница са концентрирани за настъпление цели германски армии и Москва твърди, че разполага с отлично разузнаване). Когато обаче в неделната сутрин германските „щуки“ бомбардираха съветски градове и военни обекти, „прославените“ червени генерали се събуждаха по пижами в служебните си дачи из Подмосковието. Обкръжението на „върхушката“ не посмя да събуди дори Сталин преди определения му час, докато германските танкове бяха вече на километри и километри в съветска територия. За пореден път стана съвсем ясно, че поне до Втората световна война основната сила на болше-вишката държава е пропагандата и дезинформацията. Сега Москва скъпо плащаше за това. Месеци преди започване на войната, СССР се хвалеше, че минути след започване на евентуална война над 2000 съветски самолета ще се вдигнат в небето. Действителната картина обаче се оказа съвсем друга. Немските бомбардировачи почти не срещнаха съпротива от съветските изтребители, а голяма част от бомбардировачите на съветската армия бяха унищожени на земята, по летищата, преди да успеят да излетят.

Нещата не се оправиха и след месеци, когато бе извършена основната мобилизация на Червената армия. Германците осъществяваха невиждано дотогава по дълбочина и устрем настъпление. Това, което ставаше със съветската армия не беше „тактическо отстъпление“, това беше „разгром“ в истинския смисъл на думата и никоя пропаганда вече не можеше да го отрече. Една сковавана в продължение на десетилетия от страх и насилие страна и армия не можеха да се съпротивляват с подобаваща упоритост за една голяма страна. Партийните секретари вдигнаха секретните архиви на своето деспотично управление и заедно с органите на НКВД бягаха през прахоляка на отстъпващата армия на Изток. Още до края на есента германците проникнаха до Москва, завладяха богатите каменовъглени райони на Украйна и Южна Русия, обсадиха Ленинград, взеха огромно количество пленници и военна техника. Заедно с това обаче, особено през суровата зима 1941/1942 г., главното командване на Вермахта се убеди, че зимите ще бъдат кошмарни за техните войски. Зимното контранастъпление на съветските войски при Москва показваше, че войната нямаше да свърши така скоро. Два фактора играеха вече роля за това. Още на 24 юни 1941 г., два дни след германското нахлуване в СССР Англия и Съединените щати обявиха тържествено, че ще подкрепят Русия. На 7 декември 1941 г. с една мащабна операция на японската авиация бе почти унищожена тихоо-кеанската американска флота във военноморската база Пърл Харбър на Хавайските острови. Америка влезе активно във войната. Огромната икономика на Щатите мина изцяло на военни релси. Първите конвои от кораби с подкрепления за Съветския съюз се движеха през Северния океан към пристанището Мурманск. След обявяване на война на САЩ от Германия и Италия (11. XII. 1941 г.) страните членки на Тристранния пакт бяха задължени да обявят война незабавно на двете велики западни демокрации. Макар че България обяви „символична война“, това е разстроило изключително дълбоко Борис III (неговата теория беше, че както в Първата, така и Втората световна война, победителка ще бъде тази коалиция, на чиято страна застанат Съединените Американски Щати). По всички сведения, с които разполагаме, той е имал доста остри пререкания с правителството по този повод, но не е успял да отхвърли общите за всички съюзници в Тристранния пакт изисквания за влизане във война със САЩ, както това беше постигнал вече с участието ни във войната срещу Съветския съюз.

За първи път България влизаше във война със САЩ, чиито представители бяха оказали значителна помощ при защита на кауза на България след Първата световна война. Тъкмо заради това обявяването на „символична война“ на САЩ и Англия е един от тежките удари върху духа и самочувствието на царя.

Днес, когато знаем добре решенията на конференциите в Техеран и в Ялта, засегнали дори традиционните съюзници на френската и англоамериканската политика — като Чехословакия, Югославия, Полша и Румъния, можем да бъдем сигурни, че един акт на неприсъединяване във войната срещу САЩ нямаше да има почти никакво практическо значение за следвоенната ни съдба. Единствено, което бихме добавили към моралните преимущества на България, щеше да бъде фактът, че страната ни никога не е воювала срещу САЩ.

Втората съществена причина, която доведе до обрат на войната в Съветския съюз, трябва да се търси много по-дълбоко. Началното триумфално напредване на германските войски беше не само израз на военната мощ на Райха в този момент и на хаоса във военната администрация на Червената армия. Имаше нещо много по-съществено, което улесняваше немското напредване — това беше мълчаливото съдействие на онази голяма част от съветското население, което чувстваше разгромяването на болшевишката система като освобождение след повече от две десетилетия кървава диктатура, превърнала се от периода около 1935–1938 г. в поголовна и унищожителна разправа не само с безпартийните, но и с огромна част от партийните кадри. Социалистическата революция се самоизяждаше и чрез ужаса и страха от НКВД настройваше срещу себе си съветските граждани както с партийни книжки, така и безпартийни. Нито армията от „чекисти“, нито партийните функционери можеха да спасят срутващата се машина на диктатурата. Германските войски обаче след първите смайващи победи забравиха този психологичен момент. Немското чувство за господство и желанието при всяка война да поставят победените на колене, извърши своето. Никой не би помогнал на Сталин така, както немската арогантност стори това. СС-групен-фюрерите и пренебрежителното, брутално и много често жестоко държане на фелдфебели и низши офицери, накара руския народ да разбере, че в страната му влизаха не освободители, а окупатори. Изстрадалата от диктатурата руска душа почувства ножа на завоевателя още по-болезнено в плътта си. Тъкмо в този момент, когато държавата на диктатурата се сгромолясваше поне в европейските й очертания (правителството и Сталин си бяха осигурили убежище извън Москва, търсеха се възможности за сепаративни преговори и мир с германците посредством цар Борис и нево-юваща България), тъкмо тогава, в защита на земята си се изправи самата Русия, унищоженият и повален на колене руски народ. Всичко се впрегна, за да се противопостави на нашественика. Докато в началните фази на войната бяха евакуирани едва 0,5 до 2% от важните заводи в заеманите от германците територии, в пролетта и лятото на 1942 г. те достигаха вече 50 до 60% от произвеждащата въоръжение техника.

В България нещата протичаха значително по-различно от останалите окупирани от германците страни. Още на втория ден след започване на войната на германците срещу Съветския съюз, Политбюро при ЦК на БРП(к) (Българска работническа партия (комунисти)) има заседание, на което се решава (след като месеци наред същата тази партия е била мълчалива свидетелка и в много от случаите и подкрепяла бруталното потъпкване на независимостта и националния суверенитет на редица беззащитни европейски държави, осъществявано под егидата на съглашението между нацистка Германия и болшевишка Русия) комунистическата партия да премине към подготовка и реализация на въоръжена борба срещу „германските нашественици“ (от които всъщност бяхме получили освободените български земи) и „българските окупатори на територии от Гърция и Югославия“. Светкавичната метаморфоза е напълно в стила на комунистическата партия и документално доказателство, че тя никога не е служила на идеалите на своя народ, а е била проводник на чужди интереси. В комунистическите брошури и агитационни материали се изброяват (потвърдени или непотвърдени) сведения за началото на тази „въоръжена борба“. Изтъква се, че в края на юни край Добринище излиза първият партизанин. Всъщност това не е нищо ново. От 1925 г. един или друг изпращан от Москва или поддържан с нейни средства „разведчик“ или „терорист“ се е промъквал тук или там из България, без да направи нищо особено, ако не се смятат няколкото компрометиращи именно комунистическата партия „деяния“. Пак в „агитационните материали“ ще прочетете, че непосредствено след решението на партията за „въоръжена борба“ се формира и първата партизанска чета на Никола Парапунов. Фактически нищо особено не се случва с призивите на комунистическата партия. Инвазията на насилие в България идва отвън. На 11 и 28 август 1941 г. през нощта на черноморското крайбрежие до устието на р. Камчия са стоварени от съветска подводница две групи обучени в Москва терористи, които скоро биват разкрити и в по-голямата си част унищожени. Претърпяла неуспех по вода, чуждата инвазия на тероризъм продължава по въздуха. На 14 и 19 септември същата година в Добруджа и други части на страната се спускат парашутисти-терористи (и то при напълно запазени дипломатически отношения между СССР и България, без каквото и да било дотогава участие на български граждани или институции във войната срещу Съветския съюз), които имат категоричната инструкция за организиране на тероризъм и подривна дейност в България. И тази „въздушна вълна“ в по-голямата си част е разкрита и обезвредена.

Комунистическата партия през този период не намира каквато и да била поддръжка сред широките слоеве от българския народ. Няма никаква възможност за създаване на нелегално съпротивително движение, защото България не е окупирана страна (германските войски са преминали през територията й като съюзници, акламирани възторжено и от комунистите), осъществена е националната мечта за всенародно обединение. Пропадат опитите на комунистическата партия за контакти и привличане към обща позиция на „демократическата опозиция“, единични надежди има само от страна на винаги готовия за комплоти и преврати политически кръг „Звено“ и БЗНС „Пладне“.

От своя страна главоломният разгром на съветската армия дава шансове на невоюваща България. През есента на 1941 г., виждайки съвсем близо пред очите си възможността за капитулация, Сталин и неговите сътрудници решават чрез българския пълномощен министър в Москва Стаменов и съответно цар Борис, да потърсят възможност за сепаративен мир с Германия. Това е чудесна възможност за цар Борис не само да изиграе помирителна роля на Изток, но да потърси съответните контакти и на Запад (при сепаративно оттегляне на СССР, Англия остава сама на себе си) и по този начин играейки роля на помирителен арбитър да гарантира за държавата си националното обединение, което е вече осъществено.

Блестяща възможност (съвсем подходяща за гъвкавия и помирителен дух на Борис III), която обаче е провалена от две, едно след друго случили се, събития: нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., довело до влизането във войната на САЩ и обявяването няколко дни по-късно „символична война“ на Англия и САЩ от страна на България.

По това време именно съветските войски успяват да осъществят и първото свое контранастъпление при Москва и са в състояние да изчакат увеличаващата се помощ от САЩ, хода на събитията и развоя на войната през следващата година.

Единичните попаднали в България „организатори“ от Москва започват слепешком опити за създаване на нелегална съпротива, увличайки в терористичните си планове незапознати със същността на въпроса чисти духом млади хора и идеалисти (като поета Вапцаров), които заедно с все по-нарастващия брой „подмолни пришълци“ от СССР ще превръщат десетки млади хора в жертва на една химера, зад която стоят амбициите на жадна за власт и насилие световна организация.

По този начин в следващите 1943 и 1944 г. в България ще бъдат внесени както от СССР така и от югославската (а в известна степен и от гръцката) комунистически партии „въоръжената съпротива“ (за осъществяване на чужди интереси и проиграване на национални идеали). Ще загинат отново в братоубийствена борба стотици измамени хора, търсещи социална справедливост и елементарно човешко благополучие. От съвременната позиция на пълен банкрут на „победата на комунизма“ след 1989 г., с право комунистическата партия и идеология у нас могат да бъдат държани напълно отговорни за избиването не само на хиляди и хиляди българи след 9. IX. 1944 г., но и на пожертваните, подмамени идеалисти, които комунистическата партия хвърляше срещу куршумите, за да окървави, разедини и конфронтира народа ни за чужди интереси и фалшиви идеали. В началото на 1942 г. полицията влиза в дирите на пратениците на Москва Антон Иванов, Цвятко Радойнов и др., които бяха успели да кооптират млади български идеалисти (дори безпартийни) като ядро на ЦК на партията, което да подготвя подмолна терористична дейност в страната, под ръководството на Коминтерна. Междувременно бяха заловени няколко завербувани (и срещу заплащане) агенти на Москва, сред които запасния генерал Владимир Заимов. Вербовката в тези случаи се е осъществявала включително и от съветската легация в София. Последват провали и на нелегални начинания на комунистическата партия и съветското разузнаване в София и провинцията.

През лятото на 1942 г. германските войски осъществяват ново дълбоко напредване в съветска територия, достигайки до Волга и прехвърляйки хребетите на Кавказ. Съединените щати удвоиха и утроиха доставките за СССР не само по море, но вече и през Персия. Независимо, че хиляди войници от намиращите се под властта на Москва републики образуваха свои армии, които се биеха редом с германските дивизии на Източния фронт, през 1942 г. настъпващите немски армии срещаха все по-засилваща се съпротива от Червената армия, която бе мобилизирала всичко годно да носи оръжие от огромната си земя. Русия се бореше на живот и смърт. В края на годината боевете при Сталинград продължаваха вече месеци. Дори в късна есен квартали от разрушения град преминаваха ту в едни, ту в други ръце.

На 23. X. 1942 г. командващият съюзните сили в Африка ген. Монтгомери спечели грандиозната битка с германците при Ел Аламейн и започна ожесточена настъпателна операция срещу войските на Ромел, която премахна опасността за Суец (германците бяха стигнали на 100 км от Александрия) и осигури изгонването на немските войски от Африка през следващата 1943 г. Срутена беше легендата за непобедимостта на хитлеровата армия.

През ноември 1942 г. започна и решителната фаза в битката за Сталинград. В обширен район край брега на Волга бе събрана цялата Шеста германска армия и част от Четвърта танкова армия — всичко около 300 000 души. След тримесечни тежки боеве една част от обкръжените германски войски бяха унищожени, а друга пленена между 10 януари и 2 февруари 1943 г. Битката при Сталинград беше едно от най-, ако не и най-крупното сражение на Втората световна война. Между многото фактори, които принудиха съветските войски да се сражават на „живот и смърт“ (някои от които вече отбелязахме), имаше и още един фактор, който не трябва да отминем с мълчание. Това беше злокобната заповед 227 на Сталин, съгласно която „специално обучени отряди“ стояха зад сражаващите се съветски войници и наказваха с разстрел в гърба всеки правещ опит за отстъпление. Заповедта беше явна и се знаеше от всеки войник на фронта при Сталинград. От тези „отряди“ бяха разстреляни над 13 500 съветски войници. Общо убити при Сталинград бяха около 1 100 000 съветски войници. Около един милион (заедно с пленените) бяха загубите на немците.

След суровата зима на 1941/42 г., след съветското контранастъпление пред Москва и след тежките и кръвопролитни сражения, с които настъпи новата 1943 г., германците разбраха, че войната в Русия няма да свърши така, както започна. Всички съюзници на Германия бяха изпратили войските си на Източния фронт. Само България стоеше настрана от войната. Обстоятелство, което занимаваше еднакво политици, военни и държавници от двата воюващи лагера. Особено негодувание се надигаше сред сателитите на Хитлер и някои ръководни дейци в самата Германия. Това накара Хитлер, който продължаваше да изпитва изключително уважение към цар Борис, да го поканва на няколко пъти на срещи в Берхтесгаден, при които са присъствали външният министър Йоаким фон Рибентроп и началник щаба на германската армия фон Браухич. Разговорите са били предварително подготвяни от германците с цел изясняване приноса, който България е трябвало да даде в общата война, при положение, че през целия този период всички съюзници в Тристранния пакт са участвали активно и пряко във военните действия, при положение също така, че никой от съюзниците в пакта не е получил толкова голяма териториална придобивка, колкото България.

При всички тези разговори цар Борис е успявал умело и неотстъпно, използвайки най-различни поводи, да отстоява твърдата си позиция за ненамеса на България в преки военни действия. Борис III е показал изключително дипломатическо умение не само при разговорите с Фюрера, но особено със сдържания, фанатичен и подозиращ царя в контакти с англичаните външен министър и „твърд“ нацист Йоаким фон Рибентроп. Основните мотиви, които царят е използвал с цел заобикаляне на исканията, са били съвсем странични: италианските претенции в областта на Охридското езеро, ролята на русите в освобождението на България, нежеланието, с което българските войници биха се сражавали срещу руснаците (сякаш германците са били толкова „късопаметни“, за да не изтъкнат победите, които същите тези войници са нанесли на руските полкове през 1916 г. в Северна Добруджа и край р. Серет), уреждането на българската администрация в Беломорска Македония, непрекъснато оплакване от лошото въоръжение и състоянието на българската армия (въпреки че тя фактически е била в най-елитно състояние в сравнение с армиите на воюващите в Европа на страната на Германия и Италия).

Царят е използвал при тези сложни шахматни ходове с германското върховно командване и хитлеристката дипломация едновременно обаянието си, отличното познаване на европейските проблеми като история и като актуалност (което винаги е впечатлявало изключително силно Хитлер), добре подготвената аргументация на позициите си и, без съмнение, изключителния си интелект, ерудиция и политически нюх.

Така, в продължение на дълги месеци на напрегнати срещи, на рискована ситуация, цар Борис успя да запази българския народ от въвличане в преки бойни действия на фронтова линия, при пълно териториално национално обединение. Феномен, който не можа да бъде постигнат от никоя друга воюваща страна в Европа.

Непосредствено след войната, когато нещата бяха вече ясни „като на длан“, известният български дипломат и общественик Симеон Радев и магистратът Теохар Папазов, дългогодишен член на Международния съд в Хага (обречени от съветската окупация на мизерно съществуване) бяха разработили внимателно и педантично дванадесет възможни варианта за поведението на България през тревожните месеци и седмици от септември 1940 г. до юни 1943 г. и бяха стигнали до обективния извод, че от всички тези варианти, най-подходящ за българския народ (имайки предвид избягването на жертви, окупация, отстояване на национални идеали) е бил вариантът, осъществен практически от цар Борис III.

Германското присъствие в страната ни и присъединяването ни към Тристранния пакт поставят още един тежък проблем за разрешаване от царя — еврейския въпрос. По изискванията за участниците в Пакта у нас бе създаден Закон за защита на нацията. Клаузите му се изпълняваха твърде трудно при един народ като българския, който не познаваше в историята си етническа омраза (той показа пълна толерантност към останалите след освободителната война — като мирни граждани у нас — бивши турски чиновници и низши военни чинове, проявили се през робството в едно или друго насилие над поробения народ).

Германците бяха недоволни от поведението на българите спрямо евреите. Съпротивата на отделни евреи по повод тероризирането и дискриминацията към сънародниците им караше някои крайни елементи, спекуланти с еврейски имоти и адепти на националсоциализма да настояват за по-строги мерки срещу „юдомасонството“. Всъщност засегнатите бяха бедните и дребни съществувания сред еврейското население. Царят се надяваше всичко да се размине без големи сътресения за винаги толерантните към България местни евреи, дали и стотици жертви като храбри войници и офицери от българската армия по време на войните, които България бе водила за националното си обединение.

Необузданият антисемитизъм обаче настъпваше все по-безпощадно из окупирана от немците Европа. Повече от страните от Тристранния пакт в Европа бяха депортирали своето еврейско население в ръцете на нацистите. През пролетта на 1943 г. националсоциалистите решиха да ликвидират окончателно еврейския въпрос на континента. В концентрационните лагери на Райха и окупирана Полша измъчваха и избиваха хиляди невинни мъже, жени и деца от еврейски произход. През април 1943 г. германското правителство предяви искане да бъдат депортирани всички евреи от България. Страшният кошмар на антисемитизма, с който бяха свързани първите впечатления на Борис III за „нацизма в действие“ при издевателствата и убийствата на личния му приятел в Германия д-р Артур Майер, сега над-висваше над собствената му страна — не върху един, а върху десетки хиляди евреи. Борис III беше изправен пред трудна дилема, но запази както винаги равновесие на духа. Остави да се проявят естествените съпротивителни сили на народа ни срещу етническото насилие. Българската православна църква, творческите съюзи, 44 народни представители и политически дейци се възпротивиха писмено срещу искането на германците за разправа с българските евреи. Борис III остави възмущението да ескалира и да вземе размерите на масови протестни събрание, към които се присъединиха и представители на политически партии, включително комунистическата. Тогава съвсем аргументирано царят обяви на германците (а и чрез пряк телефонен разговор с Берлин), че евреите са необходими за изграждане на военни съоръжения в България и че депортирането им ще бъде грубо предизвикателство срещу традиционната толерантност на народа му. Последваха дълги преговори, при които накрая немците приеха оставането на евреите в старите граници на страната (близо 50 000) и депортираха около 15 000 евреи от новоосвободените земи (тъй като те формално и юридически не бяха предадени на България с мирен^ договор и всички не българи по произход в Македония и Беломорието бяха под пълното разпореждане на германските военни окупационни закони). Оказа се обаче, че в тези земи има всичко 11 363 евреи. Германците поискаха допълнително до 20 000 от евреите от старите предели на страната (които бяха вече изселени от София в провинцията). В стила на Борис III започнаха дълги преговори и увещавания, които завършиха в ущърб на исканията на нацистите. Така бяха спасени 50 000 евреи в България по времето на най-жестоките антисемитски гонения на континента.

От лятото и есента на 1942 г. дълбоко убеден (особено след включване на САЩ във войната), че Оста ще загуби двубоя, цар Борис предприема редица постъпателни и логично прецизирани опити за контакти със Съюзниците, изхождайки преди всичко от дълга си да не допусне военни действия на българска територия, да съхрани извън преки военни действия отлично екипираната българска армия.

Основната връзка на царя със Съюзниците е била двустранна — чрез Истанбул и Швейцария, а понякога и чрез Португалия и Швеция. Използвани са били лични довереници и е избягван (най-често) апаратът на българските легации в Швейцария и Турция (поради опасност от немския шпионаж). Важен възел за обратната информация е била, твърде вероятно, американската „служба за докладване“ в Турция под ръководството на бившия директор на Американския колеж в София Флойд Бляк, женен за българка от родолюбиво българско семейство. В помощ на тази връзка е бил и личният приятел на царя, бившият американски пълномощен министър в София Джордж Ърл, който по това време е военноморско аташе в Турция. Доверени лица за връзки са били български търговци като Любен Пулев, Георги Киселов, Иван Димов и други, които влизали и излизали незабелязано от страната, понякога снабдени с дипломатически документи. Изобщо цар Борис е подготвил връзка с влиятелни среди от западните демокрации предварително, използвайки преди всичко личните си връзки, установени с тях било в София, било при посещения в Англия, Франция или Швейцария. Все с оглед необходимостта от бъдещи връзки със Западна Европа (царят е имал предвид винаги много по-голямата вероятност, поради геополити-чески и икономически причини, България да бъде въвлечена на страната на Германия), Борис III дава съвет на българския пълномощен министър в Лондон Никола Момчилов, при последното му посещение в София, при скъсване на дипломатическите връзки между Великобритания и България той да остане в Лондон като политически емигрант, с оглед евентуалното му бъдещо използване в преговори. Подобни свои „представители в сянка“, той е имал и в други европейски столици.

Вероятно царят е поддържал връзки с „противниковата страна“ и чрез други канали, които до разкриване на съответни документи ще останат неизвестни.

Провалът на германското настъпление при Курската дъга през 1943 г. е още едно доказателство за Борис III за очертаващото се на хоризонта поражение на Германия. Тъкмо заради това по височайше нареждане през пролетните месеци на 1943 г. правителството потърсва тайно мнението на българските пълномощни министри в Швейцария, Португалия, Швеция и Испания по международното положение и евентуално как биха погледнали англоамериканските среди на една остра промяна в политиката на България.

Междувременно в продължение на две години от 1941 до 1943 г. партизанското движение в България, въпреки напъните на Москва и Коминтерна, не показва нито желаното от БКП развитие, нито съществени успехи. Под влияние на принципа за създаване на „фронтове“, Коминтернът внушава създаването на „Отечествен фронт“ в България. Прокламацията му е прочетена по работещата от съветска територия радиостанция „Христо Ботев“ на 17 юли 1942 г. Непосредствено след това съветското правителство усилва финансирането на тази радиостанция, както и на другата „черна“ радиостанция (също от съветска територия), която предава на вълната на радио София, но заблуждава (за по-голям ефект), че предава от територията на България.

Въпреки това, комунистите (натоварени със създаването на „Отечествения фронт“), не са в състояние да установят по-здрави връзки с останалите опозиционни партии и преди всичко с „легалната опозиция“. Единични, но трайни, контакти (както трябва да се очаква) са установени с превратаджиите от политическия кръг „Звено“, левите социалдемократи, БЗНС „Пладне“. Фактически обаче централно изпълнително тяло на т.нар. „Отечествен фронт“ все още не може да се създаде.

Едва след отчетливия обрат на бойните действия на Източния фронт и ликвидиране на германското присъствие в Африка през лятото на 1943 г. започва уедряването на партизанските формации в отряди — „Трънски“, „Чавдар“, „Антон Иванов“ (унищожен през зимата на 1943/1944 г.). Общо взето обаче дейността им се ограничава в планините и едва през пролетта на 1944 г., след тежките въздушни бомбардировки над София, предприемат нападения в отделни села или малки градове (Копривщица), като „акцията“ от този тип трае няколко часа (докато се отправи войска или полиция към съответното селище) и е придружена от опожаряване на архиви, произнасяне и изпълнение на „смъртни присъди“ над „народни врагове“ (обикновено селски кметове или чиновници в общините, както и по-заможен селянин или местния бакалин).

Заедно с опита да се създаде и раздухва у нас партизанско движение, ЦК на БРП (к) отправя поредни апели за „въоръжено въстание“. Това започна още с „директивата“ от февруари 1943 г. и продължи под различни форми до известното окръжно № 4 от 26 август 1944 г. Тези документи са подготвяни от „центъра“. Там явно нямат истинска представа за положението в България, където както през 1943 г., така и през 1944 г. до навечерието на 9 септември, дори и след разрушителните бомбардировки над София и приближаването на съветската армия до българските граници, партизанското движение оставаше ограничено в планините и никога не можа да осъществи (дори временно) ограничена „свободна територия“ (за каквато получават непрекъснато нареждания от Москва и богато са снабдени с оръжие и муниции от англоамериканс-ките бази по въздуха). Дори в новоосвободените области на Македония и Беломорска Тракия, пряко граничещи с титовата и гръцката съпротивителна дейност, партизанското движение е далеч под очакванията и надеждите на БРП (к).

През пролетта на 1943 г. комунистически „бойни групи“ убиха ген. Христо Луков, бивш министър на войната, а след преминаване в запаса включил се в ръководството на националистическата организация „Български национални легиони“. Убийството на генерала и по-късно на полк. Пантев бяха продиктувани от опасенията, че националистическите сили можеха да вземат управлението в страната и да дадат съвсем друг ход на въпроса за прякото участие на България във войната. Фактически обаче Борис III бе показал че поне в тази фаза това бе невъзможно. Комунистите, като истински майстори на дезинформация, лансираха слуха, че Луков е убит по нареждане на царя. Дори роднините на жертвата бяха повлияни от такова внушение.

Основната цел на тези убийства бяха всяване на страх и несигурност сред обществото. Терористите направиха няколко „опита“ да убият един обикновен радиоинженер Кулчо Янакиев (който засичаше доста успешно и заглушаваше предаванията от съветска територия върху вълната на радио София). Именно тези неуспешни опити доведоха до разгромяване на терористичните „военни групи“.

През лятото на 1943 г. след ликвидиране на операциите в Северна Африка англоамериканските войски направиха десант на остров Сицилия и прехвърляйки се на Апенинс-кия полуостров предприеха настъпление на север към Рим.

На 25 юли 1943 г. крал Виктор Емануил III успял да осъществи чрез генерал Пиетро Бадолио преврат за сваляна от власт и арестуване на фашисткия водач Мусолини. Новото правителство на Бадолио се ориентира към лагера на Съюзниците.

Малко преди това време, и малко след това, цар Борис предприема неколкократни интензивни опити за връзка и сондиране на съюзническото мнение не само за излизане на България от войната, но и по възможността за запазване на някои български земи, освободени и присъединени към родината през 1941 г. Посредством Марсел Пиле Голаз от външното министерство на Швейцария, България се опитваше да получи и гаранции за някои от възвърнатите български територии, при положение, че страната ни излезе от войната. Американците, до които се отнася това „сондиране“, не дават определени гаранции за поставените от България условия. Царят обаче продължаваше по своя линия консултациите си с опозицията за съставяне на антигерманско правителство и поддържаше много по-сигурните си канали през Турция. Чърчил настоява категорично за откриване на Втори фронт на Балканите най-късно до есента на 1943 г., а това можеше да даде на България ключово положение за разрешаване на нейните искания. Решително улесняване на Съюзниците, което те не можеха да не компенсират.

Така или иначе, в края на юли, след преврата на Бадо-лио в Италия, цар Борис е имал в непосредствена перспектива разрешаване на основния въпрос за излизане от войната в един, най-много два месеца.

Тази дейност на българския цар не минава, както по всичко личи, незабелязано за германците. Доказателство за това е интензивно засилената германска контраразузнавателна дейност на Балканите след февруари 1943 г. Верен на стила си, Борис III не е осведомявал никого за тези свои действия (с изключение може би на някои по-интимни разговори със сестра си княгиня Евдокия, и то само като намек). Царят продължава обичайният си маниер на оплаквания, привидни „разговори“ с дъновисткия последовател Лулчев, изказвал е „желание да абдикира“, когато му е „преливало над козирката“ или да бъде свален от неприятелски самолет, прелитайки над Карпатите и пр., и пр. Всичко това обаче е било най-вероятно камуфлаж за един системно изграждан и с чувство за отговорност подготвян завой в българската външна политика. Могат да се споменат незабележими на пръв поглед подробности, които показват този гъвкав начин на реагиране и опериране от страна на цар Борис. Достатъчно е да споменем само един, станал в последния месец на живота му.

На 9 август 1943 г. при последната покана на Хитлер за среща с царя в германската главна квартира Волфшанцен в Източна Прусия, немският пълномощен министър Бекерле е предал предложението на Фюрера, пътуването на царя с личния самолет на Хитлер да стане на 13 август. Царят е приел това предложение в кабинета си, след като е прегледал личния си бележник и е фиксирал в него датата. Веднага след срещата с пълномощния министър в Двореца, царят съобщава на секретаря си Балан точната дата на отпътуването. Три часа по-късно обаче той нарежда настоятелно на Балан да поиска отмяна на полета за следващия ден — 14 август. „Тринадесет и петък — не пътувам никога“ — заключил царят. Ако прегледате обаче дневника на царския влак, ще се убедите, че царят е пътувал неколкократно на „тринадесети и петък“. Явно, че в този миг той е прикрил с обичайното си демонстриране на „суеверие“ взето решение или получена информация в тези три часа. Дата „13 и петък“ той е видял още когато е записвал в бележника си поканата на Хитлер в присъствието на Бекерле. Забележително е, че Борис III е получавал много често информация не посредством секретарите си, а чрез лична връзка с определени източници, останали известни само нему. Вероятно връзката с такъв източник и получената информация е станала причина за промяна датата на отлитането.

Във връзка с това заслужава да се отбележат два, също така на пръв поглед незначителни, факта. На 13 август 1943 г. рано сутринта според документите на пропускателния пункт Свиленград, в страната е влязло лицето Любен Пулев, напуснало България на 2 август. Вечерта на 13 август царят е разговарял с княгиня Евдокия (която по това време е била на почивка във Варна при приятелите си Станчови) по телефона в особено добро настроение и в дългия разговор на два пъти е повторил фразата: „Кока, мисля, че ще спасим положението без съществени загуби“.

На следния ден след завръщането си от Главната квартира на Хитлер, царят е посетил уважавания от него някогашен началник на тайната канцелария на баща му Добрович, който е бил болен на легло и в дълъг разговор му е описал драматичното си посещение при германския канцлер, отпора, който е дал срещу настояването за включване на българската армия във войната и е подчертал: „След страхотна борба ръцете ми са развързани. Хиляда деветстотин и осемнадесета година няма да се повтори…“

На 23 август, понеделник, след като е бил предните дни на Царска Бистрица и Мусала (оплаквайки се от тъпи болки в сърдечната област), по време на обяда в Софийския дворец, получил драматичното начало на своето заболяване, което приключва на 28 август в 16 ч. и 22 мин. със смъртта му.

Упованието на българина в способността на Борис III да изведе успешно страната от настъпващия злополучен край на войната е било толкова силно, че смъртта му се приема и преживява от всички слоеве на народа ни като истинска национална трагедия.

От всички исторически сведения появили се досега личи съвсем ясно, че последната среща на цар Борис с Хитлер във Волфшанцен, ако не е била последна външнополитическа акция в живота му, без съмнение е бележела началото на нов политически ход — сложен, рискован и жизнено наложителен за спасението на България. Можем само да гадаем за това, което е предстояло да се случи, но съдейки по последователната и мълчалива решителност на Борис III, можем да бъдем в значителна степен сигурни, че страната ни, най-вероятно отново на гребена на вълната, е можела да се добере до спасителния бряг. Нещо, което щеше да спести горчивата чаша, изпита от народа ни глътка по глътка през изминалото близо половин столетие.

Беглите сведения за разговорите, които царят е водил след последното си завръщане от Германия и броени дни преди смъртта си, късите и категорични реплики, с които синтезирал мъчителните си мълчаливи мисли, показват, че българският цар е имал вече в съзнанието си представата за това, което е трябвало да осъществи в пламналия от разрушения и пожари свят за спасението на страната и народа. Върховно напрежение пред решителна стъпка, която подобно на историческите прецеденти със Симеон I и Самуил, най-вероятно е допринесло за фаталния край на живота му.

Достатъчно е да имаме дори бегла представа за съотношението на силите, ожесточеността на схватките, изострените до крайност интереси на всяка една, не само балканска, но и европейска страна, за да разберем поне отчасти проблемите, пред които е бил изправен Борис III в горещите августовски дни на 1943 г.

За такова изпитание е било необходимо преди всичко разум, хладнокръвие и дипломатическа гъвкавост. Черти, присъщи на характера на Борис III, макар и умело прикрити от една привидно деликатна и кротка душевност. Капан за наивници и фалшификатори на историята, които съзнателно и несъзнателно се опитват в продължение на десетилетия да ни го представят като колеблив и едва ли не суеверен владетел.

Така или иначе, 28 август 1943 г. се оказва фатална дата не само за Борис III, но по всичко изглежда и за съдбата на неговия народ.

Смъртта на царя изменя до голяма степен и фона на политическата обстановка у нас. Нито опозицията, нито правителството и правителствените среди са имали личност, която поне отчасти да поеме огромния политически товар, носен от Борис III.

Съгласно конституцията е трябвало да бъде избрано Регентство за малолетния цар Симеон II. Пак според консти туцията това трябва да направи Велико Народно събрание. Поради обстоятелството, че България е воюваща страна и към границите й приближават военни фронтове, правителството решава избора на регенти да бъде извършен от XXV ОНС. Преговорите за състава на Регентството се водят енергично дни наред и накрая се постига компромис, като за регенти са определени княз Кирил Преславски, Богдан Филов и генерал Никола Михов.

След утвърждаване на Регентството, за министър-председател е избран дотогавашният министър на финансите и бивш директор на Народната банка — Добри Божилов.

За съжаление Регентството и правителството седмици и месеци наред след утвърждаването им се занимават с вътрешно-политически и административни въпроси и започнатата подготовка от цар Борис за обрат във външнополитическата ни ориентировка остава без развитие.

В есента на 1943 г. в Техеран се провежда среща-конфе-ренция на тримата ръководители на съюзните велики сили — Рузвелт, Чърчил и Сталин. На Техеранската конференция предложението за незабавно откриване на „втори фронт“ чрез англоамерикански десант на Балканите е отхвърлен с активната помощ на Сталин (такава възможност му отнема дефинитивно достъпа до Балканите, тъй като съветските войски са все още между Дон и Днепър). Макар и със закъснение, тази информация достига до българското правителство и това довежда до още по-голямо безразличие по отношение на основния въпрос, който стои тревожно пред страната — започване на преговори за промяна на външнополитическата ориентировка. Това е основната и пагубна грешка на българското Регентство и правителство през есента и зимата след смъртта на царя.

Почувствали „вакуума“ в държавното управление след смъртта на цар Борис, и „легалната опозиция“, и привържениците на идеята, лансирана от Москва за „Отечествен фронт“, установяват помежду си контакти, но такова „общонационално“ представителство в ОФ (за каквото дотогава пледираше Коминтернът) сега вече не беше в угода на Москва. Именно от СССР наредиха да не се допуска съглашателство с „легалната опозиция“. Перспективите за болшевизация на България бяха вече такива, че включването на „легалната опозиция“ щеше да противодейства и забави този тъй желан от Москва процес. Така, „Отечественият фронт“ се превръщаше не в широк „народен фронт“, а в тясна левичарска организация под попечителството и прякото ръководство на комунистите.

Занимаващо се все така почти само с вътрешни проблеми, пропуснало началния тласък от лятото на 1943 г., даден от цар Борис за търсене на външно политически изход за положението на страната, Регентството и правителството на Божилов имат сякаш основна задача да не предизвикат с някоя нетактична стъпка недоволството и намесата на Берлин за принудително влизане на страната в преки военни действия. Липсата на авторитета на покойния цар ги правеше съвсем безпомощни във външнополитическата сфера.

В началото на 1944 г. Източният фронт се беше придвижил още по-назапад и в тежки боеве се движеше през Украйна и Белорусия. Англоамериканските сили в Италия напредваха на север. Бяха установени обаче няколко американски въздушни бази в Южна Италия и Либия, от където бяха извършени (в някои случаи със стотици самолети) тежки бомбардировки върху София (10. I, 30. III, 17. IV. 1944 г.) и някои големи български градове. При бомбардировките на София бяха разрушени около 12 000 държавни и жилищни сгради и бяха дадени 1828 жертви.

Целта на бомбардировките не беше военно-стратегическа, а имаше за цел „въздушен тероризъм“, с което се целеше дестабилизация на държавата, подпомагане на партизанското движение в Сърбия, Гърция и България и косвено улесняване придвижване съветските войски от изток.

Въпреки че София бе евакуирана, страната не бе дестабилизирана. Партизаните все така не можеха да си осигурят някаква „свободна територия“ в планините, макар и снабдявани с оръжие по въздуха от англоамериканските военновъздушни сили (които не се интересуваха, че снабдяват прокомунистически сили, стига да дойде за тях по-бързо краят на войната). Партизаните имаха възможност само за някои внезапни терористични акции в малки села и общини. Правителството предложи на няколко пъти амнистия при предаване на оръжието, но прохитлеристката коалиция търпеше поражения и това укрепваше все повече духа на излезлите в Балкана, с надеждата, че скоро ще имат властта в ръцете си. Тази надежда беше и основна причина за „масовизация“ на партизанското движение едва в последните месеци на нелегалната им борба.

При такива обстоятелства през зимата на 1944 г. и последвалите месеци правителството на Божилов създава специални жандармерийски части за справяне с нелегалните, започвайки безогледна борба със сравнително все още малкото, но разпръснати партизански формирования. В населените места е създадена и „Обществена сила“, която да организира самозащитата срещу партизанските нападения. Решени да унищожат партизанското движение преди Червената армия да достигне границите ни, властите предприемат наказателни акции, палене къщите на партизаните, разселване на семействата им, на заподозрените ятаци и пр.

Народът се почувства разделен, обезкуражен пред това, което го очакваше. Въпреки това обаче дестабилизация на управлението нямаше и правителството държеше властта здраво в ръцете си, непозволявайки не само по-чувствително агломериране на партизанското движение или пък създаване на толкова настоятелно заповядваната от Москва поне незначителна „свободна зона“ дори и в новоосвободените земи.

Червената армия обаче наближаваше към румънската граница и делтата на Дунава. Пропуснало месеци в бездействие по външнополитическата ориентировка, правителството на Божилов се видя в безизходност в навечерието на юни 1944 г.

Едва сега Регентството и правителството потърсиха възможност за излизане от губещата войната коалиция. Това трябваше да бъде извършено много предпазливо, защото съвсем наскоро Унгария бе окупирана от германски войски, поради съмнения в опити за постигане на сепаративен мир. На 1 юни 1944 г. регентите възложиха на Иван Багрянов — бивш министър на земеделието в правителството на Кьосеиванов (и като млад офицер флигел-адютант на царя) да състави ново правителство.

В програмата на новото правителство прочетена по радиото и в речта на външния министър (бившия български пълномощен министър в Берлин — Драганов) се даваше да се разбере съвсем ясно, че България ще търси пътища за излизане от войната и установяване нормални отношения с великите демокрации.

Това се налагаше още повече и от обстоятелството, че на 6 юни 1944 г. съюзните англоамерикански и френски освободителни войски бяха осъществили успешен десант при Шербур в Северна Франция и, преодолявайки прехваления от германците Атлантически отбранителен вал по бреговете на Франция, бяха започнали настъпление към Руан и Париж. Германската армия се оказа притисната на континента от три фронта. Използването на „тайните оръжия“ от мощен ракетен тип — V-1 и V-2 срещу Англия забави, но не можа да възпре напредването на съюзниците в Западна Европа.

Правителството на Багрянов започна със същата грешка, както предшестващото го правителство. Преди да потърси пътища за излизане на страната от положение на война със Запада (губейки всъщност ценно време), то се зае да урегулирва вътрешното положение в страната. То нареди да се прекратят преследванията на партизаните — тези, които предадат оръжието си, могат да се върнат като обикновени граждани по домовете си, а тези, които не желаят да се разоръжат можеха да останат в определени от тях зони, където щяха да бъдат снабдявани с храна и облекло по взаимно споразумение. По този начин правителството даваше възможност за спиране на братоубийствените конфронтации, избягване повече на безсмислени жертви и възможност чрез преговори България да бъде изведена от войната в последния възможен миг. Това обаче не беше в интерес на Съветския Съюз. С това Червената армия губеше възможността да проникне в България чрез война (както вече коварно това беше запланувано в Москва). Затова Съветският Съюз забрани всякакви преговори по този въпрос на комунистическите си представители у нас и нареди да се засилят стъпаловидно партизанските акции във всички възможни зони. Наредено беше също така на комунистическия учен-генетик Дончо Костов да откаже поканата на Багрянов за поста министър на земеделието. Активирани от Югославия и Съветския съюз, партизанските акции се разраснаха. Поставено при невъзможност за преговори с партизаните, правителството отговори с масова контраакция, при която жертвите нарастваха и конфронтацията сред народа се увеличаваше.

Едва сега регентите и правителството решиха да възложат тайна мисия на бившия председател на Народното събрание Стойчо Мошанов за преговори със съюзниците в Цариград и Кайро.

В средата на август Трети украински фронт на Червената армия осъществи успешно Яш-Кишиневската операция и навлезе в Румъния. На 23 август 1944 г. бе извършен преврат в Букурещ с помощта на крал Михай и Румъния обяви своята капитулация. Съветските войски достигнаха Дунава и българската граница.

От Москва се надяваха на подобен преврат и в България, но фактически сведенията от София не даваха никакви изгледи за такава възможност. Вярно е, че Багрянов беше преговарял с Берлин за изтегляне на всички намиращи се в страната германски части и беше наредил обезоръжаването на прехвърлящите се от Румъния в България германски военни.

Потискащото беше, че съобщенията от Стойчо Мошанов не бяха никак окуражителни. Съюзниците приемаха като крачка за сключване на примирие изтегляне на Българския окупационен корпус от Сърбия и настояваха за безусловна капитулация и пълно изтегляне на българските войски от новоосвободените след 1941 г. населени с българи територии от Гърция и Югославия.

Правителството на Багрянов не можеше да се съгласи с такива условия, оказа се в безизходица и подаде оставка. През август, най-сетне, стана факт ръководно тяло на дирижирания от комунистите Отечествен фронт, съставен от привърженици на комунистическата партия БРП (к), БЗНС „Пладне“, левите социалдемократи и, разбира се, политическия кръг „Звено“. Опитите да се постигне споразумение между ОФ и „легалната опозиция“ оставаха безплодни, поради „ветото“ от Москва. Съветският съюз готвеше следващата и последна своя стъпка по отношение на България — обявяване на война и окупиране на страната.

При това положение Регентството, след тридневни преговори, възложи на Константин Муравиев (бивш министър на войната в кабинета на Стамболийски и негов племенник), да състави правителство, в което при обявяване на декларацията му влизаха „десни“ земеделци, народняци и демократи. Бяха оставени места за представители н „Отечествения фронт“. Дори един от тези представители Петко Стайнов (дотогава потомствен народняк) бе „приел“ участие в кабинета, но на 1 септември отказа поради нареждане от Москва до БРП (к) и подопечния й ОФ да прекратят категорично всякакви преговори с „легалната опозиция“.

С първите решения на правителството се ликвидираха националистическите организации, ликвидира се жандармерията, даде се амнистия на партизанските отряди, обяви се пълен неутралитет във войната между Германия и западните велики сили, отмениха се антисемитистките закони, разтурено бе XXV ОНС с обещание за скорошни свободни избори. Богдан Филов бе принуден да подаде оставка като регент. Продължаваше разоръжаването на единични намиращи се на територията на България германски военни чинове.

След прегрупиране на войсковите си съединения на българската граница, Съветският съюз обяви на 5 септември война на България (с която през цялото траене на войната бе поддържал редовни дипломатически отношения и бе използвал легацията си в София като център за разузнаване и диверсия) в най-критичния момент за съдбата на страната. Изненадано от тази бруталност и при безнадеждното положение на преговорите на Стойчо Мошанов в Кайро, правителството на Муравиев скъса дипломатическите си отношения с Германия и започна преговори за примирие със СССР.

В навечерието на всички тези, протичащи с главоломна бързина събития (на 26 август 1944 г.) БРП (к) бе издало поредното си Окръжно № 4 за незабавно избухване на въстание. Дните обаче течаха, без комунистите да могат да направят нищо за вземане на властта. Дори обявената от СССР война не даде промяна на положението. На 6 септември бе обявена стачка на трамвайните служители в столицата (но в разрушената столица трамваите и без друго нямаха никаква съществена функция), обявени бяха и стачни действия и в някои провинциални градове — Пловдив (тютюноработници), Перник (миньори), Габрово и Асеновград, но резултат не се получаваше. Правителството, държавните учреждения, армията и полицията функционираха в пълен обем и напълно нормално. На 7 септември бе насрочен митинг на площада при гарата, но полицията не го разреши и не го допусна. Недалеч оттам при стълкновение бе убит комунистическият функционер Петър Топалов-Шмит.

Часове, а вече и дни течаха след обявяването на война от Съветския съюз. Положението в страната обаче продължаваше да бъде в ръцете на правителството. Изпаряваха се надеждите на коминтерновските дейци в Москва, че с обявяването на война от СССР, властта в страната ще бъде взета от „Отечествения фронт“, който непосредствено след това трябваше да „помоли“ Червената армия да „спаси“ българския народ. Познат похват за „непорочна инвазия“ от страна на тоталитарните държави — Германия, Съветския съюз, Италия.

В България обаче това не можа да бъде осъществено, въпреки големите желания на Москва в това отношение. На 8 септември съветските войски вече маршируваха на българска територия и танковете им вдигаха прах по пътищата. Правителството на Муравиев бе дало разпореждания да не се оказва никаква съпротива от страна на българската войска. Същевременно, считано от 20 ч. на 8 септември, България обяви война на Германия. В определен момент се оказахме във война с всички велики сили. Парадоксално положение, което хода на събитията наложи за страната ни. Въпреки това и на 8 септември властта на Отечествения фронт оставаше само пожелание за комунистическите ръководители от Москва.

При това положение и при наличието на окупиращата България Червена армия, „ръководното ядро“ на Отечествения фронт влезе в тайни преговори с военния министър Иван Маринов, който „прие“ да съдейства за провеждане на преврат в ранните часове на 9 септември. С негова помощ бяха „ангажирани“ прокомунистически функционери в дежурния екип на Министерството на войната (в което квартируваше правителството и Генералният щаб) за вечерта на 8 срещу 9 септември. За помощ разчитат на Прожекторното отделение при Противовъздушния полк край София (което трябваше да заеме Военното министерство), учебната войнишка рота на Военното училище (определена за Централна поща и Телефонна палата). Инженернощурмовата дружина бе определена за Централна гара. В последния момент се разчита и на части от Бронираната бригада.

Това обаче все още се струва недостатъчно за заговорниците, начело на които отново са застанали Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Димо Казасов, но вече като изпълнители на ЦК на БРП (к). Тъкмо заради това бъдещите „революционери“ прибягват към последното „най-сигурно средство“ за заемане на властта. Влизат в преговори с Дирекцията на полицията и въз основа на поетото задължение да не се извършват насилия и репресии срещу полицейските чинове, сключват с главния директор на Българската полиция „джентълменско споразумение“ от 20 ч. на 8 септември полицията в цялата страна да се прибере в участъците. (Споразумението обаче е фактически едностранно, тъй като още от следващия ден след взимане на властта започна унищожаването по физически път на подчинилите се на споразумението полицаи).

По този начин на смрачаване на 8 септември улиците на населените места в страната са обезоръжени и свободни за започване на „героичната революция“ на неуспялата да заеме властта комунистическа партия, дори и при наличието на съветски войски в страната. Легенда, която комунистическите „историографи“ измислиха по-късно за „храбрия Янко“ и неговото „ръководство“ в развитието на събитията, убедителна само за раболепното им въображение, което през 60-те и 70-те години трябваше да превръща „генералния секретар“ в „основна фигура“ на деветосептемврийската нощ.

Нещата стоят съвсем по друг начин. С помощта на ренегата военен министър и на дежурния екип във Военното министерство и посочените по-горе войскови части, привлечени по команден път, превратът бе осъществен на 9 септември между 3 и 4 часа сутринта без да гръмне пушка.

В 6 ч. и 25 мин. по радио София, станалият вече класически превратаджия на България Кимон Георгиев, определен за министър-председател, прочете обръщението на новото ОФ правителство. Една партия, превърнала се през последния четвърт век в „пета колона“ на чужда сила в страната ни, най-после се добра до креслата на властта. След години комунистите щяха да обявят това безславно „присвояване“ на властта най-напред като „въстание“, а след това и като „социалистическа революция“.

Слушах дрезгавия глас на Кимон Георгиев, четящ декларацията в изгрева на това необикновено слънчево утро на 1944 г. всред развалините на София, пред жалките обгорени останки на една вестникарска будка, където около десетина възрастни мъже чакаха да пристигнат „Зора“, „Заря“ или „Утро“. „И тези ще са от ден до пладне…“ — каза някак небрежно един от чакащите. Никой не отвърна нищо. Тогава между овъглените стени на будката провря брадясалата си глава притежателят й. Огледа се наоколо, сякаш чакаше някого, и с провлачения, размазан глас на паралитик произнесе три думи: „Бич Божий идва…“ На малкото площадче думите му отекнаха като прокоба от небето. В по-малко от пет минути, всички потънаха тихомълком из развалините на околните улици. Очите ми на шестнадесетгодишен хлапак за пръв път бяха доловили непознат дотогава смут по лицата на тези хора, прекарали войните и метежите в страната си. Знаеха кой окупира България, кой идва на власт, но предполагам, че не знаеха какво точно ще настъпи в следващите дни. Мислех си понякога, че никой от тях не е допущал, че това, което започваше в тази още безлюдна утрин, щеше да обрече живота на три човешки поколения.

Вестници така и не пристигнаха. Чак следобед тук-таме се появи на един-единствен лист вестникът на новата власт — „Отечествен фронт“.

Детството и юношеството си прекарах в работнически квартал. Семейството ми беше свързано с най-висшите кръгове на българската общественост. У нас се говореха два западни езика, затова нямах нужда от образование в „елитно“ езиково училище. Закон в нашия дом обаче беше да имам за приятели децата от квартала и да уважавам хората, които изкарваха прехраната си с тежък черен труд. Учих в порутеното квартално училище и почти 80% от съучениците ми бяха синове на черноработници. Бях свидетел как демагозите от партийните централи печелеха привърженици сред тези нравствено чисти и обрулени от живота пролетарии, обещавайки им „райските селения на комунизма“. Животът ми още отначало ме беше научил да знам „две и двеста“. Виждах фактите с очите си. Затова и по-късно трудно някой можеше да ме убеди в преимуществата, осигурявани от социалистическия строй тъкмо за работническата класа.

При този бегъл преглед на обстоятелствата довели до завземането на властта на 9. IX. 1944 става съвсем ясно, че комунистическата партия, дори и зад маската на Отечествения фронт (и включените в него прокомунистически сателити) никога не можеха да установят своя власт в България без присъствието на съветски войски в страната. Не напразно комунистическите идеолози и лидери, признавайки тази истина като благодарност към Москва, я потвърждаваха непрекъснато до последни дни на диктатурата си през 1989 г.

Правителството на Кимон Георгиев, съставено от представители на БРП (к), БЗНС „Пладне“, политическия кръг „Звено“, на левите социалдемократи и двама „независими“ (Петко Стоянов и Димо Казасов, който след всички възможни „метаморфози“ се бе превърнал най-после и в „независим“), обяви война на Германия (въпреки че такава беше вече обявена от правителството на Муравиев на 8 септември), пусна всички затворници (политически и криминални) и декларира, че идва на власт, за да възстанови конституционните права на българския народ осигурени от Търновската конституция.

Всъщност на самия 9. IX. 1944 г. то извърши последователно два абсолютно противоконституционни акта. След като принуди регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (избрани поне от Обикновено народно събрание) да подпишат указа за назначаване на превратаджийс-кото правителство, същото това правителство, в същия ден, с едно най-обикновено министерско постановление уволни регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (Богдан Филов бе подал оставка на 8 септември) и с второ, също така най-обикновено министерско постановление, назначи за регенти: проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и комуниста Тодор Павлов. Оттук нататък всички последващи нормативни актове бяха подписвани от нелегитимно назначено върховно тяло.

Преговорите за примирие, пропаднали в Кайро, прехвърлили се в Лондон щяха да получат своето приключване в Москва.

Без забавяне обаче, цялата непокътната българска армия, заедно със запасните набори, бе хвърлена във войната срещу немците под командата на Трети украински фронт. Трябваше да бъде „освободена“ Македония (за да я предадат на титова Югославия) и да попълва с кръвта си армията на маршал Толбухин към Белград.

Докато на 17 септември в големия хол на Съдебната палата (единствената запазена от бомбардировките просторна зала) Кимон Георгиев четеше програмната декларация на отечественофронтовското правителство, обещавайки ред и законност, комунистите, които бяха заели Вътрешното министерство, осъществяваха вече дейност „на широк фронт“. Лидерите им от нелегалната дейност, имали „взимане-даване“ с полицията, претърсваха и ликвидираха всички компрометиращи ги документи, а останалите дейци — партизани, политзатворници, ятаци и помагачи, към които „услужливо“ и „предвидливо“ се бяха присъединили и пуснати от затвора криминални престъпници, с червени ленти на ръкавите — от заник слънце до ранни зори — вършеха най-големия геноцид на българската интелигенция (участвала или неучаствала в политическия живот). Не малко хора бяха избити дори само заради това, че бяха помагали на един или друг „борец“ от ОФ и знаеха компрометиращи факти за някои от тях.

В продължение на кървавите септември и октомври 1944 г., та дори и до края на годината, „изчезнаха“, или казано с разбираеми думи — бяха избити — над 26 000 души (само тези преброени по обявленията на наследниците им в „Държавен вестник“). Касае се само за хора, които са имали наследници и се е налагало обявление в „Държавен вестник“. В това число обаче не влизат още хиляди и хиляди, които не са имали наследници и не се е налагало обявление в „Държавен вестник“. Всеки, който желае да провери тези данни, може да стори това от течението на „Държавен вестник“ през годините непосредствено след „деветосептемврийската победа“.

Някои от избиваните без съд и присъда бяха по-късно включвани в списъците на получилите смъртна присъда от т.нар. „народен съд“ (всъщност „партийни трибунали“), които произнасяха присъдите си въз основа решения на партийните и ОФ комитети. Целта на това „включване“ на „мъртви души“ в съдебни процеси беше да се обсеби имота им.

Наредбата-закон за „народния съд“ бе издадена в края на септември 1944 г. далеч преди да бъде сключено примирие (на чиито клаузи се обосноваваха по-късно за създаването на такава институция), преди да приключи войната и съдебните дела започнаха да бъдат разглеждани (по бързата процедура) още от 1 януари 1945 г., за да се предотврати намесата на световната общественост, заета по това време с бурните събития от края на войната. Създадени бяха 68 състава на „народния съд“ — 4 върховни и 64 областни. Тези народни съдилища на малка и фактически невоювала България издадоха и изпълниха 2730 смъртни присъди само в някакви 2–3 месеца — преди приключване на войната. На смърт бяха осъдени и бяха разстреляни регентите, „дворцовите съветници“ (мнозинството от които обикновени чиновници в Двореца, изпълняващи канцеларска или протоколна дейност със заплата не по-висока от средната на банков чиновник), цели правителствени кабинети, 67 народни представители, 47 генерали и полковници, както и редица други по-дребни и от местна величина служебни лица (интелектуалци, търговци, учители, свещеници, дори обикновени занаятчии). Оправданието на инициаторите и изпълнителите на съдебната разправа под формата на „народен съд“ обикновено се позовава на обстоятелството, че е имало клауза в съглашението за примирие, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва (а Наредбата-закон за „народен съд“ е издадена преди това — в края на септември 1944 г.) за „задържане и съдене на лица, обвинени във военни престъпления“. Всъщност клаузата е: за „съдействие за задържане и съдене на лица, извършили военни престъпления“. „Военните престъпления“ са квалифицирани ясно и точно в международното право и съответните международни конвенции. В големия Нюрнбергски процес, проведен тъкмо въз основа на тази клауза и то както се изисква, след приключване на войната, беше поставена на подсъдимата скамейка цялата хитлеристка партийна и военна върхушка и бяха произнесени и изпълнени „всичко на всичко“ 12 смъртни присъди.

Така наречените „народни съдилища“ в България нямаха нищо общо с тази клауза, както искат да оправдаят гузната си съвест някои понастоящем. Те имаха за цел кървава разправа с инакомислещи интелектуалци, обезглавяване на българското общество. Другата основна цел беше страхът, който трябва да смрази всеки опит за свободно мислене и да превърне нацията и обществото в послушно и безропотно народонаселение. Страхът, започнал от есенните месеци на 1944 г. и продължил под една или друга форма през следващите години на тоталитаризъм, създаван с всички допустими и недопустими средства, беше и остана и до края най-мощното оръжие на диктатурата.

При произнасяне на 9155 присъди на „народните съдилища“ обаче имаше и една чисто меркантилна цел за определени управляващи елементи. Почти при всяка присъда фигурираше и конфискуване на голяма част (а в повечето случаи на цялото) движимо и недвижимо имущество, глоба от 5 милиона (да му мислят наследниците откъде ще ги съберат) и други допълнителни постановления. Именно конфискуването на недвижимите имоти на осъдените (някои от тях избити тъкмо заради това) ставаха месеци или години по-късно (срещу смешно ниско „заплащане“ на държавата) собственост на „силните на деня“, някои от които бяха участвали в произнасянето на присъдите и изпълнението им. Това обстоятелство е и едно от основните, поради което през 1989 г. техните наследници и приемници се стремят с всички сили да не допускат анулиране на наредбата-закон за т.нар. „народен съд“.

През тези месеци българската войска, след тежки сражения при Страцин и Бяла паланка, се насочи към Скопие и Ниш, през където се изтеглиха и последните германски части на „Егейската армия“. Давайки хиляди жертви по пътя си, българските полкове се придвижваха към целите си не за друго, а за да предадат властта в Македония на тито-вите партизани. Цялата комунистическа и прокомунистическа пропаганда по това време заблуждаваше народа ни, че това се налага за признаването ни като „съвоюваща страна“ срещу Германия, въпреки че самите съветски военнокомандващи не даваха никакви уверения за това.

Още преди подписването на съглашението за примирие в Москва (28 октомври) бе наредено като предварително условия от присъстващите представители на Съюзниците в София, в 15-дневен срок българските войски да напуснат териториите на довоенна Гърция (оставяйки там огромно българско имущество). Предложението на някои офицери от българския Генерален щаб Съветският съюз да окупира Беломорието (окупирайки практически цяла България) и по този начин при мирните преговори да се преговаря за изпълнение на чл. 23 от Ньойския договор (даващ право на икономически излаз на Бяло море на България) бе отхвърлен безапелационно както от съветското командване, така и от новите прокомунистически началници в Генералния щаб. Целта беше — Берлин! А не съдбата на България.

По това време, на 9 октомври 1944 г. се осъществи среща между Уинстън Чърчил и Сталин в Москва. В един „безобиден“ разговор, двамата големи уредиха след няколко задрасквания върху кутия от цигари „сферите на влияние на Балканите“. Чърчил предлага Великобритания заедно със САЩ да разполага с 90% влияние в Гърция, с 50% в Югославия, с 25% в България и с 10% в Румъния. Сталин поиска англоамериканското влияние в България да бъде 10%. Накрая се споразумяват 20% англоамериканско влияние и 80% съветско.

Англоамериканците обаче няма да видят и един процент свое влияние в окупирана от съветските войски България. От 29 ноември 1944 г. България се поставя под разпорежданията на Съюзна Контролна комисия (СКК), чийто председател е маршал Ф.И. Толбухин, но фактически се ръководи от зам.-председатели генерал-лейтенант А.И. Чере-панов и контраадмирал Н.О. Абрамов. Официалните отношения на СКК с българското правителство се поддържат само чрез ръководството на СКК. Останалите членове на СКК — ръководителите на военните мисии на САЩ и Великобритания — съответно генерал-майор Д. Крейн и ген. майор У. Оксли — нямат право да се обръщат към правителството на България самостоятелно по каквито и да било въпроси и практически остават само фигуранти в комисията. В съглашението за примирие обаче, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва от българска страна от Петко Стайнов, външен министър и ръководител на делегацията, Добри Терпешев (БРП (к)) (комунистите не са се постарали да изпратят дори по-сериозен свой представител за съдбоносното за страната подписване; приема се, че са предварително съгласни с всичко, което СССР разпореди), Никола Петков (БЗНС) и Петко Стоянов („независим“) — не се споменава нищо за участие на България във войната срещу Германия (в същото време, когато стотици български синове падат по бойните поля). Отбелязва се само, че България е спряла военните си действия срещу Съветския съюз (такива бойни действия изобщо не са провеждани). Не е фиксирано бъдещото участие на България във войната, нито се споменава нещо за такова участие. С една дума, стотици и хиляди жертви на българската войска са не за друго, а за предаване на Македония и Западните покрайнини на титова Югославия и са отишли съвсем напразно. Българската делегация е скрепила този факт с подписа си, но българският народ нищо не е знаел за тези подробности. Напротив, комунистическите вестници и агитатори продължават да разпространяват на всеослушание, че жертвите и участието във войната (която по подобие на съветската помпозна терминология ще бъде наречена „отечествена“ сякаш войните за освобождение и обединение на българския народ са били „безотечествени“) са абсолютно необходими за признаването на България за „съвоюваща“ страна срещу Германия под лозунга: „Всичко за фронта, всичко за победата!“

Назначеният в армията политкомисарски апарат (по-мощник-командири по политическата част, най-често незапознати с военното дело партизани и комунистически функционери) започва да извършва самоволни разпореждания и политически чистки на кадрови офицери, дори и на фронтови поделения, което налага приемането в края на ноември 1944 г. на т.нар. Четвърто постановление (взето без присъствие на комунистическите министри на заседание на Министерския съвет). БРП (к) и Отечественият фронт, които виждаха в това постановление опит да бъде спасено „реакционното офицерство“ (което всъщност проливаше кръвта си по бойните поля твърде далеч от България), организира масови митинги и протести и използвайки влиянието на Съюзната (всъщност съветска) контролна комисия наложи отмяната на постановлението.

В държавната администрация се извършваха също така поголовни „чистки“, като на някои възлови места се поставяха комунистически функционери със съвсем ограничено образование. Във връзка с това се издава Наредба закон за „временно отменяване на служебния и образователен ценз на държавните служители“. Директори на държавни предприятия стават дори хора с незавършено основно образование.

За да се поставят под контрол уволнените от служебните им места, родствениците на засегнатите от „законите на народната власт“, както и за да се респектира останалата част от обществото, се създава Наредба-закон за „трудововъзпитателните общежития“ (зловещите концлагери) и „за политически опасните лица“ на 20. X. 1944 г. Малко по-късно вътрешният терор се разширява чрез Наредба-закон за защита на народната власт от 26. I. 1945 г.

В края на ноември 1944 г. завършва Първата фаза от войната, която България води срещу Германия. Германците се бяха изтеглили далеч на север към Белград и както войниците ни, така и офицерите се готвеха да се приберат в страната.

Правителството се беше убедило, че нито съюзниците, нито СССР признават България за „съвоюваща“ страна. Въпреки това под влияние на БРП (к) и Отечествения фронт, в края на ноември бе сформирана Първа българска армия в състав от над 100 000 бойци и голямо количество бойна техника, която под командването на прокомунистическия бивш „звенар“ генерал Владимир Стойчев бе дислоцирана на запад от Белград по протежение на река Драва. За пръв път в Третото българско царство български войски се биеха извън българска етническа територия в тежки зимни боеве. Това доведе до брожение сред българските войски и опити за явно неподчинение под лозунга „мир, хляб, свобода“. Акциите сред войниците се подготвяха и по указание на обявяващия се все по-определено срещу комунистическата хегемония земеделски водач ГМ. Димитров (Гемето), който пръв успя да види и да реагира на „капана“, в който бяха попаднали неговите съидейници. Заместник-командирският и политическият апарат обаче, както и специалните служби в армията, с помощта на съветските политкомисари се справиха с тези „затруднения“ и през февруари вкараха Първа българска армия в тежки боеве при Драва-Мур, където бяха дадени извънредно големи загуби в жива сила. Съветското главно командване поздрави в свои комюникета бойните качества на българската войска, но съветското правителство не споменаваше нищо за признаване на България като „съвоюваща“ страна.

През януари 1945 г. в Москва започнаха продължителни и трудни търговски преговори между делегации на СССР и България. Те завършват едва в края на март и въпреки съпротивата дори на комунистическия представител Трайчо Костов (това ще му струва скъпо след няколко години) са съвсем неблагоприятни за България. Народният комисариат на външната търговия на СССР е наложил невероятно ниски цени на българските стоки (практически вземат на безценица цялото ни налично количество тютюн и розово масло, включително и всички запаси от злато в Народната банка) и налагат търговски монопол върху цените на нашите суровини. В замяна на това ни продават свои продукти (метали, петролни продукти, химикали) на цени далеч по-високи от международните. Загубите за България от тази сделка възлизат на над три милиарда лева. Необходими са многократни протести и молби от софийското правителство, за да се смекчат някои от тези непосилни и жестоки за българската икономика условия.

Огромни трудности са налице и при осъществяване на пратките и доставките, тъй като над 14 000 вагона на БДЖ са предоставени за обслужване на съветските окупационни войски в България (и голяма част от тях са изнесени от страната), а други 6000 покрити вагона са иззети от съветското командване и са прехвърлени безвъзмездно в Румъния и Унгария, където се водят съветска собственост. Единствените три оцелели български кораба са взети от СССР като „трофейно имущество“. Като „трофейно имущество“ е обявен и присвоен и единствения „плаващ док“ на България във Варна — построен с германски материали, но заплатен с български средства и представляващ перфектна българска собственост.

Първа българска армия, намираща се вече далеч в Австрия, води тежки и кървави сражения чак до 14 май 1945 г., независимо че Германия подписва акта за капитулация на 9 май в Берлин. В тази война само за няколко месеца България загубва 34 648 свои синове (почти толкова, колкото в освободителната и обединителната за народа ни Балканска война) и бяха разходвани над 160 милиарда лева, почти целия годишен национален доход на страната.

Особено тежко върху икономиката на страната се отразяват разходите, които страната прави за издръжката на съветските военни части, окупирали страната ни въз основа съглашението за „примирие“ в Москва. Огромни български средства (не под форма на репарации и контрибуции, защото мирният договор още не е подписан, а с оглед укрепване титовата власт в Югославия) надвишаващи 5,6 милиарда лева са отпущани на Белград само до 9 май 1945 г. Заедно с това на територията на Югославия се изпращат огромни количества въглища (в зимата на 1944/1945 г. на обикновените български семейства се отпущат само по 20 кг въглища на седмица), суровини за промишлеността, оръжие и екипировка за новосформираните части на титовата армия, строителни материали и хранителни продукти. Над 11 000 сръбски деца бяха приети у нас с осигуряване храна, облекло и подслон. Бяха изчерпани до дъно резервните складове, които невоювала България бе натрупвала до 9. IX. 1944 г.

Издръжката от България на съветските окупационни войски, съгласно съглашението за примирие подписано в Москва, възлиза само до 30 юни 1945 г. на 23 295 922 715 или словом: двадесет и три милиарда, двеста деветдесет и Пет милиона, деветстотин двадесет и две хиляди и седемстотин и петнадесет лева. При това съветските окупационни войски остават в България не до 30. VI. 1945 г., а до края на 1947 г., след ратификация на мирните договори.

Ялтенското споразумение (11 февруари 1945 г.) между Рузвелт, Сталин и Чърчил открива възможност за народите на бившите сателитни държави на Оста да разрешават своите вътрешнополитически проблеми по демократичен път, но фактически сферите на влияние на Балканите са вече определени още на 9 декември 1944 г. от Сталин и Чърчил и Ялтенското споразумение установява едно състояние, при което България е 100% под съветско влияние и окупация. С пряката помощ и под пряката защита на Червената армия, комунистите са заели ключови позиции и продължават да разширяват присъствието си във всички етажи и формации на властта.

Към следващата част или към съдържанието

Петър Константинов История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 (17)

Метаданни

Данни

История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001

Информация

История

Сваляне / Връзки

ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Петър Константинов
История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 (17)