Жан Фроасар
Хроники (20)

ГАЛСКИЯТ ПРИНЦ СЕ ОТЛИЧАВА

Грозна и страховита бран се разрази нея събота между Броа и Креси. Много ратоборни подвизи се извършиха, знайни, ала и незнайни, тъй като твърде късно се захвана битката. Това най-вече бе във вреда на французите, защото по мръкнало мнозина рицари, бойци и щитоносци изгубиха своите сеньори и предводители. Заскитаха се из полето, без да знаят накъде отиват, и за зла чест нерядко налитаха на англичани. Знайте прочее, че ако трите дружини на краля на Англия се бяха обединили и ако заедно бяха подгонили французите, последните, колкото и да бяха многочислени, щяха до един да попаднат в плен или да погинат. Почти неизвестно е как са се сражавали онези, които положиха кости на бойното поле, а именно: граф Шарл Алансонски, брат на краля на Франция, граф Луи Дьо Блоа, техен племенник, граф Луи Фландърски, херцогът на Лотарингия, граф Дьо Аркур също находящ се всред тях, граф Д’Омал, един от свещеноначалниците на френската църква, и мнозина други. На такива люде и на приближените им подобава да извършат най-бляскави бранни подвизи, ала мълвата бе донесла само някои от тях до онези, които аз разпитвах. За такива работи истината се научава по-скоро от победителите, нежели от победените. Те са разполагали с време спокойно да вникнат в онова, което наблюдават, и да си съставят цялостна представа за разлика от бягащите, които, падайки и ставайки, са мислели само как да спасят кожата.

Горепоменатите велики сеньори на Франция, които в името на честта и на дълга се хвърлиха в бой, и многобройните доблестни бойци, рицари и щитоносци на служба при тях и под тяхно разпореждане било като най-близки техни придружници или знаменосци, било като лична гвардия и телохранители, цялата тази внушителна маса неизбежно вся ужас с появата и настъплението си. Телохранителите на галския принц при вида на връхлитащото ги безчетно войнство побояха се и намислиха да изпратят вест до Негово Величество баща му, находящ се на връхнината с вятърната мелница зад тях. Така и сториха. Кралската дружина бе защитена в тила си от як плет и до нея можеше да се достигне само отпреде. Оттам и премина рицарят, когото граф Уорвик проводи да призове краля на помощ на сина си, въпреки че първата и втората дружина се бяха обединили. Сториха път на пратеника, той заговори на краля и му каза:

— Скъпи сър, явявам се тук по волята на охраняващите сина ви, принца. Те се опасяват, че французите ще ги сломят, защото са твърде много.

На това кралят отговори:

— А син ми как се чувствува?

— Слава Богу — отвърна рицарят — здрав и читав е и с висок дух.

Кралят рече:

— Тогава вървете, върнете се при тези, които ви изпращат, и кажете им от мое име, че е дошъл часът юношата да заслужи рицарските си доспехи и недейте ме безпокои, докато има сили с десницата си да държи и да върти меча, понеже — ако е угодно Богу и на свети Георги — този ден ще му донесе победа.

След тези слова пратеникът пое обратно.

А сега да ви кажа защо кралят отговори така. От местонахождението си той и приближените му почти обхващаха с поглед французите и бяха забелязали, че разположението и движението им са тъй неблагоприятни и неизгодни за самите тях, че по-зле не би могло и да бъде, и понеже те прииждаха на пълчища и се хвърляха слепешката в боя, обричаха се на сигурна погибел.

[…]^[1]

Тогава кралят му рече:

— Мили ми синко, да даде Бог все така да продължавате. Вие сте мой достоен наследник, тъй като с чест се представихте и както подобава.

При тези слова принцът се поклони доземи, като най-смирено върна приветствията на височайшия си баща и добре стори.

Знайте още, че силно се възрадваха в сърцата си англичаните, когато разбраха и научиха, че са овладели положението и денят им е завършил с победа. Чудо бе станало и въздадоха благодарствие Богу, който го бе сторил зарад тях, и не мигнаха до зори.

Неделя сутринта припадна тъй гъста мъгла, че на две крачки се не видеше. По заповед на краля и на маршалите отряд от 500 рицари и 2000 воини тръгна да обходи и да разучи не ще ли се открият и забележат разбити френски части, които се опитват да се обединят. Нея сутрин бе потеглило от Абвил и от Сен Рикие в Понтийо неподозиращото съботния разгром опълчение от Руан, Бове и Амиен. За зла чест натъкнаха се на английския отряд и то тъй неочаквано, че почти се сблъскаха. Отпървом помислиха, че това са техни. Англичаните пък щом ги зърнаха, мигом им налетяха, скоро след това ги разбиха и ги погнаха из полето. Тогава паднаха жертва край плетища и храсталаци към осем хиляди французи, подирили спасение в бягство, и при ясно време, ако не беше мъглата, до крак щяха да са изтребени.

Скоро подир това същият отряд англичани пресрещна друго френско поделение начело с епископа на Руан и свещеноначалника на Франция, и те незнаещи нищо за разгрома, и понеже им бе съобщено, че кралят не ще да влиза в сражение преди неделя, нощували бяха на бивак всред полето наедно с бойците и обоза. Щом англичаните ги съзряха, възликуваха, връхлетяха ги и за твърде кратко време ги разпръснаха. Там паднаха убити двамината предводители и един твърде доблестен мъж, познат като кастеланът от Ампост. Той наскоро се бе завърнал от Родос, където многократно излизал с чест от смъртоносни схватки с турците. Но нея неделя този рицар падна в боя до горепоменатия свещеноначалник на Франция.

Англичаните продължиха да сноват из полята, дирейки случайни срещи, и не веднаж налитаха дружно или на групички на французи. И, както ме осведомиха, ако събота вечерта и през нощта са били разбити рицарството на Франция и френската знат, то в неделя сутринта е било разгромено общинското опълчение.