Жан Фроасар
Хроники (17)

НАЧАЛО НА БИТКАТА ПРИ КРЕСИ

Трябва да знаете — и това не е нито чудно, нито трудно за вярване, — че не можеше да се намери макар и един французин от участниците в събитията него ден, сполучил да обгърне и обмисли трезво хода на военните действия и способен да улови и да предаде истината за онова, което се бе случило. За записаното от мене почерпих сведения от мъже достойни, рицари на Англия, взели участие в сражението и потрудили се да огледат разположението на французите, а именно: месир Жеан Камдос и месир Биетремьос Дьо Бру, а от френска страна двамина велики барони, които и по начало и него ден неотлъчно следваха крал Филип — владетеля на Монморанси и измежду рицарите месир Жеан Дьо Ено. Прочее, щом си дали сметка за неизгодното разположение на французите, най-опитните в ратоборството английски рицари тутакси рекли:

— Те са в ръцете ни!

Препатилите, опитни в ратните дела французи също изрекли:

— Отиваме към пълно поражение — липсва ни ред и дисциплина.

Трите дружини англичани си седяха преспокойно на земята и когато забелязаха, че французите приближават, изправиха се на крака, ала без бъркотия, без суматоха и застанаха по места. Най-старателно се разгънаха людете на принца, защото очакваше се да поемат главния удар него ден, при което, най-отпред, стрелците образуваха нещо като брана със зъбите към противника, а рицарите минаха отзад. Втората дружина се разположи встрани, по-нависочко, като подкрепление на първата, ако се наложи, а кралят с третата дружина се изтегли още по-назад, на едно възвишение с вятърна мелница на върха. В нея се настани кралят, за да наблюдава далече околовръст. А трябва да имаше по него време към тридесет и шест години възраст и беше в разцвета на младостта си и непоколебим във всяко начинание.

Когато френският крал Филип понаближи до мястото, където англичаните се бяха разгънали в бойни редици, кръвта нахлу в главата му, защото таеше към тях дълбока ненавист, той съвсем забрави плана за действие, намислен и предложен от Мон Дьо Базел, и се провикна с пълни гърди:

— Ето ги враговете ми! Да не съм на вярата си, ако още сега не ги сразя! Генуезците да минат отпред и в името на Бога и на свети Дионисий да открият стрелба!

Генуезките арбалетари трябва да бяха към 15 000 на брой^[1]. Сториха им път, и намериха се такива всред тях, които твърде неохотно изпълниха заповедта, защото бяха уморени след шестте левги, изминати пешком от Абвил с оръжие на рамо. Предводителят им възропта:

— Това е в нарушение с разпоредбата на маршалите. Бяха казали, че до утре ще сме в почивка и освен това смятахме да си постегнем арбалетите, а сега искат да влизаме в бой, капнали от умора!

Предадоха за тези думи на граф Алансонски, който силно се възгневи и рече на людете си:

— Виж ги ти! Хич не бива да се церемоним с тия негодници! Бива ги само да плюскат. Заслужават до един да ги избием. От тях ще има повече вреда, нежели полза.

Докато се изричаха тези прекословия и закани, докато генуезките наемници се съберат, рукна из небето незапомнен дъжд като из ръкав и захвана да святка и да гърми, сякаш настъпваше свършекът на света. Наред с това връхлетя голям, гъст орляк гарвани и прелетяха над двете войски с шум и грозен грак. Тогава неколцина рицари от едните и от другите възкликнаха:

— Тук още преди мръкнало люта битка ще се разрази, кръв ще се лее и много народ ще се затрие, който и да е победител.

Сетне времето се оправи, бурята премина, вятърът стихна, небето се проясни, късното следобедно слънце грейна ярко и силно. Светеше право в очите на французите, в гръб на англичаните.

Когато всички генуезци се събраха и се наканиха да тръгнат вкупом към англичаните, изпърво, както си им е обичай, в хор нададоха гръмко боен вик, сетне повториха и потретиха, за да ги сплашат, но на англичаните това не им направи особено впечатление. Подир това генуезците се придвижиха напред, вдигнаха арбалетите и започнаха да стрелят. Сега вече англичаните сториха крачка напред и пуснаха гъст облак стрели, които заваляха като град всред генуезките редици. Генуезците, които за първи път срещаха такъв противник, като усетиха стрели да се забиват в ръцете и гърдите им или да ги улучват в лицето, при това от по-далече, отколкото самите те можеха да хвърлят, стъписаха се и скоро след това бяха разбити^[2]. Мнозина прерязаха тетивата на арбалетите си, други пък ги положиха на земята, но всички обърнаха гръб и се опитаха да избягат, ала не успяха, защото отвсякъде рицари преграждаха пътя им. Като ги видяха, че отстъпват, кралят на Франция и граф Алансонски се провикнаха:

— Избийте тая паплач! Избийте тая паплач! Само се мотаят в краката ни и пречат да преминем.

Да бяхте зърнали тогава как рицарите раздават удари наляво и надясно и изтребват оплелите се в краката на конете им арбалетари, как най-храбрите от тия последните им отвръщат, и ги препъват, и ги повалят, а няма кой да помогне на падналите да се изправят. През това време англичаните пак и пак опъваха тетивата и ни една от стрелите им, засипващи тази гмеж, не отиваше нахалост, а пробождаше и поразяваше нечие тяло, нечий крак, ръка или глава, или пък някой кон, осакатяваше или нанасяше смъртоносна рана и под непрестанния огън французите просто не знаеха где да се денат^[3].

Ето как се начена сражението нея събота в късния следобед, противно на разпоредбите и волята на неколцина достойни мъже, настояли да се спре на стан срещу неприятеля, сетне на сутринта, в неделя да се обмисли план за действие.