Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (43)

„При наличие на достатъчно време за еволюционно развитие на поколенията хищникът предоставя на жертвата си множество възможности за адаптация в посока към оцеляване; по пътя на кръгообразно действащата обратна връзка жертвата от своя страна инициира промени в хищника, който отново променя жертвата и т.н., и т.н.… Голям брой мощни сили извършват същия процес. Можете да причислите и религиите към тях.“

Откраднатите Дневници

— Бог-Императора ми нареди да ти кажа, че твоята дъщеря е жива.

Найла предаде на Монео съобщението с напевен глас, насочила погледа си през работната маса към фигурата му посред обичайното безредие от записки, разхвърляни листа и комуникационни средства.

Майордомът силно притисна една в друга дланите си и се взря в издължената сянка, която слънчевата светлина хвърляше на масата, преминавайки през дървото със скъпоценни камъни на преспапието му.

Без да вдига очи към набитата фигура на Найла, застанала пред него с полагащото му се уважение, той попита: — И двамата ли се върнаха в Цитаделата?

— Да.

Монео извърна глава към прозореца вляво, но нямаше как да види нито неумолимата разграничителна линия на мрака, надвиснал на хоризонта на Сарийър, нито ненаситния вятър, увличащ зрънца пясък от върха на дюните.

— А какво стана с въпроса, който обсъдихме по-рано? — попита той.

— Уреден е.

— Много добре.

Освободи я с махване на ръка, но Найла остана на мястото си. Изненаданият иконом едва сега я погледна.

— Налага ли се да присъствам лично на тази… — преглътна тя — …сватба?

— Господарят Лито го заповяда. Ще бъдеш единствената, въоръжена с лазестрел. Оказва ти се специално внимание.

Гвардейката остана на място, вперила погледа си някъде над главата на Монео.

— Какво има? — подкани я той.

Долната челюст на Найла не спираше конвулсивните си движения. Най-после тя изрече:

— Той е Бог, а аз съм простосмъртна.

След това се обърна кръгом и напусна работното помещение.

Монео разсеяно се запита какво бе обезпокоило масивната Говореща с риби, ала мислите му бързо се върнаха към Сиона, подобно на стрелката на компас.

И тя оцеля, също като мене.

Дъщеря му вече притежаваше онова вътрешно усещане, което неизменно щеше да й напомня, че Златната Пътека остава цяла.

Също като мен.

Но не усети в себе си никакво разнежване; нищо не го накара да я почувства по-близка. Беше поела тежък товар, който неизбежно щеше да превие бунтарската й природа. Никой Атреидски не може да се противопоставя на Златната Пътека. Лито се беше погрижил да е така!

Спомни си времето, когато сам бе размирник и бунтар. Нощ след нощ спеше на различни места, а нещо отвътре държеше вечно буден импулса му да побегне всеки момент. Паяжината на това минало оставаше плътно прилепена, независимо от усилията, които полагаше, за да се освободи от неприятните спомени.

Сиона попадна в клетката. И аз не я избегнах. Както се оказа в нея и самият Лито.

Гласът на нощната камбана нахълта в мислите му и включи светлините на кабинета. Той погледна към все още несвършената работа по подготовката на сватбата на Бог-Императора с Хви Нории. Толкова много работа! После натисна сигналния бутон и каза на отзовалата се на повикването помощничка от Говорещите с риби да му донесе чаша вода и да съобщи на Дънкан Айдахо, че го очаква.

Тя се върна бързо и остави чашата близо до лявата му ръка, подпряна на масата. Направиха му впечатление дългите й пръсти, като на изпълнителка на лютня, но не погледна към лицето на момичето.

— Изпратих да повикат Айдахо — каза Говорещата с риби. Монео кимна и продължи работата си. Чу я да излиза и едва тогава посегна към чашата.

Някои прекарват живота си като летни пеперуди — помисли той. — А моето бреме няма край.

Водата се оказа блудкава. Почувства тялото си натежало и почти безчувствено. Погледна цветовете на залеза в Сарийър, потъващи в мрака; помисли, че не би трябвало да пропуска красотата на добре познатата сцена, но успя само да долови, че светлината се променя по свой, определен единствено от нея начин. Никак не се трогва от съзерцанието ми,

Когато мракът погълна всичко, силата на светлината в кабинета се увеличи автоматично, сякаш прояснявайки и мислите му. Почувства се достатъчно добре подготвен за идването на Айдахо. Да, голата трябваше да бъде научен на неизбежните потребности без повече отлагане!

Вратата на стаята се отвори. Беше помощничката, която попита:

— Да донеса ли яденето?

— По-късно.

Спря я с ръка, преди тя да излезе, и добави:

— Бих искал вратата да остане отворена.

Говорещата с риби се намръщи.

— Можеш да посвириш — каза той. — Искам да послушам.

Лицето й беше закръглено, почти детско и тутакси засия в усмивка, останала на устните й, докато излизаше.

След малко чу звуците на лютнята от съседното помещение. Да, младата помощничка безспорно имаше музикални способности. Басовите струни барабанеха като дъжд по покрив, а под тях шепнеха по-високите тонове. Може би някой ден момичето щеше да смени лютнята с балисет(*). Разпозна песента — игрив спомен за есенния вятър от много далечна планета, където пустинята беше непозната. Тъжна и жалостива музика; но прекрасна.

Това е викът на затворения в клетката — помисли той. — Споменът за свободата.

Продължи последната си мисъл в неочаквана посока. Нима свободата винаги се отвоюва с бунт?

Лютнята притихна. Разнесоха се звуците на ниско разговарящи гласове. Айдахо влезе в работното помещение. Монео бързо и преценяващо го изгледа. Играта на светлините придаваше на лицето на влезлия изражение на маска, разкривена от гримаса и с вдлъбнати очи. Без да дочака покана, той седна насреща му; маската изчезна. Един от поредните Дънкановци. Беше се преоблякъл в обикновена черна униформа без отличителни знаци.

— Зададох си любопитен въпрос — започна Айдахо. — И съм доволен, че ме повика. Искам да го чуеш. Монео, какво не успя да научи моят предшественик?

Силно изненадан, майордомът остана седнал, но с изопнат гръб. Колко нетипичен въпрос за един гола! Дали все пак в настоящия не беше скрита някоя тлейлаксианска хитрост?

— Какво те накара да ме попиташ по този начин? — осведоми се той.

— Мислех като свободен.

— Не си бил свободен.

— Но съм доста по-близо до тях, отколкото предполагаш. Наибът Стилгар веднъж каза, че навярно съм роден като свободен, ала не съм го знаел, преди да дойда на Дюн.

— Е, каква е разликата, когато мислиш като свободен?

— Спомняш си, че никога не трябва да бъдеш с хора, с които не би искал да се видиш изправен пред лицето на смъртта.

Монео притисна дланите си към масата. По лицето на Айдахо припълзя зла усмивка.

— Тогава за какво си тук? — запита икономът.

— Съмнявам се, че ти можеш да бъдеш един от тези хора. И се питам защо Лито те е приел до себе си като най-близък от всички останали?

— Преминах през неговото изпитание.

— Същото, на което е била подложена дъщеря ти, така ли?

Разбрал е, че са се върнали. Значи някоя от Говорещите с риби му докладва… Освен, ако Бог-Императора не го е повикал… Не, щях да науча.

— Изпитанията винаги са различни — каза Монео. — Аз трябваше да мина през пещерен лабиринт само с торба храна и шише с екстракт от подправката.

— Е, и какво избра?

— Какво ли? О… Ако те подложи на теста, ще видиш.

— Има един Лито, когото не познавам — рече Айдахо.

— Не ти ли казвах?

— Но има и друг, когото ти не познаваш.

— Защото е най-самотната личност, появявала се някога във вселената.

— Не ме залъгвай с приказки за състояние и настроения. Не можеш да ме разчувстваш.

— Да, настроения! Много добре — кимна Монео. — Настроенията на Бог-Императора, са като река, която тече бавно и спокойно, когато няма нищо по пътя й, но бучи и се мята от най-незначителното препятствие. Той е нещо, срещу което никога не трябва да се изправяш.

Голата се огледа в ярко осветеното работно помещение, извърна очи към тъмнината отвън и помисли за спокойния ход на реката Айдахо. После се обърна отново към иконома и попита:

— Какво знаеш ти за реките?

— На младини пътувах, където господарят ме изпращаше. Веднъж ми се случи да поверя живота си на една черупка, с която плавах по река, а после и през море, чиито брегове се губеха.

Произнасяйки думите, той почувства, че е докоснал нишка, водеща към важна истина за господаря Лито. Унесе се в мисли за онази далечна планета, където бе прекосил истинско море от единия до другия му бряг. Още първата вечер се разрази буря. Някъде от дълбините на кораба се разнасяше дразнещото „туп-туп-туп“ на двигателите, а той вече не можеше да определи посоката. Беше останал на палубата с капитана, съсредоточил мисълта си върху звука на корабните мотори, идващ и отминаващ също като високите грамади от сиво-черна вода, дето приближаваха и се отдалечаваха… отново и отново. С всяко пропадане килът сякаш разрязваше плътта на морето със смазващия си юмрук. Хвърляха се лудешки напред, просмукали от водата. Нагоре… Още нагоре, после надолу! Дробовете го боляха, сковани от страх. Скоковете на кораба и вълните, стремящи се да ги притиснат в дълбините си — бесни взривове на сякаш втвърдилата се вода и бяла мехуреста пяна, сливаща се от палубите; и така час след час, море след море…

Всичко, дошло и отминало с мисълта му беше нишка, която водеше към Бог-Императора.

Той е едновременно и корабът, и бурята. Отново съсредоточи вниманието си върху Айдахо, седнал срещу него на масата в студената светлина на кабинета му. Нито едно мускулче у голата не трепваше, макар че явно преливаше от желание да разбере тайната.

— Значи, решил си да не ми кажеш какво не са могли да научат другите Дънкановци?

— Напротив, ще ти помогна.

— Е, какво тогава…?

— Как да вярваш.

Айдахо рязко се отблъсна от масата с изцъклен поглед, прикован в Монео. Когато способността му да говори се върна, дрезгавият глас сякаш простърга въздуха:

— Бих казал, че съм вярвал прекалено много.

Монео остана непреклонен:

— Но как?

— Не разбирам въпроса!

Икономът отпусна ръце в скута си.

— Търсиш компанията на мъже заради способността им да се бият и умират на страната на правдата, според твоите представи, а от жените подбираш онези, които те величаят за мъжествеността, която — според теб — олицетворяваш. Не оставяш никакво място за различията, дето могат да дойдат по пътя на добронамереността.

Нещо се размърда около входната врата на кабинета му. Майордомът погледна натам едновременно с влизането на Сиона. Тя спря, постави едната си ръка на хълбока и каза:

— Е, татко, както виждам, отново използваш старите си трикове.

Айдахо се обърна към нея.

Монео внимателно я изгледа, търсейки следи от настъпилата промяна. Беше се изкъпала и облякла чиста униформа в черно и златисто, която носеха командирите на Говорещите с риби, но ръцете и лицето й свидетелстваха достатъчно за изпитанието в пустинята. Хлътналите бузи говореха за изтощение. Кремът съвсем неумело скриваше напуканите устни. Вените по ръцете бяха изпъкнали. Погледът на очите беше като на възрастен човек, вкусил много пъти от горчива чаша.

— Чух края на разговора ви — каза тя, свали ръката си от хълбока и направи няколко крачки навътре в стаята, преди да попита: — Татко, как се осмеляваш да говориш за добронамереност?

Айдахо бе забелязал униформата. Стисна устни, недоумявайки: Командир на Говорещите с риби? Сиона?

— Разбирам мъката ти. Някога и в мен имаше същата.

— Наистина ли?

Тя отново приближи и спря до Айдахо, продължаващ да я фиксира с очи, докато обмисляше възникналите в ума му предположения.

— Много се радвам, че те виждам жива и здрава — каза Монео.

— Удовлетворението е за теб — да ме видиш на служба при Бог-Императора — отвърна сухо тя. — Толкова дълго си чакал да имаш дете. Я ме погледни! Схващаш ли какво съм постигнала? — Бавно се обърна, за да демонстрира униформата си. — Командир на бойна група, е, вярно — с едноличен състав, но все пак командир…

Монео се постара гласът му да прозвучи хладно и официално:

— Седни.

— Предпочитам да остана права — тя погледна надолу към Айдахо: — Ой, определеният за мой другар по легло Дънкан Айдахо! Е, приятелю, не ти ли се струва забавно? Господарят Лито ми каза, че своевременно ще бъда внедрена в командния състав на Говорещите с риби. Вече имам и помощник. Нали познаваш така наречената Найла?

Айдахо потвърди с кимване.

— Наистина ли? А аз мислех, че не я познаваш — Сиона стрелна с очи баща си: — Татко, а ти?

Монео сви рамене.

— Преди малко говореше за вяра — продължи тя. — Кому вярва могъщият премиер-министър?

Айдахо също се обърна към майордома, за да види ефекта от казаното. Лицето на запитания беше като настръхнало от насила сдържано чувство. Гняв? Не, нещо друго…

— Вярвам в Бог-Императора — каза Монео. — И освен това, надявайки се, че ще мога да науча и двама ви на нещо, съобщавам още една подробност: тук съм, за да ви предам неговите желания.

— Неговите желания! — изсмя се Сиона. — Чуваш ли, Дънкан? Бог-Императора, който обикновено заповядва, сега желае.

— Кажи ни, каквото имаш да казваш — рече Айдахо. — Знаем, че възможностите ни за избор са малки.

— Винаги можете да избирате — възрази Монео.

— Не го слушай — обади се Сиона. — Пълен е с номера. От нас очакват да се гушнем и да се развъдим подобно на самия него. Твой потомък и мой баща!

Лицето на Монео побледня. Стисна с две ръце ръба на работната маса, наведе се напред, и каза:

— И двамата сте глупци! Но ще се опитам да ви спася. Въпреки вас самите, ще направя опит.

Айдахо забеляза треперещите бузи на иконома и силата на втренчения му поглед. Беше му чудно, че се е трогнал.

— Не съм му жребец за разплод, но ще те изслушам.

— Вечната грешка — вметна Сиона.

— Замълчи, жено! — процеди Айдахо.

Тя светкавично го изгледа отгоре надолу и изсъска:

— Друг път не си позволявай подобно обръщение или ще ти набутам врата между глезените!

Айдахо настръхна и понечи да стане. Монео направи гримаса и му махна с ръка.

— Дънкан, предупреждавам те, че вероятно ще го направи. Аз въобще не съм от нейната категория, а сигурно си спомняш как завърши опитът ти да се нахвърлиш върху мен.

Голата рязко и дълбоко пое въздух, издиша го бавно и повтори:

— Казвай, каквото има да ни кажеш.

Сиона се намести на ръба на Монеовата маса, погледна надолу към двамата и рече:

— Така е много по-добре. Остави го да приказва, но не го слушай.

Айдахо здраво стискаше устни.

Монео охлаби натиска на ръцете си върху масата. Облегна се назад и премести поглед от голата към дъщеря си. После каза:

— Почти привършвам подготовката на сватбата на Бог-Императора с Хви Нории. По време на празненствата искам и двамата да ви няма.

Сиона веднага го пресрещна с въпрос.

— Идеята твоя ли е или негова?

— Моя! — опали я с поглед той. — Нима нямаш чувство за дълг и чест. Нищо ли не научи през времето, когато беше с него?

— Научих всичко, което и ти си научил. И дадох дума, която ще удържа.

— Ще ставаш командир на Говорещите с риби?

— Когато ми повери поста. Добре знаеш, татко, че той е много по-неискрен от тебе.

— Къде ни пращаш? — запита Айдахо.

— На другия край на Сарийър има малко село, обитавано от музейните свободни — каза Монео. — Наричат го Туоно. Мястото е относително приятно. Селцето е разположено в сянката на Стената и реката е съвсем наблизо. Има извор с кладенец, а храната никак не е лоша.

Туоно ли? — замисли се Айдахо. Името му прозвуча познато.

— Съществуваше басейн със същото название по пътя за Сийч Табър — каза той.

— А нощите са дълги и няма никакви развлечения — язвително добави Сиона.

Айдахо остро я погледна. Тя отвърна на погледа му и поясни:

— Иска от нас да се чифтосаме, за да е доволен Червея. Иска да има бебета в корема ми, за да деформира и мами нови животи. Но преди да го зарадвам, ще го видя мъртъв!

Голата отново погледна към Монео, ала сега разбираше, че и самият той е объркан.

— Ами ако откажем да отидем?

— Мисля, че ще отидете — заяви икономът.

Устните на Сиона нервно трепнаха:

— Дънкан, виждал ли си някога поне едно от тези малки селца? Без никакви удобства, без…

Познавам Табур — прекъсна я Монео.

Сигурна съм, че е като голям град в сравнение с Туоно. Нашият Бог-Император няма да празнува сватбата си в схлупени кирпичени коптори! В никакъв случай. А Туоно ще бъде с точно такива коптори, без удобства и развлечения, възможно най-близко до оригиналния образ на бита на свободните.

Айдахо задържа вниманието си върху баща й, когато възрази:

Свободните никога не са живели в кирпичени коптори.

Кой е обръщал внимание на местата за техните култови занимания и игри? — присмя му се тя.

Все още взрян в Монео, голата каза:

За истинските свободни имаше един-единствен култ. Този на личната честност и почтеност. Безпокои ме много повече тяхната липса, а не отсъствието на удобства.

От мен не очаквай никакви развлечения! — отсече Сиона.

От теб не се надявам на абсолютно нищо — кимна Айдахо. — Монео, кога тръгваме за Туоно?

Ще отидем ли? — попита тя.

Мисля да се възползвам от любезността на баща ти.

Да, връх на любезността! — младата жена премести погледа си от Айдахо към Монео.

— По-добре тръгнете веднага — каза икономът. — Инструктирал съм подробно отряд от Говорещите с риби с командир Найла, който ще ви придружи и ще се погрижи за вас.

— Найла? — учудено попита Сиона. — Наистина ли? Тя ще остане с нас?

— До деня на сватбата.

Дъщеря му бавно кимна и изрече:

— Тогава приемаме.

— Приемай само за себе си! — сопна й се Айдахо.

Сиона се усмихна.

— Съжалявам. Мога ли да помоля официално великия Дънкан Айдахо да ме придружи до оня примитивен гарнизон, където ще държи ръцете си много далеч от мен?

Голата я погледна изпод вежди отдолу нагоре.

— Нямай никакви страхове за това къде ще държа ръцете си — обърна се към Монео. — Да разчитам ли на добронамереността ти? Заради това ли ме отпращаш?

— Въпрос на доверие — каза вместо баща си Сиона. — Кому вярва той?

— Ще ме принудят ли със сила да замина с дъщеря ти? — продължи да настоява Айдахо.

Сиона се изправи.

— Или приемаме, или гвардейките ни овързват и пренасят по възможно най-неудобния начин. Виждам го изписано на лицето му.

— И така, аз наистина нямам избор — въздъхна голата.

— Не, имаш го, както и всички останали — каза Сиона. — Да умреш сега или малко по-късно.

Айдахо още не бе отместил погледа си от иконома.

— Няма ли да споделиш истинските си намерения? Ще ме оставиш с незадоволено любопитство?

— Любопитството е опазвало живота на мнозина, докато всички останали са изгубвали своя — отвърна Монео. — Дънкан, правя опит да те запазя жив. За първи път.