Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (27)

„Аз съм едновременно баща и майка на своя народ. Познавам възторга на раждането и екстаза на смъртта и знам какви модели и образци трябва да усвоите. Не се ли скитах опиянен посред вселената от безброй форми? Да! Видях ви очертани на фона на светлината. Светът, за който твърдите, че възприемате и чувствате, е свят на моите сънища. Събраните в мен сили се концентрират в него, защото аз съм навсякъде и във всичко. По този начин се раждате вие.“

Откраднатите Дневници

— Моите Говорещи с риби ми казаха, че си отишъл в Цитаделата веднага след Сайънок — започна Лито.

Гледаше осъдително Айдахо, застанал недалеч от мястото, където само преди час беше Хви. Толкова малко време бе изминало, но за него липсата й продължаваше сякаш векове.

— Трябваше ми време, за да помисля — каза голата, без да отмести погледа си от тъмната ниша, в която се намираше Царската кола.

— И да разговаряш със Сиона, така ли?

— Да — той вдигна очи към лицето на Бог-Императора.

— Но си търсил Монео.

— За всяко мое движение ли ти докладват?

— Не за всяко движение.

— Понякога човек има нужда да бъде сам.

— Разбира се. Но не обвинявам Говорещите с риби, че са загрижени за тебе.

— Сиона ми каза, че ще бъде подложена на изпитание.

— Това ли е била причината да търсиш Монео?

— Що за изпитание й предстои?

— Икономът знае. Предполагам, че действително това е била причината…

— Нищо не предполагаш! Ти си сигурен.

— Дънкан, разстроен си от Сайънок. Съжалявам.

— Имаш ли представа какво е за мен да бъда тук?

— Не е лека съдбата на гола — напевно каза Лито. — За едни животът е по-труден, отколкото за други.

— Не ми е нужна философия за юноши!

— А какво ти трябва, Дънкан?

— Искам да узная някои неща.

— Например?

— Не разбирам част от хората наоколо! Без никакво притеснение Монео ми казва, че Сиона е участник в метеж срещу тебе. Собствената му дъщеря!

— Някога и той беше бунтовник.

— Схващаш ли какво имам предвид? И него ли си подлагал на изпитание?

— Да.

— Ще мина ли и аз през някакъв тест?

— Да, сега го правиш.

Айдахо го изгледа гневно.

— Нищо не разбирам нито от управлението ти, нито от твоята Империя. Колкото повече неща откривам, толкова повече проумявам, че изобщо не знам какво става.

— Великолепно е, че си открил пътя към мъдростта — кимна Лито.

— Какво? — Айдахо изпълни с рева си малката стая, след като безрезултатно бе сдържал своето възмущение.

Бог-Императора се усмихна и каза:

— Дънкан, не съм ли споделял с теб, че когато си убеден в своето познание, вече си поставил най-сигурната преграда срещу научаването?

— Обясни ми тогава ти какво става!

— Моят приятел придобива нов навик. Свиква да гледа отвъд онова, което си мисли, че знае.

— Добре, добре — голата бавно закима с глава в такт с думите са. — Какво да разбирам под отвъд, когато ми даде възможност да участвам в Сайънок?

— Обвързвам Говорещите с риби с командира на гвардията ми.

— А на мен ми се налага да ги отблъсквам! Конвоят, който ме отведе от Цитаделата, поиска да спрем, за да спретнем оргия. И онези, дето ме върнаха тук, когато…

— Те добре знаят колко ми е приятно да виждам децата на Дънкан Айдахо.

— Да те вземат дяволите! Не съм ти жребец!

— Няма смисъл да викаш, Дънкан.

Айдахо пое дълбоко въздух няколко пъти и продължи:

— Когато им кажа не, първоначално се правят на обидени, а после се отнасят с мен като с някакъв скапан… — той поклати глава — … светец или нещо подобно.

— Не ти ли се подчиняват?

— Не задават въпроси за нищо, освен ако не противоречи на заповедите ти. Аз лично не исках да се връщам тук.

— И все пак те доведоха.

— По дяволите, много добре знаеш, че не ще пренебрегнат твоя заповед!

— Дънкан, доволен съм, че си тук.

— Да, виждам го!

— Говорещите с риби знаят колко си специален, а и колко много те обичам. Както и колко съм ти задължен. Никога не е възниквал въпрос за подчинение или неподчинение, когато става дума за мен и теб.

— Тогава какъв е въпросът?

— Преданост.

Айдахо се умълча замислен.

— Почувства ли мощта на Сайънок? — попита след малко Лито.

— Дрън-дрън.

— Тогава защо ти подейства толкова разстройващо?

— Твоите Говорещи с риби не са войска, а полицейска сила.

— Заклевам се в себе си със сигурност, че съвсем не си прав. Полицията неизбежно се корумпира.

— Изкушаваш ме със силата — обвинително рече Айдахо.

— Обикновен тест, Дънкан.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам безусловно в предаността ти към атреидите.

— Тогава какви ги говориш за корупция и тестуване?

— Ти си единственият, който ме обвинява в притежание на полицейска сила. А полицията винаги се грижи за добруването на криминалния елемент. Само достатъчно тъп полицай може да не обърне внимание на факта, че властническата позиция е възможно най-благоприятната за криминални прояви.

Айдахо облиза устните си и втренчи в Лито своя явно объркан поглед, след което поде:

— Но моралното въздействие на… Имам предвид правната страна на въпроса, затворите…

— Каква е ползата от разпоредби и затвори, когато нарушаването на закона не се приема за грях?

Голата килна леко главата си вдясно с думите:

— Да не се опитваш да ми кажеш, че проклетата ти религия е…

— Възмездието за греховете може да бъде твърде екстравагантно.

Айдахо посочи с палец през рамо към света извън вратата.

— И всички приказки за смъртни наказания, както и бичуването…

— Опитвам се, да направя излишни официалните закони и затворите, където това е възможно.

— Все пак някакви затвори са необходими, дори на тебе!

— На мен ли? Затворите са нужни само за да се затвърди илюзията, че съдилищата и полицията си вършат добре работата. Те са нещо като гаранция за осигуряване на работа.

Сега Айдахо леко се обърна и посочи с пръст към вратата, през която бе влязъл в малката стая.

— Разполагаш с цели планети, които не са нищо друго освен затвори!

— Изглежда, че за теб затвор може да бъде всяко място, след като мислите ти вървят в подобен порядък на илюзии.

— Сега пък илюзии! — голата отпусна ръката си до тялото, буквално втрещен.

— Да, да. Говориш за затвори, полиция и правна защита, а те всъщност са абсолютни илюзии, зад които процъфтяващата структура на властта може да функционира, давайки си с пълно право сметка, че стои над собствените си закони.

— И мислиш, че с престъпленията може да бъде сложен…

— Дънкан, не престъпления, а грехове.

— Следователно считаш, че религията ти…

— Направиха ли ти впечатление първостепенните прегрешения?

— Какво?

— Опит за корумпиране на член на моето управление, както и явната корупция на член на същото това управление.

— А що е то корупция?

— Преди всичко — несъобразяване и отказ от боготворене на светостта на Бог-Императора Лито.

— Тоест на теб?

— На мен.

— Но в началото ти ми каза, че…

— Да не си помислил, че сам не вярвам в божествената си природа? Дънкан, внимавай!

Гласът на голата се разнесе отново категоричен и яден:

— Каза ми, че едно от моите задължения е да ти помагам за опазване на твоята тайна, която…

— Не знаеш каква е тайната ми.

— Че си тиранин, това ли? То не е…

— Е, Дънкан, боговете разполагат с по-голяма власт от тираните.

— Не ми харесва, като те слушам.

— Кога някой Атреидски ти е казвал да харесваш работата си?

— Нареди ми да командвам твоите Говорещи с риби, дето се мислят едновременно за съдии, съдебни заседатели и палачи, както и… — Айдахо сам прекъсна думите си.

— И какво?

Продължаваше да мълчи.

Лито съсредоточи вниманието си в студенината на разстоянието между двамата — тъй малко и същевременно толкова голямо.

Също като играта с рибата и въдицата — помисли той. — Състезание, при което си длъжен да пресметнеш точката на пределно напрежение за всеки елемент.

Проблемът с Айдахо се определяше преди всичко от факта, че приближаването му към мрежата ускоряваше неговия край. А този път това ставаше прекалено бързо.

— Лично аз няма да те боготворя — заяви голата.

— Говорещите с риби си дават сметка, че разполагаш със специален статут.

— Като Монео и Сиона ли?

— Много по-различен.

— Значи, метежниците са особен случай.

Лито се ухили:

— На времето бунтовници бяха всички мои най-доверени ръководни администратори.

— Аз не съм бил…

— Ти беше брилянтен бунтовник! Помогна на атреидите да отвоюват цяла империя от действащ монарх.

Очите на Айдахо леко се разфокусираха, когато превключи на интроспекция.

— Направих го — той отметна рязко глава, сякаш искаше да изтърси нещо от косата си. — А виж какво стори ти от тази империя!

— Заложих в нея образец. Не — образец на образците.

— Сам го казваш.

— Дънкан, информацията е скована в образци. Можем да ползваме един от тях за постигането на друг. А гъвкавите образци и модели са най-трудни за идентифициране и вникване в същността им.

— Отново ала-бала.

— Вече си допускал тази грешка.

— Защо караш тлейлаксианците да ме връщат към живота — гола след гола? Къде е тук моделът!

— Причината е в качествата, които притежаваш в изобилие. Ще дам възможност на баща си да ти го каже.

Устните на Айдахо се свиха в тъжна линия. Лито заговори с гласа на Муад’Диб и дори закачуленото му лице възприе бащините черти:

— Дънкан, ти беше най-верният ми приятел, по-голям и от Гърни Халик. Но аз съм вече минало.

Айдахо преглътна с мъка:

— Какви ги вършиш!

— Удрят ли в болното място на атреидите?

— Дяволски си прав!

Лито възвърна обичайния си глас:

— И аз все още съм Атреидски.

— Наистина ли?

— Какво друго бих могъл да бъда?

— Тъкмо това искам да знам!

— Да не си мислиш, че играя номера с думи и гласове?

— В името на седемте кръга на ада и на всички дяволи, какво правиш всъщност?

— Опазвам живота, подготвяйки сцената за следващия цикъл.

— Опазваш го посредством убийства, така ли?

— Смъртта нерядко е била полезна за живота.

— Ха, това не е типично за един атреид!

— Но е вярно. Често виждаме цената на смъртта. Обаче иксианците никога не са я зървали.

— Какво общо могат да имат иксианците с…

— Всичко. Те ще сътворят машина, способна да скрива другите им машинации.

Айдахо се замисли за момент.

— Поради тази причина ли идва тук посланичката на Икс?

— Значи, видял си Хви Нории…

Голата неопределено посочи нагоре:

— Тя излизаше, когато дойдох.

— Говори ли с нея?

— Попитах я какво прави. А тя отвърна, че избирала къде да застане.

Взрив от смях разтърси Лито.

— Боже мой! — възклика той. — Колко си я бива. Разкри ли ти своя избор?

— Каза, че сега служи на Бог-Императора. Не й повярвах, разбира се.

— А трябва да й вярваш.

— Защо?

— О, да. Забравих, че някога се съмняваше дори в баба ми лейди Джесика.

— И с пълно право!

— На Сиона също ли не вярваш?

— Започвам да се съмнявам във всички!

— А ми казваш, че не знаеш колко много те ценя? — иронично го укори Лито.

— Ти какво ще речеш за Сиона? — попита Айдахо. — Тя твърди, че искаш ние да се… По дяволите!

— Винаги трябва да помниш едно, когато става дума за Сиона. Това е нейната съзидателна сила. Тя може да създава новото и хубавото. А човек трябва да вярва на действително съзидателните.

— Дори и на машинациите на иксианците?

— Те не са съзидателна сила. Творецът се разпознава по готовността, с която се разкрива. Докато прикритието издава присъствието на други сили.

— Тогава ти не вярваш на Хви Нории, а на…

— Наистина й вярвам, преди всичко поради причините, които току-що изложих.

Айдахо се намръщи, а после въздъхна:

— По-добре ще бъде да завържа връзка с иксианката. Ако е някоя, която…

— Не! Ще стоиш настрана от Хви Нории. За нея имам нещо специално наум.