Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (41)

„Оказал се в люлката на нашето минало, лежа по гръб в толкова ниска пещера, че успях да проникна в нея дори не с пълзене, а извивайки тялото си като червей. На танцуващата светлина на насмолена факла рисувам по стените и тавана душите на своя народ и съществата, обект на лова. Колко неща стават ясни, щом се обърнеш назад и през затворения кръг на някогашната битка се взреш в момента, когато душата е станала видима. Събралото се време потръпва от вика «Тук съм!». Умът ми е обогатен от гиганти на изкуството, появили се по-късно; с тяхна помощ се взирам в отпечатъците от ръце и в преливащите усилия на мускули, изписани върху скалата с въглен и растителни бои. Притежаваме ли самите ние по-голяма стойност от простичките събития, протичащи механично и извън съзнанието? Моето его, което е враг на всяка цивилизация, пита: «Защо те не искат да напуснат пещерата?» BUK“

Откраднатите Дневници

Късно следобед Айдахо получи покана да посети Монео в работния му кабинет. През целия ден не бе помръднал от хамака, където се излежаваше, потънал в мисли. И началото на всяка от тях беше лекотата, с която Монео го просна сутринта в коридора.

„Просто си по-стар модел.“

Чувството на унижение нарастваше с прииждащите един след друг спомени. Той усещаше как желанието му за живот намалява, оставяйки само пепел там, където гневът бе изгорил себе си.

Не съм нищо повече от най-обикновено средство за пренасяне на малко количество сперма с известна полезна стойност.

Да, подобна мисъл тласкаше или към смърт, или към хедонизъм. Почувства се като набучен на острието на случайността и разкъсван от всички страни от разрушителни сили.

Младата приносителка на съобщението в спретната синя униформа се оказа още един дразнител. Тя влезе, когато Айдахо отговори тихо на нейното почукване, и спря под извивката на сводестия портал от преддверието, без да знае дали е преценила правилно настроението на своя командир.

Колко бързо пътуват думите — помисли той.

Видя я в рамката на портала като проекция на най-доброто от Говорещите с риби — по-пищна и чувствена от мнозина сред тях, но не тъй безочлива със сексуалната си призивност. Синята униформа не скриваше нищо от грациозно очертаните бедра и твърдите гърди. Погледна към дяволитото й лице под щръкналата като четка руса коса, както бе прието да се подстригват помощничките.

— Монео ме прати да Ви потърся — каза тя. — Кани Ви да го посетите в работния му кабинет.

Айдахо бе ходил в кабинета няколко пъти, но най-добре си спомняше първото посещение. Тогава още с влизането разбра, че майордомът прекарва тук по-голямата част от времето си. Видя тъмнокафява дървена маса с фини златисти ивици, стъпила на къси и дебели крака посред сиви възглавници. Тя направи на Дънкан впечатление на рядко срещана и скъпа вещ, внимателно и нарочно подбрана. Масата и възглавниците — всички в сивия тон на пода, стените и тавана — бяха единствените мебели.

Ако се имаше предвид властта на човека, който се намираше в нея, стаята бе малка — не повече от пет на четири метра, но с висок таван. Светлината идваше от два тесни остъклени прозореца, разположени един срещу друг на по-късите стени. Прозорците гледаха отвисоко: единият към северозападните окрайнини на Сарийър и зеленината по границите на Забранената Гора, а другият — над дюните, търкалящи се на югозапад.

Противоположност.

Масата беляза с интересна подробност първоначалната му мисъл. Нещата върху нея веднага навяваха идеята за бъркотия. Тънки листа кристална хартия бяха пръснати отгоре, оставяйки тук-там свободно място по дървената повърхност. Ситно написан текст покриваше част от листата. Айдахо разпозна думи на галах и четири други езика, включително рядкото наречие, идещо от Пърт. По някои листове се виждаха скици и чертежи, други бяха покрити с черни драскулки, направени с четка-писец в самоуверения стил на „Бин Джезърит“. Най-интересно от всичко бяха четири бели тръби, дълги около метър — навити триизмерни разпечатки от нелегален компютър. Подозираше, че терминалът е скрит зад някое от паната по една от стените.

Младата пратеничка се изкашля, за да върне замисления Айдахо към действителността.

— Какво да кажа на Монео? — попита тя.

Голата се взра в лицето й.

— Би ли пожелала да те забременя?

— Командире!

Никак не бе трудно да се разбере, че е шокирана не толкова от предложението, колкото от нелогичното му поднасяне.

— О, да — каза той, — Монео. Наистина, какво ще правим е този иконом?

— Командире, той очаква Вашия отговор.

— А има ли някакъв смисъл да му го давам?

— Настоя да Ви уведомя, че иска да разговаря и да се посъветва едновременно с Вас и лейди Хви.

Айдахо долови в себе си неясно защо пробудило се чувство на интерес.

— И Хви ли ще бъде при него?

— Повикана е, командире — кимна пратеничката. После, след кратка пауза, запита: — Ще поиска ли командирът да го посетя по-късно вечерта?

— Не. Благодаря ти все пак. Реших друго.

Забеляза как тя умело прикри разочарованието си зад сковано-официален въпрос:

— Да предам ли, че ще отидете при Монео?

— Направи го — отпрати я с махване на ръка.

След като си отиде, той прецени възможността да не се отзове на повикването. Любопитството му вече беше разбудено. Монео иска да разговаря с него в присъствието на Хви. Защо? Да не мисли, че веднага ще хукне? Айдахо преглътна. Щом си спомнеше за иксианката, усещаше странна празнота в гърдите си. Не би могъл да пренебрегне смисъла на този факт. Явно нещо силно го бе привързало към нея.

Той се изправи; мускулите му бяха изтръпнали от дългото бездействие. Трябваше да ги пораздвижи. Излезе в коридора и без да обръща внимание на любопитните погледи на гвардейките, покрай които минаваше, се остави на силата, подтикваща го към работната стая на Монео. Хви бе вече там, когато голата влезе в стаята. Намираше се от другата страна на разхвърляната маса срещу майордома, седнала с кръстосани крака върху сивата възглавница. Успя само да зърне, че е облечена в дълга кафява рокля с обшит със сърма зелен колан, когато тя се обърна и… вече не виждаше нищо друго освен лицето й. Устните на иксианката беззвучно произнесоха името му.

И тя е чула — помисли Айдахо.

Странно, но това му вдъхна увереност. Мислите от днешния ден започнаха да приемат нови форми в съзнанието му.

— Дънкан, моля те да седнеш — рече Монео.

Посочи към възглавница до Хви. В гласа му се прокрадваше нещо колебливо и несигурно, смесено с любопитство; малцина освен Лито го бяха чували да говори с подобен тон. Погледът му беше сведен надолу към бъркотията върху масата. Слънчевата светлина на късния следобед хвърляше паяжинообразна плетеница върху безпорядъка, преминавайки през позлатено преспапие, изработено претенциозно като плодно дърво от скъпоценен камък, което пък бе покачено върху планина от пламнал кристал.

Айдахо взе посочената възглавница, без да отделя очи от Хви. Тя също го проследи с поглед, докато сядаше. После погледна към Монео; стори му се, че зърна гняв в израза на лицето й. Обичайната бяла униформа на иконома беше разкопчана и откриваше сбръчкания му врат и леко увисналата гуша. Дънкан се вгледа в очите му, готов да чака, принуждавайки другия да започне разговора.

Монео отвърна на погледа му, забелязвайки, че голата не беше свалил черната униформа от сутрешния им двубой. На предницата се виждаше дори малка следа от мръсотия, напомняща за пода на коридора, където го беше проснал. Но сега Айдахо не носеше старинния нож на атреидите. Това разтревожи майордома.

— Стореното от мен сутринта е непростимо — каза той. — Ето защо не искам да ми прощаваш. Просто моля да се опиташ да ме разбереш.

Хви не беше изненадана от началото, както забеляза Айдахо; важно свидетелство за предмета на разговора им преди неговото влизане.

Той не реагира и Монео продължи:

— Нищо не ме оправдава, че те накарах да се почувстваш не както трябва.

Долови в себе си любопитен отглас на думите и тона на иконома. Усещането, че го превъзхождат и са го победили с по-изкусни ходове, непознати по онова време, бе все още живо, но престана да подозира Монео в умишлено разиграване. По силата на някакви неизвестни обстоятелства сега у майордома бе изкристализирала безусловна почтеност. Осмислянето на този факт поставяше Литовата вселена, непоносимото сладострастие на Говорещите с риби, неопровержимата искреност на Хви — всичко, казано с една дума — в ново взаимоотношение и разбираема за Айдахо форма. Сякаш тримата, събрали се в стаята, бяха последните истински човешки същества в целия свят. Той заговори полушеговито, но с неприятна вътрешна отсенка на самоподценяване:

— Имаше пълното право да се защитаваш, когато те нападнат. Умението ти наистина ми хареса.

После се обърна към Хви, но Монео го изпревари:

— Не си струва да поемаш моята защита. Мисля, че тя ще остане непреклонна в неудоволствието си от подобна постъпка.

Айдахо поклати глава.

— Нима всички присъстващи знаят какво ще кажа, преди да съм го изрекъл, и какво ще почувствам, преди да съм го почувствал?

— Ето едно от възхитителните ти качества — отбеляза Монео. — Не прикриваш чувствата си. А ние… — той сви рамене — сме определено по-предпазливи.

Голата погледна към Хви и запита:

— И от твое име ли говори?

Тя сложи ръката си в неговата.

— Сама намирам думи за своите мисли.

Монео протегна шия, видя стиснатите ръце и потъна обратно във възглавницата си.

— Не трябва да го правите — промълви с тиха въздишка. Айдахо още по-плътно обви ръката й, почувствал мигновено същата реакция от нейна страна.

— Преди някой от двама ви да ме е попитал — рече икономът, — ще споделя, че дъщеря ми и Бог-Императора още не са се върнали от изпитанието.

Айдахо долови усилието, което си бе наложил, за да говори спокойно. Хви също го почувства.

— Истина ли е твърдението на Говорещите с риби? — обади се тя. — Ако не се справи, Сиона щяла да умре. Кажи ми, вярно ли е?

Монео замълча, а лицето му сякаш се вкамени.

— Прилича ли на теста на „Бин Джезърит“? — на свой ред запита Айдахо. — Муад’Диб казваше, че целта е да се разбере дали проверяваният е човешко същество.

Ръката на Хви започна леко да трепери. Айдахо веднага я погледна.

— И теб ли накараха да минеш през изпитанието?

— Не — отвърна иксианката, — но чух разговора на по-младите. Знаеха, че трябва да се преодолее агонията, без да се губи чувство за собствената личност.

Голата отново насочи вниманието си към Монео, забелязвайки отчетливото начало на тик около лявото му око.

— Икономе! — почти извика той, внезапно стигнал до прозрение. — Значи и теб е изпитал!

— Нямам желание да говоря за това — каза Монео. — Събрали сме се, за да решим какво ще стане с вас двамата.

— Нима ние ще го решаваме? — изненада се Айдахо, усетил как ръката на Хви се изпотява в неговата.

— Бог-Императора ще отсъди — поясни майордомът.

— Дори ако Сиона се провали?

— Особено тогава!

— Как мина твоят тест? — отново се поинтересува голата.

— Даде ми възможност да зърна какво е да бъдеш Бог-Император.

— Е, и?

— Видях само толкова, колкото бях в състояние да видя.

Ръката на Хви конвулсивно се сви.

— Вярно е, значи, че някога си бил бунтар — вметна Айдахо.

— Започнах с обич и молитва — каза икономът. — После преминах към гняв и непокорство. И бях преобразуван в това, което виждате пред себе си. Осъзнавам дълга си и го изпълнявам.

— Какво стори той с теб? — настойчиво попита Айдахо.

— Цитираше ми молитвата от моето детство: „Давам живота си, посвещавайки го на по-великата слава на Бога.“

Дънкан обърна внимание на внезапното спокойствие на Хви, съсредоточила погледа си върху лицето на Монео. За какво ли мислеше?

— Признах, че това е била моята молитва — продължи той. — А Бог-Императора ме попита от какво съм готов да се откажа, в случай че животът ми не бъде достатъчен, и буквално извика: „Какво струва животът ти, след като задържаш за себе си по-ценното, което притежаваш?“

Хви кимна, а Айдахо почувства единствено объркване.

— Можах да чуя истината в гласа му — добави Монео.

— Имаш ли прорицателска дарба? — попита иксианката.

— Да, когато ме залее отчаянието. Само тогава. Заклевам се обаче, че ми каза истината.

— Някои атреиди притежават силата на Гласа — промърмори Айдахо.

Икономът поклати глава в знак на несъгласие.

— Не. Беше самата истина. Каза ми още: „Гледам те и щях да пророня сълзи, ако можех. Приеми желанието ми като свършен факт!“

Хви се наклони силно напред и едва не се допря до масата:

— Той не може да плаче, нали?

— Пясъчните червеи… — пошепна Айдахо.

— Какво? — обърна се тя към него.

— Свободните убиваха пясъчни червеи с вода — поясни Дънкан. — При удавянето им се получаваше екстракт от подправката, който те използваха за обредните оргии на своята религия.

— Но господарят Лито все още не е завършен червей — рече Монео.

Хви се върна обратно на възглавницата си и пак погледна към него.

Айдахо се замисли със стиснати устни. В сила ли бе за Бог-императора забраната на свободните по отношение на сълзите? С каква възхита, но и с ужас се отнасяха те към безполезното пилеене на влагата! Да се отдаде вода на мъртвеца.

Монео отново заговори, обръщайки се към голата:

— Надявам се, че ще можеш да разбереш. Господарят взе решение. Двамата с Хви трябва да се разделите и никога вече да не се виждате.

Младата жена изтегли ръката си от дланта на Айдахо и произнесе само една дума:

— Знаем.

Айдахо добави с горчиво примирение:

— Познаваме мощта му.

— Но не го разбирате — каза Монео.

— Нищо повече не ми трябва — рече Хви, докосвайки едва-едва пръстите на голата, за да го накара да замълчи. — Не, Дънкан. Тук няма място за личните ни желания.

— Може би все пак ще му се помолиш — предположи Айдахо.

Тя рязко се извъртя и го погледна, без да свали очи, докато се видя принуден да сведе глава. А когато заговори, в гласа й звънна жива и весела нотка, нечувана досега от него:

— Моят вуйчо Малки винаги е твърдял, че господарят Лито не реагира на молитви. Според вуйчо ми господарят Лито приемал молитвата като опит за принуда и форма на натиск спрямо избрано божество, защото нарежда на безсмъртния какво да стори: Боже, направи за мен чудо или повече няма да вярвам в теб!

— Да, молитвата като израз на високомерие — вметна Монео. — И като застъпничество по желание.

— Какъв бог е той? — настойчиво възрази Айдахо. — Дори според собствените му признания Лито не е безсмъртен.

— Добре — бързо каза икономът. — По този случай ще цитирам господаря Лито. „Аз съм всичко, което трябва да се види от Бога. Аз съм думата, превърнала се в чудо. В мен са всички мои предшественици. Не е ли достатъчно за едно чудо? Какво повече искате да узнаете? Попитайте сами себе си: има ли някъде по-голямо знамение?“

— Празни приказки — прихна Айдахо.

— И аз не му повярвах — кимна Монео. — Нещо повече, предизвиках го със собствените му думи от Устната История: „Отдавам на по-великата слава на Господа!“

Хви ахна.

— Той просто ми се изсмя — невъзмутимо продължи икономът. — Присмя ми се и ме попита как бих могъл да дам нещо, което вече принадлежи на Бога?

— Ти много се ядоса, нали? — обади се Хви.

— И още как! Господарят Лито го забеляза и рече, че ще ме научи да отдавам почит и слава. После странно защо добави: „Може би ще ти се стори, че си не по-малко чудо от мене.“ — Монео се обърна и погледна през прозореца вляво от себе си, след което заключи: — Боя се, че гневът ме лиши от слух. Оказах се напълно неподготвен.

— Да-а, много е умен — замислено проточи Айдахо.

— Умен ли? — изненадано го погледна Монео. — Не смятам, че е тъй, поне в смисъла, който ти влагаш. От такава гледна точка господарят Лито едва ли е по-умен от мен.

— За какво си се оказал неподготвен? — запита Хви.

— За риска — отвърна икономът.

— Достатъчно си рискувал с гнева си — възрази иксианката.

— Не повече от него. Хви, по очите ти виждам, че разбираш. Отвращава ли те тялото му?

— Вече не — отговори тя.

Айдахо скръцна със зъби, обзет от безсилие.

— Гади ми се от всичко това!

— Обич моя, не бива да говориш подобни неща — рече младата жена.

— А ти не трябва да го наричаш „обич моя“ — отбеляза Монео.

— Може би искаш от нея да се научи да обича нещо по-дебело и гадно от това, което е желал да стане барон харконен? — язвително запита Айдахо.

Майордомът сви устни, отпусна ги и каза:

— Господарят Лито ми е разправял за този зъл и порочен старец от твоето време, Дънкан. Мисля, че не си разбирал врага си.

— Той беше едно тлъсто, чудовищно…

— Имал е вкус към силните усещания — прекъсна го Монео. — Дебелината в случая е нещо странично; може би е искал да я почувства лично, понеже действа обидно на останалите, а той наистина е обичал да обижда.

— Баронът унищожи само няколко планети — каза Айдахо. — А Лито се е заел да погълне целия свят.

— Любими, моля те! — възпротиви се Хви.

— Остави го да декламира — махна с ръка икономът. — Когато бях млад и невежа, също като Сиона или този беден глупак, плещех подобни безсмислици.

— Затова ли подхвърли дъщеря си на смъртоносен риск? — натърти Айдахо.

— Мили, много е жестоко — почти простена иксианката.

— Една от постоянните ти слабости, Дънкан, е твоята склонност към истерия — невъзмутимо каза Монео. — Предупреждавам те, че подхранвано от нея, невежеството вирее отлично. Гените ти дават сила и не ти е трудно да внушаваш чувства на някои от Говорещите с риби, но за водач не те бива.

— Не се опитвай да ме ядосаш — предупреди Айдахо. — Знам и други прийоми, освен прякото нападение, така че не ме предизвиквай твърде много.

Хви се опита да улови ръката му, но той се отдръпна.

— Знам също за какво ме бива, както и мястото си — продължи голата. — Аз съм полезен последовател. Мога да нося бойното знаме на атреидите. Зелено и черно кичат гърба ми!

— Службата на по-нисък пост поддържа силата, но раздува истеричните забежки — отбеляза икономът. — А изкуството на атреидите е в умението да се управлява без истерия; и да се поема отговорност за начина, по който се използва властта.

Айдахо рязко се оттласна и се изправи.

— Кога проклетият ти Бог-Император — почти кресна той — е носил отговорност за каквото и да е?

Монео погледна надолу към разхвърляната маса и отвърна, без да вдига глава:

— Отговорен е за онова, което е направил със себе си.

После мрачно впи поглед в лицето на другия и добави:

— Дънкан, а на теб няма да ти стиска дори само да научиш какво е сторил!

— Ти успя ли да устискаш? — подигра го Айдахо.

— Когато гневът ме превзе без остатък, той го забеляза и каза: „Как се осмеляваш да се дразниш и обиждаш от мен?“ И точно тогава — преглътна Монео — ме накара да погледна в ужаса, дето сам бе видял… — Очите на иконома внезапно се наляха със сълзи. — Оставаше ми само да бъда безкрайно доволен, че не ми се е налагало да взимам неговото решение… Както и да приема с доволство факта, че съм последовател.

— Успях да стигна до същото прозрение — прошепна Хви.

— Знаеш ли вече? — попита я Монео.

— Да, макар и да не го видях — отвърна тя.

Икономът тихо каза:

— Тогава за малко да умра. Аз… — силно потръпна и вдигна поглед към Айдахо, преди да промълви: — Не трябва да…

— Вървете всички по дяволите! — изръмжа голата, рязко се обърна и излетя от стаята.

Хви се втурна след него; лицето й беше покрито с маската на страданието.

— О, Дънкан… — прошепна тя.

— Нали сама виждаш? — рече икономът. — Сбърка. Нито ти, нито Говорещите с риби успяхте да го промените към добро. Точно обратното — помагате за по-скорошното му унищожаване.

Иксианката отчаяно се обърна към Монео:

— Не ще го видя вече — промълви тя.

Обратният път на Айдахо до жилището му се превърна в едно от най-трудните неща, за които имаше спомен. Опитваше се да си представи, че лицето му е неподвижна маска от металопласт, зад която е скрито бушуващото в него вълнение. Никоя от стражите не биваше да зърне мъката му. Криеше я, защото не знаеше, че повечето от тях имат съвсем вярна представа за емоционалните му състояния. Бяха участвали в брифингите за Дънкановците и можеха да разчитат всеки техен израз.

В коридора, недалеч от квартирата си, Айдахо видя Найла, която с бавна крачка идваше към него. Лицето й, покрито със смесица от нерешителност и претърпяна загуба, мигновено го възпря и почти го накара да забрави собственото си настроение.

— Какво има, Приятелко? — попита той, когато Говорещата с риби почти се изравни с него.

Тя го погледна и веднага схвана всичко, за което красноречиво говореше изразът на квадратното й лице. Колко странно изглеждаща жена — помисли голата.

— Вече не съм Приятелка — каза Найла и продължи по коридора.

Айдахо се завъртя на пета и се загледа в гърба на отдалечаващата се амазонка с широки рамене и сякаш съзнателно потискана игра на страхотни мускули.

За какво ли е подготвена? — запита се той.

Мисълта обаче бързо отмина. Затрудненията му се върнаха обратно, още по-обезпокоителни. Извървя няколкото крачки до вратата на квартирата си и влезе вътре.

Постоя известно време със стиснати край бедрата юмруци.

Вече нищо не ме свързва с което и да е време. Беше странно, че не изпита усещане за освобождаване. Знаеше обаче, че е направил крачка, поставяща начало на освобождаването на Хви от любовта й към него. Той бе унизен и смален. Скоро иксианката щеше да мисли за Дънкан Айдахо като за незначителен и сприхав никаквец, подвластен само на собствените си емоции. Дори се виждаше как избледнява в обхвата на непосредствените й занимания…

Горкото същество Монео!

Много добре знаеше как действат факторите, оформили отстъпчивия сега иконом. Дълг и отговорност. Какъв безопасен покрив предоставяха те във времената на трудни решения.

Някога и аз бях като него — помисли Айдахо. — Но това стана в друг живот и по друго време.