Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Prison, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

ЖОРЖ СИМЕНОН

ЗАТВОРЪТ

 

Georges Simenon

LA PRISON

Roman

La Presses de la Cite, Paris

Ч 840–3

 

Френска, второ издание

Литературна група IV

Редактор Недялка Христова

Художник Силва Бъчварова

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Надежда Балабанова

Коректор Жанета Желязкова

Дадена за набор на 25.VII.1981 г.

Излязла от печат на 30.III. 1982 г.

Издателски № 1647

Формат 70/100/32

Издателски коли 7.78

Печатни коли 12

УИК 8,07

Цена 0,97 лв.

Издателство „Христо. Г. Данов“ Пловдив

Набор Електронен център за фотонабор — София

ДП „Тодор Димитров“ — Лозенец — София 07 9536621331 5637—21–81

 

© Георги Куфов, преводач, 1972

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ОСМА

А сега вече можеше, сега трябваше да пие. Всичко, каквото вършеше днес, включително и най-дребните подробности на онова, което се беше случило с Мина, беше предвидено, обмислено. Не беше ли странно, че тази роля се беше паднала на една малка фламандка, която той до вчера не познаваше и която по някакво чудо беше потропала на неговата врата?.

Може би не беше някаква важна роля, във всеки случай не по-важна от това, което Мина можеше да си представи.

Той имаше време. В Ле Нонет беше останал много по-малко, отколкото беше предвидил, защото се задушаваше. Искаше заминаването му да стане спокойно и тихо, а то се бе превърнало почти в бягство.

Караше бързо, но не по посока на Париж. Скоро стигна в Еврьо, през където често бе минавал. Затърси бар, но откриваше само малки бистра с боядисана в яркожълто или в бледолилаво фасада, в които сигурно нямаше уиски.

За няколко минути той се загуби сред лабиринт от улици, които си приличаха, но най-сетне зърна надпис, сочещ за Шартр.

Защо не Шартр? Беше карал не повече от четвърт час, когато откри някаква туристическа странноприемница, пред която една старинна каляска, поставена сред моравата, служеше за фирма. Тук сигурно имаше бар.

Имаше наистина и бар, и барман, който в момента слушаше коментар за конните надбягвания.

— Двойно!

Понечи да се откаже, но барманът беше разбрал и вече държеше в ръце бутилка „Джони Уокър“. Не само той използуваше този израз. Двоен скоч. Двойно уиски. Двойно. Изпитваше погнуса от тези думи.

— Хубаво време за каране.

Той се съгласи разсеяно. Пет пари не даваше за времето. То не влизаше в програмата. Никакъв официален парад не беше предвиден.

— Още едно.

— Струва ми се, че сте идвали и друг път тук? Разбира се, зайчето ми. Всички го бяха видели. Дори и там, където никога не беше стъпил. Просто само защото снимката му беше поместена на първата страница на всички вестници.

— Довиждане.

— До следващия път.

Навярно му завиждаха на колата. Пусна я с пълна скорост по един път, който не беше пригоден за такова нещо и най-малко на два завоя едва не се преобърна.

Шартр! Добре! Познаваше стъклописите на катедралата. Но най-вече си спомняше за един ресторант на някакъв ъгъл, с много симпатичен бар. Откри го.

— Двоен скоч!

 

 

Работата тръгваше. Сцепваше амбриажа, възвръщаше си малко познатия си ритъм. Но този път малката шега с бармана се обърна срещу самия него.

— Преди две години бяхте ли вече тук, а?

— Не, господине. Дойдох тук миналия месец.

— А къде бяхте преди това?

— В Лугано.

Ален никога не беше ходил в Лугано. Нула! Та нямаше ли право и той да сбърка веднъж, а?

Караше, гледаше преминаващите в обратната посока коли, шофьорите им, които си придаваха важен вид.

А той през целия си живот беше вършил обратното и хората му бяха повярвали. Държеше се така непринудено, че никой не подозираше, че е само едно малко момче, маскирано като индианец.

А всъщност изпитваше същия голям страх като другите. И дори малко повече от другите, защото се боеше да гледа хората право в очите. И тогава им подхвърляше: „Зайчето ми!“ или „Тарикатче!“

Това минаваше. Повеждаха се по него. Но даваше ли му всичко това действително някаква увереност?

Не беше пил достатъчно. След малко, когато мине през Сен-Клу, ще се спре отново някъде. Там имаше едно голямо заведение, където събота вечер се танцуваше. Беше дошъл веднъж с една от машинописките. Това стана, когато Шатон беше отишла в Амстердам за едно интервю. С някакъв американски учен, ако си спомняше добре.

Бяха се налюбили на тревата, край брега на Сена.

Хората не бяха открили и тази негова тайна. Не че се боеше от жените, не, нещата не стояха чак така, но все пак жените го вълнуваха. Това водеше началото си още от детството му, от първите книжки, които бе прочел. По вътрешен усет ги поставяше на някакъв пиедестал.

И тогава вдигаше полата им и ги обладаваше. Нямаше вече пиедестал.

Навлезе отново в западната аутострада, стигна в Сен-Клу и спря пред заведението. Украсата беше друга. А също и характерът на заведението. Все пак имаше бар.

— Двоен скоч!

Днес пиенето не му вървеше така както завчера. Беше запазил хладнокръвието си, не забравяше препоръките, които комисарят Руман му беше направил. Беше обещал. Чудесен човек беше комисарят. Беше разбрал много неща, дори повече, отколкото трябва. Не му ли се искаше да прилича на комисаря?

Един солиден човек. Човек който нямаше нужда от…

Майната му! Много е късно!

— Колко ви дължа?

За него това беше истинска ангария, но снощи сам си беше казал, че е абсолютно необходимо да свърши и тази работа. Беше я предвидил в програмата и нямаше да промени нищо.

Някои подобни занимания, му се струваха изведнъж смешни, глупави. Случките му изглеждаха далечни, а образите сякаш бяха изтрити с гума и с мъка си припомняше чертите им.

Шан-з’Елизе. Погледът му потъна в улица Маринян и се спря на фасадата на сградата, където едно огромно „ТИ“ светваше всяка вечер.

Паркира колата си и влезе в едно бистро във вестникарския квартал. Едно време му се беше случвало да идва тук, за да хапне някое и друго сварено яйце.

— Чаша червено, синко.

Сервитьорът в синя престилка беше твърде млад, за да го познава, и все пак онова време не беше твърде далечно.

— Още една.

Червеното беше стипчиво. Това не влизаше в програмата. Но той я дотъкмяваше.

— Колко ти дължа?

Не се сърдеше нито на едната, нито на другата. Шатон го беше следвала, докато бе могла. Може би тя вярваше в него? Може би смяташе, че му е необходима? Това сега нямаше значение.

Просто беше й дотегнало да бъде Шатон, да върви все по неговите стъпки. Беше поискала на свой ред да играе главната роля.

Главната роля! Смешно му ставаше.

Влезе като у дома си в тази стара сграда на улица Монмартр и се заизкачва по стълбището с изтъркани стъпала, осеяни с угарки. Стените не бяха боядисвани отдавна, а по вратите имаше емайлирани надписи.

Там, където някога се създаваха измислиците на седмичника, в който той бе сътрудничил, сега табелката гласеше:

 

АДА

Изкуствени цветя

 

Дали не беше някакъв нов трик, за да се прикрие публичен дом? „АДА“ го накара да си помечтае. А може би приготвяха и погребални венци? Дали не и от пластмаса? Навярно можеха да се мият?

Още два етажа. Стана му топло. Тръгна по един коридор. На третата врата вляво не беше закрепена табелка, а обикновена визитна картичка, покрита с целулоид.

 

ЖУЛИЕН БУР

Художник-фотограф

 

Художник-фотограф! Само това! Ключът беше на вратата. Той влезе и се озова в доста просторно помещение, в което почти навсякъде имаше прожектори. Над една врата светеше червена крушка.

Един глас извика:

— Не отваряй! Идвам веднага!

Беше гласът на Бур. Кого ли чакаше? Дали комисарят го беше предизвестил, че ще дойде?

В ъгъла, една пружина с дървени крака служеше и за диван, и за легло. Покрита беше с мароканско килимче, Ален отвори една друга врата и попадна в миниатюрна баня с вана на крака. Под чешмите, с течение на времето, се бяха образували твърди жълтеникави утайки.

Затвори вратата, извърна се и видя Бур застанал зад него. Беше по жилетка, без връзка, Беше се вцепенил, пребледнял като мъртвец.

— Бур, тарикатче!

Бур се обърна към вратата, сякаш се готвеше да избяга.

— Седни. Не се бой. Нямам никакво намерение да ти причиня каквото и да е зло.

Защо вчера си бе казал, че това посещение е наложително? Не му правеше никакво удоволствие да гледа горкия Бур изплашен, жалък… Нито пък този диван, върху който Шатон и Бебе една след друга се бяха валяли. Дори като се мъчеше да си представи Бур съвсем гол, пак не можеше да предизвика в себе си някакво вълнение.

— Кълна ви се, шефе…

— Какво ми пука на мен от това, дявол да го вземе? Имах просто желание да те видя, това е всичко. Гледам те. Може би имаш право да не полагаш никакви грижи за себе си. На някои жени тъкмо това им се харесва.

Запали цигара и отиде да погледне към двора, просто задръстен от десетина ръчни колички. Това беше може би един от последните дворове в Париж, където имаше ръчни колички вместо леки коли.

— Чакаш ли някого?

— Ще дойде един модел.

Ален го гледаше втренчено. Странно е да гледаш втренчено един човек, от когото не чакаш нищо, и за когото дори не се опитваш да си съставиш мнение. Гледаш го така, както би гледал животно. Виждаш го как диша. Наблюдаваш изплашените му очи. Съзираш треперещите му устни, капчиците пот, които избиват по носа.

— Нямаш ли желание да ме фотографираш?

Това също не влизаше в програмата. Просто му беше хрумнало сега.

— Защо? Искате ли наистина?

— Наистина.

— Портрет ли?

— Защо не?

Бур стана, пристъпи неуверено, приближи се до един прожектор и го включи. След това отиде в ъгъла и докато стоеше гърбом, навярно очакваше да получи куршум или удар отзад.

Ален не се помръдваше.

— Анфас ли?

— Както искаш.

Бур нагласи обектива. Пръстите му трепереха.

— Правил ли си снимки на Шатон?

— Кълна ви се, че не.

— Каква е тази мания да се кълнеш? Казваш не и това е достатъчно. Никога ли не си имал желание да я снимаш гола върху дивана?

— Не.

— А Адриен?

— Адриен сама пожела.

— Снима ли я?

— Да.

— Пазиш ли още филма?

— Не. Тя го унищожи. Искаше просто да види какво се получава.

— В каква поза?

— В няколко пози.

Чу се щракане.

— Няма ли да повториш?

— Не, сигурен съм, че е сполучлива.

— Имаш ли уиски?

— Не. Останало ми е вино.

Ален го изгледа още веднъж, право в очите, лице в лице.

— Довиждане.

На какво се бе надявал? От какво се бе страхувал комисарят? Нищо не се бе случило. Не беше почувствувал нищо. Всъщност Бур нямаше никакво значение. Съвсем случайно беше играл и той някаква роля.

Къде беше колата му. Потърси я по улицата и най-сетне се сети, че я беше оставил на площада на Борсата.

Оттук нататък разполагаше с много време. Сега му трябваше само да намира симпатични барове. За предпочитане барове, където не го познаваха. Нямаше желание да говори.

Най-уморителното беше да намери всеки път място за паркиране на колата. Сега караше по улица Фобур-Монмартр, но не искаше да се върне на площад Клиши. Приключил беше с Клиши, както и с Ле Нонет. Мислите му се следваха логично.

Отново се озова на Мадлен. Бар с момичета, които чакаха. Но той не търсеше момиче.

— Двоен скоч!

Една след друга те му намигваха. Гледаше така, както беше гледал и Бур — сякаш бяха риби или зайци, или каквато и да е твар, която живее и трябва да диша. Смущаващо е да гледаш някого как диша.

— Още един, аверче!

Трудно беше да се намират барове, където не го познаваха. Влезе в един съвсем нов, на булевард Осман. Барманът беше по червено сако.

— Двойно!

— „Джони Уокър“?

Бавна работа. Не чувствуваше вече вкуса на алкохола.

— Започвам ли да изглеждам на пиян?

— Не, господине.

Така беше. Той установи това, като се видя в огледалото, но все пак искаше да получи потвърждение. Дъното на помещението тънеше в полумрак. Една двойка, седнала пред отрупана маса, си държеше ръцете.

Трябва да се вярва, че и такова нещо съществува. Той вдигна рамене и едва не забрави да плати. Сигурно бяха му напомнили.

— Довиждане, Боб!

— Аз се казвам Джони, господине.

— Довиждане, тарикатче!

Продължаваше, въпреки нежеланието си, да си играе на индианец.

Ако предположим, че… Не! Твърде късно беше вече да промени убеждението си. Бе имал достатъчно време, за да размисли по това. Но все пак, ако предположим, ей така, просто от любопитство, че в понеделник отиде в редакцията… Добре… Всички ще се правят, че … А пък Борис най-много…

Само той, Ален, нямаше да бъде в състояние да се преструва… Това е… С никого… Нито със себе си…

Вярно, това беше просто случайност… Шатон не би могла да предвиди, когато е проявила нежност към Жулиен Бур, че един ден ще стреля срещу сестра си!

Но сега, тя знаеше, тя също знаеше. И му бе предала чрез Рабю, че никога повече няма да я види.

— Освен в съда.

Тя бе помислила за всичко. Жените мислят за всичко. Те имат някакъв ред в своето безредие.

Чувствуваше се глупав, глупав като материалите на „ТИ“.

— Двоен, барман!

— „Мартини“ ли, господине?

— Скоч!

Намираше се някъде зад Бурбонския дворец, недалеч от баджанака си. Дали и Бланше бе видял себе си така разголен? Не, не беше толкова глупав, баджанакът му! Навярно знаеше колко опасно е това.

А да започне отново… Но откъде?… Да започне какво?…

Ако не беше пропаднал на матурата… Търсеше си извинение. Тогава би пропаднал в нещо друго.

— Още един!

Барманът го изгледа за миг, преди да го обслужи. Това означаваше, че вече започваше да се напива. Сега нямаше да продължи много.

— Не се бойте. Държа се.

— Всички така казват, господине.

Какво им ставаше днес на всички бармани, та се държаха така тържествено?

Изпразни чашата си и тръгна към вратата с малко по-подчертано достоен вид, за да прикрие несигурното си равновесие. В колата се поизмъчи, докато запали цигарата си.

— Той има нужда от теб, Ален.

Струваше му се, че чува гласа на майка си, че вижда уморения й поглед на жена, която не е изживяла нищо приятно на този свят. Баща му също.

А каква нужда пък имаше синът му от него? Колкото от него, толкова и от майка си. За нищо не му трябваха, нито тя, нито той.

Патрик се чувствуваше много по-добре с мами, както той наричаше госпожица Жак, и със старата съпружеска двойка. Ален не си даваше сметка, че Ле Нонет беше нещо фалшиво, една пропаднала мечта.

Патрик щеше да наследи много пари. Милионите читатели и читателки, особено читателките, го бяха направили богат.

Това не беше справедливо. Баща му беше работил цял живот от сутрин до вечер, за да печели хляба си, а Ален, както се хилеше една вечер с приятелите си, беше открил цяла златна мина.

Къде се намираше? Не можеше да се ориентира. Булевардът, по който караше, беше безкраен. Искаше да се отправи към Булонския лес, а не към външния пояс.

Почна да се лута, чу как полицаят му изсвири и спря смутен, страхувайки се, че това изсвирване може да развали всичко.

— Не виждате ли, че карате в забранена посока?

Не биваше да допусне полицаят да разбере, че е пиян.

— Моля за извинение. Булонският лес, ако обичате?

— Той е точно в обратна посока. Тръгнете надясно, после завийте пак надясно и карайте право чак до Александър III.

Уф! Имаше право на още една последна чаша, не веднага, преди да навлезе в гората. Озова се в познат район и влезе в едно кафене. Чувствуваше лош вкус в устата си.

— Уиски!

— Уиски от определена марка или…

Той посочи квадратната бутилка „Джони Уокър“ на рафта.

— Голяма чаша!

Вече не се срамуваше. Това беше краят. Беше издържал докрай. Не беше ли забравил нещо? Беше вече твърде късно, за да мисли за това. Мислите му се объркваха.

Мислите! Гледаше как съседът му диша. Ето това е то мислите. Да дишаш!

— Още една, моля ви!

Този барман също го изгледа и се поколеба.

— Моля ви.

Изпи я на един дъх и хвърли една стофранкова банкнота върху мокрия тезгях. Нямаше нужда от ресто.

Беше си избрал дървото — един дебел явор точно на ъгъла. Достатъчно беше само да го улучи. Беше си набелязал ориентировъчни знаци.

Ако Шатон…

Коя Шатон? Всичко щеше да стане по същия начин и с всяка друга жена. Щеше да я нарича и нея Шатон или с някое друго галено име, както наричаше зайците, тарикатчетата и останалите.

Защото всъщност се страхуваше. И сега тя знаеше това, всички вече знаеха това.

Ето неговото дърво, само на сто метра оттук. Натисна докрай педала на газта. Ягуарът подскочи. Пейзажът бягаше; той имаше чувството, че поглъща колите, които идваха насреща му.

Винаги се бе страхувал.

Но не и сега. Не…

Той не чу трясъка, рязкото скърцащо спиране на колите, виковете, възклицанията и накрая далечния вой на сирена.

За него всичко беше вече свършило.

 

Епаленж

12 ноември 1967 г.

Край
Читателите на „Затворът“ са прочели и: