Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (5)

4.

Уолт остана загледан след отдалечаващия се пикап със свито от мъка сърце. Марк Ейкър не бе проронил и дума от момента, в който откриха потрошеното тяло на брат му. Уолт не беше толкова близък с Ранди, но обичаше Марк като брат и преживяваше загубата му като своя.

Уолт бе загубил собствения си брат Боби само преди няколко години. Трагедията предизвика отчуждение в семейството им. Уолт и баща му вече си говореха, ала отношенията им си оставаха все така деликатни. Сега той и Марк бяха белязани от една и съща трагедия. Ранди — женкарят и всезнайкото, който обожаваше солените шегички. Мрачният, потаен брат, чието име до неотдавна се търкаляше по бюрото на Уолт, написано на някаква бележка, която впоследствие потъна някъде между купищата бумаги. Дали тази бележка и обвиненията, които съдържаше, имаха нещо общо с въпроса за политиката, който Марк бе повдигнал само преди час? В гърдите му се надигна вълна от мъка и съчувствие; отмести поглед и избърса очите си с ръкавицата. Все още го болеше от загубата на Боби. На Марк тепърва му предстояха няколко мъчителни години.

Срещна погледа му, докато товареха тялото. Лицето му бе окъпано в червения отблясък от стоповете на колата; привикналият към смъртта ветеринар бе видимо разтърсен от вида на вкочанените ръце на Ранди, извити неестествено над главата му. Наместиха трупа в каросерията на пикапа. Загърнаха го с брезентовото покривало и го пристегнаха с въжета. Последната процедура, в добавка към всичко останало, накара Марк да се разплаче отново — сякаш опаковаха дърва за разпалки. Смъртта бе в дребните детайли и тези детайли изпълваха сърцето на Марк с мъчителна скръб, гняв и безсилие.

— Шерифе? — Заместникът му, Томи Брандън.

Уолт се почувства така, сякаш бе изпил бутилка сода на екс.

Фактът, че помощник-шерифът Томи Брандън живееше незаконно с бъдещата бивша съпруга на Уолт, държеше двамата мъже на разстояние.

Що се отнасяше до Уолт, редно бе помощник-шериф Томи Брандън да се прехвърли в друго подразделение на местната полиция. Уолт със сигурност не възнамеряваше да подава оставка единствено заради връзката на заместника си с жената, с която в момента се развеждаше. А за Брандън едва ли имаше значение. Уолт не можеше да го уволни, защото щяха да го подведат под съдебна отговорност. Сякаш Брандън нарочно се мотаеше в краката му с едничката цел да го тормози. Онова, което правеше ситуацията още по-заплетена и деликатна, бе фактът, че Брандън бе най-кадърният му помощник — проклет да бъде! Липсата му щеше да се отрази на работата. Ала с всяко дребно пререкание, с всеки случаен допир, с всеки поглед, който си разменяха, ставаше все по-ясно, че подобна стъпка е неизбежна. Дори одеколонът му за след бръснене дразнеше Уолт. Струваше му се, че на няколко пъти бе долавял този аромат по кожата на Гейл още по времето, когато бяха семейство.

Мина полунощ. Снегът натрупа още няколко сантиметра по покривите на автомобилите край пътя. Нито едно от кучетата не бе успяло да улови следа. Хората от екипа по издирването стояха на топло зад запотените стъкла в колите си и чакаха нови нареждания.

— Нека спрем издирването за днес, Томи. Ще започнем наново утре сутрин, но преди това искам потвърждение на първоначалното обаждане. Искам да разбера кой е подал този сигнал и лично да разговарям с него.

— Разбрано.

— Тази нощ разменихме един живот за друг и това е ужасно нелепо. — Нищо чудно да се окажеше, че изчезналият скиор се е прибрал жив и здрав вкъщи.

Брандън се запъти към паркинга и даде инструкции на шофьорите. Няколко минути по-късно автомобилите взеха да се оттеглят един след друг.

Уолт стоеше облегнат на задната броня на служебния „Хамър“, който използваше за спасителни операции. Пристягаше ремъците на снегоходките върху ботушите си, когато и последният от автомобилите напусна паркинга, с изключение на големия червен „Додж“ на Брандън. Всичко покрай Томи Брандън бе с огромни размери и това провокираше въображението на Уолт, наливайки допълнително масло в огъня.

— Шерифе?

— Връщам се обратно горе, Томи.

— О, не. Не и сам.

— Няма да търся изчезналото хлапе, Томи. Искам да направя малко снимки, преди снегът да е заличил всичко.

— Ранди се е спуснал по Улея, шерифе. Случаят е приключен.

Уолт нямаше спомен Томи някога да е използвал друго обръщение към него, освен „шерифе“. Как да го мрази човек!

Уолт му разказа за звука, наподобяващ счупване на клон, и за подозренията си, че всъщност е чул изстрел.

Двигателят на хамъра работеше на празен ход, за да поддържа топлината в купето, а чистачките равномерно свистяха по предното стъкло.

— Но Ранди не беше прострелян.

— Нямаме никаква представа какво точно е причинило пропадането му от онази скала. Двамата с Марк бързахме да измъкнем тялото оттам. Не остана време да огледаме наоколо.

Уолт взе да рови в багажника на хамъра и измъкна оттам счупено парче от ска и огъната метална обшивка. Беше парче от средната част на ска със закрепен за нея сложен автомат за ходене, позволяващ петата да се откачва и обувката да остава закрепена само за предния автомат, отварящ се като панта. Механизмът се отличаваше от масово използвания за пистово каране в ски курортите. Тази хибридна система позволяваше на ски алпиниста да използва един комплект ски и за ходене нагоре, и за спускане. Брандън го пое от ръката му, изтръска водата от разтопения сняг и го огледа.

— Е, и? — попита Брандън.

— Виж стикера — каза Уолт и посегна към счупеното парче. Посочи му буквата R, точно под пантата за пристягане на предната част от обувката.

— Това значи патент или нещо подобно. Какво толкова?

— Не, Томи, това не е знакът за регистрирана търговска марка. Това е дясната^[1] ска за дясна обувка. Те са чифт, точно като ските за пистово каране. А тази беше на левия му крак.

Брандън отново взе парчето от ръката на Уолт и го разгледа на светлината от купето.

— Просто ги е разменил. Беше тъмно и валеше силно. Голяма работа.

— Явно никога не си изкачвал стръмна местност със ски. Щеше да усети, че ги е разменил, още в първите пет секунди. Ако са обърнати, не се плъзгат добре. Дърпат навън. Изнервящо е и се хаби много енергия. Човек като Ранди не би ги разменил — това първо, но дори и да беше, щеше да спре и да ги оправи незабавно. Без значение дали има виелица или не.

— Може пък на него да му е било все едно, шерифе. — Томи се загледа в Уолт, който тъкмо стягаше и втората си снегоходка. — Или пък ги е свалил за малко по някаква причина. Например да се облекчи или нещо подобно. После ги е разменил, без да иска, и се спуснал. Няма как да знаем.

— Напротив. Точно това смятам да разбера.

— И аз идвам тогава.

— Няма нужда, Томи. Ще се оправя и сам. Късно е. По-добре се връщай и започвай да подготвяш документацията по случая с Ранди. Ако искаш, ще ти звънна след час, за да си спокоен.

Томи се запъти към колата си и след малко се върна със собствените си снегоходки.

В следващите двайсет минути двамата мъже не обелиха и дума. Уолт избра по-пряк маршрут към Улея, следвайки координатите от GPS-а. Стигнаха до скалното възвишение потни и задъхани. Бурята почти бе облизала дирите, оставени в снега през деня от десетина различни скиори.

Уолт се оказа прав — следите на Ранди почти не се виждаха. Шансовете да проследят последните му движения вече бяха нищожни.

Твърдо решен да провери теорията си, че Ранди се е отбил да се облекчи в храстите, Брандън тръгна по една от скиорските следи, която се отклоняваше от главния маршрут към дърветата.

Уолт се бе навел над скалите с насочен фенер към дупката на десетина метра под него, когато гласът на Брандън се разнесе от радиостанцията.

— Шерифе? Открих нещо интересно.

Уолт тръгна по пресните дири на Брандън през притихналата гора. Завиваха надясно, после тръгваха леко встрани по наклона в посока югозапад — към щатска магистрала 75. Брандън бе изминал доста голямо разстояние. Уолт го откри до дънера на едно дърво. Вечнозелената корона действаше като чадър и снежната покривка наоколо бе дълбока едва няколко сантиметра.

Районът беше силно изпотъпкан.

— Ти ли направи това?

— Не, сър. Може би вълци. Сигурно са го подгонили и той е потърсил убежище на дървото.

Уолт приклекна.

— Не сме видели или чули никакви вълци, нито пък Танго. Може да са кучешки лапи. Отпечатъците са твърде малки за вълци.

— Всички кучета се прибраха с нас.

— Всички наши кучета — уточни Уолт.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам, Томи. Просто разсъждавам на глас, става ли? — тросна му се той, осъзнавайки със закъснение, че или умората, или неприязънта му към Брандън започваха да му влияят.

Брандън отново огледа района.

— Едва ли ще открием гилза по-рано от пролетта, ако това имаш предвид. Все пак няма да е лошо да маркираме дървото. — Той извади джобно ножче и издълба част от кората на дънера.

— В момента изобщо не схващам какво се е случило тук — каза Уолт.

Брандън насочи светлината от фенерчето си към животинските следи. Идваха в права линия откъм дърветата и покриваха дирите на Ранди. Беше ясно, че имаха връзка и бяха направени по едно и също време.

— Не знам… глутница вълци не звучи необичайно, шерифе. Ранди едва ли е бил изненадан. Това обяснява и обърнатите ски. Глутницата го подгонва и той се катери на дървото. Ските му остават долу. Вълците се оттеглят и се скриват. Той знае, че го дебнат, и те знаят къде е той. Това е надпревара. Той вероятно пробва радиото, ала безуспешно. Решава да рискува и тръгва. Слиза от дървото по най-бързия начин и нахлузва ските разменени. Хуква към Улея с надеждата, че ще успее да изпревари вълците, ако се спусне по наклона. В суматохата скача от грешното място. Доста младежи скачат от тези скали със ски, но не от средната част, а от западния край.

Уолт остана доволен от обяснението и го похвали. Направи няколко снимки, но нито една не стана особено хубава. Предложи да се върнат назад и да открият точното място, където дирите на Ранди се застъпваха с тези на вълците.

— Искам да направя малко снимки и там.

— Аз ще мина от тази страна — каза Брандън и посочи към отъпкания сняг — и ще следим дирите успоредно.

Двамата се разделиха и застанаха от двете страни на широко отъпканата пътека. Извън чадъра на дърветата дирите потъваха под натрупания от бурята сняг. Проследяването им не беше трудно, но нататък моделът им ставаше все по-неясен.

Уолт потръпна при мисълта да бъде преследван от глутница гладни вълци по време на снежна буря в планината. Беше претърсил тялото на Ранди за оръжие и не откри нищо, но може и да го бе изпуснал при тичането. Това щеше да е добро обяснение за самотния изстрел, който Марк и Уолт бяха чули.

— Ако са били вълци — обади се най-после Уолт, — защо тогава не са разкъсали тялото?

— Аха — каза Брандън. — Надявах се, че няма да ти мине през ум.

Уолт включи мощния си фенер и районът се обля в ярка светлина. Плетеницата от дири, която следваха, се разделяше. Точно оттук, без съмнение, животинските стъпки тръгваха по скиорската следа.

— По дяволите! — възкликна Брандън, загледан в краката си.

Уолт прекоси пътеката, за да види какво бе привлякло вниманието му. Самотен отпечатък, частично предпазен от паднал до него пън. Формата му беше непогрешима.

Снегоходка.

— Мамка му! — каза Брандън. — Кажи ми, че е твой или на Марк Ейкър.

Уолт запази мълчание и започна да прави снимки. Светкавиците от фотоапарата му проблясваха като малки експлозии на фона на безкрайната белота. Провери екрана, ала и този път нито една от снимките не беше сполучлива.

— Може да е оставен по-рано през деня. С всичкия този сняг няма как да сме сигурни дали има връзка с животинските стъпки — обади се отново Брандън.

Беше прав — по никакъв начин не можеха да установят кога точно са били оставени които и да било от дирите. Снегът се носеше от вятъра; падаше от дърветата; сипеше се от склона. Отпечатък като този, закътан под дънера, можеше да си стои непокътнат дни наред.

Уолт направи още снимки и сподели с Брандън убеждението си, че връзката между отпечатъка от снегоходка и животинските дири е от съществено значение.

— Казвам ти, за да знаеш — рече Брандън, — но смятам да следвам тези дири, ако ще да отнеме цяла нощ.

— Няма да отнеме цяла нощ, Томи. — Уолт посочи надолу по склона, където над върховете на дърветата равномерно се движеше светеща бяла точка. Фарове на кола или камион. Звукът от потракването на веригите по заледената настилка идваше от разстояние, по-малко от километър.

— Магистрала седем пет — каза той. — Залагам десет долара, че следите ще ни отведат точно там.