Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (45)

44.

Единственият шанс на Марк Ейкър да се изплъзне от преследвачите си бе да намери река. Така нямаше да оставя дири, дори ако го преследваха с кучета. Стараеше се да се движи под короните на дърветата, където снежната покривка бе оскъдна. Зад себе си влачеше клон, за да изтрива следите си. Когато дърветата бяха разположени близо едно до друго, успяваше да измине петдесетина метра, без да оставя никакви отпечатъци. Но после отново се изправяше пред дълбоките преспи, които го принуждаваха да разкрие маршрута си. Ако беше лято, щеше да е почти невъзможно да го проследят, нямаше да му се налага да се бори с природните стихии и щеше да разполага с изобилие от храна и вода. А сега бе потен, премръзнал, гладен и жаден и се въздържаше да използва откраднатите от хижата провизии. Възнамеряваше да ги пази колкото се може по-дълго.

До ушите му достигна звукът, от който бягаше цял ден — далечен вой на моторна шейна. И не близостта на преследвачите му го тревожеше, а тяхната упоритост.

На петдесетина метра вдясно от себе си забеляза скално възвишение, което започваше ниско и постепенно се увиваше като пояс около невисок хълм. Вниманието му бе привлечено от тъмния полукръг, който се виждаше по средата. Осени го идея. Ако успееше да се покатери на оголените от вятъра скали, нямаше да остави отпечатъци след себе си.

За петнайсетина минути сътвори фалшив маршрут в южна посока от малката горичка наблизо и внимателно се върна обратно по същите дири. После тръгна покрай една голяма пряспа, където снегът бе дълбок едва няколко сантиметра, като продължаваше да влачи боровия клон зад гърба си, за да заличава следите си. Остана изключително доволен от резултата — по нищо не личеше, че е поел в посока към скалите. Започна да се катери по възвишението. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-уверен ставаше, че е измислил успешен начин да заблуди преследвачите си.

Внимателно приближи до тъмната извивка в скалите. Оказа се малка пещера, точно както очакваше. Допълзя до входа съвсем тихо, пъхна глава в отвора и подуши въздуха. Влажният, кисел мирис го изпълни с вълнение и той измъкна от раницата коктейла, който Коутс бе използвал, за да го упои. Щедро напълни спринцовката, стисна я в лявата си ръка и освети пещерата с фенерчето.

Зашари с лъча в тясната дупка, уверен, че инстинктът му не го лъже. Възнамеряваше да направи нещо, което граничеше със самоубийство — а малцина знаеха това по-добре от един ветеринарен лекар — но изборът му вече беше направен и той нямаше намерение да се отказва. Разчисти част от снега, който закриваше дупката, стараейки се да не оголва входа към пещерата твърде много.

Пъхна раницата пред себе си и внимателно пропълзя през тесния отвор. Зловонието ставаше все по-тежко — комбинация от гранясала сланина и животински изпражнения. Без да изпуска спринцовката от ръката си, Ейкър затули с длан стъклото на фенерчето, за да притъпи светлината, и го насочи към стената на пещерата и замръзналата кал по пода. Дори и след две десетилетия работа с всякакви животни, сърцето му трепна от вълнение при вида на грубата кафява козина. Мечката бе огромна, може би над двеста и петдесет килограма. Лежеше свита в гигантска дишаща космата топка. Главата й бе сгушена на топло под предните й лапи. Самите лапи бяха с размер на детска бейзболна ръкавица и завършваха с дълги, криви нокти, покрити със засъхнала кал.

Мечката спеше зимен сън, но не беше в безсъзнание. По време на зимен сън сърдечният й ритъм спадаше от петдесет на десет удара в минута, но животното запазваше усещанията си и можеше да се събуди — макар и бавно — ако се почувстваше застрашено. Мечката вече го бе подушила и осъзнаваше близостта на неканения гост. Ейкър разполагаше с две до осем минути — най-много десет — преди тя да се изправи на крака, за да брани бърлогата си.

Бе подготвил значително по-малка доза приспивателно. Не очакваше да попадне на толкова едър екземпляр. Бръкна в раницата и допълни спринцовката с още 30 кубика. Цялото шишенце; всичко или нищо. Мечката отдръпна лапите от лицето си и отвори тъжните си очи. Беше будна, но не в пълно съзнание. Свирепият й поглед можеше да уплаши до смърт дори човек като Ейкър, свикнал с присъствието на животни около себе си. Дълбоките драскотини по стените и пода бяха достатъчно красноречиво предупреждение.

Дупката беше твърде тясна и Ейкър се принуди да легне по корем, за да достигне животното. Единият крак на мечката трепна. Очите й се отвориха малко по-широко. Все още беше ранна есен и животното се нуждаеше от още време, за да настрои метаболизма си така, че да прекара в сън дългата зима. Събуждаше се много по-бързо от очакванията на Ейкър. Гигантската лапа се вдигна и замахна във въздуха, макар и тромаво и с притъпени рефлекси. Ейкър се претърколи встрани и заби иглата дълбоко под мечата козина. Натисна буталото и изпразни цялата спринцовка. Остави я забучена в плътта на животното и побърза да се изтегли към входа на малката пещера.

Мечката повдигна натежалите си клепачи. Предният й крак трепна и огромната й лапа се стовари точно там, където допреди малко лежеше Ейкър. Изминаха няколко безкрайни минути, през които Марк не спираше да се пита дали планът му щеше да успее. Животното примигна още веднъж и затвори очи. По време на зимен сън мечките поддържаха телесна температура от почти трийсет градуса по Целзий. Ейкър допълзя обратно и притисна гърба си към топлия кожух на заспалото животно. Само след няколко секунди гърбът му се затопли. После краката му, а не след дълго и цялото му тяло започна да се приспособява — първо го втресе, после се успокои и постепенно спря да усеща студа. Успокоителните щяха да държат мечката в безсъзнание в продължение на няколко часа. А по време на зимен сън, въпреки огромната й телесна маса, би могла да остане в това състояние цял ден или дори по-дълго.

За пръв път от бягството си насам Ейкър се почувства почти в безопасност. Съмняваше се, че Коутс или Гиърбокс ще открият пещерата. Щеше да успее да възстанови силите си. Въпреки тежката миризма в пещерата, поне бе успял да намери заслон и източник на топлина. Можеше да остане там около четири часа, а може би и повече. В началото се бореше със съня; непрекъснато гледаше входа на пещерата и се ослушваше за моторната шейна. Колкото и обнадежден да се чувстваше в момента, Ейкър съзнаваше, че оцеляването му зависеше изцяло от усилията на Уолт Флеминг да го открие. Ако скоро не пристигнеше помощ, Марк отново щеше да е принуден да бяга през скованата от студ планина, където шансовете му да оцелее бяха нищожни.