Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perfect Partners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Перфектни партньори

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-511-3

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Първият човек, когото Джоел забеляза, влизайки в „Котвата“, бе Кейс Ескът. И това доказваше правотата на твърдението му, че мърморещите жени са глобален проблем сред всички социални слоеве. А „Котвата“ помагаше на всичките — и на низшите, и на висшите кръгове.

В по-голям град човек с положението на Ескът би намерил друго място, за да се отдаде на алкохола, но Еко Коув не предлагаше кой знае какъв избор. Той седеше в края на бара и се бе привел над чашата с уиски в съвсем традиционен стил. Беше със спортно яке, бял пуловер и панталон с маншети. Дрехите му се различаваха от тези на останалите клиенти на „Котвата“, които носеха груби работни ботуши, дънки и карирани ризи.

Джоел изпита съжаление към Ескът. Сигурно не беше лесно да си женен за принцесата на Еко Коув. А да се работи за Виктор Коупланд беше истинско изтезание.

Той си помисли с облекчение, че подобна съдба му се бе разминала преди петнадесет години. Тази мисъл не му минаваше през ума за пръв път.

Преди петнадесет години бе обсебен от някаква маниакална идея да спаси Даян от златната й клетка. Тя самата го бе поощрявала да се опита да я измъкне от властния й баща и да я отведе надалеч на белия си кон.

Убеден, че е влюбен, и че любовта му е взаимна, Джоел си бе въобразявал, че е истински рицар.

Сега можеше само да се надсмива на младежката си наивност.

Даян нито се бе нуждаела, нито бе искала да бъде спасена. Просто бе търсила вкуса на забранения плод, а Джоел Блекстоун определено бе бил в списъка на забранените от баща й неща.

Нямаше настроение за разговори тази вечер. Огледа празните столчета пред барплота и си избра място колкото се може по-далеко от Кейс Ескът.

— Какво да бъде? — попита едрият оплешивяващ барман.

Джоел го погледна.

— Една бира, Стан. Каквато имаш, само да не е светла.

Барманът сбърчи учудено чело.

— Познавам ли те?

После бръчките изчезнаха от челото му.

— По дяволите, това си ти, Блекстоун! Чух, че си се върнал в града. Работиш за онази госпожица Торнкуист или нещо такова, нали?

Джоел стисна зъби.

— Да. Нещо такова.

— Вярно ли е, че „Торнкуист Гиър“ владее „Коупланд Мърин“?

— Вярно е.

Стан се облакъти на плота и се приведе напред.

— Носят се слухове, че „Торнкуист Гиър“ ще закрива дока.

— Виждам, че мелницата за клюки все още добре работи в Еко Коув. Ще ми дадеш ли бира, Стан, или сам да си я взема?

Мъжът въздъхна, напълни една халба и я плъзна към Джоел.

— И така?

— И така какво?

— Верен ли е слухът?

— Верен е.

— Мили Боже! — отчаяно поклати глава Стан. — Това ще погуби града.

Джоел мрачно се взираше в бирата си.

— Сърдете се на Коупланд. Сам обърка финансовото си положение. „Торнкуист Гиър“ му помогна да остане на повърхността през последната година. Не може да очаква аз…

Той замълча и отпи голяма глътка.

— Не може да очаква ние да го спасяваме вечно.

Очите на Стан се присвиха.

— Никога не си обичал Коупланд особено, нали?

— Знаеш ли някого, който го обича?

— Той е кучи син. Повечето хора в неговото положение са такива, ако питаш мен. Но ще кажа едно нещо за него — Виктор осигуряваше работа за повечето хора в града през последните тридесет години.

— Не държеше всички на работа, Стан — отвърна тихо Джоел. — Доколкото си спомням, някои бяха изхвърлени доста безцеремонно.

Стан се замисли.

— А ти какво очакваше, след като те залови с дъщеря си?

Джоел сви рамене.

— Предполагам, че е искал да ме пребие. Прогони ме от града.

— Отървал си се леко. Не те е пребил.

— Опита се.

Джоел си припомни неприятната сцена в стария хамбар.

— Използва здрава тикова дъска, която носеше със себе си.

Стан взе една чаша и започна да я бърше.

— Не съм чувал такова нещо, но виждам, че си оцелял.

— Защото и преди петнадесет години беше толкова дебел и тромав като сега.

— Значи те уволни и те прогони от града. И ти не получи момичето.

Барманът хвърли един поглед към другия край на бара, където бе седнал Ескът.

— Ако питаш мен, извадил си късмет.

— И аз си мислех същото.

— Кажи ми нещо. Това, че работиш в „Торнкуист Гиър“ и „Торнкуист“ е готова да закрие дока, не е просто съвпадение, нали?

Джоел се усмихна едва доловимо.

— Винаги си бил по-умен, отколкото изглеждаш. Не, не е съвпадение.

Стан се навъси.

— Ти ще убедиш тази госпожица Торнкуист да закрие компанията и да остави без препитание голяма част от хората в този град, защото не си получил момичето преди петнадесет години?

— Не. Не заради това.

— Тогава защо, по дяволите, го правиш?

— Бизнес. Заради добрия бизнес, Стан. Нищо лично.

— Има много добри хора, които ще изпаднат в затруднение, ако го направиш.

— Добри хора ли, Стан? Хубави хора като теб, може би? Мислиш, че давам пукнат цент какво ще стане с хора като теб?

Стан го изгледа враждебно.

— Виж, какво, Блекстоун. Нямам нищо общо с това, което се е случило между теб и Коупланд преди петнадесет години. А съвсем сигурно е, че вината не е моя, дето баща ти се напи и падна с колата си от онази скала.

— Не била твоя вината? Ти му сервираше питиетата. Знаеше много добре колко е пиян, нали?

— Беше пиян, по дяволите! Знам, че не вярваш, но старият наистина се бе наквасил. Не е мое задължение да преча на хората да пият.

Стан се бе обидил. Беше готов да добави още нещо в своя защита, но точно в този момент видя мъжа, застанал зад Джоел. Той кимна рязко и се отправи към другия край на барплота.

Джоел погледна през рамо и забеляза Кейс Ескът.

— Добър вечер, Ескът. Да те черпя едно пиене?

— Дебелокож, кучи син — рече с тих и напрегнат глас Кейс, докато се настаняваше тромаво на стол. Ръката му бе свита в юмрук, а дъхът му миришеше на алкохол. — Кой, по дяволите, си мислиш, че си?

Джоел вдигна чашата си с бира.

— Да приема ли, че това не е посещение на вежливост?

Кейс го изгледа зловещо.

— Зная какво е станало днес, негоднико. Проклет да си, зная всичко!

— Така ли? И какво се е случило?

— Даян е дошла в стаята ти в мотела. Знам, че е била с теб!

Джоел остави внимателно бирата си върху бара.

— Не се впрягай, Ескът. Не е това, което си мислиш — каза му безизразно.

— Нима двамата сте си въобразили, че няма да разбера? Това е малко градче, ако случайно си забравил.

— Не съм забравил.

Кейс се разгорещи.

— Тя си мисли, че си се върнал, за да я отведеш! Мисли си, че ще я спасиш!

— Даян знае, че това не е вярно. Слушай, Ескът. Жена ти не ме интересува. Не съм се върнал заради нея и нямам намерение да я отвеждам със себе си. Схвана ли?

— Тя не смята така. Аз също. Тук си заради онова, което се е случило преди петнадесет години. Признай си!

— Да, тук съм заради нещо, което се случи преди петнадесет години. Но то няма нищо общо с Даян.

— Искал си да се ожениш за нея, нали?

— Промених решението си.

Кейс се подпря о ръба на плота.

— Искаш да кажеш, че тя е променила решението си. Осъзнала се е и не е пожелала да избяга с теб. И защо да го прави? Ти си бил просто някакъв боклук, който не е влизал в сметките й. Забавно й е било може би да се повърти около теб известно време, но защо би искала да се омъжва?

— Правилен въпрос. Защо би искала да се омъжи за мен? Нямах какво да й предложа. Даде ми ясно да го разбера.

— Но сега й се струваш различен.

Гласът на Кейс ставаше все по-висок.

— Върнал си се тук като всесилен изпълнителен директор на могъща компания и тя си въобразява, че си нейният рицар с бляскавите доспехи. Този, който ще я отведе от всичко това.

Той размаха ръка, блъсна чашата си с уиски и тя се счупи с трясък на пода. В „Котвата“ настъпи внезапна тишина и всички извърнаха глави към тях.

— Успокой се, Кейс. Седни. Ще ти поръчам друго уиски.

— Няма да ми поръчваш нищо!

Кейс се олюля леко, но се задържа на крака.

— Знам какъв си, Блекстоун. Същият долнопробен тип, какъвто Коупланд казва, че си бил преди петнадесет години. Може би разполагаш с малко повече пари, които пилееш сега, но всички знаем откъде са, нали?

— Млъкни, Ескът — посъветва го Джоел все така спокойно.

— Имаш пари и голяма титла, защото чукаш собственичката на „Торнкуист Гиър“. Не е ли така? Как се чувстваш да се издигнеш до върха чрез леглото? Как се чувстваш да бъдеш собственият жребец на госпожица Летисия Торнкуист? На разположение двадесет и четири часа в денонощието?

Джоел рязко стана и се нацели с юмрук в брадичката му. Въпреки че беше пиян, Кейс успя да отклони удара му покрай лицето си и сам яростно замахна. Джоел се плъзна под ръката му и му нанесе силен удар в корема. Кейс се преви от болка, но се задържа на крака.

— Кучи син такъв! Ще те науча как се мърсува с чужди жени! Не можеш да имаш Даян!

Изведнъж той се стрелна напред.

Изскърцаха столове и около тях се образува жив кръг от хора, но никой дори не направи опит да се намеси. Всички бяха съпричастни към боя.

Джоел знаеше защо. Борбата се водеше между избрания от Коупланд зет и мъжа, върнал се в Еко Коув, за да унищожи компанията му.

Кейс отново замахна и нанесе учудващо точен удар в лицето на Джоел. Докато се олюляваше назад, на Джоел му се привидяха звезди. Оказа се, че Ескът съвсем не бе толкова безопасен, колкото изглеждаше. Той явно реши да се възползва от преимуществото си и се приближи за нов удар. Джоел го парира.

— Това няма да реши нищо — процеди той. — Научих го много отдавна.

— Ако си научил въобще нещо, нямаше да се върнеш тук, негодник такъв!

Кейс се завъртя и го ритна с левия си крак в бедрото. Джоел загуби равновесие и падна на хълбок. Мина му през ума, че в момента изглеждаше като пълен глупак в очите на редовната клиентела на „Котвата“.

„Дотук със здравия разум“ — рече си.

В далечината се разнесе вой на сирена.

Кейс се опита да го ритне пак — този път в ребрата. Джоел успя да го улови за глезена и силно го дръпна. Ескът се строполи тежко. Джоел се претърколи отгоре му и го прикова към пода.

Фаровете на полицейската кола проблеснаха през прозореца. Миг по-късно вратата се отвори с трясък.

— Никой да не мърда! — изрева някакво младо ченге. — Вие двамата на пода! Не мърдайте.

— По дяволите — измърмори мрачно Джоел.

Неочаквано му хрумна, че Лети не би останала доволна от развоя на събитията.

 

 

Лети се убеди, че няма да заспи, преди Джоел да се прибере. Отказа се да прави безсмислени усилия и стана от леглото, за да включи телевизора.

След петнадесет минути го изключи с досада.

Отиде до прозореца и се загледа в тъмнината. Еко Коув бе потънал в дълбока тишина.

Безпокойството, което я бе обзело след изчезването на Джоел, непрекъснато нарастваше. А по едно време се хвана, че е започнала да ходи нервно из стаята.

Той беше в някакъв долнопробен бар и се наливаше с бира. Бе я нарекъл мърмореща жена и непоносим шеф. И всичко това беше, защото се бе изпречила на пътя на добре обмисленото му отмъщение.

Само един Господ знаеше в какви неприятности би могъл да се забърка тази вечер. Беше достатъчно напрегнат, за да извърши нещо глупаво.

В далечината виеше полицейска сирена. Рядко се чуваха подобни звуци в малко градче като Еко Коув.

Лети започна замислено да гризе долната си устна. Реши, че ще е най-добре да го измъкне от „Котвата“ и да го върне в мотела, преди да е подронил имиджа на компанията.

„Кого, по дяволите, се опитваш да заблудиш? — питаше се кисело, докато бързо нахлузваше чифт панталони и пуловер. — Съвсем не отиваш да го измъкнеш от бара заради имиджа на «Торнкуист Гиър», а искаш да го предпазиш от неприятности. Тревожиш се лично за него!“

Преметна чантата си през рамо и излезе. Джоел й бе споменал, че „Котвата“ била през една пресечка. Спусна се по стъпалата на притихналия мотел и тръгна енергично по тротоара.

Леката мъгла правеше мрака още по-зловещ. Тя стисна чантата си и почти се затича. Разбира се, не се намираше в покрайнините на Сиатъл, но все пак мисълта, че е сама след полунощ на улицата в непознат град, подсили нервността й.

След малко забеляза неоновата котва и се поуспокои. Започна да си преповтаря на ум какво точно щеше да каже на Джоел. Искрено се надяваше, че той не е толкова пиян, и че ще прояви разум.

Когато се приближи до заведението, видя полицейската кола и я обзе я паника. Със свито сърце хукна към вратата на бара. Тя се отвори рязко, когато беше само на метър от нея.

Джоел излезе пръв. Ръцете му бяха зад гърба и Лети с ужас осъзна, че е с белезници. Плътно зад него вървеше мъж с полицейска униформа. Полицаят го държеше здраво за лакътя и го водеше към патрулната кола.

Лети беше шокирана.

— Джоел! — изтръгна се от гърлото й.

Джоел я погледна ядно. Погледите им се срещнаха и той вдигна очи към небето.

— Някак си предчувствах, че ще се появиш точно навреме, шефе!

Тя застана пред полицая в бойка поза.

— Един момент, ако обичате — спря го. — Искам да знам какво става тук! Този мъж ми принадлежи.

И Джоел, и служителят на реда я гледаха като гръмнати.

— Какво означава това, мис? — попита внимателно полицаят.

— Чухте ме добре. Той работи за мен. Аз съм негов работодател.

Полицаят кимна вежливо.

— Сега схванах. Е, вие можете да го притежавате, но аз го отвеждам в участъка за нарушаване на обществения ред. Ако искате да го освободите под гаранция, заповядайте и си го получете. Полицията е на две преки оттук и после завивате вдясно, улица „Холт“.

— Да платя гаранция?! Никога досега не съм освобождавала човек от ареста под гаранция.

— Не се чувствай задължена да нарушаваш безупречното си досие заради мен — изръмжа Джоел, докато полицаят го набутваше на задната седалка в колата. — Връщай се в мотела.

Лети не му обърна внимание.

— Полицай, моля ви! Аз съм съвсем невежа в тези неща. Каква е процедурата тук? Не трябва ли някой да подаде жалба или нещо подобно?

— Да. Стан. Той ни извика.

— Кой е Стан?

— Собственикът на „Котвата“.

Полицаят затвори с трясък вратата и заключи Джоел вътре. После заобиколи колата.

Лети почука на задното прозорче.

— Джоел! Джоел! Идвам веднага да те измъкна от затвора. Не казвай и не върши нищо глупаво. Чуваш ли ме?

Джоел не си направи труда да й отговори. Облегна се назад и се загледа в мрежата, която го отделяше от предната част на купето.

Лети си помисли, че вероятно е ужасно смутен.

— И така му се пада — измърмори под носа си, когато колата потегли. Щеше да му каже някои неща, след като го измъкнеше от участъка. Но това можеше да почака. Първо трябваше да свърши нещо друго.

Обърна се и забеляза мъжете, излезли от „Котвата“, за да наблюдават отвеждането на Джоел. Те говореха помежду си и се смееха.

Лети сложи ръце на хълбоците си.

— Радвам се, че намирате това за забавно — извика им високо. — Защото аз не съм на същото мнение.

Мъжете моментално замълчаха и се втренчиха любопитно в нея.

— Коя е тази? — попита някой отзад.

— Чух я да казва, че притежавала Блекстоун.

Тази реплика бе посрещната с бурен смях.

Тя се отправи към входа на бара, принуждавайки ги да й направят път.

— Кой от вас е Стан?

— Вътре е. Големият мъж с бялата престилка. Не можеш да го сбъркаш — услужливо й обясни един от тях.

— Благодаря — отвърна студено Лети.

Отвори вратата и влезе в слабо осветения бар. Първият човек, когото видя, беше Кейс Ескът. Седеше сам на една маса и притискаше мокра кърпа към лицето си.

Един едър мъж с бяла престилка пък попиваше разлетите напитки в другия край на бара. Тя не му обърна особено внимание и се насочи към Кейс.

Стомахът й се сви, когато огледа местопроизшествието. Веднага разбра какво се бе случило — Джоел и Кейс бяха се били. А те можеха да се сбият само поради една причина.

Бавно седна до Ескът.

— Кейс? Добре ли си?

Той изстена.

— А на теб как ти се струва?

Лети опита отново да поведе разговор.

— Доколкото разбирам, двамата с Джоел сте имали недоразумение?

— Негодникът е бил с жена ми в стаята си тази сутрин. Мисли, че може да се върне след всичките тези години и да продължи оттам, докъдето е стигнал. Кучи син! Трябваше да го убия.

Лети се опита да се успокои. Кейс очевидно бе пиян, но не приличаше на човек, за когото пиянските скандали са нещо обичайно.

— Кейс, да не би случайно да намекваш, че съпругата ти ни потърси двамата с Джоел тази сутрин, за да обсъдим положението на „Коупланд Мърин“?

Той премигна, очевидно затруднен да смели думите й.

— Тя е била в стаята му, с него…

— Да, разбира се. Аз също — рече безизразно Лети. — С Джоел сме настанени в съседни стаи с врата помежду им. Тримата имахме кратка делова среща. Съпругата ти съвсем естествено е загрижена от факта, че не е изключено да бъдем принудени да ликвидираме компанията. Уверихме я, че ще направим всичко възможно, за да намерим някаква алтернатива, но откровено казано, положението съвсем не е розово.

Кейс се вторачи в нея с мътен поглед.

— За какво говориш? Тя е отишла да го види.

— За „Коупланд Мърин“. Да, зная. Както ти споменах, бях там.

Лети стискаше палци. Не би могло да се каже, че лъже заради самата лъжа. Просто изглаждаше положението — тактика, която президентите на фирми и претоварените с работа библиотекари използваха в практиката си.

— Какъв е проблемът тук?

Кейс най-после бе проумял съществения момент.

— Била си там?

— Да. Обясних ти, че стаите ни с Джоел са свързани.

— Знаех си — измърмори той. — Кучият му син спи с шефката си.

Лети усети, че бузите й почервеняват. Добре че осветлението беше мижаво.

— Мога да те уверя, че нямам намерение да деля изпълнителния си директор с никого. Заради каквото и да било. Изразих ли се ясно, господин Ескът? Кейс?

— Той не е бил в леглото с Даян?

— Категорично, не — заяви тя и се изправи. — Как смяташ да се прибереш вкъщи, Кейс?

— Колата ми е отвън.

— Не си в състояние да шофираш. Ще ти извикам такси.

— В Еко Коув няма таксита.

— Тогава ще позвъня на съпругата ти.

Кейс сякаш поотрезня.

— Не! За Бога! Не го прави!

— Не виждам защо Даян трябва да пропусне това забавление — отговори троснато Лети. — Кой е телефонният ти номер?

Очевидно твърде изтощен, за да спори повече, Кейс се облегна назад в стола си.

— Пет-пет-пет седем-две-три-едно.

Лети отиде до бара и се обърна към едрия мъж с престилката.

— Стан, къде е телефонът?

Той я погледна стреснато.

— В края на бара. Защо?

— Не се ли сещаш? Искам да го използвам.

Лети намери апарата и бързо набра номера.

— Ало? — дочу мрачния глас на Даян след втория сигнал. — Кой е? Ти ли си Кейс? Къде си…

— Обажда се Лети Торнкуист — прекъсна я рязко. — Съпругът ти е вдигнал скандал в „Котвата“. Нанесъл е тежък побой над изпълнителния ми директор и аз съм изключително афектирана от поведението му.

— Джоел е наранен?

— Да. Бил е нападнат съвсем неоснователно. И аз сериозно обмислям възможността за съдебен иск. Не бих позволила служителите ми да бъдат пребивани от ревниви съпрузи и няма да понасям да ги арестуват без никаква вина.

— За какво говориш? — прошепна Даян разтреперана.

— Твоят съпруг се е опитал да защити честта ти тази вечер, госпожо Ескът. Благодарение на усилията му да направи това, сега не е в състояние да шофира. Предлагам ти да дойдеш и да си го прибереш веднага.

— Боже! Това е лудост!

— И аз съм на същото мнение. Ако не пристигнеш през следващите петнадесет минути, госпожо Ескът, ще отведа съпруга ти със себе си в мотела. Може да прекара нощта в стаята на Джоел.

Лети тракна слушалката и отново се върна при Стан, който се взираше в нея с нарастващо смайване.

— Какво точно става тук? Вие ли сте тази Торнкуист, за която чуваме?

— Не съм тази Торнкуист, Стан. Аз съм госпожица Торнкуист и съм президент на „Торнкуист Гиър“. А мъжът, който току-що бе отведен в участъка неоснователно, е мой изпълнителен директор. Никак не съм щастлива от този факт!

Изражението на бармана стана доста глуповато.

— Аз също не съм щастлив, макар и поради друга причина. Сама можете да се убедите, че той преобърна бара ми наопаки. Няма да му навреди да прекара нощта в затвора.

— „Торнкуист Гиър“ ще плати щетите, които си понесъл, Стан. Двамата с теб обаче трябва да обсъдим нещо.

— Така ли? И какво е то?

— Разбрах, че възнамеряваш да подадеш оплакване срещу господин Блекстоун.

— Вярно е.

— Може би ще промениш решението си, като вземеш някои неща под внимание, Стан.

Лети се настани на един от столовете пред плота и си сложи чантата на коленете.

— Предполагам, че си чул слуховете за „Торнкуист Гиър“ и „Коупланд Мърин“.

— Да, чух ги.

Тя се усмихна сладко.

— Тогава без съмнение съзнаваш, че цялото градче се намира в доста деликатно положение.

— Деликатно ли? Господи, госпожице! Думата е съвсем друга.

— Благодаря за коригирането. Исках да кажа, че положението е нестабилно. Скоро ще се вземат съдбоносни решения, които ще засегнат бъдещето на целия град. Държа да разбереш, Стан, че като президент на „Торнкуист Гиър“ аз ще бъда тази, която ще взема решенията.

Стан престана да попива разлятата бира и я изгледа предпазливо.

— Какво се опитвате да ми намекнете?

— Съвсем е просто. Положението е толкова колебливо, че и най-малката случайност би наклонила везните за мен. В този момент например, те бързо клонят към затварянето на „Коупланд Мърин“ утре сутринта в осем часа. Ясна ли съм, Стан?

— Вие ме заплашвате, нали? — възмути се барманът.

— Как мислиш ще се почувства Коупланд, когато открие, че не му е останало време за преговори — и то заради теб, Стан?

— По дяволите! Това си е чисто изнудване. Ти си една малка, нахална мръсница!

— Благодаря, много си мил.

Стан придърпа телефона към себе си.

— Ще се обадя на полицая Ечлер още сега, че няма да подавам никаква жалба.

— Изключително мъдро решение, Стан. Бъди сигурен, че няма да затворя компанията утре в осем сутринта. Няма и да спомена пред Виктор Коупланд колко съм се ядосала, че си изпратил изпълнителния ми директор в ареста посред нощ. Било, каквото било, Стан. Все пак, не обещавам нищо повече.

— Да — измънка барманът, — да… — и набра номера на полицейския участък с треперещи пръсти.

Лети излезе от бара след няколко минути. Един бледожълт мерцедес тъкмо спираше отпред. Даян Ескът слезе от колата и се нахвърли върху нея.

— Какво искаш?! С Блекстоун не ни ли причинихте вече достатъчно неприятности? Защо просто не приключите нещата и да закриете компанията на баща ми? Ще я ликвидирате, нали? Свършвайте с нея, преди да се е стигнало до по-голямо насилие!

— Няма да има повече насилие — заяви уверено Лети.

— Говориш така, защото нямаш представа колко лошо може да стане. Направете това, за което сте дошли, и си вървете. Колкото по-скоро, толкова по-добре!

Даян я заобиколи и влезе в бара.

След малко вратата се отвори отново и тя се появи в компанията на Кейс. Двамата се качиха в мерцедеса, без да си кажат нито дума.

Лети бързо извървя трите преки до полицейския участък в Еко Коув. Когато стигна там, Джоел вече поемаше от ръцете на Ечлер портфейла и другите си лични вещи.

— О, госпожицата президент.

Той пъхна портфейла в задния си джоб и тръгна към нея. Изражението му бе неразгадаемо.

— Чух, че демонстрираш силата си из града. Как се чувстваш?

Лети огледа потъмнялата рана под дясното му око.

— Ти просто загуби тази вечер.

— И кой го казва?

— Аз го казвам. Бил си се с Кейс заради жена му. Това те причислява към лошата страна, затова ти казвам, че губиш. Готов ли си да тръгваме?

Джоел тихичко подсвирна с уста.

— Наистина ти писна, нали?

— Да, Джоел.

Лети излезе навън и той я последва бързо надолу по стъпалата.

— И защо дойде да ме спасиш, Лети?

— Просто предпазвам имиджа на компанията.

— Би трябвало да се досетя, че ще кажеш нещо подобно. Предполагам, че за теб няма да има значение, ако те информирам, че Ескът започна пръв?

— Абсолютно никакво. Нещастният човек е подложен на голям стрес. Знае, че Даян е била в стаята ти в мотела тази сутрин.

— Вината не е моя. Не съм я канил, както ти е известно.

Чашата преля. Лети се спря внезапно и се завъртя към него.

— Ти си отново тук заради нея! Мислиш ли, че горкият Кейс не го разбира? Как би се чувствал ти, ако си на неговото място?

— По дяволите, за последен път ти казвам, че не съм тук заради Даян! — изръмжа Джоел.

— Тогава защо си тук? Защо си създаваш толкова много неприятности? Защо искаш да унищожиш „Коупланд Мърин“ и този град?

— Защото това са компанията на Виктор Коупланд и градът на Виктор Коупланд!

— И все пак защо точно?

Очите на Джоел горяха яростно.

— Искаш да знаеш защо? Ще ти кажа. Защото този кучи син уби баща ми!