Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perfect Partners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Перфектни партньори

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-511-3

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Първата мисъл на Джоел, когато се събуди на другата сутрин, бе, че около полунощ се бе направил на пълен глупак пред Лети.

Втората му мисъл беше, че когато всичко бе свършило, Лети не го беше притиснала към стената, както бе очаквал. Беше запазила забележително самообладание и не бе настояла за повече обяснения.

След като бе изрекъл ужасяващото обвинение, че Коупланд е убил баща му, тя просто го бе прегърнала и след това бяха тръгнали към мотела.

— Можеш да ми разкажеш сутринта — бе казала тихо, влизайки в стаята си. — И двамата не сме в състояние да разговаряме разумно по това време на нощта.

„Може би е стигнала до заключението, че съм психопат или параноик. Би било трудно за президента на която и да била компания да има за изпълнителен директор невротик…“

Джоел се подпря на възглавниците и се загледа през прозореца в поройния дъжд навън. Едно нещо му бе съвсем ясно тази сутрин. Дължеше обяснение на Лети. Изведнъж осъзна, че изпитва голямо желание да й разкаже всичко. Искаше му се да й говори за миналото. Искаше Лети да го разбере.

Беше странно да търси съчувствието й. Рядко си бе правил труда да обяснява нещо лично на когото и да било през по-голямата част от живота си.

Но Лети бе нещо различно.

Досега не бе срещал друга като нея.

Поклати глава, припомняйки си събитията от изминалата нощ. Малката Лети Торнкуист, уважавана служителка от колежа във Велакот, професионална библиотекарка й бивша годеница на някакъв скапан професор, бе надвила силите на закона и реда в Еко Коув, щата Вашингтон, съвсем сама.

Преведено на разбираем език, това означаваше, че Лети се бе опълчила срещу силата на Коупланд и бе победила. Бе измъкнала изпълнителния си директор от ареста. Жалбата срещу него беше оттеглена.

„Превръща се в отличен шеф — усмихна се бледо Джоел. — Сигурно съм се справил добре със задълженията си на неин учител и наставник.“

Самоувереността му се стопи, когато седна в леглото и опипа подутините си. Ескът приличаше на мухльо, но бе успял да му нанесе няколко доста силни юмручни удара.

Джоел отметна завивките и огледа мрачно стаята. Градчето започваше да му действа тягостно. Беше време да се махне от Еко Коув. С Лети възнамеряваха да си тръгнат днес. Но първо трябваше да й обясни всичко. Тя имаше право да знае.

 

 

Половин час по-късно Лети влезе в кафенето на мотела. Джоел я проследи с очи, докато се приближаваше към масата му. Тя като че ли не забеляза тихите коментари и многозначителните погледи, отправени към нея.

Тази сутрин Лети беше енергична и измачкана, както само тя можеше да изглежда в морскосиния си делови костюм. Малките кръгли очила стояха здраво на носа й, а буйната й гъста коса бе прибрана зад ушите. Видът й беше войнствен.

Джоел изпитваше особено приятното усещане, че я притежава. Започваше да свиква с това чувство. Не бе сигурен, кога точно бе започнал да я възприема като свое момиче, но това чувство бе заседнало някъде дълбоко в подкорието на мозъка му.

А може би усещането за собственост не беше само негов приоритет. Припомни си думите й, когато го отвеждаха в полицията: „Този мъж ми принадлежи!“

— Радвам се, че поне един от нас има за какво да се усмихва тази сутрин.

Лети седна срещу него и го изгледа сърдито.

— Какво е толкова забавно? Мислех си, че би трябвало да се чувстваш ужасно. Поне така изглеждаш.

— Извинявай, шефе. Нямах намерение да те ядосвам. След тази нощ всички вече знаем колко си страшна, когато се разгневиш.

— Няма нищо смешно, Джоел. Никога не съм била така вбесена и оскърбена като снощи, докато наблюдавах онзи полицай да те откарва с патрулната кола.

— Дори когато си заварила Диксън с Глория?

По бузите й избиха румени петна.

— Ако имаш капчица здрав разум, ще престанеш с подобни глупави шегички.

— Правилно, шефе.

— Не се осмелявай да бъдеш саркастичен с мен. Точно днес нямам никакво настроение за това.

Джоел вдигна миролюбиво длан.

— Добре, добре. Никакъв сарказъм.

Лети се облегна назад.

— Това, което се случи нощес, не може да се извини по никакъв начин. Ти си изпълнителен директор на голяма компания. Как можа да се сбиеш в бара?

— Ще помогне ли, ако ти повторя за кой ли път вече, че Ескът започна пръв?

— Не, няма! Джоел, няма да търпя подобно поведение в бъдеще. Съвършено ясна ли съм?

— Да.

— Беше детинско.

— Да.

— Непрофесионално.

— Да. Знаеш ли нещо, шефе? Идеята ти да мъмриш подчинения си пред публика не е добра.

Джоел кимна към хората на съседните маси, които пиеха сутрешното си кафе с наострени уши. Разговорите в заведението бяха почти замрели. Всички се напрягаха да чуят думите на Лети.

— Приеми го просто като малък съвет от твоя наставник — добави той.

Лети присви устни, но все пак сниши глас.

— Мисля, че ми дължиш обяснение за поведението си напоследък. Искам да зная какво имаше предвид, когато спомена за смъртта на баща си нощес.

Джоел остави чашата си с кафе на масата и стана.

— Хайде. Не можем да говорим тук.

Хвана я за ръката и я повлече навън.

— Джоел, почакай! Не съм закусила.

— Ще вземем нещо за хапване от закусвалнята. После ще се поразходим. В този град човек никога не може се усамоти.

 

 

Дъждът продължаваше да се излива като из ведро от свъсеното небе.

Джоел намали скоростта и спря до малка дървена къща в покрайнините на града. Беше изненадан, че е обитаема. Отпред бе паркиран пикап, на малката морава имаше баскетболен кош, а под прозореца растяха цветя.

— Защо спираме? — попита Лети.

— Тук израснах.

Лети огледа къщата.

— Това е бил твоят дом?

— Двамата с татко живеехме тук, след като мама почина. Не можех да си позволя самостоятелно жилище. Трябваше дълго да изплащаме болничните сметки на мама. „Коупланд Мърин“ не беше много щедра за медицински осигуровки на работниците по онова време.

— От какво почина майка ти, Джоел?

— Рак на гърдата. Бях на осемнадесет.

Лети притвори за миг очи.

— Колко ужасно…

— Смъртта й промени всичко. Тази къща не е кой знае какво, но когато мама беше жива, бе някак различна. Беше хубаво да се живее тук.

— Майка ти я е превърнала в истински дом.

— Да. Татко също бе различен по онова време. Смееше се много. Вършехме всичко заедно. Говореше за бъдещето. Винаги кроеше планове. — Джоел направи малка пауза и продължи: — Никога повече не спомена нищо за бъдещето, след като мама умря.

— О, Джоел, страшно е!

Той сви рамене.

— Двамата с татко икономисвахме от заплатите си три години и успяхме да изплатим дълговете си към болницата. Възнамерявах да се преместя оттук през лятото, когато татко бе убит. Най-после бях свободен и готов да тръгна по света. Бях се устремил към блестящите светлини на големия град.

— С Даян? — обади се тихо Лети.

Джоел се усмихна криво.

— Да, мислех си, че Даян ще тръгне с мен. Би трябвало да я познавам по-добре. — Той включи на скорост и отново потегли. — Нямаше начин да не се подчини на баща си. Пък и не би обърнала гръб на всичко, което имаше тук. Не и заради някакъв прост работник.

— Изминал си дълъг и труден път, нали? — попита го сухо Лети. — Ако това ще ти бъде някаква утеха, Даян очевидно съжалява за решението си преди петнадесет години.

— Не ме е грижа дали съжалява или не. Просто съм благодарен за избора й.

— Сигурен ли си в това, Джоел?

— Абсолютно. Ще ти го кажа само още веднъж Лети. И за последен път: не изпитвам нищо към Даян Коупланд-Ескът. Разбра ли?

— Щом твърдиш така…

Джоел се намръщи — очевидно, тя не бе убедена съвсем в искреността му. Продължи да шофира мълчаливо няколко минути, като се опитваше да събере мислите си и да реши откъде да започне.

Уж караше без определена посока, но изведнъж осъзна, че е завил по пътя към стария сив хамбар. И отново махна крака си от педала на газта.

— Защо спираме този път? — попита пак Лети.

— Не знам… Обичах да идвам тук понякога.

Джоел отби джипа встрани от пътя, изключи двигателя и се подпря на волана. Не откъсваше очи от разнебитения хамбар, целият подгизнал от дъждовната вода.

— Тук можех да оставам сам. Никой друг не си правеше труда да идва толкова далеч. Нямаше причина. Мястото е запустяло от години. Изненадам се, че хамбарът все още не е рухнал.

— Идвал си, когато си изпитвал необходимост да останеш съвсем сам?

— Да.

Лети се усмихна нежно.

— И аз си имах едно местенце. Не беше голям стар хамбар като този, а една малка лехичка в градината на мама. Сигурна съм, че мама и татко знаеха къде съм, когато изчезвах, но никога не ме притесняваха там.

— Може би двамата с теб имаме нещо общо — подхвърли Джоел.

— Може би.

Тя разкопча предпазния си колан.

— Хайде да видим какво е станало с твоя хамбар през последните години.

Спомените връхлетяха като хала Джоел. Писъците на Даян… Вбесената физиономия на Коупланд… Дългата и тежка тикова дъска, която летеше с такава сила, че би могла да счупи черепа му…

— Лети, почакай!

Той протегна ръка, за да я задържи, но беше твърде късно. Лети вече бе слязла от джипа и разтваряше чадъра си.

Джоел неохотно я последва. Тя бързо заобиколи колата, за да го прикрие с чадъра от дъжда.

— Нямаш ли шапка, Джоел?

— Добре съм.

Тръгнаха към разнебитената постройка. Мястото не изглеждаше кой знае колко по-различно, отколкото преди петнадесет години — същият двор, обрасъл с плевели, същите счупени прозорци, същата увиснала врата.

Когато влезе в неприветливото помещение, Джоел спря и се огледа. Хамбарът все още бе пълен с ръждясали части от машини и празни корита за хранене на добитък.

Обзет от мрачно любопитство, Джоел тръгна към конюшнята вдясно. Металните панти протяжно изскърцаха, когато отвори вратата. Същият звук, като преди петнадесет години — звукът, който вероятно бе спасил живота му. Бе го предупредил секунда по-рано, за да успее да се претърколи и да смекчи удара на тиковата дъска, която Коупланд размахваше.

— Някой е забравил тук стари завивки — обади се Лети зад гърба му.

Джоел погледна одеялата, върху които бе лежал с Даян през онази нощ. „Нищо не се е променило. Дори проклетите одеяла са все още тук!“ Обзе го безпокойство. „Не трябваше да се връщам тук днес. Не с и Лети!“

— Видяхме достатъчно! — Сграбчи китката й и понечи да я поведе обратно към джипа.

— Почакай, Джоел. Искам да огледам още малко.

— Аз пък не искам!

Лети го погледна с разширени от изненада очи.

— Джоел? Какво има?

— Нищо, по дяволите!

Той се опита да потисне надигащите се у него чувства. Едва ли можеше да й обясни, че точно тук бе довел Даян през нощта, когато Виктор Коупланд ги бе открил. Нито пък му се говореше как странно се свиваше стомахът му при този спомен. „Не трябваше да се връщам тук!“ — помисли си пак.

Лети го наблюдаваше съчувствено.

— Може би е време да ми обясниш какво имаше предвид, като каза, че Коупланд е убил баща ти.

— Да, може би е време — промърмори Джоел. — Вероятно ще ме вземеш за смахнат. Нямам доказателства. Никакви свидетели. Нищо, освен собствения си инстинкт.

Тя сложи ласкаво ръка върху рамото му.

— Разкажи ми всичко. От самото начало.

— Знаеш повечето неща. Срещах се тайно с Даян Коупланд. Баща й не знаеше за връзката ни. Тя все отлагаше да му каже. И двамата разбирахме, че няма да му допадне идеята, дъщеря му да се омъжи за мен. Аз обаче ставах нетърпелив. Предупредих я, че ако не му каже тя, ще го направя сам. Даян наистина се разтревожи.

Лети се намръщи.

— Разтревожи ли?

— Започна да плаче. Накара ме да обещая, че няма да съобщавам нищо на Коупланд, преди да се е върнала в колежа през есента. Нямах представа какво щяхме да постигнем с това забавяне. Тактиката й бе необяснима, поне що се отнасяше до мен. В края на краищата, аз се опитвах да я спася от ноктите му. Все ми се оплакваше колко бил тираничен.

— Струва ми се, че тя просто се е страхувала да му признае, и е печелела време.

Джоел сви рамене.

— Може би. По-вероятно е просто да не е искала да се омъжи за мен. Харесваше й тръпката да се среща с момче, за което бе убедена, че баща й няма да го хареса. Накрая късметът ни изневери. Коупланд ни хвана заедно.

— Той и на мен ми каза същото. Бил бесен.

— Да. Когато Виктор Коупланд се разгневи, той като че ли полудява. Буен човек е. — Джоел реши, че няма смисъл да обяснява подробностите. — Изгони ме от работа, разбира се. Каза ми да се махам и от града.

— А ти съгласи ли се?

Той въздъхна.

— Нямах нищо против да замина някъде. Помолих Даян да тръгне с мен, но тя изпадна в истерия. Не можела! Нейните планове били съвсем други.

— Уплашила се е. Обзела я е паника от избора, който не е била подготвена да направи. Била е много млада тогава.

— Не се заблуждавай. Съвсем точно знаеше какво върши.

Той усети, че челюстите му се стегнаха. Опита се да поотпусне мускулите на врата и раменете си.

— Накратко, аз се прибрах вкъщи и си легнах. Беше два часа през нощта, затова не събудих татко, за да му разкажа какво се е случило. Реших чак сутринта да му съобщя лошите новини.

— И какво се случи после?

— Татко излезе за работа рано — преди аз да се събудя. През деня събрах багажа си. Когато се прибра вкъщи вечерта, той бе много сърдит. Никога не съм го виждал такъв. Каза, че Коупланд току-що го бил уволнил. Каза още, че е загубил работата си, че е твърде стар да си намери друга, и че животът му бил съсипан.

— Коупланд е уволнил баща ти? Заради това, което си направил ти?

— Да. Или, както каза татко, защото не съм имал достатъчно ум в главата да държа панталоните си закопчани покрай Даян Коупланд.

Джоел прокара пръсти през влажната си коса. Усещаше как нервите му се изпъват като струни. Обикновено това му се случваше само късно през нощта и тогава започваше да тича, докато се успокои.

Но точно сега едва ли бе най-подходящото време за изтощителен крос.

— Джоел, Коупланд е постъпил ужасно. Толкова несправедливо. Разбирам, че в гнева си би могъл да уволни теб. Но не е имал право да прави това с баща ти.

Джоел изруга нещо под носа си.

— Тук справедливостта няма нищо общо. Коупланд бе извън себе си от ярост и беше решил да накаже всички с името Блекстоун, а не само този, който бе прегрешил пред него. Баща ми работеше в „Коупланд Мърин“ повече от двадесет години, но това ни най-малко не попречи на Виктор Коупланд да го убие.

Лети се взря напрегнато в лицето му.

— Не разбирам… Какво имаш предвид, като твърдиш, че го е убил?

— Ами, толкова е просто. Да загуби работата си, за татко беше по-голям удар, отколкото можеше да понесе. Работата му бе единственото нещо, което го поддържаше след смъртта на мама.

— Имал е теб…

Джоел се облегна на стената, припомняйки си пустотата в очите на баща си.

— Не мисля, че беше твърде много загрижен за мен, след като мама си отиде. Живеехме в една къща, но бяхме като съквартиранти. Нещо се пречупи в него след смъртта й.

— Сигурно е изпаднал в силна депресия и не е успял да я преодолее.

— Сега вече няма кой знае какво значение. Знам само, че да загуби работата си, бе последната капка, която преля чашата. Излезе й отиде в „Котвата“. Стан се закле, че се е напил до смърт, но други двама, които са били в бара същата вечер, твърдяха, че съвсем не е бил толкова пиян, когато си е тръгнал. Казаха ми, че иначе щели да го докарат до вкъщи. Бяха му стари приятели и аз им вярвам.

— Какво е станало?

— Паднал е от една скала с колата на път за вкъщи. Много хора предполагаха, че вероятно не е било обикновено шофиране в пияно състояние, а просто самоубийство. Всички знаеха, че не успя да се възстанови след смъртта на мама.

— Мили Боже… — промълви Лети.

— Но аз винаги съм имал някои съмнения — продължи бавно Джоел. — Онази нощ той взе моята кола, защото бензинът на пикапа му се бе свършил. Карал е сам в дъжда. Късно през нощта. Било е невъзможно да се разпознае кой седи зад волана…

Очите на Лети се разшириха.

— Да не ми казваш това, което си мисля, че ще кажеш?

Джоел стисна зъби.

— Мисля, че е твърде голяма вероятността, Виктор Коупланд да е забелязал колата ми по тесния, криволичещ път над морето онази нощ. Възможно е да се е възползвал от златната възможност да ме премахне от пътя на дъщеря си завинаги. Струва ми се, че може би той е изблъскал татко от пътя с големия стар линкълн, който караше тогава.

Лети беше потресена.

— Това е невероятно обвинение!

— Знам. Обвинение, което никога не мога да докажа. След като намериха татко, отидох на дока. Казах на Коупланд какво мисля за него. Той посиня от гняв и извика няколко от хората си. Изхвърлиха ме навън.

— Коупланд ми обясни, че си го бил посетил на другия ден.

— Дори и да не е станало така, както предполагам, дори да е нещастен случай или самоубийство, за мен Коупланд е виновен.

— Разбирам как би трябвало да се чувстваш — рече много тихо тя.

Джоел помълча известно време.

— Най-лошото от всичко е, че никога няма да разбера със сигурност какво се е случило през онази нощ. Точно това ме измъчва най-много и ме кара да сънувам кошмари понякога. Несигурността. Да не знам дали е било нещастен случай, самоубийство или убийство.

— Разбирам те. Не можеш да се отпуснеш и да приключиш този епизод от живота си, защото не знаеш отговора. Твърде много подозрения, твърде много неизвестни. И ти непрекъснато се връщаш назад, като се опитваш да разрешиш проблема.

Той се помъчи да събере кураж за продължението.

— Знаеш ли какво ми каза татко онази нощ, преди да отиде в „Котвата“? Последното нещо, което ми каза е, че аз съм бил виновен. Извъртя се, удари ме в корема и рече: „Вината е твоя, проклет, глупав кучи син! Цялата вина е твоя. Радвам се, че майка ти умря, без да разбере какъв син има“.

Лети се приближи и го прегърна.

— Джоел, толкова съжалявам…

Не каза нищо повече, просто го държеше здраво, облегнала глава на рамото му.

Джоел не бе в състояние да й отвърне. Стоеше вцепенен, неподвижен, като издялан от камък. Сякаш всички вериги, които контролираха чувствата му, бяха получили късо съединение. Чувстваше се празен. Никой досега не му бе предлагал такова простичко, необвързващо успокоение след смъртта на майка му.

„Но поне имах време да се сбогувам с нея — помисли си с тъга. — Поне успях да й кажа, че я обичам, и дочаках тя да ми отвърне, че ме обича толкова много…“

С баща си не бе имал възможност да се помири. „Вината е твоя, проклет, глупав кучи син! — беше му казал той. — Не можа ли да си намериш момиче от твоята среда. По дяволите, защо ти трябваше да се въргаляш с дъщерята на Коупланд?! Не помисли ли поне за минута какво правиш?! Нима си толкова глупав да не разбереш, че тя просто си играе с теб? Помисли ли дори за минута какво ще стане с мен, когато Коупланд открие, че си се осмелил да пипнеш дъщеря му? Вината е изцяло твоя!“

Вината е изцяло твоя…

Джоел усещаше топлината и нежността на Лети, но известно време ефектът бе като падаща вода върху камък. Чувстваше я, но топлината й като че ли отскачаше от него.

Но тя продължаваше да го дължи в прегръдката си, сякаш никога нямаше да го пусне, и постепенно напрежението му започна да намалява. След няколко минути Джоел намери сили да зарови пръсти в буйната й коса. Лети се притисна по-плътно, сгуши се до тялото му така, като че ли искаше да се слее с него.

Джоел загуби представа колко дълго останаха така. Дъждът барабанеше монотонно по прогнилия покрив и той тъкмо си мислеше за хипнотизиращото действие на дъждовните капки, когато усети, че Лети вдига глава от рамото му.

Погледна лицето й и забеляза сладостната, примамлива топлина в зениците й. Устните й бяха леко разтворени, а ръцете й все още обвити около кръста му. Той дори не помисли какво прави. Наведе се и покри устата й със своята. Устните й омекнаха от ласката, разтвориха се за него, канейки го да вкуси топлината им. Обзе го остро, внезапно желание, последвано от копнеж, какъвто не бе изпитвал никога досега. Усещането не беше толкова физическо, колкото емоционално.

Трябваше да я има. Щеше да бъде празен и студен до края на живота си, ако не я обладаеше сега, тук, в този момент. Единствено тя можеше да го спаси от болката, която го разкъсваше от петнадесет години.

Прегърна я почти неистово и отново потърси устните й, омаян от надеждата и обещанието, които Лети му даваше. Ръцете й го стиснаха все по-здраво и тя мълчаливо му предлагаше това, което искаше, това, от което се нуждаеше.

— Лети… О, Господи, Лети! Желая те…

— Всичко е наред, Джоел. Всичко е наред — отвръщаше му пламенно, обсипвайки с целувки шията му.

Джоел осъзна, че е загубил самоконтрола си. Не беше като предишната нощ, когато просто бе решил да провери доколко би успял да я възпламени. Чувствата, които го раздираха сега, бяха първични и диви. Трябваше да я обладае на минутата.

И Лети му се предлагаше сама.

Плъзна дланите си по стегнатото й, приятно закръглено дупе, бръкна под полата й, погали бедрата й и обхвана хълбоците й. Когато я повдигна върху коляното си, тя простена тихо и разпери пръсти в косата му. После Лети уви краката си около кръста му и на Джоел му се стори, че ще избухне в пламъци.

Джинсите му и нейните чорапогащи им пречеха ужасно. Спусна я на пода върху одеялата и отчаяно се зае да премахва преградите. Не обърна никакво внимание на облака прах, който се разнесе наоколо. Фината коприна се разкъса със стържещ звук. Лети си пое дълбоко дъх, но не се отдръпна, а протегна ръце към ципа на джинсите му.

— Аз сам ще ги махна — рече Джоел, усещайки че те са прекалено силно опънати в областта на слабините му.

Внимателно свали ципа и миг по-късно пенисът му, освободен от затвора си, се извиси в цялата си мощ и великолепие. Красивите и гальовни ръце на Лети го очакваха нетърпеливо. Джоел изстена, когато те го обхванаха и започнаха да го приласкават.

— Божичко! — изтръгна се хрипливо от гърлото му. — Лети, скъпа, толкова е хубаво! Толкова… хубаво. Искам те.

— Да! Да…

Тя го изгледа с премрежените си очи. Топлината в тях го влудяваше. Би могъл да се удави в нея и въпреки всичко, да се чувства в безопасност.

Джоел не откъсваше очи от нейните, докато ръката му се плъзгаше нагоре от вътрешната страна на бедрото й. Откри мястото, където бе скъсал чорапогащите й, и със силно дръпване успя да разшири отвора. Докосна нежно набъбналата плът под корема й и беше потресен от силата на нейната реакция. Беше пламнала и готова. Плъзна единия си пръст във влажната й утроба и Лети потрепери.

— Джоел…

Искаше да съхрани реакцията й, но нямаше време. Тялото му копнееше да изпита върховното освобождаване.

— Трябва… да бъда… в теб — изрече накъсано. — Не мога да чакам този път. Не мога да чакам…

— Да… Добре. — Лети обхванаха главата му между дланите си, целувайки брадичката му, шията. — Влез в мен… Вътре в мен…

На Джоел не му остана време дори да свали дънките си. Просна се върху нея и я притисна към прашните одеяла. Тя широко разтвори нозете си за него. Джоел насочи пениса си с ръка и с висок стон проникна рязко и дълбоко в тялото й. Стъписа се от първоначалната й вдървеност, но после нежните мускулчета на утробата й плътно обхванаха члена му. Лети се заизвива като ранена змия и той съвсем изгуби ума си от това невероятно усещане.

— Толкова си стегната… Възбудена и стегната. Господи, наистина е хубаво!

Не можеше да намали темпото, да му придаде някакъв финес. Трябваше да я изпълни цялата, да се потопи в нея, трябваше да се изгуби в нея завинаги…

И тази шеметна кулминация дойде. Тялото му лудо запулсира над нейното и Джоел стисна зъби от сладката болка, експлодирала в гостоприемната й плът.

Той бе изгубен.

Той бе свободен.

Най-после бе мъжът, който трябваше да бъде.

Потрепери тежко и рухна върху гърдите й. Напълни дробовете си с въздух, наслаждавайки се на огромното задоволство, което го бе погълнало. Едва съзнаваше, че пръстите на Лети съвсем нежно галеха косата му.

Дъждът продължаваше да барабани по покрива.

Може би затова не долови предупреждението. Или може би бе потънал твърде дълбоко в спокойния, топъл свят, който току-що бе открил.

Върна се рязко към действителността, когато пантите на вратата изскърцаха.

Същият онзи шум, спасил живота му преди петнадесет години. Все още без пълна ориентация след непознатото досега изживяване, той се претърколи от Лети и се изправи. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Трябва да предпазя Лети. Каквото и да стане, трябва да се погрижа за нея…“

Но на вратата този път не стоеше Виктор Коупланд.

Беше Даян.

— Не можа ли да я заведеш на друго място, Джоел? — Даян отмести пълните си със сълзи очи от лежащата по гръб Лети към него. — Трябваше ли да я водиш тук?! Това беше нашето място!

— По дяволите, Даян! — Джоел бе обзет от силен гняв, докато вдигаше ципа си. — Махай се оттук!

Тя се обърна и избяга от сумрачния хамбар.

Джоел остана да стои така, неподвижен като каменна статуя. След малко се дочу отдалечаващото се бръмчене на кола.

Най-сетне той се обърна към Лети, която се опитваше безуспешно да поизпъне измачканите си дрехи.

— Довел си я тук, през онази нощ, нали?

— Съжалявам, Лети, Сигурно ни е проследила, когато сме излезли от мотела.

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Не успя да сдържи усмивката си на изненада и умиление, когато видя изражението й. Чувстваше се толкова по-добре сега. Дори шокът от появата на Даян като призрак от миналото не можеше да помрачи новото му настроение.

Лети бе толкова сладка. Очилата й се бяха изкривили на носа, а косата й стърчеше във всички посоки, като че ли бе включена към електрическата мрежа. Прииска му се да я притисне отново на пода и да я люби до безкрай. Посегна към нея с намерението да го направи.

— Този път ще бъде както трябва — обеща й.

— Не, почакай. Недей…

Лети бързо отстъпи назад — прекалено бързо. Кракът й се заплете в чорапогащите.

— О, Боже…

Тя се опита да се залови за яслата, но не успя.

— Спокойно, Лети. Всичко е наред, скъпа.

Джоел я хвана здраво и я придърпа до себе си.

— Спокойно, мила. Не исках да те плаша. Знам, че избързах с нещата преди няколко минути. Загубих контрол. Няма да се случи отново. Заклевам се…

— Не е това… — прошепна Лети. — Кажи ми истината, Джоел. Бил си тук с нея през онази нощ, когато Коупланд ви е открил, нали?

Той направи гримаса, доловил укора в гласа й.

— Да, бях. Но не виждам какво общо има това с нас.

— Джоел Блекстоун, когато се върнем в Сиатъл, ще те запиша в семинар за овладяване на чувствата.

Лети се отскубна от хватката му.

— По дяволите!

Оправи очилата си, изгледа навъсено съсипаните си чорапогащи и сърдито ги захвърли настрани.

— Лети, какво ти става?

Тя кимна към старите одеяла на пода.

— Същите одеяла? Същата ясла, нали?

Джоел се разгневи от несправедливите й обвинения:

— Беше преди петнадесет години, за бога!

— Можеше поне да избереш някое от другите помещения!

Лети нахлузи обувките си на бос крак и мина покрай него.

— Мисля, че е време да се връщаме в мотела. Трябва да се изкъпя. И да си събираме багажа. Достатъчно добре си прекарахме в Еко Коув.