Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (7)

Седма глава

Когато се отдръпна, дишането му бе тежко. Лети отвори очи и го погледна през изкривените си и запотени очила. Виждаше лицето му замъглено, а нейното бе пламнало.

— Джоел…

— Нека да опитаме без това.

Той внимателно свали очилата й и ги сложи на шкафчето. После обхвана с длани бузите й и отново се зае устните й.

Лети констатира, че вкусът на устата му бе приятен. Не беше влажна и лигава като на Филип. Тя въздъхна тихо и се вкопчи в раменете му. Топлината на широкия му гръден кош бе също много приятна.

— Да приема ли, че не си категорично против идеята да ме прелъстиш? — попита Джоел близо до устните й.

— Да… Искам да кажа… не. Не съм категорично против.

Лети отвори клепки и не й бяха необходими очила, за да види искрящия плам в зениците му.

— Просто не исках да останеш с грешни представи.

— Знам. Разбрах намека ти.

Той прекара бавно пръстите си през буйната й, гъста коса.

— Не мога да те манипулирам със секс.

— Точно така.

— И защо не? — присви устни Джоел.

— Защо не ли?

Лети се намръщи, осъзнавайки, че му дължи някакво обяснение.

— Предполагам, защото не съм особено чувствена жена, ако разбираш какво се опитвам да кажа.

— Не обичаш секса?

— Харесва ми да ме целуват и да ме прегръщат…

Тя потръпна, когато топлите му длани се плъзнаха нагоре към раменете й.

— Харесвам усещането за близост. Но мисля, че останалото е малко преувеличено. Не съм единствената, нали знаеш — добави, сякаш за да се защити. — Четох една статия… всъщност, няколко статии, в които се твърдеше, че много жени се чувствали по този начин.

Джоел кимна със сериозно изражение.

— Аха. Статии. Нека да видим дали съм разбрал правилно. Ти не си падаш твърде много по секса, затова не мога да го използвам, за да те манипулирам. А мисълта, че ти би могла да ме манипулираш по този начин, те накара да избухнеш в смях.

Лети се усмихна малко смутено.

— Ами… това е наистина забавно. Съмнявам се, че някой би могъл да те манипулира със секс или с каквото и да било друго.

— Мислиш си, че съм толкова корав?

— Мисля, че си много корав — призна искрено тя.

— Защо не опиташ? — подкани я Джоел.

Тя го изгледа колебливо.

— Какво?

— Да ме манипулираш със секс.

Ръцете му стиснаха по-здраво раменете й.

— Ти си шефът тук, нали?

Лети облиза устните си.

— Да.

— Тогава защо не пробваш да си поиграеш на шеф тази нощ и ще видим какво ще стане?

— Не разбирам…

— Просто е.

Джоел допря устните си до нейните и после леко гризна ухото й.

— Ти ще даваш заповедите, госпожице президент. А аз ще ги изпълнявам като добър, почтителен, добре обучен служител.

Устата й съвсем пресъхна.

— Трябва да ти давам нареждания? За това?

— Казвай ми точно какво искаш и как искаш да бъде направено.

Джоел целуна връхчето на носа й.

— Моята единствена цел е да ти доставя удоволствие.

Обляха я горещи вълни.

— Джоел, това е потресаващо! Ако идеята ти да ме възбудиш е такава, по-добре я забрави.

— Никога не съм бил по-сериозен през целия си живот. Кажи ми какво искаш да направя, Лети.

Тя се загледа в голите му гърди, отбягвайки да срещне очите му.

— Как бих могла да ти говоря подобни неща?

— Не знаеш ли какво харесваш и какво не харесваш?

— Не съвсем… — промълви Лети.

— Би трябвало да си прочела няколко статии по въпроса.

Тя изстена тихо и отпусна чело на твърдото му рамо.

— Е, да… чела съм няколко статии по въпроса. Цели книги по-точно…

— Така и предположих. След като си библиотекарка.

Ръката му се размърда леко в косата й.

— Боже Господи, Джоел, това вече е прекалено!

— Имаше ли нещо в тези статии или книги, което ти се стори особено интересно?

Лети усети, че губи дар слово. Не можеше да повярва, че всичко това се случваше с нея.

— Дай ми пример за нещо, което ти се е сторило особено очарователно.

Джоел прокара пръста си покрай деколтето на нощницата й.

Лети се вкопчи в плещите му и си пое дълбоко дъх.

— Целуни ме…

— Къде? Тук?

Той я целуна по бузата, точно под окото.

— Не. По устата. Както го направи преди минута.

— Каквото кажеш, шефе.

Джоел долепи устните си до нейните. Целуна я бавно, лекичко. Не използваше сила и като че ли не искаше нищо в замяна.

— По-силно… — прошепна Лети и се надигна на пръсти.

— Слушам, шефе.

Той услужливо задълбочи целувката и устните му се раздвижиха малко по-грубо върху нейните. Лети се надигна още по-високо на пръсти, за да застане под по-добър ъгъл. Сложи ръката си на тила му и го притисна към себе си.

— А сега какво? — прошепна подканващо Джоел до устните й. — Кажи ми, Лети.

— Отвори устата си — задъхано му нареди тя, ставайки все по-смела.

Джоел изпълни нарежданията й. Лети разтвори устните си в очакване да усети езика му.

Нищо не се случи обаче.

Тя предпазливо прекара върха на своя по долната му устна. Джоел изстена и я прегърна по-здраво. През тялото й премина истински пожар, когато осъзна, че го бе накарала да реагира така.

— Сега направи… същото с мен — успя да изрече.

— Да направя какво?

— Разбра ме добре. Това, което току-що направих с теб.

Лети заби нокти в тила му.

— Направи го!

— Нямаш проблеми, шефе.

Тя престана да диша, когато усети топлият му език да се плъзга по устните й, да я предизвиква. Не й бе достатъчно. Стисна го по-силно.

— Вътре! — нареди му нетърпеливо.

Езикът му послушно се вмъкна в устата й. Лети го докосна със своя и бе изумена от усещането за истинска интимност. Цялата потрепери.

— Хареса ти това, нали, шефе?

Гласът на Джоел бе тих и дрезгав.

— Да… Да. Много.

— Добре.

Лети с ентусиазъм се зае да изучава всички нюанси на истинската целувка. Пък и Джоел изглежда бе готов да й се подчинява безкрайно. Тя опря чело на гърдите му, чувствайки, че влажната топлина, изпълваща устата й, започваше да се разлива към долната част на корема й.

След още минута или две успя да се отдръпне достатъчно от него, за да може да говори.

— Джоел…

— Да? Сега какво, шефе?

— Докосни ме…

Той замръзна за миг.

— Къде?

— Моите…

Лети се поколеба, загубвайки смелост в последната секунда.

— Талията ми. Сложи си ръцете на талията ми.

— Добре. На талията ти.

Пръстите му се настаниха точно над бедрата й и я стиснаха нежно.

— Така ли?

— Може би малко по-нагоре…

— Не си ли сигурна?

— Опитай — прошепна тя отчаяно.

— Каквото кажеш, шефе.

Дланите му потеглиха успоредно нагоре и се спряха точно под гърдите й.

— Сега какво?

Лети бързо прехвърли на ум статиите и книгите, които бе чела по въпроса за секса. Припомни си един особено интересен материал за ерогенните зони.

— Връхчето на гръдта ми — рече тихичко.

— Какво да го направя?

— Докосни го.

— Така ли?

Палецът му го обходи през нощницата.

— О, Боже, да! Точно така. Направи го отново.

Джоел го направи още веднъж.

— А другото?

— Да, моля те. И него също…

— С удоволствие.

Той леко потри и връхчето на другата й гръд.

Не беше достатъчно. Съвсем не й беше достатъчно.

— Свали ми нощницата…

В мига, в който думите се изплъзнаха от устата й, Лети бе ужасена. Не можеше да повярва, че е дала такова нареждане.

Но беше твърде късно да го отмени. Джоел вече я разкопчаваше. Лети затвори очи и застана съвсем неподвижно, докато той смъкна нощницата й и я остави да падне в краката й.

— Боже Господи… — промълви само.

— Как се справям досега, шефе?

— Боже Господи — повтори тя, без да отворя очи.

Мисълта, че стои съвсем гола пред Джоел, й дойде прекалено много. Притисна се към него, страхувайки се, че ще припадне, ако не се хване за нещо.

— Направи същото като онази вечер в апартамента ми.

— Какво направих тогава?

— Онова с крака си… Между моите…

— О, да. Спомних си. Хареса ли ти тогава?

— Хареса ми — задъхано изрече Лети. — Направи го… моля те…

— Окей, шефе.

Джоел я притисна към стената и с едната си ръка обхвана тила й. Босият му крак се плъзна между нейните и ги принуди да се разтворят.

Лети стисна клепки, когато усети коляното му да се движи нагоре. Дънковият плат бе възбуждащо груб върху голата кожа от вътрешната страна на бедрата й.

Беше неописуемо.

Бе твърде еротично, за да се изрази с думи.

Влажната топлина в нея започна да се движи като поток от лава. Ноктите й се впиха в раменете му, главата й се отпусна назад към стената.

И тогава той беше там — или по-скоро, коляното му — то се притискаше към меката набъбнала плът под корема й, повдигна я на пръсти и после я отлепи от пода. За миг я обзе паника. Почувства се ужасно уязвима.

— Джоел…

— Промени ли решението си?

Кракът му започна да се отпуска леко надолу.

— Не… не, не съм. Направи го отново, моля те!

Джоел й помогна още веднъж да усети топлината на крака му.

Беше най-невероятното еротично нещо, което Лети бе изпитвала.

— Боже Господи… — мълвеше, без да съзнава, че речникът й ставаше изключително беден.

— Нещо друго, шефе? — целуна я той по гърлото.

— Леглото… — простена Лети.

— Какво точно?

— Искам да легна. Ще полудея! Трябва да съм си изгубила ума. Сложи ме на леглото…

Джоел безмълвно я спусна на пода, после я взе на ръце като малко дете и я положи нежно върху поизмачканите чаршафи.

Когато се опита да се отдръпне, Лети отвори очи и се впи като пиявица в него.

— Не, почакай… Ела тук.

Той се усмихна едва забележимо.

— Да разбирам ли, че не съм свободен още?

— Не, не си. Искам да опитаме някои други неща — облиза устни Лети.

— Защо ли не съм изненадан?

Джоел легна на хълбок до нея, подпря глава на ръка си и започна да потрива с крак бедрата й.

— И какво друго научи в тези статии и книги, което искаш да опитаме сега?

— Докосни ме…

— Тук ли?

Пръстите му се разходиха около зърната й.

— Имаш красиви гърди, Лети.

— Благодаря…

Тя едва си поемаше дъх и не знаеше как да отговори на подобен комплимент. Филип никога не й бе казвал, че има красиви гърди. Чувстваше се цялата красива.

— По-надолу, моля те.

— Хмм…

Езикът му също премина по пътя на пръстите.

Лети преглътна, за да събере кураж. Бе стигнала вече твърде далеч, за да може да се спре. Пък и много я интересуваше дали щеше да се получи.

— Спусни ръката си по-надолу.

— Тук?

Дланта му се задържа върху корема й — тежка и топла.

— По-надолу… — нареди му тя, изпитвайки отчаяна необходимост да бъде докосната женствеността й.

Пръстите му се плъзнаха през триъгълника от медноруси косъмчета, докато откриха влажната вдлъбнатинка между бедрата й.

— Тук?

— Да…

Лети лежеше вцепенена от чувствения шок на ласката му. Едва изрече следващата си команда:

— Малко по-високо, моля те.

— Така?

Пръстът на Джоел се движеше нагоре мъчително бавно и изведнъж докосна една частица от тялото й, за която Лети бе чела много през последните няколко години. Една частица, която като че ли никога досега не бе функционирала според описанията.

Имаше чувството, че ще излети през покрива.

— Да. Точно там. Точно там…

— Как предпочиташ — кръгови движения или дълго и бавно галене напред-назад?

— Не знам. Опитай и двете…

Лети дишаше толкова учестено и накъсано, като че ли бе участвала в маратонско бягане.

— Кръгове.

Пръстите на Джоел се движеха леко.

— Боже Господи!

— Напред-назад.

Джоел смени начина на галене.

— Боже Господи!

— Кое искаш, шефе?

— Не знам… И двете. Просто не спирай.

— Както кажеш, шефе.

Лети безпаметно се отдаде на невероятните усещания, които бързо набъбваха в нея. От време на време Джоел питаше за допълнителни инструкции. Тя му ги даваше нетърпеливо, експериментирайки различни начини, докато откри тези, които като че ли бяха предназначени специално за нейното тяло.

— Джоел, толкова е хубаво. Не мога да повярвам!

— Аз също — промълви той.

Пръстите му бяха влажни и лепкави. Прошепна й още нещо, но Лети не го разбра.

— Какво? — попита тя.

— Нищо, скъпа. Искаш ли да пробваш нещо друго?

— Не знам. Това май е достатъчно хубаво. По-хубаво от всичко, което съм изживявала досега. Чудесно е, Джоел. Не мисля, че бих могла да издържа нещо повече.

Лети се изви в дъга над леглото, притискайки ханша си към пръстите му. Единият от тях се плъзна вътре в нея.

— Джоеел! — изтръгна се от гърлото й.

— Все още съм тук, скъпи шефе. Никъде няма да ходя. Сигурна ли си, че не искаш да опиташ нищо друго? Никакви други команди ли няма да ми дадеш тази нощ?

Имаше още нещо, което бе твърде любопитна да узнае, но за нищо на света не би го помолила да го направи. Поне не първия път. Не и докато не го опознаеше по-добре.

— Добре съм, Джоел. Всичко е прекрасно. О, Господи!

— Чела ли си някога статии за това?

Той я целуна по корема, а после Лети усети дъха му съвсем близо до къдравите косъмчета, които покриваха най-интимната част от тялото й.

— Джоел!

— Чела ли си?

— Да. Да, чела съм нещо, но не бих могла да те помоля да го направиш.

— Ти си тази, която издаваш заповедите тази нощ, забрави ли? Трябва да си по-твърда.

— Боже Господи, Джоел, това едва ли е нещо, което жената нарежда на мъжа да направи.

— Опитай.

Лети не издържаше повече. Дъхът му бе така топъл, а пръстите му така ласкави.

— Добре, направи го.

— Веднага, шефе.

И тогава устните му й доставиха най-интимната, най-еротичната, най-страстната милувка, която Лети някога бе изпитвала.

За един миг — болезнено дълъг — тя остана без дъх.

Беше й прекалено много.

— Боже Господи, Джоел! — изкрещя обезумяла, когато всичко в нея се разпръсна на хиляди малки късчета.

Като че ли целият свят се начупи на късове. Щом чувственият й ураган отшумя, тя се отпусна като безжизнена кукла.

Искаше й се да се смее. Беше и на границата да избухне в сълзи. Нямаше сили да направи нито едното, нито другото, затова просто затвори очи и се унесе.

След известно време усети, че Джоел се изтяга до нея и я покрива със завивките. Обърна се на една страна и се сгуши до гърдите му напълно изцедена.

Някак подсъзнателно проумя, че той бе все още с дънки.

— Джоел?

— Спи, Лети.

— Филип смята, че се нуждая от терапия.

— Каква терапия?

— За тези неща. Нали се сещаш… Да стана по-чувствена.

— Госпожичке, ако ти беше по-пламенна тази нощ, сигурно щяхме да подпалим проклетия мотел. Сега, заспивай.

Лети се отпусна блажено. После със закъснение осъзна какво означаваше фактът, че Джоел е все още с дънки.

— Джоел, ти не…

— Да — изръмжа той. — Направих го. Ще призная, че последния път, когато направих това в панталоните си, бях на шестнадесет години. По дяволите! Аз съм просто мъж, а ти си истински динамит.

Лети се усмихна. Изведнъж се почувства така доволна и сигурна в себе си, както никога досега. Главозамайващо, чисто женско усещане се прокрадна у нея.

— Наистина ли мислиш така?

— Зная го. Мога да ти го докажа с изгорените си пръсти.

Джоел замълча. После се раздвижи леко и я притегли по-близо до себе си.

— Лети…

— Хмм?

— Не съм ти благодарил за това, което направи тази вечер.

Тя се прозя.

— За какво говориш?

— За това, как си тръгна от Виктор Коупланд, защото не понесе да обиждат изпълнителния ти директор на публично място.

— О, това ли…

— Да, това. Благодаря. Съмнявам се, че някой някога е напускал масата на Коупланд така. А що се отнася до мен, никой никога не се е опитвал да ме защитава така.

— Благородно задължение — изрече високопарно Лети. После започна да се смее.

Джоел я стисна предупредително.

— Млъквай и заспивай, шефе!

Този път тя го послуша.

 

 

Сутринта я събуди звънът на телефона до главата й. Протегна ръка към слушалката, без да отваря очи.

— Ало?

Чу се сигналът „свободно“.

— Грешно избран номер — измърмори Джоел и зарови лице във възглавницата.

Беше се опънал по корем до нея и заемаше три четвърти от леглото.

Когато прозвуча нов телефонен звън, Лети проумя какво ставаше.

— Звъни в моята стая.

— Остави го да си звъни — посъветва я Джоел.

Но Лети вече бе станала. Премига, когато се погледна в огледалото и установи, че е съвсем гола.

Телефонът пък иззвъня.

Лети си намери очилата. После грабна нощницата си от пода и я нахлузи през глава на път за стаята си.

— Ало?

— Добро утро, Лети. Виктор Коупланд се обажда. Надявам се, че не е твърде рано?

— Не…

Тя седна на ръба на леглото си и се опита да се разсъни.

— Не, добре е. Какво мога да направя за теб?

— Бих искал да ти поръчам закуска, ако не възразяваш. Държа да се извиня за поведението на дъщеря си снощи.

— Не е необходимо. Наистина не е.

— Моля те. — Виктор въздъхна тежко в слушалката. — Виж, и двамата знаем, че прекалено много неща са заложени тук. За да съм напълно ясен, не мисля, че бих могъл да говоря за бизнес с теб, докато Блекстоун се е подпрял на рамото ти. В случай че не знаеш все още, той ме мрази до смърт.

— Но, господин Коупланд…

— Наричай ме Виктор, моля те. Трябва да говоря с теб, Лети. Ти си президент на „Торнкуист Гиър“, а аз ръководя „Коупланд Мърин“. Нека да правим бизнес заедно като две нормални разумни човешки същества. Поне това ми дължиш, не мислиш ли?

Лети забеляза, че Джоел бе изпълнил с едрото си тяло рамката на междинната врата. Беше все още по дънки. Лицето му изглеждаше сурово на бледата утринна светлина. Тя се увери, че Коупланд бе прав поне за едно нещо: щеше да бъде трудно да се говори за нормален бизнес, когато Джоел бе наблизо.

— Добре, Виктор. Ще закуся заедно с теб… след четиридесет минути. Става ли?

— Чудесно. Има кафене на една пряка от мотела ти. Ще те чакам там. — Виктор направи пауза. — Благодаря ти, Лети. Оценявам жеста ти.

— Довиждане, Виктор — отвърна Лети и затвори апарата.

— Този кучи син си мисли, че може да те омае, и да го извадиш от тинята — рече тихо Джоел.

— Иска само да поговорим.

— Глупости.

— Трябва да му дам възможност да представи своята гледна точка за положението, преди да взема окончателно решение, Джоел.

— Окончателното решение вече е взето и ти не дължиш абсолютно нищо на Коупланд. Не се срещай с него за закуска, Лети.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Ще го чуя какво има да ми каже. Справедливо е. Затова дойдох тук. Ако бях на неговото място, също бих желала да поговоря.

— Ще дойда с теб.

— Съжалявам, но не мисля, че идеята ти е твърде добра, Джоел. Страхувам се, че присъствието ти ще ми попречи да придобия ясна картина за положението.

— Вече видя баланса за тримесечието. Картината е достатъчно ясна и ти го знаеш много добре.

Лети вирна упорито брадичка, питайки се къде ли бе отлетяла пламенната й, неудържима страст от изминалата нощ.

— Ще разговарям с него, Джоел!

Изведнъж настъпи заплашителна тишина.

— Както желаеш, шефе! — рече Джоел, обърна се и затвори вратата след себе си.

Лети едва устоя на импулса си да влезе в стаята му и да се хвърли в неговите обятия. Искаше й се да му се извини. Искаше да го помоли да й обясни кашата в Еко Коув, за да го разбере и да застане на негова страна. Искаше да го умолява да я притисне близо до себе си, да я докосва така, както го бе правил през нощта.

Вгледа се в огледалото. Очите й се разшириха, като осъзна накъде се бяха понесли мислите й. Не биваше да позволява на Джоел Блекстоун чрез секс да я спечели на своя страна в комбинациите, които си изплиташе. Не биваше да е толкова податлива на мъжкия му чар и трябваше ясно да му покаже, че чувствената нощ не бе променила нищо в деловите им отношения.

Бавно се отправи към банята.

„И какво от това, че ми беше хубаво? И какво от това, че беше страхотно? И какво от това, ако се чувствам нов човек тази сутрин? Аз издавах заповедите нощес. Джоел просто ги изпълняваше… По дяволите! Кого се опитвам да залъгвам?“

Лети изстена и влезе под живителната струя на душа.

 

 

След четиридесет минути седеше на една уединена маса срещу Виктор Коупланд. Кафенето бе пълно по това време на деня, но Коупланд бе предупредил сервитьорката, че иска спокойствие и тя беше побързала да му го осигури.

— Предполагам вече си разбрала, че с Блекстоун се познаваме отдавна — рече навъсено Виктор.

— Да, останах с такова впечатление — отвърна Лети.

— Ще ти призная, че познанството ни не би могло да се нарече приятно. Той работеше при мен на дока, както знаеш.

— Не, не знаех.

— Той и баща му.

Виктор поклати глава, сякаш да опресни стар спомен.

— Ханк Блекстоун работи при мен през целия си съзнателен живот, докато не се напи една нощ и падна с колата си от някаква скала извън града.

Лети жадно погълна тази информация.

— Бащата на Джоел е мъртъв?

— Да. От петнадесет години.

— Разбирам…

— Харесвах Ханк. Добър човек. Старателен работник. Трудеше се честно, за да изкара парите си. За жалост, синът му не притежаваше същите качества. Джоел винаги е търсел лесните начини, разбираш какво искам да кажа, нали?

Лети си помисли за десетте години упорит труд, през които Джоел бе превърнал малкото магазинче на чичо й в процъфтяваща компания.

— Не, не съвсем. Но това няма значение. Не се интересувам от мнението ти за Джоел.

Виктор я погледна обидено.

— Просто исках да разбереш причината за лошите ни чувства. Старият Ханк бе стабилен, почтен човек, но синът му си търсеше белята от самото начало. Питай всеки, който си го спомня с лошо. Гарантирам ти, че са доста хора.

— Господин Коупланд, ние сме тук, за да говорим за бизнес, нали?

Той присви очи.

— Въпросът е, че трябва да разбереш защо двамата с Джоел не можем никога да правим бизнес заедно. Той търси отмъщение, Лети. Ясно е и просто.

— Отмъщение?

— Да. Поне така ми се струва. Разбрах го веднага, щом го видях снощи в ресторанта. Сега, след като Чарли Торнкуист почина, Блекстоун иска да използва поста си, за да се опита да ликвидира „Коупланд Мърин Индъстрис“. Нещо повече, за него няма значение, че като ликвидира компанията ми, ще унищожи почти целия град.

— Мислиш, че ще се случи това, ако се закрие докът?

Виктор я изгледа колебливо, навярно питайки се дали бе уцелил слабото й място.

— Зная го. По дяволите, Еко Коув дори не би съществувал без „Коупланд Мърин“ и това е факт. Питай, когото искаш. Целият град ще загине, ако компанията ми бъде закрита.

Лети се страхуваше точно от това.

— Може би е по-добре да ми кажеш защо Джоел иска да унищожи компанията ти — попита, след като отпи от кафето си.

Очите на Коупланд блеснаха от задоволство.

— Надявах се, че след снощната случка си се досетила сама.

— Страхувам се, че не съм.

— Казах ти вече, че Джоел Блекстоун беше тип, който винаги търсеше лесния начин. Преди петнадесет години този негодник…

Лети вдигна предупредително ръка.

— Моля те, подбирай изразите си, когато касаят моя служител!

Виктор я изгледа враждебно.

— Преди петнадесет години Джоел Блекстоун реши, че може да подреди хубавичко живота си, като се ожени за дъщеря ми Даян.

Лети пък го изгледа със свито сърце.

— Разбирам…

Виктор мрачно продължи:

— Мислеше си, че ако ми стане зет, аз автоматично ще му преотстъпя компанията си и той ще опъва краката си на моето бюро до края на живота си.

Лети остави чашата си с кафе на масата, преди да се е изплъзнала от треперещите й пръсти. Но гласът й бе съвсем спокоен, когато заговори:

— Да разбирам ли, че не си одобрил брака им?

— По дяволите, Блекстоун знаеше, че никога не бих се съгласил да напъхам дъщеря си в ръцете на човек като него. Той не ставаше за нищо и създаваше само неприятности. Затова я прелъсти.

Очите на Виктор проблеснаха от отдавна спотаяван гняв и лицето му потъмня още повече.

— Този кучи син се осмели да прелъсти Даян. Съжалявам, Лети, но той беше точно такъв. Вероятно си е въобразявал, че ако тя забременее, аз ще склоня да се оженят. Улових ги заедно на местопрестъплението.

— И какво стана тогава? — попита предпазливо Лети.

Коупланд сви рамене.

— Направих това, което всеки баща би направил при тези обстоятелства. Казах му, че ако докосне момичето ми отново, ще взема пушката си и ще му видя сметката. Казах му да се маха от града.

— И Джоел си отиде просто така?

Коупланд въздъхна тежко.

— Не, не беше толкова просто. На следващия ден се появи в офиса ми. Отправи ми страхотни заплахи. Опита се и да ме бие. Наложи се двама от моите хора да го изхвърлят навън. После напусна града. Не съм го виждал оттогава. До снощи. Това е.

— Сигурно е било голям удар за теб да разбереш, че точно той е подготвил ликвидирането на компанията ти.

— Страхотен шок, Лети. Страхотен шок.

Виктор я погледна някак странно.

— Искаш ли да знаеш кое е най-лошото?

— Кое?

— След като Даян се омъжи за този сантиментален глупак Ескът преди три години, започнах да се чудя дали не направих грешка, като прогоних Блекстоун преди петнадесет. Той поне имаше кураж. Трябва да му се признае това.

 

 

Лети спря пред малката тухлена сграда, покрай която бе минала на път за кафенето. Над входа имаше мраморна табела с надпис: „Обществена библиотека на Ехо Коув“.

Тя се качи по стъпалата и отвори вратата. Вътре мигновено се почувства като у дома си.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита я приятна жена на средна възраст, когато Лети се приближи до бюрото й.

— Имате ли течението на местния вестник?

— Разбира се. Изпращаме броевете да бъдат микрофилмирани на всеки шест месеца. От кои дати искате да видите?

— Искам просто да ги попрехвърля.

— Заповядайте тогава.

Жената излезе иззад бюрото си и я поведе към апарата за четене на микрофилми в ъгъла.

— Филмите се съхраняват по години в тези чекмеджета. Ето, ползвайте ги.

— Благодаря — рече Лети и отвори едно от чекмеджетата.

Библиотекарката се изкашля дискретно.

— Вие сте госпожица Торнкуист, нали? И сте в града с Джоел Блекстоун?

Лети вдигна изненадано вежди.

— Новините май много бързо се разчуват тук!

Библиотекарката се усмихна печално.

— Ами, така е в малките градове. Аз съм Анджи Тейлър. Двамата със съпруга ми вечеряхме снощи в ресторанта, когато вие пристигнахте. Трябва да кажа, че рядко се вижда някой да си тръгне току-така от масата на Виктор Коупланд. Мога да ви уверя, че той не остана никак доволен.

— Беше неловко положение за всички ни — рече тихо Лети.

— Не съм сигурна. Джоел Блекстоун изглеждаше доволен от себе си. Но не е тайна, че той мрази Коупланд. Вижте, знам, че това не е моя работа, но съпругът ми си изкарва прехраната на дока, а и сме прекарали по-голямата част от живота си в този град. Вярно ли е, че Коупланд е изпаднал във финансови затруднения?

— Страхувам се, че не бих могла да обсъждам този въпрос с вас, госпожо Тейлър.

Анджи въздъхна.

— Допусках, че е така — поклати глава тя. — Всички, които бяхме в ресторанта, усетихме, че се задават неприятности, когато видяхме Блекстоун. Има една-единствена причина да се върне в града — да си отмъсти на Виктор Коупланд.

— Познавахте ли добре Джоел? — попита внимателно Лети.

— Не. Мисля, че никой не го познаваше добре. Той винаги беше много затворен, дори като тийнейджър. Когато започнах да работя тук, беше още ученик в гимназията.

— Посещаваше ли често библиотеката?

Анджи кимна.

— Прекарваше много време в читалнята, след като майка му почина. Баща му се пропи след смъртта й. Не успя да преживее мъката си. Смъртта й бе тежък удар и за Джоел. Трябваше сам да се справи със скръбта си. Започна да работи при Коупланд през онова лято. А в свободното си време се заравяше в книгите.

— Сигурно тази библиотека е била много важна за него.

— И аз мисля така. Прекарваше наистина доста време тук.

Анджи отново се усмихна печално.

— Не виждам как градът би успял да поддържа библиотеката отворена дълго, ако „Коупланд Мърин“ фалира. Но ще бъде истински срам, ако тя бъде затворена. Джоел не е единственият, който е имал нужда от нея.

Половин час по-късно Лети откри това, което търсеше, на микрофилма. Не беше твърде много. Няколко кратки изречения, в които се съобщаваше, че Харолд Блекстоун, известен като Ханк, е загинал предишната вечер при катастрофа с кола извън града. Единственият му наследник бил синът му Джоел.